Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Чарли

Аборт и чувство за вина

Recommended Posts

Здравейте, никога не съм писала във форум, изпитах желание да се напиша, да споделя и да чуя мнения. Историята е много дълга, ще се опитам да я съкратя... Та аз и Иван се познаваме от деца, той винаги ме е желал, аз винаги съм го отблъсквала. Не се бяхме виждали от около десет години, той замина в Брюксел аз се омъжих и разведох той до колкото бях чула също се обенил, но брака му не вървял имат и дете на три. Иван винаги е си е намирал поводи да ме чуе и е следял живота ми, по- късно разбрах. След като аз се разведох, започна да ми пише постоянно. Покани ме при него в Брюксел, посетих го няколко пъти, най- щастивите ми дни, не съм очаквала, че той може да е талкова прекрасен. За първи път се почувствах жена, истинска жена. По стечения на обстоятелствата той се върна в България. Аз живея в София, взехме апартамент за него и мен. Съпругата му и детето живеят в Пловдив, не живеят заедно. Но той не успя да си намери работа в София и остана в Пловдив, живее сам. Всяка седмица пътуваме, за да се видим. Запозна ме с част от семейството си дори. Направи първа крачка да се разведе, обясни ми, че цял живот е искал да бъде с мен, че целия му живот е лъжа и аз съм единственото истинско, че не е обичал никога, че преоткрива света. Като ученици сме когато сме заедно, гледаме се в очите и се държим за ръка. До момента в който аз забременях, бях шокирана но реших да задържа детето. Той каза, че не иска детето да е причина а следствие на нашата връзка. Обяснил на сестра ми че не вярва, че го обичам и не вярва, че го желая наистина. Преминах през кошмарни дни. Той каза, че ще застане зад моето крайно решение, каквото и да е. Видях в очите му страх и паника. Реших да го махна. Направих го и сега не мога да спра да мисля за това, всеки път когато ме докосва по корема се сещам, всеки път когато видя дете се чудя какво ли щеше да е нашето. С жена си е правил опити години наред да има, а с нас стана без да сме го планували. Всичко това става за период от шест месеца...Нашето начало, неговото връщане след години отсъствие, развода му, аборта и незадоволителната му работа в България. Той е на 33, аз на 27, не мога да спра да го обвинявам за аборта. А той сега чертае планове как ще се премести заедно в трети град и ще живем щастливо. На дни съм от тази промяна, но все не мога забравя оня изплашен поглед. Да, признавам си търся му оправдание за да го забравя и да продължим на чисто, заедно. Можете ли да ми помогнете с мнение? Нормален ли е този страх в очите му? Как да преодолея чувството за вина и как да спра да го упреквам?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей Чарли, случващото ни се няма нужда от забравяне, то има нужда от приемане и трансформиране. Всяко наше действие идва, за да ни научи на нещо, което трябва да ни направи по - зрели, по - силни, по - мъдри и по - опитни. Начините не винаги са приятни, не са и тези, които винаги сме искали да ни определят като едни образцови хора. Но това са нашите начини. 

Някои наши решения водят до необратими последствия, но истината е, че нищо в природата не се губи, то просто заема мястото което му е било отредено в този момент, в това времепространство, при тези обстоятелства. 

В този момент това си била ти - твоя страх, твоето колебание, твоите съмнение, твоята безпомощност, твоята неопитност, но всяко едно от изброените качества има и положителната си  страна, страхът е всъщност смелост, колебанието - предпазливост; съмнението - умението да преценяваш; неопитността е празното пространство, което сме отворили и сме готови да попълним с нашето живеене.

Тежи ти, разбирам, тежи ти толкова много, че се опитваш да изкараш вината от себе си и да прехвърлиш отговорността на някой друг. 

 

 

 Видях в очите му страх и паника. Реших да го махна. Направих го и сега не мога да спра да мисля за това,

Това е твоето решение.

 

 

Той каза, че ще застане зад моето крайно решение, каквото и да е. ......... А той сега чертае планове как ще се премести заедно в трети град и ще живем щастливо. 

Това е неговото решение.

 

Проекцията няма да ти помогне, тя е временен защитен механизъм, който много скоро ще "издиша". 

Ти си прекрасен млад човек и животът е пред теб опитай се да видиш положителната страна на това, което се опитваш да заклеймиш в себе си.

 

За какво точно се чувстваш виновна? Ако успееш да го формулираш, ще го изговорим и ще видиш, че страшни и непоправими неща няма. 

Запазвайки негативните чувства в себе си, ние ги "храним" с енергията си, те стават толкова големи и страховити, че не успявайки да ги поберем в себе си имаме нужда да прехвърлим тежестта и на някой друг.  От това, обаче, не става по - леко, а напротив, започваме да влагаме двойно повече енергия в поддържането им и в този момент не ни остава сила за положителното. 

Добре е, че си решила да споделиш, самото споделяне често действа освобождаващо и пречистващо. Опитай се да изкараш от себе си всичко, което дълбоко си решила да подтиснеш, няма значение дали ще го напишеш тук или просто ще го напишеш някъде, дали ще го кажеш или ще го нарисуваш, просто намери начин да го изкараш от себе си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чувствам вина за това, че съм убила едно същество, чувствам се виновна, че не събрах сила да го защитя и запазя. И обида изпитвам от реакцията му, та той е правил опити за да имат дете, а това, това му беше като дар...Сега вече говорим за деца, наши деца и все пак ми е тъжно, че убихме едно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да мислиш от името на някой друг е загуба на време и енергия. Какво става в главата на другия никой никога не може да знае, мисленето, че знаем са само наши предположения, които често служат само и единствено за оправдание на собствените ни постъпки, да приглушат мисълта, че сме сгрешили някъде или за да докажат нашето виждане за нещата. Затова обърни се към себе си.

 

Чарли, думата "убивам" тук е неуместна. Ще се опитам да ти обясня защо.

В позитивната психотерапия има един подход за разглеждане на проблемите - транскултурален.

Какво означава това? 

Това е излизане от културната рамка, в която човек разглежда проблема, разширяването и разглеждането му от гледните точки на различните култури.

Ще ми е много трудно да го използвам качествено във форумен формат. По принцип до него се стига след определен период работа по проблема и в зависимост от това дали човека е готов да влезе в него , но ще рискувам.

 

И така взимаме факта - аборт и проблема - чувство за вина от прекъсването на живот. ( като добавим, че бременността може да бъде прекратявана по различни причини, включително и физиологични)

Приемаш го като нещо непоправимо, като нещо което няма как да бъде компенсирано, за теб това е край на нещо. Чувството за загуба,  породено от твое решение, те е натоварило с чувството на вина, което от своя страна те кара да се чувстваш подтисната, тъжна, безсилна.

Основната вина идва не толкова от това, че си взела такова решение, а от насаденото от културната среда, че това е нещо лошо, нещо грешно, нещо което не бива да се прави и въпреки всичко се прави. Често жени задават въпроси: Защо природата е позволила това да се случва, след като не трябва? Защо до определен период може, а след това не? Защо чувството за загуба винаги е толкова силно? 

Това е така, защото нашата религия, нашата култура ни го е вменила като нещо необратимо. И ние дълбоко вярваме в това. Смърт = край

 

Нека сега вземем същия този проблем и отидем на изток.

Има една притча за Буда, която разказва, че когато Буда бил в пустинята умиращ от глад му се явил един заек, който чрез себе си го спасил от гладна смърт. Години по - късно Буда си избирал приближен човек, явили се много хора сред които и един млад селянин. Изненадващо за всички Буда веднага го посочил и казал:" Ти ще бъдеш". В него той познал онзи заек, който някога го спасил от гладна смърт.

Вероятно си чувала, че на изток хората вярват, че душата преминава от едно състояние в друго и от едно тяло в друго. Чрез тази и подобни притчи те разказват, как прекратяването на живот, всъщност дава нов живот, дава и нов шанс за душата да стане по - осъзната по - мъдра и по - силна. Мислейки си, че унищожаваме нещо ние всъщност му даваме нова посока. Ако разгледаме прекратяването на бременността от тази гледна точка, това означава, че това което си нарекла, че убиваш всъщност си насочила на друга посока.

Това е вярването на изтока. 

 

И сега нека разгледаме този факт и през езотериката, в един от нейните клонове, розенкройцерството.

Според тях душата на човек е преминала през различни състояния от минерали, през растения , животни и накрая влиза в човешко тяло.

Не винаги, обаче, тя е готова да влезе в човешкото тяло и да изживее един човешки живот. Самото зачеване на плода всъщност е нейното стъпало нагоре в йерархията на развитие. Всяка жена заченала плод помага на една душа да съществува. Когато тя не е готова да влезе в материалния свят по една или друга причина нейното съществуване прекъсва, дали природата ще го прекрати или внушена мисъл на жената или каквото и да е друго, тя просто прекъсва. Може да звучи невероятно или просто като фантазия, но и това знание се е появило като следствие от нещо.

 

Виждаш, че прекъсването на една бременност, не е непременно "убийство", както добре ни е внушила нашата религия. Това съвсем не означава, че трябва лекомислено и без всякаква мисъл да се правят аборти. Ако на теб ти предстоеше да вземеш решение, разговорът ни щеше да е съвсем различен. Но решението вече е взето и вината ти е факт, опитай се да разгледаш различните гледни точки и да приемеш, че новата бременност която планирате е може би шанс същата тази душа да се върне при вас, колкото и шантаво да ти звучи това.

 

 

До тук с културите. Нещо практично.

Напиши писмо на душата, която си решила, че си лишила от живот, обясни всичко вътре, напиши всичко което мислиш, чувстваш, планираш, това от което те е страх, това за което мечтаеш свързано с нея, всичко. Сгъни го и дръж близо до себе си 48 часа, след това го изгори. 

Няма да ти обяснявам защо и как това успокоява психиката, приеми го като един символичен акт на прощаване и даване на шанс на новото начало. 

 

 

.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Чувствам вина за това, че съм убила едно същество, чувствам се виновна, че не събрах сила да го защитя и запазя.,,

В никакъв случай не изпитвай вина.Добре си постъпила.Преди време, един нещастен младеж ми каза-,, Докторе, народното събрание трябва да гласува закон, всеки който иска да стане родител да се явява на изпит, подготвен ли е за това.И ако не е, да не му се позволява да има деца, така ще се спестя мъките на много нещастници като мен,,, Не мога да отрека, че съм напълно съгласен с това момче.Средната възраст на хората, които идват при мен е около двадесет и пет години и едва ли някой от  тези младежи щеше да се нуждае от моят помощ, ако родителите си бяха свършили работата и го бяха направили със стабилна самооценка, вярващ в себе си и доброто.

Постави  се на мястото на това дете с което си била бременна.Мислиш ли, че то, като вижда колко сте незрели с баща му, би искало да се роди във вашето семейство. Разбира се, че то би се ужасило и би избрало  да не се ражда в при такива родители. Така че не изпитвай никаква вина,  едно нещастно дете по-малко на тази земя е нещо хубаво.

Съвет ами е, не правете ново дете, докато не поживеете заедно поне 3-4 години.Добийте първо съпружеска зрялост и тогава правете друго дете.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Момиче, не се вайкай

това, което ти е написала Диди за душите и вселяването им в тела и според мене е така

Решила си да махнеш детето, така е трябвало да стане, най-вероятно това не е твое решение, а ти е продиктувано от висшите сили

На мене също ми хрумна, че ако решите да имате друго дете с този мъж, то душата, която е трябвало да дойде при вас

пак ще дойде,

Което е писано, ще стане

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Принципно винаги съм подкрепяла тезата на д-р Първанов, но когато ми се случи на мен изпитах други мисли и чувства. Станалото станало, примам го вече по- леко пък ако ще и да се самозалъгвам за прераждания и висши сили. Това си е начин да си обясня и приема по- позитивно ситуацията.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И да, наистина вярвам в прераждането от години чета подобна литература и не вярвам в случайните неща. Просто имах нужда от помощ да си обясня случилото се, да го осмисля и да продължа за което ви благодаря.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!

Включвам се в тази тема, тъй като и аз преживях аборт и изпитвам чувство за вина.

Забременях непланирано, беше голям шок - не бях готова определено психически за това. Винаги съм искала да имам дете, но определено тази бременност ме свари доста неподготвена. Без работа съм и се тревожех за много неща - за раждането, за отглеждането на детето. Не получих очакваната подкрепа от близикте ми. Единствено бащата на детето се опитваше да ме успокои, че каквото и да се случи ще се грижи за мен и за детето.

Въпреки това моите истерии и нерви нямаха край. И така докато не разбрах, че бебето няма сърдечна дейност и е спряло развитието си. Наложи се аборт.

Сега изпитвам вина, че с негативните ми мисли съм убила живота в мен. Всичките ми тревоги от преди това ми изглеждат такива глупости.

Единствено, за което е мисля, за бебето, което изгубих. Ще ми се да върнех времето назад...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Негативните мисли не убиват, убива болестта. Почти всяка жена е претърпяла аборт поради разни причини, но това не е повод да се отчайваш, това се преживявява.

 

В тази връзка, вчера имах среща с моята лекарка и се случи да има тежък случай - бебе на 6 месеца, болно от левкемия. Чаках я дълго. Но детето бе по-важно.

Та, никога не се знае кое какво е трябвало да бъде или да стане. При вида на подобно дете на 6 месеца, всички разсъждения утихват и се връщаме към реалността - към онова, което ни свързва с живеенето. С продължаването.

 

Аз пък изпитах чувтствоо на вина защо аз съм жива, след като това дете умира. Кой ще ми отговори?

Никой.

 

Затова, по-полека с всичко. Усмихвай се и се радвай, че си на жива.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей,

 

ако на всяка жена, която като теб иска по принцип дете се случи същото, то тя също ще изпита известна вина и вероятно ще опита да върне миналото. За съжаление така сме научени - социалната матрица, в която живеем налага норми (кога да изпитваме вина, срам, задоволство и прочее), които не винаги са адекватни и ни помагат да бъдем градивни, вместо деструктивни към себе си. Но това са общи проблеми.

 

Първото нещо, което би било полезно за теб да научиш и да разбереш, че често, за съжаление, плодът загива по време на развитието си по чисто физиологични причини. Така наречените "грешки" в развитието. Тези "грешки" могат да се дължат на най-различни фактори - неправилен начин на "прочитане" на инструкциите, записани в ДНК, грешки в в сложния процес на диференциация на тъканите и органите, различни физиологични състояния на майката, за които тя не подозира, влиянието на околната среда - химически замърсители, радиоактивен и вълнов фон и прочее и прочее. Причините могат да са безкрайно много. Разбира се, една част от причините могат да са нервно-психологичното състояние на майката и би било истинско чудо ако някой специалист се наеме да назове категоричната причина, поради която се е случило при теб това тежко емоционално събитие.

 

Често, както в случая с теб, човек е склонен да вярва, че съвкупността от проблемите в ежедневието му (които и ти споделяш) са довели закономерно до някакъв инцидент. И тук това може да е така, или да не е така.

Безспорно, когато подкрепата на близките я няма, когато "планът", който човек си прави за живота кривва от предначертаното от лъжовния ум, се стеснява блендата на възприятията, наблюдава се фокусиране върху много малка част от иначе пъстрия и разнообразен свят около нас и... тогава, неприятната случка получава едно фалшиво описание - причина за случването и, естествен стремеж за връщане назад във времето, за да се предотврати. Естествено, това е момента, в който се появява вината...

 

Вината е своеобразния психически спасителен пояс, който обаче е крайно неблагонадежден в океана от чувства и мисли, в които си попаднала след случилото се.

Казваш, че партньорът ти е изцяло до теб - довери му си. Остави това малко детско поясче на вината и заедно с мъжа си планирайте живота си оттам, откъдето усещате, че ще получите сигурност в себе си като двойка. Това може да е пренасяне на ново място (ако живеете с родители), намирането на нова работа, плануване на ново дете.

 

Природата е нещо гениално - казвам го неслучайно. Тя няма да пропусне шанса да се възползва да дари с дете жената, която е готова и иска да бъде майка. Това, че първия път се е случило така, не означава, че имаш някаква присъда. Напротив - на практика не познавам двойка, която да е губила детето си и след това да няма друго, че и 2 и 3 дори след това.

 

Ако усещаш, че проблемът е прекалено тежък за теб - потърси специалист. Работата с психолог или психотерапевт ще ти помогне да излезнеш от ситуацията на нерви и вина.

 

Решение винаги има и фактът, че споделяш проблема си с нас означава, че нърсиш такова решение. А който търси - намира! :)

 

Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за мненията! Чета и ги препрочитам и като че ли ми олеква. Поне за малко.

 

Разбирам, че е много вероятно плодът да е спрял да се развива, защото е имал "дефект". "Природата си знае работата. Щом така е решила, значи е имало защо." - това ми каза и лекарят.

 

И все пак не разбирам защо трябваше да ми се случи това. Мисля само за това колко лабилна бях и изпълнена със страхове. Дали това не ми се случи, за да ми покаже, че не съм достойна да бъда майка?!

 

Знам, че не трябва да дълбая и да търся постоянно отговори. Един ден отговорът сам ще дойде ...

 

Но трудно ще си простя, че толкова бързо и лесно се отчаях, не знам дали бих могла да простя и на близките, че не ми оказаха нужната чисто морална подкрепа. За първи път имах толкова силна нужда от тяхната опора.

 

Днес запалих свещичка за тази "част" от мен, която си отиде... Дано ми прости!

 

Ще се опитам да преодолея ситуацията с помощта на човека до мен.  Ако това не помогне до седмица-две, ще поговоря с психотерапевт.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хубава работа - дай на любимия си малко повече време - та за седмица човек бъркотиите у дома не може да си подреди качествено :)

 

Интересен развой на мислите ти по отношение на "достойнството" ти за майчинство. Ако посочиш къде е ръководството, в което е описано коя майка е достойна да бъде такава ще съм ти благодарен, защото напоследък нещо се тормозя заради бита на някои дечица, които, горките, нямат представа дори коя е майка им, а ако имат, то последното нещо, което може да се каже за тях е, че са мислещи човеци.

 

Засягаш сериозно темата за прошката, но аз не съм съвсем убеден, че си наясно какво точно представлява тя.

С това не бих искал да те укоря, а напротив - да те провокирам към разбиране, което да е полезно за теб.

 

Ако аз ти бях терапевт, бих ти дал задание да проучиш аспектите на това вътрепсихично и духовно действие. Правейки го, първото нещо, което щеше да разбереш е, че да простиш не означава да приемеш и примириш хората или събитията, довели те на прага на прошката. Достатъчно ще е да разграничиш твоя път от техния, да признаеш свещеността на твоя и чуждия избор като равни и следователно "правилни", след което необременена да продължиш напред към хоризонта, който сама си начертала (с партньора си, в случая).

 

Не е нужно хората и събитията, на които искаш да простиш да бъдат част от живота ти. Ако продължиш с проучването в крайна сметка ще разбереш, че прощаваш не на хората, съдбата или каквото и да е, на което си "набрала", а на себе си. Да простиш на себе си означава да не хабиш ценно време и енергия в мислите си за тези недостойни хора или тези нелепи ситуации, които са смутили твоето "Аз" и твоето битие.

 

С една дума - акта на прошката не касае другите, а засяга само теб.

 

Какво направих сега, пишейки ти - все едно ти разказах кой е убиеца, оставен за вълнуващ финал на интересна криминална книга :) Но вярвам ще ми простиш, тъй като пътя до достигане на тази идея е несравнимо по-вълнуващ и интересен от самото и споделяне или "знаене".

 

За финал, една притча и една мисъл относно прошката - със сигурност ще ти помогнат при мотивацията в търсенето на пътя към нея:

 

Веднъж, малко преди прераждането си Душите се събрали на съвещание. И Бог попитал една от тях:

- Защо искаш да се върнеш на Земята?

- Защото искам да се науча да прощавам.

- И на кого толкова искаш да прощаваш? Я, погледни колко добре си сега – около теб само чисти, светли и любящи души. И всички толкова те обичат, че не биха направили нещо, заради което да ти се наложи да им прощаваш.

Но първата душа държала на своето:

- И, все пак, толкова искам да се науча да прощавам!

Тогава се обадила една от нейните посестрими:

- Не тъгувай! Толкова те обичам, че съм готова да бъда до теб на Земята и да ти помогна да изпиташ опрощението. Ще стана твой мъж и ще ти изневерявам, а ти ще се учиш да ми прощаваш.

Втора душа казала:

- И аз много те обичам и ще дойда с теб: ще бъда твоята майка – ще те наказвам, постоянно ще се меся в живота ти и ще ти преча да живееш щастливо, а ти ще се учиш да ми прощаваш.

Приближила се и трета душа:

- В знак на неизмерима си любов към теб, и аз ще се родя до теб -  аз ще бъда най-добрият ти приятел и ще те предам, когато най-малко го очакваш. Пък ти ще се учиш да ми прощаваш.

Накрая още една душа обещала:

- Обичам те, затова и аз ще дойда с теб.  Ще стана твой шеф и ще се отнасям към теб жестоко, унизително и несправедливо, за да постигнеш съвършенството в умението да прощаваш.


„Прошката е уханието, което виолетката оставя върху петата, която я е стъпкала.“
Марк Твен

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Радвам се, че попаднах на този сайт. Определено ми дадохте доста храна за размисъл. :)

 

Всъщност, като мисля за случилото се, единственото позитивно от цялата работа е, че осъзнах колко свестен човек имам до мен.

 

А за прошката имам нужда да помисля повече и тогава пак ще пиша.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново!

Като че ли чувството за вина почна да избледнява, но го замества едно усещане за безпомощност, безсмислие, самосъжаление. Не изпитвам гняв, не търся виновни, странно за мен…

Чувствам се „пречупена“.

По цял ден стоя сама, не знам накъде да продължа. И най-дребното нещо ме наранява.

Приятелят ми иска да се женим, но изобщо не виждам смисъл да го правим вече. А като си помисля, че си мечтаех да съм булка и да имам сватба…

Страх ме е, че не съм способна да износя едно дете, че изобщо ще мога да забременея.

Не искам да връзвам никого за мен.

Тъй като съм без работа на този етап изобщо не желая и да правя нови опити за дете – едно, че ме е страх, че ще се повтори случилото се, а другото, че няма какво да предложа на това дете. Мисълта, че дори една дрешка или играчка не мога да му взема, просто ме побърква.

Приятелят ми не ги разбира тези мои мисли. Иска да сме заедно (да вметна, че той е в чужбина, близо година живях с него, но не успях да намеря работа), смята, че няма цял живот да съм без работа, мисли за варианти да отидем и в друга, трета държава, където бихме имали по-добри възможности.

Но си задавам въпроса „За какво всичко това?“. Да се скитам като някакво улично псе, защо, за какво?

Не знам дали да се върна при него, това означава за мен да продължа да съм като затворник, по цял ден между четири стени, без познати, само с моите мисли.

Предпочитам да остана тук, поне имам реален шанс да правя нещо смислено, пък дори и с цената на това да остана сама.

 

@Лиула, често и преди, а и сега, си задавам и аз въпроса защо трябва да си отиват хора, които са обичани и нужни и им се живее, независимо дали дете или възрастен, а аз например, която съществувам някак безцелно, продължавам да съм жива.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чувството ти за вина не е преминало, а се трансформира в самосъжаление, което е също толкова неприятно.

Здравословната реакция тук е напълно нормалното чувство за загуба, да се ядосаш, да потъгуваш, да изговориш чувствата си, да приемеш факта и да продължиш напред. От това което пишеш, се усеща деградивното състояние на самообвинението, самосъжалението и демобилизацията, които според мен са свързани не толкова със самия аборт, колкото с цялата ситуация около бременността. 

Колкото и да ти е трудно, това, което е добре да направиш  е да се мотивираш за някаква дейност, може да е напълно безсмислена на пръв поглед, но е важно да те концентрира и да те мобилизира да върши нещо. 

В момента по някаква причина  си програмирала в твоя мозък изборът да бъдеш нещастна. Това положение може да се промени само, ако пожелаеш и положиш усилия да го случиш.

 

"ТРУДНО Е ДА СЕ НАУЧИТЕ ДА   НЕ   БЪДЕТЕ   НЕЩАСТЕН

Не е лесно да започнете да мислите по нов начин. Привикнали сте към определен ред на мисли и произ­хождащите от тях пораженски чувства. Необходимо е голямо усилие, за да се отучите от всички мисловни на­вици, които сте поддържали досега. Да се научите да бъдете щастлив е лесно, трудно е да се научите да не бъдете   нещастен.

Щастието е естествено състояние, съпътствуващо чо­века. Доказателството е очевидно, ако погледнете мал­ките деца. Трудно е отучването от всички „би трябвало" и „редно е", които сте попили в миналото. Поемането на контрола над самия себе си започва от бдителността. Следете се, когато произнасяте фрази от рода на „Той нарани чувствата ми". Мислете за това, което правите в момента, в който го правите. Новият начин на мислене изисква да бдите и да улавяте стария си начин на мисле­не. Привикнали сте към мисловни стереотипи, които откриват причините за чувствата ви извън вас. Израз­ходвали сте хиляди часове, за да затвърдите това мислене, и сега ще са ви нужни хиляди часове мислене по нов начин — мислене, което поема отговорността за собст­вените ви чувства. Дяволски трудно е, но какво от това? Трудността  не  е  причина да  не  го  направите.

Спомнете си времето, когато се учехте да шофирате лека кола. Трудността ви изглеждаше непреодолима. Три педала, които се натискат само с два крака. Първо­то нещо, което ви направи впечатление, бе сложността на задачата. Бавно отпускайте лоста на съединителя — уф, не така бързо и рязко, — натискайте педала за газта със същата бързина, с която освобождавате лоста на съ­единителя, после десният крак върху спирачката, но съ­единителят трябва да влезе надолу — ако не, отново го натискате. Милион мисловни сигнали: вие непрекъснато мислите, използувате мозъка си. Сега какво? С неот­клонна бдителност и след хиляди опити, грешки и нови усилия идва денят, в който се качвате на колата и потег­ляте. Без да глъхне двигателят, без колата да подскача и без да мислите. Шофирането е станало ваша втора природа, но как постигнахте това? Извънредно трудно. С обмисляне на всеки момент,   с напомняне,  с усилия.

Човек умее да контролира ума си, когато трябва да изпълнява физически задачи, например да учи ръцете и краката си да правят съгласувани движения при шофи­ране. Процесът в света на емоциите не е добре изучен, но е подобен. Вие сте усвоили настоящите си навици, като сте ги затвърждавали през целия си досегашен жи­вот. Автоматично ставате нещастен, ядосан, обиден и фрустриран, защото преди много години сте се научили да мислите така. Приемали сте поведението си и никога не сте правили усилия, за да го промените. Вие обаче можете да се научите да не бъдете нещастен, ядосан, обиден или фрустриран така, както сте се научили да изпитвате   всички   тези   пораженски   чувства.Например учили са ви, че посещението при зъболе­кар е отвратително преживяване, свързано с болка. Ви­наги сте чувствували, че то е неприятно и дори си казва­те: „Мразя бормашината." Това обаче са заучени реак­ции. Вие бихте могли да обърнете цялото преживяване в своя полза, като изберете да го превърнете в приятно, вълнуващо изживяване. Ако решите да си послужите с мозъка си, бихте могли да превърнете шума на борма­шината в сигнал за приятно сексуално усещане. Бихте могли да тренирате мозъка си така, че при всяка проява на стържещия звук от зъболекарската машина да си представяте най-приятния момент от живота си. Може­те да мислите и нещо друго за това, което сте свикнали да наричате „болка", и да изберете да чувствувате нещо ново и приятно. Да чувствувате, че владеете и ръководи­те околната среда на зъболекарския си свят, е много по-вълнуващо и ценно, отколкото да се придържате към стереотипите и да не правите нищо друго, освен да стра­дате.

Може би гледате скептично на всичко това и си каз­вате: „Мога да мисля за каквото си искам, но започне ли зъболекарят да работи с машината, ми прилошава." Спомнете си пак за шофирането. Кога повярвахте, че можете да шофирате? Една мисъл се превръща в убеж­дение, след като многократно я преобръщате в ума си — не след като сте я подхвърлили само веднъж и първоначалното си неумение сте използували като по­вод да  се   откажете.

Да станете господар на себе си, означава нещо пове­че от това да изпробвате нови мисли. Нужна е реши­мост да бъдете щастлив, да прогонвате и потискате вся­ка мисъл,   която поражда у вас отрицателни емоции."

Редактирано от didi_ts - Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

От деня на аборта много ми се искаше да сънувам моето бебе, да разбера защо така се случи.

Доста се рових в интернет по теми като откога едно бебе има душа от деня на зачеване или от деня на раждане. Доста противоречиви мнения има, но все пак намерих нещо, което ми помогна:да избера име на нероденото ми дете и да си представя, че го давам на Бог.

Избрах името Катерина и си представям, че сега е на по-добро място и е с другите мои близки, че я обичат и се грижат за нея.

Миналата нощ сънувах, че гушкам едно спящо бебе. Не съм сигурна, че беше моето, даже по-скоро не беше,но пък се събудих по-спокойна.

Започнах да се занимавам с разни неща, които да ми запълват времето.

Чета и една книга „Излекувай живота си“, като ще се опитам да променя начина си на мислене.

Поставих си нови цели – най-вече в започването на работа, която ще ми харесва.

Най-важното, което смятам, че ми предстои на този етап, е да намеря работа, за да се чувствам пълноценна и сигурна в себе си.

А след това, ако е писано, ще планираме и за дете. Ако не стане, обмислям и вариант за осиновяване.

Но това, разбира се, след като финансово си стъпна на краката.

Сигурно пак ще имам моментите на празнота и ще се връщам да препрочитам съветите ви тук, но се надявам след време да мога да ви споделя нещо позитивно.

Благодаря ви за отделеното време и внимание!

Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Това, че дишате! Щом още дишате, значи сте жив. А щом сте жив, значи не сте осъществили мисията си на този свят и най-важният етап от живота ви тепърва предстои. Не разбирате ли, няма значение дали сте стар, или тежко болен, няма значение дали сте в депресия, дали ви мъчи безпаричие… Щом още дишате, значи ви очакват нови изживявания, нови познания, нови победи. Животът е пред вас. Това да ви дава надежда!"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Привет!
Объркана съм и не знам кое е правилното решение. Затова пиша тук.

Бременна съм за трети път, непланувано и не желано. В 7-8 г.с. в петък ми предстои преглед, дали бебето има сърдечна дейност. /странното е, че с първите две още на първия преглед имаше такава./
Не съм готова за трето, дори не съм искала. Имам си момиче и момче. Но не мога да направя аборт /поне така си мисля/, защото ще се чувствам виновна, че не съм дала шанс на една душа. Аз вярвам, че детето избира родителите и има душа при самото зачеване.Ще се чувствам виновна,  че съм извършила "убийство". А и ме е страх от самия аборт. В нета пише за усложнения, а като знам какви са нашите лекари в тази област....да има ии добри, но...нали уж според тях никога нямаше да забременея,  А СЕГА СЪМ БРЕМЕННА ЗА ТРЕТИ ПЪТ!!!
И двете деца съм ги чакала с голямо нетърпение и любов. Доста години минаха докато забременея. А това ми е дар-подарено и аз не го искам.
Опитвам се да го поискам, но не ми се получава. Правя каквото трябва /уж/ , за да се развива добре, но чувствам, че не мога да преживея още една бременност. Втората беше ужасна. Сдобих се с алергии, атопичен дерматит, гръбнакът и ръцете ме болят / в смисъл трудно се движат, нуждая се от много движение, а бременността ще наложи ограничаване на упражненията, защото няма да са подходящи за състоянието ми/. При все съм на 35 и навсякъде се тръби за генетични увреждания при бременност на тази възраст. Да има и здрави, но има и болни. Още повече, че изследванията са ненадеждни и се правят късно. То вече ще е оформено, ще е същество, живо...как се взема решение за аборт??? Трудно ми е.

Съпругът ми е с болен. Докторите казват, че е зле. Не иска трето дете, но ще го приеме.

Питах и децата дали искат бебе: може само ако е момиче.
Също така ме е срам да кажа, че съм бременна.Страх ме е че ще ме възприемат като онези от малцинствата. Също съм почти 100% сигурна, че близките и родните няма да се зарадват на новината.
Знам, че аз трябва да реша, но ми е трудно.

 


 

Редактирано от Пространство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато, преди десетина години, останахме сами с жена ми / едното ни дете замина да учи в чужбина, другото в София/., съжалявахме,че нямаме повече деца.Днес, продължаваме да смятаме,че направихме грешка като останахме само с две деца.За съжаление не можем да направим нищо.Причината да нямаме трето дете е същата-по време на 80-те години, само малцинствата имаха повече от едно дете.

Мисля, че щом детето е избрало да живее във вашето семейство, не бива толкова да се тревожите и мислите за аборт.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×