Jump to content
Порталът към съзнателен живот
мария христова

Връзката на човека с Бога

Recommended Posts

Guest azbuki

Всъщност за себе си поне искам да кажа, че не съм целяла спор в смисъл на заяждане. Напротив, много добре разбирам Мона и много уважавам най-вече смелостта човек да каже какво мисли. Човек трябва да е верен на себе си - и ако не вярва в Бог (такъв или онакъв, без значение), то му прави чест, че е готов да го каже открито. Колко псевдовярващи се пишат за такива, защото "това се купува"?

Всеки трябва да се отрече от Бога в един момент. Отрицанието е форма на опознаване на нещо, независимо какво, а Бог нали е всичко... (и нищо)? Тази посока има нужда да бъде проучена от всяка душа. Ако не е отрекъл страстно едно нещо човек, то как да открие колко то е истинско? Ако не го хвърли да го разбие на пода, как да разбере какво "дрънка" отвътре и струва ли си изобщо? Необходимо е да остане сам със себе си и да преоткрие Бога - точно там, точно в себе си. Защото отричането винаги предполага проекция навън. А ако Бог е едно с нас, то ще рече, че отричайки "него" всъщност отричаме себе си. Съзнанието ни проектира този "враг" навън, за да не видим тази небивалица. Това е играта на егото. Но ето ще отречем и проекцията и ще кажем, че всичко е в нас и с никакви външни работи, вкл. богове не ни се занимава. И точно в този момент, ако ми позволят да представя Бога като същество с човешки емоции и реакции (художествен похват, а не нещо, в което вярвам), Господ вероятно подскача от радост и се киска като печена тиква. Защото когато човек е отрекъл Бога, после е пояснил, че е отрекъл Бога извън себе си (какъвто Бог не съществува другаде, освен в собствените му кошмари), тогава този човек е на повече от прав път. Само едно е нежелателно да прави - да изхвърли и бебето с мръсната вода. Но каквото и да правим, Господ пак ще ни изиграе - и точно когато решим, че сме приключили с Него, го намираме. Ама този път истински.

Колко хора с духовни търсения в действителност са намерили Бог? Колко духовници всъщност вярват "наизуст"? В тази тема не ми се впуска. Само давам повод за размисъл.

Редактирано от azbuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Абе има един начин, при това сигурен, за доказване на това, че Бог съществува, но прибягвам до него само в екстемни случаи - на 4 очи и на голо.

biggrin.gif

Тогава всичко вън и вътре крещи - "Оооу, Боже!".

Ники, сподели, щото нали все някак трябва да преодоляваме етапа, когато си мислим, че Бог няма.

Кажи го образно-метафорично, описателно-прилично.

:unsure:

Редактирано от latina

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Абе има един начин, при това сигурен, за доказване на това, че Бог съществува, но прибягвам до него само в екстемни случаи - на 4 очи и на голо.

biggrin.gif

Тогава всичко вън и вътре крещи - "Оооу, Боже!".

Ники, сподели, щото нали все някак трябва да преодоляваме етапа, когато си мислим, че Бог няма.

Кажи го образно-метафорично, описателно-прилично.

:unsure:

Хм

:)

Ще го напиша така, пък... каквото излезе в умовете на възприемащите:

Четири е половината на седем.

С очи е чут.

С голотата да се облечем (преплетем),

макар да мязаме на шут!

Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Още повече се обърках и нищо не разбрах.

Нейсе - това ми е обикновеното състояние!

Сега да видим какво ще излезе от моя ум /не мислете, че нещо си разбирам/.

Пък какво ще влезе във вашия, съвсем не знам!

Двойното на четири е седем /и едно в резерв/.

Затворих очи и видях много повече с ушите си.

Тишината е най-красноречива!

Да, скрити неща ми се откриха.

Дрехите захвърлих - защо да се лъжа?!

Бих махнала и кожата си, но боли.

Първата невинност през срама открих.

Когато оглушах, Бог ми проговори - ах!

Когато ослепях - истинския свят видях!

Редактирано от latina

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Още повече се обърках и нищо не разбрах.

Нейсе - това ми е обикновеното състояние!

Сега да видим какво ще излезе от моя ум /не мислете, че нещо си разбирам/.

Пък какво ще влезе във вашия, съвсем не знам!

Двойното на четири е седем /и едно в резерв/.

Затворих очи и видях много повече с ушите си.

Да, скрити неща ми се откриха.

Дрехите захвърлих - защо да се лъжа?!

Бих махнала и кожата си, но боли.

Първата невинност през срама открих.

Когато оглушах, Бог ми проговори - ах!

Когато ослепях - истинския свят видях!

:thumbsup::feel happy:

Не е злуе!

:D

п.п.

Но... моля, продължи!

Ах тии, безсрамнице такава!

Сърцето ти не бива да тъжи,

че си ти, или може би си онакава.

:sorcerer:

Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не е злуе!

Ниукак! :D

На бала с маски се завъртях шеметно!

Помислиха ме за друга.

Свалих маската си и никой не ме позна.

Непозната дойдох и непозната си отидох.

Всички тук са непознати - с маски или не.

Редактирано от latina

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ниукак! :D

На бала с маски се завъртях шеметно! Помислиха ме за друга.

Свалих маската си и никой не ме позна.

Непозната дойдох и непозната си отидох.

Всички тук са непознати - с маски или не.

Да, навярно никой никого не знай,

но тъй е, мила, дорде не дойде онзи край

във който сякаш в пропаст ти пропадаш

и веч те няма,

не те е вече страх да не пострадаш!

Свърши се напълно с таз измама!

Тогаз със непознатите - познат "ти" ставаш,

и те познават те, че ти си техен!

Като Слънце, небе им назначаваш,

зарад идеята им за костюма тесен.

:)

Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Тази вечер имам малко време, та нека споделя и следните мисли, които ми се "занизаха" някак (защо ли? ;) ).

Отрицанието е израстване. Опозицията е възможност за разширяване на съзнанието. Нека я има.

Аз бях решила да приключа с Господ миналата година. Аз, която, родители атеисти и полу-вярващи, хора около мен от кол и въже - между религиите, във или извън догмите - ама каквито и да е, винаги съм знаела, каквото и да са ми разправяли, че Го има. Не вярвала, а знаела. Откакто изобщо се помня, знам, че аз, истинската Аз, не съм оттук. Знаела съм го преди да съм можела да чета и преди някой да е можел да ми говори нещо по въпроса. Може да не съм можела да го изкажа, докажа, формулирам, но съм знаела и това ми е стигало.

Но ето че ми се случи и това, да Му река на Него, който винаги ме е съпровождал, да ме остави на мира. Че ми е дошло до гуша, до над шапката, че не разбирам този негов свят, не разбирам какво иска от мен и просто да ме остави на мира. Уморена съм. Спомням си тогава как едно много любящо присъствие се опита да ме достигне, все едно ме беше обгърнало, макар и да не можех да го усетя вътре в себе си, знаех, че е там, но не ми се занимаваше с него, защото ме беше здраво яд на Него. И това любящо присъствие на молбите да си тръгне и да ме остави на мира ми рече: "Аз мога да си отида... но, съзнаваш ли, че това би било много лошо". И ме "загледа" едно такова загрижено. Нещо от тези думи отекна в някаква най-повърхностна точка на епидермиса ми и нищо повече. Рекох Му... абе даже вече не ми се и говореше. Само отвърнах глава. И Той тогава се оттегли, много спокойно, но не си отиде. Седна в ъгъла. Всяка сутрин се будех и беше там. В ъгъла. Чакаше, не ми говореше, щото Му казах, че не ми се слуша, не се доближаваше, но не помръдна. Не помръдна. Всяка сутрин се будех, не помнех какво съм сънувала, не знаех за какво се будя, но неизменно Господ седеше в ъгъла. И чакаше. Удивих се на това постоянство. Как не ми се скара, как не ме отритна, как не ме обвини в нещо, как не му омръзна на Него? А се скъсах да Го ритам.

Не ми се описва цялата история на състоянията ми след това. Спомням си само ясно дълбокото уважение, изразено към желанието ми да бъда сама и да бъда оставена на мира от всякакви богове, духовности и прочие. Никакво осъждане, никакъв натиск. Само грижа и любов - които не приемах. Запретнах ръкави и почнах да правя нещата, както аз си знам. Реших да проумея света около себе си - но не заради Бог, а заради себе си. Реших да разбера защо съм тук - сама, без книги, без учения (последните никога не съм ги обичала). Реших да млъкна - писна ми да говоря. Реших да бъда със себе си, не с другите. Реших да си спомня къде ми е отишла силата. Бягах по 30-40 минути и в главата ми изникваха мисли като "Силата е вътре, силата е в теб." И ми идваше някаква нечовешка сила - отвътре, само да кажех, че мога. Концентрирах се върху дишането и силата ставаше повече и повече, и повече. Откривах, че това нещо, излизащо от мен, мжое така до безкрай, но ако съзнанието ми каже "не искам, ето, бяга вече 20 минути, стига толкова" и се вслушам, рухвам. Е, не го слушах - и открих себе си от другата страна на границата, която прекрачих. Открих, че това нещо в мен е безкрайно. Някога си, не помня вече кога и по какъв повод, се събудих пълна и Господ го нямаше в ъгъла. Не знам кога точно, не помня и не е важно. Помня силно един ден, когато седнах да чета Хесе в "моя личен Тибет" - на поляната в парка до нас. Печеше слънце, беше пекрасен ден, но... това, което изживях беше важно. До мен седяха все едно едновременно Исус и Буда и ме водеха - към поляната, и викаха... "гледай". Погледнах, видях това, което не може да бъде описано, видях го в себе си, после извън себе си, после пак в себе си, после пак извън себе си, сравних двете...и... разбрах. Просто видях.

Какво е Бог? Както казал Буда сам на себе си: Никое учение, дори и твоето, не може да ми предаде това, което си изживял, в момента, в който си постигнал просветление. Искам да го разбера сам. Не искам да го уча.

Как да обясниш на някой какво е Бог? Нека сам разбере. В това е смисълът на нещата. Нека види.

П.П. В малко по-хумористичен аспект, един мой приятел евреин ми рече по повод богоборческите ми настроения, че "Онзи там горе имал от време на време нужда да го ритнеш, че да се сети". Ей, има хумор тоя народ. Неслучайно хилядолетия е оцелял...

Редактирано от azbuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Земята черна далече под нозете ми остана.

Звезда съм сред безбройните звезди.

Светло е навсякъде край мене.

Трепти в Любов целият Всемир.

Виждам враговете свои - светли като слънце.

Виждам себе си добра, простила и на себе си дори.

Обичам Всичко и Всичко ме обича.

Аз съм Бог и Бог си Ти!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Земята черна далече под нозете ми остана.

Звезда съм сред безбройните звезди.

Светло е навсякъде край мене.

Трепти в Любов целият Всемир.

Виждам враговете свои - светли като слънце.

Виждам себе си добра, простила и на себе си дори.

Обичам Всичко и Всичко ме обича.

Аз съм Бог и Бог си Ти!

Поддържай Светлината ти, звездице!

Тя е разширяваща, мила ми сестрице!

Вярвай - ден ще мине, нощ ще има.

После пак ден ще те огрее и пак нощ тъмна ще настане,

но над това лято и над тази зима

двойствеността не ще може да остане.

Тогава ти си, но дали си!?

Хем ще си, хем няма да си ти.

И всичката проява

ще е "твоята" възлюбена изява.

- И Земята, и Небето

и под Земята, и в Морето.

Навред всичко в Себе Си ще имаш

И ти и те... няма да са вече.

Каквото даваш, ще го взимаш

и близо ще си и далече!

:yinyang:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

О, как копнея по Възлюбения си!

Как си спомням онзи кратък миг със Него!

Как Любов и Мир ме заляха,

как изцели всяка рана в душата ми

и в морното ми тяло!

Отвърна лицето Си от мене,

сви се Сърцето Му,

че не Му останах вярна,

че изцапах с кал нозете си

и с кръв - устата си.

Как копнея да си върна Чистотата,

да простя с цялата си душа на всички!

Да ме погледне с милост

и да ме приюти при Себе Си!

Да ме утеши с Любов!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

О, как копнея по Възлюбения си!

Как си спомням онзи кратък миг със Него!

Как Любов и Мир ме заляха,

как изцели всяка рана в душата ми

и в морното ми тяло!

Отвърна лицето Си от мене,

сви се Сърцето Му,

че не Му останах вярна,

че изцапах с кал нозете си

и с кръв - устата си.

Как копнея да си върна Чистотата,

да простя с цялата си душа на всички!

Да ме погледне с милост

и да ме приюти при Себе Си!

Да ме утеши с Любов!

:)

Да, да и да!

Ето така стават чудеса.

Макар, че въглените тлеят,

за тях са нужни само дребни съчки,

за да може те искрички да разпеят.

Тогаз водата във гърнето може и да кипне,

с бълбукащо гласче, засмяна.

И парата във танцът луд да рипне,

устремена към Небето и от Слънцето огряна!

И вярвай в този миг и час,

че всичко туй отново пак съм Аз.

Вода и пара - нямат разлика голяма,

но грънецът хваща се на таз измама.

А то... всичко вътре е и вънка.

Но Нищо е!

Дори да мислиш, че във Пълнотата дрънка

Самото Пусто е...

и на Пустото Проява.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Пустота, изпълнена с Живот!

Която с пръсти не усещам,

с очи не виждам

и с уши не чувам.

Познах я с дълбините на сърцето си.

Излива се през мене Животът

с неописуема радост!

Твори прекрасни картини.

Дори болката е прекрасна.

Всичко съдейства за добро.

Вървя в тъмнина и утеснение,

сълзи валят от очите ми,

не виждам път и сила в себе си.

Бог ще направи чудо за мене

и ще вярвам в чудеса!

Редактирано от latina

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

За извеждането на дадена метафизическа истина не е достатъчна претенцията за валидност.

Тя трябва да срещне също така активната потребност на мнозинството. Тъй като такава винаги възниква от "извънредно" положение, обяснението трябва да изследва и психическата ситуация на онзи, който се оставя да да бъде убеден от дадено метафизическо твърдение. Тогава ще установи: твърдението на "инспиратора" прави съзнавани тъкмо онези представи и възгледи, които се държат компенсаторно спрямо всеобщото психично "извънредно" положение. Тези образи или възгледи в никакъв случай не са съзнателно измислени или измерени от "вдъхновителя на идеи", той се е сблъскал с тях при някакво преживяване и е станал, така да се каже, тяхна жертва по своя воля или въпреки волята си. Овладяла го е една трансцедентна на съзнанието воля, на която той не желае да оказва успешна съпротива.

Съвсем разбираемо той възприема тази свръхсила като "божествена".

При най-добро желание не бих могла да погледна на него като на доказателство за съществуването на трансцедентален бог. Ако допуснем, че действително един добронамерен бог инспирира към лековита истина, как ще се държи той във всички онези случаи, когато бъде инспирирана полуистина или дори зловредна налудност и намери последователи?

Само дявол знае или според максимата "Omne malum ab homine" ('всичко лошо за човека') - самият човек. Това метафизически заявление или-или най-малкото трудно може да се прилага, понеже предобладаващите тенденции попадат между две крайности, които са не съвсем погрешни и не съвсем верни, в резултат на което - теоретически - дължат възникването си на обединението на добрата с лошата сила. За целта би трябвало да се предпостави един, така да се каже, общ работен план за определена , само наполовина добра цел или да се приеме , че едната сила ще пречи на другата, или - третата възможност - че човекът е в състояние с почти демонична сила да осуети намерението на бога да вдъхновява за някаква съвършена истина - внушението на полуистина не би трябвало да се има предвид.

Какво би станало и в двата случая с божественото всемогъщество?

Ето защо, преоценявайки най-консервативно, че би било по-умно при всички случаи да не се държи сметка тъкмо за най-висшия метафизически фактор, а по-скромно да се прехввърли отговорността за вдъхновения и внушения и подобни събития върху една несъзнавана психика, респективно психоидна величина в човешкия периметър.

Така ще се държи сметка по-добре не само за необоснованата смесица от истина и заблуда в почти всички случаи на "божестевно вдъхновение", но също и за многобройните противоречия в Светото Писание ...

Редактирано от Мона

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Така ще се държи сметка по-добре не само за необоснованата смесица от истина и заблуда в почти всички случаи на "божестевно вдъхновение", но също и за многобройните противоречия в Светото Писание ...

A за теб там съществува ли словосъчетание в което да не намираш противоречие, или стоиш уверено "на единия полюс"?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност говорейки за връзка с Бога, неявно подразбираме приемането на неговото съществуване. Кой как приема този факт и каква е неговата връзка е нещо много лично.

Аз не бих споделили моята връзка. По простата причина, че когато се говори за нещо толкова лично и съкровено, то ТО има опасност да се разруши.

Но ми е интерсно какво мислите за тази гледна точка:

"Когато спреш да вярваш в нещо, то спира да съществува"

Лично аз съм доста раздвоена. Много харесвам Уика заради пантеизма им, но защо е това отказване и неприемане на Твореца ...не знам? :huh: Преди смятах, че всеки който не вярва в Бог е атеист. Но май не е така... :hmmmmm:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Па, подкрепям и Ани, и Мона, но за да си обективизирам подрепата трябва да се обяснявам, а ме мързи.

Когато спреш да храниш с вярата си един нейн продукт (защото ти не можеш да докоснеш обект, а само отражението ме в своето дихателно поле), разбира се, няма как той да продължи своето съществуване.

И да кажа, връзката на човека с Бог я няма. И понеже е ясно, че цялото представлява един пълен процес и всичко в него е океан от взаимовръзки, то вероятно едно от двете - човек и Бог, ще трябва да го няма.

Обаче, по отношение на връзката, дето може и да я няма, трябва да се каже, че ако едното го няма, то абсолютно задължително, съвсем закономерно, го няма и другото...

Бърборя си...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Връзката на човека с Бога-отношение,както диаметъра към окръжноста 3,14...Появяваме се от океана от взаимовръзки за малко и изчезваме пак там,независимо дали вярваме или не.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Супер интересна тема! Човек, Бог - връзка! Терминологията е различна и обърква обаче, както винаги! Както всеки утвърдил се психолог си създавза собствена удобна на неговото съзнание терминология, така и всеки Учител - от тези - Великите, също използва термините различно! А ние малките мравко- хора, се лутаме и чудим. Например - какво са "трите свята", за коит оговорят всички религии и народни системи? Нашият, рай и ад? Или физически, фино физически и реален, духовен? Думата духовен, да речем, обикновено се използва за света на реалността, на истината - но Петър Дънов я използва за фино психичния, а за реалния използва Божествен...

А какво е душата? Дали е част о тотразената реалност - фино психичният живот на човека, или е част от Реалността? Може би и двете, но на нива. Удобна терминология е теософската - реалността започва от Манас (каузалност), Буддхи (висша душа, Любов), Аттма (реална същност, АЗ, Дух, ВОля, Свобода). АКо приемем, че целият свят под (условно казано "под") Манас е отражение - холограма на реалността, то ние, сега докато мислим, чувстваме, действаме, осезаваме и прочие с телата си, се явяваме екранния образ на прожекцията на персоналнотоп си АЗ, личния си БОГ, нИЕ самите от РЕАЛНОСТТА! АЗ съм, Со Хам, Шиво Хам, се казва в кратката формула за идентификация, отъждествяване с Истинското ни АЗ!

В кабалистичното "Дърво на Живота", за което знам твърде малко (както и за всичко останало), Реалността е дори отвъд тези трите висши свята(сфери, тела, АЗ, субстанция, трите качества на огъня) Непознатото, Айн Соф...Но, за нас това е абстракция на абстракциите...

АКо приемем, че събуждането за реалността, за което се говори в източните религии, е свързано именно с тези по-висши за нас свята: АТМА, БУДХИ, МАНАС (има и други терминологии, според школите), то връзката с тях и АЗЪТ, който сме НИЕ и сега сънува, че живее този илюзорен живот, е връзката с Бога! Как да установим, засилим и скъсим до идентификация и събуждане тази връзка? неслучайно тук си хортуваме за "път"... Къде път, къде крива пътека, къде лабиринт, но поне пробваме ... ;)

Практически емпирично: качествата на холографското отражение - физическо, емоционално и ментално, като които се преживяваме - са принципно еднакви с техния реален породител. А те са Светлина, Топлина и Сила. Или: Любов, Мъдрост, Истина!

И за да стане още по-ясно това, което аз си мисля по въпроса, ще ви предложа още един цитат:

Така всеки смъртен има своя безсмъртен двойник или по-точно- своя прототип в небесата. Това означава, че първият е неразривно свързан с последния във всяко едно свое въплътяване и по време на цикъла на ражданията, но е съединен само чрез своя духовен и интелектуален принцип, съвсем различен от низшето аз и по никакъв начин чрез земната личност.

Някои от тях дори са способни съвсем да разкъсат този съюз- когато във въплътения човек отсъстват свързващи, т.е. духовни връзки. Наистина, както Парацелз е изложил това със своята странна измъчена фразеология, човекът с трите си (съставни) Духа е закачен, подобно на утробния плод, на всичките трима към матката на Макрокосмоса; нишката, която го държи съединен е "Душата-Нишка", Сутратма и Тайджаса("Сияещ") на ведантистите. А именно чрез този духовен и интелектуален принцип у човека, чрез Тайджаса-Сияещия, "понеже той има светещ вътрешен орган в качеството му на съучастник"- човекът е съединен със своя небесен прототип, а съвсем не чрез низшето вътрешно аз или астралното тяло, за което в повечето случаи няма друг избор, освен бавно да се разтвори.

Окултизмът и теургията обучават на начините за създаване на такава връзка. Но именно действията на човека, само личните му заслуги могат да създадат на земята и да определят продължителността на тази връзка. Тя продължава от няколко секунди, светкавици, до няколко часа, в течение на които теургът или теофанът става като самия този осеняващ "Бог"; следователно, за това време той става надарен с относително всезнание и всемогъщество.

Елена Блаватска-"Тайната доктрина-том3"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×