Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Lifetime

Големите Аркани за Напреднали

Recommended Posts

Колкото повече се доближаваме до картите, толкова повече се отдалечаваме. И опитите с тях са нахалост, ако няма жертва. Т.е. инфлация на Аз-а за сметка на архетипа. В популярния случай, това ще е патология, но в конкретния случай, касаещ Таро, това ще е пътят на Мага - това ли е Земята, за която ти мечтаеше, попита Старецът от Планината ...

Тези твои думи много ме впечатлиха. Чета ги в момент, в който аз самата се люлея "на ръба" в Таро, съответно не само. Таро е уникална система за самопознание и не всеки може да мине критичните граници, да се погледне в огледалото, какъвто е, да се приеме такъв и, както ти беше написала някъде тук из форума - "да се смири..." Инфлацията, за която ти говориш, е опит за какъвто, аз лично вярвам, никой не е готов - това аргументира написаното от теб, че такова "пътешествие" приключва често с патология - детските кошмари оживяват, само че вече си пораснал.

Присъства едно много натрапливо и противоречиво чувство - или да се отречеш, или да се надмогнеш.

Искам да те попитам конкретно за Мага - той не е само напредък и творчество (в смисъла на житейска умелост), Магът има и тъмна страна, освен прогрес, би могъл да бъде и сянка. Как ти би разгледала тези две вероятности и тези различни пътища? Дори и в един момент всичко да зависи от теб и ти да държиш "ключа", вероятността да се подхлъзнеш е много голяма - скоро прочетох нещо, което бих превела с мои думи така - "добиването на мъдрост рядко е съпроводено от присъствието на такава". За да стигнеш до Стареца, минал си път...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Ивета

Искам да те попитам конкретно за Мага - той не е само напредък и творчество (в смисъла на житейска умелост), Магът има и тъмна страна, освен прогрес, би могъл да бъде и сянка. Как ти би разгледала тези две вероятности и тези различни пътища? Дори и в един момент всичко да зависи от теб и ти да държиш "ключа", вероятността да се подхлъзнеш е много голяма - скоро прочетох нещо, което бих превела с мои думи така - "добиването на мъдрост рядко е съпроводено от присъствието на такава". За да стигнеш до Стареца, минал си път...

Ще ти отговоря така: дори и да има ключове в Таро, ако няма Маг, те не могат да работят.

Магът е абсолютният баланс между психика и реалнослучващи се събития, отвъд параноята на страха и отвъд депресията на захвърления човек в небесата.

Няма двусмислие, има баланс. Не трябва да се обмисля от гледна точка на сянка и осъзнатост - просто Магът е реалната човешка граница, но и нечовешка, о която можем да се опрем, уплашим и спрем. Защото винаги има отвъд.

Магът си представи, че е софтуер за декодиране на пространство-времето, където, законите на земната физика, не важат :)

Но ти питаш за границата, за предела на човешката психика. Повярвай ми, човешката психика крие огромни тайни, на които никой не обръща внимание, докато се занимава с устойчивите архетипи, вече омръзнали на всеки изследовател, а съвременната езотерика не е нищо друго, освен словослагателство и аванси към Всевишния (разбирай егото).

Магът е билетът към истинския човек, където няма условни наклонения. Има просто пътуване.

А Старецът от Планината е аватар на Мага.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Обособяването на личността като център на Азовото битие, намира пристан в картата Магът. С нея започва човешкото и там свършва. Магът е единствената карта в Таро, в която човешкият дух и воля намират реализация.
Няма случай, в който, Магът да е на ключова позиция, и реализацията на човешкия потенциал да зависи от други, външни на човека, условия. Анализирането на картата Магът в различните подредби винаги напомня и потвърждава едно нещо: победата на човешката воля над „сляпата” съдба. Древното разделение между Богове и човеци (смъртни), първите играещи и се забавляващи с човешката съдба на простосмъртните, придобива ново значение.

Древният мит за Прометей оживява като значение и послание в картата Магът в ролята му на борещ се за човешките права: огънят на волята на знанието, а и на теургията (магията), може да бъде запален единствено от един съзнаващ и самоосъзнаващ се Аз. Времето, в което Магът се осъществява е обособено и отграничено от Глупакът (несъзнаваното, Нощта на Брама), и Светът (Индивидуацията по тълкуването на Юнг, Денят на Брама). В контекста на 5-та раса, Магът е олицетворение на отделения от Бога човек, на "захвърления в небесата" (по Сартр) и оставен сам на себе си пробуждащ се дух, както Висшата Жрица е синтез, необособеност/неотграниченост на човешката воля да се ОТДЕЛИ по време на 4-та раса на Атлантите.

В картите Таро, освен всичко, което трудно се вижда от пръв поглед, се наблюдава и броене, обратно на часовника. Ако приемем, че времето е линейно, и ако се тръгне от точка А, трябва да се мине през Б, за да се стигне В, то системата на Таро е едно от малкото доказателства, че времето е само човешка проекция, и минало, и бъдеще препускат по спиралата на едно трудноуловимо Настояще … Примери много: водени от рамките на един времеви континуум, хората ограничават Времето единствено до биологичното време, в което реално се раждат, остаряват и умират. Това обаче е погрешно, особено при тълкуване на картите Таро. Докато не се приеме, че картите не зависят от нашите представи (в повечето случаи те са социално обусловени и маргинализирани), никога няма да се разбере кое в картите е условно минало събитие, кое е условно настоящето и кое – условно бъдещето.

Пример: до два месеца ще се случи ли еди какво си? Колелото на съдбата, Паж жезли, Влюбените.
Ако в подредбата се появи Магът, времето се „сгъстява” и винаги се отнася до кратки срокове: магът е онова задвижващо ядро и мотор, което може да доведе до реализация и отговорът е ясен: планирането на действията е ПРЕДВИДИМО. Дори и последна карта да е Колелото на съдбата (това е картата, която може да стопира и блокира всичко, аз дори я наричам Великото Мълчание), това нейно влияние не би попречило на Магът да изчака и да потърпи, докато развие потенциала си, защото процесът на планиране вече е ФАКТ.

Магът, образно казано, е това, което във философията на Веданта е известната максима „Няма дим без огън”. Т. е. Магът е онова състояние, в което личността вече е част от причинно-следствения план на битието. Освен това, отговорностите като последствия, са осъзнати. Магът е колелото, което задвижва Самсара – а именно човешката воля и инвенция за промяна. Магът променя световете вътре в кръга на човешкото съществуване, но не и извън него. Картата неправилно се превежда по този начин. По правилното би било да се назовава „Великият променящ Аз”. Оттук символиката с Висшия Манас е очевидна, който е и символ на 5-та коренна раса, Петият принцип. Затова, особено ако около картата Магът преобладават пентакли, материализацията и проявлението в света е сигурно. Независимо дали се отнася до купуване на жилище, брак или далечно пътуване, осъществяването ще е факт, а не сън в будно състояние.

П.С. Започвам с Магът по очевидни причини. Идеята на тази тема е задълбочено да се обсъдят и анализират всички останали карти в Таро в един широк философски, културоведски, езотеричен и психологически контекст.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Интересното е, че неподкрепен от други карти, Магът не успява да влезе в контекста на понятието черна магия, нито при бялата, нито при никаква магия ...
Словосъчетанието "черна магия" е "сензационно", защото, само по себе си, то е абсурдно. Такова понятие няма, не съществува. Може би само за врачките и хилядите магове, пъплещи по нашата земя, присвоили името си като знак за всемогъщество, каквото всъщност няма и нямат.

Нивото на съществуване в този свят определя и границата на познанието, до което можем да стигнем. И ако пътят е Магът, като път към осъзнаването, то след него има още много пътища, по които трябва да се върнем назад към себе си, да се слеем с Душата си, със Сянката си, дали това ще е Примирената, но и неиндеферентна Жрица или пък крещящият нагон, в лицето на Дяволът няма значение. Въпросът е друг - да има тотален баланс между човешкото и божественото. Всяко едно отделяне и отграничаване ни кара да усетим самотата като невъзможност за битие - Обесеният, пък и да плачем за неспособността си да имаме друго, а всяко едно потъване в множеството - ни предизвиква да се чувстваме като племенни герои, носещи кръста на Дяволът и обречени на племето, на множеството, на многолюдието, на социума. И кой е казал, че социумът умее да мисли?! Т. е. социалните тегоби да изживяваме като наши, като лични? Всъщност, това е абсурдно. Ние припознаваме единствено своите собствени.

Пътят към индивидуацията е невъзможен без жертва на инфантилността, в лицето на детския порив на Глупакът, както обикновено; несъзнаваното трябва да бъде жертвано за сметка на угодността на Его-то (Императорът, 4 пентакли, 4 чаши, 8 чаши, Императрицата и др.). Авраам ще жертва своя син Исаак, за да има равновесие, но от човешка, егоистична гледна точка, отново за да е припознат от племето, и не от себе си. Тази зависимост може да бъде преодоляна само с риск да изгубиш сигурността, иначе няма да стане. С риск да отречеш Бога. Защото той е само в мислите ти, в сърцето ти, което си приел за вечнодаряваща лоза на изобилието.
А кой губи сигурността си? Никой? Всеки иска да бъде вечно приютен в храма, при светата си майка, която нито един човек не би опетнил и осквернил. Т.е. връщаме се към нуминозносттта на архетипите, които ни владеят и ние сме техни роби, благодарение на тях живеем ...

Та такава е тъгата на един Маг, тръгнал да се овеществява и докато затанцува своя танц, всички останали ще са мъртви.
И отново ще се върне към Нулата, към Глупакът, към началото, ако не е преминал през Светът.
Всъщност, Светът е последното сбогуване с всичко човешко.

Редактирано от Лиула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да поговорим за Светът като карта.
Постижения, стигане до края, финализиране на цикъл.
Но на какъв?
Много е важно да се знае, че Светът е проекция и мечта на Императорът, неговото пълно осъществяне в този свят, на земното битие. Като окончателна победа на четворичността, на Индивидуацията.

Както Императорът е символ на човека в неговата четворичност, така и Светът е апотеоз на всичките енергии и сили, движещи личността към съвършенството на една победа. Победата, разбира се не е онази, която всички смятат за такава - да победиш нещо, някого, тя е победа над себе си; тя е осъществяване на мост между Несъзнаваното като писихически процес и Аз-а като мотор на същият този процес.
В този процес активно участват така наречените Големи сънища (Jung) - дълбоко архетипни, дълбоко свързани с колективното несъзнавано, в което метафорите от древността стават част от личната история.
Неслучайно в съвременната типология в картата Светът са изобразени и четиримата апостоли като финален цикъл по завършване на една идея, каквато е християнството, дали някой помни какво значи това  :)

Когато видите СВЕТЪТ, имайте едно наум - не завършва нищо, то предстои, досега усилията са били детска игра, оттам-насетне става игри за напреднали :) и изпитите предстоят ... И нито карти като Страшния съд или Справедливостта могат да помогнат, ако срещу тях се изправи със страшната си сила Светът - това е изпитът за личността - къде се намира, защо съществува и за какво става и става ли изобщо ...
Не винаги нещата имат оправдание да се случват, не винаги ние имаме смисъл или осмисляне като Битие или съ-битие.
Това ни казва Светът - ако ние не проумеем кои сме и за какво сме, няма сила която да ни разубеди или помогне.
Човекът е осъден сам на себе си и това е най-голямата поука на тази карта.

Редактирано от Лиула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Глупакът - Прозорец и падане на живеца

Магът - Чистачът на ядрото

Императрицата - Ядро на РНК

Императорът - ядро на ДНК

 

Папата - сизигия на РНК и ДНК

 

Влюбените - потенцията на едноклетъчното да стане различно от себе си, в търсене на антинома

Папата - по неведоми пътища имаме вече фауна

(обърнат словоред в Таро)

 

Колесницата - закъснели астероиди,носещи термоядрен синтез - далечен спомен за хелий, когато вселената е била едно малко бяло зрънце

Силата - Земята изживява своя първи пубертет, устоява на звездните атаки

 

Отшелникът - за милиони години остава все така прокудена земя, примирена с ударите на астероиди и други небесни обекти

 

Колелото на Земята - първи цикъл на изместване на Оста

Справедливостта - етапът на Пангея, оформянето на първия материк

 

Обесеният - статуквото е изнасилено да има битие

Смъртта - появата на първите бозаещи

Умереността - битието на статуквото се запазва, появяват се първите осъзнати същности

Дяволът - динозаврите умират

Кулата - появяват се хората, първите хора, неосъзнати, но това не са Невидимите

Звездата - започва цивилизационно развитие, сепарация на отделните етноси, отделяне на материка, първата Лемурия

 

Луната - ерата на Атлантис, умират и загиват цивилизации

Слънцето - първата пирамида от Старото Царство по аналогия на своя антипод

 

Светът - краят на пътя на разделението

 

Страшният съд  - обновяване на системата - измирането на цели видове. Без значение от методиките.

И така, всичко се повтаря.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И отново за Магът ...

Нахвърлям кратки мисли, мисля това да е начало на други нахвърляния. Да се храниш с митове е същностна задача на душата. Особено, ако имаш за цел да отнемеш ореоли, особено на Християнството.

Магът не е нищо друго освен един психопомп, или преведено от старогръцки. „водач на душите“, а не картата Смъртта.

Най-големите промени в личността се случват при честа поява на Магът, не на картата Смъртта. И то е лесно обяснимо.

Още повече, че това е епитет на Хермес (Меркурий), лекокрилият, трептящият, изпращачът на душите ... в подземното Царство, т.е. в пределите на Символа, в пределите на селенията на Героя, който търси самия себе си и все не се намира. Неслучайно, мигове след като се роди, изобретява лирата smile.png

Бог шеговит и мошеник, весел изнудвач и перфектен манипулатор (неговият син Автолик е дядо на Одисей ...)

 

Ала и единствен посредник между двата свята. Неговият епитет Хтониос (подземен, земен), но това го пиша в малко по-различен контекст, сънищата идели от света на Сенките , той отново е техен Бог. Той, Магът. Царят на мъртвите.

 

А вълшебният му Кадуцей приспивал и събуждал всеки Бог или смъртен; но най-вече предал магическото биле „моли“, което предпазило Одисей от нимфата Кирка (Цирцея). Кадуцеят днес е просто една пръчка на мним магьосник, повярвал си, че може всичко, забравил важни неща, сложил знака за безкрайност (?), някакъв пентакъл на масата (звездата на Давид), и меча за разкош. В повечето безумни колоди. Просто няма такъв кич. Езотеричен кич.

 

Отвъд приспивните звуци на античната митология, можем само да съзрем какво сме изгубили от истинския образ на това древно божество в лицето на съвременното Таро. Колко е осакатен и принизен образът му просто до някакво социално зло или екзистенциален напън ... Или просто до - очаквай ... Какво? Вместо всеки да се замисли за друго.

 

Безумно.

 

Да забравиш преносителя на истината smile.png Непростимо е. Съвременната цивилизация е лъжкиня за Древните символи, пазарна рекламистка с евтини продукти с големи отстъпки, поради изпразване на склада на илюзиите ...

 

Има време за анализи, за мисли още, за разсъждения, ала само да припомня, че и на римския Меркурий, и на гръцкия Хермес,  майката се е казвала Мая (плеядата Мая, най-голямата от седемте плеяди), самият той (Хермес) внук на Атлант (от гръцки - носител). Владетел на Западните Земи. Неслучайно пиша това, последното.

...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Над горите, над полята –

Същи чайник в Небесата

Мигаш

Мигаш, мигаш, мигаш

 

(тук сънливия съсел се стресна и както си спеше, запя – мигаш, мигаш, мигаш)

(Алиса в страната на чудесата, Луис Карол)

 

 

Та, от приказното, да отидем в други хоризонти на разсъждения.

 

Измерението на Висшата жрица или Ars erotica срещу Scientia sexualis в лицето на Императрицата, поражда редица недоразумения в Таро за афиширането на женствеността, на живота изобщо.

 

Много често двете са менливи понятия и съществуват под привидността на другата: под помадата на своя благочестив позитивизъм, не функционира поне в някои измерения, като Ars erotica - удоволствието да пленяваш, да очароваш, да си харизматичен, да изповядваш тайните на другите, да си единосъщ, ала и различен, да си сянка и образ, слънце и отразено битие, са все качества на Висшата жрица, на Ars erotica, на онова усещане за битието, преди неговата окончaтелност на свършване, отвъд която, си нищожество, жалък червей, просто сексуален свят, но не и одухотворен обект на обичане.

 

Нормализиращата сила na битието, неговата иронична усмивка я виждаме у Импeратрицата, тази страстна Принцеса на отчаянието, на беглата среща със себе си в Огледалото, на увереността, че боязънта е кратка, а царството – ще е вечно.

 

Радостта да се чувстваш интерпретиран, някак неуко пресъздаден, го притежава Принцесата на всички царства и на ничие свое, запалването на огромното любопитство към чуждото имане, води до трагични произшествия; вторачено о битието на другия - не въвличаш в нуминозност своя свят, а обричаш другия на присмехулност.

 

Изправянето от гроба на мълчанието не е ново за Висшата Жрица, чиято роля, неблага, е да я възприемат за изтънчена форма на самата себе си.

Ars erotica и Scientia sexualis  са привидно загубените сестри на една древна традиция, когато Ерос и Танатос, са означавали.

Нещо.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И сега за образа на Висшата жрица, пречистена от икуменическите си наслоявания и трафаретна символика. Безкрайно е опростенческо да я наречем символ на духовно единение и познание.

Аз бих я нарекла Змията в Таро, какво е тя и как може да бъде "събудена"?

 

И какво имат предвид старите автори, когато казват, че само един изчистен буддхи (интелект) или един изчистен интелект, може да я събуди, нея, Змията. А какво е Змията, ако не Кундалини?

 

Напредъкът в познанието е възможен единствено, ако събудите Змията, а тя, може да бъде събудена, само от правилна нагласа .. Изразено на езика на психологията, това значи, че можете да доближите несъзнаваното само по един път - с пречистен дух и без мислене за Доброто и за Злото с благословията на Небето, условно казано, което е именно Кундалини.

 

Какво е нужно - онази специална Искра, стремежът, който ви тласка през водата към следващия център. Тук водата има единствено и само метафорично значение. Този център, този Остров (от предишния ден, ала и от тукашния), е Кундалини, нещо тотално непознаваемо, за което лингвистиката, езикът като цяло, е недостатъчен. Но лесно можем да си я представим като страх, активно въображение, нещо извън нашата воля, иначе няма минаване през и над водата.

При първата пречка следва връщане назад и регрес - щом се види Левиатана, следва и бягство. Неизбежно.

 

Но, ако целта е постигане на оживяване на енергията, която носи Висшата жрица, която ще ви хване и притисне за врата, така че бягството да е невъзможно, няма връщане назад и ще трябва да се посрещне с иронична усмивка музиката на паралелните светове smile.png

 

П.С. Разбирам, че така написаното от мен, звучи фрагментарно, но няма начин, това е стилистиката на писането във форуми. По-натам ще продължа с връзката между Висшата жрица и Луната, особено в различните религиозни практики, защо например, в индийската традиция (шиваизмът специално, полумесецът е мъжки символ (но не и в тибетската практика, където Шива често е рисуван в женска форма, танцуваща върху починалите в гробището), а в западната традиция, тъкмо напротив, е женски, както и връзката с юдаизма, визирам специално образа на Яхве в ролята на мъже-женствен бог. При всички случаи, Луната винаги се разбира като приемник на душите на умрелите (билата вече земя и майка на днешната Земя в теософията). Ще бъде интересно.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отвъд Страшният съд като уж урок, се намира реката на времето. На всичко изгубено за човешкото. На цялата помия на реката, отнесла боклука на спомена.

На видението на някой друг за теб - кой си, какъв си, що си, човек ли си изобщо, имаш ли сетива ...

Тоталното неразбиране и липса на индикации за битие е пагубно за всяка една мотивация на битието, то е търсене на човешкото ... Което е лишено обаче от адрес, то не съществува. В търсене на Магът, който има уникалната способност да се обръща като марионетка в ръцете на умел крал.

 

Остава ти пагубната роля на Глупак, обграден от чаши - емоционални мотори, но недобри съветници в живеенето. В търсене на меча е цялото ни битие на загубили битката, герои. Очакващи заветната битка и дрънчането на ослепяващи съзнанието мечове, на сетния час, когато смисълът ще бъде смисъл, а упованието - надежда.

А личната легенда остава някъде встрани на порива.

На покрива на надеждата, на небилото битие, на неуспялата усмивка, на недоспасения корабокрушенец до спасителните брегове на един Свят, който е толкова непроницаем, колкото и твоят собствен.

 

Като онези, които те сочат с пръста на познанието и вече имат история за теб и ти си вече на лавицата на биографиите, ала лавица с празни буркани ...

Няма звуци.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да се различи профанното време на ставането от реалното битие на архетипа.

Точна информация как става прекъсването на профанното време и ритуализирането на определени действия от живота, може да ни даде архаичният човек, древният човек. Човекът на архаичните култури трудно понася „историята“ и периодично полага усилия да я унищожи, той иска да отложи битието за сметка на архетипа. Цитирам сега Мирча Елиаде (Митът за вечното завръщане):

 

Ще разгледаме един точно определен случай: в каква степен колективната памет пази спомена за дадено „историческо“ събитие? Вече видяхме, че воинът, независимо кой е, имитира някой „герой“ и се старае да се доближи колкото е възможно до този архетипен образец. Нека сега видим какво си спомня народът за някое историческо лице, добре засвидетелствано от документите. Като засягаме проблема от този ъгъл, правим една крачка напред, защото в случая имаме работа с общество, което, макар да е „народно“, не може да бъде определено като „примитивно“.

И така, само един пример: познат е парадигматичният мит за битката между Героя и гигантския змей, често триглав, някой път заместен от морско чудовище (Индра, Херкулес и др.; Мардук). Там, където традицията продължава да е актуална, големите владетели се смятат за подражатели на първичния герой: Дарий се смятал за нов Траетаона (Thraetaona), митичен ирански герой, за когото се говорело, че е убил триглаво чудовище; за него и чрез него историята е била възобновена, защото тя в действителност е била реактуализацията на един изначален героичен мит. Противниците на фараона били разглеждани като „синове на разрухата, вълци, кучета“ и т.н. В текста, наречен „Книга на Апофис“, враговете, с които се сражава фараонът, са отъждествени с дракона Апофис, докато самият фараон е уподобен на бога Ра, победителя на дракона. Същото превръщане на историята в мит, но от друг аспект, се открива във вижданията на еврейските поети. За да могат да „понасят историята“, т.е. военните поражения и политическите унижения, древните евреи тълкували съвременните им събития с помощта на един твърде древен космогонико-героически мит, който включвал победата на дракона, разбира се, временна, но най-вече крайната победа на Царя Месия, който го умъртвява. Така тяхното въображение придава на езическите царе (фрагмент Zodochite, IX, 19–20) чертите на дракона: такъв е Помпей, описан в Псалмите на Соломон (9, 29), Навуходоносор, представен от Йеремия (51, 34). А в Завета на Ащер (VII, 3) Месията убива дракона под водата (вж. Псалм 73, 13).

 

Защо се наложи да цитирам този дълъг абзац от Мирча Елиаде като експозе към аргументацията си - трудно е да се отграничи света на профанното от света на сакралното; често зад Персоната (или Сянката, или онова, което ние не искаме да сме), се крие Трикстера, играещ мръсните си игри, ту в ролята на Puer aeternus или Puella aeterna, ту като Героят, Старецът от Планината, мандала в образа на сънищата като твърд камък (процеса на индивидуацията: Светът), и най-вече като един развеселен или наказващ Дявол, проекция на дълбоката инфлация на Аз-а.

 

Казано на езика на схизматичната лексика: добро е, ако се прикрива разумно злото.

Но, всяко едно външно събитие може да разкрие същността на архетипа, особено когато ситуацията напомня дежа вю, това обрича човешкото само до едно предезикстентно съзнание: превъзходството над единия образ на архетипа над другия или неговото повторение, не може да бъде заличено.

 

Да се върнем на древната християнска история: съществува мнението, че Дяволът в самото начало е знаел за намерението на Бога да стане човек и поради това е внушил на гърците мита за Дионисий, така че когато благовестието реално е стигнало до тях, те са могли да кажат: "Е да, ние отдавна вече го знаем!" Когато векове по-късно конкистадорите са открили кръстовете на маите в Юкатан, испанските епископи са използвали същия аргумент.

 

Във всеки един миг е възможно при нахлуването на дадени архетипни съдържания, да се констелират несъзнавани апокалиптични съобщения.

Всеки един архетип (карта в Таро) може да бъде взаимозаменяема, стига да не виреем в профанното време на свръхценни съждения за самите себе си. Проблем е за Аз-а инфлацията му, проблем е и ако несъзнаваното нахлуе изцяло и го обеме като мрачен облак.

Отново ситуация, чийто ключ за отговор е Дяволът.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Иронията е, че съзнанието може да достигне единствено самото себе си, онтологичната си предиспозиция, то не може да се надскочи в този времеви баланс, който ни е отреден да сме живи. Невъзможно е.

 

Но, става възможно, единствено, когато, човекът уеднакви двете нули (и преди сме говорили за това) на архетипното несъзнавано и на съзнаващия се Аз - тогава и само тогава, когато Умереността е постигната, е възможно и преминаване отвъд това ниво на човешко мислене за битието, за нещата, за всичко.

Тъгата идва от факта, че бъдещето е вече случило се, а миналото - безвъзвратно неслучващо се. Парадоксът се оказва фактология, но не и за Таро.

Усилията да сме съвършени, ни обричат на стерилност; истината е, че само жертвата по Обесеният прави възможно надскачане над живите пясъци на картите.

Да обърнеш Небето и Земята, значи да погледнеш с други очи на този свят. Значи и да платиш, т.е. никога вече да не си същият, за да не повтаряш каузална верига.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Силата.

Предикатна на агресията, преполовяваща страха на границата с нападението. Ала към себе си. Всуе, никой не разбира, че те е страх, че си окован от собствените си окови за постижимост, за реализация.

Силата се присмива на всеки, който я приеме за сила, помага на всеки, който я приеме за слабостта си - неговата лична собствена неподготвеност за битието.

Чий е лъвът, чия е ламята? Чие е оръжието - въображаемо или реално е то? Кой е конят и чия е каруцата? Кой я управлява?

 

Малкото камъче преди да се усмихнем или да кажем "да" или зорът преди да изкачим 200 стъпала; болката, че нещо вече не е същото или болката, че същото се повтаря ... Да заминеш надалече, повтаряйки моделите си на поведение, очаквайки различност, е Силата - онзи Сизифовски камък, който ще препъне всяка воля, поради липса на .. воля.

Ала и да останеш - все тая е - в същият този дом с 4 стени, неуютно усещане за живеене, неудовлетвореност, неразграничаване между желание и осъждане; вглеждане в детайлите на страданието у другия, невглеждане у себе си - там лъвът дреме, сиреч, агресията на несъзнаваните модели, винаги ще отмъщава за сметка на аналитичния, контролиращ аз, борбата е сякаш вечна ...

Вечна е и спира копнежа по свободата.

Основният казус при Силата е древен като света - да си свободен или да си роб. Робът обаче обича доказателства за правотата си да е в робия, а свободата - светлина .. Затова Силата най-добре се осветява от Слънцето или от Дяволът - едното е движение навън - към света, другото е движение навътре - към пещерните бездни на несъзнаваното.

Често Силата е близка до обърнатият Маг като еманация на робството, а Силата до обърната Императрица - до инобитийно раждане, където само душата е веществена, а тялото е само спомен.

 

В търсене на Петият принцип, това е граничен принцип, където човекът все още участва, все още е обект. Формата (рупа) или Силата е единствено подобие на (или проекция) на Антахкарана, която засега остава една от малкото връзки между човешкото и паралелното. Разбира се, добре е тези понятия да се отърсят от митологемите си, по права линия, както и от някои други карти в Таро, като Ас пентакли и 9 пентакли - за начинаещите. Връзката между Девачана или Нирвана е съхранена в този съд - Силата да не отразяваш вече.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Sign in to follow this  

×