Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Vector

Отбягващо разстройство на личността (AvPD)

Recommended Posts

Здравейте! Първо да кажа, че най-вероятно ще е дълга и скучна тема, но дано поне някой я прочете. 

В главата ми е пълна каша и дори не знам от къде да започна, не знам какво да започна, не знам защо да го започвам ... каквото и да е. Затова ще давам направо....

Аз съм момче на 21 години, живея в малко населено място. Родителите ми са разведени от 10-11 години и жевея с баща ми и баба ми. Преди няколко месеца попаднах на статия за AvPD и за първи път открих, че начинът по който се чувствам от години си има име. След това четох за други личностни разтройства за да проверя дали не си преписвам случайно състоянието просто за да дам име на това с което се боря, но другите личностни разтройства не отговаряха на това което изпитвам докато при AvPD - съм аз до-последната буква, но не съм диагностициран официално тъй като никога не съм се консултирал със специалист.

   

До преди около година живях и учих в голям град за около 6 месеца. Живеех със съквъртирант, когото не познавах преди да се нанеса при него. Запознах се още в началото със едно момиче и връзката ни продължи общо взето през тези 6 месеца макар да беше не особено функционална. Докато бях в града усещах тревожност, чувство за неадекватност, ниска самооценка, чувство че съм по-нисш от другите и прочие, но въпреки това продължавах да ходя на лекции и упражнения, продължавах да излизам със въпросното момиче. Не завързах никакви приятелства, но се виждах със стари съученици и като цяло бях доста по-добре в сравнение със сега. После реших да спра обучението си защото специалността нямаше нищо общо с интересите ми и реших да спестя пари на семейството ми от излишните разходи и се прибрах вкъщи.

 

Сега съм си вкъщи и състоянието ми се влошава. Нямам приятели, нямам приятелка, със месеци не излизам от къщата (освен в двора), нямам желание за нищо, почти не разговарям като изключим 5-10 думи които разменям със баба ми или баща ми, но не говоря за нещата които ме тревожат, не говоря за себе си, и разговорите протичат по един и същ начин на едни и същи теми и толкова. С когото и да говоря, каквото и да говоря чувствам напрежение в гърдите и гърлото си. Все едно нещо ме притиска. Преди да тръгна да говоря се усещам, че мисля какво да кажа и как да го кажа понякога с минути, дори и ако говоря със член от семейството. 

Гледайки назад през годините имаше момчета, които се опитваха да се сприятелят с мен, имаше момичета, които по някаква причина показваха интерес към мен и изглежда че съм ги отблъснал...всичките. Често се чудя да не би нещо в мен да липсва, нещо, което всички други имат за да могат да се сприятеляват, да работят, да излизат, да се забавляват, да се социалицират, да живеят... докато аз се взирам в екрана или някоя книга, тренирам или спя. Често си мисля, че дори и да умра може никой да не се усети със дни, а хората извън семейството ми изобщо не биха и усетили разлика ако ме няма. 

 

Днес реших да напиша нещата които ми измъчват заради нещо, което се случва за пореден път. И за пореден път се чувствам като умствено изостанал.

Имахме гости по повод рожденният ден на баща ми. Бяха дошли 5 души, 2-ма от които не познавах + семейството = 8. Всички бяха на масата и хапваха и пийваха, а аз си бях в стаята както обикновенно. След известно време започнаха да идват до стаята ми да ме викат при тях. Първо баба ми, после сестра ми и накрая един от приятелите на баща ми. И всеки път чувам "Слез при нас...срамота е.".Нямам нищо против хората, но се чувствам страшно неадекватен на такива сбирки и като цяло сред други хора. А като ме завлякоха така се чувствах и като някакъв изрод, който водят на изложение. Мъжът и жената, които не познавах ме гледаха като че ли съм извънземен и после чух жената да казва, че е мислела че съм по-малък (аз съм 185 см и 85 кг) и не я виня... Осъзнавам, че се държа като малко дете... така се и чувствам. Дори когато съм покрай деца в 1-3-5 клас се чувствам по-нисш и от тях. 

Сам открих поне повечето причини, които според мен са довели до появата на AvPD при мен. И основните мисля че са: нефункционална майка, която малко след развода с баща ми каза на мен и на сестра ми: „Съжалявам, че съм ви родила!“; "приятели", които отново малко след развода на родителите ми буквално ме замеряха с камъни и пръчки докато не си тръгнах защото не бях в настроение и просто исках да си седя на пейката, а не да се катеря на едно дърво ; тормоз от връстници в училище и извън него; други "приятели" които ме лъжеха и отбягваха постоянно (след което спрях да инициирам контакти с когото и да било и чакам другите да търсят мен та до ден днешен все така) и накрая, но не на последно място - моите собствени мисли. 

 

След развода на родителите ми прекарах дългогодишна депресия + суицидни мисли и ми беше по-лесно да вярвам, че щом собствената ми майка ме презира толкова, то няма как да очаквам някой непознат да изпита позитивни чувства към мен, беше ми по-лесно да си повтарям, че не съм самотен, просто съм единак....“като вълк съм...винаги съм бил и винаги ще бъда“. Повтарях си, че не са ми необходими приятелства, нито симпатии, нито любов. Повтарях си, че никой и нищо не ми трябва. И сега това е единственият начин на мислене, който познавам. Дълбоко в себе си изпитвам нужда от близост с други хора, но винаги автоматично се опитвам да се оттърва от това чувство защото ме смачква отвътре. 

 

Сега депресията ми излежда се е завърнала и се завърна със страшна сила и отново + суицидни мисли. Реално нямам намерение да слагам край на мизерното си съществуване (да не говорим, че не ми стиска) но когато си помисля, че някой ден ще умра това ми дава някакво спокойствие макар и само за момент, капчица щастие...след това осъзнавам мислите си и чувството, което изпитвам към смъртта и това ме натъжава... 21 годишен мъж видимо в много добро физическо здраве... а такава развалина отвътре... "Срамота е..."... 21 похабени години...

 

Нямам сили да пиша повече затова ще спра до тук за сега. Дано не съм ви отегчил до смърт. Не знам какво очаквам....някакъв съвет, насока...нещо... нещо мъничко дори. Благодаря ви!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вектор , не знам какво значи AvPD. Има значение само ако ти помага да се чувстваш по добре . Всички хора сме различни , живеем в различни условия . Въпреки това си мисля , че съм преживял подобен период . От това състояние ме изведе мисълта --какъв искам да бъде живота ми , в близко и по далечно бъдеще . Като си го представих започнах да живея(работя) за него . Не мислех за сега (доста травмиращо е) , а за после за изпълнения и добър живот . Виждах се като добър работник, уважаван от околните . Това с течение на годините ме научи да не се впечатлява от неудачите . Тях всеки ги има .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Имаш много ниско самочувствие и много ниска самооценка. А всъщност си доста умно и интелигентно момче.

Не казваш дали работиш нещо в момента, след като не учиш вече.

Мислил ли си да започнеш друго образование, което да ти е интересно, или да работиш нещо?

Явно майка ти много ти е повлияла, но не струва заради нея да изпадаш в такива състояния и да се самоизолираш от света. Недей да се чувстваш виновен, че си се родил, по-скоро тя трябва да се чувства виновна за своите думи.

Но така или иначе вече си пораснал, гледай напред, а не назад.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

@АлександърТ.А. : AvPD е просто съкратеният вариант на английското наименование на въпросното личностно разтройство и има значение до толкова доколкото да търся начин да се справя със въпросното състояние. Относно въпроса, който на теб ти е помогнал - мисля, че разбирам какво имаш предвид, и аз се опитвам да отдалеча мислите си от въпросите засягащи Аз-а, минали и настоящи събития и грешки и да започна да виждам "голямата картина"...или по скоро някаква истинска картина, която не е замъглена от миналото ми, да намеря отговорите, които (може би) са вътре в мен (никога не съм бил вярващ, но сега чета книги за Дзен-будизъм, духовно пробуждане, разширяване на съзнанието и прочие). Но с всеки следващ ден в който съм сам със мислите си се виждам във все по-лоша светлина. Възприемам се като все по-неспособен и некомпетентен. Осъзнавам колко хора съм наранил като съм ги отблъсквал или заблуждавал по някакъв начин в собственото си объркване; как докато моите връстници живеят с пълна сила аз вечно мисля и обмислям още от ранно детство, внимавах за всичко и стъпвах на пръсти през живота докато живота не започна да ме отминава...сега дори не стъпвам...сега съм неподвижен. Може би просто трябва да спра да мисля... уви не знам как да го постигна.

 

@mvm: Не работя. Опитвам се да се науча сам чрез интернет на web разработка, web дизайн, софтуерни и ИТ технологии, но ми се струва, че не ме бива особено, а нямам идея на къде другаде да се насоча. От както прекъснах обучението си и се прибрах обмислям вариантите за друго образование и съм се спрял на една безплатна академия в столицата или един колеж близо до мястото на което живея, но честно казано не мисля, че бих се справил с което и да е от тях...ако въобще ме приемат. Редовно преглеждам обявите за работа, но изпитвам страх да започна работа. Страх ме е, че ще стана за смях в очите на шефа, колегите... точно както става във всяка една социална среда в която попадна. Страх ме е, че няма да се справям със задачите и само ще навредя по някакъв начин. Въпреки това най-вероятно ще кандидатствам за академията или колежа защото ако трябва да остана още 1 година така просто ще се побъркам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, състоянието ти няма име, то е плод на съвкупност от фактори подредили живота ти по този начин.

Липсата на един родител в процеса на израстването неминуемо дава отражение върху неговото преживяване в бъдеще.

Липсата на майката създава доста голяма емоционална празнина, която за съжаление може да предизвика заключване на емоциите. Тази фраза, която си запомнил от нея, е една от т.нар. "отровни" фрази, които вменяват много дълбоко чувство за вина, което е колкото съзнателно, толкова и несъзнателно и определят както поведението, така и възприемането на света.

Ако прочетеш писмото си, ще забележиш, че не просто се обвиняваш за всичко, но си изпаднал и в дълбоко самосъжаление, нещо, което прави ежедневието и преживяването още по - неефективно.

С подобно преживяване се развива неувереността, пониженото самочувствие, страха от успеха, и други подобни никак приятни състояния.

какво е първото, което е необходимо да промениш? - убежденията си.

Тези лъжливи убеждения, в които вярваш, са източникът на болезнените ти чувства.

Повечето хора смятат, че чувствата са реакции спрямо онова, което ни се случва, и общо взето спрямо външни фактори. Истината е, че и най - екстремните страхове, радости и болки са следствия на някакви убеждения.

Ще ти цитирам нещо: ( Когато го прочетеш, се опитай да изкараш, някои свои убеждения и да ги обвържеш с чувствата, които пораждат в теб. кое е първото? Само в първия ти пост, аз виждам няколко. )

 

един прекрасен ден вие набирате смелост и казвате на алкохолизирания си баща, че повече няма да общувате с него, когато е пиян, при което той започва да крещи, че сте неблагодарни и нагли. Вие се чувствате виновни. Възможно е да решите, че вашата вина е следствие от неговото поведение, но това е само половината истина. За да изпитате някакво чувство, в съзнанието ви се е задействало някакво убеждение — съзнателно или подсъзнателно. В този случай то може да е: „Децата не трябва да критикуват родителите си“ или „Баща ми е болен и аз трябва да се грижа за него“. Вие се чувствате виновни, тъй като сте изневерили на тези дълбоко вкоренени убеждения.

Когато се озовете в изискваща емоционална реакция ситуация, семейните убеждения обсебват съзнанието ви. Разбирането, че убежденията са причина, а чувствата следствие, е нещо повече от занимателно психологическо упражнение.

Осъзнаването на връзката между убежденията и чувствата е основна стъпка в борбата със самоунищожителното поведение!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хмм...наистина не съм поглеждам нещата от такъв ъгъл. 

Първото, което ми идва на ум е:

Убеждение: Че не е трябвало да се раждам, че не съм достоен, че съм заел мястото на някой достоен ; 

Чувства: Вина.


Някои други мои убеждения:

Убеждение: Че съм неадекватен и странен, когато съм сред хора ; 

Чувства: Срам, яд.

Убеждение: Че нещо в мен липсва ; 

Чувства: Тъга, срам.

Убеждение: Че няма да успея в живота, че съм неспособен и некомпетентен ;

Чувства: Страх, срам, гняв.

Убеждение: Че съм непривлекателен, нежелан и че съм досаден ; 

Чувства: Срам, вина.

Убеждение:  Че съм наранил много хора като съм ги отблъснал ; 

Чувства: Вина, гняв.


(Тук бе моментът, в който прочетох някои от убежденията си по няколко пъти и се плеснах по челото задавайки си въпроса "Абе ти сериозно ли бе?"... след което избухнах в смях.)

Като ги видях черно на бяло осъзнах колко малко или никакъв смисъл имат някои от тях, но все пак остават някои, които все още виждам като логични и верни убеждения поне до някаква степен и тук изниква въпросът - Какво следва? 

Имам предвид, не мисля, че съм променил убежденията си дори и да съм осъзнал колко нелепи са били някои от тях.

Има ли правилен / грешен начин да се подходи към въпросната промяна на убежденията?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук бе моментът, в който прочетох някои от убежденията си по няколко пъти и се плеснах по челото задавайки си въпроса "Абе ти сериозно ли бе?"... след което избухнах в смях.)

 

Ето -това е !!!

Напиши ги тия твои  убеждения на един по-голям лист и си ги чети по всяко време, за да видиш колко са смешни,

и за да ги преодолееш постепенно

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 

 

Има ли правилен / грешен начин да се подходи към въпросната промяна на убежденията?

 

Както виждаш, и сам усети, убежденията са тези, които пораждат в теб чувствата, които не харесваш.

Убежденията са тези, които пораждат и правилата на които се подчиняваш. Чувствата те карат да се подчиняваш на тези правила и това оформя поведението ти. 

И така , разбираш, че поведението ти е крайният продукт. За да го промениш трябва да започнеш от начало - от убежденията.

Основните поведенчески модели , с които работи човек с подобни убеждения са : подчинение или агресия.

Преди да работиш върху тези модели обаче, е необходимо да разбереш от къде точно идват убежденията ти.

Ето ти едно упражнение, с което може да си помогнеш.

Вече си написал основните си убеждения, те разбира се са доста повече, но няма как тук да работим над това, затова ще използваш тези до които си стигнал сам.

Разгледай твърденията, които ти пускам и помисли, кои от тях припознаваш в себе си. Ако има други, напиши си ги.

След това се върни на убежденията си , сложи пред тях чувствата и ги свържи с твърденията , чрез "защото":

например: 

"Изпитвам срам и яд, че съм неадекватен, когато съм сред хора, защото........"(слагаш някое от твърденията)

Това ще ти помогне да си изясниш произхода им, което пък ще намали значително силата им, от там ще ти позволи да започнеш да гледаш по друг начин на преживяването си. 

 

 

• От мен зависи родителите ми да са щастливи.

• От мен зависи родителите ми да са горди.

• Аз съм целият живот на родителите ми.

• Родителите ми няма да оцелеят без мен.

• Аз няма да оцелея без родителите си.

• Ако кажа на родителите си истината (за моя развод, за моя аборт, затова че съм гей, затова, че годеникът ми е атеист и т.н.), тя ще ги убие.

• Ако се противопоставя на родителите си, ще ги изгубя завинаги.

• Ако им кажа, че са ме наранили ужасно, те ще ме изхвърлят от живота си.

• Не трябва да казвам и да върша нищо, което би наранило родителите ми.

• Чувствата на родителите ми са по-важни от моите.

• Няма никакъв смисъл да говоря с родителите си, защото нищо няма да се промени.

• Ако родителите ми можеха да се променят, аз щях да се чувствам по-добре.

• Трябва да компенсирам на родителите си факта, че съм лош човек.

• Знам, че ако успея да им обясня колко са ме наранили, те ще се променят.

• Каквото и да са ми причинили, те са ми родители и аз трябва да ги почитам.

• Родителите ми нямат никаква власт над живота ми. Аз непрекъснато се карам с тях.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, не мисля че има смисъл да се притесняваш.. И аз май съм минал през нещо такова... След изживян стрес се получава най- често според мен.. Изпробвай техники за избавяне от стреса, ТЕС (съм го правил, когато съм бил в депресия преди и помагаше донякъде..), сега започнах да медитирам сам вкъщи с йога нидра и много ми помага, също така чета медитативни текстове, разкази, статии, просто ти отварят очите за много неща... И аз имам остатъчни емоции, когато съм сред много хора и т.н., но гледам как подскача ума ми с вътрешния наблюдател и това също много ми помага.. Общо взето за сега се справям сам със себе си, дори не мисля че ми е имало нещо, а просто съм се филмирал и стресирал за глупости.. Не съм ходил на психотерапия, макар да съм сигурен, че много помага! Сега чета и книги за психология, психотерапия, това също много ми помага.  Понякога сега в главта ми изплуват мисли "Това аз ли съм или........ кой съм аз?" "никога не съм се чувствал толкова спокоен, не знам дали съм аз това, или съм побъркан, важното е да не се приемаш толкова на сериозно...." Спорта мисля, че ще ти помогне, а ако се запишеш на някое бойно изкуство ще ти даде повече увереност... Спорт, медитация, психотерапия и помни, че всичко е възможно! :) Повярвай в себе си и светлината на духа си! :)

 

Това ми помогна на мен, сигурен съм, че и ти ще се справиш, просто трябва да минеш пътя, ти ще избереш какъв е той.. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×