Jump to content
Порталът към съзнателен живот
inpetrov

Не мога да се съвзема!

Recommended Posts

Здравейте
Наскоро почина баща ми и не успявам да се преборя с болката от загубата.Проблема се задълбочава и от факта, че съм единствено дете, а майка ми не желае да разговаряме особено.Съпругата ми ме подкрепя, но тя също не изгаря от желание да говорим по темата.Започнах да говоря сам докато шофирам към дома или когато съм на гроба.Обвинявам се, че погълнат от работа не съм имал достатъчно време за най-близките си.Измъчват ме мисли за това дали е могло да му се помогне по някакъв начин, а не е било направено.Връщам се постоянно назад във времето, гледам снимки, припомням си случки.Обвинявам се, че не му казах колко съм му благодарен и колко го обичам.Бих искал да Ви разкажа за конкретните истории, които ме смущават и ме карат да се измъчвам, но не зная дали ще е удачно и дали бихте искал да ги научавате.
Благодаря

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей inpetrov

Намираш се в един от началните етапи на т.нар. траурна реакция. Характерен е с чувството за вина и виновност.

Вината, обаче е два вида , реална и нереална. Добре е да се помисли над това.

В този период наистина е добре да се говори за чувствата , мислите, усещанията, те трябва да излязат навън, ако бъдат подтиснати или изтласкани, ще се проявят в друг етап от живота под друга форма.

Разбира се, че може да напишеш всичко , което те тормози, това също е вид разтоварване.

Като цяло процесът на траурна реакция протича от година до 3-5 в зависимост от близостта на взаимоотношенията.

Препоръчва се първите няколко месеца до година да се премине през процеса с помощта на психолог или терапевт, за да може да се отработва правилно всеки един етап.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей 

inpetrov, аз преживявам почти същото. Баща ми почина през август м.г и.още не мога да го приема. Когато си отиде близък човек не можеш ей така за приемеш, че повече никога няма да го видиш, поне на мен ми е трудно. Приятели, които са го преживели споделят, че с времето се свиква с тази мисъл, но липсата от присъствието на този човек се усещала винаги. Пожелавам ти да успееш да излезеш по-бързо и по-леко от травмиращата ситуация, в която рано или късно всички попадаме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за отговора!

Не съм убеден дали моята вина е реална или не.Баща ми бе човек, който рядко показваше чувствата си и това ме кара да си задавам куп въпроси.Той не разказваше за болестта си.Видях купищата изследвания, които си е правил и ми е мъчно за това как се е борил сам, а мен е държал настрани.Най-много ме боли от случка, която преди смъртта му приех като нормален спор, но сега ме кара да се връщам и да се опитвам да си докажа, че той не си е отишъл от този свят обиден.Същата е на празник, който бе няколко месеца преди смъртта му.Исках да се съберем и да отбележим събитието, но той отказа.Оказа се че майка ми при някакво тяхно спречкване му е говорила неща, които са далеч от истината, но на които той явно е повярвал.Опитах се тогава да му обясня каква е истината и се надявам да ме е чул, въпреки афекта си.Седмици след това състоянието му се влоши и тръгнахме по болници.Той не показваше обида и може би затова не повдигнах отново въпроса, за да му обясня, а и честно казано ми се струва че беше разбрал.Съжалявам, че в месеците докато обикаляхме болници не му казах колко съм му благодарен за всичко, което е направил за мен и колко много го обичам.Съжалявам, че поради ангажиментите си на работа не успявах да давам повече време на близките си.Сега ми се налага и да търся начин да намеря общ език с майка си, защото те с баща ми често спореха и преди ми се е налагало да бъда буфер между тях.Нейното страдание е различно от моето и опитите ми да разговарям за нея е тормоз.Ходих на психо терапевт, ходя на гроба и говоря, когато шофирам сам си говоря.Съпругата ми счита, че нямам причина да се обвинявам, но аз опитвам сам да убедя себе си в това.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Никой не е виновен за нищо. Нито ти, нито баща ти. Ти си искал да общувате, да се сближите, той се е затворил в проблемите и болките си. Може би така е искал да те защити, но и те е отдалечил от себе си. Но не е виновен, Ти също. За всичко спомагат и разстоянията и съвременния привнесен от запада модел за отделно живеене от родителите. Напоследък все повече се замислям, колко предимства има моделът на изтока, общото живеене, колко по-естествено е, когато хората притежават относителна зрялост. А нямат ли я и хиляди километри раздяла не помагат... Нормално е да имаме известни трудности при общуване с родителите си, както и е нормално да ги израстваме и така да порастваме и общуваме с тях с все по-чиста обич и благодарност - дори и само за факта, че сме на този свят благодарение на тях! Но и това е пожелателно мислене - хора сме, слаби сме, дразним се, страхуваме се, робуваме на всякакви модели... Нормално е да тъжиш, да липсва. Да, както ти е писала Диляна, преминаваш през някои фази на скръбта... Да се виниш, означава, да се гневиш на себе си, че не си поел отговорност за нещо. Дори и наистина да не си, може би не ти е било позволено или не е била искана помощта ти. Ти не можеш да накараш някого, пък бил той и баща ти, да насила да бъде човек с отворено сърце. Той е бил и е такъв, какъвто е (не вярвам в смъртта) - невинен е, дори и през всичките си криви и прави реакции. Ти си такъв, какъвто си. Не си съвършен - а кой е?! Но не си и това, което излишната вина ти казва, че си - човек си! Когато силно се виниш, се ражда тъга. Нормално е да тъжиш, но да се виниш няма смисъл - каквото и да е било, човек си, нормален човек, не си могъл да предвидиш всичко, да реагираш перфектно, да си някакъв идеален син - никой не е! Виниш се, защото потискаш обвиняване и към баща си - струва ти се, че си някакво чудовище, ако сега го виниш. Но си човек, просто човек. А когато загубиш обичан човек, на подсъзнанието му се струва, че е изоставено и ражда защитен гняв, който често се потиска от морала и се проявява като автоагресията на вината. Нормално е да те боли от загубата и да ти се иска да е тук. Нормално е и да си му ядосан, че така си е отишъл, нормално е и да натикваш този гняв като вина и да не го виждаш... Нормално е да си несъвършен човек...! 

 

Поставям откъс от книгата на Фабио Воло "Кътче от света". С някои факти твоята история се разминава, н ос други, надявам се ще намериш припокриване и утеха. Но, дай път на чувствата си - осъзнавай, но не ги спирай: 

 

"Здрасти, татко, как си? Пишейки ти, забелязах, че никога не съм го правил. Дори, за да съм по-точен, никога не съм го правил като възрастен, защото в действителност в училище на празника на бащата винаги пишехме картички с „Поздравления, татко, обичам те”. От доста време отсъствам от дома и реших да ти напиша два реда, за да ти кажа как съм.
Много неща се промениха в живота ми и това писмо е плод на тези промени.
Колко е трудно да ти пиша, татко. Не си го представях. Още нищо не съм казал, а страницата ми изглежда вече запълнена. Бих могъл да започна с „обичам те”, както в картичките в училище, но не мисля, че е добра идея. Че те обичам, си го знаем. Напоследък не сме си говорили много. Не беше лесно. Животът ни изправи пред големи изпитания за преодоляване и може би някои са били твърде тежки както за теб, така и за мен. Трябваше да се защитаваме, за да преживеем. Ти, за да не си по-зле, се затвори в своето нещастие и в своята самота и ме остави вън от тях. Не ме доближи вече до сърцето си, не ми даде да почувствам топлината ти. И аз преминах живота си сам, отвъд прага на твоето нещастие. Остави ме да тропам, за да ме пуснеш да вляза, за да ми дадеш възможност да бъда до теб. Исках да бъда там с теб, а ти ми попречи. Повече не ми отвори, татко, навярно не чуваше виковете и силата на моя плач. Престори се, че не ме чуваш. Мразех те за това, защото винаги си бил неспособен да ме чуеш и да ме разбереш истински. Никога не ме погледна в очите, не надникна в дълбочината им. Никога не си знаел кой съм всъщност. Ще ти кажа още нещо: често си мислех, че предпочитам аз да бях умрял вместо мама. Но това може би си го желал и ти. Мразех те главно, защото никога не се погрижи за своето щастие. Даде ми един нещастен баща. Така ми попречи да бъда щастлив, понеже да бъда такъв ми се струваше предателство, караше ме да изпитвам вина и ми навяваше мисълта да се отдалечавам все повече от теб. Това ме караше да се чувствам различен. Струваше ми се, че така ти помагам, че правя по-лек живота ти. Преди всичко отказването от моето щастие ми даряваше илюзията, че съм ти полезен. Като че да бъдем зле и двамата можеше да ти помогне да си по-малко сам. Да бъда нещастен ме приближаваше към теб.
Накара ме да се чувствам предател, когато напуснах дома. Много ли беше да искам помощта ти да стана мъж?
Ти не позволи никога никакво съпоставяне. Съпоставяне на нашите идеи, обмен на мненията ни. С теб това не бе възможно, защото като интегралист се барикадира и се затвори в убежденията си, превръщайки всяка възможност за съпоставяне в обикновен сблъсък.
В този период мислех много за моя живот и си изясних доста неща. Аз се съборих и се построих наново, като стара къща. Не можех да продължавам напред с малки реставраторски работи. Трябваше да срутя всичко и да строя наново от основи. Все пак оставих нещо, не всичко беше за изхвърляне. Нещо важно, което научих, беше да си прощавам, но най-вече разбрах, че искам да бъда щастлив. Открих, че винаги го бях мислил, но без да съм го искал обаче, никога не съм го търсил наистина. Струваше ми се, че не го заслужавам. Както, според мен, не заслужавам ласките, които не ми даваше, и прегръдките, които ми отказваше. А сега зная, че заслужавам всичкото щастие на света. Това е така и защото малко се освободих от теб. Не възприемай тези думи като някакво разтоварване, като преценка и още по-малко като обвинение. Познавам твоя живот дотолкова, за да знам, че повече си жертва, отколкото палач. Твоите родители и братя са те принудили да се затвориш, за да преживееш. И ако се върнем назад, вероятно същото се е случило с дядо, с прадядо и с прапрадядо, с баща му и така до безкрай. Пиша ти това писмо, за да счупя веригата.
Това, което най-после знам със сигурност, е че те обичам. Чак дъхът ми спира, когато мисля колко много те обичам. Но, за да мога да те обичам така, трябваше да те унищожа, трябваше да изтъкна отговорностите ти, трябваше да те видя такъв, какъвто си. Вълшебно. И болезнено.
Знаеш ли, че имаше моменти като малък, в които исках наистина да те убия?
Исках да те убия, защото толкова те обичах, че не издържах на мъката и ти да си отидеш някой ден, както стана с мама. Страхът да не те загубя неочаквано беше толкова голям, че не ме оставяше да живея спокойно. Убивайки те, щях да престана да изпитвам този страх, който ми пречеше да живея спокойно.
И аз също поех вината си.
Разбрах, че съм носел тегобата на света на раменете си, мислейки се за жертва на събитията, които се случваха, но в действителност бях отговорен за тях; аз бях избрал да бъде така, сам си бях създал това положение, никой не го беше поискал от мен. Аз сам си бях придал тази важност и накрая се бях привързал към тази роля, която не беше резултат от положението ми на жертва, а може би плод на суетност. Моят начин на съществуване беше просто чист нарцисизъм. Сега всичко е ясно и постепенно започнах да слагам малко ред в нещата.
Не си ме разрошвал скоро, татко… Помниш ли, че когато бях малък, слагаше ръка на главата ми и ме разрошваше или гъделичкаше? Помниш ли как си играехме и се борехме. Или когато те побеждавах на „канадска”? И не казвай, че ме оставяше да победя.
Не знам колко ще остана тук. Нямам планове, освен да си изясня добре представата за това кой съм и какво действително искам да правя с моя живот.
Искам да те видя. Да мисля за теб, ме кара да желая да съм при теб.
Мечтая да мога пак да играя и да се смея с теб. Искам да ме разрошваш и да ме прегръщаш. И ще поискам реванш в „канадската”.
Ще ме заведеш ли на сладолед?
Обичам те, татко, истински те обичам… До скоро!
Твой син Микеле"

Откъс от книгата на Фабио Воло „Кътче в света”

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте

Наскоро почина баща ми и не успявам да се преборя с болката от загубата.Проблема се задълбочава и от факта, че съм единствено дете, а майка ми не желае да разговаряме особено.Съпругата ми ме подкрепя, но тя също не изгаря от желание да говорим по темата.Започнах да говоря сам докато шофирам към дома или когато съм на гроба.Обвинявам се, че погълнат от работа не съм имал достатъчно време за най-близките си.Измъчват ме мисли за това дали е могло да му се помогне по някакъв начин, а не е било направено.Връщам се постоянно назад във времето, гледам снимки, припомням си случки.Обвинявам се, че не му казах колко съм му благодарен и колко го обичам.Бих искал да Ви разкажа за конкретните истории, които ме смущават и ме карат да се измъчвам, но не зная дали ще е удачно и дали бихте искал да ги научавате.

Благодаря

 

Здравей :)

Докато се движим единствено в сферата на спомена  и припомнянето на неизказаните думи и особено на свърхстрогата ригидна инстанция на съвестта, за която ти говориш, реален проблем, няма. Т.е., това е нормално, ако човек е „нормален“, т.е. когато губи нещо, изпитва празнота и болка. И си спомня за празнотата, която е оставена след такава загуба и най-вече празнотата от несподеленото. Трябва да знаеш, че няма случай, в който всичко да е било изказано. Няма. Винаги остава нещо неказано, забравено, сподавено, скрито.

 

Няма проблем, защото всеки е преминал, преминава и ще премине през подобно сбогуване и неказване. Не пиша раздяла, а сбогуване, защото говорим за процес по сбогуване. Т.е. това е дълъг етап. Може да продължи по-кратко, а може и завинаги. Но нека не се плашим от това – нормално е хората да реагират различно на загубата на близък човек, особено на човек, важен за нашето развитие като личности (едните хора потискат болката, другите я фетишизират, давам като пример две крайности). Терапията би могла да се намеси, само ако тези мисли стават водещи в ежедневния живот на човека, особено ако са придружени с характерна психосоматика – най-вече кардиологични проблеми, задух и т.н.

 

При теб не виждам страхов синдром (поне от онова, което описваш), затова не мисля, че определени поведенчески терапии, биха имали резултат на този етап. Най-малкото би била небходима една биографична и психоциална основа на хронологията на събитията, с каквато сега не разполагаме. Така, че в този смисъл, когнитивните стратегии няма да издържат на този етап.

 

Да приемеш загубата, е тежка задача, с която всеки сам трябва да се справи. Но е и неизбежна. Така мисля аз. И пак да повторя, когато тази загуба се превърне вече във вторачване , т.е. фиксира се у самата себе си и поражда сама в себе енергия всеки ден да съществува, тя става патологична, защото вреди, най-вече на другите около нас (живите други), все едно дали това се отчита като проблем или не.  А това лесно може да се забележи и констатира.

Редактирано от Лиула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на всички ви!

Аз също искам да повярвам, че смъртта не е края на съществуването ни, но ред въпроси на които не мога да намеря отговор, клонят към извода, че състоянието преди раждането ни е това, което е след смъртта.Уплашен съм и съм объркан. Раждаме се, ядем, спим, пием, забавляваме се, тъжим, умираме - функции и етапи, присъщи на почти всички животински видове. Личността остава в спомените на близките, докато ги има тях и бива забравена с времето поради вечния кръговрат. Може да звучи егоистично и грубо, но аз не мога да се примиря с това.Човек търпи много трансформации в своя живот - израства или деградира.Хора идват и си отиват на различни възрасти и в различни състояния на съзнанието. Как да намеря смисъла, ако се губи личността? Какъв е смисъла да полагаш усилията да се изградиш като достойна личност? Задавам тези въпроси, защото баща ми живееше достойно и честно, даваше цялата си енергия и средства за близките без да иска в замяна, лишаваше се заради нас, докато има хора, които живеят за да угодят единствено на себе си. Би било прекрасно, ако пътя продължава и след смъртта! Бих искал баща ми да може да усеща колко го обичаме, да чува думите ми, които не му казах докато беше жив, да ни вижда, но ако тялото ни е средството за предаване и приемане на информацията, то тогава това не би било възможно след като умре.Теорията за прераждането съдържа противоречия и ми е трудно да я осмисля в различните варианти и интерпретации.Единственото, което звучи донякъде разумно е вариант за паралелен свят, където продължаваме своето развитие.Задавам си въпроса дали ще видя баща си, когато и аз си отида, дали ще ме познае, дали ще го позная, как ще позная починалия ми брат, който си е отишъл като бебе, а аз съм бил само на две, приятелите?Дано не досадих, но търся смисъла и ми се иска да го намеря за да продължа да вярвам в доброто и в любовта.В момента намирам сили да се боря в името на детето си и съпругата ми.Възпитаваме детето си с вяра в доброто и се стараем да стане достоен човек. Не искам да губя моята вяра, за да мога да продължавам да я предавам и на сина ми!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Там е работата, че логиката не знае... Прав си, че може да се свърже с някоя система от познание и да се убеди, но дори тогава не знае, защото няма достъп до такова ниво на когниция. А личността наистина се губи безвъзвратно. Остава това, което през преживяванията на личността може да се прибави към това, което не се е раждало и не умира. Има различни теории - будизъм, езотерично християнство, теософия, бяло братство, веданта и т.н. Едните твърдят това, други онова... По опита ми обаче всички теории са вятър работа, ако липсва личният преживелищен опит на директно познание на ... наречи го дух, потенциал, дхарма, дао... Когато опита го има, чисто емпиричен и личен, тогава знаеш, че си част от цялото, че е невъзможно да умреш, защото не си се раждал ,а само се проявяваш през телесата си за малко, при това частично. Познаваш и неслучайността на всеки миг и смисъла на играта на Живота... Говоря за това, което някои наричат медитация, други съзерцание, трети и четвърти сърдечно познание, махамудра, дзогчен и т.н. Но, това не се говори, живее се, познава се!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Страшно е да губиш вяра!Опитвам се да намеря смисъла на себераздаването, на самоизграждането, на стремежа към еволюция на личността.За да се стремиш към усъвършенстване, ти е нужна вяра.А вярата трябва да е истинска, а не заблуда.Имам чувството, че повечето теории за това, какво се случва след смъртта са точно заблуда за хората с цел да бъде съществуването по-лесно.Ако вярваш, че душата ти продължава след смъртта на тялото имаш надеждата и вярваш, че отиваш на по-добро място.При мене остана само надеждата и любовта.Вярата няма на какво да стъпи и бавно потъва, а не искам.Всички, които сте ми писали ми дадохте още надежда, за което Ви благодаря.Моля Ви помогнете ми да повярвам отново!Никога преди не бях си задавал въпросите за смисъла на живота ни толкова сериозно.Страх ме е от промяната в мен!Преди бях усмихнат и се чувствах щастлив!Сега съм затворен в себе си, плача и се връщам назад във времето!Не мога да си простя, че прекарвах с него толкова малко време и не разговаряхме.Дори и в последните му месеци, когато се виждахме почти всеки ден си говорихме малко и общи приказки.Бях объркан тогава, а сега съвсем.Искам да повярвам, че ме чува, вижда, усеща и разбира че усилията му и грижите не са били напразни и се ценят.Аз съм бил неговия смисъл на живота, както е за мен моето дете.Сега страдам, че баща ми го няма, но не искам детето ми да страда.Искам да вярвам, за да повярва и моето дете, че ние не си отиваме просто така, за да може да продължи и да знае, че баща му го гледа и се радва на успехите му и е горд с него.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Днес срещнах, много хубав цитат :

"Децата са живите послания, които изпращаме до време, което няма да видим"

 

Живата природа е един неспирен  цикъл, всяко живо творение стига до определен етап и след това преминава в нещо друго.

Най - ясния пример за това е цикълът на развитие на едно растение, което ние можем да проследим в рамките на 4 сезона.

Семето, което става млад стрък, което се разклонява и пуска листа, прави цветове, които завръзват и стават плодове, които узряват , .......... и.... отново дават семе.

Ето това е човешкия живот. Същото може да се проследи с цикъла на пеперудата.

Разликата е в това, че нашия цикъл е по - дълъг и няма как да го наблюдаваме във всичките му форми, не познаваме и не виждаме нашия сеяч.Семето бива прибирано от човека за зимата и отново пускано в земята, за да даде живот на пролет. То не спира да съществува, просто изчаква подходящия сезон , за да се роди отново. Ние като по - висш вид, сме облагодетелствани да извършваме този процес, ако имаме "очи" ще видим този цикъл във всичко около нас.

Това, че не можем да сме свидетели на собствения си цикъл, не означава, че той не съществува, просто се извършва от някой друг.

Религията нарича този друг с различни имена или с общото Бог и вярва, че ние се пренасяме в друга реалност след смъртта. Езотериката го приема за висша сила и вярва , че ние отново се връщаме на земята , чрез прераждане и живеем като друга личност в друго тяло , но със същия енергиен заряд или семе., Уфолозите вярват в  извънземната личност и т.н.... Всеки го нарича с някакви имена, но всъщност става въпрос за едно и също нещо - вярата в кръговрата на нашия житейски цикъл. 

Избери си в какво да вярваш , само така ще възстановиш смисъла. А избори има много. Не вярването в този житейски кръговрат, означава да се поставим по - ниска от растителния свят, което няма кака да стане. Ние сме доста по - висши същества.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за съвета!

Искам да вярвам!Но не мога просто да си избера нещо в което да повярвам!Да, има кръговрат и това е единственото сигурно!Раждаме се, живеем, умираме...Това е сигурно и важи за всеки жив организъм на тази планета, нали?Кое ни различава от останалите живи организми?Това, че сме по - висши същества е вярно, но огледайте се и ще видите, че модела на живот при всички живи същества е един!Има любов, омраза, борба за живот, борба за храна, щастие, тъга, болка...Всичко, което е при човека, то е и при останалите живи организми...При човека дори е по - страшно, защото осъзнава...Не искам да се сравнявам с растение, но в какво да повярвам?Аз съм човек на ръководен пост и ежедневно ми се налага да управлявам хора.Опитвам се да ги убедя, че това което вършат е правилно, да ги обучавам и напътствам, защото зная и мога повече!Сега аз имам нужда от убеждение и напътствия и вероятно щеше да ми е много по - лесно, ако не бях толкова праволинеен и изключвах разума.Приемам факта, че тялото ни един ден става храна на други същества обикновено, но отказвам да приема, че губим личността си!Не искам да го приема, а доводите сочат обратното!Не искам да приема и факта, че никога няма да видя татко, такъв какъвто го помня!Чувствам се безсилен и съм...Безсилни сме срещу естествения кръговрат и къде е смисъла да обичаш тогава...Колкото повече обичаш, колкото повече се привързваш, колкото си по - добър, толкова повече страдаш, нали?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Доводите са част от логиката. По-горе уточнихме, че логиката не може да познава това, което само мъдростта знае. Никога няма да видиш баща си какъвто го помниш или виждаш на снимки - факт. Искаш да промениш законите на битието? Безсилен си, но нужно ли е да си силен, ако знаеш с Аза си, че смърт няма?! Любовта какво общо има с привързването? 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Приемам факта, че тялото ни един ден става храна на други същества обикновено, но отказвам да приема, че губим личността си!Не искам да го приема, а доводите сочат обратното!,,

 

Доводите сочат обратното?! Чии доводи? Колко надеждни и достоверни са тези доводи?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Приемам факта, че тялото ни един ден става храна на други същества обикновено, но отказвам да приема, че губим личността си!Не искам да го приема, а доводите сочат обратното!,,

 

Доводите сочат обратното?! Чии доводи? Колко надеждни и достоверни са тези доводи?

 

Нека вземем като пример следното - губя брат си когато съм на две години, а той е бебе - аз не го осъзнавам, а той дори не е имал възможността да се изгради като личност.И съответно губя баща си, когато съм на 39, а той на 74, като през всичките тези години ние сме се опитвали да градим личността си в този живот...Ако приемем, че я има душата, която ще запази личността, то тогава трябва да приемем, че продължава развитието си в паралелна реалност, където както бебето, така и възрастния човек биха продължили пътя си.Или да приемем прераждането при което една душа обитава различни тела - тогава личността действително се губи или поне тази която се идентифицира със земното тяло.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Личност, личност, личност.Повтаряш това и нищо не разбирам.Защо вместо да ,, философстваш,, не се заемеш с нещо по-конструктивно-събиране на данни.Предлагам ти да започнеш от тук-

 

http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=41004

или тук -http://hermesbooks.com/dokazatelstvo-za-raja-serija-feniks.html

 

После ще ти дам и други книги, за да си попълваш информацията. С две думи, остави мисленето за след няколко години, сега мислиш, без да имаш някаква стойностна информация за проблема.Това е, все едно аз сега да започна да оборвам или подкрепям тезата за вечният двигател или наличието или не, на философският камък.Това си е чиста загуба на време, защото аз си нямам хабер от физика, химия и другите науки, които са нужни, за да си изградя пълна картина на положението.Предполагам си обърнал внимание, как ние хората сме склонни да спорим главно за неща в които не сме абсолютно некомпетентни.

 

За това, започни от началото-добий знания, и тогава си прави изводите.Сега изглеждаш, като някакъв, недорасъл ,,въздухар,,, който спори за това, Мерцедес или БМВ е по - добра марка.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за съвета!

Искам да вярвам!Но не мога просто да си избера нещо в което да повярвам!Да, има кръговрат и това е единственото сигурно!Раждаме се, живеем, умираме...

Когато човек стигне до тези изводи и последващите въпроси, значи е настъпило време за генерална промяна в неговото мислене, възприемане на света, гледна точка, вярвания и т.н.

Не мога да не се съглася с д-р Първанов. Изучавайки години наред смисъла на живота и изчитайки томове подобна информация, в момента не мога да ти кажа нищо повече, защото няма как да ти говоря на език, чиято азбука не познаваш. 

Ако искаш да си отговориш на въпросите започни от А, В , явно е дошло време да научиш този език.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря Ви отново и със сигурност сте прави...Няма как да говоря за нещо което наистина не познавам и да философствам напразно...

По повод чувството за вина, което се е оформило в мен, бих желал без да се натрапвам, да Ви кажа.В последните месеци от живота на баща ми се опитвах да помогна доколкото позволяваха възможностите ми и той го виждаше и разбираше вероятно.Дни преди да почине ние бяхме при него, а на следващия ден пътувахме извън града.Не му казах, че ще отсъстваме, но майка ми му е казала.Той ми се обади на следващия ден и като че ли искаше да се върнем, защото ми каза, че му се налага да излезе, а аз знаейки, че съм далеч, не му предложих да дойда при него.Ден след това бях до него, но той вече не можеше да говори и само ме гледаше.Държах ръката му и го милвах и не зная дали ме е виждал, дали е усещал, че съм до него.Не искам да се е чувствал изоставен от мен в последните си дни, а не зная дали в това състояние съзнанието е ясно.

Помогнете, моля!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не знам как точно можем да ти помогнем по този начин от тук, но понякога споделения опит действа успокояващо.

 

Когато умираше любимата ми баба, аз първо отказвах, да приема, че това ще се случи. когато ми се обадиха и ми казаха, ела да я видиш, тя те чака, защото скоро няма да можеш, аз реших, че имам страшно много работа и няма как да се освободя и все пак, това няма да се случи. В денят преди да почине ми се обадиха и ми казаха - тя те чака ела. И аз казах, ще дойда утре. Абсолютно непонятно за мен поведение, не знаех какво ми става. "Утре" тя беше починала. 

 

Какво се е случило- на първо място е стоял вътрешния дълбок страх, но по - силно от него е било нещо друго, което е замъглило до такава степен реакциите ми и аз изведнъж станах страшно ангажирана - подсъзнанието ми е искало да запази образът на онази баба, която помнех, живата, говорещата, усмихващата се. Всички умират, но в нас остава спомен, а този спомен е важен. 

От моя страх и желание за стария спомен се опитаха да изработят обвинение - "не намери време да дойдеш да видиш баба си"

Това е мощно послание, което носи едно - "Виновен си" и то за нещо, което няма как да промениш.

Изобщо не успяха.

Защо ли? Защото разбирах дълбочината на това послание - някой се чувства виновен и се опитва да сподели вината си с мен, обвинявайки ме за нещо си. От друга страна имах вярата си. вярвам в езотеричните обяснения за смъртта и бях изключително спокойна, защото знаех, че в никакъв случай не съм накарала никого да страда.

Така от една страна психологичния модел, а от друга страна вярата ми в безсмъртието на духа, ме спасиха от една саморазрушаваща и вредна мисъл - самообвиненито. От нея не се стига до нищо добро.

 

Така, за да се успокоиш, от една страна е необходимо да се запознаеш със собствения си психологичен модел и от къде идва това самообвинение, а от друга да имаш вяра в нещо. И за двете са необходими знания.

Ако не желаеш да посещаваш психолог, което би ти донесло облекчение, то разгледай форумите, има теми за смъртта, за безсмъртието, за различните теории за продължението на човешкия живот. Прочети препоръчаните ти книги.

Само така ще успееш да погледнеш на нещата по друг начин. Със стария модел на мислене, каквото и да ти говорим, то просто ще бъде оспорено, и не защото не искаш да повярваш, а защото подсъзнателно ще се опитваш да съхраниш стария модел на мислене, който до сега ти е вършел чудесна работа.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Посещавах психолог и ми предстои да се срещна с хипнотерапевт. Прочел съм доста от темите по форумите и ще прочета книгите.Успях да приема, това че не съм съвършен и както всички греша.Самообвинението идва от незнанието и неподготвеността ми да приема нещо, което знаех, че ще се случи и въпреки това явно съм отхвърлял подсъзнателно.До момента на физическата смърт на татко аз не осъзнавах с каква сила ще се стоварят върху мен всички въпроси, чийто отговори можех да получа докато беше жив.Сега остана само един, защото на другите намерих отговора за себе си.Остана въпроса дали е знаел, че съм до него в последните му дни.Аз го помня като най - прекрасния баща за мен и исках да се чувства като такъв дори и в последните си мигове.Аз го гледах и той ме гледаше, държах му ръката и го милвах, а той не можеше да помръдне, а аз не отронвах и думичка.Сега се питам дали е чувал, дали е виждал, дали е разбирал, че съм до него.Успокоявам се, че все пак бях с него до последния му дъх и той си отиде в ръцете ми, но за мене е важно да го е разбирал и той...Да е знаел, че не съм го изоставил, защото ден преди това е бил сам, а това е страшно...Моят модел е бил той и аз се стараех да му подражавам, но по повод отговорността и подредеността, татко беше над мен.Той не би ме изоставил, затова аз искам да зная, че и той не се е чувствал изоставен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Със сигурност баща ти, ако имаше възможност да се свърже с тебе не би те обвинил в нищо.

Остави го да пътува в небитието спокойно по неговия нов път, не го обсебвай и не го задържай тук с мислите си 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Avidila

Здравей, inpetrov,

След като човекът, с когото бях най-силно привързана премина в отвъдното, последваха няколко години лутане, питане, търсене и все нещо оставяше неясно, нещо, което не ми даваше мира... И при мен ключът се оказа книгата "Храбри души" на Робърт Шварц.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Със сигурност баща ти, ако имаше възможност да се свърже с тебе не би те обвинил в нищо.

Остави го да пътува в небитието спокойно по неговия нов път, не го обсебвай и не го задържай тук с мислите си 

 

Това е което искам и търся...Да го видя в съня си, да го чуя в мислите си, да ми даде знак, че се чувства добре...където и да е...Тогава ще мога да се върна в себе си...Книгите звучат убедително, но всеки търси своето доказателство, базирано на разум или чувства.При мен страшното е, че цял живот съм търсил неговото одобрение и всяко действие, което предприема съм съобразявал с него.И сега се чувствам като предател, че в последните му дни съм бил далеч от него, а той е имал нужда от подкрепата ми.

Има ли начин да разбера дали ми е простил, дали е знаел, че съм се върнал и съм бил до него?

Не искам да гадая и да се лутам във въпроси и измислени от мен отговори.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Има ли начин да разбера дали ми е простил, дали е знаел, че съм се върнал и съм бил до него?,,

 

Баща ти е до теб и чете всяка една твоя мисъл.Знае какво изпитваш и искрено се измъчва от страданието ти.Ако не ми вярваш, помоли го да ти даде ясен знак в рамките на 48 часа, че това  е така и само бъди наблюдателен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Има ли начин да разбера дали ми е простил, дали е знаел, че съм се върнал и съм бил до него?,,

 

Баща ти е до теб и чете всяка една твоя мисъл.Знае какво изпитваш и искрено се измъчва от страданието ти.Ако не ми вярваш, помоли го да ти даде ясен знак в рамките на 48 часа, че това  е така и само бъди наблюдателен.

 

Благодаря Ви, д-р Първанов!

Направих го и вече съм една идея по-спокоен.Знак се появи, след като го бях поискал и отново смятам да го направя...Може би ще успея да повярвам...Искам го от цялата си душа най-вече заради хората около мен...Не искам да ги карам да страдат с мен, не искам и баща ми да страда...Бях на гроба и запалих свещи...Помолих го, ако ме чува да ги накара да угаснат...Те горяха, защитени от керамична къщичка, а и нямаше много вятър...Вече се бях отказал да чакам, казах му, че го обичам и когато се наведох да загася свещите, най-вътрешната и най-защитена бе угаснала...Тогава се усмихнах...Нещо, което не ми се бе случвало от месеци...Дано не го измъчвам с това, но аз имам нужда от още знаци, защото искам пак да се усмихвам, а аз не мога без да чувствам...Знам, че той ще ми ги даде и ако искате и не Ви отегчавам, ще Ви разкажа...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това е начинът ти да пораснеш, да имаш одобрение преди въобще да има нужда да го имаш. Да го имаш от самия себе си към самия себе си. Случило се е по трудния начин, но е за добро! Болката освен това те тласка към разширяване на мирогледа, към осъзнаване Себе си и Живота като нещо далеч по-цялостно и мащабно. Да, баща ти сега е с теб много повече от когато е бил във физическия си скафандър - тялото. Сега е свободен от ограниченията на невроните си, свързан е с Любовта и Мъдростта на Битието и единственото, което иска за теб е ти също да почувстваш това любомъдрие. Не бързай, изживей болката си, но и я ползвай като гориво за растежа си. Единственото, което дава дълбока вътрешна сигурност, е именно тази свързаност с Любовта на Бога. За да се разтвори, е нужна непривързаност - сега тя се култивира в теб. Вървиш по пътя на Духа си и това е чудесно!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×