Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Здравейте и от мен и аз съм с постоянно замайване, и в крайна сметка има ли някой който да каже - да, аз съм преодолял и намалил до минимум всички симптоми? То е ясно ,че всеки човек е индивидуален и при всеки ще подейства различно.Тотално се обърках до една страна от всичко прочетено . Не е лесно да си в това състояние. Помагайте който с каквото може, като съвет . Успех на всички нас!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Разбирам ви, не е лесно. Въобще да си човек не е лесно и комай не е това целта, освен на едно откъснато от Живота его. Когато всичко с хормоните и въобще, биологията, е ок, тогава замайването се явява един от най-честите симптоми на тревожност, изтласквана от съзнанието. Пътят за преодоляването, се състои не в борбата със симптома, а във виждане на потисканото зад механизмите на изтласкване, които човекът се учи да разтваря, за да общува с тревожността, която да преобразува в смелост. Оказва се, че симптомът никога не е бил зло, освен за его инфлацията, но е само насочващ към осъзнаване на психични съдържания, подлежащи на трансформация. 

При това потисканото и изтласкваното може да бъде от спектъра на различна характерова компонента или коалиция от такива. Тоест, страховете са различни - по-често от невротичния спектър. Но понякога тревожността и симптомите ѝ (като замайването) са само връхче над личностово р-во или букет от такива - параноидно, нарцистично, ананкастно, гранично и т.н. Но, по-често е просто невротична тревожност, с нюанси в базисните маладаптивни вярвания. 

Какво точно има да учи човека, се вижда бързо в кабинета на умелия психотерапевт. Тогава започва реалната работа, насочена към преработка на характеровите травми, вярвания и изкривявания, дисониращи с любовта и смисъла. 

Не давам директни съвети като дишай така или онака, пий билки еди си кои си, прави тази или другата техника и пр., защото е механично безполезно. Психичната работа е, която действително променя! А в нея коя да е техника се ползва вторично - не тя е важната, а следваната посока, вече зададена в преживяваното. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Diamanteleonora състоянието ти може да се дължи на много неща било то психологически или не. От личен опит мога да те споделя следното. Първо не спирай да търсиш, експериментираш и опитваш. Отговор има просто трябва да го откриеш. Другото, което мога да ти кажа от опит е да не се доверяваш  с лека ръка на разни самозвани доктори, лечители,  знахари и т.н. Такива хора както могат да ти помогнат, така могат и да те манипулират и да те доведат до още по лошо състояние. Тук в нета единственото безкористно нещо, което можеш да получиш е обмяна на опит от хора, които са минали през проблем като твоя. Всички останали, които исказват компетентни мнения и ти ръсят съвети и ти поставят диагнози без дори да те познават са чисто и просто самозвани циркаджии, които явно си нямат друга работа. Такива хора без проблем могат да те обиждат, да ти втълпят че си психично болна, че едва ли не си загинала без тяхните  напътствия и рецепти.  Независимо какво ти казват и съветват имай предвид че такива хора са чисто и просто странични наблюдатели и всичко се пише на твоята сметка, на твоето здраве. 

Пожелавам ти бързо възстановяване

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 26.02.2019 г. at 11:58, Диляна Колева каза:

Здравей, ще ти обърна внимание на нещо не особено голямо, но повярвай ключово, за излизане от този тип състояния.

Обърни внимание на мислите си, и особено онези които определят ПРОБЛЕМ. Виж къде те отвеждат. ..... Те не са тук, водят те в бъдещето. Мислите за проблем, всъщност не съществуват в настоящия ти живот. Те те отдалечават от него и те държат в едно бъдеще неопределено. А тук и сега в днешния ти ден, всичко е спокойно и живота си върви. Постой малко и се поослушай, но наистина слушай. Отрази какво ще чуеш, и в този момент ще усетиш спокойствието, на теб ще оставя да определиш защо. 

Най- голямата сила на човека се състои в това, да може да управлява мисловния поток на мозъка. Мозъкът е странен орган, той е в състояние от няколко неволно хванати визуални образа да сглоби невероятна фантастика, а умът, ако се хване на тази игра може да  въведе човек в трайна тревожност. 

Затова, опитай се да отбереш мислите, които са за текущия момент и стой в тях, това си ти. Останалите са ненужна фантастика, които със силата на волята и концентрираното внимание ще успееш да държиш на страна докато отслабнат и не ти създават проблем. 

Днес  в този момент определението ПРОБЛЕМ НЕ СЪЩЕСТВУВА.

Съгласен съм, че трябва да сме тук и сега, т.е в настоящия момент, а не в някакви бъдещи евентуалности. Но какво се прави когато именно в този настоящ момент преливаш от страх и симптоми? Пробвал съм да изпадна в медатитативно състояние, в което наистина няма абсолютно никакви мисли или ако има, те са просто мисли, които наблюдавам, но въпреки това физическото неразположение и чувството за силен страх си стоят. Веднага давам пример - пароксизмална паническа атака. Идва от нищото, без да си мислил преди това нищо. Като дойде не я захранваш с никакви мисли и фантазии. Но са си нужни просто едни 3-5-10 минути, за да отмине. Това, че не мислиш помага, тъй като не завърта порочната спирала на усилване на страха и симптомите чрез негативен вътрешен монолог. Но физическите и страхови усещания си стоят докато премине. И тогава какво като не мислиш или само наблюдаваш мислите и не им се връзваш? Да, не усилваш състоянието и не катастрофизираш, но пак изпитваш усещанията.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ама ти, още ли не разбра и прие,че ще си така, до края на живота си?

УЖАС!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Опитвам редовно, но нямам успех на този етап. Това се оказва по-трудно от всичко друго. А въпросът към Диляна е принципен.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 14 часа, diamanteleonora каза:

Благодаря за отговора д-р Баев, мисля че ви разбрах ! Най - тежката битка е тази със себе си, но със сигурност няма невъзможни неща.

Докато е битка, кауза пердута е... Осъзнаване, свързване на пси точки, разбиране, целенасочена работа по оцялостяване, осмеляване, смирено обичане е...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 11 часа, Човек_88 каза:

Съгласен съм, че трябва да сме тук и сега, т.е в настоящия момент, а не в някакви бъдещи евентуалности. Но какво се прави когато именно в този настоящ момент преливаш от страх и симптоми? Пробвал съм да изпадна в медатитативно състояние, в което наистина няма абсолютно никакви мисли или ако има, те са просто мисли, които наблюдавам, но въпреки това физическото неразположение и чувството за силен страх си стоят. Веднага давам пример - пароксизмална паническа атака. Идва от нищото, без да си мислил преди това нищо. Като дойде не я захранваш с никакви мисли и фантазии. Но са си нужни просто едни 3-5-10 минути, за да отмине. Това, че не мислиш помага, тъй като не завърта порочната спирала на усилване на страха и симптомите чрез негативен вътрешен монолог. Но физическите и страхови усещания си стоят докато премине. И тогава какво като не мислиш или само наблюдаваш мислите и не им се връзваш? Да, не усилваш състоянието и не катастрофизираш, но пак изпитваш усещанията.

Прилича на добро разсъждение и е. Обаче нещо му липсва. Няма съзнателност накъде води всичко това, на какво учи. Липсва осъзнаване какви базисни характерови вярвания генерират тревожното напрежение, което или се процежда фоново, или избухва панически. Разсъждението прилича на добро и повтарям, е - донякъде, докъдето стига механичността на самосъзнателността, заключаваща от его позиция. Тревожните съдържания нито са ясно виждани, нито реално има желание за опознаването им. Сякаш са нещо чуждо, нещо зло, нежелано и всичко се прави, за да ги няма. Но тези съдържания са част от самия човек, при това голяма. Не механично правене само, а съзнателно премахване на дисоциацията между съзнание и несъзнавано, е пътят. Свързване с изтласканите тревожно-характерови съдържания, сприятеляване с тях, общуване, успокояването им с прегръдка, едно взаимно ре-спечелване на доверието. Защото самите несъзнавани наличности също са свикнали на война и неприемане така, както и съзнателните. Премахването на тази война и сприятеляващо разширение, с осъзнаване на маладаптивните характерови черти и вярвания, дискордиращи със смисъла и плавната им, с любов преработка в синхронни с него. Това според скромното ми мнение, е пътят. Може да се върви по-бързо или по-бавно, може да се ускорява, ако човекът е готов, както и да се забавя... 

Докато самосъзнателният център е в его ума, сме като биороботи на въглеродна основа - механични процесори сме, не по-различни от силиконовите. Учейки се на въпросното оцялостяване, през преодоляване на фиксацията в умстената механичност на гордото его, ни се налага да премахнем дисоциацията между съзнание и несъзнавано. Аз го наричам скачане... Метафорично разбира се, но така се преживява. Илюзия е, че някога ще сме напълно готови и тогава ще го направим. Докато сме в его инфлацията, откъснати от собственото си подсъзнание, сме отрязани и от творческия си потенциал в голяма степен. Когато се научим да се доверяваме на загубата на невротичния контрол, се оказва, че нищо не губим, както преди ни се е струвало. Печелим самообладание, но вече от позицията на целостта, отвъд механичната визия за себе си и света. Самосъзнателният център постепенно се прехвърля в цялостната личност, както Юнг се изразява, в Себе си. Оказва се, че тревожните състояния никога не са били преживявани, за да мъчат, а за да заведат до една вътрешна божественост, част от мащабна разумност и мъдър живот... Но, това е резултат - пътят преминава през по-приземените психотерапевтични етапи, описани по-горе. Вървян е, докъдето е искано, докъдето е дадено и закономерно вложено в преживяваното.

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 11 часа, Човек_88 каза:

И тогава какво като не мислиш или само наблюдаваш мислите и не им се връзваш? Да, не усилваш състоянието и не катастрофизираш, но пак изпитваш усещанията.

Орлин, добре ти го о е обяснил, ще добавя нещо през различна призма от личен опит.

Не бих наблюдавала мислите си, не за друго, а защото не са реални, нямат нужда от моето внимание, има по - важни неща които текат в момента. 

Не бих наблюдавала и усещанията си, усещания, като усещания, идват и заминават, нямат нужда от моето внимание, имам по - важни неща за вършене в момента.

Не бих придавала грамадна важност на нещо, което да нарека състояние и да го закича с етикет "СУПЕР ВАЖО", защото други неща от живота са ми много по - важни.

Докато фокусът на разума и на отношението не се измести, нищо няма да се промени. СУПЕР ВАЖНОТО ти състояние ще продължава да точи енергия, защото ти така си решил да направиш. Стягало се това, онова, много важно, знаеш какво е не си в начален етап на тревожност, че центъра ти за шок и ужас да са силно активни и неуправляеми. Какво правиш още в тези анализи? Отговарям ти, забил си в свръханализиране и свръхпремисляне, а това е вече един друг процес, нарича се натрапливо поведение. Там нещата се случват по друг начин. Първо и най- важно да спреш свръханализирането, защото то вече е компулсивно при теб. Вероятно, ако работиш с колега, ще излезнат и други натрапчиви механизми, които не осъзнаваш. Аз мога да преценям само по писането тук. 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 1 час, Диляна Колева каза:

Отговарям ти, забил си в свръханализиране и свръхпремисляне, а това е вече един друг процес, нарича се натрапливо поведение. Там нещата се случват по друг начин. Първо и най- важно да спреш свръханализирането, защото то вече е компулсивно при теб. Вероятно, ако работиш с колега, ще излезнат и други натрапчиви механизми, които не осъзнаваш. Аз мога да преценям само по писането тук. 

 

Обяснявам съвсем добронамерено. Анализирането е премислянето са следствие на проблем, който блокира 80 % от живота ми. По същия начин "свръханализирах" и студентските си изпити, започването на работа, сприятеляването, финансовите проблеми и т.н, което дори ми беше приятно. Т.е искам да кажа, че всеки етап, през който преминавам и е на дневен ред или има някакво рефлектиране и отражение върху мен и живота ми, е нормално да се обмисля. В момента мисля и анализирам как да си разпределя парите до заплатата. Тези периоди, които споменах, не са ми носили негативни емоции, дори напротив - родиха се много конструктивни идеи. По същия начин бих мислил ако нямах ПР, а кожен обрив през лятото, просто защото ще е нещо, което препятства нещата ми в настоящия момент. Защо да е натрапливо и компулсивно? Аз не намирам работещо решение и затова продължавам да дълбая. В дните, в които нямам симптоми или те са много малки, дори не се сещам за тези неща. Привеждам и пример - няколко дни взимах бензодиазепини, които отстраниха огромна част от усещанията ми. Вследствие на това спях нормално, не чувствах симптоми и не изпитвах никаква нужда да мисля за тях. Нито съм мислил в страхове, нито ми е пукало. Като снощи излязох на кафе и се чувствах по брутален начин, как да не мисля и това да не ми пречи - не мога да правя това, което искам. Аз знам, че състоянието се провокира от мислите. Ако имах например някаква болест, която не мога да контролирам, а просто я имам, сигурно по-лесно бих се примирил, но знам, че състоянието ми подлежи на въздействие и е пряко обвързано с мисли, интерпретации и т.н. В противен случай защо има психотерапия и медикаменти? Всеки ще приеме, че ще е така до края, ще се депресира, ще задълбае и стават излишни и терапевти и психиатри и всичко. 

От друга страна, щом състоянието ми е натрапливо-компулсивно и там подходите са други, какво да правя? Може би именно поради това, че подходите са други, а аз не ги правя, не се подобрявам? 

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 7 часа, Човек_88 каза:

Обяснявам съвсем добронамерено. Анализирането е премислянето са следствие на проблем, който блокира 80 % от живота ми. По същия начин "свръханализирах" и студентските си изпити, започването на работа, сприятеляването, финансовите проблеми и т.н, което дори ми беше приятно. Т.е искам да кажа, че всеки етап, през който преминавам и е на дневен ред или има някакво рефлектиране и отражение върху мен и живота ми, е нормално да се обмисля. В момента мисля и анализирам как да си разпределя парите до заплатата. Тези периоди, които споменах, не са ми носили негативни емоции, дори напротив - родиха се много конструктивни идеи. По същия начин бих мислил ако нямах ПР, а кожен обрив през лятото, просто защото ще е нещо, което препятства нещата ми в настоящия момент. Защо да е натрапливо и компулсивно? Аз не намирам работещо решение и затова продължавам да дълбая. В дните, в които нямам симптоми или те са много малки, дори не се сещам за тези неща. Привеждам и пример - няколко дни взимах бензодиазепини, които отстраниха огромна част от усещанията ми. Вследствие на това спях нормално, не чувствах симптоми и не изпитвах никаква нужда да мисля за тях. Нито съм мислил в страхове, нито ми е пукало. Като снощи излязох на кафе и се чувствах по брутален начин, как да не мисля и това да не ми пречи - не мога да правя това, което искам. Аз знам, че състоянието се провокира от мислите. Ако имах например някаква болест, която не мога да контролирам, а просто я имам, сигурно по-лесно бих се примирил, но знам, че състоянието ми подлежи на въздействие и е пряко обвързано с мисли, интерпретации и т.н. В противен случай защо има психотерапия и медикаменти? Всеки ще приеме, че ще е така до края, ще се депресира, ще задълбае и стават излишни и терапевти и психиатри и всичко. 

От друга страна, щом състоянието ми е натрапливо-компулсивно и там подходите са други, какво да правя? Може би именно поради това, че подходите са други, а аз не ги правя, не се подобрявам? 

Намери хипнотерапевт. Целия ти процес минава през главата, тоест много си логичен. Нека някой те научи да бъдеш малко повече в настоящето, там натрапливи поведения не са възможни. Научи се да рискуваш, приеми че имаш 24 часа да живееш всеки ден, не планирай много. Това са просто механизми които можеш да овладееш, за да бъдеш по-спонтанен. Ригидността пречи, не си ли забелязал че повечето рационални хора са по-нещастни. То има време когато може да възприемеш друга представа над проблема си, но не го препоръчвам. Ще ти дам и един съвет като приятел - мисля че си колкото мен (24 г), по това време се търсят жени, не се занимавай с глупости. Не можеш да си обясниш всичко в главата.

Редактирано от M.Nickolov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Голяма ябълка, интересен никнейм! Само от тук, ако тръгнеш да задълбаваш в себе си ще идеш далеч! Искам да споделя и аз нещо!

Символиката в събитията, през което преминаваме ни носи доста полезна информация за неосъзнатите ни нужди и за потиснатите ни страхове.

Принципно в темата пишат специалисти, но си позволявам да пиша конкретно на теб, защото съм минал през много лека форма на твоето преживяване и бих искал да ти споделя как и защо според мен не се докарах до твоето положение.

За първи път имах замайване преди 8-9 години. Непредизвиканият от реални външни събития прилив на ирационален страх ми беше необясним. Получи се леко замайване - сякаш ми се подкосиха колената. Все едно бях на четири големи ракии, но без гаденето. А бях с горските ми стражари в една кръчма и имаше само един човек извън екипа ми - един работник по добива, който определено винаги ме е респектирал с поведението си, главно с импулсивността си и непризнаването на авторитети. Това доста контрастираше, да не кажа беше пълна противоположност на моето поведение.

Когато паник атаката ми се повтори след няколко месеца, в идентична компания и обстановка, вече започнах да разсъждавам защо се случва това. Единственият обект, към който да отправя "обвиненията" за случващото се (освен мен, разбира се;)) беше този работник. Определено силата на характера му, ме вкара във филма за личния магнетизъм и невербалното въздействие, некви пси обмени за подчиняване и още куп други сценарии, от които поне ми се прояви желание да чета специфична литература. Страхът и бягството от болката са ни доста добри мотиватори :lol: , но и ни забиват в "трета глуха" често.

Въпреки тези първи "сигнали", процесът на себеизследване не продължи в дълбочина към мен, ами в посока на оценка на външната среда и взаимодействието ми с нея.

Няма и 2-3 години след това служебната обстановка, както всичко в живота се промени. Замайването все още не се появяваше толкова. Успявах да одържам в разумни граници емоционалните сривове, но събитията вече започваха да "загрубяват". Особено след като и колегата, с който бях доста близък го смениха като Директор и най-накрая бившата секретарка, която взе задочно магистърска степен по горско стопанство се докопа с интриги до поста му и започнаха индивидуални атаки по моя линия като първата беше да ме премести в друг ГСУчастък, с други горски стражари, с доста по-силни характери, с други селища, с друга съвсем "разхайтена" обстановка. Целият ми 10 годишен труд внезапно се изпари.

Наместо да се замисля за преходността на нещата, напрежението неусетно го прехвърлих вкъщи. Не споделях, защото не е "мачовско", затворих се в себе си. Пропуснах, така да се каже, първата година на дъщеря ми, карах се с жена ми, щото ми "досаждаше" с ежедневни въпроси и желание за комуникация. Играех по цели нощи на компютъра, за да не мисля за служебните ми проблеми, които противно на мнението ми за самия мен, се дължаха на мои си грешки, допуснати от недоглеждане на бумащината.

Да, вероятно от концентрацията в играта, която беше стратегия в реално време, замайването спря и премина в ярост към противниците в играта, както и често към съотборниците. Изпадал съм в мисли, че мога да убия човека, ако ми е реално отсреща. Приятели и близки познати ми "подхвърляха" леки намеци, че не са ми у ред бакиите, но чак когато се усетих колко злоба, агресия и нетърпимост изпитвам от играта се замислих.

По същото време, в работата ми започваха да излизат всички дори и най-леките грешки, а целият колектив странеше от мен, като основен неприятел на "новата шефка". Дори женският "управителен съвет" около директорката често умуваха как да ми досъсипят авторитетът, чрез хиперболизирането на грешките ми и подвеждащо поднасяните въпроси, на които ми се изискваха писмени отговори. Да не добявям подробности пък за променилото се отношение на другите двама колеги-началници, които съм обучавал.

Всичко като напрежение и чести, но кратки моменти на замайване, беше докато не "изщраках".

Беше нещо като вътрешно пречупване. Просто не можех да побера в ума си, как толкова неуки хора успяват да установят пропуските ми, пък и да формират такива интелигентни последващи действия. Пречупването дойде, когато през тимбата ми мина асоциацията между техните действия и евентуалните мои действия, ако бях на тяхно място. Беше толкова ясна представа! Просто се борех със себе си. По някакъв странен начин зареждах действията им с моят интелектуален потенциал! Все едно гледах себе си, зад техните действия и планове.

Едва тогава разбрах, какво значи его. На този процес му казват дисоциация. А същия се случва, когато прекалено дълго време задържаме непроменлива себепредставата си. Моята в онзи момент беше прекалено позитивна и несъобразена с проявените ми способности, които се изискваха за заеманата длъжност. Всъщност, започвайки да се гледам отстрани, започнах да виждам реални недостатъци, които тогавашната ми его-идентификация "изтласкваше" като неприсъщи за мен.

Това е в общи линии. Доста дълго, но така самият процес на трансформация е по-проследим, а това беше нещото, което исках да ти споделя.

 

Между другото има и един ефект, за който първо четях с насмешка, но след като загледах приложената в статията графика се усетих, че в някои области съм експерт, но в други съм пълен лаик и това е естествено, а не "женско" -   Ефектът на Дънинг-Крюгер

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чета темата от известно време и след последния ти пост искам да те питам нещо, макар да не съм убедена, че искам и аз да влизам в този вортекс... 

преди 21 часа, Човек_88 каза:

Ако имах например някаква болест, която не мога да контролирам, а просто я имам, сигурно по-лесно бих се примирил, но знам, че състоянието ми подлежи на въздействие и е пряко обвързано с мисли, интерпретации и т.н

Д-р Първанов няколко пъти ти е писал за приемането. Ти не приемаш това, което се случва, а се бориш с него като с враг, и то с "помощта" на свръханализи - което е наистина блокиращо и това личи. Въпросът ми е - ако до сега тази стратегия не ти е помогнала (за "справяне" със симптомите), кое те кара да мислиш, че това ще се промени? 

В 1.03.2019 г. at 11:42, Орлин Баев каза:

Прилича на добро разсъждение и е. Обаче нещо му липсва. Няма съзнателност накъде води всичко това, на какво учи.

 

В 1.03.2019 г. at 12:06, Диляна Колева каза:

Докато фокусът на разума и на отношението не се измести, нищо няма да се промени. СУПЕР ВАЖНОТО ти състояние ще продължава да точи енергия, защото ти така си решил да направиш.

 

В 26.02.2019 г. at 11:58, Диляна Колева каза:

Най- голямата сила на човека се състои в това, да може да управлява мисловния поток на мозъка. Мозъкът е странен орган, той е в състояние от няколко неволно хванати визуални образа да сглоби невероятна фантастика, а умът, ако се хване на тази игра може да  въведе човек в трайна тревожност. 

И пак го прочети. Вортекс е това, наистина, @Човек_88. Интелигентен си и това може лесно да пречи, когато направим ума си господар над цялото ни същество. 

 

Ще ти дам един пример с мен.

Когато ми предстои да говоря пред много хора, което редовно правя, защото се предизвиквам да го правя, ми се случва да изпитам световъртеж, да ми стане зле, да искам да избягам, сдухвам се, неприятно ми е усещането, страх ме е. И си казвам: Окей, нека е пълен провал това и всички ми се смеят, нека ми се върти свят и ми е зле, това е положението, свършен факт. След което го правя, просто го правя, I just do iiiit! Иначе ще седя и ще мисля 400 години как не мога и не мога и колко ми е зле, как май по-добре да не го правя. И това няма да ме направи по-можеща със сигурност! :lol: Напротив - ще ме закотви още повече в тези ми убеждения. 

Всъщност най-просто и кратко написано, аз с времето и опитванията, разбрах, че тези симпоми първо - не са случайни

В 28.02.2019 г. at 23:11, Човек_88 каза:

Идва от нищото, без да си мислил преди това нищо.

И второ - ме учат, но не да (се) свръханализирам, държейки всичко под стриктен контрол ("Винаги готов картоф!") а да живея, без да се връзвам на супер креативния си ум нон-стоп. Това го пише и в много на брой и много дебели книги, някои от тях и много стари, но друго си е не да го четеш и осмисляш, а и да го преживееш и почувстваш.

Тялото ни, психиката ни - те НИКОГА не са против нас, всъщност стремежът е винаги да се балансират, да се справи цялата система - да, дори при най-тежките заболявания! Това разбиране може да даде съвсем друга перспектива, много по-цялостна. Симптомите ти не са ти врагове всъщност, помощници са. Защо би гонил помощниците си? 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 2 часа, Ines Raycheva каза:

 

Ще ти дам един пример с мен.

Когато ми предстои да говоря пред много хора, което редовно правя, защото се предизвиквам да го правя, ми се случва да изпитам световъртеж, да ми стане зле, да искам да избягам, сдухвам се, неприятно ми е усещането, страх ме е. И си казвам: Окей, нека е пълен провал това и всички ми се смеят, нека ми се върти свят и ми е зле, това е положението, свършен факт. След което го правя, просто го правя, I just do iiiit! Иначе ще седя и ще мисля 400 години как не мога и не мога и колко ми е зле, как май по-добре да не го правя. И това няма да ме направи по-можеща със сигурност! :lol: Напротив - ще ме закотви още повече в тези ми убеждения. 

 

Благодаря за включването, Инес. Искам и аз да попитам нещо - споменаваш, че въпреки световъртежа и усещанията ти, все пак го правиш. Ок, аз също въпреки тях отивам на площада и пия кафе /като краен резултат/. На теб лично приятни ли са ти тези усещания, които изпитваш? Казваш, че ти става неприятно. Ами и при мен е същото. Правя го, изпитвам ги, но не са ми приятни и затова искам да се махнат. И аз съм изчел десетки книги, в които пише на какво учат - пускане на контрола, смирение, притихване на егото, повишаване на самооценката, отклоняване от други важни неща в живота, вторични ползи, видове характери, съпротиви и всичко останало - страх от провал, нараняване, изоставяне и т.н. Това със сигурност ме е обогатило много и ми е дало сметка за много мои характерови специфики, за което съм благодарен. Но на чисто физическо ниво не ми помага на усещанията, а те ме тормозят. Питаш защо се боря? Вероятно защото това единствено ми дава някакво илюзорно усещане за контрол, понеже като се настървя да се боря и се ядосам, амигдалата не може да пуска страх в този момент и симптомите намаляват драстично или дори изчезват за определено време. А когато приемам и се отпусна, страшно много се покачват и усилват и получавам атаки по-често. 

Давам ти и още един пример - имам алергия. Тя не е особено приятна, но никога не съм се фиксирал в нея, не съм я мислил и анализирал, понеже съм я приел за физиологичен проблем, който не се влияе от моето поведение, възприятия и мисли и това е. Вследствие на това, аз още си я имам, но дори не мога да я нарека проблем. Заема не повече от 10 процента от живота ми и не ме интересува, нито пък ми докарва стрес.

Но ако съотнесем този пример към една хрема - тя също е неприятна. Обаче ако ти знаеш, че при определени твои интерпретации, мисли, поведения и реакции, носът ще ти се отпуши, а при други - ще се запуши, няма ли анализираш и да търсиш начин да дишаш свободно? Така е и с моите симптоми. Аз анализирам, понеже искам да "напипам" нещо, което да "отпуши носа ми". Затова не съм съгласен, че имам обсесии, компулсии ОКР и други подобни авантюристични /в моя случай/ диагнози, поради простата причина, че мисловното предъвкване, което проявявам, опитите да контролирам и ригидното свръханализиране са си типичен симптом на ПР.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря, че скипна горния ми отговор тотално... Нищо, все на някого може да му е полезно, затова пиша. 

Току-що, Човек_88 каза:

аз съм изчел десетки книги, в които пише на какво учат - пускане на контрола, смирение, притихване на егото, повишаване на самооценката, отклоняване от други важни неща в живота, вторични ползи, видове характери, съпротиви и всичко останало. Това със сигурност ме е обогатило много и ми е дало сметка за много мои характерови специфики, за което съм благодарен. Но на чисто физическо ниво не ми помага на усещанията, а те ме тормозят.

Като те чета, свързвайки се с теб през редовете, имам усещането за аз, барикадирал се в познатия му аз бункер, през чийто процепче вижда големия и шарен свят на несъзнаваното, но разсъждава за него упорито изолирайки се от "онези там характери и всичко останало"... Аз също гледам клипове за пълненето на зъбни канали и изработката на коронки, но общо взето, зле истински познавам собствените си, трудно се справям с тази работа и затова си седя с гледането отстрани. То ако с гледане само ставаше, кучето щеше да е най-големият касапин, казва поговорката. Затова си ходя с развалени зъби - тези копеленца зъбарите не ги харесвам нещо. Тук си приличаме силно. 

Току-що, Човек_88 каза:

Правя го, изпитвам ги, но не са ми приятни и затова искам да се махнат. Защо се боря? Вероятно защото това единствено ми дава някакво илюзорно усещане за контрол, понеже като се настървя да се боря и се ядосам, амигдалата не може да пуска страх в този момент и симптомите намаляват драстично или дори изчезват за определено време.

Борбата е ок при справянето с алкохолизма, дрогата, хазарта и т.н., отново на фона на истинско разбиране и смирение. Принципът е съвсем различен, а често след излизане от зависимост, приемам човека за да работим по тревожността, породила се с волевото изтласкващо усилие, нужно при тези състояния за справянето. При тревожността обаче принципът е противоположен. Бори ли се човек, избутва съдържанията и си седи в "удобната" наблюдателница. Това с ядосването - в началото на практиката си го ползвах, вече не - в тактически план з амалко работи, в стратегически, хронифицира. 

 

Току-що, Човек_88 каза:

на чисто физическо ниво (пси себепознанието и работата по себе си, бел. ред.) не ми помага на усещанията, а те ме тормозят.

Тоест, детайлно познаваш характеровите си маладаптивни вярвания, поддържащите ги компенсации, осъзнаваш на какво те учи ставащото и с доверие следваш пътеката, по която те води? Не мисля - имаш твърде обща и далечна представа за себе си, трудно ти е да видиш сенчестите си страни и упорито бягаш от тях, изтласквайки ги. Тоест, казвайки че се познаваш и следваш посоката, стоиш в пожелателна рационализация над актуална война със себе си. 

Сега, можеш да я водиш колкото искаш - свободна воля. Хапчетата са опция. На техен фон, една що годе вършеща нещо психотерапия, ще нормализира положението. А като се махнат обаче... 

Сравняваш с алергия... Давам ти пример със себе си. 30 год. мощно заекване, силна социална тревожност със ситуативни панически атаки, мощна скованост на тяло и характер, дереализация, деперсонализация, тунелна визия, замайване, аритмия и тахикардия, тинитус, подкосяване на краката и т.н. и т.н. При това хередитарно (наследствено) и неврологично базирано заекване, с още поне 10-на човека в рода наоколо ми, реално бъгнати мозъчни зони на вернике и брока, повишен допамин и т.н. От малък още са ми препоръчвали транквиланти. В по-късна възраст и антидепресанти... Не съм ги пил - кой знае, може и да съм сгрешил. Но в достатъчна степен се справих, дори с променената мозъчна физиология и химия - чрез анализ (както и ти), себепознание, смело вглеждане в това, което никак, ама никак не ми се искаше да видя, излизане от зоната на комфорт психично и поведенчески постоянно и пак и пак, но забележи, не механично, а със свързване с изплувалите подсъзнателни наличности, не с настройката "да с емахнат те и симптомите им", а с опити за сприятеляване. Затова не те съдя - защото четейки те, виждам себе си... Дори тук в този форум писах теми за заекването, в които носех вода от 9 кладенеца как е неврология, а ние горките заекващи, трябва да сме с дисабилити, както в Англия и другаде... Темата е тук някъде... Действително има променена химия при заекването, както и мозъчната физиология е яко бъгната. В западните форуми съм чел как народът пие дори антипсихотици и антидепресанти, за да си сваля допамина и вдига серотонина - така обаче му изчезва и творчеството и ерекцията и килограмите растат, а заекването, единствено е само леко поблокирано, както и животът... Справя се на сто, един - не защото е трудно, а именно поради въпросното изтласкване, на нежелани за виждане и интегриране наличности. 

Пиша за теб, с аналогия през мен! Защото по същия начин седях в наблюдателницата на егото и се ужасявах от идеята за истинско поглеждане в себе си, камо ли за обич към слабостта, провала, неконтрола, излагането, безсилието и т.н. 

Както и да е, достатъчно податки...

Ако останеш в тази пси установка, действително хапчетата са на мястото си. Не защото си в ужасната болест, генетично доказана чрез проследяване маркерите на този или онзи хромозом, а защото бягаш от себе си. Не отричам хапчетата, в никакъв случай - напротив, хвала на психофармацията, както писах в три статии наскоро. Просто казвам, че когато липсва желание за поемане на известно страдание (не агония) и учещо оцялостяване, при механична себевизия, фиксирана в егото, хапчетата са опция - хвала тебе Биг Фарма! А че яйцето си има кокошка и епигенетиката е свързана с живеенето на тази планета като съзнателен и учещ се човек, това е също въпрос и то съвсем практичен, който наблюдавам постоянно.

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Орлине, напротив, не съм скипнал мнението ти неглижиращо и отбягващо. Тъкмо обратното - мислех над него, за да вникна по-добре и да мога да отговоря. Вярвам, че то е полезно и за други четящи. 

В тази връзка, ако трябва да обобщя с няколко думи пътя за научаването на уроците от това състояние, правилно ли би било следното според теб? 

Отказ от анализи, пускане по течението, приемане на всичко случващо се, допускане на всичко случващо се, преустановяване на борбата/битката и възприемането на настоящето като враг или война. Относно егото и себе си - това, което си констатирал за мен е точно така. Въпросът е като вече го знам, как и в каква насока да го променя? В насока да приема че например че мога да бъда и слаб, провален, неуспешен, неконтролиращ и излагащ се. Да се приема във всякаква светлина. А относно това, че съм свръхконтролиращ, с ригиден и орален характер? В смисъл да го приема и осъзная или да се опитвам да го променям? След като вече знам констатациите за мен, какво точно да направя на ниво действие? Според теб, като терапевт, и с оглед факта, че сме се виждали и на живо, от какво в себе си бягам?

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Човек_88 каза:

Отказ от анализи

Не противореча на Диди или другите, но според мен за да можеш да се откажеш от нещо, е нужно качествено да минеш през него. Медитацията работи само когато предходните стъпала са минати. Иначе постоянно виждам медитиращи по 50 год., с тотално непознаване на себе си и заметени нещица... Имам опит с медитацията и знам за какво говоря.

Другото, което пишеш - общо е, твърде общо. Според мен имаш нужда да походиш при добър колега/ колежка - лична и групова терапия, работилници - случва се много цялостно себепознание на неща в теб, за които сега дори не подозираш, а и не искаш да видиш. При това преживелищно. Интелектуалното себепознание е само стартово - след това е през тялото, през транса, през енергията...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук е моментът да спомена, че отскоро ходя и вече преминахме 4 сесии. За момента не виждам резултат, вероятно е твърде рано. Гледам да не се отчайвам и да не допускам, че и този опит ще е неуспешен. Притеснява ме, че всичко направено и обсъдено на тези 4 сесии го знам. Сигурно трябва повече време. Определено ми е много полезно за лично усъвършенстване и обогатяване, но не и за страха и симптомите. Не искам и няма да споменавам имена в темата, но ходя при човек, спряган като едно от добрите имена за терапевтиране на тревожни разстройства в България. Няма значение дали е мъж или жена, затова ще го наричам "терапевтът". Коства ми солиден финансов ресурс, но за да се оправя, съм готов на всичко. Все пак, ще дам някакъв разумен срок. В личността на терапевта ми харесва това, че е самоуверен, знае какво прави, не отрича медикаментите в определени случаи, но мисли, че на този етап и в това ми състояние аз нямам нужда от тях и затова не ги взимам. Мисли, че ще се справим и без тях, което е супер. Все пак ми напомни, че не е магьосник и нещата не могат да се случат за 2 седмици.

Вероятно веднага ще изникне въпросът - щом ходя на терапия, защо пиша отново тук. Вероятно прибързаността ми, страхът от провал, недоверието ми и страхът от неуспех и разочарование ме карат след 4 сесии да си мисля, че и този път няма да стане и затова. А и никога сондирането на още мнения не е излишно. Тук е моментът да спомена, че според терапевта нямам натрапливости/ОКР, а имам агорафобия, социална и генерализирана тревожност. Но ми каза да не търся диагнози и термини, а просто да работим. Терапевтът не се занимава със симптомите, нито за момента ползва някакви техники. Линията ни на работа до момента е коренно противоположна на всички други методи, които съм прилагал във времето. Вместо да работим за повишаване на самооценката, ние работим за нейното "понижаване" /образно казано/ - "лекуване" на грандоманията, високо еко, вземането твърде насериозно, важниченето, чувството на превъзходство над другите, имането за специален и т.н Предполагам, че това е стъпка към едно цялостно смирение на личността и егото, което ще позволи едно последващо отпускане и приемане на ставащото по нов начин. Т.е за да приема случващото се, характерът ми и цялостният АЗ трябва да станат по-меки, приемащи, смирени и отпуснати.

 

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 16 часа, Човек_88 каза:

Според теб, като терапевт, и с оглед факта, че сме се виждали и на живо, от какво в себе си бягам?

Виждали сме се на кръчма и не съм те анализирал, а пихме бира. :) И досега в постовете си дадох доста податки - ако се съберат внимателно... Виждам, че без да искаш, като защита от дълбок страх, че си никой, понякога надуваш нарцистично балонче от "аз съм различен и повече", както и се хващаш за скрупульозно интелектуализиране и критика в стремежа да си прав, за да се защитиш отново от този страх от малкост, нараняване, злоупотреба, отхвърляне, унижение и т.н. Както писах и по-горе, виждам че стоиш упорито захванал се за социалното си его, като много силно отвръщаш глава от интензивното "скачане" при амалгамата от характеровите си страхове - че разбирането за любов към тях като към малко дете, ти е познато само на интелектуално ниво, а всъщност ненавиждаш собственото си подсъзнание. Виждам, че възприемаш страховете като нещо външно и дори се гордееш с упоритата си битка с тях, която обаче ги поддържа. Виждам, че не умееш да се смиряваш, разтваряш и пускаш потока на любовта. Такива ми ти работи...

преди 15 часа, Човек_88 каза:

Вместо да работим за повишаване на самооценката, ние работим за нейното "понижаване" /образно казано/ - "лекуване" на грандоманията, високо еко, вземането твърде насериозно, важниченето, чувството на превъзходство над другите, имането за специален и т.н Предполагам, че това е стъпка към едно цялостно смирение на личността и егото, което ще позволи едно последващо отпускане и приемане на ставащото по нов начин. Т.е за да приема случващото се, характерът ми и цялостният АЗ трябва да станат по-меки, приемащи, смирени и отпуснати.

Работите в централна и много точна за теб посока - към целостта ти. В нея самооценката не е висока или ниска, а любящо смислена. Вероятно ще поработите и по симптомите - не като отделна работа, а поради факта, че са неслучайни и задействането им умишлено води до въпросните потиснати характерови вярвания, което дава възможност за промяна на отношението, сприятеляване, успокояване, доверяваща преработка. Предполагам, че терапевтът ти ползва и транс и през тялото преживелищност, което много ускорява процеса. 

преди 15 часа, Човек_88 каза:

страхът от неуспех и разочарование ме карат след 4 сесии да си мисля, че и този път няма да стане и затова.

Много пъти тук са ти писали да приемеш, че така ще бъдеш цял живот! Знаеш ли защо? Не защото ще бъдеш, не. Такова казване е просто техника - парадоксално намерение, помагащо ти да се смириш, да приемеш, да бъдеш в процеса, в малките стъпки, водещи до големи резултати.  Не работи престорено това смирено приемане обаче - нужно е да е истинско, "размазано преживелищно"...  Иначе, вперени в целта, не виждаме нито пътя, нито красотата му, нито уроците и поученията, а се самоспъваме слагайки каруцата на пси съдържанията си пред коня на егото си... Приемайки, че е възможно да бъдеш така доживот, се отпускаш, приемаш, смиряваш се, каруцата идва на мястото си, както и се появява кочияшът на цялостната личност, от чиято позиция спокойно учиш. Съответно, в рамките на подходящото за собствения ти процес време, извличаш брилянтите от ставащото, живееш красиво и смислено. Симптомите изчезват, да - но това отдавна не ти е важно! Любовта, мъдростта, смисълът на споменатия "кочияш" стават водещи! 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 9 часа, Орлин Баев каза:

Виждали сме се на кръчма и не съм те анализирал, а пихме бира. :) 

Написал си страхотни неща. Ще ги изчета много пъти тези дни, за да вникна хубаво в тях и да се опитам да ги навържа. А относно кръчмата - биваше си я. Предлагам на всяка цена да я повторим. Независимо дали си терапевт или общ работник, ти си страхотен човек и невероятна компания, Орлине. Загуба е за всеки, който не те познава. Скоро не съм общувал с подобна лекота и непринуденост. И въпреки че разговорите бяха на общи теми, си тръгнах удовлетворен, обогатен и някак променен, заземен и смирен. За пореден път се убеждавам колко важна е личността на даден човек и по-точно нейният контраст и пълнота.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 2.03.2019 г. at 19:08, Човек_88 каза:

...Въпросът е като вече го знам, как и в каква насока да го променя? В насока да приема че например че мога да бъда и слаб, провален, неуспешен, неконтролиращ и излагащ се. Да се приема във всякаква светлина. А относно това, че съм свръхконтролиращ, с ригиден и орален характер? В смисъл да го приема и осъзная или да се опитвам да го променям? След като вече знам констатациите за мен, какво точно да направя на ниво действие?...

Човек_88, имам същия проблем като теб, но не и като "телесно проявление".

"Излез" малко от лицемерно индуциращата чуждо внимание персона. Виж едната от двете генериращи чувствени полярности, на която си въобразяваш, че си в плен - Страхът. Без да се осъзнаеш, че си изцяло залитнал в нея, няма да можеш да отпуснеш махалото да отиде в другата полярност - Обичта.

Умът ти толкова силно е "стиснал" Сърцето ти, че ти всичко си знаеш, но нищо градивно не правиш по въпроса, а само си циклиш в затворения кръг на самопораждането на проблемите ти. "Горкият аз" ти е основния фактор за това пораждане. Самосъжалението се лекува със самота, от която искаш да "избягаш".

Орлин Баев толкова подробно ти е описал "механиката" на случването на вътрешните ти проблеми. Глупак е не този, който греши, а този, който повтаря грешките си.

А двоумението "в каква насока" да предприемеш действия е толкова просто за решаване. Външната среда е най-точният коректор на вътрешните ни илюзии.

Инес Райчева толкова добре ти го е подсказала, а твоята реакция е като на уплашено дете, което тепърва се опитва плахо да изследва "враждебния" външен свят. Виж дори и цитата ти : 

В 2.03.2019 г. at 17:53, Човек_88 каза:

Ок, аз също въпреки тях отивам на площада и пия кафе /като краен резултат/

Сякаш да излезеш на кафе е някакъв връх на сладоледа. Че то така излиза че ти си на светлинни години от себереализирането ти като социален индивид. На мъжът интегрирал анимата. Как да стане, като си скован от страх? 

Нямаш ли работни задължения, или пък не ти ли се налага да си в някакъв колектив, социална среда, в която да ти се налага да отстояваш позиция? Ако ще и арт-среда или приятелска компания, в която да опиташ да се наложиш като мнение. Последното е "по-софт", но пак е работа с "мъжкото начало", щото Женската ти вътрепсихична природа е взела бая голям превес, доколкото обективно те изследвам от написаното ти и съпоставям с моите премеждия.

Всяка промяна се дължи на собствения ни избор за промяна, а не на илюзията, че избираме нещо ново, докато преизбираме старото. Не знам дали осъзнаваш, че в сума постове описваш "циклене-призбиране на старото", а отговорът ти е пред очите. Веднъж направих магия - допрял си бях чашка с кафе до носа, замислих се за нещо, вперил поглед напред. Чашката изчезна от полезрението ми!

Не очаквай някой да ти даде готово решение, то ще си дойде от теб самия, когато се "пуснеш" в реална обстановка на комуникация, а не в "контролирана" от теб ситуация, в т.ч. и форумно пространство или терапевт, на които "поднасяш" избирателно страховете си, самосаботиращо.

"Юнак без рана не е юнак" ми казваше баба ми навремето, а теб те е страх да не се "одраскаш". Така обективният подход с парадоксалното твърдение, което ти беше дадено, наистина може да си остане реалност за целия ти живот. Така ли искаш наистина да живееш!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, kipenzov каза:

Страхът. Без да се осъзнаеш, че си изцяло залитнал в нея, няма да можеш да отпуснеш махалото да отиде в другата полярност - Обичта.

!

Току-що, kipenzov каза:

Умът ти толкова силно е "стиснал" Сърцето ти, че ти всичко си знаеш, но нищо градивно не правиш по въпроса, а само си циклиш в затворения кръг на самопораждането на проблемите ти. "Горкият аз" ти е основния фактор за това пораждане.

Опитва се, върши, постепенно ще се разшири - просто минава по пътя си - неговият! Ходи на психотерапия при добър колега, което е голяма стъпка! 

 

Току-що, kipenzov каза:

Сякаш да излезеш на кафе е някакъв връх на сладоледа. Че то така излиза че ти си на светлинни години от себереализирането ти като социален индивид. На мъжът интегрирал анимата. Как да стане, като си скован от страх? 

Нямаш ли работни задължения, или пък не ти ли се налага да си в някакъв колектив, социална среда, в която да ти се налага да отстояваш позиция? Ако ще и арт-среда или приятелска компания, в която да опиташ да се наложиш като мнение. Последното е "по-софт", но пак е работа с "мъжкото начало", щото Женската ти вътрепсихична природа е взела бая голям превес, доколкото обективно те изследвам от написаното ти и съпоставям с моите премеждия.

По-горе казваш добри неща, но тук нищо общо! Едни от най-честите проявления на агорафобията, е усещането за липсата на изход - на кафе, в кино седнал по средата между другите, театър, на опашка, в метрото, при отдалечаване и т.н. Това чувам по 300 пъти на ден от хора прекрасно социално включили се, с мениджърски позиции, семейства, възможности и т.н. Ако човек не е запознат, звучи странно, но няма общо с липсата на социална активност. Да, неврозата принципно е регресия и фиксация в инфантилен (бебешки) ирационален страх - но това не означава социална слабост или бездействен живот, не. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×