Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Прав си докторе! Малко агресивно подходих, проектирайки моята представа, но този страх все си мисля, че се поражда от самосъжаление, а то от липсата на солидност, която пък се трупа от градивни действия във външната среда, които при Човек_88 май не са толкова застъпени поради страх,  и така се затваря самопораждащия цикъл, от който пък са соматичните реакции? Визирам и мен самия.

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Психолог съм, не телесен доктор. Самосъжалението е активна съставка в динамиката, да. То е да изнасяш рационализирано обвинително неразбирането на нежеланите собствени психични съдържания във вярванията за "лошата болест" или лошия друг, причиняващ ми еди си какво си. Действията - както писах, най-често хората с невротични преживявания живеят активно. Относно психотерапевтичните поведения - да, нужно е постоянно себепредизвикващо поведение, абсолютно безжалостно (както писах току що), но обичащо, разбиращо, прегръщащо експлицираните детски ирационални страхове. Защото са собствени, а не нещо външно. Това осъзнаване е ключово! 

Ето няколко мои реда по темата:

Да се обичаш, е да си безжалостен към себе си (клик за статията)

Съжаление и самосъжаление? Не, благодаря! 

Да съжаляваш някого, е да те е страх, че можеш да бъдеш на неговото място. Отвратително чувство, което няма нищо общо със съчувствието и състраданието. Да проектираш несъзнавано страха си, че можеш да бъдеш като съжалявания, докато съзнателно фарисейски се поставяш по-високо от него!


Да се самосъжаляваш е да проектираш в света и другите невротичното си вярване, че си онеправдана жертва, чрез което инфантилно отказваш да поемеш зряла отговорност за живота си. Вярване, идващо от непознаване както на себе си, така и на синхроничната неслучайност и житейска мъдрост, предоставящи най-подходящите уроци във всеки един миг в училището на живота. Да си безжалостен към себе си, означава да живееш в любовта, мъдростта и свободата на Себе си!

"Оплакването на "жертвата" съдържа всъщност доста враждебност и е маскирано желание за превъзходство." Алекс Заркова
 
Прозорливо видяна и допълваща пъзела динамика! Съжалението към някого, както знаем, няма общо с любовта. То е страх да не бъдеш на мястото на човека, когото съжаляваш. Дотук динамиката на сянката. Сенчестият страх обаче се маскира като поведение на съжалителна грижа, докато всъщност прикрива фарисейската радост от преживяваното превъзходство: "Добре, че не съм на твоето място!". Отвратителна е емоционалната слуз на съжалението.
 
Самосъжалението споделя същата динамика, с тази разлика, че обектът му е самият човек. Съжалявайки и приемайки се за жертва, обвиняваш света, хората, тялото си, съдбата, Бог и какво ли не, поставяйки себе си в нарцистичната позиция на садистично превъзходство над обвиняваното. Ако обвинява човек и той приеме манипулативно натрапваната вина, самосъжаляващият е постигнал целта си.
 
Смърди психодинамиката на съжалението и самосъжалението. Липсва познание, липсва мъдрост в тях.

Безжалостността, при такова разбиране, се оказва, че няма нищо общо с невротичното клише за жестокост, а при преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот! 
Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, kipenzov каза:

Прав си докторе! Малко агресивно подходих, проектирайки моята представа, но този страх все си мисля, че се поражда от самосъжаление, а то от липсата на солидност, която пък се трупа от градивни действия във външната среда, които при Човек_88 май не са толкова застъпени поради страх,  и така се затваря самопораждащия цикъл, от който пък са соматичните реакции? Визирам и мен самия.

Първо се запознай с казуса и всичките ми предизвикателства и успехи, споделени в темите и после коментирай. Второ - погледни себе си и собствените си мнения и после давай наклон на другите. За разлика от теб, аз съм изчел твоите и смятам, че не случайно си изпаднал в тази ситуация и това личи от километри, само дето ти не го виждаш, а пък на всичкото отгоре правиш проекции върху другите. Трето - оценявам опита ти да помогнеш и насочиш, но половината от написаното е неотносимо към моя случай. Първо изправи собствените си дефицити и после агресирай спрямо другите. Орлин добре знае какво, кога, къде и как правя и добре ти е отговорил.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Първо искам да благодаря на Орлин, щото ми показа един аспект, който ми беше мъгляв - за съжалението и самосъжалението! По същия начин ми се разшири кръгозора и като "ми подсказаха" за puer aeternusa. Към момента дори работя по  "преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот."

Човек_88, първият път, когато ми излезна пост от сайта беше преди 3 г., когато се интересувах за херметическите принципи. А вторият - дискусията за употребата на психофармаци преди около няколко седмици. От тогава доста твои постове съм изчел. Да ти върна уважението, че четеш, пък и да ти благодаря за искреността и разбирането, че просто се опитвам до помогна!

Вероятно предположението ти за сегашното ми състояние "до което съм се докарал" е от поста ми до Bigapple, но това отразява живота ми преди 4 години. Вече не отричам, че имам проблем, за това и пиша, защото без да запиша мнението си, възможността да се погледна "отстрани" е доста по-малка. А без да имам представа къде ми е проблемът, как да го реша?!

Наистина не бих искал да те нараня в деликатната ситуация, в която описваш, че си, защото знам от личен опит колко лесно се "преобръща корабът без котва" и приемам критиката ти!

Само искам да разширя смисъла зад самосъжалението, което явно не използвах коректно, извън следващият контекст.

Замислял ли си се дали коренът на състоянието ти не е по-дълбок? И по-широк!

Защото освен индивидуалности, ние сме и социални индивиди, които трудно се учат "да обичат", както съм стигал до изводи като съм чел Ерих Фром. В тази връзка, не знам дали ми е достоверна хипотезата, но ми е направило впечатление, че си има и регионални колективни мисловни модели. А когато колективната анима, опосредства "натиска" откъм обществото за придържането към обществени идеали, които са доста "трудни" за постигане, с оглед на неофеодалната система в нашия югозападен край, то "програмираната" ни самокритичност е доста вероятно да "избие" в автоагресия и самосъжаление, че не можеш да промениш статуквото. Трудно се "прегръща" отблъскващата безпомощност на "македонското" ни общество към промяна, при положение, че "конците се дърпат" от определени велможи, които се обграждат с послушници, прикрити неблагодарници.

Предвид интелекта ти и вътрешното желание да изследваш, няма как още отдавна тази обществена особеност да не ти е направила впечатление, а как е "навлезнала" в съзнанието ти, да е "кокошия трън", който постоянно се "появява".

Човек_88, пак ти се извинявам, а зад проекциите се надявам да видиш споделен опит, а не желание да те променям!

 

 

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

kipenzov, с такъв тон вече съм съглсен да продължим разговора. Благодаря. Попитах за постовете, понеже имам един отпреди 2 месеца, в който потребителката Донка ме пита с какво друго освен тревожността се занимавам. Там съм отговорил колко многообразно е ежедневието ми, а в същото време прочетох, че ти питаш дали работя и дали кафенето било единственото ми постижение, на фона на всичко споделено от мен. В друг пост, отпреди малко повече време пък д-р Първанов споделя колко подготвен съм на тема ПР и дори прави паралел с подготовката на терапевтите в България. В трети е описано как се справих първия път, с помощта на д-р Първанов и колко усилия, воля и мотивация ми е отнело това. Може би си пропуснал, но при първия епизод аз бях гордостта на д-р Първанов и той ме даваше за пример на други негови клиенти, а той с немотивирани хора не работи. Оттогава досега минаха почти 10 години, за които съм изчел тонове литература по темата, както и споделен опит от други хора. Наред с това, давам обратна връзка и доклад за всички техники, споделени тук от Диляна, Орлин, Инес, д-р Първанов, Борито, Моридин и много други, а не съм като голяма част от пишещите, които капитулират и вече не се знае какво се случва с тях. Може това да е грешка, но дори в момента не съм спрял да опитвам и да искам да променя нещата. Макар и с усилия, правя всичко в ежедневието си. Да твърдиш че не правя нищо е все едно да ме сравниш с някои от даваните от Орлин примери за хора, които имат такава агорафобия, че не могат да отидат от едната стая на апартамента до другата. Ще кажеш, че моята не е такава и ще си прав. Но не е именно заради моята непримиримост и правене. Иначе всеки агорафобик знае, че кръгът постоянно се затваря и зоните на сигурност се стесняват все повече. Още от малък, дори в училище, са ми казвали, че съм много умен и интелигентен, което вече дори не знам дали е плюс, особено когато тази моя аналитичност и интелектуалщина ме държат в проблема. Дори настоящият ми терапевт ми казва, че съм твърде логичен и техничен, което наистина пречи, но има шанс да се промени. Затова в много от разговорите ни той ме съветва и ми показва как да "изключа мозъка". Човек не може да не мисли нищо, но пък има начин да излезе от тази спирала, макар и супер трудно.  Може да прилича на самоотхвърляне, но в друг пост тук съм описал как понякога ми се иска изобщо да не съм умен, а да съм елементарен и прост, както например двама подпийнали, прости и раздърпани души, които онзи ден седяха до мен в един ресторант. Въпросните бяха някакви общи работници. Единият от тях споделяше за някакво заболяване, а другият отговори "ее, сега, квото е писано, нЕма да живееме с орлите, каквото иска да става". Ето ти едно приемане, на което един не толкова интелигентен човек е способен, а аз не. Иска ми се и предпочитам да започна да живея повече в сърцето, да не ми пука толкова, да се доверя на живота и да се отпусна, да приема каквото има за приемане, да не го обмислям и анализирам. Не съм вярвал, че е толкова трудно. Дано успея да го науча в хода на терапията, но ще направя всичко възможно. В една от най-хубавите възрасти в живота си съм. Вече веднъж съм се справил с това състояние, макар и преди цели 8-9 години. Но съм страшно амбициран да успея и сега. Просто чувствам, че преливам от амбиция, енергия и целеустременост. Няма да приема да стана доброволен затворник у дома, с цената на каквото и да е. Знам, че си зависи от мен и знам, че е трудно. Но ще опитвам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×