Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

преди 10 часа, Човек_88 каза:

 

Тези дни се замислих върху нещо друго. Понеже баща ми е лекар, преди 3 седмици при него дойде наша роднина /жена на около 60 години/, която страда от синдром на Мениер. Беше направила силен епизод на вестибуларна криза, който е продължил около 1 седмица. При такива ситуации лекарствата почти не могат да повлияят симптомите, но той все пак й изписа някакви. Направи ми впечатление, че въпреки силния световъртеж, тя изобщо не беше уплашена. 10 дни след отминаването на кризата аз лично говорих с нея и тя ми каза, че това усещане е било толкова забавно, че даже не й се е искало да пие тези лекарства. Спалнята се люлеела, площадите също, както и всичко около нея, а на нея й липсвало само да пусне весела музика и да си спомни хубавите шумни студентски компании.

Друг пример - преди време дядо ми почина от тумор в мозъка. Както е известно, той също предизвиква световъртеж, повръщане и дори реални припадъци. Говорил съм с него преди операцията му и той ми е казвал, че наистина световъртежът не му е бил приятен, но никога не го е плашил и спирал да пазарува и да води социален живот. До последните си дни той излизаше навън със замайване, даже често припадаше, но това не го спря и не отключи в него паника. Ето това се казва смелост.

Трети пример - мое бивше гадже страдаше от замайване поради шийна остеохондроза + анемия. Понеже моите световъртежи датират от 15 години, по онова време, когато бях с нея, аз също ги имах. Питал съм я как ги понася и тя ми е казвала, че просто ги игнорира, не обръща внимание, върши си нещата и не избира да се фокусира в глупости и да мисли как щял да се усили и няма да спре.

Четвърти пример - квартален пияница от съседната маса в кафенето. Люшка се, потънал в алкохолното си опиянение, весел, жизнерадостен. Дали го е страх от световъртежа му?

Това са реални примери на близки мои хора. Много пъти опитвам да си самоприлагам определени НЛП техники и да се идентифицирам с тях, защото искам и аз да избера да разсъждавам като тях.

Въпросът е как може при едни и същи усещания едни хора да реагират така, а други - като нас? На мен нещата ми се получават, но единствено когато симптомите са по-слаби. Тогава ми се получава и приемането и смелостта и избора на мисли - всичко. Ескалират ли обаче, си е.ава майката.

Ще "бутна" малко в следната насока:

Световъртежите, които описваш в изброените примери са следствие на реални физиологични проблеми. Те имат отношение с тялото и Умът знае това. Следователно липсва важният елемент - чувството на страх.

Когато става въпрос за световъртеж, предизвикан от адреналиновите изпълнения той отключва целия процес на първичният ни мозък за оцеляване. Т.е. физиологичната реакция на адреналина върви здраво подплатена с психологичното преживяване на абнормален страх. Природата се е погрижила те да не се разделят. В противен случай, ще видиш динозавъра, мозъка е задал код " опастност" , тялото ще отдели адреналина, но ако не се появи чувството за страх, няма да се съхраниш, няма да го има импулса. 

Това е основната разлика в двата вида преживяване. Страхът е "химично" проявена подкрепяща част в адреналиновото преживяване.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 13 часа, Човек_88 каза:

Въпросът е как може при едни и същи усещания едни хора да реагират така, а други - като нас?

преди 10 часа, svetoslav_m каза:

Много добри примери с хора които не се трогват от дори силен световъртеж, че и по-лоши болести.

 

Замислих се, колко от тези хора със световъртежи, които изброявате, са търсили психологически съвети за състоянието си? Най-вероятно никой - защото разбират биологичното основание на симптомите си и знаят, че трябва да се научат да живеят с тях.

Вие обаче търсите психологически съвети. Интересно защо го правите?  Дали не означава, че самите вие допускате (макар и подсъзнателно), че вашето страдание е по-различно? Че може би е плод на някакъв вътрешен конфликт, на нещо останало затлачено в ума, с което психиката се опитва да се справи, мобилизирайки и тялото с неговия богат  репертоар от изразни средства? Нещо, което настоява да бъде разбрано. И което вероятно ще продължи да настоява, по един или друг начин.

 

 

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 1 час, Диляна Колева каза:

Ще "бутна" малко в следната насока:

Световъртежите, които описваш в изброените примери са следствие на реални физиологични проблеми. Те имат отношение с тялото и Умът знае това. Следователно липсва важният елемент - чувството на страх.

Когато става въпрос за световъртеж, предизвикан от адреналиновите изпълнения той отключва целия процес на първичният ни мозък за оцеляване. Т.е. физиологичната реакция на адреналина върви здраво подплатена с психологичното преживяване на абнормален страх. Природата се е погрижила те да не се разделят. В противен случай, ще видиш динозавъра, мозъка е задал код " опастност" , тялото ще отдели адреналина, но ако не се появи чувството за страх, няма да се съхраниш, няма да го има импулса. 

Това е основната разлика в двата вида преживяване. Страхът е "химично" проявена подкрепяща част в адреналиновото преживяване.

 Благодаря за насоката. Не стана напълно ясно обаче, защото аз мисля, че просто съм страхлив и това, което искам да покажа с примерите си е, че мен ме плаши дори един невротичен световъртеж, зад който не се крие реален физически проблем. А представяте ли си какво ще бъде ако знам, че имам реален проблем, а не е само невротично внушение? Веднага отговарям - още по-страшно.

Пример - при боледуване от настинка/грип, при определени случаи се засяга временно вестибуларният апарат, което води до реални физически усещания, последвани от още по-силно чувство на страх, понеже си казвам "ето, този път вече наистина има нещо основателно. Ами ако се влоши, ако стане по-зле, ако излезе извън контрол, искам да спре и т.н."

Втори пример - в пубертета боледувах от отит, при който вследствие възпаление на ухото се получава преходно и временно разстройство във вестибуларния апарат - отново "умрях от страх".

Трети пример - понеже ми е слабо звено, когато пътувам повечко, особено съчетано с планински завои, промяна в надморската височина, резки ускорения и спортно каране, вестибуларът също реагира. Тогава страхът отново го следва като емоция и то несъответна на реалния стимул.

В резюме - мисля, че ако имах реален физиологичен проблем, който да предизвиква световъртежа, би ме било още по-страх като последваща реакция. Защото сега поне знам, че избягвайки определени ситуации/мисли, няма и световъртеж. А при реалната болест не е така.

Моята фиксация са световъртежът и замайването. Това е още от пубертета. Като диагноза имам поставени - "периферен отоневрологичен синдром" и "начална шийна остеохондроза". Това не го споменавам /макар че има пряко отношение към усещанията/, понеже явно е в начална фаза и защото сам установявам, че е по-скоро ситуативно. Защо пък вкъщи, като ми е спокойно, го няма този синдром? И още нещо - да, диагнозата е поставена, но отново се връщаме на факта, че стресът отприщва, провокира и дразни малките реални отклонения във вестибуларния анализатор. Което значи да минимизираме стреса. И второто - други хора също го имат, а пък не се плашат като мен. Което значи да премахнем страха и начина по който гледаме и възприемаме симптома.

И тук идва въпросът за милиони - КАК?

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 8 часа, Човек_88 каза:

 Благодаря за насоката. Не стана напълно ясно обаче, защото аз мисля, че просто съм страхлив и това, което искам да покажа с примерите си е, че мен ме плаши дори един невротичен световъртеж, зад който не се крие реален физически проблем. А представяте ли си какво ще бъде ако знам, че имам реален проблем, а не е само невротично внушение? Веднага отговарям - още по-страшно.

 

Прочети отново това, което ти написах. След това прочети примерите, които даваш от последния си пост. Дори и с реални физически симптоми, ти стоиш в адреналиновия страх /с което съответно усилваш симптома/

Ето ти го като алгоритъм:

1. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома /имам хрема/ - реакция /слагам капки, чакам да ми мине/ - следствие /оздравявам/

2. реален симптом /хрема/ - отношение към симптома / "това дали е наистина хрема???? - пускаш код "опастност" - адреналинчето  и съпътстващия страх ДО ТУК СИ С РЕАЛНИЯ СИМПТОМ, започва тревожния процес, който отключваш / - реакция /мисловно предъвкване, ровене за информация, фантазиране/ - следствие / повишена тревожност , между другото хремата си минава/

Това е разликата между твоите реални примери и примерите на другите хора, които даваш. Те са в точка едно, стоят в реалния симптом и не фантазират. Ти си в точка две,  взимаш реалния симптом като база за тревожност/самият симптом изобщо не те интересува, твърде бързо се влиза във фантазии/, няма как след като дадеш такава насока на мозъка, реакцията на тялото да е друга, а чувството страх е активната емоция съпътстваща този процес. 

Проблемът не е чувството за страх, а неумението ти да контролираш фантазиите, с което изчезваш от реалната действителност. После идва страха. Умението да стоиш Тук и Сега е уникално за тези случаи, поинтересувай се.

Не случайно тук не обръщаме внимание на чувството за страх, а на мислите, които го предшестват и умението или неумението за контрол над тях. Затова насоките са да погледнеш на страхът като на приятел, да преминеш през него, да го игнорираш или да постоиш в него, защото реално не това ти е проблема.

 

 

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, Светослав, четох внимателно това, което си писал относно спорта и как го практикуваш и ще кажа, че вече си допуснал първата си грешка. Казваш, че 20 години не си се занимавал, а изведнъж се хвърляш да бягаш минимум 5 км без никаква загрявка. Тялото ти не е подготвено все още за такова натоварване, а освен това много е важна загрявката. Както Орлин Баев е обяснил нужно е поне 8-10 мин на тялото за да влезе в спортен режим. Освен това бягането е много полезен начин за разтоварване на напрежението. Съчетано със силови тренировки поне 3 пъти седмично е чудесен вариант за разпускане. А също така те съветвам след спорт да взимаш топъл душ, а не студен,за да могат мускулите да се отпуснат след натоварване. Ако бъдеш последователен и търпелив със сигурност ще постигнеш нужния резултат, който целиш.Успех! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съгласен съм, Диана. Но има и друг тънък момент. Порочният кръг ми е ясен отдавна - появява се неутрален физически стимул, след което, под въздействието на определени катастрофизиращи мисловни процеси, се пуска стресовата адреналино-кортизолова реакция, което води до усилване на стимула + прибавяне на още тревожни симптоми. Това от своя страна усилва цялата реакция, страхът ескалира, преминава в евентуална ПА, докато сме в страхуваната субективна и мисловна ситуация. След това, като защитна реакция, започваме да избягваме тези случки, места или хора, за да си гарантираме, че това няма да се повтори и започваме да се страхуваме от страха.

От друга страна е ясно, че именно мислите са тези, които правят паниката и кризата, тъй като активират ръсенето на стресовите хормони и формирането на стресовата реакция.

Ясно е и също така, че самите усещания, колкото и да са неприятни, всъщност са безобидни.

На интелектуално и теоретично ниво аз го знам, но не мога да прогоня тези мисли, поради 2 основни причини:

1. Самото ми занимание по тяхното анализиране, наблюдение, трансформиране и каквото и да е фиксиране в тях и обръщане на внимание, особено в напечена ситуация, автоматично усилва усещанията, защото може би подсъзнателно аз знам, че се боря с някакъв "проблем" и тялото се мобилизира и пуска адреналин. Едва ли има човек, който да вярва и да е убеден, че разсъждава погрешно и това да не го вкарва в стрес.

2. В моментите на ескалираща паника, няма време за разумно мислене и преструктуриране, въпреки че изкривяванията са ясни - предсказване на бъдеще, фокусиране върху най-лошия възможен сценарий, описване на ситуация като непоносима и смъртоносна, докато тя просто е неприятна, четене на мисли на другите хора, логически сривове и т.н.

3. Пробвал съм нещо друго - медитация и съзерцание. Опитвам само да наблюдавам мислите, без да се впускам в тях и да позволявам да ме въвличат. Не ги гоня, не ги отблъсквам, не ги потискам - просто ги наблюдавам. Това върши работа вкъщи на дивана, или при леля ми и стринка ми, но в реална страхувана ситуация не, защото нямам тази смелост да пусна контрола, да се доверя в природата, Бог и живота и да кажа "да става каквото ще".

4. Моите техники, които прилагам - сприятеляване със страха и симптомите, обективно и безпристрастно наблюдение, предизвикване и умишлено усилване, ядосване и гняв работят, но или вкъщи /а не в бурно море/, или когато по скалата от 0 до 10 са до ниво 4-5. Тогава всичко ми се получава.

В заключение, че стана дълъг постът ми - знам механизма на стресовата реакция, знам че мислите я правят и че те НЕ са нещо външно, а мое, вътрешно, мой избор. Но това знание не ми помага да ги променя.

Ето примерно, сега съм вкъщи на дивана и ми се иска да получа най-силната ПА в света, която може да бъде получена от някого. Иска ми се, понеже така ще знам кое ще е най-лошото усещане, ще се обезстраша и съответно навън и в определени ситуации няма да ме плаши. Даже искам още нещо - да си го викам като ми е кеф и да си получавам силни ПА като ми скимне, като си представям, че получавам оргазъм, слушам любимо парче, тренирам, печеля от тотото и т.н. /усещането от адреналина е същото, само че в приятни ситуации не ме плаши/.

Само че това е свързано с моята илюзия за контрол. А навън, когато такъв контрол нямам, искам някаква гаранция, че всичко ще е ОК, не искам да получавам ПА и световъртеж и съответно това неискане и отблъскване ги предизвиква. А ето, в момента вкъщи не искат да дойдат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това, което правиш е противоречиво. В мен възниква въпрос, на който ще се радвам да ми отговориш с едно изречение. Не повече, защото ще отидеш в типичното разфокусиране, само с едно:

Всичко което правиш/обърни внимание/ е насочено към преодоляване на страха. Мислиш за него, викаш го, анализираш го и върху това слагаш техники разни. Въпросът ми е: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 21 минути, Georgiev86 каза:

Здравей, Светослав, четох внимателно това, което си писал относно спорта и как го практикуваш и ще кажа, че вече си допуснал първата си грешка. Казваш, че 20 години не си се занимавал, а изведнъж се хвърляш да бягаш минимум 5 км без никаква загрявка. Тялото ти не е подготвено все още за такова натоварване, а освен това много е важна загрявката. Както Орлин Баев е обяснил нужно е поне 8-10 мин на тялото за да влезе в спортен режим. Освен това бягането е много полезен начин за разтоварване на напрежението. Съчетано със силови тренировки поне 3 пъти седмично е чудесен вариант за разпускане. А също така те съветвам след спорт да взимаш топъл душ, а не студен,за да могат мускулите да се отпуснат след натоварване. Ако бъдеш последователен и търпелив със сигурност ще постигнеш нужния резултат, който целиш.Успех! 

Благодаря за съвета за топлия душ и постоянството. Аз реално 20 години не съм тичал иначе на фитнес съм ходил почти всяка година за по 2-4 месеца. Тоест при мен новото е тичането, и да допуснах грешка и сега ще си плащам поне 2-4 седмици.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 1 час, Диляна Колева каза:

Това, което правиш е противоречиво. В мен възниква въпрос, на който ще се радвам да ми отговориш с едно изречение. Не повече, защото ще отидеш в типичното разфокусиране, само с едно:

Всичко което правиш/обърни внимание/ е насочено към преодоляване на страха. Мислиш за него, викаш го, анализираш го и върху това слагаш техники разни. Въпросът ми е: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

Отговарям с едно изречение: В началото когато се появи страхът, не знаех нито техники, нито теория и тогава не съм прилагал и опитвал нищо, но той, заедно със симптомите му си стоят там, карат ме да се чувствам дискомфортно и ми пречат, което от своя страна ме кара да търся и опитвам решение, под формата на техники и различни варианти за спряване.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Основна грешка при начинаещи спортуващи е липсата на търпение и желание за бързи резултати. За да се постигне успехе нужно много повече от постоянство.Нужно е воля, цел и много упоритост. Дори когато е трудно, дори когато нещата не се получаватдори когато е тежко. Задай си ясна и конкретна цел, замисли се защо искаш да спортувашш. И бъди много последователен. Само така ще постигнеш нужния резултат. И когато нещо не ти е ясно, не се притеснявай да попиташ.Не е срамно това. Срамно е да си самоук и да допускаш грешки заради незнание.Както е в случая с коленете.Другото важно нещо е да изпълняваш всичко правилно. За да те болят коленете от бягането значи техниката на бягане не е най правилна.Правилната техника на кросово бягане е пети -пръсти. Така се стъпва. Тялото трябва да бъде изправено, но съвсем леко приведено напред. Прекалено изправено тяло означава все едно да караш кола с вдигната ръчна спирачка.И за начало те съветвам да бягаш не повече от 2 км.за да може да повишиш издръжливостта си.Постепенно ще дойде момент, в който дистанциятаще се увеличи. Просто бъди търпелив. И запомни друго -студен душ е добре да се взима сутрин, тогава действа ободряващо.Топлия душ отпуска мускулите и тялото. Той ти е нужен след тренировка. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 16 часа, Човек_88 каза:

Отговарям с едно изречение: В началото когато се появи страхът, не знаех нито техники, нито теория и тогава не съм прилагал и опитвал нищо, но той, заедно със симптомите му си стоят там, карат ме да се чувствам дискомфортно и ми пречат, което от своя страна ме кара да търся и опитвам решение, под формата на техники и различни варианти за спряване.

Обърни внимание, обясняваш, какво си правил ЗА страха, отново. Фокусът ти е здраво фиксиран там.

Пробвай да прочетеш внимателно въпросът ми: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Диляна Колева каза:

Обърни внимание, обясняваш, какво си правил ЗА страха, отново. Фокусът ти е здраво фиксиран там.

Пробвай да прочетеш внимателно въпросът ми: Как според теб човек може да спре да мисли за страха, докато мисли как да спре страха?

 

Благодаря ти за хубавите насоки за размисъл и за помощта - оценявам ги и са ми полезни. Наистина се опитвам да помисля върху това, което казваш, но не стигам до различен извод от следния: Човек може да спре да мисли за страха, като спре да мисли за него и за това как да го спира.

Съгласен съм с всичко - ако няма мисли, посветени на това, няма да има страх и усещания. но Как да ги спра? Имам чувство, че вече са условни, рефлексни и натрапливи.

Ако не съм схванал линията на насоката ти, моля те за още малко разяснения и помощ, за да схвана идеята и да опитам да я приложа, съответно да опиша и резултата. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Извинете, че се намесвам в разговора, но ми стана интересно - човек 88, освен с размисли и с техники за овладяване на страха и т.н., с какви други ежедневни и важни неща се занимавате? Професия, домакинство, деца ....? 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 17.10.2018 г. at 11:21, Човек_88 каза:

знам механизма на стресовата реакция, знам че мислите я правят и че те НЕ са нещо външно, а мое, вътрешно, мой избор. Но това знание не ми помага да ги променя.

Може би не ти помага, защото това, което смяташ, че знаеш за мислите си, се отнася в най-добрия случай до съзнаваните ти мисли. А какво правиш с всички останали? С онези безброй неструктурирани, нелогични, неформулирани на обичайния ни език мисли, за които не си даваме сметка? Които остават несъзнавани, докато не дадат индикация за съществуването си чрез ирационален страх/симптоми като твоите, например.

Тези мисли не можеш да разчетеш директно. Имаш достъп до тях единствено чрез симптомите си. Симптомите са нещо като лапароскопски уред, с който да достигнеш несъзнаваните си мисли и евентуално да ги промениш, така че да не бъдат вече патогенни. Но тук май опираме до високи технологии и специалист, обучен да борави с тях.

 

 

Редактирано от Полина Юлиева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 3 часа, Донка каза:

Извинете, че се намесвам в разговора, но ми стана интересно - човек 88, освен с размисли и с техники за овладяване на страха и т.н., с какви други ежедневни и важни неща се занимавате? Професия, домакинство, деца ....? 

Разбира се, далеч не се занимавам само с тези мисли. Ходя на работа, където ежедневно се развивам и надграждам, общувам с колектива, чета книги, излизам навън с приятели, пътувам на екскурзии, спортувам 4 пъти седмично, правя секс, флиртувам и общувам с жени, смея се с приятели, разхождам се сред природата, слушам любимата си музика, угажадам си за хубави храни, гледам тв и т.н. С домакинство също се занимавам - чистя и пера, понеже живея сам. Деца нямам и на този етап не планирам да имам, но приятелка имам. Не се занимавам само със страха и симптомите, но те се проявяват във всяка една от тези ежедневни ситуации и аз се чувствам дискомфортно, което ме демобилизира. Разберете ме правилно, приятели - не се занимавам с тях защото ми е скучно и се чудя какво да правя. Ежедневието ми е достатъчно натоварено и разнообразно. Да, често влизам тук, защото чувствам, че имам проблем и искам да намеря някакво решение, а това влизане ми отнема не повече от 30 минути дневно, които всеки може да отдели. Просто каквото и да правя тези мисли и усещания ги има, чувствам се кофти физически и това ме вкарва в тези аналитични хипотези. Давам и пример - когато съм тичал почти час и съм изгорял адреналина, няколко часа след това нямам симптоми. Еми ако искайте вярвайте, ама тогава и да се скъсам да мисля глупости, физически нищо ми няма и съответно тези мисли ми се струват смешни и тъпи и веднага започвам да си мисля други, приятни неща и всичко е ОК. Даже сам се чудя как съм им отделял толкова време и внимание. Тогава нямам симптоми и не се чувствам застрашен. Щом се образува нов адреналин, порочният кръг идва. Много хора ми се възхищават как се изправям срещу страховете, излизам въпреки всичко и т.н. Като краен резултат е така, но аз се чувствам като зомби в тези ситуации и това, че се явявам в тях не ме радва, защото се чувствам ужасно и не се гордея от това, защото каквото и да правя, всеки път е така. И нищо да не правя, пак е така - там са си.

преди 2 часа, Полина Юлиева каза:

 А какво правиш с всички останали? С онези безброй неструктурирани, нелогични, неформулирани на обичайния ни език мисли, за които не си даваме сметка? Които остават несъзнавани, докато не дадат индикация за съществуването си чрез ирационален страх/симптоми като твоите, например.

Тези мисли не можеш да разчетеш директно. 

 

 

Явно не си давам сметка за тях и не мога да ги разчета директно, защото са несъзнавани и затова не правя нищо. 

Днес по едно време ми беше писнало и пробвах стратегията наистина да не мисля нищо за това. Успях за известно време, което време мога да увеличавам с всеки изминал ден. Това ми беше и идеята - ако успея всеки ден да отделям 10-20-30 минути, в които нямам тези мисли и не мисля за нищо подобно, това време постепенно може да бъде увеличавано. Проблемът, който установих е, че вече самият мозък до такава степен е запомнил и начертал страхуваните ситуации, че дори да мисля за приятни и най-различни неща, той си пуска стресовите реакции във всяка вече заучена ситуация - тълпи от хора, площади, отдалечаване от дома, пътуване сам, нощуване далеч и т.н. Т.е, намирайки се в тях, няма значение за какво друго мисля.

Моята идея беше следната - подобно на медитацията, която всеки ден правя за 5-6 минути /засега само толкова успявам, но мисля да стигна поне до 10-15/, докато вървя по площада да изключа всички мисли - да не ги гоня, но само да ги наблюдавам, без да ги следвам и без анализи, т.е да не ги идентифицирам с реалните си усещания. След това пробвах да мисля, но например за това как ще карам колата, която харесвам и ще ускорявам и ще се кефя как набира. Получи се, но проблемът е, че заради вече заучената рефлексно-условна реакция, симптомите си бяха там - всичко се люлееше и т.н. Това, от своя страна, провокира настъпването на "самозащитните" мисли. 

Понеже обичам да се возя и да шофирам и много обичам природата, онзи ден реших да отида сам с колата до едно място, което се намира на 20 километра от вкъщи и има хубава гледка. През цялото време мислех за нея, как ще направя снимки с телефона и ще си кача във Фб и не съм имал нито една мисъл за друго. Но, по средата на пътя започнах да усещам замайване, леко сърцебиене и страх и това веднага насочи мислите в типичните патологични насоки - ако нещо стане, кой ще помогне, може да се окажа безпомощен, искам веднага да се озова вкъщи и др. Пробвах веднага да ги променя и да си кажа да става каквото ще и отново се върнах на мисленето за снимки с телефона, но вече реакцията беше задействана и симптомите си останаха.

Притеснявам се, че в много от ситуациите мислите следват физическия симптом, а не го провокират и не са първи. 

Като ми писне излизам без никакви планове, стратегии, мисли за страха и тактики - просто излизам и мисля за друго, подобно на препоръката на Диана. Тогава симптомите си ги има отново и всичко си е същото, само дето не си казвам "сега ако ми прилошее и т.н и не влизам в анализи". Но усещанията си ги има.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 5 часа, Човек_88 каза:

Явно не си давам сметка за тях и не мога да ги разчета директно, защото са несъзнавани и затова не правя нищо. 

Точно това имах предвид - може би нямаш идея какво поражда симптомите ти, защото то е извън съ/знанието ти. И как се бориш с нещо, което не знаеш какво е? На сляпо ли? 

И аз така, като почне нещо да трака в колата, отварям капака и гледам, гледам, побутвам тук-там, подкарвам я сред природата да подиша чист въздух, пък накрая - ща не ща, отивам до автосервиза...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,, ако нещо стане,,,

Всъщност, всичко е казано. Стахът е  от ,,НЕЩО МОЖЕ ДА МИ СТАНЕ,,.

Всеки нормален човек, който си мисли,че нещо може да му стане и то такова лошо нещо ,че да бъде ,, окажа БЕЗПОМОЩЕН,,  и ще бъде в ситуация в която няма ,,КОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ,,.

,,НЕЩО МОЖЕ ДА МИ СТАНЕ,,.  ,, окажа БЕЗПОМОЩЕН,, няма ,,КОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ,,.

са си напълно осъзнати мисли. Това страхът ти, нищо повече.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Д-р Първанов е напълно прав. Когато тези мисли възникват /било поради неутрален физически стимул, било сами, било поради припознаване на ситуация като опасна/, те сами по себе си качват адреналина, което пък от своя страна води до последващо получаване на страхуваната ПА. Точно затова искам когато реша да мога да получавам най-силната ПА в света, защото така ще се убедя, че каквото и да си мисля, няма какво реално и толкова опасно да стане. А сега се снишавам, изтърпявам ги и едва ли не си мисля, че сега е минало, но следващият път може да е още по-зле.

Как си представям решението - промяна на мисленето. А как си представям промяната на мисленето? Не знам. Може би с придобиването на смелост и мъжество, тъй като никой смел и войнствен човек не си мисли такива глупости. Например когато се ядосам /гневът потиска страха и паниката/ или когато толкова ми писне от всичко, че кажа "да става каквото ще", или когато изляза с искреното желание да получа ПА и дори да припадна, тогава НИЩО не се случва.

Обаче има ситуации, в които наистина не искам ПА и симптоми, не ги предизвиквам, отблъсквам ги, страх ме е наистина "да не ми стане нещо" и те тогава ме връхлитат с пълна сила.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Как си представям решението - промяна на мисленето. А как си представям промяната на мисленето? ,,

А, защо просто не си представиш, как се запознаваш с един човек, който има коренно различно от твоето мислене и се чувства щастлив и доволен от живота си.След това си представи,че му станеш ученик и се учиш,  от него, как да мислиш по по-различен начин.

Това е психотерапията .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, това може би и това е вариант. Тук е моментът да спомена и още нещо. Искам да разкажа защо смелостта е заложена в мен много отдавна и само трябва да й се даде път, за да се отприщи отново. 

Преди да получа ПР, бях много смел човек. Околните постоянно ми се възхищаваха как пътувам с колата на 600 километра от моята къща посред нощите. Когато лятото беше 40 градуса на слънце, масово хората припадаха, а аз се смеех на предупрежденията им и си мислех, че това са някакви хипохондрици и страхливци и че на мен няма да се случи и крачех бодро из улиците в жегата, без световъртеж и други усещания. Нещо повече - не само че няма да се случи, а и че да се случи ми е все тая. Катерех се по височини, разхождах се в планината и гората през нощта с кучето, дори карах колата по различен начин. Сега карам като бабичка с 90, а тогава си карах с други скорости /но ок, конкретно това може и да е за добро/. Бях решителен, по-настъпателен и наистина живеех, а сега съществувам. И най-куриозното е, че по онова време, аз имах роднина с активно паническо разстройство, за който винаги съм казвал, че не мога да повярвам, че има човек на земята, който да има такива страхове и мисли и че това е пълна глупост, че са лигавщини, че от него си зависи контролът и т.н.

Сещам се за едно постижение в пубертета. Сега го отчитам като "постижение", тогава си беше норма за мен - веднъж ми беше паднало кръвното, понеже не бях закусвал и обядвал, вследствие на което ми се виеше свят и имах чувство, че ще припадна. Това не ме уплаши нито за миг. Докторът ми каза да се наям и да полегна. Аз се наядох и НЕ полегнах, защото за мен това беше губене на време. Излязох навън и отидох на кафе и след 1-2 часа ми размина. Е не е ли това смелост? С ниското си кръвно като нищо можех да припадна в кафето. Но ми беше все тая. Ако сега това ми се случи, ще се "наакам" от страх и никога няма да изляза от нас докато не ми се нормализира кръвното.

Аз не знаех какво е страх. Вследствие на много стрес покрай изпитите обаче, получих първата си ПА и оттогава всичко се преобърна и ме направи плах, боязлив, страхлив и с такива страхливи мисли. Сигурността ми се срина. Трябва да се върна към предишния си образ.

Искам да стана същия човек като преди. То пред тези ограничения сега, по-добре вярно да умра. Ама лошото е, че мен не ме е страх от умиране, защото подсъзнателно знам, че за 10 години не съм умрял нито веднъж и защото от тоновете изчетена инфо знам, че от ПА не се умира. Пък и не мога да си позволя да умра - "това ще съсипе репутацията ми." Хаха. Но ме е страх от загуба на контрола, от оставането безпомощен и от ескалирането на симптомите и чувстванията. Един вид "сега не ескалираха, ама знае ли се следващия път, майка му стара."

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Човек_88 каза:

Трябва да се върна към предишния си образ.

Искам да стана същия човек като преди.

Същият няма да станеш. Далеч по-цялостен, щастлив, смислен, не по детски, а сърцато смел и обичащ. Вече вървиш в посоката. Човекът, към когото си се насочил, ще помогне с лекота!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В ‎18‎.‎10‎.‎2018‎ г. at 10:29, Човек_88 каза:

 

 

Съгласен съм с всичко - ако няма мисли, посветени на това, няма да има страх и усещания. но Как да ги спра? 

 

Ще ти споделя преживяване от последните си дни. Водих уъркшоп с хора, които поставям в изолирана среда за три денонощия. В това време те имат интензивни игри и случвания, противопоставяния и общуване само по между си. За три денонощия те обменят много, много личен опит и информация, с което помагат много на себе си и на групата. Аз самата се уча много от тях. Сега случването беше уникално за мен, от една страна успях да видя уникалното завъртане, което може да направи психиката с възприятията на човек и той да не вижда всичко онова, което другите виждат и да страда, от друга страна простотата, с която може да се реши един иначе труден за решение проблем.

Едно от споделянията много ми се иска да го споделя с теб, защото то ще ти даде нова насока.

Една жена сподели, че след първата нощ, е решила след излизането да спре цигарите. Но беше скептична към това, че ще успее да се пребори с мислите си за пушенето и с навика да търси цигари. Тогава, друга жена от групата сподели нейният начин, който е уникален в простотата си, но супер ефективен. Тя каза така.

"Една сутрин станах и си казах, че от днес не искам да пуша. Представих си, че цигарите са изчезнали от света. Просто ги няма вече. Така аз нямаше, с какво да се боря и на какво да се противопоставям. Просто приех, че от този ден цигарите са изчезнали. Влизах в магазините и когато видех цигари си представях, че това са някакви картинки и нямат нищо общо с цигарите. Видех, ли някой да пуши си представях, че това е фалшив образ и не го мислех. Просто приех за вярно, че цигарите не съществуват вече. И така успях да ги откажа."

Без да знае, тя е използвала една от уникалните техники на Франкъл, да вкараме в ход изборът какво да си представим и как да се чувстваме.

Ако в историята на жената на мястото на пушенето и мисленето за цигарите, сложиш страхът и мисленето за него, как би продължил фантазията?

Искам да обърнеш внимание, че тук няма борба с желанието за пушенето и СПРАВЯНЕ с проблема. Тук просто е отрязан Проблемът.

 

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мерси за отговора.

Бих продължил фантазията така:

Една сутрин ще стана и ще си кажа, че от днес не искам да изпитвам емоцията, наречена страх и физическият симптом, наречен световъртеж. Ще си представя, че те вече са изчезнали от света и никой не знае какво представляват. Съответно аз няма с какво да се боря и на какво да се противопоставям. Просто приемам, че от този ден страхът и световъртежът са изчезнали. 

В случай, че все пак, по някаква причина изпитам страх /поради реална опасност - например при земетресение/ или световъртеж - при умишлено въртене на стол, избирам да не ги окачествявам като страшни, лоши и неприятни а като приятен емоционален и физически стимул и прилив на енергия - същите каквито изпитвам като разбера, че съм взел изпита си с 6.

Ще си представя, че в случай на неочквано връхлетяла паник атака, когато всичко ескалира, вместо да се плаша и да мисля, че съм безпомощен, нещо ще ми стане, никой няма да ми помогне и т.н., да избера да разглеждам този адреналин като кулминационна фаза на оргазъм, преди свършване, т.е супер приятно, зареждащо, мотивиращо и тласкащо. 

Това ми допада и е описано в първата глава на книгата на Уейн Дайър - "Вашите слаби места".

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 8 часа, Диляна Колева каза:

 

Искам да обърнеш внимание, че тук няма борба с желанието за пушенето и СПРАВЯНЕ с проблема. Тук просто е отрязан Проблемът.

 

Понеже това е нова информация, след редактирането на поста ти, добавям коментар и за нея и питам нещо друго:

Днес сутринта излязох по площада с нагласата да се разходя и да мисля за работата си. Симптомите се появиха, обаче аз продължих да мисля за работата си, за кучето си, за плащането на сметките и т.н. Положителният ефект се изразяваше в това, че не допуснах появяването на катастрофалните мисли и не раздух ситуацията, защото мислех за съвсем други неща. Но самите неприятни физически усещания си бяха там и макар че мислех за съвсем други неща, залитах и ги усещах. Въпреки това не съм се старал да ги намалявам или гоня, просто не мислех абсолютно нищо за тях, а за други теми.

Радвам се, че успях да не мисля изобщо за страх и световъртежи, но защо това не повлия симптомите?

Имам чувство, че мозъкът автоматично е запомнил тези места и ситуации и си пуска адреналин, без значение за какво мисля.

 

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Имам чувство, че мозъкът автоматично е запомнил тези места и ситуации и си пуска адреналин, без значение за какво мисля.,,

Taka e, с течение на времето, като види, че ти вече не се страхуваш от тях, ще спре да пуска напрежението.Процеса се нарича ,,системна десенсибилизация,,.Повтарям - СИСТЕМНА.Не еднократна или петкратна.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×