Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Вие Д-р. Първанов и др. Баев ме посъветвахте да спортувам в началото на темата преди около 2 месеца. Психолозите с които съм работил не са ми давали подобни съвети. Аз обаче избързах да се похваля и от 2 дена пак ми е по-зле и съм в зоната на трудно поносимо замайване. Това обръща положителната тенденция и доста ме притеснява...не че ще ме откаже от ходенето, но може би организмът ми свикна и не му действа вече.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А не си ли се фокусирал твърде в его целта "да се махне нежеланото", отколкото в характеровото учене, докато се случва замайването. И не само само, а активно предизвиквано от теб самия с дервишко въртене, спорт, дишане, вживяване, поведенчески експерименти. Ученето - лично е - за това с психотерапевта. Но, прекалено механично ми се чини, че се гледа и твърде силен е фокусът в целта, а не в ученето от ставащото. А с такава нагласа, се получава самозалъгване. Да, има когнитивно-афективна-телесна и поведенческа "върте;ежка", кръг. Но той се състои не само от мислене за симптома, страхуване и бягане от него (на повърхностно ниво, да), но зад отбягването и негативното мислене за симптома стоят характерови наличности, към които именно симптомите целят да наведат. Не да мъчат егонцето,  на което видите ли, не му харесвало, а да заведат право към характерови невротични и дезадаптивни вярвания. Криви по отношение на реалността социална и целокупна характерови "ръбчета". Животът е разумен... Лесно е да се каже - стрес на работата. Не е само това. Всички сме в доста стрес... Или да се изнамерят външни фактори. И те са, но са само външни тригери. А същностните причини са в реакцията ни - реакция ментално-емоционална, определяна от характеровите ни черти, през които филтрираме възприятието си. Понякога ни се иска все по нашето да става, да сме прави, да сме "отгоре", струва ни се, че ни мачкат, че злоупотребяват с нас, че се държат несправедливо, че ни унижават, предават и пренебрегват, отхвърлят, нараняват, злепоставят, подценяват, което ни кара още повече да се напъваме да сме прави, да докажем еди си какво си и валидността си... Всъщност не на другите, а пред собствените си избутани навътре сенки, които в себе си не виждаме, а активно проектираме в другите през недоверчивата си критичност, рационализирано нападателно извинена и интелектуализирано добре облечена понякога като обсесивно компулсивно, гневно или прикрито раздразненичко себедоказване... Пиша общи примери. Напъни над собствени недовижданости, създаващи така наречените мускулни брони, качващи телесното налягане нагоре (тялото е като тръба) и плюс адреналиновата реакция на понижаване на кислорода в мозъка - замайване. Механичното спортуване и други физически дейности са важна част от процеса, но не винаги провокират автоматично "вадене" и погасяване на сенчестите нещица. Та, по-съзнателен е процесът. И спорт, но не само - осъзнаване и благодарно учене, с доверие в процеса, в мъдрата му неслучайност. При това, отношението на смирено приемане на ученето и прегръщането на вече осъзнатите собствени страхове, не може да се излъже, нужно е да е искрено. Като споменаваме за парадоксалното намерение - "искам още, готов съм още 100 години да го преживявам и да е 100 пъти по-силно", такава нагласа води не към буквалността в такова изказване, а именно към смирена готовност за сваляне на невротичния контрол и случване с доверие и благодарност не от ума, а преживелищно, на това прегръщащо и стапящо смело вижданите собствени страхове учене. Когато така парадоксално се смирим, фокусът се прехвърля в процеса и отново парадоксално, колкото повече сме готови да продължи до безкрай, но с доверие в преживяваните симптоми, водещи право към страховете ни, благодарно се учим да ги обичаме, толкова по-бързо се разтварят и симптомите. Но не това е целта, а характеровото хармонизиране. Иначе слагаме "каруцата пред коня". 

Въпросното фасилитиране на осъзнаването и ученето, се прави в процес на психотерапия. Тук насочваме, не я правим, нито имаме време за това. Успехи

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 16 часа, svetoslav_m каза:

Вие Д-р. Първанов и др. Баев ме посъветвахте да спортувам в началото на темата преди около 2 месеца. Психолозите с които съм работил не са ми давали подобни съвети. Аз обаче избързах да се похваля и от 2 дена пак ми е по-зле и съм в зоната на трудно поносимо замайване. Това обръща положителната тенденция и доста ме притеснява...не че ще ме откаже от ходенето, но може би организмът ми свикна и не му действа вече.

Отговорът е много точно описан от Норбеков, личният му опит с преодоляване на състояния и физически неразположения. Прочети внимателно извадката и обърни внимание на последната част - АНАЛИЗ НА ГРЕШКАТА.

 

Идиотът се учи от грешките си, кретенът се учи на дебилизъм от идиота.

Рецепта за мъдрост, измъкната от собствената ми пералня!

Кажете ми, ако обичате, имате ли време за губене, което да похабите за четенето на тази книга?

Имате ли в повече вяра в себе си, която успешно да превърнете в неверие?

Имате ли излишна сила, с която да си навредите?

Ако не, много ви моля да прочетете тази малка глава.

Но може би сте много упорит заблуден, какъвто бях и аз навремето, и имате шест години живот, които не ви е жал да съсипете?

Готов ли сте да хвърлите по осем часа на ден за интензивни каторжни тренировки, а в края на цялата епопея да останете с празни ръце?

Готов ли сте да бетонирате болестта, съмненията, неверието в себе си, а проблемите си да превърнете в непобедимо чудовище?

Готов ли сте да загубите вяра във всичко и да изпаднете в отчаяние заради напразните усилия?

Ако сте отговорили „не“, да си стиснем ръка. И да действаме!

Много ви моля, учете се от чуждите грешки! Днес опитното зайче на лабораторната ви маса ще бъда аз!

Драги мой! И аз навремето като пациент слушах Наставника си и в думите му не откривах никаква връзка със собственото ми заболяване. Понякога това ужасно ме дразнеше. Но сега дори само споменът за онова време ме кара да умирам от срам.

Той непрестанно и досадно ми опяваше за някакви неща, които на пръв поглед нямаха нищо общо с болежките ми.

Той ми дърдореше за някаква си радост, усмивка, нагласа, мързел, неверие в себе си, съмнение… Просто ми губеше времето!

Само от уважение към възрастта му търпях тоя старец с неговия метеоризъм.

Той ми говореше по време на упражненията:

„Слушай, лицето ти стана студено. Имаш мъртвешко лице. Я си поправи осанката, мимиката. Създай положителни емоции.“

За да не го обидя, изпълнявах всичко това — все едно му правя услуга, а си мислех:

Какво общо има физиономията ми с упражненията? Нали най-важното са тренировките.

А там също разбирах и приемах само физическата страна: загрявка, отпускане, обръщане, поглеждане и т.н. Това поне изпълнявах на принципа „граби, народе“. После следваше нова порция досада в очакване на практическите упражнения.

Представяте ли си: два часа се говори за не знам какво си и само петнайсет минути упражнения, после пак три часа дрън-дрън. Кипвах!

Абе плюл съм на цялата ти философия! Давай най-накрая да действаме!

С други думи, седях и чаках: „Кога най-после ще си затвори плювалника? До гуша ми дойде! Всичко това го знам, всичко ми е ясно — изтъркани истини! Боже мили, докога да го търпя?!“

А Наставникът постоянно ми повтаряше:

„Не е важно какво правиш, а как го правиш.“

И ето сега, като виждам толкова много хора и разпознавам в тях някогашния себе си, безкрайно ме е яд.

Разбрах колко е трудно да им внушиш същината. Те с неприкрито раздразнение търпят „бърборенето“ ми за вътрешната същина и чакат, както аз тогава, практическите упражнения. Виждам в очите им до болка познат израз, все едно имат шило в задника. Гледат на мен като на досадник.

Оказах се в ролята на моя Наставник, лека му пръст. И осъзнах, че почти всички хронично болни са същите.

И вие, събеседнико мой, сигурно също ще тръгнете по пътя на нетърпеливото очакване на практическите упражнения. И на вас ще ви се струва, че твърде дълго говоря за неща, които не се отнасят за зрението ви, но какво да направя, именно тук са главните ключове за решаване на проблема!

Още веднъж настоявам да обърнете внимание на мъничката грешка, която се превърна в шестгодишен каторжен безрезултатен труд.

Внимание, лична грешка!

След като едва си излекувах бъбреците под ръководството на Наставника, останах сам с още един свой нерешен проблем, за който се срамувах да говоря. Сега го споделям спокойно.

Впоследствие се излекувах и не само се излекувах, а създадох своя школа. В нея прииждат на талази мъже, които не само че правя силни в сексуално отношение, но и превръщам в ротори, работещи двайсет и пет часа в денонощието трийсет и три дни в месеца.

Но това се случи по-късно, отначало загубих години от живота си, докато разбера, че не упражнението е най-важното, а същината, която влагаш в него, и начинът, по който го изпълняваш.

Обърнете внимание на долуизброените точки. Това е МНОГО важно!

От едно и също упражнение може да има:

1. полза,

2. вреда,

3. никакъв резултат.

Когато трябва да работя самостоятелно върху свой проблем, се оказва, че съм забравил или не съм обърнал внимание, или по-скоро съм пренебрегнал най-важните, но според мен второстепенни, неща. Става дума за изкуствено създаваната вътрешна нагласа, необходима за оздравяването.

Изпълнявам упражненията, посочени от Наставника, една седмица, един месец — никакво подобряване.

Тогава започнах да „подобрявам“, „подпирам“, „подсилвам“, „обогатявам“ с нови упражнения неговата методика.

Първо ги допълних с бягане. Отначало с 300–400 метра всеки ден, за една година стигнах до 10-километров пробег дневно. Всеки божи ден!

Не помогна!

Продължих. През зимата пробягвах трасето бос по шорти. Представете си: тича полугол младеж, в косата му звънтят ледени висулки. Но и с това не постигнах нищо.

Добавих къпане в ледена вода. Не ще и не ще!

В стаята си специално махнах стъклата от прозорците. През цялото време, може да се каже, живеех в полеви условия: навън — минус двайсет, и в стаята — горе-долу толкова.

Но всуе! Всичките ми усилия работеха срещу мен. Явно нямаше да видя подобрение, както не мога да видя ушите си без огледало!

Сутрин бях зает, затова по обедно време се прибирах и си полягвах на дъска един на два метра, цялата в остри пирончета. И дори успявах да поспя!

По това време епопеята ми продължаваше вече две години.

За малко да забравя. Вечерите ми също бяха заети с тричасови тренировки по източни бойни изкуства.

Не можех да простя на онези мерзавци, които ме бяха пребили в казармата. И досега не знам защо ме превърнаха тогава в инвалид. Трябваше да се науча да се бия, за да мога да давам отпор.

Впоследствие бях сребърен медалист на шампионата на СССР по карате в моята категория. Станах треньор, обучавах другите как да побеждават, а собствената си болест не можех да победя! Целият този безсмислен труд ми костваше по шест-осем часа дневно.

Шест години упоритост не донесоха грам полза. Както си бях импотентен, така си останах. Защо?

Защото правех всичко отначало с ентусиазъм — все пак си бях излекувал бъбреците!

После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.

Анализ на грешката

Да видим сега. Значи отначало съм тренирал тялото, волята, упоритостта си. О, Всевишни! Вътрешната същност се е формирала синхронно с тялото ми. Първо по време на тренировките:

— съм развил до най-висока степен недоумение и хаос в душата си;

— укрепил съм съмнението в оздравяването си до състояние на непобедимо чудовище;

— това е преминало в състояние на твърдо неверие в успеха на начинанията ми;

— след това, оказва се, съм тренирал отчаянието си;

— с магарешка упоритост съм множил унинието си ден след ден;

— и накрая съм започнал да се самоизтезавам, да се саморазрушавам с омраза към всичко, и то в специално заделено за целта време!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на специалистите. Норбековата книга за зрението съм чел преди време. Не знам какво да кажа или да си мисля. Твърде задълбочен анализ. Знам само че изпадам в кризи на надеждата и тогава се срива целият ми свят. След обръщане на тенденцията преди 2 дни имах много тежка криза с висока тревовжност и невъзможност да стоя на едно място. Това посленото си е моя характерова черта, която се обостря жестоко от замайването (просто се търси бързо решение панически). 

Но както и да е - мисля че разбирам грешките си. Сега остава само да не ги допускам отново и отново.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Драги събратя по нещастие - взимам си обратно думите че съм се подобрил от спорта. След 2 месеца интензивен спорт (всеки ден по 2 часа) и голямо подобрение (с което се похвалих пред 2-3 дни) днес съм много зле откъм замайване. Всичко ми се клати постоянно и много често ми се гади дори. Не съм спирал да спортувам и не съм променял нищо в ежедневието си. Не бях по-тревожен когато се влоших. Не съм променял лекарства, хранене от месеци. Не съм преживял нито нова физическа нито психическа травма. Дори времето си е все така лошо от 2 седмици така че и то не е причината.

Моля психолозите да ми обяснят как така изведнъж без промени в никакви фактори се влошавам за 2-3 дни и стигам почти до легло. Това става на всеки няколко месеца и трае по няколко месеца. С други думи тамън да се измъкна от блатото и хоп дявола ме хваща и слага обратно в казана в който ме вари от 3 години. Как се живее така? Къде остава надеждата? Как изобщо да продължи човек да функционира???

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По-горе писах за връзката между характеровите наличности и симптомите, както и за неслучайната им роля, целяща не мъка, а насочване към промяна и развитие. Не виждам въобще каквато и да е мисъл в тази посока, но затова пък виждам мрънкане и изнасяне на отговорността в някаква презумпция за нещастие, докато всъщност си заливан от стимули за работа в посока смисъл и обич. Мрънкаш ли, потискаш характерови страхове, виждайки ги в "лошото състояние", което онеправдава, потиска, мъчи... Но тях самите не виждаш. Споменах за надхвърлянето на механичната визия и проследяване на ставащото до там, до където упорито те води, но упорито отказваш да погледнеш - собственото несъзнавано.

преди 2 часа, svetoslav_m каза:

Не съм преживял нито нова физическа нито психическа травма.

А старите, тези дълбоко в теб познаваш ли и свързваш ли ги някакси със симптомите? 

преди 2 часа, svetoslav_m каза:

как така изведнъж без промени в никакви фактори се влошавам за 2-3

Във всеки от нас присъстват психични нива, които са формирани през възпитанието ни. Не са в миналото, а сега, в дългосрочната ни памет (несъзнаваното). Когато в самите себе си не виждаме от какво бягаме и изтласкваме, то се проявява във вид на неврогенни симптоми, които изразяват потиснатото по невротичен начин, както и целят насочването на вниманието ни към части от нас, имащи нужда от любов, грижа, успокояване, трансформиране с разбиране и доверие. Изведнъж, не е точно изведнъж, а се е случило постепенно натрупване на псхиични, тревожни заряди в продължение на дни, месеци или години, "благодарение" на това че сме "силни" и идентифициращи се единствено със съзнанието си, докато потискаме това, което не искаме да видим в себе си. 

 

В 3.12.2018 г. at 14:09, svetoslav_m каза:

криза с висока тревовжност и невъзможност да стоя на едно място. Това посленото си е моя характерова черта, която се обостря жестоко от замайването

Не, не замайването засилва нещата. Твоята реакция на него ги засилва. Замайването цели да те заведе до тревожността, за да видиш, че не е идваща от някъде си, а от собственото несъзнавано и програмите в него. Тези програми (вярвания, интроекти) е нужно много добре да опознаеш и преработваш именно благодарение на симптомите, които така щедро те водят към тях.

Писах доста... Ако искаш комуникация, нека е диалогична. Ходиш ли на психотерапия при качествен, успешен в работата си с тревожни р-ва психотерапевт?

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Драги събратя по нещастие,,

Пич, намери си събратя по щастие и всичко ще е наред.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ходя от над 2 месеца при Д-р Ялъмова (всяка седмица), която ми е препоръчана от неин пациент. Тя твърди че работи успешно с пациенти с тревожност като мен и имат подобрение. Как мога да преценя колко е добра и успешна? Тя е и психиатър, но предпочита да лекува с лекарства само в краен случай и не счита че тревожността изобщо се лекува трайно с лекарства. Преди нея 1 цяла година всяка семица съм ходил на друг прихотерапевт. Преди това съм опитвал за кратко 3-ма други които не ми допаднаха. 

Явно не мога да се ориентирам в сложните коментари на Др. Баев. Не се имам за глупав, но като ги чета се чувствам така и не мога да разбера какво да правя или не правя за да си помогна. 

Днес съм истински отчаян защото замайването ми е много силно, постоянно и ми се гади - така съм бил може би 2-3 пъти за тези 3 години. За дни се влоши брутално без да съм правил промени. 

 

И най-важния въпрос който отдавна мисля да питам всички психолози които следят темата - излекували ли сте някого от замайване с психотерапия?

Тоест от професионален опит ли говорите или теоритизирате?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Де да знам, може и да ти е сложно, макар че се прочетох и не видях кое е сложното - ни езикът, ни казаното... Има съзнание, има подсъзнание. Има осъзнавани процеси, има несъзнавани. Има виждана психика има невиждана не само защото е по-дълбока, а защото има психични механизми като изтласкване, които прикриват неща в нас, които не ни се иска да видим. В случая - шубета в теб, които потискаш с една мноо механична визия, хванала се за симптомчето. Накратко, имаш треперливи програмки, които не виждаш. 

Току-що, svetoslav_m каза:

излекували ли сте някого от замайване с психотерапия?

Не, никого и никога. Защото не е болест и не лекуваме, а спомагаме учене и характеровата хармонизация. Самото виждане на ставащото като болест и на процеса като лекуване, спира реалната промяна. Защото ако е болест, е нещо, моето механично се бори, сякаш е външно, сякаш е лошо. А това е безумна, лишена от цялиост перспектива, невиждаща по-далеч от "носа" на его гордоста. Обаче на хиляди и хиляди сме помонали да си помогнат, да осъзнаят че зад съзннаието, за което са се вкопчили, има несъзнавано, да го видят и смело поглеждайки шубетата в него, да ги превърнат в смелост и обич. Тогава симптомите изчезват, но както казах (по друг начин), да искаш да ги махнеш, е като да искаш да загасиш сигналната лампичка на съвременната си каруца, докато в двигателчето и с вътрешно горене има бъгове, към които лампичката сочи. 

В първата сесия тези характерови бъгове се виждат, след което започва активна работа по преобразуването им. Успехи!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за разяснението. Правилно сте схванали че имам много страхове...направо съм си стахливец, признавам си, що се отнася до здравето ми...а може би и не само. Ако имаше хапче за страх, щях най-вероятно да съм се справил и със замайването. Ще помисля по това и опитам да се изправя срещу страховете си. Няколко пъти съм го правил успешно и наистина прави чудеса, но не винаги ги надвивам...често подвивам опашка и се снижавам.щ

Наскоро прекарах 1:40мин в ЯМР уред за изследване на гръбнака при над 40 градуса темепература, върху нагорещена дъска, с фиксирана и покрита глава в тръба в която не можеш да се почешеш, а и не бива. Отначало ме втресе клаустрофобията, но после я надвих и това ми даваше смелост седмици наред. Може би трябва да се предизвиквам целенасочено при всяка възможност...не знам ...не ми стига смелост да се въртя когато ми е замаяно и ми се гади.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, svetoslav_m каза:

направо съм си стахливец, признавам си, що се отнася до здравето ми

А хипохондричният страх е само изместване, отвеждане на психичното напрежение от по-болезнени характерови конфликти, във фиксацията в болести... Като предпазен клапан е. Хипохондриаза... 

Благодаря за осъзнаването!  

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В ‎4‎.‎12‎.‎2018‎ г. at 18:27, svetoslav_m каза:

 

Моля психолозите да ми обяснят как така изведнъж без промени в никакви фактори се влошавам за 2-3 дни и стигам почти до легло. Това става на всеки няколко месеца и трае по няколко месеца. С други думи тамън да се измъкна от блатото и хоп дявола ме хваща и слага обратно в казана в който ме вари от 3 години. Как се живее така? Къде остава надеждата? Как изобщо да продължи човек да функционира???

Орлин е отделил много време, за да ти обясни подробно всичко. Силно се надявам, че си го прочел. Но, силно се съмнявам, защото по- горе беше писал, че си прочел Норбеков и че ще обърнеш внимание на "анализа на грешката", а в следващия момент пишеш, точно обратното на онова, което Норбеков простичко е обяснил. Т.е. не е прочетено, още по - малко помислено. 

Защо мисля така, написал си точно същите думи, които Норбеков е написал преди да разясни ЗАЩО се получава така и е описал Анализа на грешката. Думите са: После — с недоумение: защо нищо не помага, хвърлям много повече усилия, отколкото по-рано?! Последва съмнението, а след това — отчаянието, което се превърна в униние. И накрая започнах да се самоизмъчвам с яростта на мазохист.

Ако искаш наистина да си отговориш ЗАЩО се случва така, прочети отново внимателно текста, конкретно анализа на грешката , отвори книгата, прочети следващото и го пренапиши за себе си. 

Търсиш причини във външни фактори и промяна през външни фактори и точно това е нещото, което те държи в това състояние и го обостря периодично. Като след всяко обостряне, мозъкът разпознава като неуспешно всичко което си направил към момента и го отхвърля, като неработещо. Така без да искаш се самосаботираш, защото външните фактори, които могат да ти помогнат не са безкрайни, в един момент просто ще свършат. Ако през това време не си стигнал до справяне със същинския проблем - страх, неувереност, нежелание за поемане на отговорност, и т.н. в един момент нищо външно няма да е в състояние да повлияе състоянието ти.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 4.12.2018 г. at 18:27, svetoslav_m каза:

Драги събратя по нещастие - взимам си обратно думите че съм се подобрил от спорта. След 2 месеца интензивен спорт (всеки ден по 2 часа) и голямо подобрение (с което се похвалих пред 2-3 дни) днес съм много зле откъм замайване. Всичко ми се клати постоянно и много често ми се гади дори. Не съм спирал да спортувам и не съм променял нищо в ежедневието си. Не бях по-тревожен когато се влоших. Не съм променял лекарства, хранене от месеци. Не съм преживял нито нова физическа нито психическа травма. Дори времето си е все така лошо от 2 седмици така че и то не е причината.

 

Като човек, спортувал редовно вече около 10 години, искам да споделя моето мнение и то е, че правилно е уточнено, че спортът не е някаква механика. За мен сам по себе си той не може да повлияе тревожността и адреналиновите симптоми по никакъв начин. Виждам, че и в тази тема, а и в разни други, д-р Първанов например препоръчва на разни пишещи хора единствено спорт за справяне с дереализация, замайване, сърцебиене и т.н. За мен това е неефективно и по-долу ще напиша защо.

Ако въпросният спорт не бъде практикуван с включено различно отношение към симптомите, които предизвиква, ползата му по отношение на страховете е нулева. Да, супер е за повишаване на настроението, за сърцето, за отслабване, за дисциплина, за каляване, за имунитет и за какво ли още не, но не и за страха. Обяснението за това е просто:

1. Лично за мен такова нещо като "изгаряне на адреналина" не съществува. Човешкото тяло е създадено така, че ако ще да спортуваш 30 часа в денонощието, никога няма да се остави без адреналин и кортизол, ако си мисли, че го грози смъртна опасност. А какво се случва при паническо разстройство най-често - ами човек си мисли, че ще умре. Ако подсъзнателно той вярва в това, просто няма ситуация, при която тялото да не му даде адреналин. Посочете ми нормален човек, който вярва, че ще умре и това не води до производство на стресови хормони.

2. Да, спортът и особено тичането, предизвикват на 99 % същите симптоми като при паник атака или висока тревожност. В този смисъл те са подходящи за съзнателно предизвикване на тези симптоми. Ок, но къде е ключът от палатката? Когато тичаш, мозъкът ти и на съзнателно, и на подсъзнателно ниво, знае, че тези усещания са предизвикани от това тичане и не се плаши от тях. Досега не съм чувал за някой, който го е страх като тича. Докато при същинската ПА имаме силно чувство на страх, придружено с тези /макар и същите/ физически симптоми. Това е тънката, но същевременно много съществена разлика. Затова в единия случай не ни е страх като тичаме, а в другия, макар и изпитвайки същите симптоми, ни е страх като имаме ПА. Пример - мен ме е страх от световъртежа. Като тичам на пътеката 30 минути получавам силен световъртеж, но не ме е страх от него. Ако обаче се кача на самолет, там получавам същия по сила световъртеж, но умирам от страх. Усещането е същото, но интерпретацията е различна. Пробвал съм да ползвам спорта като средство за обезстрашаване - т.е тичам 30 минути, викам същите симптоми и практикувам различно отношение. Не се получава. Причината вече е ясна.

3. За тези 10 години, може би съм имал периоди без спорт не по-дълги от 2-3 седмици общо, т.е съвсем категорично мога да заявя, че съм спортувал редовно. Личи ми и физически, и като издръжливост. Карал съм колело системно, тичал съм, вдигал съм тежки щанги, ходил съм много пеша. Нищо от тези неща не е повлияло световъртежите ми. Давало ми е единствено едно приятно отпускане, настроение, тонус.

4. Според мен, единственото нещо, свързано с тревожността, което може да се повлияе от спорта, това е онова чувство на непоседливост и неспособност да седиш на едно място, когато си много тревожен. Тичането те изморява много и после не ти се снове напред-назад. Помага и на заспиването вечер.

5. Има "привикване". Ако приемем, че 1 час тичане на ден е имало някакъв "ефект", много скоро тялото се адаптира, свиква и този 1 час вече не е достатъчен. Доказателство - растежът на мускулите. Ако започнеш да вдигаш една щанга от 50 килограма, в началото ще ти е много трудно да я поместиш. Много скоро обаче ще ти стане лека. Така е и с набиранията на лост - отначало не можеш да се повдигнеш нито веднъж на лоста /особено ако си по-едър като мен/. После можеш да правиш по 5-6 набирания без проблеми.

6. Опитвал съм да тичам и да спортувам по 2-3 часа дневно и след това веднага да отида на кафе, където ме е страх. Ходил съм и без да съм тичал и спортувал в същия ден. Разлика в усещанията не съм имал.

Това е мое мнение, но според мен тичането и като цяло спортът не помагат на тревожността и страховете.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За уточнение, в старите ми постове съм отбелязвал многократно - спорта, намалява тревожността с около 20 процента, медитацията и адаптогените дават още около 20 процента, останалите 60 се постигат с промяна на мисленето ,тоест с помощта на психотерапия.

Казано, по друг начин, основното е психотерапията.Спорта и медитацията ускоряват процеса и, но не са задължителни.Човек може да се справи и без тях, но времето ще е много по-дълго, а и парите много повече.

Само със спорт и медитация, особено при по-стари или тежки състояния, справянето ще е години, десетилетия дори.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей! svetoslav_m

За съжаление с тези непрекъснати анализи и "преоткриване" на проблема само се заплиташ. Можеш да пишеш тук докато умреш и нищо няма да постигнеш, убеден съм . Сега дай малко по-трезво и помисили щом ходиш от 3 години на терапия и нямаш подобрение на какво се дължи. Опитай се поне за 1 ден да спреш със анализите на състоянието ти и ще видиш, че на следващия ден това което си анализирал ще ти се стори безмислено. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек 88

Ти страдаш от ОКР бе приятелю, ако ме питаш откъде знам. Ами аз изпадах в същото състояние като теб с анализите и какво трябва да направя за да се оправя. Айде стига си писал глупости и започвай терапия иначе няма оправия. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ценов, както кажеш.

Между другото, чудех се дали правиш разлика между понятията агорафобия /агорафобичен страх от получаване на нова ПА/ и ОКР /което включва обсесии и компулсии и затова се нарича обсесивно-компулсивно р-во/. Също така правиш ли разлика между търсенето на информация, както и изпробване на методи поради желание за изход от дадено състояние /както например се изпробват диети/ и между натрапливото изпробване на някакви си методи без причина? Анализирането и търсенето на начини за справяне е следствие, а не първопричина. Ако бях диабетик, щях да търся начини за справяне с диабета например.

Терапия ще започна, не се тревожи. И аз самият имам такова желание. В процес на издирване съм на нормален, адекватен и способен терапевт, който не се държи като туземец, не страда от нарцистично личностно разстройство, вдига си телефона, приема нови клиенти и желае да общува с тях и да им помогне.

 

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ценов, прав си и ти и останалите тук по отношение на моя проблем.

Не ми се получава спирането на анализа когато ми е толкова замаяно че ми се гади по цял ден. От 2 седмици съм в тежка криза и съм се оплел тотално в черни мисли. Все пак ще се постарая максимално и ще пиша само ако има смисъл и промяна.

Човек_88 - ти наистина трябва да се довериш на някой....дори и да не се получи от първи път, ще го смениш. Аз поне опитвам с терапевти, лекарства, спорт и идеи....ти и това не правиш (не се засягай сега). Резултат нямам защото не съм постоянен и лесно се разочаровам като ми се засили замайването, но това ще ми е най-трудния житейски урок - търпение, постоянство и доверие в терапевта, методите и процеса като цяло.

Най-трудно ми е да повярвам че нямам физиологичен проблем и сам си го генерирам това замайване, обаче онзи ден изведнъж се подобрих след консултация с невролог, който категорично ми заяви (за пореден път) че нямам физиологичен проблем - тоест видях промяна само от временна промяна в мисленето...за съжаление ефекта бе само ден два и после мръсното ми подсъзнание пак започна да се съмнява.

Успех на всички, а на специалистите - бъдете търпеливи с нас въпреки че ви късаме нервите.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 11 часа, Човек_88 каза:

Също така правиш ли разлика между търсенето на информация, както и изпробване на методи поради желание за изход от дадено състояние /както например се изпробват диети/ и между натрапливото изпробване на някакви си методи без причина? 

 

 

 

Всичко, което се изпробва е с причина. Не може да пробваш методи за справяне с тревожност, ако нямаш такава или не искаш да се справиш с нея. Извини ме, ако ще те засегна, но и на мен ми се струва, че твоето е натрапливо пробване. Не стане ли нищо 2 дни и пристъпваме към следващия метод, без който няма да се справим с тревожността и така до безкрай. А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, svetoslav_m каза:

Човек_88 - ти наистина трябва да се довериш на някой....дори и да не се получи от първи път, ще го смениш. Аз поне опитвам с терапевти, лекарства, спорт и идеи....ти и това не правиш (не се засягай сега). Резултат нямам защото не съм постоянен и лесно се разочаровам като ми се засили замайването, но това ще ми е най-трудния житейски урок - търпение, постоянство и доверие в терапевта, методите и процеса като цяло.

 

Не знам защо си скочил към това заключение, но дори един бърз и повърхностен прочит на темата показва, че то е напълно невярно.

1. Аз също опитвам с терапевти, просто изчаквам подходящият да ме приеме и да започна

2. Опитвам стратегии и методи

3. Спортувам 4 пъти седмично

4. Имам идеи, които изпробвам

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, schoo каза:

Всичко, което се изпробва е с причина. Не може да пробваш методи за справяне с тревожност, ако нямаш такава или не искаш да се справиш с нея. Извини ме, ако ще те засегна, но и на мен ми се струва, че твоето е натрапливо пробване. Не стане ли нищо 2 дни и пристъпваме към следващия метод, без който няма да се справим с тревожността и така до безкрай. А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне. 

 Пробвам, защото няма резултат и това ми дава чувство на неудовлетвореност и безизходица. Съответно пробвам нови, докато видя , че действат. Нормално е като нямам тревожност да не търся методи. Все едно да нямаш диабет и да търсиш лечение за диабет.

"А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне." 

 

Тук съм много съгласен с теб. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 12.12.2018 г. at 23:37, Човек_88 каза:

Ценов, както кажеш.

Между другото, чудех се дали правиш разлика между понятията агорафобия /агорафобичен страх от получаване на нова ПА/ и ОКР /което включва обсесии и компулсии и затова се нарича обсесивно-компулсивно р-во/. Също така правиш ли разлика между търсенето на информация, както и изпробване на методи поради желание за изход от дадено състояние /както например се изпробват диети/ и между натрапливото изпробване на някакви си методи без причина? Анализирането и търсенето на начини за справяне е следствие, а не първопричина. Ако бях диабетик, щях да търся начини за справяне с диабета например.

Терапия ще започна, не се тревожи. И аз самият имам такова желание. В процес на издирване съм на нормален, адекватен и способен терапевт, който не се държи като туземец, не страда от нарцистично личностно разстройство, вдига си телефона, приема нови клиенти и желае да общува с тях и да им помогне.

 

 

 

Един ден ми казаха, че никой и нищо не ми дължи. Години по късно осъзнах смисъла на това. И с терапевта който търсиш е така. Тук ти дадоха бисери осъзнай го. Интелигентен си!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всеки терапевт може да избере с кого да работи и с кого не - това наистина е негово право и избор. Ако той избере да работи с някого, разбира се че е длъжен да опита да му помогне и да вложи потенциала и способностите си, също както клиентът е длъжен да му плати. Ако работи благотворително, там вече положението е друго. Ако няма никакви лични принципи, съвест и морал и действа през избирателна пропускливост - тогава също е друго.

Провеждането на терапия е вид дейност, като всяка друга, в която имаме размяна на взаимна "услуга." Терапевтът не е Господ. Не е идол, нито кумир. Той е обикновен човек, професионалист, който притежава специфични знания, умения, опит и способности в конкретна лична и професионална сфера и използвайки ги, помага на лицето Х /клиент/, срещу което получава пари. В тази връзка терапевтът не по-различен с нищо от бармана, лекаря, чистача, сервитьора и всеки, който получава пари срещу определена услуга. Разбира се, клиентът трябва да съдейства, да не очаква работата да се свърши вместо него и да знае, че терапевтът му показва пътя, който сам следва да извърви. Но му го показва по вещ и въздействащ начин, с пречупване на съпротиви, вторични печалби и т.н и т.н.

Аз също работя с хора, макар и в друга сфера. Ако преценя, че ще работя с някого, влагам всичките си умения и потенциал и искам да му помогна качествено. За мен това е нормалният процес. Ако пък клиентът е неблагодарник, опък и кофти тип, тогава не очаквам признателност и отношение от него, а просто се заемам, защото казусът е интересен и го правя първо заради самия казус и второ заради моята лична удовлетвореност от свършената работа.

Относно съветите във форума - разбира се, че съм признателен за тях и че са изключително полезни.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 13.12.2018 г. at 12:41, schoo каза:

А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне. 

В момента опитвам точно това + съвета на д-р Първанов за приемането на факта, че цял живот ще съм така и няма оправия, т.е искам или не, световъртежът ще е част от живота ми докрай. Съгласен съм с вас, че може би искам и търся прекалено бързи резултати, затова този път ще съм по-упорит с прилагането на тези стратегии. Искам само да попитам за един техен "страничен ефект". Когато съм зле и си казвам, че ще съм така цял живот и няма отърване, след това изпадам в малки епизоди на мини-депресии, породени от факта, че няма изход от това положение, че никой не може да помогне, че така ще е до края и ще се чувствам винаги зле. Т.е обобщено, положението е следното: положителните ефекти на това да приема, че цял живот ще съм така, са следните: спирам борбата, спирам анализа, нямам желание да ровя и чета, нямам желание да търся начини и методи /понеже съм приел, че винаги ще е така/, нямам съпротива, нямам и силно чувство на страх, понеже приемам, че това винаги ще е част от мен и продължавам да си върша ежедневните дейности спокойно, макар и чувствайки се зле и т.н. Отрицателният страничен ефект е този, който посочих - приемайки факта, че няма изход, изпадам в униние. Според мен това е така поради факта, че когато се боря, ровя и търся методи и анализи /макар лично да се убедих, че това е пагубно и деструктивно и поддържа състоянието/, тогава поддържам някакво илюзорно чувство на надежда, изход и светлина в тунела - т.е убеждението е "търся методи, все ще намеря някой работещ и ще се отърва", докато при приемането, че това ще е така до живот, всякаква надежда за оправия е изключена. Аналогично може би това е същото като да приема, че имам рак - в повечето случаи там наистина няма оправия. Разликата е, че като имаш рак, това е реален физически проблем на тялото, докато тук е въпрос на мислене, понеже мислите пораждат всичките тези усещания в единия вариант, а в другия тези усещания са физически проблем, но мислите го усилват, катастрофизират и поддържат. Т.е на някакво подсъзнателно ниво аз знам, че проблемът е в мисленето, а аз съм човекът който избира и контролира мислите и това все ме изкушава да се занимавам с тях и да ги стопирам, анализирам, отблъсквам, променям и т.н, понеже е ясно - няма мислене, няма проблем. Изкушава ме, но се старая да не го правя, а да се фокусирам изцяло върху нещата, които имам за вършене + върху приемането, че ще е така винаги.

Накратко - одобрявам напълно двата метода - твоя и на д-р Първанов, но моля за мнение за въпросните мини-депресии, породени от приемането на факта, че няма справяне. Въпреки тях, продължавам напред с тези стратегии, нали?

 

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×