Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

,но след това ме обзема някаква мини депресия и потиснаст и започвам да се самосъжалявам, че такава е съдбата ми до живот, че няма оправия и няма кой да помогне, че ще се чувствам така зле до края на живота си. ,,

Това е така, защото все още надеждата живее в теб.Когато след месеци или години тя изчезне и разбереш,че всичко е така, както е, ще се успокоиш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз имам същия проблем с надеждата че ще намеря решение и отчаянието и депресията когато се наложи на приема че винаги ще съм така. Много ми е трудно на избера по-малкото зло. Надеждата подхранва проблема и тревогите около него, но без нея има много неприятна депресия и така се лашкам между двете злини :(

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Извън паниката, която в определени случаи е следствие от реален физически проблем /в случая от усещането за замайване и световъртеж/, искам да спомена, че зимата е нормално да има влошаване на симптоматиката, поради студеното време, което води до стесняване на кръвоносните съдове. Това от своя страна влече като последствие и по-слабото оросяване на мозъка. Тогава шийната остеохондроза, придобила гражданственост като "шипове" се обостря. Успоредно с това, на пролет и есен вестибуларният апарат също е по-чувствителен.

Отново извън контекста на паниката, аз имам допълнително шийно ребро на седми прешлен + начална фаза на така наречените шипове, които притискат вертебралната артерия, вследствие на което се получава спазъм, от който идват неприятните усещания и страда оросяването на мозъка. В случая тичането и спортът са полезни, понеже водят до подобрено оросяване на мозъка и насищането му с кислород.

Светльо - пробвал ли си Бетасерк, Кавинтон, Ноотропил, Вестибо? Понякога при реален физически проблем с вестибулара се изписват дори транквиланти, за да се успокои самата нервна система /дори човекът да няма психологичен проблем/. Най-честата терапия е Бетасерк + Стрезам + Милгама + Кавинтон, но при всеки е индивидуално.

С всичко това искам да кажа, че няма пречка човек да има физически проблем + паника, но не може винаги всичко да се приписва на паниката. Понякога тя е следствие. Но тук идваме отново на чудесната стратегия на д-р Първанов и тя е в приемането, че цял живот ще си така и няма оправия. Това дава успокоение и приемане. И ще кажа защо според мен е така.  Защото ще си направиш ЯМР, скенер, доплер и всякакви други относими към проблема изследвания, ще отидеш при отоневролог, невролог, хирург и ще получиш диагноза. Ще облекат страданията ти в някаква квалификация по МКБ10. И какво от това? Ще ти кажат, че от тези страдания не се умира, но те мъчат цял живот. Като бонус ще потрошиш и поне 1000 лева. Накрая ще си тръгнеш поставен в рамката на диагноза и с рецепта за антиеметици и съдоразширяващи и успокоителни. И какво от това? Те не могат да се пият вечно, а и действат само симптоматично, т.е потискат, но не лекуват.

Затова според мен трябва да се следва стратегията за приемането. Тогава човек се успокоява, не го мисли толкова, не се фиксира и не го раздува, тъй като всяко нещо върху което се фокусираш се разширява и всяко нещо има смисъла, който ние решим да му придадем.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да пил съм Берасерк, Арлеверт, Ноотропил, Милгамма Н и Вертигохиил без подобрение. Сега съм на Флуанксол и Атаракс при нужда за сън - това са само успокоителни в малки дози колкото да има нещо ...по-скоро плацебото помага тука но няма значение. 

Аз нямам шипове след ЯМР нито проблем с оросяването...поне не нещо което се вижда на доплер. Така и нямам диагноза, но и ти си прав че диагноза която не се лекува така и не ти трябва.

Работя по приемането за момента като се затрупвам с работа, спорт и какво ли не. Най-тежко ми е събота, неделя или почивни дни в които няма ангажименти и започвам да мисля по мойте въпроси, но такива дни ще има и трябва да има без да се докарвам до интензивна тревожност. 

Все ми се струва че за 3 години не съм мръднал по отношение на приемането, но близките ми казват че има обективен прогрес...не знам..адски трудно е да се живее без бъдеще и надежда.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

От известно време следя темата и ще нахвърлям случайни размисли по нея, които надявам се, ще бъдат полезни.

 

- Относно (не)приемането - вероятно именно то е източника на всяко страдание. Слагам тук любим цитат по въпроса, преведен набързо:

Цитат

Бог се опитва да ви продаде нещо, но вие не искате да го купите. Ето това е страданието: Вашето фанатично пазарене, маниакалните ви крясъци колко висока е цената.

(God is trying to sell you something, but you don't want to buy. That is what your suffering is: your fantastic haggling, your manic screaming over the price!)

 

- Ясно е, че ситуацията трябва да се приеме. Смущава ме обаче думичката стратегия. Звучи ми като "стратегия за справяне". Или като "приемам го, за да се махне". Или като "приемам го, неприемайки го". Оксиморон някакъв. Звучи ми дори като "опитвам се да измамя Бог". А всъщност дали това е приемане...

 

- И накрая - предайте се вече с тези анализи и предъвквания (не съм сигурна дори, че терапията трябва да бъде насочена към симптома). Не може със съзнателни анализи да установите контрол върху функции на тялото - не става, безпредметно е. Звучи ми, все едно нямате доверие в собственото си тяло (мозък / нервна система).

А тялото е невероятно нещо! Хиляди процеси се случват ежесекундно в него, без вашия контрол. Апропо, целият свят така се движи и съществува - без вашите опити за контрол. Дайте си малко почивка, отпуснете се и правете нещо приятно вместо това. :)

Когато твърде силно се фокусираш / концентрираш в дадено нещо, останалите неща стават маловажен и блед фон. Това е както когато ти пише някоя девойка, която много харесваш - взимаш телефона, потъваш в чата, и след около 5 минути се опомняш, трима приятеля около теб те гледат въпросително и чакат да отговориш на въпроса, който не си чул. Това е силата на фокуса.

А вие как живеете? Фокуса е в симптома и страха от него, а голямата част от живота се случва на фона. Помните ли какво беше да изпитвате чисто задоволство, без да има сенки наоколо? Хубавата новина е, че ако си преместите фокуса обратно в развлеченията и удоволствието от живота, един ден може би замайването ще стане такъв един пренебрежим фон.

И като последен пример, с който да ви дам надежда колко точно пренебрежим фон би могло да бъде то (евентуално, ако го оставите на мира...), нека ви питам... обикновено виждате ли носа си? ХА! Видяхте ли го вече? :D Еми поставям ви задача - давам ви точно 15 секунди, за да спрете да го виждате! И после не искам да го видите нито веднъж поне в продължение на час...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Борито, много си права че на практика се опитваме да измамиме и Бог и себе си като уж го приемаме, но само за да се отървем от него (симптома..замайването). Само че човек себе си не може да измами, и колкото и изобретателен да е, все се разкрива в един момент. Затова много от нашите стратегии за справяне (те са точно такива) работят веднъж дваж и спират и търсим нови.

Звучи ми, все едно нямате доверие в собственото си тяло (мозък / нервна система)." - Аз абсолютно загубих доверие в тялото си първо откакто ми е замаяно, а впоследствие и в ума си, който само ме напада с черни сценарии ден и нощ и ме държи в постоянно напрежение. Жалко е но е абсолютен факт и констатация на психолога ми също. Старая се да си възстановя доверието.

Права си за фокуса - целият ми живот е само блед фон пред фокуса в проблема.

Това с носа е страхотен пример:) 

И накрая - ние влизаме тук за доза надежда и благодарение на подобни коментари често я получаваме и избутваме деня.

Всели празници на всички!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Борито, браво, много добър пост. Струва си да се помисли върху него.

Относно задачата с носа - установявам, че досега не съм правил опит да го виждам, но именно поради тази забрана да не го виждам в продължение на час, през 2 минути го поглеждам. Как трябва да се тълкува това, съотнесено със замайването и нашите симптоми? Не мога да навържа нещата, но аналогията със сигурност ще е интересна? Моля за отговор.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 8 часа, Човек_88 каза:

Относно задачата с носа - установявам, че досега не съм правил опит да го виждам, но именно поради тази забрана да не го виждам в продължение на час, през 2 минути го поглеждам. Как трябва да се тълкува това, съотнесено със замайването и нашите симптоми? Не мога да навържа нещата, но аналогията със сигурност ще е интересна? Моля за отговор.

Ами носът през абсолютно целия живот ни е в зрителното поле. Няма посока, в която да не погледне човек, и той да не се вижда поне малко. Но мозъкът го филтрира и го премахва от картинката. И така общуваме с хора, шофираме, разхождаме се и гледаме готини пейзажи, без пред очите ни да има нос. Защо става така? Защото не го мислим и пресмятаме, доверяваме се на мозъка си и той си върши работата.

Колкото и прозаичен пример да е това, мисля че е точна аналогия на друга ситуация. Ти си много смел, предизвикваш себе си и се въвличаш в ситуации, които знаеш, че ще те провокират. Правиш това с цел десенсибилизация, и личи, че на теория всичко ти е ясно. Но се опитваш да направляваш с ума си процес, който не подлежи на съзнателен контрол... безпредметно е да се опитваш да си отмерваш адреналина и да засечеш за колко време ще се нормализира реакцията ти. Това го прави тялото, без твое участие. Защото само то си знае как.

Според мен най-доброто, което може да се направи, е да се премести фокуса върху пейзажа. Носът ще изчезне сам.

2018-08-29_a-rhino-039-s-perspective-on-

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Наистина преместването на фокусът ми е помагало доста пъти да избледнее замайването ми до абсолютно поносими размери. Получавало ми се е в моменти на интензивно натоварване на сетивата или поглъщане на съзнанието в някаква нова идея или спасителна мисъл. Примерно като направя кръгче с мотора из гората и изобщо не усещам замайването - явно мозъка е концентриран в случващото се и се опитва да ме опази от падане и тотално игнорира замайването. 

Трудното е да се поддържа фокусът далеч от замайването в едно бледо и сиво ежедневие. Тогава замайването е като мощен магнит и ми е невъзможно да си отклоня вниманието. Правя какви ли не трикове, но нищо не помага. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз искам да попитам нещо терапевтите, пишещи в темата. Доколкото разбирам, ключов фактор за справянето с тревожността, паник атаките и физическите неразположения е смирението /постигнато под една или друга форма. Скъпи помагащи ни хора, значи ли според Вас, че ако човек постигне такова смирение /за всеки начинът е различен/, би се справил с проблема? В това смирение е въплътено и приемането. Копирам по-надолу какво имам предвид под смирение. Моля за мнение след като го прочетете. Уточнявам, че текстът не е мой, а е взет от интернет.

Смирение = това, което е, е.

Смирението е приемане на това, което е. Нещата такива, каквито са. Без да има нежелание в това приемане, без да има съпротива, без да има желание те да са по друг начин. Просто приемане.

Смирението не е примирение. Примирението по дефиниция е съпротива. “Не ми харесва това, което е, но нямам друг избор”. Това е примирение. В примирението има съдене: “не ми харесва”, “лошо е, ама какво да правя”. В примирението има недоволство: “иска ми се да е по друг начин, ама какво да се направи”. В примирението често има гняв: “засега ще си замълча, но просто чакам възможност да си отмъстя”.

Смирението по дефиниция означава, че човекът е приел нещата. На английски думата е surrender, но в превод на български преводът не е, че човекът се е предал. Да си се предал означава поражение, че си изгубил, че от тук нататък просто съществуваш, а не живееш пълноценно.

Не, смирението (surrender) има смисъла на приемане на действителността, без съдене, без етикети (добро/лошо/смотано/гадно). Тя е такава, каквато е. Приемаш я и работиш с нея, не срещу нея. Когато духа вятър, клоните на дървото следят вятъра. Когато идва зима, птиците отлитат на юг. Смиреният човек приема това, което е (и то не може да бъде по друг начин сега, в момента) и живее с него.

Всичко това не означава човек да не иска да промени това, което е. Ни най-малко. Но за да го промени, трябва първо да признае действителността такава, каквато е. След това да предприеме действие, ако реши.

Когато има вътрешна съпротива спрямо това, което е, няма смирение. Когато няма смирение, шансовете за промяна намаляват драстично. Само и единствено приемайки това, което е, дава устойчива основа. От там нататък тази основа може да се използва за да се живее спокойно с това, което е, или да се предприемат действия да се промени това, което е.

Неприемането на това, което е, води до трупане на гняв, омраза, напрежение, стрес. Води до едно вечно мрънкане, оплакване, “искане всичко да е по друг начин”, негативизъм, съпротива, всекидневно страдание, усещане, че “трябва” нещата да са по друг начин.

Смирението просто пресича всичко това. То дава на човека една непоклатимост, една основа, едно ядро, което не неприкосновено. Каквото и да се случи, смиреният човек го приема. Може да не го харесва, но го приема. Може да го боли, но го приема. Може да иска да го промени на по-късен етап, но в момента го приема. И е окей с това. Не страда, не се бунтува, не се съпротивлява.

Смирението е огромна, гигантска сила.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Красив текст...

Общо казано - да, важен фактор е. Толкова, колкото и здравите граници, себезаявяването. Без смирението обаче себезаявяването е его напън, а с него, изява на любовта. Защото смиреното приемане е едната, майчината, а асертивността другата, бащината страна на любовта. Важен фактор е любовта, както и мъдростта - планирането от позицията на стабилна връзка с реалността социална, но и цялостна, любяща. Защото отново, без връзка с по-мащабната реалност, планирането е само невротичен опит за сигурност, прикриващ вечна несигурност. А от позицията на целокупния живот, планирането, въплътено в социалната, приземена реалност, е творчески, вдъхновен живот. Когато така присъстват любовта и мъдростта, се появява свпбодата за привличане на възможности, чар и харизма, вече не като малка его манипулация, а като изява на Бога...

Та да, важно е смирението! Не се постига обаче. Малкият ум не може да го познава - само при смълчаното му стихване в пълно доверие, в молитвено и медитативно безмълвие, смирението се случва. Тогава протича любовта, която активно се проявява в социалния живот, вече планиран и живян по нея и през нея, по Бога. 

Това са общи принципи. В личната терапия, симптомите директно се проследяват до дадени характерови черти, подлежащи на трансформираща преработка и именно затова случващи се (симптомите) - за да заведат до и фасилитират тази преработка, така че характерът да резонира с пулса на смисъла. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 13 минути, д-р Тодор Първанов каза:

Много хубав текст.

Така е, но бихте ли отговорил на въпроса, свързан с текста?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,, Скъпи помагащи ни хора, значи ли според Вас, че ако човек постигне такова смирение /за всеки начинът е различен/, би се справил с проблема?,,

Ясно е,че отговора е ,,да,,.

Не ти ли казвах същото--,,приеми,че ще си така, цял живот,,?

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 25.01.2019 г. at 19:34, д-р Тодор Първанов каза:

,, Скъпи помагащи ни хора, значи ли според Вас, че ако човек постигне такова смирение /за всеки начинът е различен/, би се справил с проблема?,,

Ясно е,че отговора е ,,да,,.

Не ти ли казвах същото--,,приеми,че ще си така, цял живот,,?

Казахте го, но тогава явно не съм направил разликата и съм го изтълкувал като примирение, а не като смирение. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте. Нека и аз споделя мнението и опита си за тази перманентна замаяност. От 2 години страдам от заболяване със сходни симптоми както е описала Безнадеждна. При мен става въпрос за замаяност почти перманентна, много силно прилошаване на моменти, заради което прилошаване немогат да си стоя на краката, както и главоболие което не се повлиява от абсолютно никакви болкоуспокояващи и продължава от 1 до 3 дни. И аз посетих десетки специалисти. То не бяха невролози, отоневрологичен , кардиолози, психиатри. Повечето от тях професори, академици и т.н. В крайна сметка получих десетки диагнози и терапии от които нямаше абсолютно никакъв ефект. Искам да подчертая че много пъти ми бяха преписвани антидепресанти от които се чувствах много по зле. В крайна сметка нямам нито потвърдена диагноза нито лечение нито изгледи това да се промени в обозримото бъдеще. Но надеждата умира последна и за това се надявам някой ден да оздравея. Различните неща в моя случай от писалите преди мене са следните. 

1. В моите изследвания се откриха известни патологии но докторите незнаеха как да ги тълкуват.

Примерно откриха 'битемпорално изтъняване на нервни влакна' в очните ми изследвания. Когато попитах какво означава това, отговора беше. От 20 години съм лекар но такова нещо не съм виждал и незнам какво да те посъветвам. Или пък друг пример. След направена лумбална пункция се установи завишено количество на албуми. И отново същата история. На въпроса на какво се дължи това отговора беше. То това е нищо, нямам идея защо е завишен албуми на. В крайна сметка повечето прегледи завършваха с изречението "на нервна почва е, моля следващия да влезе". Няма нищо напротив, нека е на нервна почва но тук идват и противоречията. 

1. Как за 2 години аз съм нямал нито един ден без симптоми? За 2 години все трябваше за ден два да се успокоя. Другото е че аз съм изключително весел човек.

2. Симптомите ми се провокират от различни неща. Например от студеното време. Ако си позволя да изляза без шапка и времето е студено, със сигурност след 10 минути аз ще съм със световъртеж. Или ако нещо опира врата ми, като например облегалка на стол, това със сигурност води до замайване и главоболие. 

По тези причини и още ред подобни, (които не ми се пишат че поста ми стана достатъчно дълъг) се присъединявам към хората, които негодуват срещу българските лекари. Смятам че българската медицина е на критично ниско ниво. Също така смятам че българските медици са станали изключително алчни и безскрупулни хора. 

Съжалявам че пиша негативни неща но за мен това е самата истина. Хипократовата клетва, която висеше на стените в лекарските кабинети окачена в рамка, днес е заменена с малка табелка на лекарското бюро на която пише "3 лева потребителска такса и 60 лева платен преглед". 

Както и да е , всеки търси начини да се избави от мъките си , кой с медицина, кой с медитация...

И аз продължавам да търся и опитвам различни методи.

На всички ще пожелая много здраве и успех!

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Те са гадни, това което преживявам е гадно, длъжни са ми, болен съм, искам механично решение, животът е тъпо копеле и преживявам нещо отвратително, на което съм жертва, не свързвам точки и не се уча, а се мъча, искам по егото ми да е, не виждам връзките между възприятието ми за мен, другите, света и ставащото... 

Хубаво, че си весел човек - чудесно. С нагласата, която имаш, аз бих ти препоръчал антидепресанти. Виж се с психиатър. Има и друг път, но настройката, която споделяш, те поставя настрани от такъв - поне засега. Като пиеш химия, това гадно и отвратително замайване, което не се съобразява с теб, вероятно ще изчезне. Тогава всяка психотерапия, била тя и най-кекавата, ще помогне. Защото с нея или без, в такъв случай, все тая. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето това твое изречение : "1. Как за 2 години аз съм нямал нито един ден без симптоми? За 2 години все трябваше за ден два да се успокоя. Другото е че аз съм изключително весел човек." - е най- голямото доказателство, че симптомите са психосоматични т.е. предизвикани от внушение, фалшиво вярване или грешно поставени очаквания.

Защо е така, обяснението е простичко - няма физически симптом, който да се проявява всеки ден , две години без да прогресира и да завлече след себе си следващи органи и системи. Просто няма. Защо си се подредил така, обаче, не знам. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Искам да благодаря на Орлин Баев и Диляна Колева за това че взеха отношение по моя проблем. Ценя мнението ви. От постовете ви разбирам че аз съм поредния мрънкащ българин, който е недоволен от живота и всички са му виновни а той е чиста вода ненапита. След това, което съм писал е разбираемо че ме приемате по този начин, но искам да ви задам един въпрос на който моля да ми отговорите искренно. Ако моето мрънкане и негодувание е основателно тогава какво...? Ако след месец се окаже че аз найстина съм болен от неврологично заболяване и чисто и просто имам нужда от конкретното лечение за да оздравея? Ако лекарите, които са ме лекували наистина се окажат некадърници и заради тях аз съм загубил години от живота си. Ако същите тези лекари са погубили животите на още десетки пациенти като мен? Тогава какво? Как е нормално и редно да реагирам ако се окажа прав? 

Виште аз нямам желание да се конфронтирам с никой, още по малко за теми и проблеми, на които тук в нета решение няма да намерим. Ценя вашето мнение но и аз имам такова. За да изразя моята гледна точка ще споделя малко информация за мен. 

Уволних се от казарма 2000 година. От тогава до 2016 година съм се занимавал активно със спорт. Чисто физически съм доста здрав човек. Отделно от това имам добро образование, говоря три езика и имам хубава професия. Житейския ми опит (като на всички хора) е доста пъстър. Бил съм и на върха, бил съм и на дъното. Нещото, което научих от живота си по трудния начин е че след като стигнеш дъното единствения път, които ти остава е само на горе. Мога да ви уверя че много пъти съм бил на дъното. Много пъти съм се исправял и съм продължавал.

Като вземете предвид горните ми редове си представете този същия активно спортуващ човек, който работи в сериозна международна компания и има планове и мечти за бъдещето си. Как ще посети държавите в които винаги е искал да види, как ще си купи жилище и ще си направи семейство с приятелката си, как всичко това в възможно защото след години труд вече е достигнал достатъчно финансова стабилност за да си позволи да испълни мечтите си . 

И изведнъж този човек се разболява. Отива на един лекар, после на втори, после на трети, после го хоспитализират няколко пъти . Правят му куп изследвания и накрая диагноза няма, лечение няма. Парите за жилище и семейство са отишли по изследвания. Страните, които е искал да посети ще си ги гледа на картичка. Спира да се занимава със любимия си спорт просто защото физически не е в състояние. Уволняват го от работа. Приятелката му вече не му е приятелка. Това което му остава от предходните години е заболяването и здравословните проблеми, които "най-добрите родни лекари и светила на българската медицина " нямат и идея на какво се дължат. Накрая излиза така че този човек сам си е виновен затова защото се е разболял. 

По отношение на психиатрите. Ходил съм на преглед при психиатри от  Александровска болница, Свети Наум на четвърти километър, Токуда и при още една уважавана пихиатърка в частния и кабинет . Отделно от това съм бил и на сеанси при психотерапевт. Мненията и становищата на почти всички тези лекари (без един) бяха че аз нямам психични отклонения и не се нуждая от лечение. Въпреки това ми бяха преписвани медикаменти като  Сероксат, Флуанксол, Ксанакс, Дуодет, Золофт и т.н. без никакъв резултат. 

Незнам как по ясно да ви опиша драмата, в която съм изпаднал за момента. Въпреки всичко съм уверен че аз един ден ще оздравея. Ще разбера какъв е проблема и ще го реша. Тогава ще стане ясно че съм бил прав и съм имал основание да негодувам и да плюя моите лекуващи лекари но това ще е без значение. Кой оживял, кой умрял все тая. В България всяко чудо за три дни. 

Май пак прекалих с писането. Благодаря още веднъж за вашето отношение. 

Успех и здраве на всички. 

  

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Звучи тривиално, но не мога да не ти го напиша. Тази история я чуваме десетки пъти на месец, от различни хора стоели в това състояние от два месеца да 20 години. Повярвай, много е често. Понеже всеки вярва, че положението му е уникално и страшно, започнах да правя групи на мои клиенти със сходни състояния, в които те чуват и виждат други истории, живите хора, успехите им, времето през което са се справили. Действа уникално. Някои хора се мотивират толкова много виждайки други като тях, които са се справили, че бързо развалят старото внушение. 

Спри с лекарите. Потърси психотерапевт работещ с тревожни разстройства, потърси групи, включи се. Имаш нужда от разкапсулиране. И действай. Ще се получат нещата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, BigApp7e каза:

Ако след месец се окаже че аз найстина съм болен от неврологично заболяване и чисто и просто имам нужда от конкретното лечение за да оздравея? Ако лекарите, които са ме лекували наистина се окажат некадърници и заради тях аз съм загубил години от живота си. Ако същите тези лекари са погубили животите на още десетки пациенти като мен? Тогава какво? Как е нормално и редно да реагирам ако се окажа прав? 

Дано да си прав, защото очевидно избираш да си прав пред това да си щастлив. Ако си прав, ще се окаже, че 10-тте години учене на медицина заедно с придобиване на специалност, са напразно, а митът, че западните, източните и тези от марс доктори са по-добри, би се потвърдил. А ако не си прав, избирайки да си нещастлив в настояването си да си прав,  изтласквайки недоверието си и виждайки го в другите, тогава би се оказало, че замайването, както Х на брой специалисти са потвърдили, не е ужасно заболяване, а симптом на невиждани страхови вярвания, преминали във фонова тревожност и натраплива хипохондрия. Но, пишейки си с теб, страдащия от това така трудно установимо и изплъзващо се от експертизата на училите десетина години и практикуващи още доста некадърници, аз самият влизам в графата некадърник - та нали съм българин и макар и от пси сферата, все пак си позволявам да изкажа догадка за прежвяваното от теб, различаваща се от тази за ужасното неврологично заболяване... Та, кой съм аз, че да кажа каквото и да било - малък никой съм. Е, някой би казал, че явното насочване на заключенията ти към чуждопоклоничесо въздигане на чуждестранните медици при принизяване на родните, може да се види като същата проекция на недоверие и прикриването му с позитивен изнесен пренос в значимите външни други, но - те тези които биха казали такова нещо, ако са българи, значи не стават... 

 

Току-що, BigApp7e каза:

ми бяха преписвани медикаменти като  Сероксат, Флуанксол, Ксанакс, Дуодет, Золофт

А пил ли си ги по схемата, по която са ти предписвани и за времето, за което са препоръчвани? Всъщност, можеш да продължиш по тази пътека - има тестове, които показват кои хапчета биха ти действали и кои не. Бих казал обаче, че дори и да се намерят тези, които действат, ще е спрян симптомът, но причината за ужасното, кошмарно и така погубващо те, така неприятно намесващо се в гордоста на его потискането ти - причините, за които споменаваме, ще са си там. 

 

Току-що, BigApp7e каза:

Тогава ще стане ясно че съм бил прав

Успехи с доказването!

Току-що, BigApp7e каза:

Приятелката му вече не му е приятелка.

Защо, какво се случи, как се държа с нея, не те разбираше и не издържаше ли, или какво, сподели, моля,  интересно ми е!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново. До колкото разбирам сте медици. Звучите еродирани и уверени, което е много хубаво.  От друга страна разбирам че моето отношение и мнение всъщност представлява "хвърляне на камани във вашата градина" и е съвсем нормално да защитите своето. 

Аз неслучайно съм набедил  българските медици . Не само защото страдам от тяхните некомпетентност но също така съм живял в САЩ и там се наложи да потърся медицинска помощ. Бях хоспитализиран за три дни. Поради този факт мога да направя съпоставка и ви уверявам че разликата е невероятно голяма. 

Аз съм от онези глупави хора които вярват че всеки човек трябва да поеме отговорност за действията си. Също така мисля че съществува така наречената медицинска етика и  морал. Имам и честта да познавам хора отдадени на професията си, хора които правят всичко по силите си за да напреднат, да се развият и усъвършенстват. Хора които се мотивират от непознатото и трудното. Хора които не се отказват.

За последните две години през които се влачех по кабинети и болници в България  и минах през над 20 "специалиста", открих тези качества в едва двама неврохирурзи.  

За сметка на това се нагледах на високомерно отношение, алчност, некомпетентност, липса на каквато и да е мотивация за работа. Да не споменавам че любопитство и порив за  диагностициране изобщо не съществуват.  

Мога да ви напиша и парадокси като например практиката на един общопрактикуващ лекар, които в частния си кабинет срещу 260 лева с ударна дрелка намества разместени шийни прешлени. Вие трябва да знаете много по добре от мен колко абсурдно и опасно е това. Но нали сме в България това няма значение, лекарите не носят отговорност пък и пациента е виновен и няма право да негодува.

Съгласен съм с вас за едно. Вината е в мен. Трябваха  ми две години да осъзная факта че ако се разболея по добре е да отида на църква или да дам подаяние на някой в нужда отколкото да ходя  по лекарските кабинети и да пълня джобовете на нашите квалифицирани медици . 

 

Явно е че с вас сме на различни мнения, няма лошо. Вие сте прави за вас, аз съм прав за себе си. Както споменах аз съм достатъчно упорист и борбен човек и въобще не съм се отказал дори напротив. 

 

По отношение на приятелката ми нищо драматично не се случи. Просто след като две години живях под наем в София без да мога да работя и след като състоянието ми се влоши взех решение да се прибера в Бургас. Приятелката ми остана в София и така от двойка станахме само приятели. 

Това е от мен. Благодаря за дискусията. Надявам се че не съм обидил никой лично. Ако е така се извинявам. 

 

Поздрави. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност Диди и Орлин не са медици и никакви камъни не хвърляш в градината им.Просто са обективно мислещи психолози.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На лекарите от време на време трябва да се вярва. Сигурен ли си, че си приемал медикаментите по схема, стриктно, навременно и коректно и достатъчно дълго? Може пък да не са били твоите. И все пак, хаповете са само временна патерица. Когато човек иска да живее и да е добре, тогава и медицината е безсилна.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 3 часа, BigApp7e каза:

Накрая излиза така че този човек сам си е виновен затова защото се е разболял. 

 

преди 30 минути, BigApp7e каза:

Аз съм от онези глупави хора които вярват че всеки човек трябва да поеме отговорност за действията си.

Може да заместим "виновен" с "отговорен". Отговорен си за състоянието си, да, абсолютно. Но засега избираш или да правиш другите основните "виновници" или да атакуваш себе си:

преди 31 минути, BigApp7e каза:

Съгласен съм с вас за едно. Вината е в мен.

И двете не ти дават ход, обаче, а по-скоро зацикляне.

 

Извинявай, но не личи да си вникнал в думите на Диляна и Орлин. Съветвам те да ги прочетеш още поне няколко пъти. Те не ти пишат, защото са засегнати и са против теб и онова, което си написал, а защото са работили и работят успешно с много хора, в твоето състояние и ти подсказват, че има и друга визия за случващото се. 

Голямо желание долавям да се бориш и да доказваш правота, а чувствам, че имаш да се учиш на вяра, на доВерие, на Смирение - много хубава дума е - и често е само дума, но някои от усещанията, които носи това състояние са... Спокойствие, завършеност, лекота... Много интензитет има при теб, натиск - дай си малко въздух, поспри се. Аз понякога обичам да си напомням, че животът е само игра, и то кратка... 

Посъветваха те за психотерапевтичните групи, за личната терапия - лек за душата си потърси, не само за тялото - тоест за Цялото. :)

Успех! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×