Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Поклон !Дори в смъртта си, Валери Петров разпръсква светлина със словото си.Вчера, покрай новината ,доста неща прочетох и си припомних.И се поклоних на този талант,който щедро се раздаде и остави следа незабравима за много поколения българи.Радвам се ,че поета се е родил по нашите земи и всички красиви стихове са на нашия роден език.

 

Хвърчащите хора

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги – литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо – стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.

И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен ‘Фиат’.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

–––––––-

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

СУЕТА СУЕТ

Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша )
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Някак е тъжно да ползвам стихове чужди след твоята смърт

да се правя велика

тъжно е

сами сме

с тебе,. недруже

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на всички за горните постове! Благодаря и на Валери Петров за обикновените думички наредени в стихове,които хранят душата!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Почина британският писател Тери Пратчет

~~~

"Онова беше тогава.

А това беше сега.

Като че напоследък вечното не траеше толкова, колкото някога.

Още едно дърво се разпадна на пепел в огнището. Дезидерата не си бе направила труда да поръча гориво за зимата. Наистина нямаше смисъл.

И освен това, разбира се, имаше го и другото нещо…

Тя го опакова внимателно като дълъг тънък пакет. После сгъна писмото, написа адреса и го пъхна под връвта. Готово.

Погледна нагоре. Дезидерата беше сляпа от тридесет години, но това не беше проблем. Тя открай време си беше благословена, ако тази е точната дума, с второ зрение. И така, когато обикновените очи откажат да ти служат, просто се научаваш да виждаш в настоящето, а това така или иначе е по-лесно, отколкото да виждаш в бъдещето. И тъй като окултното зрение не зависи от светлината, пестиш свещи. Винаги има и добра страна, ако знаеш къде да погледнеш. Така да се каже.

На стената пред нея висеше огледало.

Лицето в огледалото не беше нейното — кръгло и розово.

Беше лице на жена, свикнала да дава заповеди. Дезидерата не беше от заповедническия тип. Всъщност тъкмо обратното.

— Ти умираш, Дезидерата — каза жената.

— Тъй си е.

— Остаряла си. Такива като тебе винаги остаряват. Нямаш почти никаква сила вече.

— Това е факт, Лилит — меко отвърна Дезидерата.

— Значи твоята защита се вдига от нея.

— Уви, да — въздъхна Дезидерата.

— И така, оставаме само аз и злобарката от блатото. И аз ще спечеля.

— Май така изглежда за съжаление.

— Ти трябваше да си намериш наследница.

— Все нямах време. Не съм от тия, дето си планират нещата, знаеш.

Лицето в огледалото се приближи, сякаш фигурата пристъпи по-близо до нейната страна на огледалото.

— Ти загуби, Дезидерата Куха.

— Стават такива неща. — Дезидерата се изправи малко несигурно и взе парче плат.

Фигурата изглежда се ядоса. Съвсем ясно бе, че губещите трябва да свеждат поглед надолу, а не да реагират така, сякаш се забавляват за твоя сметка.

— Не разбираш ли какво значи да загубиш?

— Някои хора доста ясно го показват — рече Дезидерата. — Сбогом, г’спожо. — Тя метна плата върху огледалото.

Чу се ядно поемане на въздух и после стана тихо.

Дезидерата стоеше, като че потънала в размисъл.

После вдигна глава и каза:

— Чайникът тъкмо завря. Ще заповядате ли чаша чай?

— НЕ, БЛАГОДАРЯ — отвърна глас точно зад нея.

— Отдавна ли чакате?

— ВЕЧНО.

— Не ви задържам, нали?

— НОЩТА Е СПОКОЙНА.

— Ще сипя чаша чай. Мисля, че имаше една останала бисквита.

— НЕ, БЛАГОДАРЯ.

— Ако сте гладен, тя е в буркана на камината. Оригинална клачианска керамика. Направена от истински клачиански майстор. От Клач — добави тя.

— НИМА?

— Имах навика да обикалям доста в по-младите си години.

— ДА?

— Интересни времена бяха. — Дезидерата разрови огъня. — Такава ми беше работата. Предполагам, че и при вас е същото, разбира се.

— ДА.

— Никога не знаех кога ще ме извикат. Е, разбира се, на вас са ви ясни тези неща, нали? Кухни предимно. Май винаги бяха кухни. Понякога балове, но общо взето бяха кухни. — Тя взе чайника и сипа врящата вода в самовара на огнището.

— НИМА?

— Изпълнявах желанията им.

Смърт изглеждаше учуден.

— КАКВО? ИМАТЕ ПРЕДВИД… ПОПРАВЯХТЕ КУХНЕНСКИТЕ ШКАФОВЕ? НОВИ МИВКИ? ТАКИВА НЕЩА?

— Не, не. На хората. — Дезидерата въздъхна. — Това е голяма отговорност, да бъдеш фея-кръстница. Имам предвид, да знаеш кога да спреш. Хора, чиито желания се изпълняват, често накрая се оказват не много мили. Така че дали да им дадеш това, което искат, или което им е нужно?

Смърт учтиво поклати глава. От негова гледна точка хората получаваха това, което им дадеш.

— Като например в Генуа — започна Дезидерата.

Смърт погледна остро.

— ГЕНУА?

— Знаеш ли я? Е, разбира се, че знаеш.

— АЗ ЗНАМ ВСИЧКО.

Изражението на Дезидерата омекна. Нейните вътрешни очи блуждаеха някъде.

— Бяхме двете. Кръстниците винаги са две, ти знаеш. Аз и лейди Лилит. Има голяма сила в кръстничеството. То е като да си част от историята. Както и да е, момичето се роди извънбрачно, но в това няма нищо лошо. Не че те не можеха да се оженят, просто никога не стигнаха до това… И Лилит й пожела красота, власт и да се омъжи за принц. Ха! И оттогава работи по въпроса. Какво можех аз да направя? Не се спори с такива пожелания. Лилит знае силата на една история. Аз направих всичко възможно, но у Лилит бе властта. Сега чувам, че тя управлява града. Променя цяла една държава само и само да се изпълни приказката! А сега е прекалено късно. За мен. Тъй че предавам отговорността. Така става с кръстничеството. Никой дори не иска да бъде фея-кръстница. С изключение на Лилит, разбира се. Това й е като муха в главата. Изпращам друг. Може би доста закъснях.

Дезидерата бе блага душа. Феите-кръстници вникват в човешката природа много задълбочено, което води до това, че добрите стават благи, а злите — властни. Дезидерата не бе от хората, които говорят силни думи, но когато тя кажеше за някого, че има „муха в главата“, със сигурност означаваше, че въпросният някой е на няколко мили отвъд хоризонта на лудостта и състоянието му се влошава.

Тя наля чай и продължи:

— Това му е лошото на второто зрение. Виждаш какво става, но не знаеш какво значи. Аз видях бъдещето. Има някаква каляска, която е направена от тиква. А това е невъзможно. Има мишки, които са превърнати в кочияши. А това не е много за вярване. А има и един часовник, дето бие полунощ, и някаква си стъклена пантофка. И всичко това ще се случи. Защото историите си действат така. И тогава си помислих: познавам някои хора, дето карат историите да се случват по техния начин.

Тя въздъхна отново.

— Ще ми се аз да отидех в Генуа. Щях да понеса жегата. А идва и Тлъстия вторник. Преди винаги ходех в Генуа за Тлъстия вторник.

Настъпи очаквателно мълчание.

Тогава Смърт каза:

— НАЛИ НЕ МЕ МОЛИШ ДА ТИ ИЗПЪЛНЯ ЖЕЛАНИЕ?

— Ха! Никой не изпълнява желанията на фея-кръстница. — Дезидерата отново се вглъби, говорейки на себе си: — Знаеш ли, аз трябваше да ги накарам да отидат в Генуа. Трябваше, защото ги видях там. И трите. А това не е лесно с хора като тях. Наложи се да използвам главознание. Да ги накарам сами да се отправят за там. Ако кажеш на Есме Вихронрав да отиде някъде, тя няма да го направи от инат. Кажи й да не ходи и тя ще отърчи, ако ще и по счупени стъкла. Това е то да си Вихронрав. Не знаят как да губят. — Изглежда нещо й се стори забавно. — Но една от тях ще се научи.

Смърт не каза нищо. От негова гледна точка да губиш бе нещо, което всеки научава, си помисли Дезидерата.

Тя си допи чая. После стана, с известна церемониалност си сложи островърхата шапка и закуцука към задната врата.

Недалеч от къщата, под дърветата, имаше дълбока яма, някой предвидливо бе спуснал малка стълба до дъното й. Тя слезе по нея и с известно затруднение я избута нагоре върху листата. После легна. Всичко беше точно.

— Тролът господин Кремъчко долу при мелницата прави много хубави ковчези, ако нямаш нищо против боровия материал.

— НЕПРЕМЕННО ЩЕ ГО ИМАМ ПРЕДВИД.

— Накарах Хъркър Бракониера да изкопае дупката и на връщане ще дойде пак да я затрупа. Надявам се да е прилично. Вземи го, маестро.

— КАКВО? О-О, ОБРАЗНО КАЗАНО.

Той вдигна косата.

Дезидерата Куха умря.

— Е — каза тя, — това беше лесно. И сега какво? " - Тери Пратчет
Вещици в чужбина

  :3d_105:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

R.I.P. Тери Пратчет!

Тъй като дълбоко ме развълнува писмото на Бърнард Пиърсън, публикувано на сайта на Тери, ще го публикувам и тук, макар и на английски.:)))

 

On the passing of our friend, Terry Pratchett

 

 

black%20hat%20symbol.jpg

Today our deepest sympathy is with Lyn and Rhianna Pratchett and also with Terry’s amanuensis and friend Rob Wilkins.

I once said to Terry ‘There are no pockets in a shroud’. We had been talking about him buying a new car and I said he could afford a Rolls-Royce if he wanted to but he was never a man for ostentation and thought he might look at a Jag. ‘Anyway’, he replied ‘It depends who your tailor is I’m having bloody great big ones in mine.’

I’m writing this because right now I could find out if that were true.

I have known Terry since 1990 when we met in a bar in Covent Garden to discuss the idea of me creating small sculptures from the characters in his books. We found common ground in his days as a journalist and my days as a policeman and we became friends. Over the years we spent a lot of time together not just at the many gatherings at the Discworld Emporium in Wincanton and at conventions all over the world but also for family celebrations at Christmas or New Year, Birthdays and Wedding Anniversaries, lunch at the Pub or bacon sandwiches round our dining room table. Every occasion enlivened by his quickness of mind, his encyclopedic knowledge and most of all by his humour.   

 He was not always easy to be with; he didn’t suffer fools gladly and with his command of the English language a blast from him was something that this ‘silly old fool’ certainly would remember for quite a while. I have been bollocked by the best in my time but dear old Terry was in a class of his own.

Terry was a class of his own in so many ways; other people will write about his wisdom and his skills as an author. I remember his kindness to his fans. No letters went unanswered and every person in a bookshop signing queue got his full attention even if he and they had been there for many hours. 

He enjoyed spending time with his readers - he would say they worked hard to earn the money to buy his books and therefore he owed them. He also genuinely enjoyed their company

We were privileged to co-author or as he put it ‘aid and abet’ him in one or two books It was a revelation the way he could sprinkle stardust on a sentence and make it shine or take the germ of an idea, hold it up to the light, and within minutes polish it into something original, clever and very funny. We shall miss his many phone calls requesting information about police procedure, and latterly the location of a particular town, or the landscape of a train journey.  

We shall miss him.

Bernard Pearson, on behalf of us all at the Emporium

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 87 години ни напусна Гюнтер Грас.

Има хора, които смятаме за вечни и когато научим за смъртта им, сме склонни да изпитваме дори лична обида от подобна загуба - част от пътя на просветлението вече е затъмнена. Поне остават книгите: поезия, проза, блестяща публицистика!

Поет и драматург, през 1999 г. той бе удостоен и с Нобелова награда за литература.

 

"Разбитото стъкло носи щастие," - възкликна тя, щраквайки с пръсти, а после донесе метла и лопатка и измете всички стъклени парчета или цялото щастие.

из Тенекиеният барабан

 

0000212371-fbv.jpg

 

някои от произведенията на Гюнтер Грас

Редактирано от Лиула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×