Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Здравейте,

Имам ОКР от малка. Може би от 6-7 клас. Мисля, че започна с мания за опасност от заразяване или пък беше с тази, че мислейки нещо, мога да причиня вреда на някого... Честно казано, вече не мога да си спомня ясно... Но с годините доста различни натрапливи мисли са минали през съзнанието ми. Обикновено има една основна, преобладаваща и когато я преодолея, на нейно място идва друга. Понякога някоя „преодоляна” се връща след време и пак става основна... и т.н... и т.н... и никога пълно спокойствие.

 

Тогава, разбира се, още нямах представа, че съществува такова нещо като ОКР. Само усещах, че нещо не е наред с тези мисли и последващи действия, че това не е „нормално” и не е логично. Че „никой друг не си мисли и не прави така”. (Поне тогава така смятах.) Можех веднага да определя коя мисъл е реална и евентуално свързана с реална опасност и кое е странният глас, който още не разбирах. В един момент реших да не се притеснявам от тези тревожни и потискащи мисли. И започнах много успешно да ги игнорирам. Оставях ги да минат с простото „Това е от онези мисли. Не им обръщай внимание!”

 

Не си спомням точно кога това изречение се оказа неприложимо. Може би в момент на по-силен стрес, на мисъл, която не съм успяла да игнорирам, която ме е разтревожила прекалено силно или е била нова, с която още не съм имала никакъв опит.

 

ОКР е на периоди. Понякога е по-силно, отнема голяма част от времето ми, ангажира съзнанието ми и ме тормози много. Друг път успявам по-лесно да се справя и за определено време се чувствам по-добре, по-леко. Но никога напълно свободна. Иначе успявам да се държа що-годе приемливо за другите. Повечето хора около мен дори не подозират, че имам подобен проблем.

 

Понякога някак намирам обяснение на това, как тревожните мисли са несъществени и нищо няма да се случи, ако просто ги оставя и не се задълбоча в тях. Тогава се чувствам много добре и в следващи ситуации, когато се появи същата мисъл, пак съм склонна да я подмина, защото вече веднъж съм го направила и съм видяла, че след това всичко е наред, нищо лошо не се случва.

 

Грешката ми е обаче, че сега обяснението ми не се базира на това, че мисълта е просто натраплива мисъл, на която не бива да се обръща внимание по принцип,  а по-скоро е опит да убедя себе си, че точно в даден случай не е била толкова ярко изразена и съответно нищо не трябва да се прави за нейното „неутрализиране” или да се направи само малко.  По този начин самото убеждаване става нещо като ритуал. Защото това, което е помогнало веднъж в (първоначално) извънреден случай и ме е спасило от по-нататъшни ритуали и тормоз на съзнанието, по-късно при повтаряне на ситуацията се превръща в нещо, което задължително трябва да се направи (както миналия път) и така всичко ще е наред. Наистина омагьосан кръг! :) Или по-скоро изграждане на невронни пътечки, превръщайки ги в магистрали.

 

Искам да се справя с ОКР. Да го разбера и преодолея. Защото всеки, който е усетил какво е това, знае, че то прави ежедневието много трудно поносимо, а понякога направо те води до отчаяние. Засенчва красотата на живота, превръща всяка радост във фон и не дава нито миг спокойствие, защото е винаги нащрек и винаги присъства. Като сянка, която винаги е там, а безоблачните щастливи моменти, непринуденост, спонтанност и светлина са невъзможни. Дори в моментите, когато съм по-спокойна, ОКР пак е там. Дебне, чака... Т.е. аз самата съм нащрек да не стане нещо, което да провокира ОКР и пак да помрачи всичко, да не се поддам на някоя мисъл. Обикновено както всичко е наред, изведнъж нещо отключва гласа на ОКР и всичко става сиво, избледнява, губи значение и единственото важно е да утолиш глада му, макар да знаеш, че това е просто „лоша мисъл”.

 

И все внимавам. Не мога да се отпусна и просто да се наслаждавам. Колко ли време и прекрасни моменти съм жертвала, за да „угодя” на ОКР и да мога поне за малко да се почувствам спокойна и свободна... За съжаление, както всички добре знаем, това е краткотрайно, до следващия път. А с времето става все по-тежко... Пък и идва и загубата на надеждата и отчаянието, че нещата няма просто да се оправят.

 

Може би звучи сякаш приемам ОКР като нещо странично, извън мен. Е да, на моменти, защото така е по-лесно. Лошото ОКР, което ме отравя, и аз. Хаха.

Всъщност знам, че то неслучайно се е появило. Може би заради нещо, което не съм разбрала правилно, не е било преработено правилно на ментално ниво. Или пък просто характерът ми предразполага към развиване на подобни състояния. Винаги съм била много чувствителна. Силно се впечатлявам от всичко: от правди и неправди, от чувства, случки... Все трябва всичко да е идеално. Което, разбира се, далеч не означава, че винаги съм била справедлива и отдадена към всички.

 

Доколкото разбирам обаче, не е толкова важно какво е провокирало ОКР и какви именно са неговите прояви, а по-скоро как гледаме на тези мисли и действия, как ги третираме и до какво води всичко това.

И да си призная, истината е, че ме е страх да поема по пътя на промяната. Какво ще стане после? Дали ще бъда друга след това? Дали ще мисля по различен начин? Какво ще стане с начина на възприемане на света и случващото се около мен? А може би сега съм „друга”, защото стрхът не ми позволява да бъда себе си, да разкрия истинския си потенциал на личност и човек. Вместо да раздавам топлина, обич и усмивки, аз тая болка и отчаяние, безсилие и гняв... А може би пък няма да изгубя себе си, а ще запазя именно доброто, това, което харесвам в мен... И пътят... сигурно ще е ужасно труден... Мога ли да го понеса и дали ще се справя? Знам, че за хората с ОКР страхът от промяна е типичен, както и нерешителността, и трудното поемане на отговорност. Е, при мен е точно така, макар че се смятам за способен и умен човек. Осъзнавам този проблем и се опитвам съзнателно да го променя, да бъда по-решителна и да ценя това, което съм, но на фона на вече изградения характер, това са сякаш само малки стъпчици и очевидно засега недостатъчни.

 

И така, това е, не съвсем накратко, историята в моята глава. Ще се радвам да ме посъветвате, макар че може би имам нужда по-скоро от подтик да направя това, което е необходимо, за да преодолея проблема си. Не мога да се справя сама! Колкото и да осъзнавам, че това е просто ОКР, че не съм аз, а гласът на страха, не мога да го превъзмогна.

 

Благодаря ви предварително за всички отговори!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Може би звучи сякаш приемам ОКР като нещо странично, извън мен. 

 

Точно така, то е нещо различно от теб.Темата на ОКР-то е свързано с ценностната система на човека.През средните векове, когато хора са вярвали, много повече в Бог, темата е била свързана с мисли-за убийство на бог и други богохулни такива.Тогава нищо не се е знаело за натапливите мисли  и на тези хора се е гледало като на обладани от сатаната.Самите те са го вярвали.

Аз няма да кажа, че си обладана от сатаната, но ще кажа, че си обладана от Страха и тези мисли наистина не са твои, а негови.

 

А може би сега съм „друга”, защото стрхът не ми позволява да бъда себе си, да разкрия истинския си потенциал на личност и човек. 

 

Точно така, ще станеш друг човек.Свободен, щастлив, обичащ себе си и другите.Ще изпитваш ,,чудни ,, емоции които никога не си изпитва-страхът ти е пречел да го направиш.

 

А може би пък няма да изгубя себе си, а ще запазя именно доброто, това, което харесвам в мен... И пътят... сигурно ще е ужасно труден.

 

Да, ще запазиш най-доброто от себе си, но пътя не е труден-бавен е, иска постоянство, но е много интересен.

 

 

Не може да се справиш сама-страхът е в глава ти и чете всяка една твоя мисъл, така винаги е с крачка напред.

 

Трябва да започнеш психотерапия.

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте д-р Първанов,

 

Усещам топлината и съпричастността във думите Ви и съм Ви много благодарна за отговора!  

 

А май имате и шесто чувство, защото доста от натрапливите ми мисли са свързани именно с религията. Като бях малка (сега съм на 27 г.), имах много силна вяра в Бог. Баба ми е вярваща и ми е разказвала истории, притчи и т.н. Но някак си и ми се насади представата, че човек винаги трябва да е изряден, да не си позволява никакви криввания от правия път.

 

Не мисля, че бавният път ме плаши. Все пак аз толкова дълго съм чакала, че какво биха били сега още година или няколко години. А резултатът, за който говорите, определено си заслужава!

 

Смятам, че съм била на прав път, когато просто игнорирах натрапливите мисли и ги оставях да преминат. Но защо в един момент спря да се получава? Със сигурност има неща в подхода за  преодоляване на ОКР, които не знам и на които може да ме научи само специалист.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 Оставях ги да минат с простото „Това е от онези мисли. Не им обръщай внимание!”

 

Не си спомням точно кога това изречение се оказа неприложимо. Може би в момент на по-силен стрес, на мисъл, която не съм успяла да игнорирам, която ме е разтревожила прекалено силно или е била нова, с която още не съм имала никакъв опит.

 

 

Не знам, чела ли си предните ми постове по темата ОКР, но аз непрекъснато подчертавам, че то е резултат на стрес, с който човека не може да се справи.С две думи, натрапливите мисли са винаги вторични и просто показват, че човека е стресонеустойчив .Всеки, който има натрапливости, може да ти каже - в период на по-голям стрес те са повече, когато стрес няма, те може да изчезнат дори напълно.

Когато натрапливостите са от детство,  като при теб, те създават един стресов фон, който е почти непрекъснат и пълно изчезване няма.За това, за справянето с тях, се повежда война на два фронта.Единият, на който ти воюваш в момента е, да се научиш  да разпознаваш и игнорираш натрапливите мисли.Но, от думите ми вече разбираш, че този фронт  е, маловажният, защото е вторичен.Ако ти спечелиш голямата война, той  ще изчезне.А, голямата война е, да се промениш, така,че добиеш вяра в себе си и света.Това ще редуцираш стреса и няма да имаш натрапливости.Но, ти не може да, добиеш вяра в себе си, без чужда помощ, защото страхът те обзел и убива и самочувствието ти и вярата в добрият изход.За това, ти трябва психотерапев. С негова помощ,  може да заглушите гласа на страха и   да ти  се помогне, да направиш промените в себе си.

 

Искам да се справя с ОКР. Да го разбера и преодолея.

 

Голямата, ужасната  заблуда е, че при ОКР-то, страхът трябва да се разбере.

Точно, това разбиране, държи човека с години в натрапливостите.Защото, отговора е толкова прост, че всеки отказва да го приеме – аз съм човек с ниско самочувствие и не вярвам че светът е добър.

Тези две неща пораждат натрапливостите и върху тяхната промяна човека трябва да се съсредоточи.Само че, страхът знае това и всячески  го ,, лъже ,,,  да се съсредоточи и разбере съдържанието  му и така се  преминава от един страх в друг, до безкрай.

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×