Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Pokahontas

Страх... Някой ще ме разбере ли?

Recommended Posts

   Пиша и плача :-) Отчаяна съм... А иначе съм толкова щастлива. Нямам причина да се чувствам така. Или имам? Но не толкова съществена. Просто съм ужасно емоционална. 

Не знам от къде да започна.

   Живея и работя в София, но по принцип съм от далечната провинция, в едно населено местенце, където всички се познават иии... са много задружни. Дойдох в София преди около 7 години. Откъснах се от всички - не че нямах приятели тук... но не беше същото. Тук нямах време за нищо освен работа. Рядко излизах а приятелите и познатите не виждах често. Имах проблеми с вече бившия ми мъж. Живяхме 6 години. Разделихме се доста болезнено и с доста проблеми. Беше преди една година. Много добре приех раздялата, като се има предвид колко чувствителна съм. След дълги проблеми и период на паническо разстройство си тръгнах от него. 

  Сега съм с човека, който искрено обичам. Разбираме се. И съм толкова щастлива. А не мога да изживея спокойно щастието си. Просто ме е страх. Страх да остана сама нощем. И това се случи, след като една вечер ми прилоша (беше ми паднало кръвното). Мъжа ми беше нощна смяна. Не се изплаших - бях тренирана да не се паникьосвам. Просто тръгнах по спешните отделения. включиха ми система, прибрах се и незнайно как даже заспах. От тогава изпитвам тоя ужасяващ страх. Не знам от какво точно, Да не ми прилошее, да не умра и няма кой да ме види и помогне, защото много ми се живее. Страх от болести. Страх да не се случи нещо с близките ми или аз да не ги притеснявам с това мое състояните. Мислила съм какви ли не варианти. Да викам някой да спи при мен... да ходя да спа в колата където мъжа ми я паркира до работата, да ходя да кисна в съседното денонощно, докато се съмне и кво ли още не. Имам чувството, че тук ако не е мъжа ми, съм сама... в цяла София сама. Не че нямам приятели - имам много, общителна съм и знам, че биха ми помогнали, в същото време не мога да разчитам на тях. 

   Посетих психиатър. И тъй като му казах, че искам да забременея, ми изписа Неолаксен - уж на били на билкова основа и Алора. Пих го седмица и нещо и ми се струва, че положението се влошава. Миналия четвъртък се прибрахме към нашия край за празниците. Бях спокойна през повечето време, но като се сетех че веднага след като се приберем в София, мъжа ми ще е нощна и... ме обземаше тревожност. След 1-2 валидола ми минаваше... 

   Снощи, като си тръгнахме за тук, щях да полудея... Неее, не беше паническа атака. Знаете ли какво е усещането, когато имате чувството че душата ще ви се пръсне? Само като си представих, че се връщаме в София... На няколко пъти помолих мъжа ми да се върнем. Толкова гадно се чувствах, а и как да му го обясня? Как ще ме разбере някой, който не го е преживял? Имах чувството, че полудявам. Исках да ме упоят и да заспя. Защото друг изход не виждах... И като си помислих, че ако преживея този момент, ще ме вкарат в лудница... Разбирате ли ме? Кажете, че ме разбирате и това ще мине. Пих половин Ривотрил. Да, имах някакви запаси от едно време. Не исках да го пия. Колкото и да се съпротивлявам да не пия тъпите хапчета... не издържах. Да, помогна ми. Само какво облекчение беше след като вече отново всичко имаше смисъл. 

   Сега съм добре. Чудя се кога ще започна да пия нормални антидепрсанти, да ми подействат и да започна да променям мисленето си. Да, знам, че ми трябва психотерапевт. Но докато ги имам тези симптоми, едва ли ще помогне. Сега пак съм сама и най-вероятно пак ще се упоя с някакво хапче. Ей така - преди да е станало тъмно. Страх ме е от страха. Кажете ми, че не съм за лудница и ще ми мине. Моля ви. Кажете ми, че и от няколко такива хапчета няма да се пристрастя. От всичко ме е страх вече. Искам си нормалния живот, без страх. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Пиша и плача :-) Отчаяна съм... А иначе съм толкова щастлива. Нямам причина да се чувствам така. Или имам? Но не толкова съществена. Просто съм ужасно емоционална. - Просто си в капана на страха. Голяма част от това, което описваш се случва на много хора. Аз също бях много щастлива когато ми се случи. Прекрасен мъж, прекрасен живот, бебе и хоп - панически атаки, непрекъсната тревожност, страх от полудяване и от какво ли още не.

 

 Сега съм с човека, който искрено обичам. Разбираме се. И съм толкова щастлива. А не мога да изживея спокойно щастието си. Просто ме е страх. Страх да остана сама нощем - Аз бях по същия начин. Още от сутринта започвах да го мисля как ще изкарам нощта и бях в непрекъснато напрежение.

 

Мислила съм какви ли не варианти. Да викам някой да спи при мен... да ходя да спа в колата където мъжа ми я паркира до работата, да ходя да кисна в съседното денонощно, докато се съмне и кво ли още не.  - Повярвай, това и да го направиш, страхът ти ще "избие" в нещо друго. Той просто е много "хитър" и ще намери начин пак да те обземе.

 

Неее, не беше паническа атака. Знаете ли какво е усещането, когато имате чувството че душата ще ви се пръсне?  - О, да, много добре знаем:)

 

Исках да ме упоят и да заспя. Защото друг изход не виждах... И като си помислих, че ако преживея този момент, ще ме вкарат в лудница... Разбирате ли ме? Кажете, че ме разбирате и това ще мине. - Ето, казвам ти го: Разбирам те, напълно те разбирам. И не само аз - повече от половината хора в това състояние изпитват подобни мисли. Аз лично съм ги изпитвала едно към едно както ги описваш.

 

Да, знам, че ми трябва психотерапевт. Но докато ги имам тези симптоми, едва ли ще помогне - симптомите ще отшумят когато започнеш промяната в мисленето и разчиташ на собствените си възможности, а не на антидепресантите. Когато се научиш да бъдеш смела.

 

Страх ме е от страха. Кажете ми, че не съм за лудница и ще ми мине. Моля ви - Казвам ти - Не си за лудница! Можеш да го преодолееш! Всеки може!

 

Искам си нормалния живот, без страх.  - За да го постигнеш трябва да се научиш да бъдеш смела. Само това ти трябва. Нищо друго. И знаеш ли колко е вълнуващо да се учиш? И насладата от малката победа над поредния страх...Страхотно е! А накрая когато погледнеш назад и видиш с какво си се справила, имаш чувството, че светът е твой и можеш да постигнеш каквото поискаш. За да се научиш, обаче, ти трябва учител и той е психолога/психотерапевта! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ти lind  :rolleyes:  Наистина ме успокои. Ти пила ли си антидепресанти? И как успя да се справиш? Какво промени?

Аз ще стана смела, но не знам дали ще мога без антидепресанти.Пих седмица и малко Неолексана с Алора и не ми беше много добре. От два дена не го пия и се чувствам добре, но не знам дали е от тва, че се е натрупал вече или защото съм го спряла или защото миналата вечер пих половин ривотрил и още действа... Не знам дали да си продължа тия лекарства или да ги сменя. Не мога да се уча да бъда смела, когато мъжа ми е нощна, но пък когато не е, сигурно няма да имам кризи и няма да се науча да се справям... Объркана съм. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Пих антидепресант година и половина, спрях го и всичко се върна. Обадих се на психиатъра и той каза пак да започвам. Слава Богу, че още тогава съм се усетила, че нещата няма да станат по този начин и веднага потърсих психотерапевт. На втората ми среща с него все още пиех антидепресанта (втори път, трети месец) и вече бях сигурна, че искам да го спра веднага. Направих го от раз без никакви схеми на спирани и притеснения. 

 

Аз ще стана смела, но не знам дали ще мога без антидепресанти - То идеята е точно тази: да бъдеш смела, разчитайки на себе си. Иначе къде е смелостта? Това е все едно да се изправиш на 1 метър пред лъв, но лъва да е в клетка - пък ти си мисли, че си смела щом си близо до него. Разбираш ли? Като започнеш психотерапия ще добиеш самоувереност и тогава спирането на лекарствата ще има смисъл. Ако ги спреш на своя глава без да променяш мисленето си, не правиш нищо! По думите ти съдя, че изцяло си се уповала на лекарствата и нямаш капка вяра в собствените си възможности, а това няма да те изведе от състоянието ти. Колкото и методи и техники за справяне да опитваш едва ли ще се получи или поне не и в близките 5-10 години.

Не мога да се уча да бъда смела, когато мъжа ми е нощна, но пък когато не е, сигурно няма да имам кризи и няма да се науча да се справям. - Наистина не можеш. Вярвам ти! Ти просто не знаеш как да бъдеш смела. Можеш много да го искаш, но само с искане не става. Трябва да се научиш. Пак казвам - трябва ти учител! Другото е само загуба на време и страдание.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хм, ще се справя пък  ;)  Няма да позволя на това чудо да ме обземе и тормози... Нали... преди си мислех, че моето състояне е различно, то е по-сериозно и т.н. и т.н. Само си търсех оправдания. А щом това не е смъртоносно :D  и хиляди хора са се справили, значи... не съм някъв единствен, изключителен и тежък случай, че да не мога да се справя... 

Преди 2 дена бях при психиатър, просто побърквам и притеснявам всички около себе си и всеки се чуди как да помогне - та ме заведоха. Ако знаете какви "чудесии" ми предписаха. Като изключим страничните ефекти, които могат да се появят, не прочетох нищо положително от хора, които са ги пили... Как ще пия хапче, от което мога да започна да треперя, да ми се вие свят, да имам сърцебиене, потене, да не мога да спя, да ми се появяват някакви мисли за самоубийства и т.н. Симптоми, които не съм си и представяла, да започнат да ми се появяват??? Та нали после ще искам тях да лекувам... хахаха, луда работа  :lol:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте :-) Отново да споделя: Вече все по-рядко съм тревожна и напрегната. Нощните смени на мъжа ми минаха, а и като цяло се чувствам по-добре. Вече имам уговорка с терапевт, с когото ще започнем терапия скоро. Притеснява ме това, че след една седмица мислим да ходим на почивка или по-точно на бани с минерална вода, която е за хора с тревожни разстройства. Притеснява ме, дали няма да се появи някакъв гаден симптом там, защото наистина, ама наистина не искам да прибягвам към ужасните антидепресанти или успокоителни. В същото време съм настроена положително от очакваният ефект на почивката... ама нали - пак трябва да пътувам и после да се връщам в София. След последната случка с връщането ми в София не знам как ще реагирам.

Като не съм на работа, все се занимавам с нещо, но пак мисля и анализирам състоянието си, което на моменти ме успокоява, на моменти ме напряга. Като съм на работа пък, въобще нямам време да мисля за състоянието си, но пък там ми е много, много напрегнато откъм работа. Много е стресираща и... ужасна. Харесвам, това което работя, ако не бяха страничните фактори там, които постоянно ме напрягат. Да не говорим за работното време, което е дълго. Минава бързо, да, защото все си зает с нещо, но... никакво време не ми остава за друго. Така работя 2 години и половина. И вече сериозно се замислям дали да не сменя работата си или не е желателно да си докарвам допълнителен стрес по този начин точно сега. 

Кажете ми, това моето състояние нали не е ПР? Или Агорафобия? Веднъж минах през паническото разстройство и доколкото си спомням, сега въобще не реагирам и не се чувствам толкова зле, както тогава. Тъжно ми е и объркано и нямам търпение всичко скоро да ми мине.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Скоро започваш терапия - чудесно! Ще видиш как мислите ти ще се подредят лека полека и с всеки ден ще се чувстваш все по-малко объркана:) Насочи сега енергията и мисълта си към вярата, че скоро ще бъдеш една нова Покахонтас, която така си мечтаеш да бъдеш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей Покахонтас!всички ние те разбираме много добре.ето ти дефиниция но агорафобия-Агорафобия (от гръцкиαγορά, площад и φόβος, страх) е вид тревожно разстройство - фобиястрах, изпитван при преминаване през големи открити пространства.Това състояние може да се придружава или не от пристъпи на паника.

При хората страдащи от агорафобия, страхът може да се проявява при напускане на дома, преминаването през обществени места, смесване с тълпи, пътуване сам. Основният проблем на страдащите е, че нямат възможност за бърз изход от кризисна ситуация.с две думи-доброволен затворник на собственият ни страх.моят съвет е каквото и да изпитваш като чувство или симптом да не допускаш да завладее живота ти -казвам го от опит.Посети терапевт и следвай неговите съвети стриктно каквото и да се изисква от теб-направи го и никога не се отказвай.откажеш ли се става още по трудно.Конфронтирай се със страха,а именно изправи се смело срещу него и не се предавай ,защото всичко е в главата ти.нямаш никаква реална опасност която да те застрашава.не е невъзможно да го преодолееш -така че смело напред към терапевта и успех

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

...Конфронтирай се със страха,а именно изправи се смело срещу него и не се предавай ,...

 

:3d_137:

Редактирано от Георги Балджиев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×