Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Ивета

Прегръщане на страха

Recommended Posts

Да идват всички натрапливости на света, че вече ми писна. Ще ги приема с най-голямо удоволствие и ще им отворя широко всички врати за добре дошли ... 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте. Искам да споделя какво открих за себе си, от което доста съм учудена, защото явно съм се лъгала до сега. Живота така ме завъртя, че след 28 годишно отсъствие се прибрах в родния си град. За сега се налага да живея при родителите си. Винаги съм си мислила, че не се разбирам с майка си, а то излезе, че тартора в къщи е баща ми. Въпреки уверенията на всички, че той е труден характер аз винаги съм го защитавала. Поне до 18 год. възраст нямам спомени да съм влизала в пререкания с него, а само с майка ми. Имам само болезнен спомен как като малка, може би съм била на 4-5 годинки ме наказа на колене зад вратата с вдигнати ръце, защото отказвах да кажа името си, в следствие на което аз се напишках от страх. Можех да си говоря с него по телефона с часове. Винаги ми е казвал, че съм му слабост и му липсвам, че ме е създал с голямо желание, а в един момент видях обратната страна на медала. Човекът си беше изградил негов консервативен свят, в който аз си оставах малкото момиченце. Вече на 46 години на мен ми се държи сметка къде съм по цял ден, когато не съм на работа, правят ми се забележки за нищожни неща. Съзнавам, че доста време съм била далече от тях, но това ми разби представите за всичко. Човекът си искаше неговите правила и на три пъти ми беше казано, че къщата е негова и ще се живее по негов начин. Аз не се оставям на манипулация и заявявам своето мнение и право, но като цяло някакъв страх и подтиснатост си ме измъчват. Веднъж след силни думи от негова страна след това ми се извини, но от това не ми олекна. Буквално не ми се прибира в къщи. Лошото е, че в момента нямам друга алтернатива и да се махна. Та противоречието тук е ... родител ми е трябва да го ценя и уважавам, но не и на тази цена. Искам да съхраня себе си, а някакъв скрит страх постоянно е в мен. Не мога да открия правилния подход в себе си. Започнала съм да се дразня и от най-малкото. Знам, че при пръв удобен случай ще се изнеса, но до тогава ... ???

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Току що осъзнах още нещо. Опитвам се да търся под вола теле. Все търся някакъв отговор на НЕЩО СБЪРКАНО В МЕН !!! Мислите ми препускат и ровя ли ровя! Но аз не знам въпроса !?! Мозъкът ми винаги си е работил на тези обороти, но от доста време съм му задала неправилната команда и той не работи в моя полза. Тази тема КАКВО МИ Е всъщност е вид натрапливост. Когато истински се отдам на нещо съществено спирам да меля и да се правя на голям психолог. Въпроса е как да тръгна в правилния коловоз ... ?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Правилния коловоз се намира ,,опипом" .Като проверяваш до колко правилни са мислите ти и тези които ти подават . Значи тръгваш , и едва после осъзнаваш на къде вървиш . Не знам друг начин .От позиция на същността няма значение каква посока поемаш . Когато не ти хареса сменяш курса и пак вървиш . И само опита може да ти помага за по-правилните решения .Опита :) но не натрупаната информация . А опита във себе утвърждаването ----вярата в себе си , себепознанието .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте. Не съм писала скоро, но искам да споделя какво осъзнах. Много често чета тук, а и в моят пост Орлин ме кара да се отдръпна на метър от себе си и да се погледна от страни. Да ама не. Страхувам се да го направя. Сякаш ако го направя ще падна. Вкопчила съм се в себе си, в стария си модел на мислене. И току що осъзнах, че съм понесла отговорност за всички и всичко около мен, само не и за себе си. И чувство за вина в изобилие. И така навъртам огромно напрежение. Сякаш ми трябва някой пред, който да се отпусна, а не го намирам. Някой пред, който да си изпея всичко. Започнах психотерапия, но и там не успявам. Усещам, че успея ли да го направя ще смеля цялото напрежение. Не стига, че не го мога ами и не спирам да мисля за това. То е нещо като изхода, който виждаш, а не можеш да стигнеш до него. Опитвам да медитирам, да се отпускам, но оставам в себе си. Сякаш ме е страх да напусна тялото си. А знам, че само така ще ми олекне. С една дума...страхувам се от себе си. По-тъпо и абсурдно нещо не може да има. Та исках да попитам...докога така ?!?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Някой, на когото да се довериш, който същевременно да те предизвика по-силно, за да се научиш да губиш, да пускаш невротичния контрол, за който се държиш като удавник за сламка. Едновременно знаеш, че е сламка и че държането за нея поддържа давенето ти в неврозата, но и не го пускаш, несъзнавано уверена, че ако го пуснеш, ще се удавиш напълно, за разлика от гърчавото сега наполовина давене в страховете и живеене също наполовина. Истината обаче е, че когато се довериш на някого в това пускане на невротичния контрол, това доверяващо взаимоотношение се пренася в теб като доверие в самата себе си. А се оказва, че загубата на контрола, е намирането на самообладанието, вече от позицията на смелостта ти! 

Помогни малко на терапевтката си и ти с горното разбиране и преживяването му! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ти Орлин. Чета и осмислям всяка твоя дума и изречение. Не са ми чужди, защото преди доста време това пускане на контрола ме освободи, но за съжаление не успях да стигна до края и пак се затворих в кашон. Знам, че се иска доста смелост, а ако нямам то ще се случи нещо, което наистина ще ме изкара навън. Ще се постарая да махам малко по малко бариерите, но знам, че няма да е лесно. Разбирам те прекрасно. Зная го на теория, виждам го и го усещам, само ми трябва смелост да го направя. А докато не повярвам в собствената си сила ще продължавам да търся силата от вън. Моля се душата ми да ме срещне с подходящия човек, който здраво да ме разтърси и предизвика.

Искрено благодаря за отговора!  Бъди здрав и весели празници! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,С една дума...страхувам се от себе си. По-тъпо и абсурдно нещо не може да има. Та исках да попитам...докога така ?!? ,,

Здравей!

Ще е още дълго.Някак си, не си все още разбрала и приела,че си едно прекрасно създание.Да, както всеки човек, имаш и слаби страни, но ...това те прави още по-прекрасна. Не се притеснявай, след година, две или много повече, ще го направиш и заживееш, така както заслужаваш-спокойно.

Няма да бъде нужно да се променяш, за да бъдеш обичана

 

 

 

- Помисли за възможността всичко онова, кое­то не харесваш в себе си да е твоята най-добра страна.

- Нима моите недостатъци са най-доброто в мен?

- Да. Те са твоите най-добри характеристики -може би просто се открояват в малко по-голяма степен.

-  Не разбирам.

- Онази твоя страна, която другите наричат „спонтанна", е същата характеристика, която на­ричат „безотговорна", ако се проявява в малко по-висока степен.

Онази твоя страна, която определят като „храброст" е същата характеристика, която на­ричат „глупост", когато тя се изявява в малко по-висока степен.

Онази твоя страна, която бива наричана „уве­реност", е същата по своя характер, както онова, което се нарича „егоцентризъм", когато е в по-го­ляма степен.

Всичко онова, което наричаш „най-големите ти недостатъци", не е нищо друго освен твоите най-големи качества, но пуснати по-високо, така ся­каш „музиката" им да звучи по-приятно.

Онези неща, заради които хората те обичат, са същите характеристики, заради които те кри­тикуват, когато им се струва, че са прекалени.

Те ще те обичат за това, че си готов бързо да вземаш решения, но ако го правиш твърде често и с твърде голям размах, ще ти кажат, че се „надуваш".

Те ще те обичат за невероятната ти способ­ност да разрешаваш проблеми, но ако го правиш твърде често, с твърде широк размах, ще заявят, че желаеш вечно да се „налагаш".

Ще те обичат заради чувството ти за хумор, но ако твърде често го демонстрираш, ще те обви­нят, че си „вятърничав" и че никога „не си сериозен".

Една и съща характерна черта хората ще оби­чат или критикуват в зависимост от „степента", в която я проявяваш.

- Никога не съм се замисляла за това.

- Вълнуващото, когато го разбереш е, че няма да бъде нужно да се променяш, за да бъдеш обичана.

Не е нужно да отхвърляш някоя своя страна или да заклеймяваш част от себе си, да се самоот­ричаш.

Не трябва да „обвиняваш" никой аспект от своята същност, нито да се опитваш да се попра­виш, отстранявайки този аспект.

Трябва само да наблюдаваш живота по-отблизо, за да видиш кои твои качества е добре да „про­явяваш" в даден момент и до каква степен да им позволиш да се изявят в дадения момент. На каква „честота" да ги настроиш.

- Разбираш ли?

- Напълно! Да, разбирам!

- Добре. Това е нещо страхотно, което трябва да запомниш. Нещата, за които хората те обвиняват, са същите, за които ти се възхищават, когато ги изя­вяваш по друго време и на друго енергийно ниво.

Като знаеш това, можеш отново да се оби­чаш изцяло такава, каквато си, както си се обичала, когато си била дете. Това е голямо освобождение. Това е прекрасен миг от себеобновлението и себе-откриването. То те връща към самата теб.

ПП какво работите с психолога?

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря Ви за вниманието д-р Първанов. Замислих се. Най-голямата ми грешка в този живот е, че не си позволих да се страхувам, защото когато го правя изглеждам слаба в собствените си очи, а в същност най-хубавите си моменти съм изживявала точно когато съм си била Аз Страхливката. Тогава много по-лесно намирах верният път. Любов и внимание съм получила от баща си. Благодарна съм му за това, но на какво може да те научи един мъж, който цял живот е носил всичко на гърба си и в момента е с 7 от най-лошите болести. Екнат в мен думите му пречупени през собствената му призма ... няма да се предаваш, ти си силна. Е, това както ми е помогнало, така ми е изиграло и лоша шега. ТРЕВОЖНОСТ ДО БЕЗУМИЕ. А от майка ми спомен да ме успокои, когато съм имала нужда нямам. По-скоро, когато съм имала проблеми ми е казвала, че така съм тревожела и нея и така върху моето напрежение си докарвах и чувство за вина. Всичко това съм го осъзнала, но не мога да го променя и това още повече генерира напрежение в мен. Буквално съм забравила или по-скоро не съм научена да се отпускам и да бъда жена. Така научих и всички около себе си. Аз просто трябва да бъда винаги нащрек, защото когато се отпусна не мога да приема нормално страховете си. За Бога ... мъже около мен постоянно мрънкат и се оплакват, а аз се правя на безсмъртна. Относно работата с моята психотерапевтка. За около 5 сеанса през повечето време аз говорих за живота си, стана ясно, че съм много тревожна, бяха ми правени всякакви тестове и накрая получих отговор, че ако не си пия хапчетата, които бях оставила терапията няма как да ми повлияе. Тук вече много се обърках. Аз бях отишла точно за това да ми даде насоки как да овладявам тревожните си състояния. Вече наистина не ми се говори и предъвква живота ми. Трябва ми истинска работа, за да се изправя срещу себе си. Много малко неща достигнаха от нея до мен. Медитация, дишане, приемане на страховете...това и сама отдавна се опитвам да го правя. От месец не съм ходила, не виждам смисъл. Трябва ми нещичко, колкото и малко да е, но да ме предизвика. Нужно ми е да превъртя лентата. Опитвам се да се познавам и се харесвам, но имам доста блокажи, изкривено мислене и предъвкване и всичко това ме връща обратно. Върху това искам да работя, но не успявам сама. Нужно ми е повече доверие в живота и в себе си. И вярвам, че един ден ще го постигна. Когато тогава. :)

Бъдете здрав д-р Първанов. Благодаря Ви отново за вниманието и желанието да ми помогнете. С уважение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мерси за пожеланията!

Права си за терапевтката, това не е пътя за справяне с проблема. Терапията, в случая трябва да е насочена не към миналото, а към бъдещето.

Трябва да работи и за подобряване на семейната атмосфера-противоречива е.В един пост баща ти е цербер, в друг, носи всичко на гърба си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Относно отношението към баща ми ... противоречиво е да. Така е от година насам, когато се завърнах в бащината къща. Растяла съм с убедеността и той много често ми го е казвал и показвал, че съм неговата слабост и радост, а сега виждам друго. Зад всичко това стои неговото желание за притежание и контрол. Аз винаги съм имала сили да отстоявам себе си, колкото и да ми е било трудно и разбрах, че просто не съм оправдала неговите очаквания. Никога не ме е упрекнал по неприятен за мен начин, но ми бяха нужни само три изречения от него, за да прочета в очите му какво всъщност мисли. Аз следвах своя живот и не поисках да се вкарам в коловоза на семейството. Малко съм нещо от сорта на черната овца, която понеже не се съобрази със закостенелите вярвания и традиции  на родителите си лекичко си пообърка живота, ако може така да се каже. Но отгледах две прекрасни деца и съм горда с това. Истината е, че съм възпитана да бъда послушна и тези закътани надолу проекции на моите родители ме вкарват във вечното противоречие. Показала съм им, че отстоявам себе си, защото съм искала, но ми стана ясно, че съм нямала достатъчния ресурс да се справя с това , за което мечтаех.  Просто живях в страх и напрежение, докато не капнах. Лошото в случая е, че ми се налага да живея с тях на този етап и тук идва сблъсъка. Аз всичко това съм осъзнала, лошото е, че го постигам с помощта на медикаменти и доста натрапливости. Това е, което ме притеснява. По някакъв начин трябва да приема страховете си и да се науча да се справям с натрапливите мисли, защото те акумулират голямото напрежение в мен. За това ми трябва специалист. Не успях да го открия за вече ще станат 20 год. Както казах омръзна ми да предъвквам живота си пред поредния психолог или терапевт. Истински бях обнадеждена, че ще успея да постигна нещо с последната си психотерапевтка, но когато и тя ме върна към медикаментите вече ... вдигнах ръце от всичко. Карам я както мога и знам, но това е мъка. Добре ... днес, утре, след седмица или може би месец или година все ще се отпуша. Щом като веднъж съм го видяла и усетила и поискала трябва да стане. Лошото е, че съм инат и бързак ... или пък не ... може би това са най-хубавите ми черти. :) Когато ги приема ще се намери някой с олимпийско спокойствие, който ще ми помогне да стопявам напрежението в мен. Или пък друг, който да ме предизвика докрай :) . До тогава ... ще стискам палци да съм късметлийка.  Май съм се пуснала по течението ... само дано управлявам лодката си правилно !

Здрави бъдете и хубав ден от мен ! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте. Искам да споделя нещо. След близо 20 год. големи периоди с медикаменти и много малко без и след достатъчно психотерапия със специалист в един момент я докарах до там, че и хапчетата и анализата станаха час от ежедневието ми, а вече част и от натрапливостите. Всичко, което изговорих и обсъдих в процеса на психотерапия ми остана в главата вече като нещо, което ми пречи. По цял ден анализирах почти всичко, което вършех или просто си мислех за разговорите ми с психотерапевтката ми. Сякаш ще се превърна в специалист по душевни болести. Жената доста се постара, даде ми кураж, разчовъркахме проблемите ми, получих насоки, но ... Или аз вече достатъчно дълго време съм циклила или ... Всичко остана в мен по-скоро като информация отколкото като нещо, което ми е помогнало реално и да се приключи... Та в един момент ударих на камък. От тук на сетне вече нямаше на къде.  Трябваше сама. За медикаментите няма да говоря ... знам, че съм се закачила за тях, ще ги махам кога не знам, но другото трябваше да оправям сама. Първа стъпка ... осъзнаване на случилото се ... търсех успокоение, което не е решаване на проблема. Или по-скоро оставях си проблемите в кабинета и в началото ми олекваше, но в последствие се стигна до тук. Втора стъпка ... смъкване на напрежението и постепенно навлизане в живота, защото буквално бях избягала от всичко. В момента дори не ми се влиза във Фейсбук, че още с отварянето попадам на хиляди психологически излияния, което страшно много ме изнервя. Заела съм се с елементарни неща и рутинни, защото всяко ново нещо ме изкарва извън релси. Да не пропусна факта, че съм в Германия от две години и ми е още по-трудно, но тук поне има шанс да вържа мозъка си с нещо ново, което ме и спасява може би донякъде. Преди да дойда тук бях една година при семейството си, в центъра на проблема. На глава с болния ми от доста гадни болести баща така и не успях да изляза ... толкова твърдоглав човек не съм виждала, въпреки, че си казахме доста. Получих и извинения. Но вече спрях да мисля за това, защото и той самият ми сподели, че не можел да се справи със себе си :) . Та въпросът е  ... когато съм изправена пред по-голямо напрежение просто го приемам като част от себе си, защото е нещо нормално, прегръщам си го както казва Орлин и продължавам, опитвайки се да не анализирам или по-скоро да не обръщам внимание на безсмислените брътвежи в главата си :) . Понякога ми се получава, понякога не , но все пак е нещо. Доста съм се омотала, сега е време да се размотавам. Стискайте ми палци ... и ме подбутнете малко :) . С най-искрени чувства  

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Напрежението не е част от теб, то е част от живота.Едва след смъртта ни то ще изчезна.Така че, просто го приеми като знак,че си жива.Преди време , често хора напрегнати като теб, ги водех на гробището и им казвах ,,Ето тук има наколно хиляди човека, те са абсолютно спокойни в гробовете си .Предполагам, много от тях биха се съгласили  да си смените местата, те да заживеят твоят напрегнат живот, а ти да легнеш спокойна в гроба им,,.

Трябва да ти кажа,че никой не избираше да направи тази размяна и стане вечно спокоен.Не я прави и ти.Живей си живота, прави нови неща, запознавай се с нови хора, прави добро и се страхувай да не би напрежението да го няма, тогава ,най-вероятно, ще си на онзи свят, там напрежение няма.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Ивета каза:

още с отварянето попадам на хиляди психологически излияния, което страшно много ме изнервя

Колкото по-рядко, по-добре. Отпиши се от ревящите "помагащи", а всъщност поддържащи рева групи, почисти доста "приятели" оплаквачи. След време, само по предназначение, а засега, максимално рядко.

Току-що, Ивета каза:

постепенно навлизане в живота, защото буквално бях избягала от всичко.

Всекидневната работа, спортът, контактите с точните хора, поддържането на приятелство със светли душички, създават структура на деня, дават дисциплина, мотивират, служат като една житейска, динамична медитация - едно ежедневно многочасово съсредоточаване, вършене на дейност. Ако правиш това, което обичаш, чудесно. Ако ли не, обичай това, което правиш. Когато вътрешната настройка е такава, изпълнена с благодарност, смирено учене, заявяване на любовта активно, трудът се превръща в карма йога, в молитвено-медитативна практика.

Току-що, Ивета каза:

когато съм изправена пред по-голямо напрежение просто го приемам като част от себе си, защото е нещо нормално, прегръщам си го и продължавам, опитвайки се да не анализирам или по-скоро да не обръщам внимание на безсмислените брътвежи в главата си

Когато тревожността цикли в натрапливости, винаги се стига до медитацията - всичко преди това е подготовка. Придобий опит в майндфул фокусирането и онова широко, свободно, медитативно съзнание около него. Като старт - слушай ежедневно аудио сесии водена медитация. А още веднъж, сама. След време, изцяло сама, без водена сесия (разбира се, можеш да се включиш в медитативна група). Между мислите - схвани самото усещане, опитът, вътрешното преживяване на концентрацията. То е като леко, съвсем леко вътрешно усилие, една вътрешна точка, съсредоточие, около което оставяш мислите и чувствата да идват и си отиват спокойно. Постепенно около това фокусиране, се появява едно свободно, по-широко съзнание, от чиято позиция на наблюдател знаеш, че фокусът и фокусирането са от ума, но Ти си повече. Но, опрости - засега просто фокусирането - останалото е преживяване, умът не може да го знае. 

След време се получава нещо интересно - тази жива, съзнателна, изпълнена с любов тишина, се свързва с напрежението - няма отричане, няма гонене на Михаля на спокойствието. Напротив, житейските, а оттам и вътрешни напрежения, страхове, тъги, гняв, са прегръщани от тази блажена тишина, погалвани от нея, успокоявани, трансформирани. Като гориво са - страхът става на смелост, тъгата на мъдрост, гневът на мотивация... 

Баща ти - ще те дразни, докато има нужда да се дразниш. Колкото повече вътрешно се случва горният процес по преобразуване на собствения инат, поддържащ всичко с дисоциирането си по старому и разтапянето на страха, гнева, вината, до усмихната зрелост, толкова по-лесно ще ти е с баща ти. Отвън, здрави граници, а вътрешно, безусловна любов. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря и на двама ви за бързите отговори ... не очаквах. :) Препрочетох ги три пъти, пак ще ги чета. Д-р Първанов, това със спокойствието със сигурност съм го усетила, защото още в началото бях на вълната "не съм спокойна, когато съм спокойна" . С една дума съм като умряла. Не искам да умирам и си искам живота. Просто когато позволих на напрежението да вземе връх над мен под формата на паник атака автомотически избягах и от него. Знам, че е най-нормалното нещо на света, но когато са ти предали като ген вътрешно напрежение и в същото време възпитавайки те да бъдеш послушен ... ти предават такива златни окови, че в един момент клапана избива и като не си подготвен за това какво става, дълго време циклиш. Орлин, проблема ми тук в Германия е точно средата. Знам от какво имам нужда, но все още ми е трудно да го открия. Дори на моменти ми е идвало да си събера багажа и да се прибера. Точните хора не се намират лесно в чужда страна, но не е невъзможно. Иначе възможност за активен спорт и разходки има. Опитвам се да правя план на деня и да го следвам. Понякога трудно, но се получава. Опитвам се да медитирам. Мисля, че само веднъж ми се получи нещо качествено подобно на твоето описание, но какво се случи след това ... не знам дали това е целта на медитацията, но аз бях стигнала до положение изключително приятно за мен, продължих си деня съвсем спокойно до момент, когато цялата реалност на всичко "лошо" (а това са си пак моите блокажи, знам) се изсипа върху мен. Както бях спокойна моят мъж ме гледа странно и ми казва, че нещо ми има :) , не съм била тук и кво става ? Звъни се на вратата ... трябва да включвам немски, който още пелтеча ... ужас ... и хайде пак в  мелето. Просто мозъка прещраква. Че този път трудно влизане в релси. И оттогава пак страх да се отпусна, че кой после ще хваща контрола :) . Но усетих и нещо друго, което ми хареса. Когато хората започнат да ме гледат странно и да не са доволни от мен това означава, че аз съм започнала да идвам на себе си. Това състояние трябва да задържа. Ще продължа с медитациите, знам че е добре за мен. А относно баща ми ... по-лошо е от дразнене. Той е прикрит тартор. Цял живот на думи съм му слабост и радост, лоша дума като обида не съм чула от него, но не дай си Боже да тръгна срещу него дори за нещо елементарно, да започна да правя нещо, което на него не му харесва ... дори и вратата ми е показвана. И лошото е, че не се кара ... КАЗВА !!! Искала съм да застана срещу него и да спорим ако трябва, но не. "Той няма намерение да се караме" - това са думите от сорта недей да заставаш срещу мен. Ако ти харесва, харесва ако не напусни. Аз всъщност затова и на 18 год. се махнах от родния ми град. По лоша прикрита любов не знам. Но да , и тук знам как да действам просто ми трябва време да си стъпя на краката. Правила съм го веднъж ...  чувствах се изключително уверена в себе си и на тежките му думи му отвърнах толкова спокойно, че той просто замлъкна. И всичко отмина. В общи линии знам какво следвам, защото съм имала приблизително около 4-5 години  от тези 20 абсолютно интензивен и истински живот, знам чувството, но за съжаление нетрайно. Паднеш ли пак във въртележката с годините става все по-трудно да се изправиш. Това, което трябва да направя е да си изградя лично аз мои метод на справяне, в който да повярвам и да се случват нещата. Всекидневно спорт, медитация и отсяти контакти. И колкото повече хората от сегашното ми обкръжение, не ме харесват и ме намират за странна значи толкова повече съм на правия път :).  Трябва да успея да вкарам медитацията в ежедневието си. Благодаря ви отново за отзивчивостта. Здрави бъдете .  

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да ти кажа, ще съм благодарна на малко напрежение от твоето, тези дни ми е много спокойно :) Истината е, че като попаднеш в етап на живота, в който просто не се занимаваш и не си ангажиран с неща, които обичаш, започваш да обръщаш внимание на много малки, всъщност нормални неща. Освен спорт и медитация, се заобиколи с неща, за които гориш. Не знам, дали ще се изкажа правилно, но любовта е единственото лекарство - към себе си, към човека, с който си, към работата, към хобито. Предприемане на промяна, която вътрешно усещаш може би като необходимост. От опита, който има, както и наблюденията ми върху хората като цяло, дори от моя личен опит - всичко ти се показва, само следва да отвориш широко очи за отговора и да не се страхуваш. После една крачка и си там :) Бъдещето е в нас и ние сме бъдещето, знаеш :) Успех.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Във връзка с напрежението, симптомите и неразположенията, тези дни ми се случи нещо, което ме докосна дълбоко и което искам да споделя, тъй като може да помогне и на други. Мой много близък роднина се беше прибрал за Великден от чужбина. В хода на разговора му споделих за своите проблеми, симптоми, мисли и неразположения и той ми каза няколко неща, които ме накараха да се замисля много дълбоко. Звучат просто, но имат толкова много смисъл.

Първото беше, че тези симптоми и усещания са част от виталността. Това е живото, това е животът. Той е смях, рев, световъртеж, гадене, повръщане, емоция, напрежение, радост, тъга, движение и т.н. Другото целено патологично спокойствие е равносилно на "заспиване", "изравняване", емоционално умиране, то е застой, монотонност, загниване.

Второто, което обсъдихме, макар и клиширано беше, че каквото е писано, това ще стане - да, никой от нас няма власт да го промени, ако ще да се тревожи денонощно. Това касае и пускането на контрола. Т.е ако е писано да припаднеш или умреш, то ще се случи, независимо дали ти си съгласен и дали се тревожиш.

Третото, което обсъдихме бяха натрапливите мисли - за тях той ми каза - продължаваш да си вършиш нещата, които имаш да вършиш и това е. Без гонене, без борба, без анализ, без подхранване, без НИЩО. Просто НИЩО. Вършиш си нещата - например работиш, гледаш природата, ходиш, шофираш, играеш футбол и т.н. Фокусираш се върху това, което правиш.

Накрая завършихме с природната максима "Няма да живея с орлите", което образно казано онагледяваше посланието, че нищо не е вечно и че всичко е преходно и това трябва да се приеме.

От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.

 

 

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.,,

В случая важи правилото ,, Учителя се появява, тогава, когато ученикът е готов за това ,,.Без  четенето и другата  подготовка от твоя страна, думите му щяха да си останат, само думи.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да и когато отсрещният намери пътя към личността му. За мен този път е водещ, а не толкова самият казус на клиента или ползвания подход.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 7.05.2019 г. at 12:20, Ивета каза:

не знам дали това е целта на медитацията, но аз бях стигнала до положение изключително приятно за мен, продължих си деня съвсем спокойно до момент, когато цялата реалност на всичко "лошо" (а това са си пак моите блокажи, знам) се изсипа върху мен.

Реално медитацията започва да става истинска, когато вече вади нежелано потиснатото, едновременно със събуждане на широтата на потенциала. Не е само приятно, нито само другото. И двете е и едновременно трето. 

 

преди 22 часа, Човек_88 каза:

От 10 минути разговор с този човек научих повече от 15 изчетени книги, а самият диалог бих го сравнил с един сеанс качествена психотерапия. Понякога един на пръв поглед по-битово ориентиран човек, но с богата преживелищност и афективност, може да бъде наистина полезен.

Така си е... 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×