Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Найден

Шизофренията и отражението й върху близките.

Recommended Posts

Здрвейте,

Аз съм на 29 години. Имам сестра 5 г. по голяма от мен с тежката диагноза ,,Шизофрения". Няма да пиша подробно през какво сме преминали, смяна на лекарства, лечебни заведения, отричане на болеста. Тя си беше затворен човек в самото начало, лесно се обиждаше, лесно се отказваше каквото и да започне още от по ранна възраст. Като по млада до около 22 год, почти завърши ВУЗ (останаха й само изпити). Пробва се и да работи, но бързо се отказа.

Затваряше се все повече в къщи, нищо не подхващаше. Четеше си разни книжки за рая за друг съвършен свят. От малка посещаваше евангелската църква не смятам че е лошо, но при нея се стигаше до крайности, имаше период в който в къщи бяхме като църква, само се говереше колко сме грешни как да се изцерим и нищо странично не я интересуваше, а както знаем ,,Прекаления светец и Богу не е драг". Започна да твърди че усещала лошите мисли на хората и те я спират да направи каквото и да е. Трудно се общуваше с нея тя си имаше собствени ,,правилни" разбирания. Всички обкръжаващи бяха зли за нея,  да не говорим пък за хора употребяващи алкохол или цигари направо ги игнорираше. Случвало се е да бяга от къщи за да се отърве от лошите мисли.

Колуминацията настъпи към тридесетте години. Получаваше пристъпи, първо емоционални с парения в главата и какви ли не симптоми, истерични крясъци придружени с плач, беше сменила и няколко вида лекарства, спираше ги, пробваха нови (едното беше зейпрекс не си спомням всички в момента), като се почувства по добре казваше, че нищо и няма (те пък имат и странични ефекти много)и ги спираше. Намразваше хората които и ги дават (най вече майка ми), съпротивляваше се, отказваше приема. И така един затворен кръг. Докато един ден в поредната безисходица посетихме един психиатър в Пловдив, който само като видя състоянието и каза че няма време за губене и ни съдейства за настаняване в болница,,Свети Наум" в София. Там след около месец излезна наистина ,,като нова",  и по най- бързия начин преминахме към инжекции Xeplion. Нямаше вече друг изход. С времето стана по лесна за разговаряне по- осъзната вече, в момента осъзнава болеста си. От около две години е на тези инджекции. Оплаква се само от безсъние иначе други сериозни странични ефекти не зная да има. Но е като развалена плоча едно и също всеки ден ,,Няма да се оправя", ,,Как можах да се разболея". Все някой трбва да е до нея и да я утешава, да и дава кураж. Аз живея в Пловдив на квартира от 14 год.,  По голяма част от времето си съм далеч от нея и родителите ни. Изключително много се напрягам, изнервям и обезсърчавам когато разговарям с нея. Работата ми също често е натоварена, напрегната. Често губя апетит и мотивация. Знам, че трабва да сме търпеливи и болестта е сериозна, но и човека сам трябва да положи минимално усилие, а тя се надява че все накой ще е до нея, ще я носи на ръце, а родителите ми стареят всеки ден, не са млади.

Има нужда и от социална рехабилитация, да общува с хора, така затворена на село не виждам какво може да стане. Макар, не съм в къщи тази мисъл ме натоварва много. Бях в отпуск тия дни и се прибрах на село ( да от едно село сме), изяви някакво желание да влизала във фейсбук, бях и показал как става, ама тя от неизаинтересованост явно и безразличие не разбрала, показвам и че е елемнтарно, но тя бързо се отказва. И така това е само пример: Кой да ти помогне когато сам не желаеш, няма как да й начертая живота. Често избягвам да общувам с нея, напряга ме много и аз самия изпадам в отчаяния и дупки. Едно и също слушам като развалена плоча ,"Няма да се оправя", "Ох кога ли ще оздравея", а толкова свободно време поне една книга да прочете. Незнам. Трябва явно рехабилитация но не зная как и къде.

Цялата история и на мен не ми се отразява добре и до ден днешен, то и положението с работата знаете не е лесно, но и в къщи е постоянно някакъв застой (айде поне сега е малко по спокойна). Имах приятелка преди доста време сигурно година мина вече. В началото беше приятно срещахме се излизахме, но постепенно нещо се дръпна от мен бил съм скучен, не много приказлив, мълчалив дори. Спирахме да се виждаме после пак. Аз се изложих и в сексуално отношение ,,трудно стана работата" първия път (пък за капак на всичко тя ми беше и първата наистина пръв път). Тя пък не пропусна да ми натрие носа и да ми пише колко съм схванат и т.н и няма смисъл да излизаме. После пак се събрахме и съвсем ,,не стана" работата бях три пъти по напрегнат. Не знам дали беше разбрала, че е постъпила ,,грубо" но и следващите пъти не бяха впечетляващино малко по- добри понеже започнах да взимам Левитра, но постепено аз самия изгубих интерес към нея. Тя явно търсеше някаква емоция винаги първите и изречения след радяла са: "При теб нещо интересно има ли?" т.е. ако няма да не се обаждам хах. И така явно ми е останала травма щом си спомням за нея още и то неприятните неща. Често не се чувствам достатъчно МЪЖ, и си викам да не съм и аз нещо обратен та не можах да се справя, а тя си беше красиво момиче. Влизам в разни сайтове за запознанства, но нещо нямам осебено желание или необходимост да се срещам с жени. Пиша си с разни момичета даже излизаме на по кафе някой път, но не настоявам ако ме игнорират, не виждам сякаш някакъв смисъл от връзката, добре си ми е сам. Нямам нужда от някой да ми натяква че съм скучен, схванат и т.н. какво пък не може всички да сме вискоки, яки, забавни и най- най. Може и проблемите със сестрата да са дали отражение, чувство за вина, стрес в работа и др.Сега съм си сам, сякаш най- добре успявам да отпочина, да понеже и често пъти се чувствам преуморен, работата ми е предимно с документи, а аз съм ел. инженер обичам да поправям нещо, пък и колегите са ,,комунистически кадри" така да се каже все гледат да прехвърлят работа ако може да не работят най- добре. Мисля и за смяна на работата,  нещо което ще ми е по сърце, не смятам че съм некадърен. Сам да почувствам че имам развитие да ходя със желание на работа. Шефовете ми гласуват доверие защото съм честен и се старая да си върша работата, и аз ценя корекното отношение, но не смятам, че то е най важно за да се задържиш някъде макар и да е криза за работа.

И така...малко се поунесох но трябваше да споделя някъде без да ми се присмиват или съжаляват :)

Ако имате предложения за рехабилитацията на сестра ми ще се радвам.

Брагодаря, че прочетохте моята история!

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 

Здравейте, Найден!

 

Завършвате писмото си с апел за помощ за друг човек. Допускате да мислите, че Вашето лично щастие и пълноценност са в пряка връзка със здравата личност на Вашата сестра. Считате ли действително, че Вашето лично щастие зависи от другите и тяхното поведение, или бихте искали да носите отговорност за себе си като мисли, емоции, чувства и поведение, за да тръгнете по пътя на промяната?! Направили сте известни стъпки в посока „бягство от проблема”, живеейки далеч от тях, но както сам сте разбрал – където и да отидем по Света, носим себе си навсякъде. По-съществената част от Вашето писмо е, как се чувствате Вие и как го преживявате. Споделяте за житейски трудности, пред които сте изправен. Един човек би могъл да бъде адекватна опора на друг, само когато той е стабилизиран. В противен случай, Найден, ще се клатите и ще се завличате взаимно. Помислете върху това! Всеки един от нас е част от дадено семейство със своите специфики, житейски истории и ситуации, но и всеки от това семейство е индивидуалност. Идва момент, когато всеки от нас поема отговорност за собственото си развитие, действия и житейски избори. Хабите ценна енергия, време и мисли да преминавате в неравностойна битка с човек, който все пак е с шизофрения, очаквайки твърде много от него и ядосвайки му се. Успели сте дори да присвоите част от битката на сестра Ви с това състояние като своя, а дълбоката истина е, че това не е Ваша битка. Да подкрепяме семейството си, да сме загрижени и да бъдем опора, не означава да се изгубим в това, да се заличим или да се удавим в трудностите. Помислете в посока на самосъхранението си, както и в това да се повиши самооценката и самочувствието Ви. Не е необходимо, да не казвам, че дори не Ви е нужно, да присвоявате за себе си и етикетите, мислите и чувствата на останалите хора спрямо Вас. Въпросът е Вие постепенно да повярвате в силите и възможностите си, да спрете да давате сам на себе си тази оценка, която чувате от другите, и да я приемате за своя. Обикновено се срещаме или привличаме хора, които много добре успяват да ни резонират и да ни върнат обратна връзка за това, как самите ние се чувстваме насаме със себе си. Найден, приемете, че понякога се срещаме и с хора, които не са нашите хора. Те могат да очакват твърде много, за да запълвате Вие техните дефицити. Не е нужно да се променяте заради някого и неговите очаквания. Ако имате проблем или дискомфорт със себе си, поработете и направете постъпления за промяна, но заради себе си. Не е лесна ситуацията в семейството Ви и разбирам напълно, че това Ви се е отразило. Разбирам и загрижеността Ви, но е време да помислите за себе си. Човек може да помага на другите, само ако има какво да даде от себе си. Първо дайте на себе си това, от което имате нужда, и после отдавайте смело. Хубаво е да сте запознат и с границите си на себеотдаване, за да не се почувствате изморен, изчерпан и изнервен. Ще се появи и подходящия за Вас човек, когато самочувствието Ви се подобри. Седенето в самота като защитен механизъм, за да не се преживява отново и отново усещането за отхвърляне, няма да Ви свърши добра работа. Не забивайте в това направление, там е улица без изход. Пожелавам Ви успех, Найден!

 

P.s. „Нямам нужда от някой да ми натяква че съм скучен, схванат и т.н. какво пък не може всички да сме вискоки, яки, забавни и най- най. Може и проблемите със сестрата да са дали отражение, чувство за вина, стрес в работа и др.Сега съм си сам, сякаш най- добре успявам да отпочина, да понеже и често пъти се чувствам преуморен, работата ми е предимно с документи, а аз съм ел. инженер обичам да поправям нещо, пък и колегите са ,,комунистически кадри" така да се каже все гледат да прехвърлят работа ако може да не работят най- добре. Мисля и за смяна на работата,  нещо което ще ми е по сърце, не смятам че съм некадърен. Сам да почувствам че имам развитие да ходя със желание на работа. Шефовете ми гласуват доверие защото съм честен и се старая да си върша работата, и аз ценя корекното отношение, но не смятам, че то е най важно за да се задържиш някъде макар и да е криза за работа.”

Никой не може да ни вменява чувства, мисли и емоции, ако ние не го позволяваме или ако тайничко не го мислим същото за себе си. Когато хората говорят, Найден, слушайте ги внимателно. Често те споменават за това как усещат себе си и какво мислят за себе си, но го запращат вербално с 200 км/час, за да се удари челно в другия, защото е по-лесно да го изнесеш от себе си, обвинявайки друг. Някои хора така живеят по-лесно. Хубавата новина е, че „обичате да поправяте нещо” и сега имате прекрасната възможност да си направите този подарък, Найден! Още веднъж, успех, Найден!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Колежката ти е дала много точни насоки, надявам се си съгласен с това?!

Всъщност не питаш толкова за сестра си, а за себе си. Да, в България положението с институционализираните грижи за психично болните, е ... пародия на такива грижи. Така че, за в бъдеще, когато родителите ти вече ги няма, а недай Боже, да ги има, но да не могат да се грижат за сестра ти, тогава ще се наложи ти да поемеш всичко в ръцете си - нея, тях. Това са житейски факти. А въпросното "поемане" е освен финансово и емоционално. Тоест, налага се ти да станеш по-стабилен емоционално, да си повярваш повече, да имаш независимост на самооценката си в по-голяма степен. Това, което сега самият живот ти напомня чрез вътрешните ти терзания, е че имаш нужда да преработиш някои вътрешни програми/ страхове и да ги превърнеш в самоуверена смелост. Да поставиш здрави граници на емоциите си, но и смирено да виждаш и прегръщаш собствените си комплекси, така че те да се превърнат в програми на обич към себе си, самоприемане и себеоценяване в много по-голяма степен... Себепознание, което чрез подходящи методи, да вложиш в преобразуването на въпросните комплекси/ програми. Защото ги имаш. Колежката ги е забелязала - рационализираш страха си от отхвърляне в "нямам нужда от излизане и общуване..." и т.н. Мазохистично-автоматично и свръхотговорно приемаш, че си длъжен да поемеш проблемите на другия и ги попиваш като гъба. Получава се  А нито можеш, нито има нужда - те са си неговия "кръст" и неслучайно му е даден. Можеш обаче да заздравиш самооценката си, да бъдеш много по-щастлив в кожата си, по-самоуверен, по-здраво мотивиран и решителен. Тогава едно, че животът се насища със смисъл и удовлетвореност и друго, само тогава можеш да бъдеш истинска опора, да даваш от имането си, не от нямането си. 

Иска ми се като мъж на мъж да ти дам обратна връзка за случките, които споделяш. Ти си точен млад мъж, имаш дълбока душа, фин и искрен си. Когато ти се даде внимание и уважение дори малко, би го оценил с благодарност. Да, имаш някои комплекси, но това ти самия вече виждаш и ще започнеш работа по тях скоро, а и с това си споделяне вече правиш първи стъпки в това отношение. Та, комплексите ти вече започват да се превръщат в гориво на самоуверената ти сила, на все по-голямата ти мъжественост! За момичето, с което си излизал - просто не сте един за друг. По това, което споделяш, виждам в нея едно доста плитко същество, повърхност, нищо повече. За секса - ролята на партньора/ката в емоционалната част от случването му, е да вдъхне доверие и усещане за възхита в теб, с поведението, думите и излъчването си да покаже преклонение пред силата ти, както ти пред красотата и. А въпросната девойка се е държала емоционално кастриращо, през чалга плиткостта си (няма да се учудя, ако слуша именно чалга...). Цяло чудо би било мъжът да е сексуално потентен с такова женоподобие... Докато ти си дълбоки води - имаш и мътилка в дълбочината си, но си дълбок. А мътилката вече се преобразува в почва за израстването лотоса на самоувереността ти! Въпросът е, че каквото имаме в нас, на принципа на самоизпълняващата се прогноза, това и привличаме. Ако имаме страхове от отхвърляне, подценяване на себе си, ако несъзнавано се поставяме по-долу от другите и сме склонни да бършем проблемите им, резонирайки със собствените си страхове - това и ще привличаме в живота си, това и ще виждаме - проблеми, страхове, потискане, подценяване от другите, неглижиране, отхвърляне... С такива хора, които да задоволяват наличностите ни ще се събираме. Имаме страхове от отхвърляне и несъзнавано ние самите отхвърляме себе си, подценяваме се - автоматично привличаме хора, които да ни подценяват и отхвърлят... Защото програмите автоматично нагаждат мисленето, възприятието, чувствата и поведението ни така, че да се реализират! Когато обаче бъдат преработени, животът се превръща във вълнуващо приключение - дните, часовете и минутите сякаш не стигат, за да сътвориш и измайсториш всичко, което събуденият творчески потенциал иска да проведе през теб. А мотивацията, радостната самоувереност и силата ти са станали толкова напиращи, че преработените страхове се превръщат в радииращото слънце на харизмата ти! Когато така преработиш себе си, другите те виждат както ти виждаш себе си - самоуверен, приемащ се, обичащ се. Тогава и те те приемат, обичат и търсят. Но важното е, че ти самоуверено приемаш, обичаш и се радваш на самия себе си - така потенциалът ти от радост, творчество, смелост и мъжественост те кара да се чувстваш точно на мястото си, пълен с хъс за живот, здрава мъжка агресия и здрав, добър егоизъм, вложени в решителен устрем във всяка посока, която душата ти реши! 

Виждам в теб един много способен млад човек, който с малко усилия може да заблести. Сега си като диамант, покрит от тънък слой въглищен прах. Когато поработиш върху себе си и сам осъзнаеш качествата си, полираният диамант на духа ти така ще започне да напира отвътре ти, че няма да има нужда да го вярваш, тъй като мъжествеността ти залива и насища всяка клетка от съществото ти! 

Бих ти препоръчал няколко - месечна работа с психотерапевт - работа с вътрешния диалог, с автоматизираните мисли, с базисните вярвания/ програми зад тях, подходящи ролеви игри и поведенчески експерименти, предизвикващи страховите ти програми, работа с транс (хипноза, медитация) и самостоятелна такава работа... 

Орлин

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Привет отново,

Не бързам да давам отговор във форума понеже искам достатъчно внимателно да асимилирам написаното. Сматам да препрочета и двата коментара отново на по- свежа глава защото откривам доста смисъл, а часът напредва. Все повече осъзнавам силата на мисълта и каква голяма енергия носи. Ако е насочена в правилна посока, както се споменва мозъка да е правилно програмиран, човек може да бъде успешен, да е имал натоварен ден но дори да не усеща умора. Тогава съня и желанието за живот се подобряват и започваме да се наслъждаваме на минутите като откриваме смисъл в това което правим. Когато изграждаме комплекси и бариери насочваме собствената си енергия към нас самите и тя ни погубва, подтискаме се потдаваме се на страховете и така в един затворен кръг от безисходици.

Всъщност аз често се връщам в по- ранните си юношески години, които смятам че също са доста важни за изграждането на самочувствието, добрата самооценка дори осъзнаването на мъжа като такъв. Имах доста тежко юношество на моменти, бих казал и детство. Това са годините, които повечето хора свързват с безгрижие, лудории (в положителен смисъл), смях, положителни емоции.  Моето поколение, заобикалящите ме съученици и ,,приятели", сякаш бяха изключително злобни и завистливи (до голяма степен провокирани от факта, че имахме малко павилионче за закуски точно до училището),  явно смятаха, че сме по- богати или по привелигировани от магазинчето и дори без да познавам разни деца от други класове, те сякаш ме познаваха много добре и дори ме атакуваха с разни неприятни закачки и подигравки по някакъв прякор, който бяха лепнали на цялото семейство (на това естествено беше подложена и сестра ми, може би един от стресовете отключили заболяването й, но при нея подигравките продължиха и в юношеството защото тя продължи образованието си в близкия град където бяха и предишните и съученици). И така аз често се страхувах да излезна от родната си къща, понеже се разхождаха разни групички, които видят ли те че си сам, боя ти е в кърпа вързан, пък и мен точно както ме знаеха всички...Общо взето нямаш ли стабилна компания стой си в къщи. Аз пък реших изобщо да не се занимавам с глупости, обичах да чета и сякаш знаех, че не може всички и навсякъде да са толкова зли, отмъстителни и завистливи и още след седми клас ме приеха в една елитна гимназия по електроника и електротехника в Пловдив. Там много по- лесно се общуваше с младежите бих казал, че в Пловдив имах по- нормално юношество, лесно развивах приятелства и т.н., но страха, спомена си стоеше в главата. Мисълта за селото родния дом,  като за някакъв ужас, затвор, където всички те познават и те мразят си оставаше колкото и да го подтисках. В петък обикновено хващах автобуса, и събота и неделя се прибирах, и предимно в къщи, много рядко се случваше да излезна и то с момчета със съвсем други интереси (пушеха разни треви или пък забъркваха някакви скандали), аз бях далечеч  от тези работи и нямах интерес да излизам с такива. Явно бях приел фактите, че не може всички да те обичат и че не е нужно да си направил нещо на някой за да те мрази и така си прекарвах по скромно без много шумни и грандиозни излизания., в Пловдив си имах дори някакъв режим- учене, фитнес един път в седмицата билярд или някъде с приятели. Но рано или късно се налагаше да се прибера. Там сякаш простащината се развиваше и беше в разцвета си. ТОчно пък събота и неделя разни гражданчета се прибираха на село за да се съберат и напият. Удобна мишена явно им беше нашия павилион, който често усъмваше с потрошени стъкла и изкривени метални врати, които след това заварявахме или изправяхме с баща ми. До ден днешен прозорците ни са оборудвани със саморъчно направени метални капаци за защита поне от камъни. Няма значение кой век сме, ние сме си във военно положение :).  Имаше някакво ,,полицайче", което или не му се занимаваше или го беше повече страх и то нас. 

Както и да е...

Бях 9 ти или 10- ти клас и се прибрах за празниците. Отново стандартните ругатни трясъци по вратите без причина (или пък знам ли може и някои хлапета да са отмъщавали,  на които бащи ми се е развикал през деня докато тропат по прозореца..). Тогава обаче просто не издържахме и излезнахме на вън да се саморазправим със злодеите макар, че не знаехме колко са големи и кои са изобщо. Те пък се разбягаха, аз 1,70 м 57- 60 кг.бързо бягах настигнах го едното поударихме го и се прибрахме. След няколко минути се беше събрала тълпа около нас и двойно по силни удари по вратите. Явно беше ни писнало да живеем като бандити и да се крием зад стените и без да мислим много грабнахме по една сопа пък каквото ще да става (не знам баща ми с какъв акъл, аз поне бях малък към 16 г.) и излезнахме. Изправихме се пред защитниците на хлапето което ударихме. Ама как така сме го ударили и т.н. Бутнаха баща ми на земята и го понаритаха, мен ме държаха настрани и ми казаха да изчакам, аз обаче с каквото имах под ръка започнах да удрям който мога и който е пред мен (бяха доста хора 10-15). Не знам дали съм ударил някой кой знае колко, тъкмо се поосвободих от нечии захват и добре, че дойдоха по големи момечета та ги разгониха...

На другия ден уж до полиция ходихме, бяха посочени и разпознати ама те малолетни и в България ..кой ще се занимава с нас.

Продължих аз по старо му. С по- голям срам и страх, даже чувах от магазинчето разни хлапета ,, Ей тука са ги били пред тях" със задоволство все едно сме изроди или незнам престъпници.

Продължих си аз учението в Пловдив, макар и в главата да остана спомена за унижението. Все по- трудно ми беше прибирането в къщи, не знаех как издържа семейството ми така между стените всеки ден.

Но адът не беше свършил. Едно лято отново се прибрах (тъкмо бях  навършил 18г.), все пак живеех там нямаше какво да правя в Пловдив сам. На село знаете има си винаги работа, отделно аз си намирах нещо да правя или колата поправях или нещо друго си майсторех..Един следобед реших да отида до аптеката за спирт понеже кожата ми беше раздразнена от разни насекоми. Аптеката се намираше точно срещу нас на около 50-60 метра, до нея и едно заведение. Минавам си аз и си чувам името но не отвръщам, излиза един така по- едър младеж на около 24г. и започва да ме удря и ме завлича в кафето. Аз в изключителен шок нито го познавам дори не успях да реагирам да се защитя. Оставя ме да седна на масата (до около 6 човека разни там ратаи, които беше събрал, познати момчета от началното училище, но не потдържахме връзка) и започна да ги пита на ред: ,,Ти приятел ли си му?", отг 1: ,,НЕ", отг2: ,,Познат ми е, но не е приятел". И така всички отрекоха, че са ми близки и бияча казва: ,,Ами тогава тука ще стоиш докато кажа". Аз малко се посъвзех макар, че сърцето ми щеше да изкочи замерих го с една чаша и побегнах към вкъщи. Не бях на себе си, през сълзи едвам обясних на наще. Татко скочи забра ме и тръгнахме към заведението той викаше и ги питаше наред минаващите ,,Защо сте го удряли", обади се някой ,,Ха да не съм го бил аз".  Продължихме до заведението. Бияча се изправи, той беше висок, татко беше още силен, но на 55г. 165см мъж, със заболяване и чести пристъпи от подагра.  Заплашихме, че ще потърсим полиция, а той каза ,,Да ама няма свидетели" т.е. всички са негови хора. Така се прибрахме унизени, не можех да се успокоя всичко в мен бошуваше, взех тухла и я хвърлих навън, мислех да се връщам и да защитя достойнството си. Трябваше само малко да се надъхам и щях да се връщам, пък да става каквото ще. И така за да ми дойде кураж ли не знам започнах да удрям по стените с ююмруци, обаче също така ударих и едно стъкло и силна кръв текна- артериална. Стиснах с лявата ръка огромната рана на дясната предмишница, и с колата право към болницата. Сериозно срязване на сухожилия и артерия. От Първомай ме припратиха в Пловдив заради сложността на операцията. 

Възстановяването беше бавно и трудно, срязаните напречно сухожилия трудно зарастват. Болката беше голяма, но болката от позора още по-  голяма. До ден днешен свивам малко трудно средните пръсти на дясната ръка и белега често ми напомня случката.

Продължих напред, но се чвствах максимално слаб и сам. Все пак намерих сили да игнорирам неприятните преживявания, завърших и университет и то с доста висок успех. Но ето че всичко е останало запечатано в съзнанието ми наред, с другите проблеми със сестра ми, които се доразвиха по- късно. Сякаш всичко стои там като нещо неизпълнено и атакува точно когато съм в най- труден момент, когато трябва да съм най- силен.

Може би затова не съм скандална личност, трудно избухвам дори да съм прав, понякога трудно изразявам емоцията си и тя ме разяжда.

Малко се поунесох, но това е моята история от началото. Ще помисля и за съвета за терапевт или психолог.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×