Jump to content
Порталът към съзнателен живот
nancym_

Какво ми се случва?

Recommended Posts

С магистратура психология, съвсем ще "оплетеш конците"

Съзнанието на много хора, а в България особено много, работи с вярването, че с всичко може да се справи сам, което предполага, че ще го изучи и ще стане много добър. Това е хубав вариант, но отнема много години, добри попадения и изгубено време, в което може да прави това което наистина иска.

Аз имам доста счетоводство, това не ми харесва, не обичам да виждам документи и не ми се занимава да следя срокове за каквото и да е, ето защо намерих добър счетоводител, плащам си месечна такса и той върши маса работа за мен, за да мога аз да се развивам в това което искам и от което разбирам.

Когато имах грип, не седнах да чета в нета всичко за грипа, вирусите и тяхното развитие, отидох на лекар, той ми каза какво е засегнато, а аз реших в моята компетенция ли е да се лекувам с билки или да се доверя на медицината. Оправих се бързо и успях да прима всичките си клиенти без да върна никой.

Когато имах работа с имотни документи, намерих добър адвокат и той направи всичко за мен, вместо да сядам и месеци наред да чета юридическа литература и да занемаря това, в което съм добра.

Пиша всичко това не само за теб, а за всички пишещи тук месеци наред, споделяйки едни и същи натрапливости и опитвайки се да се самообразоват, като вместо да си помогнат зациклят сериозно на едно място и така дните си минават.

ДА, всеки може да се образова да изучи всичко и да си повлияе във всяка една насока, но живота свършва. Аз нямам толкова време, затова уважавам труда на специалистите във всяка област и им позволявам да ми съдействат. 

Всеки ден се срещам с хора, които след няколко срещи, сами се чудят на себе си, защо са чакали години и са си пропилели времето, вместо да се погрижат правилно за себе си.  

Не си губи времето, проблема ти е решим в кратки срокове. Вложи енергията си в търсене на ТВОЯТ терапевт и си спести главоболията.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,, Правя го без да искам.  ,,

 

За това ти казвам,че е натрапливост.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А след като е натрапливост, защо спомените ми от миналите дни наистина липсват?

Натрапливостта не е ли просто едно грешно мислене, плод на вътрешни страхове, целящи да ме изплашат и да "зацикля" на едно място? 

Как е възможно от натрапливост да нямам идея какво съм правила вчера например? Съвсем сериозно Ви казвам, че нямам спомени от вчерашния ден, или ако имам то те са малко и ми изглежда сякаш тези неща са се случили много отдавна. Днес почти не съм си мислила за паметта ми, бях навън и се забавлявах, но дойде ли момента да говорим нещо от рода "Вчера като стана еди-какво си" не мога да си спомня. Сякаш не съм ориентирана във времето и пространството, защото знам, е съм била в даденото кафене с еди-кои си, но нямам идея кога точно е станало това нещо, а то е било снощи. Опитвам се да си го обясня и не мога. Добре, загуба на краткострочната памет, но чак толкова зле ли... Ето ей сега влязох и се изкъпах и баба ми ме попита защо пак си мия косата, след като съм я измила вчера, а аз не помня това нещо. Помня, че я мих, но кога... 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ясно е, че нямаш никаква представа какво е загуба на краткосрочна памет.

Проблемът който имаш не е с паметта, а с вниманието или така нареченото Фокусирано и раздвоено внимание.

 Тъй като натрапливостта ти за това помниш ли, забравяш ли те държи в постоянен фокус /фокусирано внимание/ в нея ти подминаваш или по скоро приемаш с раздвоено внимание всичко останало което ти се случва и съвсем естествено после не можеш да го възпроизведеш. Това само по себе си е напълно естествено състояние и за да ти стане по- ясно ще ти дам няколко примера, в които всеки би могъл да се разпознае:

Фокусирано и раздвоено внимание

Нашата способност да внимаваме за едно събитие от това, което се равнява на множеството от конкуриращи се стимули в средата е наречено с психологичния термин като фокусирано внимание. Потокът от информация, който избираме да се занимаваме ще се грижи да бъде свързан с активностите и целите, когато сме имали по това време. За пример, когато влизаме в разговор, това е обикновено внимаване какво другия човек казва. Ако нещо хване нашите очи в периферията от нашата визия, например друг човек, с който искаме да говорим, изведнъж се появи, ние си отклоняваме вниманието и гледаме какво той/тя прави. Ние можем да се отклоним от разговора, който водим в момента и като резултат молим събеседника ни  да се връща и да повтаря казаното. От друга страна, ние можем опитно да продължим разговора докато непрекъснато наблюдаваме какво прави човека, с който искаме да разговаряме. Когато се опитваме да следим повече от едно неща едновременно, като горния пример, това се нарича разделено внимание. Друг пример, който често  се използва за илюстриране на този феномен на вниманието е способността докато се кара кола да се води разговор с пътниците. Друго свойство на вниманието е, че то е съзнателно, както когато правим съзнателно усилие да променим нашето внимание или неумишлено, както когато очебийните характеристики на състезаващи се стимули ни грабват вниманието. Пример от всекидневието за несъзнателен акт е разсейването от работа, когато чуем музика или гласове от съседната стая.

Вземи подчертания пример и си представи, че цялото ти внимание /фокусираното/ е насочено в "общуване с натрапливостта ти", а всичко останало попада в раздвоеното ти внимание - случващото се минава покрай теб, но някак нереално, в глухата ти зона.Както когато се опитваме да говорим с някой и да следим какво правят останалите, често виждаме действието, но не можем да го възпроизведем тъй като фокусираното ни внимание е на друго място. 100% се случва на всеки. Като прибавим към това и високото ниво на стрес и тревожност и постоянния сигнал опастност към мозъка, с което увеличаваш фокуса към опастността и го отдалечаваш от всичко останало, смятам ти става ясно, в какво се вкарваш.

Та проблемът ти е, че докато не  изместиш фокуса и цялото си внимание от обсебилата те мисъл, че не помниш, няма да имаш ясни спомени за това какво се е случвало край теб през това време. Когато те питат какво си правила вчера, преди самия спомен, вероятно идва първо натрапливата мисъл "Аз не помня" тя саботира всичко. 

 

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря Ви много за отговорите! Съгласна съм с всичко, което сте написали!

Изглежда спасението ми е да търся ли търся добър психолог, който да работи с тревожности. 

След няколко месеца се дипломирам и имам държавни изпити за вземане. Искам да се представя добре. 

Пак Ви казвам едно ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ за вниманието и нервите, които отделяте за мен от доста време на сам вече! Оценявам го! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Точно така - когнитивната наука има цяло подразделение: паметова психология. Ще спомена знанията си оттам - все пак съм учил тази наука цяла бакалавърска и две години магистратура и въпреки разхилядвоеното ми внимание, може да е останало нещо в дългосрочната семантична памет, преминало през сензорната/ иконична и буфера на краткосрочната/ работната памет. (От доста десетилетия не се ползва терминът краткосрочна, а работна памет). 

Няколко общи думи за паметовия процес. Външна информация --> иконична (сензорна) памет (няколко секунди) --> внимание и работна памет(до 30 сек.), научният модел на съзнанието --> буфер между краткосрочната и дългосрочната памет, преминаван предимно от фокусирано внимание --> Дългосрочна памет: декларативна (експлицитна, съзнателна) - епизодична, автобиогафична, семантична; процедурна (имплицитна, несъзнавана, праксис) - асоциативно двигателна. 

Общо взето, три причини за това, което става в теб, като нито една от тях не е реално патологична:

1) Паметта е изключително неточен процес. Преди време, в началото на когнитивната революция, се е смятало, че е нещо като склад, а извличането на паметовите следи е като ваденето на стока от него. Или като компютърна памет, оформена в папки и спомнянето е като отварянето на папка. Пиша това, защото в твоето мислене има очакване припомнянето да се случва именно така - сякаш изцяло можеш да разчиташ на него и в най-малък детайл, сякаш гледаш филм, с образ, звук, обоняние, осезание, вкус и емоция да си спомниш ясно, едно към едно. Това не е така обаче при никого, освен при единици, при един на хиляди. Но дори и при такива гении, припомнянето е отново пречупено, не е изцяло точно. В експериментите паметовите психолози (В НБУ, София има такива на световно ниво и аз самия съм работил в тази насока) установяват, че аналогията със склад или компютърна памет е изцяло невярна, макар и Холивуд да я е вече популяризирал чрез филмите си за хипноза и хипнотизатори, които карат субектите си да си спомнят точно като във филм - което е фарс и мит. Оказва се, че извличането на паметови следи представлява не точно възпроизвеждане, а конструиране! Паметта е конструктивна, формообразуваща, а не точно възпроизвеждаща. Правени са милиони експерименти. Например, пуска се запис на катастрофа между две коли. После се отвлича вниманието с разговор или други въпроси. Когато хората са помолени да си спомнят и опишат точно видяното, се оказва че то въобще не е реалното, а са добавени вътрешните очаквания какво би трябвало да се случи и как да се случи. Например, повечето разказват за пръскащи се стъкла, докато колите са били въобще без стъкла. Разказват за червени и жълти цветове, докато колите са били сиви, за високи скорости и дълга предистория на изминат път, докато реално са показани няколко метра преди катастрофата. Разказват за кървища и трупове, докато всъщност шофьорите са били спокойни и невредими... Това е само един от много експерименти, които показват, че паметта нито е точна, нито чак пък кой знае колко надеждна. Друго - спомняме си преди всичко началото и края на подаваната информация, а основното съдържание по правило се замазва... Трето, спомняме си по-добре, когато имаме искрен интерес и вдъхновение, обич, която струи през еднонасоченото ни фокусирано внимание. Изводите - нормално е да забравяме подробностите, както и е нормално да помним схематично, само някои главни факти, както и да добавяме много от вече съществуващите в дългосрочната ни памет когнитивни схеми. Айнщайн, когато е бил питан за номера на телефона си, го е търсел в бележника си. Когато е бил питан за дреболии и несъществени неща, никога не си ги е спомнял и е казвал, че умните пишат, а глупавите се стремят да помнят. Всеки истински паметлив и интелигентен човек има прекрасната способност да забравя или въобще да не запомня малки фактологии, тъй като вниманието е фокусирано в далеч по-съществени неща (метафората за разсеяния професор). Но не е нужно да сме професори или гении, за да знаем, че така работи паметта ни и въпросното забравяне е нормално. Извън разсъждаваното, познавам професори, които са твърде далеч от високото ниво на когнитивни способности, а титлата им се дължи преди всичко на достатъчно време "търкане на училищната скамейка" и прислужаване на подходящите, стоящи над тях в йерархията личности. Този социален факт е по-скоро правило, отколкото изключение. Споменавам го във връзка с метафората за разсеяния професор, която не е твърде точна, тъй като свързва професорския пост с висок интелект и памет, което в реалността никак не е вярно. По-точната метафора би била "разсеяният талант" или "разсеяният гений". 

2) Страхът! Когато изпитваме повишена тревожност, подкорието действително черпи огромен неврален ресурс и блокира в голяма степен помненето, мисленето, вниманието. Наблюдавал съм го в самия себе си. Когато дълги години бях много тревожен, буквално бях тъпичък и като мислене и като помнене. Когато разреших тревожните си казуси и станах смел, мотивиран и щастлив, IQ-то ми скочи с десетки единици, а паметта ми за важните за мен неща стана достатъчно качествена. Наблюдавам същото в масата от пациенти. Хора интелигентни (защото на психотерапия ходят такива), но вплетени в невротични механизми, пораждащи високо ниво на тревожност, комбинация от ситуативна и личностова. Когато тревожността бъде трансформирана в смело доверие в себе си, паметта отново става услужлива, но както е описано в точка (1). Страхът в твоя случай е породен от натрапливото ти желание за помнене. Колкото повече те е страх, че не помниш и се напъваш да помниш, толкова е по-висок той. Съответно и запаметяването бива повлияно. Когато си позволиш да бъдеш най-провалената и глупава, непомнеща нищо глупачка и се смириш в този си страх, приемеш го (защото е само страх, а битката ти с него битка с вятърни мелници), тогава той се стапя и паметта става нормална.

3) Вниманието! Ето как става запаметяването. Стимулите от реалността преминават през сензорната памет (иконична), където се задържат за няколко мига като послеобрази, звуци и т.н. Тази чисто перцептуална задръжка дава възможност на вниманието, процесирано през работната памет, да се фокусира в подаваната информация. Работната памет плюс вниманието са научната представа за съзнанието. Колкото това внимание е по-фокусирано, толкова по-устойчиво данните преминават от иконичната в работната, а оттам в дългосрочната памет. Работната памет подава сигналите през нещо като буфер. Всъщност буферът е само метафора за отпечатването на паметови следи от работната в дългосрочната памет. Случва се, когато вниманието е еднонасочено и устойчиво фокусирано. А е такова, когато към обекта на запаметяване има интерес, когато вдъхновява, когато вълнува и привлича удоволствено. Също и при страхуван обект, което цели добро запаметяване с цел защита и оцеляване. Когато обаче страхът е прекомерен и постоянен, вниманието се срива. Тук идват на ход проучванията на Маслоу за битийната и дефицитарна мотивация. Дефицитарно мотивиран е човек, когато е тласкан от страх. Това е изключително слаб, робски, незрял вариант. Битийна е мотивацията, когато е заредена с потенциала на вдъхновението, на любовта. Ако аналогизираме с температурата, студът на страха стига до (-) 273.15-тте  градуса на абсолютната нула. А температурата на вдъхновението, на потенциала, до милиони градуси. Тоест, полезността на страха е твърде ограничена и когато премине една не много висока граница, преминава в пагубност. Устойчиво е вниманието, което е поддържано от потенциалите на радостта и здравия, пълен с обич към паметовия обект интерес. Тогава, такова фокусирано внимание с лекота прехвърля информацията от работната в дългосрочната памет. Въпреки това, дори при най-гениалния индивид, припомнянето е конструктивно, конструиращо, а не възпроизвеждащо точно. Какво се случва, когато човек го е страх, че не помни и поставя едно огромно перфекционистично "Аз ТРЯБВА да помня всичко и на всяка цена!"? Случва се това, че това "ТРЯБВА", тласкано от страх, нарушава нормалните паметови закони, при които забравянето на безполезности е правило. Случва се и това, че това "ТРЯБВА" изтласква страха, че може да се забравя, забранява го. Тъй като обаче паметовата природа е такава, че "увяхването" на паметови следи, тоест забравянето, е естествен и несъобразяващ се с невротичния перфекционизъм факт, то човекът, поставил си това пагубно "ТРЯБВА" се ужасява още повече. Страхът така се преподдържа и черпи невро-паметов ресурс, кара вниманието да се разкъсва. Разкъсва се между външно получаваната информация и поддържането на нерешимия, ако не бъде изоставен вътрешен конфликт "Страх ме е, че ако забравя, съм провален, слаб (и т.н. комплекси, когнитивни схеми) и затова си забранявам да забравям въобще!". Конфликтът се решава, когато човек си позволи да бъде провален безпаметник! :) Защото никога не е бил реално такъв!

Изводите: за да помним добре, е нужно да приемем нормалността на паметовата неточност и да обичаме, да имаме еднонасочено и пълно с интерес фокусирано внимание, а не страх към обекта на запаметяване! 

От горното следва важността на преодоляването на страха, на преобразуването му в пълна с доверие и творчество мотивация и смелост! 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря Ви от цялото си сърце, Орлин Баев! А и на останалите, които писаха! 

Прочетох написаното два пъти, за да го асимилирам и запомня! Препорочетох като цяло всичко писано в темата ми. 

Най-накрая го осъзнах! Осъзнах, че това е натрапливост. Ако реално аз имах някакъв патологичен проблем, то нямаше да помня отделни неща. Поне аз така мисля. Проблемът ми е, че просто не съм ориентирана във времето, а сега осъзнах и защо това ми се случва. Когато майка ми ми каже "Снощи нали правихме бисквитена торта", аз не си спомням, че това е било снощи, но го знам, знам, че сме правили торта. Тоест паметта ми си функционира, просто е "блокирала" и както Диляна Колева ми обясни, просто съм зациклила на едно място. Нужно ми е да стана смела и спокойна, за да сменя предавката и да продължа напред, да изляза от дупката, в която съм влязла. Също, ако реално имах проблем с паметта, надали щях да мога да си запомням и уроците, които учи, защото съм в сесия. Всъщност ги прочитам по 2 пъти и ги знам. Помня дати, имена, исторически събития. Пиша всичко това, за да убедя себе си (за да го видя и осмисля), че НА ПАМЕТТА МИ Й НЯМА НИЩО!

Като цяло цялата ми тревожност идва от това, че съм прекалено състрадателна и добра (не искам да прозвучи самовлюбено) и от там идват и страданията ми. Чувствам вина за абсолютно всичко лошо, което се е случило на мен и семейството ми. Запалена газова бутилка - побягнах по стъпалата надолу (от 7-мия етаж) заедно с майка ми, а баба ми остана сама у дома да гаси пожара, за да не избухне бутилката. МНОГО го изживях. Виних се и все още го правя. Дядо ми си гълта езика 3 пъти за един ден и всичко, което правех е да бягам и да се вайкам, а не останах да помогна на майка ми и баба ми да го спасят. Братовчед ми е шизофреник.. Не знам защо но и за това чувствам вина. Той няма приятели и аз го вземем с мен и моите приятели от време на време, но знам, че не е достатъчно. А и леля ми постоянно ме сравнява с него "Добра си като батко си", "Ти си като него", "Знам, че някой ден като ме няма ти ще се грижш за него". И някак си целият тоар пада върху мен. Бях зарязана от първия си приятел и го изживях много тежко.. Сякаш не бях достатъчно добра. Защо искам да съм отличничка? Заради стипендията, за да помагам на семейството ми. От 1ви клас гледах 2те си прабаби и прадядо, живеехме 7 души в нас и когато нещо се случеше, пак изпитвах вина. Оставането ми в болницата и пустата гастроентероскопия.. Плаках 2 дни защото чувствах вина, че сама си го причинявам, а обвиних майка ми. И от там след събуждането ми - нереалност, страх, безсъние, тревога и т.н. Сега и паметта.. Виня се че си позволих да се "разболея" от генерализирано тревожно разтройство и че накарах семейстото ми да страда и да се притеснява за мен. Аз живея за тях и винаги поставям тях пред себе си. Не съжалявам за което, но искам да бъда добре, за да се грижа за тях и да създам мое семейство. Постоянно си представям разни ситуации, в които някой от тях страда или му се случва нещо. Не ги "виждам" като картини, просто си го представям.. И все лоши неща. Вечер когато си легна имам толкова много мисли в главата си, че не мога да заспя. Отново си представям какво казвам, как разговарям с някой от семейството ми например. Не ме разбирайте погрешно не ги "чувам" просто си го представям. Много мисля и разсъждавам върху нещата. Не знам, това причислява ли се към ОКР, или не. Просто имам много развинтено въображение и фантазия. За това и обичам да пиша.

Първият ми допир до дереализация се осъществи още миналия ноември месец (2014), или поне така мисля. Тогава баща ми ми се обади по телефона и ме заплаши, че където ме види, ще ме смачка от бой. Псуваше ме около 5 мин по телефона. Когато отидох да подам жалба в полицията и трябваше да пиша обяснение ми излизаха въпрости "Казал ли е това?" "Сигурна ли съм, че това е казал" - всичко това от тревогата. Не знам дали е било дереализация, защото поставях под съмнение случилото се, но мина много бързо. А сега ми отне 3-4 месеца, докато изчезне. 

И за да приключа изповедта си искам да Ви кажа, че от всички психиатри и психолози, които посетих в рамките на тези 4-5 месеца, този форум и по-специално всички вие ми помогнахте много много повече! Ще се справя с паметта! Няма да мисля, няма да анализирам и да се човъркам в това какво съм правила или не вчера или когато и да било. Пускам се по течението и ставам смела! Обещавам си го! Знам, че няма да се оправя веднага и ми трябва търпение (а аз страдам от липса на такова), но ще се оправя! 

БЛАГОДАРЯ ВИ УЖАСНО МНОГО! 

 

Редактирано от nancym_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ясно - виждаме подлежащата психодинамика. Мазохистично себепотискане, автоагресия и огромна компенсаторна маска (персона) от ТРЯБВА, длъжна съм, СВРЪХКОНТРОЛ, мисля постоянно и съм нащрек постоянно. Автоагресивен мазохизъм, потискане на собствената автентичност и тежката ТРЯБВА маска, наситени с базисни вярвания, допускания и конфликти от сорта на: "Длъжна съм да съм добричка (или желателна, както се очаква), за да бъда приета от свръхважните за мен други!", "Трябва да се впиша на всяка цена в очакванията, за да бъда одобрена и така да почувствам, че ставам!", "Трябва да поема отговорност за чуждата безотговорност!", "Аз съм никоя, ако не помогна самопотъпквайки се!", "Не си вярвам, не вярвам, че струвам, ако не получа одобрение от другия, докато пренебрегвайки себе си, ставам негова функция!" и т.н. Накратко - мазохистичен характер с ригидна маска. Характеровата комбинация "каторжник" от неофройдистките аналитични школи (Райх, Лоуен, Бернаскони психотелесни школи) - комбинация, която както наблюдавам в практиката си, е честа основа за натрапливости. Виж повече за това в тази моя статия: можеш да прочетеш за мазохистичния характер (основното, което подлежи на преработка в теб), както и за ригидния (споменатата ти маска, с която бягаш от страховете си). Виж и аналогиите със "Схема когнитивна терапия" на Джефри Йънг и по-специално домейните "ориентация към другите" и "свръхбдителност и потискане".  Виж и посоката на преработка на съответните характерови черти!

Посоката тук е позволяване загубата на контрола и развиване на здрав, добър егоизъм, позволен ти от Живота! Себезаявяване, здрава агресия, проявена като "аз съм важната, моето мнение е, което ме интересува, пет пари не давам какво ще кажат хората за мен, защото аз казвам, че се обичам и уважавам безусловно, просто защото дишам и ме има!, Обичам се, вярвам си, приемам се безусловно!, позволявам си да не отговарям на очакванията на другите, когато противоречат на собствените ми цели и желания, отказвам да ме е грижа за проблемите на другите, ако не са моя работа или имам нужда от спокойствие, позволявам си да бъда щастлива!, давам отказ и казвам "не" спокойно и невинно, защото си вярвам и се приемам, чувам чуждия отказ спокойно, без да го приемам лично, защото си вярвам, Хората ще кажат всичко за мен - днес евала, утре не става - все ми е тая - самооценката ми зависи единствено от високата ми самооценка, позволявам си нормални грешки - така се уча и раста, захвърлям вината от живота си - вместо не, ако има нужд анаистина да променям нещо, ползвам интуиция, здрав разум и подходящи действия, спокойно и невинно. За вината, която е емоционалният израз на автоагресията на мазохизма, върху които основно имаш да работиш - виж тази статия. ...

Парадоксът е, че когато си позволиш да се заявяваш, да имаш здрав егоизъм, ти се налага да не ти е важно мнението и приемането на другите, но ти да приемеш самата себе си, да прегърнеш страховете си от отхвърляне, когато не си "добричката". Тогава, през това приемане те се стапят и превръщат в стабилната ти самооценка, в един човек даващ, но вече от все сърце, не от страх от отхвърляне, алтруист, не и мазохист. Човек, смело обичащ се, вярващ си и завяващ се, което го прави истински добър към себе си, а оттам и автентично добър и към другите. Защото сега си не добра, а мазохистка. истински добра си, когато, както казах и повтарям, си първо добра към себе си, когато ти, като част от Бога, си най-важната за самата себе си в психичната си вселена! 

А знаеш ли кое е най-хубавото? Животът е така мъдро устроен, че ни дава най-подходящото за нас самите, по най-естествения начин. Самото позволяване на забравянето (което е, както казахме, твой невротичен мит) вече премахва маската от "трябва" и задейства страховете ти от "аз съм провалена и отхвърлена от авторитета, включително от вътрешния авторитет на морала, на суперегото си!". Така ти се налага да прегърнеш, да приемеш тези страхове, да потрепериш в тях претръпвайки, докато се преобразуват във въпросната висока самооценка, наситена със здрав егоизъм който вече си позволяваш и виждаш като естествен и разрешен ти от негово величество Живота, от Бога, от Вселената! Защото само имайки, можеш да сдаваш от преливането си, докато иначе даваш от нямането невротично, чакайки всъщност да ти се налее позитивна оценка, която да поставиш на мястото на липсващата самооценка. 

Ако не успяваш сама, обърни се към опитен колега, В България са не повече от пръстите на двете ръце, въпреки че формално броят им расте. Надявам се да не е винаги така! 

Успехи, Орлин

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами изглежда сама ще ми отнеме много време, а вече над 4 месеца съм с проблеми... Ще потърся психолог. Притеснявам се само да не попадна отново на човек, който гледа да ми вземе само парите, защото последните двама бяха точно такива. 

Определено след прочетеното съм съгласна, че имам мазохистичен характер. Смятам, че животът ми ме е направил такава. Просто разводът на майка ми и баща ми, когато съм била едва на 6-7 години, 7-те души, който живеехме в къщи, болестите на майка ми, баба ми и дядо ми и всички останали проблеми и трагични ситуации, през които съм преминала, ме накараха да си мисля, че те са страдали прекалено много, за да продължават - аз поех това. И сега, като всяко младо момиче, обичам да си купувам разни неща от време на време, но купя ли си нещо 1-2 седмици се притеснявам, че съм дала въпросната сума пари, а не съм помогнала в къщи. Семейството ми се опитват да ми обяснят, че не е редно това, което правя, но аз пак и пак поставям другите пред себе си. 

Страхливка (потискането на страховете), мазохистичен характер, ниска самооценка (проблеми със самочувствието), много срамежлива (изчервявам се, когато говоря с хората понякога, но не винаги), притеснявам се от изяви пред хора (дори само като трябва да прочета доклада си пред колегите ми) и т.н. Срамежлива съм, но съм екстраверт, което е странното. Искам винаги да говоря с всички, да приповдигам настроението на хората, колкото е тъпо да звучи, обичам да съм ако не в центъра на вниманието, то поне да го привличам върху себе си, говоря много и силно и обичам да се смея. Но в някои ситуации просто погледите ме притесняват. Та според мен от всички тези неща, през които съм преминала и съм търпяла се е отключило това тревожно състояние. (+ един път пробване на трева, което според мен отключи ПА). Всички негативни ситуации са препълнили капка по капка чашата и влизането ми в болница + пълната упойка и стресът са били достатъчни, за да прелее. 

Впрочем последната психоложка, при която ходих ми каза, че този проблем с паметта се нарича "brain fog" - мозъчна мъгла. Каза, че това усещане, което имам за далечността на събитията (които всъщност са били вчера и онзи ден), мътния и объркан спомен са причинени точно от нея. Просто при всяко мое ходене на психолог ми изскача нов проблем, който да се опитвам да разбера и разреша. 

А относно това, че се замислих да уча психология, не е за да помогна на себе си, а на хората в моето положение. Защото веднъж минал през това (а и все още преминавам), знаеш как да подходиш. Виждам какво означава, всеки пост по темата ми от всеки един от вас за мен. Виждам колко неща ми се разясняват и нуждата ми да работя с психолог.

Благодаря Ви за времето, което отделяте, за да ми отговорите! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Нека не поправяме това, което работи. Самото справяне с мислите за паметта вече те учи и на характерова промяна. А иначе - работа по себе си вършим цял живот. Има психотерапевти, пси групи, уъркшопи... Зависи докъде и колко искаме, но това е най-добрата инвестиция, в себепозннаието си! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 11.01.2016 г.,, nancym_ каза:

А относно това, че се замислих да уча психология, не е за да помогна на себе си, а на хората в моето положение. Защото веднъж минал през това (а и все още преминавам), знаеш как да подходиш.

За това си права. Но наистина първо премини, изчакай малко време да мине и ако тогава все още е така силно желанието ти - то това означава, че имаш истинска, сърдечна мотивация да помогаш.

Не, че една източна поговорка не гласи "Учителю, трябва да научиш онова, което преподаваш". Въпросът е, че давайки своя успешен пример след като се школуваш, ще имаш много по-голям авторитет, ще си научила много по-зряло всичко онова, което искаш да научиш, ерго - помощта ти ще бъде наистина ефективна.

Казвам го и от собствен опит - преминавал през някои тревожности, нямам колебание, когато застане срещу мен човек с някакъв страх - справил съм се аз, няма начин да не се справи и той/тя.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново!

Не пиша, за да се оплаквам или нещо такова, а просто искам да помоля за съвет. Справяйки се с всичко останало (дереализация, безсъние и т.н.) и най-вече със страховете ми, както и по-горе съм казала ми остана проблемът с паметта. Отидох за четвърти път на психиатър ( при д-р Пламен Панайотов от Русе, който Вие ми препоръчахте) и той ми каза, че ми няма нищо освен силен стрес. За дереализацията не успя да ми обясни нищо, каза, че според него е "насложено" усещане, което съм изпитвала едно известно време, но съм си го "преписвала" в продължение на по-дълъг период. Каза, че съм по-нормална и от най-нормалните, колкото и странно да звучи за мен. :D Много си паснахме. Та.. За паметта само ми каза, че трябва да се радвам, защото по-хубаво от паметта, е лошата памет. Но, на мен това много ми пречи. Не знам кое кога се е случило (а например даденото нещо е било вчера или дори днес). Не мога да кажа, дори ако ми предложат милиони какво съм правила вчера. И интересното е, че сесията ми премина с пълно отличие, което означава, че не ми е чак толкова увредена паметта. И все пак, дайте ми, моля ви някакви съвети или техники за подобравяне на паметта и концентрацията. Ето, днес сънувах нещо и до преди малко се чудих дали наистина е станало или е било сън. Е, сън е било. Тази мъгла в главата ми ми пречи да общувам нормално. Излизам с приятели ,а не мога да говоря за нещата, които сме правили, тъй като не се сещам за тях, докато някой не ми каже.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 Ех, nancym, върна ме назад във времето, когато аз самата започнах работа с психолог :) В продължение на два месеца, всяка наша среща стартираше с въпроса ми "Кога ще ми мине?". Господ да поживи тази жена, имаше търпение на светица - на дежурния въпрос винаги отвръщаше с дежурен отговор - "При правилно лечение - след 6 до 8 месеца."

Та и ти сега - макар, че дори само в тази тема има достатъчно материал за съставянето на мини-наръчник (много полезен, впрочем) как да се справиш със ситуацията, ти задаваш един и същ въпрос пред една и съща аудитория, надявайки се на...какво всъщност? Че някой междувременно е стигнал до различен отговор? Не бой се, такова революционно откритие би получило съответстващо отразяване и би стигнало до теб под някаква форма. Няма как да се случат нещата, ако продължиш да поставяш каруцата пред коня - искаш проблема да изчезне, за да спре да ти пречи, а логиката е точно обратната - трябва проблема да спре да ти пречи, за да изчезне.

Вместо да ти дам съвет, ще ти напомня един много добър такъв, който сама си си дала: Пускам се по течението и ставам смела! Ами, пусни се най-сетне, де :) Приеми най-плашещата версия на бъдещето - че цял живот ще ти се наложи да живееш с този проблем. И намери увереността в себе си, че дори и той да е налице, ще имаш вътрешната сила да живееш с него, и при това да живееш добре. Защото в това приемане се ражда/осъзнава истинската смелост.

В противен случай, рискуваш да останеш там където си - в епицентъра на една буря в чаша вода, без да съзнаваш, че единствения източник на вълненията са собствените ти френетични движения.

Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,пиша тук със сходен проблем.Ако е неправилното място,моля кажете ми,тъй като пиша за първи път.Аз също задълбах след едно посещение при психиатърка.Намирах се под огромен стрес в следствие на 3 месечни болки в китките и постоянно изтръпване на среден и показалец,след множество болкоуспоителни без резултат направих операция и след още един месец болкоуспокоителни се събудих една сутрин исках да стана от леглото но неможех.И така световъртежи и чернилки,много трудна дори невъзможна концентрация и постояннен шум в ушите и сърцебиене.След 15 дни без никаква промяна и всички да ми казват,че е на психическа основа и една приятелка на майка ми ми каза:"Една позната така след операция за малко не превъртя" и аз вече нацяло "се оправих".Така отидох на една психиятрична клиника и там докторката ми каза че нищо кой знае какво като проблем не намира докато не ми отвори здравната книжка която е пълна с посещения при кожен в следствие на множеството дерматити които имам от малка и ме пита за това, и отговорих на въпросите за колко често си мия ръцете а то си беше често понеже ме предупредиха че нямам ваксина за хепатит 4 години по-рано от въпросната случка.И така психятърката каза :"Страхувам се,че имаш способността да прехвърляш едно и също нещо многократно а ние го правим веднъж два и спираме а ти го прехвърляш и после ще искаш да спреш и няма да можеш".Наистина незнам какво точно искаше да каже,но това което аз разбрах е че не съм като другите и мозъка ми е зациклен.При което ми изписа ксанакс 100мг.Влязох в интернет да видя да какво са точно,за да разбера какво ми има точно и чета ОКР,маниакални депресии и т.н и ключовия момент "Ако имате мисли за самоубийство неднага потърсете помощ".При което категорично казах:Аз хапчета от които може да се самоубия няма да пия!'...и така още няколко дни и паднах нацяло.Отивам при невролог и ми изписва антидепресант Inlift решавам ще го пия и почвам при което почва с всеки изминал ден да ставам все по зле и освен постоянните световъртежи и сърцевиене и замъглено зрение почнаха да ми се сковават и краката и постоянен страх и тия мисли за самоубийство под разнообразни форми и търсене на какво ми е депресия ли е,клинична ли е,ОКР ли е и плочата върти и казвам си гледай как прехвърлям едно и също многократно както каза докторката няма да мога да спра,повреден е мозъка ми и идва и майка ми и ми казва спри ще ти стане като навик и аз допълвам с думите на докторката ...и ще искам и няма да мога да спра и край...и така мъгла още 10 дни а аз нямам никакво подобрение и дори цикълът ми се наруши .Така решихме да направя кръвни изследвания които бяха в норма с изключение на желязото и феритина ми които бяха дареч под нормата.При което ми назначиха лечене с желязо,фолиева киселина и вигамин В12.И една позната ми казва при липса на В12 изпадаш в психоза. И така моля Ви най-горещо за помощ.Имам много въпросителни,но четейки в интернет ми става зле и се обърквам още повече.Главните въпроси са:

1.Какво точно е искаше да ми каже докторката с това че мозъкът ми или какво става че прехвърля едно и също и наистина ли няма да мога да спра и ще остана така?

2.Значи ли че ако ти мине мисъл за самоубийство е диагноза и знак че си напът да развиеш психическо заболяване шизофрения и др.

3.И защо една мисъл толкова много ме мъчи,плаши,обърква и т.н

4.Има ли връзка анемията ми с всичко това.

Също така ще може след отговорът Ви да питам ако имам и други въпроси?

Само искам да допълня,че преди около месец не можех да напиша думата самоубийство сега дори се опитвам да се шегувам вмъквайки я...това ще ми навреди ли по някакъв начин ?

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

1.Какво точно е искаше да ми каже докторката с това че мозъкът ми или какво става че прехвърля едно и също и наистина ли няма да мога да спра и ще остана така?

Че имаш натрапливи мисли и миенето най-вероятно е ритуал.

2.Значи ли че ако ти мине мисъл за самоубийство е диагноза и знак че си напът да развиеш психическо заболяване шизофрения и др.

Разбира се, че не.

3.И защо една мисъл толкова много ме мъчи,плаши,обърква и т.н

Защото си страхлива.

4.Има ли връзка анемията ми с всичко това.

С отпадналостта и липсата на сили- да.

Също така ще може след отговорът Ви да питам ако имам и други въпроси?

Питай, но все пак и ние не сме безкрайно свободни.

Само искам да допълня,че преди около месец не можех да напиша думата самоубийство сега дори се опитвам да се шегувам вмъквайки я...това ще ми навреди ли по някакъв начин ?

Глупости.Как да ти навреди?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте д-р Първанов,благодаря Ви за времето,което отделяте на мен и на всички нас които се нуждаем от вас!

Ще се опитам да бъда кратка.След отговорът Ви за първи път си позволих да помисля над всичко и над отговорите Ви.Да,наистина съм много страхлива,знаех го но като че ли не си го признавах.Започнах да мисля и осъзнах,че всъщност се плаша от загуба на контрол и желанието ми да контролирам всъщност ме завърта в кръга на мисли от които се стремя да избягам,защото ги смятам за ненормални и част от диагноза.Та въпросите ми са:

Желанието ми да ги контролирам т.е или да избягам от тях или да ги победя всъщност ги подхранва и така се преповтарят?Това ли е механизма им ?

Какво ме съветвате да правя когато започне това непрестанно мрън мрън по тази тема?Голямо разсъждение,голямо търсене на причината и то абсолютно безсмислено ,в смисъл в последно време започвам да осъзнавам абсолютната безсмисленост на това търсене и мислене.Дори ми става смешно вече,но нужен ми е съвета Ви какво да правя в тези моменти,защото ми е малко трудно да се съсредоточа в същия момент в нещо друго.Това нормално ли е?

И да,доста се страхувах доскоро от целия ред от мисли по тази тема и това ли точно ги подхранва?

Значи ли че всички хора им минават мисли на агресия и автоагресия често но ги намират за нормални а ние се плашим от тях и се вкопчваме в тях и те се проявяват безпричинно само и единственно защото гледаме на тях като ненормални и се смятаме за изперкали и се опитваме да избягаме от тях или другия край да разнищим защо се появяват?

Означават ли натрапчивите мисли че нещо в мозъка не функционира правилно или просто много си вярваме на "филмите" които си фантазираме?

И кога склонността към натрапчивостти се овладява завинаги?Когато спрем да се плашим от мислите и осъзнаем че са просто мисли и нямат никакво отношение към обективната реалност или натрапчивостта е просто някакъв дефект на мозъчната функция?

Благодаря Ви предварително!

 

 

 

 

Редактирано от Stoyanska
правописни грешки

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте д-р Първанов,благодаря Ви за времето,което отделяте на мен и на всички нас които се нуждаем от вас!

 

Ще се опитам да бъда кратка.След отговорът Ви за първи път си позволих да помисля над всичко и над отговорите Ви.Да,наистина съм много страхлива,знаех го но като че ли не си го признавах.Започнах да мисля и осъзнах,че всъщност се плаша от загуба на контрол и желанието ми да контролирам всъщност ме завърта в кръга на мисли от които се стремя да избягам,защото ги смятам за ненормални и част от диагноза.Та въпросите ми са:

 

Желанието ми да ги контролирам т.е или да избягам от тях или да ги победя всъщност ги подхранва и така се преповтарят?Това ли е механизма им ?

 

Най-сигурният начин да превърнеш една мисъл в натраплива е да започнеш да се бориш с нея.

 

Какво ме съветвате да правя когато започне това непрестанно мрън мрън по тази тема?

 

 

 

Най-мощната техника която се нарича ,, психологическо айкидо, е да се съгласяваш с всичко което ти подава страхът и стигнеш ,,дъното,,/За тази техника се изисква много смелост и едва ли може да я прилагаш сама./ За това, използвай техниката на четирите стъпки от ,,Обсебен мозък,,.

 

 

 

Голямо разсъждение,голямо търсене на причината и то абсолютно безсмислено ,в смисъл в последно време започвам да осъзнавам абсолютната безсмисленост на това търсене и мислене.Дори ми става смешно вече,но нужен ми е съвета Ви какво да правя в тези моменти,защото ми е малко трудно да се съсредоточа в същия момент в нещо друго.Това нормално ли е?

 

Ами, то за това се нарича ,,натрапливост,,-защото ти пречи да мислиш, за каквото и да друго.

 

 

 

И да,доста се страхувах доскоро от целия ред от мисли по тази тема и това ли точно ги подхранва?

 

Страхът-той е в основата на всичко.

 

Значи ли че всички хора им минават мисли на агресия и автоагресия често но ги намират за нормални а ние се плашим от тях и се вкопчваме в тях и те се проявяват безпричинно само и единственно защото гледаме на тях като ненормални и се смятаме за изперкали и се опитваме да избягаме от тях или другия край да разнищим защо се появяват?

 

Една клиентка, която имаше мисли, че ще убие децата си, веднъж ми разказа, как в кабинета и влезнала колежка и казала  ,, Иде ми да убия шефа,, и продължила все в този ред.Веднага след това, друга колежка и казала, как ако гаджето и продължава да се заглежда в чужди жени, ще му извади очите.После друга приятелка  и казала, че понякога толкова и писва от гледането на децата си че и идва да ги изхвърли от терасата на блока.

 

И въпроса и беше същият като твоя-само аз ли се страхувам от тези мои мисли, другите, как не с е  страхуват да ги говорят тези неща.Отговора ми беше това, което казах и на теб-ти си просто една страхливка.Това е.

 

Означават ли натрапчивите мисли че нещо в мозъка не функционира правилно или просто много си вярваме на "филмите" които си фантазираме?

 

Мозъка си е наред, но присъствието им означава, че си под стрес.Мисли как да минимизираш стреса си.

 

И кога склонността към натрапчивостти се овладява завинаги?

 

 

 

Овладяваш стреса и си готова.

 

Когато спрем да се плашим от мислите и осъзнаем че са просто мисли и нямат никакво отношение към обективната реалност или натрапчивостта е просто някакъв дефект на мозъчната функция?

 

Това става, само когато стреса е под контрол, висок ли е няма да стане-ще се плашиш от тях мислейки ги за истина.

 

Благодаря Ви предварително!

 

 

 

 

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, скъпо форумче!

От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! :D Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот :D ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Не съм писала доста време ,но имам нужда от насока и най-вече от хора на които вярвам.Най-вече се обръщам към доктор Първанов , разбира се бих уважила и всяко друго!

Няма да разказвам историята ми...по горе съм писала да началото.Доста се постарах и почти успях докато не дойде пандемията и се започна пак с едно миене на ръце и чистене,страх от даразяване и т.н .Работила съм с психиатър и психолог 2 годишна терапия без медикаменти и с подкрепата на форума и съветите Ви придобих много оръжия срещу ОКР и здравната тревожност.Сега обаче не мога да приложа никое от тях понеже има реална опастност от заразяване ,а не субективна и някак поне на мен така ми се струва,че техниките,които работят при мен като "заливане" крият огромен риск и така ни се сблъсквам със страха и започва Окр да си играе с мен и да завзева територии и създава все повече страх и ритуали.В началото мерих и температура по 40 пъти на ден ,проверявах си гърлото и т.н. Успях да спра но с миенето на ръце и чувството за замърсени повърхности много трудно се справям. Усещането че вируса е из цялата къща е ужасно.Само да добавя ,че живея с майка ми ,а тя работи санитар в болница. Това засилва усещането ми за опастност.Незнам как да се справя,т.е знам ,че трябва да не мия ръцете и да издържам на чувството за замърсеност и така постепенно ще намалее и потребността,но всеки път когато опитвам ми се струва огромен риск.Казвам си ами ако майка е пипала това с не достатъчно чисти ръце?...и така рискът ми се вижда огромен.Дори когато почиства телефона си след като се върне от работа аз пак имам усещане че е мръсен и заразен и после каквото и да докосва в къщи тя ми се струва че разнася вируса от телефона.Разговарям с нея и тя ми казва че вирусите умират и от въздуха в стаята и не е така както аз си го представям е как е точно?

Моля за насоки какво да прочета да радсея илюзиити и да отсея истините.Каква техника е добра да справяне с реално съществуваща опастност.Незнам объркана съм като че ли всичко което знам не работи в този случай.

За намалянето на стреса като цяло правя всичко което знам че е добро.Тренирам вкъщи,приятни занимания,новини не слушам (понеже ме карат към паник атаки,изпотяват ми се дланите,не ми стига въздуха и ме избива на припадък). С тона долу горе добре се справих имам душене от време на време понякога продължава и час но прилагам коремно диафрагмено дишане и до час съм добре.Забелязвам обаче,че се фокусирам в дишането и тогава дапочва недостига и тежкото дишане .което нинаги в началото ме бомбарсира мисълта че съм се даразила и това е симптом.

Как да се справя с усещането за замърсени ръце и повърхности при наличието на реален риск без да хлорирам всеки ден?

Къде е границата на нормалното?

Какво да чета за да си помогна?

Всякакви идей и мнения биха ми били от полза,нищо не мога да измисля и да е с трезва мисъл.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Доколкото разбирам, целта на миенето е, да не се разболееш и умреш. Ако съм те разбрал правилно, то трябва да работиш със страхът от смъртта.....всъщност като се замислиш, сама ще стигнеш до извода,че това най-безсмисленото нещо, което може да правиш . 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да,на този етап точно това е страхът да не се разболея и умра от вируса.

Препоръчайте ми материали,които биха ми помогнали!И аз самата незнам защо точно това ме уплаши,че ме и скова така.Преди беше хепатит,спин и грип.И сега си ги има ама не ме плашат.И когато осъзнах субективния тогава страх освен ,че спрях с миенето ами си бях облизала немитата длан без да изпитам никакво претиснение.Сега и измити да са ми ръцете не бих си докоснала устните не да ги оближа.От къде да започна?Объркана съм!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×