Диди

[Delyana]

Здравейте,  

Не за първи път пиша,  но напоследък нещата при мен доста се влошиха и не виждам изход. 

Дори не знам откъде да започна. Може би от появата на физическите симптоми.  

Преди около 9 години, в следствие на много силен стрес и вина, разочарование,а също така, може би и заради употреба на марихуана, (казвам "може би",  защото и преди съм пушила, но никога не е имало подобен драматичен ефект) започнах да изпитвам постоянна дереализация. Ходих няколко месеца на терапия и тя донякъде ми помогна,  но усещанията за нереалност,  отделеност от заобикалящия ме свят и мъгла на съзнанието си остана.  

Така живях няколко години, допреди 4 месеца. От тогава нещата започнаха драстично да се влошават. Ще опиша физическите симптоми:

- Много силно усещане за дисоциация от околния свят. 

- Безсъние- спя по 4 часа и се будя,  ако успея да заспя. Така от 2 месеца насам. 

-Когато легна,  получавам кратки спазми на мускулите,  подобни на тикове в различни области. Но не е както когато подскача човек понякога,  преди да заспи.  Доста по -често е и е на различни части от тялото. 

-сякаш мравки ме лазят по врата и отзад на главата.  

- Сякаш нещо ме е хванало за врата( не през цялото време),  сякаш мускулите там са опънати. 

- Вече не ме болят гърдите преди цикъл. И изобщо нямам симптоми,  че ще ми дойде. 

- Потта ми мирише много по - силно и ми излизат пъпки - нещо,  което рядко се случваше преди. Предполагам,  че тялото му произвежда токсини в следствие на емоциите. 

- Нямам концентрация. Нито мотивация за нищо. 

Ще споделя и нещата,  които най - много ме плашат -

-Вътрешният ми диалог понякога ми се струва много отявлен. Трудно ми е да опиша. Сякаш е някак по - интензивен. 

-Понякога,  за една- две секунди ми се люлее земята под краката. 

-Получавам  схващания или усещане за схващане на някои мускули. На лявата ръка, горе,  най - често. 

- Понякога ме е страх да гледам филми или да слушам музика. Този страх също ми е трудно да опиша, сякаш носят някаква негативна енергия, от която ме е страх да не прихвана. Не през цялото време е така  ,  но ми се случва. С музиката, също. Например,  ако е нещо по- твърдо, не мога да се абстрахирам, сякаш има специална сила.  В други случаи просто се асоциирам с най - смотаните герои във филмите и все си казвам,  че и аз съм такава. Разбирам,  че всичко това звучи откачено и ме е страх от това,  какво бихте казали,  но все пак... Искам да намеря някакъв изход. От месец не съм спряла да чета за психиката и за различните видове заболявания- неврози и психози,  и се опасявам, че нещата при мен може да преминат към психозите. Много ме е страх, защото имам промени във възприятията си. 

-Постоянно си повтарям в ума мелодии,  които чуя или ми хрумнат, например дори ако скайпът ми звънне, после си тананикам нсум мелодията.  

- Понякога ме мога да се фокусирам върху предаване по телевизията и си повтарям наум репликите, за да схвана за какво става дума.  Това не винаги е така.  Но когато не съм емоционално ангажирана ми е адски трудно да се фокусирам върху темата.  Дали ще е в разговор или ще гледам телевизия, няма значение.  

Горното имам усещането,  че или е от безсънието,  или е от нуждата на мозъка ми да се отърве от ужасните мисли,  които го спохпждат постоянно. А именно - вина, най - вече. И, според мен,  в много случаи,  основателна, защото нищо не промених за толкова време. И сега си плащам за това. 

Хората около мен също забелязват разлика в мен,  и то не близките ми, а такива,  които не ме познават добре. Казват,  че съм станала мълчалива и отдръпната. А преди бях жизнена. На мен не ми се говори с тях понякога,  защото не се чувствам интересна. Та нали само моята болест ми е в главата... За какво друго да говоря?!  А и ме е страх,  че ще ме разобличат, че съм луда.  

Напоследък се старая повече да съм с хора,защото ме  "връщат на земята" , когато говоря с тях.(  В противен случай блуждая в мисли.)  Но имах период,  в който ме беше срам да се покажа навън.  Защото хората ще видят,  че не съм добре и ще ме гледат със съжаление   или сочейки с пръст. 

Наистина срам ме е и от приятелите ми,  да призная всичко това.  Не бих искала да ги загубя. 

 

- Изпитвам огромна празнина и самота, когато остана сама. Непрекъснато имен желание да ангажирам някого със себе си, за да се "заземя", защото сама с мислите ми е страшно.. И тогава откачам най - много.  Когато съм сама. 

Мисля,че част от мислите ми да натрапливости,  но част от тях са основателни. Колкото до другите,  страх ме е да не се превърнат в реалност. Това,  че ги мисля,  сякаш им дава сила.  Сякаш оживяват. Дали от безсънието,  но сякаш границата в съзнанието ми за реално и нереалност  е станала много тясна.

Страх ме е! 

 

 

[д-р Тодор Първанов]

Нищо сериозно.Много силен стрес и това е