Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Здравейте! 

Имах интересна седем годишна връзка с човек, който обичам безкрайно много. Първата ми любов! Бях на 17 години, когато всичко започна. Бях изключително щастлива, че Т. се появи в живота ми, точно след огромного разочарование, което изпитах след раздялата ми с първия ми приятел. Той беше моят светъл лъч, моето спасение. Първите 1-2 месеца всичко беше като в приказка. Той беше мил, грижовен и си личеше, че означавам много за него. Но след това всичко се обърка. Аз съм първото момиче в неговия живот и може би притеснен от това, да не ме изгуби се превърна в ревнивец - болен от ревност. Идваше от 7 сутринта до 13:30, когато ми свършваха часовете и стоеше да ме чака всяко междучасие, за да "не ме открадне някой друг". Това силно ме задушаване, но вече беше късно за мен, защото бях започнала да го обичам. Започна да ме ревнува и от въздуха. Отдели ме от скъпи за мен приятели и аз пак не възразих, само защото исках той да се чувства добре и да е спокоен. Забрани ми да ходя по дискотеки/клубове и всякакви събирания, на които той не присъства. Имаше паролите ми за всеки възможен сайт, който посещавам (АБВ, фейсбуук и т.н.) и проверяваше съобщенията му. А аз, НИКОГА не съм му давала и един повод, за да ревнува и да се държи по този начин. И все го оправдавах с това, че прекалено силно ме обича. Бях готова на всичко за него. В крайна сметка тази 7-годишна връзка продължи в много сълзи, даване на хиляди "втори" шансове, ограничения и т.н. Въпреки всичко това, аз обичам този човек. Да, разказвайки говоря в минало свършено време, но дойде ли дума за любовта, все още е в сегашно. На студентски празници, на 8-ми март, или на каквото и да било събиране аз не съм била "пускана" от него и с мъка наблюдавах колегите и приятелите си докато се забавляват. Много пъти съм си казвала, че го обичам, но не се чувствам щастлива и съм се опитвала да си тръгна от него, но той докато каже "Остани" и променях решението си. Случвало се е да го хвана, че е на купон в друго момиче - на следващия ден идва с цветя, разплакан и аз прощавах.. Всичките му приятели, дори семейството му ми се чудеше защо съм с него, но аз не исках да послушам никого и вярвах, че всичко ще бъде наред щом сме заедно. Говорихме за дете, за наше собствено семейство и така до 3-ти август, когато разбрах, че е заминал за Германия зад гърба ми с най-добрата ми приятелка. Тя в същия ден на заминаването им ми се обади по телефона и каза "М. заминавам за морето, като се върна ще се видим, целувки" и т.н. В крайна сметка аз разбрах.. Няколко месеца вече аз усещах, че нещо се случва с него, но не предполагах, че и тя ше му отвърне. Той се кълнеше, докато аз плачех и се тревожех, че ще бъде измамена(както и стана), като дори ме обвиняваше, че се филмирам. И така... Без никакви обяснения, без да ми каже,че сме до тук, без каквото и да било от тяхна страна, аз бях изолирана. Изгубих човека, когото съм обичала 7 години непрестанно и най-добрата си приятелка, с която споделях ВСИЧКО (дори интимни неща). Не спях, не ядях, плачех часове наред, а те през това време са били заедно. Въпросът ми е как да спра да го обичам? И защо след всичко това, което ми е причинил аз не мога да го намразя? Изпитвам чувство за вина и понякога се питам дали съм дала всичко от себе си в тази връзка. Става ми тъжно, като си спомня моменти, в които сме се карали и съм казвала някои неща, или неща които пък искала да кажа, но не съм. За това, че а 7 гоидни не заживяхме заедно и т.н. Но знам, че му дадох времето, доверието, любовта, мечтите и копнежите си. Нима това не е достатъчно? И двете ми връзки приключиха заради трети човек. Може би проблемът е в мен, че не успявам да ги задържа? Какво още трябва да дам от себе си, за да бъда щастлива, заедно с човека, който обичам? 

И на всичко това отгоре, заради стреса и мъките ли, не знам, но пак ми се появява дереализацията от време на време и прави положението ми още по-тежко, защото ми покачва тревожността.

Благодаря Ви за отговорите предварително! 

Редактирано от nancym_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще те разочаровам, това което описваш не е ситуация в която има любов и обич.Нито ти обичаш него, нито той теб.И двамата сте незрели и сте се  вкопчили един в друг, не защото се обичате, а защото ви е страх да останете сами.

Като две малки деца сте били, е, сега на едното дете играчката му е омръзнала и то я е сменило.А, другото плаче, защото няма с кого да си играе.

Било е неизбежно, да се стигне до този край.Лошото е ,че ако не започнеш да се цениш и истински обичаш, все такива връзки ще те очакват.

Ти работиш ли с психолог?

 

                          Той ти благодари…..

Един зрял човек има интегритета необходим му да остане сам. И когато такъв човек дава любов, той дава без никакви връзки, закачени за нея – той просто дава. Когато един зрял човек дава любов, той се чувства благодарен, че си приел неговата любов, а не обратното. Той не очаква от теб да му благодариш за това – не, изобщо не, той дори няма нужда от твоите благодарности. Той ти благодари, че си приел любовта му.

            Те са заедно и все пак са напълно сами.

И когато двама зрели хора са влюбени, се случва един от най-големите парадокси на живота, един от най-прекрасните феномени: те са заедно и все пак са напълно сами. Те до такава степен са заедно, че са почти едно, но тяхното единение не унищожава индивидуалността им – всъщност то я засилва, те стават още по-индивидуални. Двама влюбени зрели хора си помагат един друг да стават по-свободни. В това няма политика, няма дипломация, няма стремеж към доминиране…“

              Тогава даваш без никакви условия.

„Любовта се случва само, когато си зрял. Ставаш способен да обичаш едва когато си израснал. Когато знаеш, че любовта не е нужда, а преливане – душевна любов или даряваща любов, – тогава даваш без никакви условия.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кермит
преди 18 часа, nancym_ каза:

Въпросът ми е как да спра да го обичам?

Привет,

както каза д-р Първанов, не е било обич. Но и някога да бъде някъде, с някого другиго - никога да не ти минава мисълта да искаш да спреш да обичаш! Това е светотатство. Обичта е факт - щом я има, нищо, което впоследствие се промени, не може да промени факта, че си я проявявала в някакъв предишен момент. Да искаш да спреш да обичаш е невъзможно. И Слава Богу!

преди 18 часа, nancym_ каза:

И защо след всичко това, което ми е причинил аз не мога да го намразя?

Ами това е много хубава новина! Не можеш да го намразиш, защото никога не си го обичала. Този факт е поредното доказателство.

Но когато изрежем омразата, любовта става импотентна

Така наречените учения по целия свят, цивилизацията, културата - те напълно са умъртвили любовта; и това е станало В ИМЕТО НА ЛЮБОВТА. Те те учат, когато обичаш някой, да не се ядосваш, защото любовта ти е неискрена, ако ти се ядосваш. Не се бори. Недей да мразиш. Разбира се, изглежда логично. Ако обичаш, как можеш тогава да мразиш? Затова ние отстраняваме това, което принадлежи на омразата. Но когато изрежем омразата, любовта става импотентна. Това е все едно да отрежеш единия крак на някой човек и после да му кажеш: "Сега се движи! Сега можеш да тичаш: свободен си да тичаш." Но ти си му отрязал крака и човекът не може да се движи.

 

 

преди 18 часа, nancym_ каза:

заради стреса и мъките ли, не знам, но пак ми се появява дереализацията от време на време

 

 

Да. Има промяна и ти реагираш съвсем очаквано на нея. Физиологията ти те подготвя за новата ситуация и това не е проблем, стига разбира се да не го тълкуваш като такъв. Психологът ти, ако наистина работиш с такъв, би трябвало да ти го е обяснил и подготвил за това как да се справяш в такива моменти. Нищо необичайно - стрес, с който ще се справиш.

Редактирано от Кермит
граматически грешки

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте! Извинявам се за закъснелия отговор, но имах малко проблеми у дома. 

С психолог не работя. Преди да, но вече не. Не знам как да разбера това, че не съм го обичала, при положение, че съм била готова на всичко за него. Той наистина беше всичко за мен - приятел, любим, част от семейството ми... Човек, с който мислех, че ще изживея живота си. И изведнъж той изчезва? Няма какво да крия, боли ме и не обичам самотата, но най-жестокото за мен е, че осъзнах едно - обичала съм илюзията по човек, който всъщност не е същестувал, или ако е, то е било в съзнанието ми. Той ме е лъгал, мамил, ограничавал до степен, в която да изгубя приятелите си и поглеждайки сега отстрани разбирам, че той ниастина ме е приемал като негова собственост - като негов предмет, който в крайна сметка му е омръзнал и е решил да продължи напред. Нямам нищо против, желая и на него и на приятелката му да бъдат щастливи, но защо трябваше да бъда мамена седем години? В крайна сметка, той се опитва да комуникира с наши общи приятели, изкарвайки него и нея страдалци и говорейки разни врели-некипели по мой адрес, за да "омекоти" положението, в което те двамата се намират. Никой не удобрява постъпката им спрямо мен. Това не ме радва, не ми носи нищо... Дори понякога ги съжалявам, защото и двамата нямат приятели и хора, с които да излизат. Но приказките по мой адрес не мисля, че са нужни. Наранява ме, че това са хора, на които аз съм държала и обичала. Да, в момента забелязвам, че някои момчета имат силен интерес към мен, но Т. все още ми е в ума и не мисля, че ще ми бъде лесно да го извадя от там. Особено вечер.. Легна ли си и ме връхлитат разни топли спомени с него и самата мисъл, че сега прави и говори нещата, които е правил с мен... Аз знам, че проблемът е в това, че съм прекалено наивна и че вярвам сляпо на хората и това, че ако аз постъпвам добре с тях и те ще ми отвърнат със същото. Но това е само в книгите и филмите. А не исках много - само да бъда щастлива. Сега също се чувствам щастлива, но по един друг начин, по-самотен, въпреки, че съм ежедневно сред хора, които държат на мен. И до последно си мислех "Ами какво, ако един ден той ме потърси?" И все си мислех, че ще му простя за връзката му с приятелката ми. Днес, обаче не! За да прибегне към това да ме мами с нея, значи нещо във връзката ни не е било добре и самия той не се е чувствал добре с мен. Не вярвам това да се промени с времето, а и не смятам, че мога отново да бъда пионка в живота му, с която да запълва времето си. Сърцето ми е разбито от двама, но знаете ли какво? Смятам че това ще ми помогне да заобичам бъдещия ми приятел за двама! Искам да обичам! Но искам да е човек, който заслужава любовта ми и да оценява това, което правя за него! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А аз мисля, е цялата ти несъзнавана от теб психика крещи, излъчва подобно на wi fi сигнали за повтаряне на подобна ситуация, на подобна връзка. Цялото ти мислене, заключенията до които стигаш, са тотално пропити с незачитане на себе си, с поставяне на себе си в ролята на сервилна прислужница, угаждачка. А българските мъже обожаваме жени с такава психика - не се шегувам. Страхотно ни харесва да държим жената "на къса каишка", да я приемем за мебел, да се върти около нас като калайджийка, да ни дундурка, а ние да си правим каквото си искаме... С този неосъзнат и самоподдържащ се мазохизъм, дори с ангел да се събереш, малко по малко ще започне да те приема за даденост, собственост, да те маргинализира и поставя в ролята на "длъжна си ми". На съзнателно ниво се приемаш за добра, обичаща - това са рационализации. Всъщност описваш едно дълбоко неуважение към самата себе си, автоагресивен мазохизъм, който обаче е съзнателно приеман от теб за норма и замазван в разбирането за самата себе си като доброта. Никаква доброта не е това и никаква обич към партньора не е - закачена вкопченост и зависим мазохизъм е. 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В допълнение на Орлин-

Той ще се върне и ти ще го приемеш и всичко ще продължи както преди.След време отново ще те излъже, ще страдаш, но той пак ще се върне и тн..

Проблема не е в него, в теб е.Ти не се обичаш, уважаваш и цениш и ....ако не е той, ще е някой друг, като него в твоя живот.

Трябва да се промениш.Започни психотерапия.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще започна терапия, защото това за мазохизма ми го казвате за втори или трети път, а не искам да е така. Ако аз не обичам и не уважавам себе си по начина, по който трябва не само, че връзките ми няма да вървят, а като цяло отношенията ми с хората. Изглежда другите го забелязват (колко съм наивна, доверчива и т.н.) и често се случва дори "приятелите" ми да се възползват от тази моя слабост. 

С този неосъзнат и самоподдържащ се мазохизъм, дори с ангел да се събереш, малко по малко ще започне да те приема за даденост, собственост, да те маргинализира и поставя в ролята на "длъжна си ми".

Точно от това се страхувам. Защото рано или късно ще започна да се виждам с друг човек и не искам да преживея това, което ми се случи сега. И не говоря само за изневярата, a като цяло за отношението към мен. 

Мазохизъм ли е това, че никога не се чувствам достатъчно добра, достатъчно красива (и сравнявам себе си с другите), умна, желана и т.н.? Искам да взема живота си в ръце и ако това означава да започна терапия, то тогава ще го направя! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направи го. И я продължи, докато в теб заживее смела самоувереност! при силен в работата си психотерапевт, разбира се!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×