Jump to content
Порталът към съзнателен живот
SamuraiJack

Терапевт за ОКР някъде из централна Северна България

Recommended Posts

Здравей!

Нека не звучи нескромно, но аз съм нещо като експерт по вината (самопровъзгласил се, но все пак - експерт). Отне ми цифром и словом година и половина, за да прозра какво точно представлява тя и да се отърва от нея (надявам се) веднъж завинаги.

Моят "грях" се състоеше в това, че развих психоза, която прерастна в клинична депресия в един много деликатен момент - дъщеря ми току-що се беше родила, а синът ми, тогава на 3 години, беше диагностициран с аутизъм едва 9 месеца преди това. За период от около 9 месеца не бях в състояние да се грижа дори за себе си, пък камо ли за малки деца. Ясно е, че тази ситуация би се отразила негативно дори и на две нормални деца, но в нашия случай имаше "утежняващи вината обстоятелстватва" свързани с естеството на състоянието на моя син.

Ще се опитам да обясня накратко: счита се, че най-благоприятния и ползотворен период за работа с деца от аутистичния спектър е ранната детска възраст т.е. до 6 год. Това е така тъй като в този момент мозъкът е най-пластичен - от една страна синаптичните връзки се изграждат много по-бързо и лесно, а от друга - те са много повече на брой. Добрите световни практики сочеха, че за да се възползваме максимално от този критичен период, е нужно да осигурим на детето минимум 35 часа седмично терапевтична работа. Образователните центрове, където това може да се случи са критично малко в национален мащаб, а в нашия град въобще нямаше такива. Разчитахме единствено на уроците при логопед и психолог - 5 часа седмично общо. А останалите 30? Кой да се заеме с тях при майка, която ту влиза, ту излиза от психиатрията, баща, който работи и баба, която се грижи за новороденото?

Ето как ние "изтървахме момента" по моя вина.

Ще ти спестя подробното описание на начина, по който се чувствах, тъй като по постовете ти съдя, че си пределно наясно. Нека прескочим направо на happy-end-a, в който аз най-после идвам на себе си.

Такааа...Представи си следната картинка: семинар, на който се представя един от най-ефективните методи за работа с деца с аутизъм - чуждестранни лектори със сериозен практически опит в обучението на аутисти, представят синтезирано и на достъпен език тонове теоретична информация, подплатена с примери от практиката и демонстрации, и всичко това гарнирано с упражнения, на които обясняват кое как точно се прави, така че и бавноразвиващ да разбере. И някъде по средата на залата стои една жена с празен поглед, наблюдава екрана, на който в този момент прожектират клипче на майка, която работи с детето си по метода, а в главата и се върти вече безкрайно изтърканата плоча: "Ето на - тази майка е истинска майка, не като мен. Как може да съм толкова слаба, малодушна и безхарактерна? Как можах да причиня такова нещо на детето ми и да унищожа шансовете му за що-годе нормален живот?". И в този момент се случи най-неочакваното: записът, който си мислех, че никога няма да свърши, внезапно спря и отстъпи място на един много ядосан и възмутен глас, който изломоти горе-долу следното : "Какви ги вършиш, шматко такава? Точно тук и сега имаш шанса да научиш нещо от голяма полза за детето ти, а какво правиш ти вместо това? Пропиляваш момента тънейки в самосъжаление и оплаквайки едно минало, което и да се убиеш няма как да върнеш и да пренапишеш. И в чии интерес е целият този абсурд, ако смея да попитам? Защото е пределно ясно, че не е в този на детето ти."

Отговорът изобщо не ми се понрави, но го приех, защото нямаше друг начин да продължа напред. Защото отговорът на този въпрос е - в мой. Проумях, че вината не е нищо повече от една хитроумна диверсия на ума -  той е толкова зает и омаломощен от усилието да върти въпросната плоча до безкрай, че не му остава никакво време и сили, за да се опита да реши далеч по-сериозните и належащи проблеми в настоящето. Колко удобно, нали? И това не е всичко: във вината има един тънък момент на мъченичество, който и ти самият си доловил - ти страдаш, за да изкупиш вината си. А щом страдаш, значи в теб все пак има нещо добро и праведно, нали така? В края на краищата лошите хора не изпитват вина. Така хем се укриваш от истинските си проблеми, бягайки във вината, хем това не те прави слабохарактерен пъзльо, а добър човек. Направо гениално!

Та, да се върнем на темата...В дните следващи гореописания епизод се случиха две неща - помирих се с мисълта, че не съм осигурила оптималната среда за развитие на сина ми и си обещах да направя всичко, което е по силите ми, това да не се продължава в бъдеще. С две думи, вместо да преглъщам вината, аз избрах да поема отговорност. А разликата между двете е от земята до небето. Докато изпитването на вина представлява пасивно самобичуване, което по никакъв начин не променя проблемната ситуация, поемането на отговорност изисква предприемането на действия, с които да поправиш, ако и доколкото е възможно, свои минали грешки (а ако това е напълно невъзможно, то поне да се постараеш да не ги допускаш отново).

Ще спра дотук и ще те оставя да си направиш изводите сам. Ще следя темата и ако преценя, че мога да ти бъда полезна с нещо друго, ще се включа (ако разбира се ти искаш).

Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Блис, едно много, много силно описание на динамиката на вината и изхода от нея! Благодаря сърдечно!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 9/2/2016 at 1:13, bliss каза:

Здравей!

Нека не звучи нескромно, но аз съм нещо като експерт по вината (самопровъзгласил се, но все пак - експерт). Отне ми цифром и словом година и половина, за да прозра какво точно представлява тя и да се отърва от нея (надявам се) веднъж завинаги.

Моят "грях" се състоеше в това, че развих психоза, която прерастна в клинична депресия в един много деликатен момент - дъщеря ми току-що се беше родила, а синът ми, тогава на 3 години, беше диагностициран с аутизъм едва 9 месеца преди това. За период от около 9 месеца не бях в състояние да се грижа дори за себе си, пък камо ли за малки деца. Ясно е, че тази ситуация би се отразила негативно дори и на две нормални деца, но в нашия случай имаше "утежняващи вината обстоятелстватва" свързани с естеството на състоянието на моя син.

Ще се опитам да обясня накратко: счита се, че най-благоприятния и ползотворен период за работа с деца от аутистичния спектър е ранната детска възраст т.е. до 6 год. Това е така тъй като в този момент мозъкът е най-пластичен - от една страна синаптичните връзки се изграждат много по-бързо и лесно, а от друга - те са много повече на брой. Добрите световни практики сочеха, че за да се възползваме максимално от този критичен период, е нужно да осигурим на детето минимум 35 часа седмично терапевтична работа. Образователните центрове, където това може да се случи са критично малко в национален мащаб, а в нашия град въобще нямаше такива. Разчитахме единствено на уроците при логопед и психолог - 5 часа седмично общо. А останалите 30? Кой да се заеме с тях при майка, която ту влиза, ту излиза от психиатрията, баща, който работи и баба, която се грижи за новороденото?

Ето как ние "изтървахме момента" по моя вина.

Ще ти спестя подробното описание на начина, по който се чувствах, тъй като по постовете ти съдя, че си пределно наясно. Нека прескочим направо на happy-end-a, в който аз най-после идвам на себе си.

Такааа...Представи си следната картинка: семинар, на който се представя един от най-ефективните методи за работа с деца с аутизъм - чуждестранни лектори със сериозен практически опит в обучението на аутисти, представят синтезирано и на достъпен език тонове теоретична информация, подплатена с примери от практиката и демонстрации, и всичко това гарнирано с упражнения, на които обясняват кое как точно се прави, така че и бавноразвиващ да разбере. И някъде по средата на залата стои една жена с празен поглед, наблюдава екрана, на който в този момент прожектират клипче на майка, която работи с детето си по метода, а в главата и се върти вече безкрайно изтърканата плоча: "Ето на - тази майка е истинска майка, не като мен. Как може да съм толкова слаба, малодушна и безхарактерна? Как можах да причиня такова нещо на детето ми и да унищожа шансовете му за що-годе нормален живот?". И в този момент се случи най-неочакваното: записът, който си мислех, че никога няма да свърши, внезапно спря и отстъпи място на един много ядосан и възмутен глас, който изломоти горе-долу следното : "Какви ги вършиш, шматко такава? Точно тук и сега имаш шанса да научиш нещо от голяма полза за детето ти, а какво правиш ти вместо това? Пропиляваш момента тънейки в самосъжаление и оплаквайки едно минало, което и да се убиеш няма как да върнеш и да пренапишеш. И в чии интерес е целият този абсурд, ако смея да попитам? Защото е пределно ясно, че не е в този на детето ти."

Отговорът изобщо не ми се понрави, но го приех, защото нямаше друг начин да продължа напред. Защото отговорът на този въпрос е - в мой. Проумях, че вината не е нищо повече от една хитроумна диверсия на ума -  той е толкова зает и омаломощен от усилието да върти въпросната плоча до безкрай, че не му остава никакво време и сили, за да се опита да реши далеч по-сериозните и належащи проблеми в настоящето. Колко удобно, нали? И това не е всичко: във вината има един тънък момент на мъченичество, който и ти самият си доловил - ти страдаш, за да изкупиш вината си. А щом страдаш, значи в теб все пак има нещо добро и праведно, нали така? В края на краищата лошите хора не изпитват вина. Така хем се укриваш от истинските си проблеми, бягайки във вината, хем това не те прави слабохарактерен пъзльо, а добър човек. Направо гениално!

Та, да се върнем на темата...В дните следващи гореописания епизод се случиха две неща - помирих се с мисълта, че не съм осигурила оптималната среда за развитие на сина ми и си обещах да направя всичко, което е по силите ми, това да не се продължава в бъдеще. С две думи, вместо да преглъщам вината, аз избрах да поема отговорност. А разликата между двете е от земята до небето. Докато изпитването на вина представлява пасивно самобичуване, което по никакъв начин не променя проблемната ситуация, поемането на отговорност изисква предприемането на действия, с които да поправиш, ако и доколкото е възможно, свои минали грешки (а ако това е напълно невъзможно, то поне да се постараеш да не ги допускаш отново).

Ще спра дотук и ще те оставя да си направиш изводите сам. Ще следя темата и ако преценя, че мога да ти бъда полезна с нещо друго, ще се включа (ако разбира се ти искаш).

Успех!

Благодаря ти много! За личното отношение и за дългия пост, радвам се, че се включваш!

На теория, на думи знам, че пътят е това, за което говориш, и още нещо, от съветите, които получих в разични медицински форуми не би трябвало да се говори за вина от моя страна. Само, че аз и без тази случка съм си за терапия и лечение. Няколко години (тъй като случката е стара) карах с тези разсъждения, за които ти говориш, а също и прилагайки разумни аргументи, че не е логично да съм виновен, и така този мотив за вина беше изтикан назад в съзнанието ми - сега съм не толкова в болезнено самоизяждане (зимата минах този етап беше ужасно) колкото в апатия и нежелание за нищо - а тогава, до преди година, когато, както казах, този мотив беше изтикан от мен назад в съзнанието ми, имах нормалните човешки страсти и цели - забавления, амбиции на работа, амбици за нова работа, нова книжка нова дрешка, другия пол. Е, сега имам мечтаната от мен работа, и дори в периодите (които споменах по-горе) в които успявах да се убедя, че нямам вина за баба си, то пак се чувствах без дългосрочно бъдеще, обречен заради всички мании и психози, които носих със себе си повече от половината си живот - няма да влизам в подробности, те вече са изложени в първия ми пост в темата. Аз съм "твърдоглав", ригиден характер, въртенето на една и съща плоча ми е специалитет, а чувството за малоценност в мен е провокира от най-неочаквани събития и личности. Ето, завърших, работих хубава работа, след това намерих работа точно по специалността си, купих различни неща за майка си и баба си, бях желан от не едно и две момичета (съжалявам как звучи) - би трябвало да съм спокоен ли? Не, чувствам се като отпадък повече от всеки друг път и не виждам път напред. Празнотата вътре у човека не е запълва с нищо от вън.

 

Това, което искам да кажа е, че всички пихози, неврози, комплекси и прочее, които толкова дълго съм влачил се изсипаха наведнъж, нужен ми е подходящ терапевт в региона ми, такъв засега не намирам. Дори обладан от вина и апатия, аз съзнавам, познавайки себе си и осъзнавайки донякъде механизмите вътре в мен, че това, което се случва с мен е най-вече, ако не изцяло, игри, които мисълта ми играе.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 9/9/2016 at 14:49, Божидар Цендов-БожидарЗим каза:

Но все пак сте намерили специалист, който да ви каже, че "ОКР е основен елемент при вас"?

Не, това са мои констатации. В централна северна България засега "открих" д-р Първанов - не приема пациенти, Алексей Бъчев - не се свързвам с него... Предложения?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако не стел че темата дотук (обемна е) бих казал така: пробвал съм някои терапевти в града, в който живея, определено не са годни за случая. От 13, 14 години при мен се натрупваха най-различни проблеми, които сякаш избиха преди година.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Принципно търся терапевт в по-горния форум, но там сякаш се разводнява, затова пускам тук. 

Ако са нужни подробности, темата беше тази (д-р Първанов не приема пациенти)

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Алексей прави семинари, най-лесният начин да се върже човек с него е, като се запише на семинар при него.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 9/19/2016 at 0:58, д-р Тодор Първанов каза:

Алексей прави семинари, най-лесният начин да се върже човек с него е, като се запише на семинар при него.

Намирам семинар в Пловдив, където не мога да отида. В крайна сметка като неспециалист не мога надеждно да определя до колко съм с ОКР, до колко с друго. Бих се "задоволил" и с друг опитен специалист, в ареала на централната част на Северна България, не може да няма...

В крайна сметка е по-добре да започна с работа с някого, от колкото просто да си пиша по форуми и да тъпча на място, а да речем, че успея, ако е нужно, на по-късен етап да се свържа с друг специалист.

Ще бъда благодарен за предложения от всеки от вас.

Редактирано от SamuraiJack

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Цитат

дати за базисен курс с Алексей в София. Курсът ще се проведе на 8-9 октомври, общо 10 часа. За въпроси и записвания, моля пишете на simbaley@abv.bg

 

Има нова дата за курса в Бургас - 15 октомври. За въпроси и записвания, моля пишете на simbaley@abv.bg

 

Курсът в Стара Загора, който беше планиран за септември, ще се проведе на 1-ви октомври. За въпроси и записвания, моля пишете на simbaley@abv.bg

 

София, Пловдив, Бургас, Стара Загора... България е голяма държава, събрана на малка територия - на практика за един ден може да се обиколи от край до край.

Ако чакаш Алексей или друг да дойде у вас... сложно ще е.

Не споделям мнението ти да започнеш работа с кого да е. От немай къде какви каши се забъркват...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

SamurajJack , eto predlovenie . 1 ден-  Прочиташ една беседа от Дънов , като не се насилваш всичко да разбереш .Просто я четеш на глас ,като че ли изнасяш ти беседата . А ,,тези който те слушат" да я разбират както могат . 2 ден- прочиташ я пак вече на ум , за да провериш дали е същата като вчера . 3 ден - прочиташ нова беседа по същия начин с повторение на следващия ден . И така я караш докато намериш някой да те води за ръката , т. е. търсения специалист . Според мен поне 2 или 3 беседи на седмица е добре да четеш . Значи ти определяш интензивноста , тя е индивидуална .....Защо ли ? Това е сигурен начин за промяна на мисленето .Развива и волята :) .

Като преглеждам двете страници , виждам че с много неща си съгласен .Но само толкова ли ? Какво правиш на практика за да излезеш от ситуацията  ? Опитваш ли се да подбираш мислите с които  се занимаваш ?Не е необходимо да обръщаш внимание на всяка мисъл , която забелязваш . Всяка мисъл върви с комплект емоций .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

@Георги Балджиев Именно, че търся не кой да е а друг опитен специалист в не немалък ареал, който описах, тъй като не чакам някой да идва у нас. И аз наистина не мога да кажа ОКР ли е, като със същия успех бих определил състоянието си като тревожност. А тези състояния бих гадал, че са навързани и т.н., но както казах не съм специалист. И понеже не съм, не е нужно точно с един единствен специалист да се ограничавам. Разбира се, че ако се налага за доброто ми, ще пътувам и до Варна, и до София и до Малко Търново, но сеанс е едно нещо, друго е ежеднвен курс.

@АлександърТ.А. Подборът на мисли е правилен като цяло, но мисля, че е удачен за "здрав" човек, ако ме разбирате, а аз условно казано не съм такъв. "Болният" е люшкан от какви ли не мисли, понякога има и вълни на "надежда", контролът и иг гнорирането са невъзможни, а нали това опитвам, когато ми е нужно да се концентрирам върху ежедневния си живот.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

@Георги Балджиев Ерго, специалистите, които пишете и съветвате тук със сигурност знаете имена на сериозни и опитни специалисти, които вероятно биха могли да ми помогнат.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Много често най- добрата преценка е интуицията на човека. Влез и се запознай със специалистите, които практикуват най - близо и е най - удобно да се посещават често. Техниката която ти дава Александър за развиване на интуиция в този случай мисля, че би свършила чудесна работа.

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз съм мъж на 28, живея във Велико Търново, пробвах специалисти в града, не съм доволен, готов съм да пътувам до Плевен, Русе, ако се наложи и до по далеч, надявам се силно някой от собствен опит да ми препоръча специалист, в този ареал, който му е помогнал.

Като за начало, от дете съм имал проблеми с депресия, тревжност и обсесесии, но чак последните две-три години стана тежко - преди това вървях из живота смело, със самочувствие и с високо вдигната глава... но се случи следното..

Не мога да понасям мисълта за смъртта и нейната неизбежност, което ми причинява голяма тревожност и загуба на интерес към типичните за мен страсти, към удоволствията, към труда и отговорностите. Чувствам живота като нещо ужасно и страшно. Работят като юрист, развих обаче страст към друга сфера на познанието, но само докато бях на ксанакс хватката около шията ми се беше отпуснала и можех на воля да се трудя и уча, само тогава животът имаше вкус, цвят и мирис.

Моят психиатър обаче не искаше да оставам дълго на ксанакс, сега съм на по-леки заместители и съм никак - поносимо, но непродуктивен и малко или много зле.

През годините съм имал страхове от зарази с венерически болести, или типичните "скверни" обсесивни мисли (това специално като дете) за да се стигне закономерно дотук, където съм сега.

Баба ми е на 74, млада баба, и параноичната ми обсесия и страх от смъртта закономерно се насочват към нея... Съвсем егоистичен страх от страданието, което ще изпитам, както и за разлика от други страхове, тук фактът от който се страхувам наистина ще се случи - тя ще умре, после някой ден майка ми...

Ако някога се страдали от патологична тревожност, добре знаете, че никакваи ведри "философии" за живота не помагат, все едно да казвам на страдащия от паническа атака да си представя плаж. Като бях на 12-13 молех майка ми да ме заведе на психолог или психотерапевт, а тя, имайки само доброто ми предвид, ми обясняваше как всеки човек имал черни мисли и т.н.... и ето ме 15 години по-късно като един непораснал Питър Пан, депресиран и тревожен, вместо да съм мъж на място. а, само преди 2г. и половина бях толкова уверен, смел и предизивикателен към живота, а днес имам чувството, че животът ми е дотук, че нищо няма да постигна в живота, че лудостта и провалът в живота са моето бъдеще.... Надали е нужно да ви казвам, че тези мисли, активират лавина от други неприятни (които Ксанаксът примерно, "обира" много успешно) - казвайки ми как и миналото, и настоящето, и бъдещето са гадни и черни - т.е. типичен признак на депресия.


P.S. Понеже сякаш е по-добре да се упътва какво точно се търси -ТРЕВЖНОСТ е ключовата дума при мен.

Редактирано от SamuraiJack

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ахах, голям "срам" с това сливане' на новата ми тема със старата от преди две години, което модератор направи - последният ми коментар го бях пуснал като отделна тема. Шегувам се, разбира се

Тогава беше чувство за вина, от което пък сега няма помен, а има страх от смъртта... А даже имах светъл период между двете...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 15 часа, SamuraiJack каза:

страдали от патологична тревожност

Слях темите ти - моля, пиши в една!

Докато страдаме, ще страдаме. Когато си видим присъстващите вярвания в характера, които ни движат за носа и започнем активно и целенасочено да ги променяме, всичко става различно. При това не за дълго. В случай на обсесивна характерова структура, една и повече годинки отдадена работа с психотерапевт в лични и групови сесии, плюс работилниците му/ѝ и обсесивният (натраплив) характер вече е в далеч по-добрите си потенциали. Забележи, говоря за натраплив характер, не само за окр, явяващо се тук връхче на айсберг. През тези едва - две годинки се работи по много линии. Едната, директно през окр натрапливостите, което тактически ги минимизира, както и въздейства благотворно върху характера, Друга, по аспектите на характера (страховите и виновни вярвания, ригидният невротичен контрол...) - когнитивно, психотелесно, игрово, медитативно... Трета - поведенческа, при която се назначават предизвикващи поведения, експлициращи и погасяващи страховете, с помощта на менталните методи. Прави се всичко, което терапевтът знае и може. Включително анализа - но пестеливо, по малко, колкото за свързване на когнитивни точки, осъзнаване на защити, преноси и обяснителен контекст, даващ яснота в следваната посока. Многократно и на терапевта му писва от теб и обратното. Важното е да се продължи обаче - парите са нищожни спрямо житейските загуби, случващи се избирайки да не минеш по този път. Успехи!

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Орлин Баев каза:

Слях темите ти - моля, пиши в една!

Докато страдаме, ще страдаме. Когато си видим присъстващите вярвания в характера, които ни движат за носа и започнем активно и целенасочено да ги променяме, всичко става различно. При това не за дълго. В случай на обсесивна характерова структура, една и повече годинки отдадена работа с психотерапевт в лични и групови сесии, плюс работилниците му/ѝ и обсесивният (натраплив) характер вече е в далеч по-добрите си потенциали. Забележи, говоря за натраплив характер, не само за окр, явяващо се тук връхче на айсберг. През тези едва - две годинки се работи по много линии. Едната, директно през окр натрапливостите, което тактически ги минимизира, както и въздейства благотворно върху характера, Друга, по аспектите на характера (страховите и виновни вярвания, ригидният невротичен контрол...) - когнитивно, психотелесно, игрово, медитативно... Трета - поведенческа, при която се назначават предизвикващи поведения, експлициращи и погасяващи страховете, с помощта на менталните методи. Прави се всичко, което терапевтът знае и може. Включително анализа - но пестеливо, по малко, колкото за свързване на когнитивни точки, осъзнаване на защити, преноси и обяснителен контекст, даващ яснота в следваната посока. Многократно и на терапевта му писва от теб и обратното. Важното е да се продължи обаче - парите са нищожни спрямо житейските загуби, случващи се избирайки да не минеш по този път. Успехи!

Не беше умишлено - дори нямах спомен, че съм писал тази тема преди две години.

Цитирате "тревножност",  говорите за обсесии и ОКР. Надали има тревожност без обсесивност... та мисълта ми е, че не знам споменаването на ОКР и обсесии как да го тълкувам в контекста на търсенето от мен на терапевт. Тук в този форум не веднъж съм чел терапевтите да казвате, че двама-трима специалисти на кръст в страна реално "лекуват" ОКР. Само, че аз имам тревожност. Да разбирам ли, че поне според вас (ама искрен отговор очаквам) адекватна помощ за моя случай има само в София? Не, че  не съм готов да пътувам чак до София, просто Ви питам за Вашето мнение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Имаш тревожност, идваща от натрапливо-невротичен/ тревожен характер, фокусиращ се периодично в едни или други обсесии и обекти на тревожността си. Тук дори възпитанието през ранните години е само част от причините. Има и генетика, родова памет. Пиша това, за да отговоря на въпроса ти за терапевт. Не казвам нищо за София, а за добър колега, искащ да те поеме и можещ да ти помогне да си помогнеш. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 15 часа, Орлин Баев каза:

Имаш тревожност, идваща от натрапливо-невротичен/ тревожен характер, фокусиращ се периодично в едни или други обсесии и обекти на тревожността си. Тук дори възпитанието през ранните години е само част от причините. Има и генетика, родова памет. Пиша това, за да отговоря на въпроса ти за терапевт. Не казвам нищо за София, а за добър колега, искащ да те поеме и можещ да ти помогне да си помогнеш. 

Да, благодаря Ви за което!

Не помня дали вече съм го писал, но на много крехка възраст видях тежки сцени на насилие от страна на баща ми срещу семейството ми. После израснах с две жени и трябваше да се боря с това да не ме "окекавят", мислейки, че се грижат за мен и ми мислят доброто. Баба ми по характер, преди да поостарее, беше много изпълнителен, взискателен, паникьосващ и паникьосан човек. Не ме е тормозила, беше много любяща и ме отгледа, просто малко или много големите около едно дете му предават вредните си модели на поведение. При тези дадености от детството ми, аз мисля, че то е много силен фактор. Примерно по природа имам и "ведри", да ги нарека, черти -например още от дете съм майтапчия или пък проявявам нулева тревожност, в ситуации, когато мои приятели пък се страхуват , като летенето със самолет.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Е, баба знае, баба бае. Кой съм аз, че да кажа... Тоест, говориш си едноканално, без да вникваш в посланията... При състоянието, което преживяваш, случванията от ранните години са само част от етиологичната картина. Характерът ти е натраплив, което не се определя единствено от случилото се по време на детството ти, а в голяма степен от генетични фактори (родова памет). В терапия се работи и с пренарежане на паметовата автобиографична матрица, но основно тук и сега. Успехи на теб и терапевта ти!

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 1 час, Орлин Баев каза:

Е, баба знае, баба бае. Кой съм аз, че да кажа...

Ъъ, не съм опонирал :D  Всъщност съм напълно съгласен.

Редактирано от SamuraiJack

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не си опонирал, както и не даваш признаци на осъзнаване -  какво разбра от това, което ти казах?

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 20 часа, Орлин Баев каза:

Не си опонирал, както и не даваш признаци на осъзнаване -  какво разбра от това, което ти казах?

Че генът - физиология и психика, са също много важен фактор? Не се бях замислял преди над това, но след като го написахте се замислих над него и съм съгласен.

Прибавих детайли от детството, защото по мое скромно мнение/предположение, без тези събития днешното ми състояние надали същия интензитет. Единствено предполагам, че те са засилили и/или отключили много неща.
 

Упътвате ме, че трябва да се работи и с автобиографичната матрица - ами, да осъзнавам го. Възможно е да бях имал същите проблеми, дори с безупречно детство - да, и това го разбирам. Огромна част от особеностите на душевността е наследствена - и това го разбирам.

Справих ли се?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×