Jump to content
Порталът към съзнателен живот
chocholinka

Бременност и проблемни отношения в семейството

Recommended Posts

Здравейте,

На 28 години съм, наскоро се омъжих, живеехме заедно от половин година, като 2 дни преди сватбата си открих, че съм бременна. Бременността е желана и от двамата и я приемам щастливо. Първа бременост ми е и имам някой опасения от неизвестните, които ми предстоят. Предполагам, че е нормално за всяка жена. Мъжът ми е добър човек- няма пороци, не пуши, не е хазартен тип, пие рядко и умерено, има добра работа, честен и почтен човек е, обича и уважава семейството си. Обичаме се и през повечето време се разбираме добре, грижим се един за друг. 

Проблемите идват от това, че понякога избухва, не може да се владее, става властен и си го изкарва върху мен. Случвало се е да ми се развика, просто защото не съм на едно мнение с него. Не понасям да ми викат, направо изпитвам ужас. Моля го да спре, но той не спира, казва, че аз съм виновна, че ми вика. Обикновено сценарият продължава като аз се разплаквам, той ми се кара, започвам и аз да викам и всичко излиза извън контрол. След това не ми се извинява, но се държи като гузен. Предполагам, че и аз донякъде провокирам подобно поведение, но отказвам да се съглася, че това е правилният начин да се решават проблемите. А когато ми се развика, аз изгубвам контрол и не мога да продължа спокойно в нормален разговор. Започвам да се чувствам потисната и смачкана- да не мога дори да изразя мнението си спокойно и за всичко ме изкарва виновна. Големият ми страх е, че това отношение ще се прехвърли към детето. Освен това, всички тези негативни емоции и стрес по време на бремеността, силно се притеснявам как се отразяват на бебчо. 

Освен всичко, чувствам се и пренебрегната от мъжа си. Наскоро имах прокървяване и той знаеше, но ме остави на работа и дори не ме попита имам ли нужда от лекар, от пари, да ме закара. Веднъж се изпусна, че само съм повтаряла, че съм бременна и какво съм искала, той да е бременен ли. Осъзнавам, че като мъж и жена имаме различни роли, но за мен е вълнуващо и искам да е съпричастен с преживяванията ми. Вече се старая да не говоря с него за това и макар да искам да имам подкрепа, не го моля да идва с мен на прегледи. След прокървяването, взех болничен и не ходя на работа. Вкъщи върша всичката домакинска работа. Но когато се върне мъжът ми от работа, вечеря (почти винаги го посрещам с хубава вечеря), стои един час в тоалетната и след това заспива. Разбирам и него, че е изморен и натоварен от работа. Но и аз имам нужда от внимание. Освен това, когато се роди бебчето (дай Боже всичко да е наред), ще имам нужда и да ми помага. Живеем сами.

Не искам да се разделяме. Искам да изгладим проблемите във връзката си и да имаме хубаво семейство и силна връзка. Напоследък все повече ми тежат обвиненията и потискането. Моля, посъветвайте ме какво да направя!

 

Редактирано от chocholinka

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не разбирам много добре какво цели въпросът, но се надявам след като отговоря, да получа някаква яснота. В случая говоря за обич и уважение най-общо в двойката, защото те биват малко по различни към друг тип хора (родители, деца, приятели, т.н.)

Според мен, да обичаш означава да изпитваш привързаност, да се чувстваш комфортно с партньора си, да го харесваш като личност, да споделяте общи интереси и възгледи, да си пасвате в емоционален и интелектуален план, да изпитваш загриженост за него/нея, също както и да си привлечен от човека. Уважението показва, че зачиташ партньора си, неговите действия и постъпки. Уважаваш нещо, което одобряваш, няма как да уважаваш нещо грозно и пошло, според личните си разбирания. Разбира се, във всяка връзка има някакви несъответствия в характерите, а правим и грешки. Тогава на помощ идват разумния компромис и прошката. Някъде там, обичта и уважението се преплитат с доверието и сигурността.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей, ще изляза от конкретиката, тъй като се съмнявам да съм ти полезна точно тук, точно по този начин, но ще те насоча към една различна гледва точка.

Както за теб, така и за твоя съпруг тази обстановка е нова. Той не знае как протича една бременност и странностите, в които често изпада жената, повишената чувствителност и несъзнателното преекспониране на събитията. За него стресът също е голям, но в друга посока - как ще се справи с новите задължения, повишаването на разходите и промяната на отношението ти към него, промяната на тялото ти, която за доста мъже предизвиква силен стрес и води до отдръпване и нежелание за интимност. 

Само от няколко десетилетия мъжете са въвлечени толкова пряко в бременноста на жената, това винаги е било женското тайнство и мъжете са се държали на страна. Това е закодирано в мъжката психика и по един или друг начин се проявява. 

Жената иска повече внимание в този период, нормално, въпреки че бременноста не е болест и не изисква кой знае какви ограничения и обездвижвания, за съжаление днешната действителност я лишава от ефирността и радостта и я натовари с доста тревожнаст, страхове и я третира по - скоро като заболяване, което има нужда от свръхобгрижване. Липсата на женската общност, която винаги е била закрилата и разбирането за бременната също я няма. Все повече двойки заживяват доста изолирано от родовете си и точно в тези моменти, когато подкрепата на рода, средата , приятелствата е много важна те се сблъскват с липсата. 

Двамата със съпруга ще се сблъскате с нова за вас ситуация, която всеки ще вижда по различен начин, ето защо и разногласията вероятно ще се увелчат. За да избегнете това са необходими много уточняващи разговори с много слушане. Когато някой вика и повишава тон, това означава, че се смята за нечут и неразбран. Повишаването на тон обикновено е сигнал, че човекът иска да бъде чут. Защо и по каква причина той се чувства така може да разбереш само ако се вслушаш в това което казва. След като се почувства чут, човек има възможност да слуша. Прекъснем ли - влизаме в конфликт. 

Уточни за себе си, какво точно не ти харесва във вашето общуване и има ли нещо общо в темите, по които стигате до конфликти. 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Диляна Колева каза:

Здравей, ще изляза от конкретиката, тъй като се съмнявам да съм ти полезна точно тук, точно по този начин, но ще те насоча към една различна гледва точка.

Благодаря за полезния отговор! Давате ми насока да размисля и преосмисля ситуацията. Надявам се на положителни резултати :)

Редактирано от chocholinka

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей и от мен,

От практична гледна точка, по проблема, който поставяш може да се дискутира много в ретроспективен план, но аз ще избера да ти дам сламка, за която да се хванеш и уповаваш, че всичко, което става, става защото трябва да стане:

Става въпрос за т.нар. Теория на жълъда, описана от Джеймс Хилман в книгата Кодът на душата. В резюме тя гласи следното: "Вашият божествен дух е избрал и яйцеклетката, и сперматозоида, както е избрал техните носители, наричани „родители“. Свързването им  е резултат от необходимостта да се появите на този свят, а не обратното. Не помага ли това да разберем невъзможните бракове, всичките антипатии и несполучливи съчетания, бързи забременявания и внезапни раздели на толкова много родители, особено в биографиите на видните личности? Двойката се събира не заради собственото си обвързване, а за да зачене единствената по рода си личност, надарена с единствен по рода си жълъд – вас.

Чети го и от гледна точка на бебето, което носиш. Ще намалиш част от напрежението и отговорността, която носиш, обвързвайки се с твоя мъж като отдадеш малко на това, че То е избрало да се появи така. А какво ще се случи оттук насетне в семейството ти... всичко е възможно. И каквото и да се случи, ще се случи, защото така трябва да стане.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Все пак той иска ли да говорите и да си разрешите проблемите като двойка? Ти няма как да го постигнеш сама. Не взимай цялата отговорност за бъдещето, защото не е по силите на една жена да бъде и мъжът и жената в едно семейство. 

 Бъди каквато си, а именно жената. Аз ти давам съвет да се пазиш. Много добри момичета не осъзнават къде е границата на това неглижирайки проблемите да опиташ да простиш( в случая пренебрежителното отношение) и да простиш, и да останеш разбрана истински от отсрещната страна. Второто е много трудно.  Но само то си заслужава, бори се за чувствата си!

 

Редактирано от ChildInTime

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 11 часа, chocholinka каза:

Според мен, да обичаш означава да изпитваш привързаност, да се чувстваш комфортно с партньора си, да го харесваш като личност, да споделяте общи интереси и възгледи, да си пасвате в емоционален и интелектуален план, да изпитваш загриженост за него/нея, също както и да си привлечен от човека. Уважението показва, че зачиташ партньора си, неговите действия и постъпки. Уважаваш нещо, което одобряваш, няма как да уважаваш нещо грозно и пошло, според личните си разбирания. Разбира се, във всяка връзка има някакви несъответствия в характерите, а правим и грешки. Тогава на помощ идват разумния компромис и прошката. Някъде там, обичта и уважението се преплитат с доверието и сигурността.

Добре си го описала. Сега съпостави поведението на съпруга си с това описание. 

Въпросът ти всъщност е "как да го накарам да ме обича и уважава?"

Не можеш наисилствено. Ако мъжът ти е с властен, избухлив, инфантилен характер,  единствено той може да реши да работи по особеностите си в характера. Но трябва да има достатъчен мотив, за да го направи. Това, което можеш ти, е да инициираш комуникация, да дадеш гласност спокойно как неговото поведение в дадена ситуация те кара да се чувстваш. Изложи ясно и точно, както си направила по-горе, как разбираш, че човек трябва да се отнася с теб, когато те обича и уважава.

 Но работата върху проблемните моменти в една връзка е винаги двустранна и ежедневна. От личен опит горещо ти препоръчвам да направите заедно няколко сесии при психотерапевт. Хубаво е да изгладите това сега. Ако връзката не е хармонична и устойчива, основите могат да се разклатят застрашително с появата на детето. По-добре няма да стане.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Много добри разсъждения и насоки са написани по-горе от много богати личности. Сигурно вече си си взела добри насоки. 

Виждам няколко главни пункта в отношенията ви:

- Неговото избухване при твоето по мъжки казване на мнение.

- Комуникация, бременност, раждане, междуполови роли, различия.

Това, че така избухва, естествено, е гадно и боли. Tъпо е, така е... Явно това му е характерова особеност. Ако наистина стане по-сериозно положението, работата с психотерапевт помага. В нея той се учи да вижда себе си, да вижда страховете си зад избухливостта си и да ги неутрализира. В такава работа се учите и ти и той на преработка на страховете си. Когато те отсъстват, остава любовта и желанието за сътрудничество, приятелство, взаимност. 

Психотерапията обаче се предприема, когато нещата са стигнали до малко по-пиков връх. Поне в България... По-добрият вариант е да не се стига до нея. Казвам го, въпреки, че това работя. Защото най-добрият психотерапевт е животът, а всичко случващо се е неслучайно и ни учи, развива ни. В случая ти пишеш, ти търсиш различна гледна точка, помощ, насоки - което е зряло поведение. Мъжът обикновено решава, че трябва сам да се справи на всяка цена и търси помощ, когато нещата са наистина зле, твърде зле. А ти ето - питаш, интересуваш се, което показва готовност за развитие. Супер! 

Когато той избухне, колкото и на логическо ниво да е несправедливо и неправилно, запитай се: какво се задейства в мен в тази ситуация, как това ме кара да се чувствам, какво означава това за мен? (виж тази статия) Примерно: чувствам се несправедливо потъпквана -> и какво означава това за мен (съкращавам с "питанка") -> отнемано ми е правото на изява -> питанка -> пренебрегвана съм несправедливо -> питанка -> зачерквана съм като личност -> питанка -> не съм обичана -> питанка -> сама съм, изоставена съм от любовта. Сумирано: Несправедливо съм потъпквана, неразбирана, изоставена безлюбно... Това е само пример., Твоята последователност може да е друга. Виж, че в собствената си реакция на развикване, ти всъщност се защитаваш от подобни задействани в теб програми и страхове, не толкова и само от виковете на мъжа си. Той е само тригер за задействани в теб "подводни' страхчета. Можеш да благодариш на ситуацията за това, че се вадят и да поработиш върху тях. Така ставаш неимоверно по-стабилна, сигурна в себе си, смела, сърцата, спокойна, силна. Тогава и външната ти реакция може да бъде съвсем друга. Въобще не казвам да не се заявяваш. Напротив. Но когато го правиш на фона на вътрешна сигурност, вместо на жегване от задействани страхове, можеш да се заявиш спокойно, любящо, по женски приемащо и меко. Тогава дори с присъствието и погледа си, вече разтапяш неговата невротична реакция, която се сблъсква с твоята дълбока сигурност. Тогава той самият много по-лесно би видял, че зад властовото му избухване стои един малък аз, който трябва да се налага, за да компенсира страховете си от слабостта си. 

Тоест, първо, стигане до собствените ти програми зад външната ти реакция. Второ, преработката им. Старт винаги е едно здраво стъпване на нозете на логиката, заземяване в реалността. Нито си необичана, нито си пренебрегвана, нито си изоставена и смачкана. Подобни неща крещят обаче подсъзнателните ти страхчета. Виж, че през тях преувеличаваш, магнифицираш ставащото като през лупа, жегваш се прекомерно. Методи за промяна на тези несъзнавани страхове има много. Един от тях е да проследиш периодичната им поява в живота ти, до най-ранните моменти на случването им, при залагането им от възпитателите ти и да поработиш визуално с промяна на спомените си, на отношението си. Виж за това в "пренареждане на матрицата" - две книги, има ги на български език. Има и много други техники, преподаването на които обаче изисква много време и затова се правят с психотерапевт... Най-простичко - свържи се с емоцията в тялото си, почувствай, че задействаните програми имат и телесен израз, стягания, променят дишането, енергията ти. Почувствай къде са, как те задействат и ги промени съзнателно. Дишай дълбоко през тях, отпусни тялото, залей ги с благодарна обич, с разбирането си и погалването си. Защото ситуациите с мъжа ти ти помагат да изваждаш тези програми и да ги преобразуваш до смело самообладание, което е чудесно. Когато почувстваш къде са в тялото ти тези задействания, можеш да ги наситиш със сърдечната си обич, да ги залееш със светлина, да ги наситиш с аромата, който обичаш, да им пуснеш мислено или наистина мелодията, която те вдъхновява, да усетиш, че можеш да промениш съзнателно цвета, усещането, енергията на тези усещания/ програми с обич и себеприемане. Защото те са ти в дълбочината ти и външната ситуация само отразява нуждата от задействането и преработката им. Няма случайности! 

По-горе се разписах, но съзнавам, че няма как тук да ти изсипя камарите похвати, с които може да се работи по себе си. Затова те се правят с психотерапевт. По-важното е да се види, че ситуацията ти е неслучайна, че се случва по най-точния за теб начин (и за бебчо в теб), в най-подходящото време. Случва се, за да поработиш върху програмките, които те карат така силно да се жегваш, когато ти се викне. Когато ги трансформираш до усмихнато и спокойно самообладание, можеш с цялата си енергия, с погледа си, с присъствието си и думите си, да реагираш различно - по женски. Мъжкият начин е да се доказваш грубо, външно, с плитка логика. Така обаче ставате двама мъже и се получава война. Женският начин е друг - на фона на преработените страхове заживява блага, женствена обич в теб. Дълбока при това. С тази спокойна обич можеш да приемеш гнева на мъжа си. Да приемеш не означава да си логически съгласна с него. Но, той се случва, има го. Да, неговата невротична компенсация е, но го има. Да го приемеш означава със силата на любовта си, да поставиш този гняв като бучка сол в огромното езеро от любов, което живее в теб. Тогава солта се разтапя, изчезва за мигове. Тогава гневът на мъжа ти няма за какво да се 'закачи" в теб и се неутрализира за минутка... Така, дори и без една дума, през собственото си отработено самообладание, създаваш силни предпоставки и той да се осъзнае безплодноста на гнева си и дори да се осмели да погледне в очите на пораждащите го страхове в самия него. Разбира се, има нива в този процес - можеш да усвоиш похватите на вербално отразяване примерно... В основата на процеса обаче е собствената ти любов към себе си, тази дълбоко самоуверена обич и самоуважение, които заживяват на мястото на сега събужданите страхове/ жегване. Ще дам метафора от сексуалността. Мъжът като цяло е външно по-агресивен, има повече тестостерон. какво прави вагината обаче? Нима бори агресията на мъжа и се стреми да се докаже, като се опитва също да стане една доказваща се, пробивна мъжественост? Не, вагината приема, обгръща с обич, радва се на агресията, допуска я, погалва я на фона на спокойната си обич. Тогава агресията се изтощава и омаломощава. Бориш ли я, подхранваш я. С това казвам - да се заявиш, да, но по женски, по мекия начин на водата, която гаси огъня, защото е много по-силна от него. Водата на преработените страхове, на любящото самооболадание. Това е мъдра сила, това е женската сила - спрямо мъжката, е безгранично по-велика! А ти си жена! 

В тази връзка, по-горе Диди е писала как едва в последните максимум 15-на години изведнъж се оказа,че мъжът трябва да участва все по-аквтивно в домакинството, да сменя памперсите, да разбира жената, да готви, чисти в дома, да шета, пере и глади... Да, но милиони години мъжът е бил и отвътре си е воин. Ако го вкараме в маса типично женски роли, ако няма време за мъжките си бизнес ангажименти, за мотора си, за бойните си изкуства, за мъжката си компания и дела, дали такъв мъж ще може да бъде все така мъжествен и дали ще е интересен (зад външно "разумните" ѝ доводи и заявявания) за опитомилата го жена? Разбира се, че ще помогне мъжът, разбира се, че ще окъпете бебето заедно, но общо взето, ако не е псохолог, твърде много да разбира жената, твърде много да мисли като нея, това вече го прави в най-добрия случай унисекс нещо си, нежели мъж. А това унисекс размиване е твърде различно от андрогинното порастване на вътрешната зрялост... Има естествени и нормални полови различия, които движат магнита на живота. Ето две статии от една руска колежка и една моя:

- Какво иска жената от мъжа?

- Психосоциален и енергиен обмен между мъжа и жената

- Зад всеки велик мъж стои една велика жена

С горните си редове само зачеквам някои насоки, без в никакъв случай да съм изчерпателен. Надявам се да съм полезен. 

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте,

Бих искала да благодаря на всички, които изпитаха съпричастност и желание да ми помогнат с проблема ми. Оценявам го и се извинявам за закъснелия си отговор. Точно когато реших да пиша тук, нещата вкъщи достигнаха някаква своеобразна кулминация и имах нужда да помисля добре. Е, за момента нямам голямо развитие, а по-скоро лутания. Обърнах се и към психолог, но без особен ефект. Все пак, не съм се отказала и ако може да ми препоръчате психолог, терапевт или психиатър в Пловдив, ще съм благодарна, защото чувствам, че не мога да се справя сама! Може и на лични.

Сега по-конкретно как се развиха нещата. Четейки съветите тук, аз се опитах да проявя повече разбиране към мъжа си. Не даде резултат. Остана си все така безразличен към моите нужди. Аз обърнах внимание на неговите нужди като мъж, но той на моите като жена-не. Опитвах се да разговаряме, без да упреквам или изисквам, но да намерим решение. Една вечер след поредното избухване, аз си легнах разстроена и да си призная, поплаках си. На сутринта ми се наложи да използвам тоалетната (понеже нали съм бременна и не мога да стискам много) и прекъснах мъжа ми докато беше вътре. А там стоеше телефона му с отворено порно филмче. Не съм живяла с мисълта, че моят е последния мъж на земята, който не гледа порно. Но в онзи момент се почувствах съсипана. Значи при всичките ми усилия да оправим нещата, докато аз си блъскам главата как да бъдем щастливи заедно, на него му пука толкова, че да се самозадоволява. Уточнявам, че се старая да не занемарявам интимния ни живот, като едно важно условие за семейно щастие. Явно просто има нужда от разнообразие. Започнах обаче да си мисля, че това е причината да ме пренебрегва- да се усамотява с порното, вместо да прекарва време с мен. Обидно ми е. След първоначалния шок, реших да иницирам повече поводи за интимност- хубаво бельо, провокативни снимки и т.н. Той, като че ли, най-накрая осъзна, че има върху какво да поработи във връзката ни, а не само да прехвърля вината към мен. Само че... в мен остана едно остатъчно чувство, че съм предадена. Че когато съм очаквала от този човек да сме заедно и да се подкрепяме, на него не му е пукало. 

Имах много погрешна представа за бремеността ми. Мислех, че ще е прекрасно време в очакване и благодарност да се появи нещо хубаво, един живот създаден от любовта между двама души. Оказа се обаче, че всичко за мен се променя, тялото ми, приоритетите ми, разпределението на финансите, самостоятелността ми, невъзможността ми да продължа с хобито си и т.н., а мъжът до мен не може да ми даде необходимата подкрепа. А какво ще стане, когато дойде време за раждането и не мога да му давам всичко, от което има нужда? Пак ще се върне към порното и пренебрежението към мен, а аз да се оправям както мога с бебето...Някак си му нямам доверие. И не се чувствам обичана. И не очаквам появата на детето си като нещо хубаво. Да, само по себе си е прекрасна появата на нов живот. Но с това виждам как окончателно ще се разпаднат отношенията ни с мъжа ми. И честно казано, го приемам тежко. Защото и аз имам нужда от ласка и внимание, да получа цветя и комплимент, да бъда оценена и да виждам желание отсреща заедно да се развиваме. 

Редактирано от chocholinka

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чочолина, имам чувството, че чета латино/ туски сериал... По-горе те насочих към доста статии, които ако са качествено прочетени и приложени, променят възприятието на ситуацията през промяна на мисленето. Да, с психотерапевт, който може и знае как и те води, е по-лесно. За Пловдив аз не съм сигурен обаче. Иначе, за порното и персонализираните ти съмнения и така благодатно събдени собствени ирационалности, колегите ще ти пишат и успокояват, надявам се... 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Как да я успокоя?

Аз, пръв прочетох писмото и, и го одобрих за публикуване.Но, не можех да напиша нито ред. бях много разстроен и ядосан, чудейки се, как човек може с един избор да обърка целият си живот.Но, тя е бременна и ....не мога да споделя какво виждам в перспектива. И, то никак не е розово, никак.И, жената не е виновна, понякога един избор обърква всичко.Това ми напомня за филма ,,Съветника,, .

И двамата се нуждаете от психотерапия, не само ти - и двамата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Въпрос на избор или въпрос на гледна точка...? Преминах през подобен около десет годишен период. Едно време харесах мъжа ми именно заради директността, острия език и начина по който успяваше винаги да изкаже мнението си без да си прави сметка как ще го приемат околните. Странно за мен, но околните го приемаха изключително добре, имаше много приятели, търсиха го и го уважаваха, това продължава и ден днешен. Недоумявах как е възможно да се заяжда, да се кара с хората (тогава така го премах), да се шегува по най-нетактичния (груб) начин с всички и за всичко и те пак да го търсят и то защото имат нужда от него, защото го харесват.

С мен се държеше по начина който и ти описваш. По време на бремеността ми ме отсвирваше за всичко, очкавания за помощ имах, но такава не получавах. Вместо съчувствие и подкрепа имах чувство, че умишлено ме подтиска и мачка. Поставях си цели с всичко да се справя блестящо, пазаруване, чистене, готвене, само и само да получа неговото удобрение, но той винаги намираше за какво да ме отреже. Същото отношение получавах следващите години. Обвинявах него, а не мен - та аз бях ангелчето което правеше всичко за него. Грешката беше в него, той имаше нужда от психолоог, но въпреки това мира не ми даваше факта за безкрайното уважение към него на всичките му прятели. На моменти се замислях дали проблема не е в мен, но тази мисъл бързо биваше избутана  на някъде - аз се държах съвършенно, не може проблема да е в мен. На кратко ще спомена поведението което виждах аз - имах чувството, че му преча с моето присъствие, затваряше се в стаята си и работеше с часове, предпочиташе сам да си гледа телевизия, изглеждаше весел само в компания с приятелите си, критикуваше ме за всичко, непрекъснато около него имаше напрежение и аз треперех кога ли точно ще избухне. Следях всяко негово движение с огромните очи на покорна булонка. Моментите в които се опитвах да се противопоставя бяха катастрофални, опитите да му внуша вина за моето страдание се превръщаха в автогол... Живеех си в непрекъснато страдание и от черни по-черни мисли за бъдещето, моето и на детето...

Наскоро по други причини започнах работа с психотерапевт, казвам други причини защото не съзнавах, че имам нужда да работим и по този въпрос. В процеса на терпията по една или друга причина изкристализира и този проблем. За мое учудване това се оказа първото препядствие което трябваше да преодолея. Изключително много, за да изясня ситуацията за себе си ми помогнаха методите на Орлин и по-точно работа с вътрешен диалог, но това беше само началото.  Много плавно и полека започнах да допускам, че е възможно да има и друга гледна точка, различна от моята. Започнах да виждам умората, притесненията и нуждите на мъжа ми, видях, че зад цялото това напрежение се крие загриженост за нас с малкия. Започнах обаче да разбирам и моите чувства, но по един различен начин, започнах да си позволявам да не се държа съвършено, да си позволявам да допускам грешки... Промяната започна от мен, отначало плахо и с много страхове, но мисълта че хората са далеч по-толерантни отколкото си мислим ми даваше смелост да продължа. Сега с насмешка си спомням как една вечер събрах целият си кураж и си позволих да му кажа, че ходя при психотерапевт. Очакваното избухване и подигравки не се случи. Всъщност случи се, подмятания как ще се впиша в обстановката с други кукувци, как най-после ще намеря сродни души, но странно за мен очакваната ми реакция за потъване в  дън земя не се случи, не приех това за подигравка, за обида, за незнам какво си...  превърна се във весела ситуация, след ккоето тази тема вече не беше табу за мен.

Подобни примери как проектирам всичките си страхове в него мога да дам с хиляди, но това го разбрах след наистина сериозна работа с терапевт. Започнах да променям себе си. Мъжа ми си е все същия, този който харесах преди години и този от който се страхувах много години. Моето променено приемане и разбиране обърна връзката ни на 180 градуса. Да на моменти усещам същата несигурност в мен,  очаквам да избухне, но тъй като вече не откривам вина в себе си напрежението в мен изчезва за секунди ( вина затова, че съседите са пуснали силна музика, вина затова че в работата му е имал проблеми, вина за това че колата му се е развалила). Вече нямам нужда винаги да е мил и усмихнат, нямам нужда да успява да чете мислите ми, да разбира чувствата ми. Нямам очаквания - каквото искам си го казвам, едва сега разбрах, че той не може да чете моите мисли, че всеки има право да бъде нервен, уморен, весел, да показва а не да крие в себе си емоциите си (дори е задължително), всеки има право да греши, дори и аз...

И след тази промяна в мен, която не мога да обясня като формулирано от психолог, но стана чудо сега той ме търси, помага ми, интересува се от какво имам нужда. Дори последните дни за някакви мои домашни задължение той каза - що пък аз да не го направя, върши си нещо друго (това дори и в най-смелите ми мечти не подозирах, че може да се случи)...

Два месеца и половина вложени в себе си, разбира се с безценната помощ на Орлин, помощ без която нямаше да се справя... С ръка на сърцето мога да кажа, че след промяна на моята гледна точка разбрах, че мъжа ми е всичко което съм търсила и от което съм имала нужда, но съм била сляпа до сега... Дори разбрах и още нещо, аз съм това от което той има нужда, но вече го разбирам по един съвършено различен начин - начин изпълнен с дооверие, много уважение  и любов. Аз съм само в начлото на този вълшебен път...

Въпрос на гледна точка, променяйки нея променяш и себе си, променяйки себе си, променяш и околните, а написаното от мен е само една хилядите възможности...

Редактирано от DilianaD

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 8.12.2016 г. at 1:13, д-р Тодор Първанов каза:

Как да я успокоя?

Аз, пръв прочетох писмото и, и го одобрих за публикуване.Но, не можех да напиша нито ред. бях много разстроен и ядосан, чудейки се, как човек може с един избор да обърка целият си живот.Но, тя е бременна и ....не мога да споделя какво виждам в перспектива. И, то никак не е розово, никак.И, жената не е виновна, понякога един избор обърква всичко.Това ми напомня за филма ,,Съветника,, .

И двамата се нуждаете от психотерапия, не само ти - и двамата.

Бебето се появи и предполагам, че както при всяка жена, то се превърна в най-важното нещо за мен. Обичам го и искам най-доброто за него. Но е вярно, че нещата вкъщи се влошиха! Заедно със стреса и недоспиването. А мъжът ми започна да си позволява да се държи по-лошо с мен- страхувам се от него. Имам нужда от помощ. Отчаяно. Но нямам време да отида дори до тоалетна (извинявам се за битовизма). Не съм ходила дори на гинеколог след раждането, какво остава за психотерапевт... Имам чувството, че ще свърша в лудница или два метра под земята... 

Редактирано от chocholinka

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ох, миличка! Изпращам ти много прегръдки.

Имаш ли роднини наблизо? Или не можеш ли да помолиш приятелка да ти помогне с детенце, за да се погрижиш  за себе си - да посетиш лекар, психотерапевт, или просто да отпочинеш дори и за кратко? Не се съмнявам, че ситуацията в семейството е напрегната, но имай в предвид, че по принцип периодът с новородено е труден и всичко изглежда дори по-черно. Просто си давай кураж и всеки възможен момент излизай навън и бъди сред хора, за да сваляш напрежението от еднообразното ежедневие и недоспиване. 

А ако дори имаш и най-малки съмнения за твоята сигурност или на детенцето ви, обърни се към близките си и дай гласност за това, което те смущава. Просто не минавай сама през този период!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 14.09.2017 г. at 1:41, Rwanda каза:

 ако дори имаш и най-малки съмнения за твоята сигурност или на детенцето ви, обърни се към близките си и дай гласност за това, което те смущава. Просто не минавай сама през този период!

Благодаря! 

Днес взех решение да напусна мъжа си. Викането му става все по-често и безразборно. Страхувам се. Тази нощ извиках полиция, защото не преставаше да вика, аз плача, детето плаче в мен. Полицията не свърши особено работа, според тях викането по жена и малко бебе си е въпрос между съпрузи. Явно трябва да се стигне до физическо насилие. Търсих помощ, ходих на психиатър. Но не мисля, че ще си реша проблемите, докато мъжът ми налага своите върху мен. Не искам детето ми да живее без баща. Но дали е по-добре да живее с гневен баща и да се научи, че това е правилният начин да се държи с жените. А и днес съм аз, утре детето ще му е все виновно за нещо. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мисля че за доста от четящите темата беше ясно, че това ще е най-вероятният вариант на развитие на ситуацията. Поздравявам те за смелостта и разума, които си намерила у себе си. Така даваш шанс на теб и детенцето ти да бъдете щастливи. Като майка вече си осъзнала, че си отговорна за малкия свят, който създаваш за детето си, разбираш отговорността, която носиш от решенията си. Не се примирявай и търси най-доброто за двама ви. Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×