Jump to content
Порталът към съзнателен живот
AnA87

Постоянно чувство на глад, без апетит

Recommended Posts

Изследванията най- вече настоявам аз да си ги правя, защото минах през всякакви средства и начини, чрез които да почувствам подобрение. Да, включително съм била и с психолог. Има някакъв порочен кръг, който се повтаря от симптоми или прилошаване, което н е просто да те заболи главата или да ти се разбие сърцето. Уморих се от това да чувам, че е нормално и тряба да търпя. Минаха две години. Дори и някои симптоми да са преминали, все излиза нещо друго и аз  голямата част от времето се чувствам не добре. Забравих вече какво е да се чувстваш здрав и енергичен. Има и такива периоди, в които се усещам различна, казввам си, най- после, това може би взе да отшумява....И не след дълго нещо се случва и аз се връщам пак с усещането, че нещо не е наред в тялото ми. Сега това, да ми прималява от глад е ново, в началото го нямаше. 
Когато се появи си пуснах изследвания. Та от там, хормоните и антителата( щитовидната жлеза) също. Консултирах се с ендокринолог заради антителата, той на бързо ми каза че имам автоимунно заболяване и да взимам лекарства. Стана ми много мъчно, защото реших, че аз съм предизвикала да се отключи това заболяавне, защото прекарах две години в напрежение и стрес покрай тези проблеми. :( От по ранни изследвания обаче, пак ми бяха завишени стойностите, само на антителата. Но никой тогава не каза, че е заболяване, защото хормоните са в норма. Било от стрес.Питах този доктор, дали мога да се чувсвам така зле и да ми призлява от това че са високи, той каза НЕ. Е......Изобщо лудница. 

Не взимам лекарства, освен да пия селен. Честно казано, всеки ми обяснява, че тялото ми реагира така, на мрачните ми и черни мисли, така да го кажем и че съм кълбо от очаквания да се случи нещо лошо, но истината е, че аз го чувствам малко по друго. Когато за първи път ми прилоша и аз си рекох, край, това е (така се усещах, беше ужасно) от тогава насам съм във вечна борба или стискам зъби, всеки път когато това се е повтаряло. Напрежението и стреса ескалираха именно заради тези симтоми, а те са букет от какво ли не.Дали ще се появят изведнъж и ще ме стъписат от ужас, защото са....за мен адски, или ще е нещо не токова тежко но ще си присъства постоянно, като нещо залепено на гърба ми, ВСЕ ИМА НЕЩО ОТ КОЕТО ДА СЕ ЧУВСТВАМ НЕЗДРАВА! И за мен сякаш зависимостта е обратна. Не мрачните ми мисли предизвикват симптомите, а симптомите предизвикват мрачни мисли. Колкото и да чувам точно обратното мнение. 

Страхът ми че няма да се оправя всеки случай си седи и ме гледа кимащо "аз казах ли ти, че тая работа не е читава. Виж колко време мина, а на теб все нещо ти има. Няма да е само от тревожността.."

Не знам....Вместо да прекарвам времето си с пълноценни неща, аз се занимавам само със себе си. Така се получава...Това е все едно да е опитвам да бягам с вързани крака. Падам постоянно. Гледам другите как си тичат спокойно и се радват, а аз се мъча да бягам така.Понякога единия ми крак се отвързва и се изпълвам с надежда, НЯМА ГИ! Вече не ми е лошо, не се чувствам като изтощена батерия, ПОНЕ!  И се затичвам....и незнайно как, пак успявам да се заплета и краката ми са отново вързани. Или ръката за единия крак, или двете ръце...

Ей така, символиката не е зле.

Редактирано от AnA87

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вече минах от там. Правя промени в живота си и в мислите си, старая се всеки ден. Но все още имам физически симптоми. Странното е че ги преживявам сякаш за първи път...И си мисля "Може би този път, все пак е от някакво заболяване. Толкова стрес, все ще избие.." И така..

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Обясниха ти, че чувството на глад се дължи на тревожността така, както и всеки друг неин симптом, на който реагираш хипохондрично вкопчила се в гордостта на егонцето да опази животеца видите ли... А гладът, освен физиологична реакция на стреса, има и символичен смисъл - глад за сигурност, глад за смисъл, глад за самоуверено доверие в Себе си, живота, в Бога... А за да се случи това доверяване, се извървява пътечка. Някакси "бях с психолог" не ми се връзва със степента на осъзнаване, преживян смисъл, променена позиция в мисленето... Казвам същото: психотерапия при качествен психотерапевт, с много отдаване на процеса ѝ от твоя страна! 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"  вкопчила се в гордостта на егонцето да опази животеца видите ли...  " - Да, не виждам нищо ненормално в това да искам да се чувствам здрава и да живея пълноценно. Не знам на някой да му се мре. Когато прекарваш 2 години всеки ден в...(мислех да опиша всичко което съм преживяла, но смятам, че няма да впечатля никого), накрая се обсебваш, защото аз знам със сигурност какво ми коства и с какво се боря и дали се старая. 
Бях при препоръчан психотерапевт. Трябваше постоянно да му напомням, за материалите, които обещаваше да ми праща след всяка сесия. Свърши ли ми времето, всякакви въпроси след него, дори още в кабинета остават отбегнати. Знам, че има правила и стъпки, но не се случи връзката. Изглеждаше, че трябва да напомням за историята си всеки път или да поправям информацията. Изглеждаше като да не е индивудално, а по подразбиране. Изглеждаше дори, че има някакво раздразнение спрямо мен. Достатъчно трудно ми е, за да се занимавам и с характера на някой, който трябва да ми помогне и се предполага подходящото отношение.

Благодаря на г-н Балджиев, че обясни подробно, каква е връзката и защо се случва това което се случва. :) Оценявам подобен подход. Може би съм от тези, които искат да знаят какво се случва, за да не се въртя като в стая с огледала. 

Благодаря и за отговорите на останалите.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, връзката между двамата е най-важната, така е. Без нея всичко е механично и не се получава. Нормално е да искаш да живееш, да си добре. Но, докато неспирно свръхконтролиращо вярваш на хипохондрично натрапливите си мисли, идващи от общо завишената ти тревожност, дали живееш качествено, е риторично питане?! Това свръхконтролиране наричам гордост -горда липса на доверяване в тялото, в Живота, в Бога, в себе си. Радвам се, че съм побутнал нещо в теб с думите си - защото това нещо е част от невротичния механизъм, който те държи в плен на състоянието ти. Разбираш ли - зад неврозата си, ти си съвсем друго нещо. Отвъд нея има смисъл, радост, обич, вдъхновение. Ти си тези качества. Докато ти и психотерапевтът ти жалите неврозата и нейните механизми, няма как да се разкрие тази ти автентичност. Казваш - 2 години. Аз самият съм бил 30 в такова състояние - така че, говоря ти през много преживян и изстрадан дълбоко собствен опит. Много от хората, с които работя, също са били твърде продължително време в каторгата на собствената си тревожна психодинамика. Невиждайки я през слепите си петна, човек измества фокуса си - приема се за жертва, търси спасение като от нещо външно, докато не вижда, че не с отхвърляне, а с много смела обич, себепознание и разбиране се случват нещата. Но се случват! Когато човек види, че именно свръхконтролът на натрапливото му мислене го държи надалеч от разрешаване на страховете му (с помощта на психотерапевт), започва да се учи да отпуска хватката му. Тогава разбира, че никак не се е познавал, а че тепърва започва да се сблъсква с подводни свои програми (страхове), от които е бягал в рационализациите си. 

На фона на много спорт, дишане, ежедневно практикувани сесии НЛП/ хипнотерапия. Това е общ стрес мениджмънт, но е важен като фон на психотерапевтичната, лично насочена работа. Спортът и дишането горят адреналина и причиняват симптоми (като при п.а.), като така спомагат за премахване на психичното бягство от сянката (изтласкване, дисоциация), на принципа на парадоксалното предизвикване, предписване на симптомите (вид техника в терапията). Трансовите сесии пък учат на загуба на невротичния контрол и преработка на събуденото и изплувалото от подсъзнанието по време на спорта и дишането. Правени трите последователно, имат прекрасен резултат.

В личната психотерапия се вижда характера ти, свързват се "точки", тоест вижда се защо преживяваш това и на какво има да те учи. Писала си по-назад в темата си (слях ти три теми...), че не вярваш в случайностите. Да, не са случайни тревожните състояния - има отговори на "защо" преживявам това, на "какво" ме учи и най-важното "накъде" да вървя, "как" да се отнасям към случващото се и отново "какво" да правя ментално, емоционално, визуално, поведенчески и социално, за да фасилитирам неслучайното учене, дадено ми от живота. Не сме жертви, ученици сме!

Ако не си случила на психотерапевт, намери правилния за теб. Наистина е важно да е силен в работата си и да му имаш пълно доверие. Както и той в потенциала ти! И обърни внимание, моля те - ако терапевтът ти жали страховите ти механизми, не жали Теб! ... Когато е резултатен, най-често е изключително предизвикващ, на фона на много любов и човещина...

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 9 часа, AnA87 каза:

Забравих вече какво е да се чувстваш здрав и енергичен.

Енергия имаш и то в изобилие, но за съжаления не е насочена в правилната посока. Знаеш ли, тази енергия от която си преизпълнена, включително и аз де, ако я впрегнем в нещо градивно няма да имаме равни :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност, не си била при добър психотерапевт.

Прочети моят пост, как се избира психотерапевт и си намери добър. 

Когато работех, аз задължавах клиентите си, когато имат въпрос, да ми го задават веднага, било в писмена форма или по телефон и ако бивах зает и не можех да им приема разговора, в първия свободен момент ги набирах аз. Психотерапията е екипна работа и ако идния, не знае, какво става с другия, тя няма как да успее.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В началото исках да се справя сама, защото...не знам- характер. Но после осъзнах, че на много неща не мога да си дам отговори, а дори и да можех, не им се доверявах. Оказа се, че аз съм един много недоверчив човек, дали се е засилило заради определени събития, може би. Но да, не вярвам. И даже може би трябва да е с голям буква, защото обхваща много аспекти.

Исках, човекът- терапевтът да ме усети и да не ме приема като поредния клиент. Може би гледам всичко така, романтично,преди дори повече...Може би не трябва, не знам.  Исках наистина да усетя, че вижда там, където аз не смея или не мога. Ако щете дори, да му е интересно, да има желанието да види какво ще излезе от мен. Да е специално. Не че всеки случаи не е сам за себе си такъв, но...така го чувствах, защото не съм просто кипнала от много стрес. А беше толкова...обикновено. После трябваше да замина и нямаше как да продължа, но и не исках. 
Случиха се едни много неприятни случки, с мен, чувствах се много зле, искренно не бях на себе си и когато я потърсих само дето не ми се скара какви глупости говоря....Може да е подход да се отрезвя, но за мен си беше забиване още по долу, казах си "егати, дори и тук срещам безизходица...какво става" и...паника да искаш и то тиха, късаща отвъртре малки парченца. 

Трите предни теми, а....Честно казано, като ги чета се чувствам някак неприятно. Не ми харесва този човек, който виждам в мое лица. изглежда слаб, объркан, неадекватен, хленчещ. Мислех даже да ги изтрия. Но ето че след време пак съм тук...Пълен абсурд. Истината е, че наистина исках някой да ми даде логично обяснение за тази нова лудост с псевдо глада и "пяната кокошка", та да мога да черпя мотивация да се справя, отново сама...и толкова

Психиатърът, при който ме пратих най- в началото каза " Всичко е химия, ти си химия. Така че, няма по адекватен начин да повлияеш на химичните процеси в тялото си с друга химия. За това лекраства"

Аз питах "Не мога ли да се справя без тях?"
Отговорът" Не! (съжалителна физиономия) Само ще свикнеш с положението си и ще си навредиш повече така, от колкото хапчетата ще навредят" 

Често мисля, дали не е била права. Това с щитовидната жлеза, например, все още е на границта

Сега не мога да се обърна към психотерапевт, не съм в родината.

DilianaD :) Странно, че се чувствам именно без такава (енергия). А аз бях много енергичен човек, идеен, желаещ, но всъщност...може би не толкова вярващ, за да действа...



 

Редактирано от AnA87

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Може би не е случайно, че сте тук... Изворът на доброто 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

" Исках, човекът- терапевтът да ме усети и да не ме приема като поредния клиент. Може би гледам всичко така, романтично,преди дори повече...Може би не трябва, не знам.  Исках наистина да усетя, че вижда там, където аз не смея или не мога. Ако щете дори, да му е интересно, да има желанието да види какво ще излезе от мен. Да е специално. Не че всеки случаи не е сам за себе си такъв, но...така го чувствах, защото не съм просто кипнала от много стрес. А беше толкова...обикновено. После трябваше да замина и нямаше как да продължа, но и не исках."

Това, което казваш, е изключително важно. Именно това взаимно дълбоко приемане, това искрено вникване, интерес, внимание, обич и грижа - те правят терапията, те подлежат ефективността на какъвто и метод и каквото и да се ползва! Благодаря за това ти споделяне!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Виждам, че приключихме темата тук. Освен, че се надявах, специалистите като вас, да ми обяснят защо се случва това с глада и прималяването (писна ми дори да изписвам тази дума), предполагах и че някой ще сподели подобен опит, 

Благодаря на всички, че отделиха внимание! Беше важно за мен, защото понякога губя посоката и не разчитам правилно знаците ;)
 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Проблема е, че ,,темата,, ти е от повече от година, а ти все още си в нея-под една или друга форма.Явно, подхода ти за ,,излизане ,, от нея, не е най-ефективния.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Повече от година, да. Как минава това време...

Не мисля, да се чувствам виновна от това, нито мисля, че става толкова бързо и лесно. Имах нужда просто от мнение, виждам че това е идеята на форума, доброволно и с желание, та.. :)
Знам какво Ви е мнението, казах какъв ми е опита със специалист. В този момен, нямах какво друго да направя освен да опитам да пиша тук. 

Ще намеря начин.

И може да звучи особенно, но като се сетя какво беше преди, и се погледна сега, не мисля, че личните ми "методи" са толкова неефективни. Признавам, че не съм се превърнала в човек за пример, все още се "губя", но и няма да отрека постиженията си. 

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кермит
преди 7 минути, AnA87 каза:

Повече от година, да. Как минава това време...

То така си минават и 10, и 30, и 80... човешкият живот е толкова, един проблясък във вечността. Освен ако не си наследник на онова особено човешко племе, носител на извечната мъдрост (сомати ли се казваха? :) ), които живеят вечно, нямаш много много време за губене.

преди 7 минути, AnA87 каза:

Не мисля, да се чувствам виновна от това, нито мисля, че става толкова бързо и лесно.

Разбира се, че си права! Вината е безполезно чувство. Но виж, можеш да бъдеш отговорна - това е друго. Осъзнавайки отговорността си, без излишни терзания и вини, можеш наистина бързо да намериш път за решаване на проблема си до толкова, че да не се налага да побутваш темата през година.

преди 7 минути, AnA87 каза:

Признавам, че не съм се превърнала в човек за пример, все още се "губя", но и няма да отрека постиженията си. 

Понеже споменаваш по-горе, че си очаквала някой да сподели подобни на твоите смущения, но не са се сбъднали очакванията ти  - аз пък бих искал да ни се похвалиш с постиженията си. Те ще заредят не само нас, но и всеки оттук насетне, който влиза във форума и чете темата ти. С други думи - освен на себе си, ще бъдеш полезна и на много други.

 

Редактирано от Кермит

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей Ана87 ,     За да излезеш от едно състояние на преживявания и преживвееш нещо различно ти е необходимо да погледнеш  фактите с други очи . Да потърсиш друга гледна точка , или да разбереш какво точно ти говорят , от тяхната гледна точка . Като четеш се стреми да да усещаш говорещия и преживяваш  чутото .Няколо пъти препрочитам написаните отговори и всеки път виждам нови и зареждащи ме неща .

А сега очакваш нещо определено и това те задържа в позиция от която желаеш да излезеш .

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 1 час, Георги Балджиев каза:

То така си минават и 10, и 30, и 80... човешкият живот е толкова, един проблясък във вечността. Освен ако не си наследник на онова особено човешко племе, носител на извечната мъдрост (сомати ли се казваха? :) ), които живеят вечно, нямаш много много време за губене.

 

Опитвам се да се отърва именно от това чувство, че съм проблясък във вечност (познаваш ли я, ми зададе преди време въпроса ;) ) и че трябва да бързам, защото нямам време. Действа ми неприятно. Не искам да върша нещата с идеята, че всичко е преходно и не се знае кога какво ще стане. Като че някой ми диша във врата. Вкрайна сметка, никой не може да живее дните си така пълноценно, че ако се случи нещо да си каже, ех за нищо не съжалявам.Най- малкото защото сме свързани. 

А постиженията си не мога да ги изброя като точки. Ще кажа, че постепенно започнах да виждам взаимовръзката на мисълта ми със физическите симптоми. И така започнах да си обяснявам, защо ми е зле. Или защо точно това изпитвам. Това ми донесе повече увереност и умение да "превъзпитам" мислите си. А те, по моему, могат да депресират и най- силния и спокоен човек. Просто имам нагледни пример. Голям съм си кошмар. За това ми е толкова трудно. Разбирам, защо тялото ми се рзбърка така, знам, че много неща от миналото ми влиаят. Всеки ден мозъка ми, след случилото се, вадеше спомени от най ранно детство, ей така, изведнъж. Без дори да се замислям. Както си вървя и- СПОМЕН, нещо което съм забравила, но което показва, че съм имала наченки на...."тревожност, хипохондрия и т.н" още когато съвсем не е било толкова очевидно. Това ме натъжаваше, но пък и ме караше да си обяснявам, защо съм стигнала до тук. Спомнях си моменти на слабост, или моменти изобщо, които показват тенденция. Най- странното беше, че не го правех умишлено, сякаш някой ми прожектираше филм и ми показваше "виж ту, виж тук, ами тук помниш ли" Това ми послужи за ориантир, че трябва незабавно да почвам промени и че всичко е съвсем логични, предвид всичките ми схеми и модели, убеждения и вярвания. Много от тях винаги съм знаела, че са грешни, но си ги отглеждах и не ги променях.
Тоест, отговорна съм. Знам, какво съм си причинила. 

Вече не се плаша толкова безумно, защото попринцип не съм харесвала страхливци или хора дето се панират и могат най много да си навредят, вместо да видят, че ей там отсреща пише EXIT. Това да се превърна в таква много ме сломи, даже много повече. Но пък не забравих за това което чувствам и искам. Искам да не съм такава. Та накрая се превърна в мотивация. Питах се, от кои искаш да бъдеш. Котенце или лъв. Макар че моята котка е доста смела :D Все пак- лъв. Дори зодията ми е такава, срамувах се, че съм като лъва от Оз. Тоест гордостта понякога служи за мотивация да се изправиш.

Вече мога да стоя сама и нямам нужда от "слугите си". Защото бях превърнала хората около себе си в такива. Вече не съм така зависима и въпреки че усещам ужасните последствия от това да не си бил самостоятелен, вървя срещу тях. Минавам все едно през гора от тръни. Всичко боли дращи и кърви, но вървя. Като се обърна назад, абсурд да се върна. За това вървя, все някога ще свършат. Никоя гора не е безкрайна :)

Купих си статив! Не, лъжа е, пожелах го, но близките ми ме насърчаваха. Идеята беше да го поискам. Защото аз съм художник и бях намразила да рисувам. Не исках. Мразех го. Това за някой не би било постижение. За мен обаче е ;) 

Записах се на курс. Излизам навън. общувам по свободно от всякога. А преди, да изляза и то с колата- мисията невъзможна. 

Вече не съм и такъв социопат. Така де, имам нужда от хората, от хора със силна и положителна енергия. Вече не се вбесявам, че не ги намирам. Пляскам по един шамар на мислите  като "Ето...поредното разочарование, от всички хора на света, аз пак да попадна сред кофти хора..Съдбата ми е кофти. ЗНАЕХ СИ" От както започнах да го правя, все на готини попадам. Е силно казано, но така изглежда. ( и докато пиша тези редове излиза мисълта " не се знае, така си мислиш, всичко накрая ще се скапе..;) )

По инициативна съм. Въпреки че усещам как нещо ме спира, зпочва да ми става лошо, само и само да не го направя (ето проявление на мисълта), но честно- изпсувам веднъж или баш си се развиквам на глас, че тая няма да я бъде! и го правя. 

Та..така....Аз просто нямам никаква самодициплина на страха. Моя срах е моя шеф. И е извратен. Защото ме командва да взимам предвид или фантазии или абсурдни неща за заплаха. А ако видя мечка или вълк- нищо. Напълно изтрещал. За това започнах да изграждам сили и желание да постигна обратната йерархия

. Но както виждате, започна ли да пиша тук, значи...нещата пак са залитнали. Мразя го това. След време започвам да съжалявам, че съм писала, че съм питала, че съм се обаждала. Вижда ми се толкова.....слабовато. Още търся упора. Благодарна съм, разбира се.

Научих се да карам колелото си за един ден без помощни колелца, махнах ги собственоръчно, когато бях дете. А сега....все имам нужда от  някой да ме хване за ръка, когато усетя, че губя "контрол".

Не си вярвам и не вярвам ни нищо и никого- това е което все ме връща назад. Дори и да постигна да се чувствам добре дни наред, казвам си "сто преоцента е временно, кой знае какво пак ще се прецака" И...айде пак на манежа...

 

Нещо друго ? :)

Редактирано от AnA87

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами, ако преди да питаш за усещането, бе пуснала този пост, и едва тогава, поставила въпроса, щеше да е много по-добре.

Поздравления за успехите!

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Е как...Аз отново се обсебих от това, че тъкмо нещо оправя, друго се развали. Или пък този път наистина е заболяване и аз вече не мога да различа кое какво е. Понякога си казвам, защо дори грип не ме хваща, настинка, като нормалните хора. Температура да вдигна. Да кашлям! Нещо си, нормално, което е видимата причина да ти е зле. А това...Все едно някой си прави майтап с теб. Чувстваш се, че направо умираш, а като те преглеждат...всичко работи нормално. Дори кръвното ми не скача. Нищо! Е, всъщност първите пъти беше за малко скокнало, но нормално. При пулс 120...Вече такива не смеят да ми стават. Беше в началото на първата година. Но пък сега е ред на стомаха и по ред на номерата в цялата гастроентерология.

Редактирано от AnA87

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А, да, нещо което е по насочено. Спортът.

Когато бях ученичка, спортувах плуване, тенис на маса, танци, а после.....Постепенно взе да изчезва всякаква по силна физическа динамика. ГОЛЯМА ГРЕШКА!.

Тук, трябва да отбележа, че психотерапевта ме "задължи" като начало на терапията да правя кардио. И аз го следвах. Бях добра и изпълнявах. За това, наистина благодаря ;)

Интересното е, че когато избирах какво да правя, попаднах на двама, мъж и жена, които правеха фитнес тренирвки, допадна ми жената, която ги изпълняваше и след време, преглеждайки клиповете, които са качили видях един, който е озаглавен " Моята история"- въпросната дама. Мислех, че е нещо от сорта на "бях дебела, но с упорство вече съм супер мацка" И го подминавах, все. Но все пак нещо все ме дърпаше да го видя и накрая го пуснах. Оказа се, че изобщо не става въпрос за това. Страдала е дълго време от обсесивно компулсивно разстройство. И разказа през сълзи на някои места, колко мъки е изтърпяла и как пътят до това да се оправиш не е нито къс нито равен. Ту добре, ту зле, ту добре, ту зле. Без значение от продължителността на периодите. 

Е, случайности значи.. ;)

Така, че спортът влезе в сила. Не го пропускам, дори когато ме мързи, просто дава изключителен резултат. Не само стегнато дупе и силни ръце. Цялото тяло се променя. Ставаш войн. И ментално и физически. 

Понякога, когато съм се усещала пак, че съм болна от какво ли не. Че усещам слабост и аха аха пак да залитна, започвам да тренирам и да предизвиквам тялото си, и естествено релното състояние се показва веднага. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кермит
преди 20 часа, AnA87 каза:

Не искам да върша нещата с идеята, че всичко е преходно и не се знае кога какво ще стане. Като че някой ми диша във врата.

Това се нарича спор с действителността :) В подобни спорове обикновено действителността печели категорично.

Тя, действителността, е такава, каквато е - безспорно е, че в този план на съществуване имаме точно това време. И имаме избор какво да правим с него и обикновено, когато нямаме определени цели и не работим за тях от сърце, се случва кво да е. Просто на душата не и се пропуска възможността в това телесно преживяване да няма нито едно приключение. Така че, страха е универсално приключение за душите, телата на които не знаят какво да правят или се разправят с настоящата действителност.

Та, не се разправяй с действителността, ами се съсредоточи в целите около себе си и с прилежността на мравка, която събира зимнина, без ни най-малко да си дава сметка за времето или за това кой диша във врата или не, действай, действай и действай. Постът за спорта ти е супер и е пример какво трябва да правиш, когато не си на тренировка.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Знам каква е действителността. Действам!

Но и не искам да се държа като подплашена. о, часовникът ми тиктака. Писна ми от това.Писна ми и от изречения като "животът  кратък, така че.." Но това ще ме вкара в други теми, за да обясня защо.
Преди доста време имах ситуация, случка, както и да е, от която, да го кажем грубо излезе че имам цялото време на света (образно) Ех.....никога няма да забравя това спокойствие и облечкение. НИКОГА! Беше като да се отпуснеш в хамак на някой красив остров и пръстите на краката ти да докосват топлата вода на плажа....Знаейки това, тогава бях по активна смела и каква ли не, повече от всякога. Не ми пукаше от нищо, впусках се във ситуации. Бях...щастлива. Но след време спрях да вярвам, появи се съмнението и....."здравейте, може ли да ми обясните защо цял ден тялото ми се чувства като че му се излива отрова, по малко, но често. Защо това, защо онова.."

Сиреч, активирах се като повярвах , че ще живея "вечно", деактивирах се, като разбрах, че нищо не се знае, всеки момент последен и т.н.
Интересна или не зависимост...

 

 

Днес беше кофти ден, След като се похвалих тук колко съм станала бойна, днес през един час ми се доказваше, че не съм :D 

Редактирано от AnA87

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Последно, защото интересът се губи ;) 

Стори ми се удачно да прикача нещо тук. Преди малко го мернах "случайно". Това е колаж, който имах за задача в университета. Беше нещо досадно за мен, дори не помня основната му идея. Мисля, че трябваше да "изразим себе си", нещо такова. Тогава още не предполагах, какво ще преживея. Студентствах си и даже бях с Радини вълнения ;) Изобщо, всичко нормално. Съвсем! Хубаво, дори.
Не обърнах особено внимание на съдъжранието. Хората, които виждаха този колаж (беше изложба на университета) се мръщеха или не го разбираха. Подминаваха го бързичко, сякаш ги плашеше, а аз само мърморех, че нищо не разбират. Бих оставила на тълкования, но рябваше да е отделна тема. Всеки случай, като "ме познавате" вече, може да разберете какво символизира.

Качвам го, защото може би ще ви е интересно да видите симптом изразен чрез изкуство. Никой не е подозирал, че това е всъщност проявление на бъдещето, което сега е настояще. Но то е било там. Това е било в дълбочина.....
Това е преди.....6 години (може и малко повече) ;) 
large.IMG_00192.jpg

Редактирано от AnA87

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:)  ,, се мръщеха или не го разбираха. Подминаваха го бързичко, сякаш ги плашеше, " Ама ти искаш всичко да разбереш на момента . Чети Дънов ,  Донка ти даде адрес .Умът , мислите които допускаш да се задържат в теб , определят емоционалното състояние .А като задържиш една мисъл , постепенно се привличат още подобни .Научи се да управляваш умът си , От това ти зависи животът . Умът е само инструмент , каквото му посочиш , това обработва .

,,Но след време спрях да вярвам, появи се съмнението и....."здравейте, може ли да ми обясните защо цял ден тялото ми се чувства като че му се излива отрова, " :) Защото това правиш . Съмнението е отрова .

Не си ли го , така нарисувала , като плъх .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кермит
преди 2 часа, AnA87 каза:

След като се похвалих тук колко съм станала бойна, днес през един час ми се доказваше, че не съм

Кой доказа това? И как разбра, всъщност, че е доказателство?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×