Jump to content
Порталът към съзнателен живот
balthazar

Тревожност и хронична депресия

Recommended Posts

Здравейте, приятели!

Поствам тази тема, защото силно ме касае или поне аз такова значение й придавам. Заглавието е доста общо, но основно целя да получа съвети, които да ме ориентират в проблематиката на моето битие и да ми посочат отправни точки, които да ми вдъхнат надежда и увереност в живота. Признавам, че по подобен род проблеми, които ме засягат, е писано доста - дори и тук. За какво конкретно иде реч? Просто съм демотивиран от живота. Темата за мотивацията е разглеждана в някои от форумите, но моят акцент е по-особен. Какво имам предвид? Почти 30-годишен млад мъж съм и не зная какво искам от живота, какво да постигна и защо да го постигна? Напоследък някакси се отдавам на безперспективни мисли. Липсва ми увереност и желание за каквато и да била социална ангажираност. Въпреки това не искам да се отделям от обществото. Желая да бъда интегрална част от него, но не знам как това да се случи. Явно съм изпуснал доста възможности през годините, които биха ми били от изключителна полза в динамичните сфери на живота и комуникацията, които те предоставят иначе в изобилие. И вероятно точно това ме плаши - изобилието на живота и отговорността, която трябва да предприема в него с цялата палитра от силно социално присъствие, отговарящо на половата идентификация и разпределението на ролите в обществото. Но, защо, защо ни е обществото, защо ни е икономиката, защо са ни всичките тези блага... защо трябва да работим за тях, при положение, че може нищо да не правим и да сме щастливи от този факт? Е, съзнаването на материалната, а и на духовната бедност или по-меко казано - нищета, карат хората да прявят нещо - да опредметяват битието си и да се стремят по този начин към щастието... А, защо аз не разбирам това при положение, че го зная? Защо не канализирам жизнените си усилия в осъзнат избор на достоен за мене самия модус на съществуване и не се потопя в изкусителното и омайно негово море, което би ми донесло професия, социален статут, материално благоденствие и в дадени моменти разочарования? Защо отказвам да живея живота си като топус на различното, отличителното и интимното като моя реализираща се представа за света и като принос към близките и обществото? Защо отказвам да живея? Защо се инатя?

Нека споделя повече неща за себе си от личната ми биография. Проблемът за истината и сблъсъкът с чуждото мнение дълго бяха безмилостните сеячи на моята хронична тревожност, която често е акомпанирана и с някакъв на пръв поглед безпричинен страх. Така се породи и страхът от живота. Имам и комплекси за малоценност, леко заекване и съм диагностициран с разстройство в адаптацията. Лекуван съм и от паническо разстройство и съм с отчетлива симптоматика на хронична депресивност. Профилът се допълва с дихотомно поведение - желание за интеграция и страх от такава и развито специфично его, което има своята измамно постижима точка на комфорт. Радост ми донасят безцелните и често непланирани разходки. Усещам как животът ми минава покрай мен, а аз стоя като безмълвен и потопен в необяснима и непоправима тъга. Ето, в момента уча, но ме мързи, липса ми концентрация и не виждам някакси смисъл, т.е. виждам го като далечна мисловна проекция, която би трябвало да ме мотивира, но уви лесно се отказвам. Моментното разколебание и въвличането в ленността грабват безпощадно жизнените ми сили и устрема в живота. Физически, като седна да чета, особено ако съм сам - не мога без движение - постоянно се пипам някъде, клатя си краката, чеша се, защото иначе след втората страница изпадам в тотална апатия и унес към Сънчо. Преди работех нелека физическа работа - пак бях тежък характер в комуникирането с хората и оставах неразбран, но поне се срещах с хора, с физиономии, а сега - се чувствам толкова самотен. И, коварното в случая, което е отново амбивалентно по характер е, че искам да изляза от състоянието си и не знам как - впрочем знам как, но ми липсва воля, огън, сила. И, пак си задавам "лековати въпроси" от типа "Защо да се забавлявам като хората в дискотеки или да се напивам и упоивам с наркотици? - мразя ги, "Защо сутрин да пия ободрителни напитки - кафе, чай - като нормалните хора" - не обичам да си губя времето с тези неща, "Защо да чистя стаята си или пък усърдно да гладя и сгъвам дрехите си? - не обичам, ако няма кой да ме респектира и оценява. И, оттам пък - следният въпрос - "Защо пък някой трябва да ме контролира? и всичко се завърта отново и отново и така минава животът. Много хора биха казали, че постъпвам глупаво - но това е тяхната преценка... а моята - не знам каква е тя - и това е личната ми трагедия. Зная, че две + две вече не е четири. Зная, че другият може да е по-умен, по-схватлив от мене и т.н. и това на моменти едновременно ме плаши и не ме плаши (защото пък и нямам ясни цели за изпълнение в живота, нямам опорен стълб). Ех, явно на такива като мене им липсват строгият контрол, дисциплината, казармата дори, не знам...  Зная, че обществото и животът са илюзия, но с реалистично болезнено жило, което пък е и необходимо, за да не станем като скотовете. А, защо аз доброволно оскотявам? Може би защото изпуснах нишката на живота и постоянно битувам във фантазиите и миналото?! А, животът не чака и иска своето - труд, забавления и пак труд, и пак забавления - и отвреме навреме мигове на блажено щастие и периоди на болести, където красотата на пустотата и отшелничеството малцина съзират. И, пак егоцентричната матрица на моя съсухрен живот се задейства - искам да намеря приятели, момиче и работа, която да ми носи удоволствие и после веднага се размислям защо са ми всички тези суетни и егоистични неща и осъзнавам колко бедна и стисната душа съм - буквално и преносно! Моля, помогнете!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Въпроси, въпроси и пак въпроси.

Ще цитирам един мой любим мъдрец, той казва ,,Спри да си задаваш въпроси.Докато си задаваш въпроси, няма да имаш отговор.Когато спре6 да си задаваш въпроси, ще имаш всичките отговори,,. без да съм го чел, сам бях стигнал до тази извод, за това и живея доста добре-след като знаеш всичко, няма как да е друго яче. Така че, спри най-после с въпросите и ще зажиее6 по съвсем друг начин.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, благодаря за отговора. По принцип действително за всичко размишлявам и търся постоянно отговори чрез мислите си, което пък се дължи на факта, че се страхувам от поемане на отговорности за самия себе си и постоянно анализирам и търся възможно най-правилния за мен и за обществото решение на проблема, който ме касае. И доста познати ме съветват, че трябва повече да действам, а не толкова само да обмислям и обмислям и така. Проблемът е, че постигането на идеалното решение все убягва и това често ме стресира и демотивира за каквото и да било съществено и градивно.

Като изключим депресията и разстройството в адаптацията имам хронична тревожност. Ето вчера научих, че в нещо съм се привалил и изпаднах в паник атака - и целият ден бях като изпразнен от съдържание, в безтегловност, в тревожно безмислие, щото градивни и позитивни мисли не идваха - изцяло се отдадох на паник атаката - леко потреперване на ръцете, стресираност... Опитах с медитиране и дишане и разходка в парка, но съм и начинаещ в тези сфери и не се получи облекчение - цял ден бях в плен... И се чудя при такава остра тревожност и възприемане на света, как ще го живея този живот? И, нали имам и мааалко смущение в говора, което беше голям препъни камък в социализацията ми през идните ми 3 десетилетия от живота, не мога да изградя качествени социлани контакти и нямам и приятели и т.н. А, пък познаните постоянно те разпитват и това е бреме - "Как си?", "Какво работиш сега?", "Стигат ли ти тези пари?", "Какви цели имаш?, "Разкажи нещо за сексуалния си живот?" Отбягвам и винаги се смущавам от такива въпроси, защото с времето разрехавях като гъвкаво и адаптивно човешко същество. Не мислите ли, че за да си възвърна самочувствието ще трябва да проведа адекватна и индивидуална психотерапия, защото тревожността и нерационалното обработване на паник атаките затлачват живота ми?

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 15.06.2017 г. at 0:35, д-р Тодор Първанов каза:

Въпроси, въпроси и пак въпроси.

Ще цитирам един мой любим мъдрец, той казва ,,Спри да си задаваш въпроси.Докато си задаваш въпроси, няма да имаш отговор.Когато спре6 да си задаваш въпроси, ще имаш всичките отговори,,. без да съм го чел, сам бях стигнал до тази извод, за това и живея доста добре-след като знаеш всичко, няма как да е друго яче. Така че, спри най-после с въпросите и ще зажиее6 по съвсем друг начин.

 

И още - мъдрите хора допълват, че всички въпроси, които можем да си зададем идват от полето с отговори, с което разполагаме. Т.е. не бихме могли да си зададем въпрос, чийто отговор не знаем. Игра е - приеми го като игра. Започни от отговорите, които са най-достъпни за теб в този момент и се забавлявай. За друго няма време.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за хубавите съвети!:)

По въпроса за мислите - работя по него и се опитвам да бъда по-концентриран и фокусиран върху по-стойностни и градивни неща, т.е. работя върху целеполагането в моя живот.

Но, дали ще успея да се справя с тревожността си не знам. Четох доста по въпроса през последните две седмици как трябва да я приема, заобичам и т.н., защото тя е най-добрият ми учител за момента, който идва да ми каже, че нещо трябва да се промени в поведението ми.

Преди 2 години и половина ми беше препоръчана индвидиуална доверителна психотерапия, но аз сметнах, тогава, че сам ще се боря с проблемите си - явно грешна стратегия. Приемах стрезам 4-5 месеца и после отказах и него... Но тревожността си остана неотработена...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз се чувствам по абсолютно същия начин. На 21 съм. По някаква щастлива случайност и без да искам си намерих приятелка преди три години, която сега ме зарязва след три години заедно заради апатичното ми поведение към нея, мислейки си и обвинявайки ме, че не я оценявам, харесвам и т. Н. Опитах да й обясня как се чувствам и за какво става въпрос но разбиране от нейна страна няма. Раздялата ми утежнява положението поне десеторно и вече имам мисли за самоубийство. Не виждам изход. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В мислите, които споделяш, Пеев, стои желание за живот. Така работи подсъзнанието, защитен механизъм му е да роди нещо наобратно, за да ни защити и тласне към силен живот. Това, че приятелката те напуснала, супер - отварят се възможности. За нови гаджета. Но и за поглеждане навътре, осъзнаване какво те кара да пречупваш живота тревожно депресивно и преработката му. Има два типа хора. Едните виждат житейските баири като нежелани тежести. другите - като възможности. Бъди от вторите! 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×