Jump to content
Порталът към съзнателен живот
dimitrovv

Социално напрежение?

Recommended Posts

Здравейте, имам проблем за който ще се опитам да бъда максимално обективен доколкото мога. 

Не е сериозен, както повечето тук, но от години страдам от някаква форма на социално напрежение. Не съм сигурен каква точно е причината, но когато трябва да съм на събитие, особено силно социално - бизнес среща, интервю, важна среща и т.н. съм значително притеснен понякога, което оказва негативно влияние на представянето ми на събитието. Тъй като никога не ми е била ясна точната причина защо това се получава започнах да се опитвам в такива ситуации на стрес да наблюдавам вътрешния си диалог и в началото не забелязвах нищо. В последствие обаче за кратки моменти започнах да улавям мисли като "какво ще си помисли този човек за мен", "ще бъда ли приет", "ще ме харесат ли".

Малко беше трудно да "чуя" вътрешния диалог, тъй като според мен той тече на едно подсъзнателно ниво и просто хващам моменти от протичането на мисълта за съвсем кратко и това са най-добрите заключения които успях да си направя, не са точни фрази които вървят в главата ми, а по-скоро усещания и интерпретации на ситуациите.

По принцип тази притеснителност не ми пречи до ниво да не съм социален и т.н. но определено ми е някаква спирачка, която ми се ще да отпусна. Понякога се е случвало да си измислям оправдания да не отида на събитие на което съм канен, защото усещам че няма да се чувствам комфортно и ще съм притеснен. 

Искам да разреша този проблем, защото макар че функционирам що-годе нормално усещам, че е пречка. Понякога пия алкохол не защото ми се пие, а за да притъпя някакви негативни уещания, когато съм в по-голяма социална група и да съм по-уверен. 

Сред близки приятели и хора нямам такива усещания, но ми пречи да имам нови контакти с повече хора както ми се иска.

Постът ми стана малко дълъг, но аз наистина мисля че нуждата за одобрение и харесване от околните ме кара да се чувствам така. Знам, че е тъпо, знам че не е правилно и всеки казва "да не ти пука", но откакто започнах да си следя диалога, усещам че това са мислите, които текат на по-дълбоко ниво. 

Ако имате някакви съвети към мен, ще съм ви благодарен. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Проблемът ти се нарича "социална тревожност" и е отражение на ниската ти самооценка. Може да се реши чрез постигането на безусловно обичане и приемане на себе си. Проявява се, за да те мотивира да стартираш най-благодарната "инвестиция", а именно - тази в себе си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 9/17/2017 at 18:00, dimitrovv каза:

 

Искам да разреша този проблем, защото макар че функционирам що-годе нормално усещам, че е пречка. Понякога пия алкохол не защото ми се пие, а за да притъпя някакви негативни уещания, когато съм в по-голяма социална група и да съм по-уверен. 

 

Нека не наричаме това твое неразположение "проблем". Има ситуациии, в които /както казваш/ понякога се чувстваш напрегнат. Всички имаме такива ситуации. Няма човек, който да е 100% уверен и спокоен на съзнателно и несъзнателно ниво. Автоматичните мисли, които си уловил са характерни за страхът от излагане и критика и очакването на оценка, която е характерна в тези състояния. 

Как овладяваш състоянията си в такива ситуации? Какви са ти работещите механизми? И каква е честотата на неуспеваемост? Какво се случва в тези моменти?

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 19.09.2017 г. at 11:37, Диляна Колева каза:

Как овладяваш състоянията си в такива ситуации? Какви са ти работещите механизми? И каква е честотата на неуспеваемост? Какво се случва в тези моменти?

Усещам, че точно критиката е проблемът. По принцип, когато бъда критикуван приемам нещата понякога твърде сериозно, вместо да не ми пука или да ги приема леко. Понякога отговорът ми е обратна критика, дори агресия до известна степен, а понякога просто се чувствам зле и се чудя къде съм сбъркал. 

Другото, което е характерно е че в такива ситуации гледам да не привличам много внимание върху себе си или си замълчавам, защото усещам че ако изразя мнение, което би довело до спор с отстрещната страна ще се ядосам че ми се противопоставят и ще се скараме. Усещането е сякаш всичко е насочено директно срещу мен и личността ми, а не това което изразявам. Но това пречи на нормалните социални отношения. 

На логическо ниво знам, че критиката  и оценката на хората нямат никакво значение като цяло, но когато ги получавам пред други хора се ядосвам. Понякога със самите си действия и поведение им показвам, че не искам да ме критикуват и да ми дават оценки, но това прави хората предпазливи с мен и трудно създавам нови приятелства, защото мисля че в някаква степен дори се плашат от мен. 

Ако критиката обаче бъде интелигентно и спокойно поднесена никога не съм имал проблем. Усещам проблем в мига в който някой се опита да се постави "над мен", затова просто гледам да избягвам ситуации, които биха довели до там, но то не е възможно, защото това си е абсолютно нормална част от социалните взаимоотношения.

Опитвам се да съм максимално обективен в отговорите си и според мен критиката е основен проблем. Приемам я като нападка към личността ми. 

Като малък съм бил много критикуван, от там ли идва проблемът :3d_142::3d_139:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ми че ти си много наясно с всичко...ми прави впечатление. Много логичен, аналитичен, интуитивен дори...дал си си отговорите на въпросите...но сякаш не си сигурен напълно...

Критиката в детска възраст е ....и дори...незачитането, нехваленето, непризнаването на успехи, достойнства и хубави неща...всичко това се отразява. Детето трябва да е обичано безусловно и тогава израства уверен в себе си човек, който не се страхува да греши и не си опасява, че ако е лош или неправ ще бъде отхвърлен.

Във всички останали случаи има проблем после. И трудността е че дори и да го осъзнаваш проблема откъде ти е и в какво се изразява...той продължава да действа на подсъзнателно ниво...

Не съм сигурна кой точно е начинът...аз за себе си избрах съзнателно да си позволя да допусна грешки...за да видя чак толкова ли е страшно...първият санкциониращ бях аз самата...и от собствената си критика най-трудно се отървавам...мисля, че там някъде е разковничето, но..все пак..нека специалистите да кажат....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, dimitrovv каза:

Усещам, че точно критиката е проблемът. По принцип, когато бъда критикуван приемам нещата понякога твърде сериозно, вместо да не ми пука или да ги приема леко. Понякога отговорът ми е обратна критика, дори агресия до известна степен, а понякога просто се чувствам зле и се чудя къде съм сбъркал. 

Другото, което е характерно е че в такива ситуации гледам да не привличам много внимание върху себе си или си замълчавам, защото усещам че ако изразя мнение, което би довело до спор с отстрещната страна ще се ядосам че ми се противопоставят и ще се скараме. Усещането е сякаш всичко е насочено директно срещу мен и личността ми, а не това което изразявам. Но това пречи на нормалните социални отношения. 

На логическо ниво знам, че критиката  и оценката на хората нямат никакво значение като цяло, но когато ги получавам пред други хора се ядосвам. Понякога със самите си действия и поведение им показвам, че не искам да ме критикуват и да ми дават оценки, но това прави хората предпазливи с мен и трудно създавам нови приятелства, защото мисля че в някаква степен дори се плашат от мен. 

Ако критиката обаче бъде интелигентно и спокойно поднесена никога не съм имал проблем. Усещам проблем в мига в който някой се опита да се постави "над мен", затова просто гледам да избягвам ситуации, които биха довели до там, но то не е възможно, защото това си е абсолютно нормална част от социалните взаимоотношения.

Опитвам се да съм максимално обективен в отговорите си и според мен критиката е основен проблем. Приемам я като нападка към личността ми. 

Като малък съм бил много критикуван, от там ли идва проблемът

Да, от малък са заложбите. Но, по-важно е как да ги промениш. Сам виждаш, че логическото знание не достига до подсъзнателните базисни вярвания. Обаче логиката все пак има мястото си, когато чрез трансови методи (хипноза, медитация) и предизвикващо поведение тези вярвания изплуват активно. Тогава, наместо обичайното невротично бягство или дразнене (борба/ бягство) ги преобразуваш. Как? На мястото на раздразнената борба и невротичното бягство поставяш спокойното им осъзнаване, любящото отношение на смиреното им прегръщане с приемане. Така символичното подсъзнателно дете в теб с присъщите му страхови вярвания бива лекувано, успокоява се, става спокойно и смело. Накратко, елементите на процеса: чрез медитация и хипнотерапия, достигане до маладаптивните базисни вярвания. Чрез предизвикващо поведение в социални ситуации, умишленото им експлициране и работа по тях - и с логика (когнитивно реструктуриране), но преди всичко, директно емоционално десензитизиране чрез отработваното в хипнотерапията и медитацията отношение (mind frame) на любящо, с благодарност и обич приемане. Тогава все повече работата директно се фокусира в залагането на самоуверени, пълни с обич към себе си, с доверие в живота и дълбинно доброто в другите убеждения. Сам е между 5 и десет пъти по-бавно, при това само ако имаш неотклонно висока мотивация. С психотерапевт е между 5 и 10 пъти по-бързо, като част от работата е поддържането на високата ти мотивация за продължаване на процеса по преобразуване, а нерядко и през външна дисциплина и комбинация от двете. Това е. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 20 часа, dimitrovv каза:

Усещам, че точно критиката е проблемът. По принцип, когато бъда критикуван приемам нещата понякога твърде сериозно 

Ще ти отговоря на всеки акцент с части от една невероятна книга - "Как да се справим с безпокойството и да си живеем живота" на Дейл Карнеги. Там има отделен раздел специално за критиката. Мисля, че ако си я купиш и прочетеш, ще промениш отношението към себе си доста бързо. Най- малкото ще получиш достатъчно алтернативи.

Та... "приемам критиката твърде сериозно" , това наистина е голям проблем, защото това означава, че приемаш хората срещу теб твърде сериозно, а те не го заслужават. Сериозните хора /както казва Алексей :) / умират от инфаркт. Има хубава поговорка по този повод - "Никой не рита умряло куче." Щом те ритат и критикуват, помни, критикуващият се смята за важен. Също така това е ясен признак, че си ПОСТИГНАЛ  нещо, което заслужава ВНИМАНИЕ :) . 

Принцът на Уелс, който по - късно става крал Едуард, е бил много тормозен във флота. Той не е казвал докато не му е проличало. Когато един от офицерите го вижда събира всички момчета и търси причината - кой и защо тормози принца. След доста разпит, се разбира, че всички са искали да го тормозят и ритат, за да могат един ден когат опостъпят в кралската армия да се хвалят, че са ритали краля.

Хората не мислят за нас и не ги е грижа какво говорят за нас, всички мислим само за себе си.

В 9/17/2017 at 18:00, dimitrovv каза:

На логическо ниво знам, че критиката  и оценката на хората нямат никакво значение като цяло, но когато ги получавам пред други хора се ядосвам. Понякога със самите си действия и поведение им показвам, че не искам да ме критикуват и да ми дават оценки, но това прави хората предпазливи с мен и трудно създавам нови приятелства, защото мисля че в някаква степен дори се плашат от мен. 

Помни, че несправедливата критика, често е прикрит комплимент. Слушай я много внимателно и търси пхвалата в нея. И винаги благодари. Вероятността да ти зададт нова гледна точка е много голяма. Проблемът тук не е дали те критикуват или ти дават оценки, а ти дали си сигурен в сърцето си, че си пров за себе си.

 

преди 21 часа, dimitrovv каза:

 

Ако критиката обаче бъде интелигентно и спокойно поднесена никога не съм имал проблем. Усещам проблем в мига в който някой се опита да се постави "над мен", затова просто гледам да избягвам ситуации, които биха довели до там, но то не е възможно, защото това си е абсолютно нормална част от социалните взаимоотношения.

 

Никой не може да се постави над теб, ако ти не се поставиш под него. Това е твой личен избор. Когато се почувстваш тъпо си спомни това, и си дай пет минути тъпота.

" Елбърд Хъбард казва: "Всеки човек е пълен глупак поне по пет минути на ден. Мъдростта е в това да не надхвърляш петте минути." 

Не можем да се учим от хората, които само ни се възхищават и са съгласни с нас. Най - големите ни учители са най - големите ни критици. Ако умеем да ги слушаме правилно, ще надградим много в себе си. Избягваме ли ги, ще стоим на едно ниво. 

Ето ти една гледна точка, за моментите, в които се страхуваш, че ще си критикуван:

" когато във вас се надигне гняв, защото ви се струва, че са ви охулили несправедливо, спрете се и си кажете:" Чакай малко, ... Аз съвсем не съм съвършен. След като Айнщайн признава, че греши деветдесет и девет процента от времето, може би аз греша поне в осемдесет процента. Може би заслужавам тази критика. Ако е така трябва да съм благодарен и да извлека полза от нея."

 

Ето и в кратце стъпките за спокойно приемане на критика:

1. Несправедливата критика често е прикрит комплимент. Тя не рядко означава, че сте предизвикали ревност и завист. Помни - никой не рита умряло куче.

2. Направи най- доброто на което си способен. После си отвори "чадъра" , за да не стича "дъжда" във врата ти.

3. Записвай си глупостите, които си правил и се отнеси критично към себе си. След като знаеш, че не си съвършен, последвай примера на Линкълн - настоявай за обективна, добронамерена и конструктивна критика.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ви много за отговорите, наистина са полезни и ще проложа това, което ме посъветвахте. 

Имам още един-два въпроса:

Как да се отуча да искам да бъда харесван от околните? Познавам много хора на които не им пука особено как биват приети от другите, докато аз вътрешно искам да бъда харесван (от там сигурно и проблемът с критика, лоша оценка и т.н). Гледах разни филмчета в нета и четох статии в които се казва, че начинът човек да се оттърве от това е просто да бъде честен със себе си и околните и уязвим (vulnerable). Идеята е, че когато стоиш зад вярванията си и ти се харесваш и приемаш напълно, тогава няма значение дали другите са на твоето мнение и дали те харесват, защото ти живееш според принципите и истинските си вярвания. Какво мислите по този въпрос, така ли е? 

И второто - вярно ли е, че притеснителността в ежедневието и стресът са по-скоро навик, отколкото... "състояние"?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чрез поведение на умишлено излагане и промяна на мисленето. Диди те насочи към посоката на новото мислене, ти също цитираш добри разсъждения. Иска се мъничко работа. 

Чел си за тревожността като черта (trait) и състояние (state) ли? Двете не се взаимоизключват. Но за какво ти е тази теория, сложена в кутийките на някой си - не помага с нищо, освен да кара човека да се самосугестира и самовкарва в менталните си чекмедженца. Твоята тревожност е относително слабо изразена - просто имаш нужда да поскачаш в страховете си като една добра тренировка по претръпване, работа по възприятието, мисленето и градене на стабилна самооценка. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Слабо изразена е на сегашния етап. При мен беше същото цял живот, малко притеснение от недостатъчно познати хора, грижи как ще бъда приет, дали няма да бъда отхвърлен или критикуван. Такива неща, но нищо повече. Пак поради ниска самооценка. Докато се се случи ситуация, която наистина е тежка и изисква много сила и тогава проблемът излиза на повърхността по-силен от всякога.

Но е решим, при мен сега е добър период, овладян. Но няма да ви занимавам, темата не е за мен, а за него.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×