Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Здравейте, бих искала да разбера какъв е шанса за преживяване и връщане обратно в "емоционалната действителност", при положение че във всеки един етап от съзряването е имало грандиозна неадекватност неадекватност плюс допълнителни усложняващи фактори? 

Накратко (доколкото е възможно) личната история, в която осъзнатостта за момента изглеждаща "желязна", сигурно е "хартиена", че и с дупки, е осиновено момиченце-8 месечно, от семейство, което дълго време е опитвало да се сдобие с наследство...без успех и доста съпротиви срещу осиновяването. В крайна сметка след 15 години се решават... До 12 годишна възраст момиченцето се чувства щастливо, въпреки огромния си срам успява да не се затвори и превърне в аутсайдер... Радва се на живота и безкрайно обича МАМА и тати, а и те него, държат го да спи в бебешката кошара в тяхната стая до 10 11 годишна възраст. Мама му казва че е най-умното, най-кадърното и то донякъде вярва, но не съвсем, щото мама му казва и че е мършолячка, и че грам срам няма, също така ако не спре да прави бели, ще го върне с полиция в дома, от който го е спасила да не стане циганска курва и наркоманка (а че е осиновено разбрало уж от бабата, но то няма такъв спомен), и все пак обича повечето хора около него и се радва на живота дори го излседва... Мама влиза в климактериум, но решава че има рак, дори го вярва... И споделя само на "отдушника" си който много обича, а и той нея, та то такъв дълг как се изплаща ако не с безусловна любов... А и то отдушничето си е отдушниче, а мама вечната жертва на несправедливия свят, защо на бъдни вечер(тук впоследствие разбрана ирония) да не му каже, че тя или то ще умре тая вечер, докато тати е на работа.. И то кво да прави на 11 години, гледало е спешно отделение- цяла нощ мери пулс и следи за дишане. Мама е живааа, но пък черната мисъл че  има рак не го напуска, нито вижда изход, а мама на лекар не отива и то невижда как може да се стигне до квалифициран лекар.. ама и на него как да се вярва като всяка една институция лъже мама и татии. За пръв път дупката е много черна и продължителна и само ходенето в учишище успява да изгони натрапилата се мисъл, в моменти на забравяне и радост от взаимоотношението със съученици, ама изведнъжжж бам по главата ти се радваш, ама още малко и няма да имаш майка, а приятелчетата ще имат и ще останат радостни...какви гадове.Май хората наистина са много лоши, няма смисъл и да им споделим мъката, та нали ни бях казали някъде далеч в миналото, че само ще се радват ако им разкажем за проблемите вкъщи.. Минава се тоя черен трап, мама казва на тати, за съмненията си и отиват на преглееед. Супееер, ама не точно, когато мама се скара с тати или с почти пубертетното отдушниче-момиче, ракът магически се връща, щото нали пък искаме да се отървем от най обичния ни човек...Този филм вече минава лека полека, но идва другия...Влизане в пубертета, сменя се селото, с голям град и момичето преживява лек стрес, ама то пък при повечето "зайци" има стрес... И то си казва че ще свикне... Е да, ама не. То започва да осъзнава че го имат за "смотано" , а вътрешно си спомня че лесно се сприятеляваше, доскоро време.. 

Единственият приятел остава мама, и така постоянни разговори как нищо няма смисъл, огромна празнота, блян по детството, почти невъзможна комуникация.. Пълен аутсайдер... Ама не баш, вътрешно някакво гласче не иска да е, все пак кой да знае кой е силният аз. Вземаме телефона и говорим с мамааа, ама никой не знае, все пак трябва да се правим на несмотани, а как да стане седейки от чина и само анализирайки.. Лошо, лошо.. 8 клас Димчо завръщащият се в бащината къща, как да се скрият сълзите..Ще се стегнем.. Казваме на мама че не можем да говорим с децата, тя казва от чина няма как да стане, а и с "отчаяната муцунка", върви при децата... Е отиваме, ама какво да кажем, как да ги накараме на ни харесатт, как да скрием сълзите и прискръбната физиономия, нали никой не ги харесва тия хора... Толкова отчаяна тинейджърка... Не иска да е сред смотаните.. не че и с тях знае какво да си каже.. И така 5 години свръх мислене,сравняване с "готините" макар че виждаш в тях поредица от дупки... Ама пък са готини и ги харесват, а и са щастливи, пък и мини девианти, а от детството белята беше супер еуфория... Някак си ги преживяхме, дори и гадже си хванахме... И секс правихме.. Ама защото това са годините за това... А защо не си харесваме гаджето, защо гледаме че се държат гадно с него и се подиграват с него, нищо че е с класи по умен.. Сравнения, мисления въртящи се в кръговрат.. Почнахме а иззлизаме.. Дискотека.. Ама как всички се забавляват и си говорят а ние.. Отчаяни, сигурно ни имат за смотани, а и със смотаното гадже..в колата с гаджето.. Незнайно как телефона е звъннал на мама, звъни тя и казва веднага да се прибирам... Тя не знае че има гадже, а и как.. Огромен срам, въпреки заповедта ВЕДНАГА, след 30 мин... И кого да видим на улицата... -Аз казах ли ти веднага, това синът или бащата беше?!   Ученическите години така минаха.. Спираха се момчета при мен, ама щото им се чука.. Да не съм лесна как ще дам... ПРАВИМ се на несмотани, дисфункцията още да не знаем какво да си говорим с хората е там.. Но я преглъщаме по лесно кат8о просто постоянно задаваме въпроси..Амфетамин за пръв път.. Нищо.. Амфетамин и алкохол... Ехааа какъв човек излезе, говори си с хората дори му е приятно, дори сам ходи да търси контакти с тях..а и те го харесват.. Рязко допамин долу... Свръх критичността на степен 10.... Сън.. А пак съм си смотаничката ама ще си се правим на и тересни..Бал- огромен срам.. Та аз със почти никого от випуска се нямам.. Външния ми вид... За пръв път се почувствах красива.. И сега как красиво момиче пък смотано.. До кого да застане с кого да симулира че говори.. Как да изглежда че се забавлява.. Съученици идват за снимка.. Ехее те ме харвсват.. 1 мин. Минава заминава.. Висше идва.. Тук няма да се чувстваме както в училище, но пак ниско самочувствие.. Се тая... И може би повратния момент в живота.. Афера с момиче... Секс.. Ами след това сега какво да си говорим ужасен срам.. Но момичето продължи с малко по интимно държание... Съранно но е хубаво... Но пък няма какво да си говорим.. И все пак не си тръгнах както от момчетата. Лесбийка ли съм?! Прерастна във връзка.. Влюбих ли се?!  А как да я задържа?! Сцени, ще се правим че не ни пука много, чували сме от някъде.. Че това вървяло... Минаеа месец.. Нещо се случва... Подобна безтвгловност както в училище, изчезвща само с мацката... Кво става? Не ми пука, не искам да се чувствам зле.. Болезнена ревност, желание за притежание.. 1ва работа.. Заедно.. Изкараните пари давам на наще.. Да ми ги пазят.. Не ми изглежда нередно.. Много алкохол, в това състояние по слабо съм обсебена от момичетоо занимавам се с мъже.. Безброй ирационални драми, преживени като най огромната болка.. Оставя ме мацката... Пълна загуба на мен, преди нея не че се имах, но не болеше така.. Нищо неправвне, огромна депресия,  филма стана че не съм искана, но не ме и пускат..по добре за мен.. Ще търпя да ме отхвърлят, но ще има и нежност, единстяеното нещо в главата ми беше тая нежност... Разумът опъва... Емоциите вече топка дълбаеща... Най големия ужас.. Месец, два, три, повече... Не минава.. Ходене в чужбина за работа.. Пак със "единствената енергия" която ме движи.. Обратно в българия.. Парите пак е наще..решаваме ще се правим че приключваме с момичето, ама как като боли..Амфетамини.. Помагаха, но само в правенето, но пък нещо я нямаше болката, беше попритихнала.. И някак си дори и без тях ми вървяха разговорите.. Имах самочувствие.. Привличах доста хора.. Харесваше ми, помогнаха ми леко да вляза в амфетаминова психоза.. Но някак си я контролирах... И точно тази психоза въпреки с огромната си изкривеност ми показа че съм 1 зависим човек.. Обърнах се крайно севщу родителите си.. Разбрах че мацката е няква шибана проекция на майка ми.. Разбрах и че цял живот съм била манипулирана.. Спрях дрогата бях пак в чужбина дори не съобщих на родителите си.. Мразех ги..спрях контакт и с момичето.. Беше ми добре...До момента в който се върнах в българия.. Отново си сложих каишката с родителите ми.. С разликата че сега искам да се държа добре с тях, но просто от мен излизат само обвинения към тях иизбягеане...на 22 съм казвам им че няма да се прибера.. Рев и "както искаш" В безкраен обръч съм.. Не искам да ги обвинявам а да ги приема, но бълвам само лайна срещу тях... И после пак вина.. Пак влязох в лабиринта на разума и пълна липса на себеусещане.. И емпатия.. Спя по цял ден.. Ставам в 8 вечерта чувствам се. Ужасно самотна, въпреки че ме търсят хора.. Отхвърлям се преди човек да ме е отхвърлил, не им врвам че се чувстват добре с мен.. Спряг да ходя на лекции.а тази година трябва да завърша.. Но го чувствам неяъзможно.. Абсолютно невъзможно.. Пак продрусах.. Само това ме кара да мисля чв има перспвктива.. Виждам я, на трезв мозък зациклям в пасивността и избягването.. В чувството на пълна некомпетентност..не знам как да заявя себе си.. На крачка съм от зависимост.. От самоубийството поне ме спира "какво ще кажат хората" . исках да е кратко, но се запалих и буквално това е историята на живота ми, която е влязла в разума ми... В момента завършвам цикъла на избягващия тип..  Въпросът ми трябваше да е кратък... Как да стигна до емоцията и да пренапиша тая интелектуализация.. Или по точно има ли начин.. Или трябва да се примиря с бъдещо личностно разстройство и роля на жертва..

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Как да стигна до емоцията и да пренапиша тая интелектуализация..,,

Не съм сигурен,че съм разбрал правилно въпроса.Ако съм го разбрал, то той не е правилен.Проблема е, не как да стигне6 до емоцията, а как да излезеш от нея.Ти си в нея и това ти пречи.За това, мисли, как да излезе6 от нея.

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Интектуашизация в такъв смисъл, че не усещайки никакво друго чувство към света и хората освен само тоя обърнат гняв и чрез разума си сглабям реалността

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Роден си с потенциал.
Роден си с доброта и вяра.
Роден си с идеали и мечти.
Роден си с величие.
Роден си с криле.
Не си роден, за да пълзиш, затова недей.
Имаш криле.
Научи се да ги използваш и лети.

Руми – Мъдрост от Персия

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хубава изповед. Млада жена с много късмет - да бъдеш осиновена, обичана, да ти бъде дадено всичко... Дотук супер. Е, да, мама и тати не са съвършени, имат си своите си бъгове. Естествено, кой ли ги няма?! Обаче истински те обичат. Обичат те, въпреки, че въпреки всичките им усилия да дадат най-доброто, на което са способни, получават, както казваш, много л. Да, въпреки осиновяването, си носиш психиката на отхвърлена и изоставена жертва - сираче. Лесно е да проектираш страховете си от неразбрано отхвърляне, безлюбно изоставяне и унижена жертва на родителите - уникално лесно е. Да, мама си има нейните си тревоги, да "бърсала" ги е в теб, но и е давала най-доброто, което е можела, при това с искрена обич. Наистина е лесно хистерично да изнасяш отговорността за живота си навън и да намираш виновни... Лесно е за малко, но в стратегически план това изнасяне на отговорността само поддържа травмите ти. Всеки човек ги има - ти имаш своите си. Просто е нужно да бъдат ясно виждани, осъузнавани и преработвани с малки стъпки. Не само с говорене до безкрай, но и с работа през тялото, транс, лична и групова психотерапия... Никой не може да свърши тази работа освен теб. Когато обаче съзнаваш, че ти е важна, се намира и ресурс и мотивация за вършенето ѝ. 

Засега пречупваш възприятието за себе си през ниската си самооценка - знаеш го. А в нея присъстват вярвания за отхвърляне, необичано изоставяне, нараняване, унижение, неспособност. Нужна е систематична работа по тези вярвания - само тогава тези дълбоки характерови гравирания в теб могат да бъдат преработени до позитивните им потенциали. Когато се поработи по травмата от отхвърляне, постепенно тя се преобразува в една дълбока житейска мъдрост, в способност за поемане на трудностите и виждане на света от една по-висока панорама. Травмата от изоставяне се преобразува до емпатийно присъствие в теб и живота ти на любов - любов, идваща отвътре щедро и лееща се в света наоколо ти относително автономно, отвътре навън. Все повече си вярваш! Травмата от унижено излагане пред хората, се преобразува в здраво себезаявяване, в асертивност. Защото колкото повече те е страх от мнението на хората, толкова по-малко се интересуваш всъщност от автентичните тях, докато проектираш собствения си страх в общуването си. Когато обаче знаеш, че струваш, можеш да си поставяш здрави граници, но и да обичаш искрено и разкрито, сърдечно вълнувайки се от щастието и на другия - защото уважаваш своето си щастие. 

Колкото и време да отделиш за психотерапевтична работа по психиката си на отхвърлено  и изставено, необичано и неразбрано сираче/ жертва, за теб си остава. Важна ти е тази работа - прави живота ти смислен, истински, силен, свързва с реалността, учи те на самоуверена смелост. Надявам се не мислиш, че кой знае какво преживяваш - нищо такова. Стига искрено да искаш, можеш да промениш заложбите си в градивни, да извлечеш позитивните потенциали от характеровите си черти. С помощта на психотерапевт би осъзнала, че животът е за силно и красиво живеене, когато ти го възнамериш такъв! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 Прочитайки го сега... Изглежда супер шизофренно, а бях убедена че се изразявам ясно и много интелигентно чрез ирония... А относно обърнатия гняв е че не го проявявам към външната среда а се гневя и обвинявам себе си за почти всичко. И интелектуализация като защитен механизъм... Много, много зле... Лошото е че и на психолог ходя и се въздържах от наркотици, но депресията си е там и е смазваща, а аз бездействаща и без грам мотивация за каквото и да било... Само като чета... И като се сетя че с такава увереност си "подреждах пъзела".Всъшност май е добре че се сетих за този сайт и че си написах "най-възвишеното откритие".. Защото дори трезва смятах, че алкохола и наркотиците ми стимулират правилно мисълта, сега се чувствам още по откъсната от реалността и още по виновна, че за да се отърва от гнева в мен го прехвърям на хората, които наистина са ми дали нормален старт в живота, въпреки и техните странности... Наистина не знам какво се случва с мен, това ми е и 4ти ден в който не съм спала, с незнам вече колко малко или много допамин и още по гадното е че не наркотиците са ми първопричина и след като се изчистя пак ще съм в дупка, без да знам защо.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Споко, нормално е по пътя към съзряването да се погневиш, да изкараш автоагресията навън в защитена среда - чак тогава идва прошката и към тях и към себе си. Никой тук не те вини - показваме посоката. Чудесно е, че ходиш на психотерапевт! За наркотиците - да, нужно е да останеш на чисто, за да се случва въпросното преобразуване. Не е лесно, но малко по малко става все по-лесно и смислено! Другият "вариант" - когато употребяваш дрогата, за малко уж е о'к, но с времето става все по-гадно. Затова, нужно е да останеш свободна от тях. Да не помислиш, че те виня или назидавам - нищо такова. Без да съм осиновен, имам всички травми, които имаш и ти и също съм склонен към зависимости... От опит ти казвам, че преработката на всички тези страхове е напълно възможна! Колегата ще насочва стъпките ти по пътя. Искрени пожелания за успех от мен!

п.п: Колегата по-горе е писал за способността за оттегляне, за отстранено наблюдение на собствените мисли, емоции, спомени, усещания. Тази способност се изгражда не толкова с интелектуализация, а с медитативно/ майндфул присъствие на зрителя, на Теб самата като потенциал. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Докато се оправдавах да не бъда помислена за шизофреничка в анонимен сайт... Съм получила 2 отговора, които наистина в този момент ме накараха да се почувствам по-добре и да се разплача и да ми поолекне, единствено когато ме смазва пускащия ефект съм и склонна някак си да осъществя и свързване с другите... Лошото е че като изтрезнея влиза критичното мислене и пак се движа в инфинитито... Между другото в дома съм се казвала емануела, сегашното ми име е персийско... Това някак си ме кара да се усмихна и да повярвам пак във неслучайността, макар че предишния път откривах твърде много "знаци" и почти врътнах левела... Имам и нарцистични наклонности които са в огромен конфликт с ниското ми самочувствие... Ще си чета тая публикация всеки ден и дано се пречупя, защото след като се наспя знам как ще се събудя...

Благодаря ви!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Може и да е лесно, може и да не е или може просто по- бавно да се случва това съзряване, но погледнато през моя поглед времето не върви, а с неговия застой и аз стоя там, в блатото. И при все че се случи нещо, немога сама да го разбера все едно ми трябва рефер, който да ми каже дали съм права или не и как трябва да го приема.. За пример тия 1 2 дни се опитах да се държа по човешки с нашите... Много се зарадваха, но до там, започнаха пак да изискват времвто ми, вниманието ми, а аз се дразня като го споделям с тях защото разговорите се спират до там или да ме величаят или да ме критикуват и от моята недораснала личност отговора е просто да ги страня.. И да чувствам че живеем в затвореб кръг от който нямам изход. И 1 случка която не знам как да препаботя дори.. Запалих цигара, винаги съм се крила, защото ме е било страх.. Майка ми по някакъв начин непримирен се примири, след като влезе в тоалетната взе ми цигарата и я изпуши. Та баща ми не знае и сега видях го че идва, но си продължих да пуша, реакцията беше ти срама нямаш ли, как не си като на хората децата и шамар.. Знам че спасението ми е да се отделя, защото нито съм дете, нито неспособна... Но се чувствам длъжна дори не знам за какво точно, но се чувствам длъжна на всеки и като ме виждат неспособна да им докажа че е така... Дори в този момент майка ми разреване ме кара да ходя да се извинявам, защото не съм си представяла последиците... Пари нямал да ми дава, с колата по влакове нямало да ме кара.... Знам че отстрани сигурно изглежда смешно и като нормално семейно спречкване, но просто това е бонус към моя кошмар на оценяване на гадния свят и пропиляване на хубавите еяентуални моменти с отрицателните им еквиваленти... Аз дори и въпрос не зададох, а си споделях вътрешния свят.. Та може би въпросът ми е да избягам ли от тях възможно най-бързо защото това усещм със сигурност, нежеланието да съм покрай тия хора и как да накарам чувството за вина от това да изчезне и как да си живея живота без постоянно да гледам сругите и да търся опори от вън как да си намеря вътре в себе си... 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей Емануела, прочетох те много внимателно, защото историята ти е много сходна поне с две истории на жени с които работех - осиновени, след това превърнати в изповедници, вменена им вина и страх и на финал един объркан живот. Иронията е, че много повече са хората, с които се случва същото, дори и по - кофти развитие, а даже не са осиновени, съвсем редовно появили са се. Затова, махаме този елемент от пъзела. Както все по- често с болка ми се налага да констатирам - често родителите не са най- доброто нещо което ни се случва /готова съм за съпротива/

Проблемът - израстваш в среда, която НЕ е подкрепяща. Тя е обгрижваща, създаваща илюзия за сигурност и даваща чувството за принадлежност, но най- важното го няма. Съответно твоите качества и способности остават неразбрани за теб. Като всички тийнове, започваш да градиш самооценката си навън в социалната среда, която до колкото чувам не ти върши особено добра работа. Откриваш начин за потискане на гнева и неувереността - амфетите, но те са твърде кратък вариант. Да се сближаваш с родителите си преди да си подредила гнева към тях, към себе си и към света до нищо няма да доведе. Гневът или тъгата, обаче, е много важно да се уточни, защото доста често тези две емоции са преплетени една в друга или компенсиращи се. Когато стане ясно, тогава се прави освобождаването. Гневът е деструктивна емоция, тя е важно да бъде изнесена по възможно най- добрия начин, за да не нарани никого.

Връщането към общуването с родителите се прави през предварително подготвена конфронтация. Има отработване на ситуацията, ролево проиграване и реална среща. Но всичко това след като си подредила в себе си емоциите, освободила си се от ненужното и си приела до колкото можеш онова, което не можеш да промениш. Всъщност в това се състои терапевтичната работа с теб.

Препоръчвам ти книгата https://chitanka.info/book/4975-otrovnite-roditeli  

В нея има много случаи като твоя, с механизми за освобождаване от емоцията и подготовка за конфронтация. Най - малкото ще видиш, че никак не си сама в тези преживявания.

Успех, момиче!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,,,тия 1 2 дни се опитах да се държа по човешки с нашите.,,

Един - два дни е нищо.Погледни този линк 

 

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря, ще я прочета. Този път наистина съм решена за промяна, макар че много пъти съм се пробвала, но много бързо съм влизала пак в капана на безмислието. Може би и за това до никъде не стигам с психотерапията- прекалено много защити и парадокса е че също уча психология, но само като факти без реално осъзнаване някак си... Липсва ми връзката с поне 1но човешко същество, не е като да няма хора покрай мен, просто не ги чувствам и бягам от тях защото ме е страх че няма какво да си говоря с тях, и не знам дар или проклятие че имам някакъв чар и красота, с които привличам мъжете, но до там, след което идват самообвиненията, че имам нещо за което доста момичета мечтаят, а аз немога да му се надсладя.. И само си влизам в роля на жертважертва, търсеща хора, които да и говорят позитиви, защото сама на себе си не може да говори мило..

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Този пост съм го чел поне 20 пъти.Ако го прочете6, ще видиш, че в отговорите мен ме няма.Няма ме защото, самият аз не вярвах,че нещо в ситуацията може да се промени.

Момичето ме опроверга и стана пример, който често давам на хора в нейното положение. Това е....топката е в твоите ръце.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Четейки, това влизам в тази роля на самобичуване...не на съпреживяване, а пак себеунищожаване, че имаа хора много по-зле от мен, но справящи се, а аз  "беззащитно дете" хем чакащо на готово, хем отказващо помощ. Това безвремие, в което съм и безчувствие, и нетърпението щом не стане 1 път никога няма да стане.. И това че нямам собстяено мнение като например "сега имам ли право да се гневя или гнева ми е неоправдан"  или случи ми се нещо, което би трябвало да ме зарадва, а то не ме и самокритиката защо не съм като "нормалните". Не знам къде ми е ресурса, не знам къде ми е и "човешкото", държа се "възпитано",но не защото ми идва отвътре, а защото и аз не знам защо. Не знам как да стане, как да изляза от срама и да пробвам по дълго взаимодейатвие с хората искам да се науча да ми е приятно с тях, да обичам, а не да се преструвам ама как да стане като се обвивам в черупка и общувам с минимално количество хора, които дори и не уважавам и не спазвам и оговорки и нищо, само се възползвам от тяхната компания, за да има с кого да се напия да не се чувствам че съм ударила дъното и се алкохолизирам сама.. Пътя на пълната деградация съм поела, искам да се махна от него ама като не виждам друг, само да си роня сълзи за това че съдбата ми е такава и че клошарят навън е по щастлив от мен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Отвори линка, който ти изпратих и започни да четеш книгата. Ако и това е твърде сложно, наистина не знам, какво да се предложи. Там има методи за справяне.

Редактирано от Диляна Колева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Виж, права си.Живота ти е ....скапан.За успокоение, огромен процент от хората живеят един безсмислен живот, без дори да подозират,че има и друг, хубав, щастлив, пълноценен начин да преминат през света.

Ти, поне подозираш, че съществува и вторият вариант/надявам се, де/.

Сама няма как да се докопаш до него. Потърси добър колега, започнете системно работа и след 2-3 години ще си в другата лига.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

2 3 години колко обнадеждаващо звучи... Като сега дори 1 ден минава стташно бавно. А сякаш нямам право да се чувствам зле, всичко си имам, което и другите и като на диагностицирания с рак отричането това не може да се случва на мен. Нямам и търпение искам като с магическа пръчица, щракване с пръсти и всичко да е наред... което знам че няма как да се случи при положение че цял живот е закостенявало превръщането ми в това което е,  не виждам и нещо за което да се хвана да ме задържи на повърхността. Знам че звучи твърде песимистично, но пречупено през моята призма е такова..

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Нямаш търпение, всички като теб нямат търпение. Търпението е част от самодисциплината.Тя се възпитава до към третата година.Част от психотерапевтичната работа ще трябва да включва и това, да те научи на самодисциплина.Мога да ти кажа,че психотерапевтичната работа с теб ще е много приятна за колегата, толкова много неща ще промените, че направо би могло да се снима за предаването ,,Пълна промяна,,.Жалко , че срока е по- голям от този на предаването.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Като мен?  В кой психологичен термин попадам, че аз се самодиагнистицирах с доста? Иначе благодаря за това, че ми казвате че надежда има, почти се бях отказала да вярвам че може нещо да се промени с мен и моите разсъждения.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,В кой психологичен термин попадам, че аз се самодиагнистицирах с доста?,,

Не знам в кой психологичен терми попадаш, не съм психолог.Но като психиатър, мога да кажа,че си напълно здрава.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В Saturday, December 30, 2017 at 14:54, д-р Тодор Първанов каза:

,,В кой психологичен термин попадам, че аз се самодиагнистицирах с доста?,,5

Не знам в кой психологичен терми попадаш, не съм психолог.Но като психиатър, мога да кажа,че си напълно здрава.

"В Tuesday, December 26, 2017 at 15:12, д-р Тодор Първанов каза:

Ми6а, аз съм честен и доста убедителен психотерапевт, не използвам лекарства в практиката си.Как мисли6, колко от тези, на които най-подробно обяснявам, за ролята на спорта в овладяването на страховете им, започват да спортуват? В началото на терапията, са не повече от един на десет.След няколко месеца стават не повече от 50 процента.Един психиатър за един 20-30 минути преглед ще убеди нула  / О/  човека да го направят.НУЛА.Е, какво да прави?Много скоро слухът,че вместо лекарства препоръчва спорт, ще се разчуе и никой няма да ходи при него за помощ.С две думи, става безработен и трябва да смени специалността си.Това е реалността, хората си ИСКАТ лекарствата.Мои пациенти са ми казвали,че има много фейсгрупи, за самопомощ при паническо разстройство и в тези групи, взаимопомощта се състои, само в, това да си препоръчват лекарства, нищо друго."

Има ли разлика от психотерапевт и психиатър? Май нещо се обърках.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има разлика.Психиатъра е лекар, към него се обръщаме, когато има психично заболяване / най-често  шизофения или БАР, както и някои други заболявания/и е нужно медикаментозно лечение. Психотерапевта, работи основно извън тези тежки  диагнози, главно с тревожните разстройства и не използва медикаменти, освен като помощно средства  и то, за кратък срок.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 29.12.2017 г. at 11:11, emanuela каза:

2 3 години колко обнадеждаващо звучи... Като сега дори 1 ден минава стташно бавно. А сякаш нямам право да се чувствам зле, всичко си имам, което и другите и като на диагностицирания с рак отричането това не може да се случва на мен. Нямам и търпение искам като с магическа пръчица, щракване с пръсти и всичко да е наред... което знам че няма как да се случи при положение че цял живот е закостенявало превръщането ми в това което е,  не виждам и нещо за което да се хвана да ме задържи на повърхността. Знам че звучи твърде песимистично, но пречупено през моята призма е такова..

 

" Ако ти се налага да бързаш за някъде знай, че мислите и действията ти са базирани на страх - страха, че ще закъснееш - и ти си задействал случването на лоши за теб неща в близкото бъдеще. Ако продължиш да търчиш все така панически, ти ще привличаш неприятностите една след друга - като препятствия по пътя ти. В допълнение законът за привличането ще „доставя" още и още бъдещи обстоятелства, които ще те карат неистово да бързаш и да си под напрежение. Трябва да спреш и да излезеш от тази честота. Дай си малко време и промени настройката си, ако не искаш да привлечеш към себе си нови неприятности. " - "Тайната" .

Животът е приключение, всички трудности водят до израстване, с което ще се гордееш, че си постигнала. Търпението е част от урока.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На съзнателно ниво за никъде не бързам, дори съм в застой, може би бързането се проявява в това че когато правя нещо или съм някъде мисля за това, което следва и някак си не се включвам с преживяване на ситуацията а предъвквам с разума си поведението и говоренето нна другите, търсейки несъотвествие и "смотаност" и проектирам собственото си отхвърляне върху тях, защото и толкова "добре" съм си подбрала "близките" или по точно съм им позволила да се лепнат за мен, че да не ги понасям и сама да си противореча че и те са хора и те заслужават уважение, пък и с човек със самочувствие сякаш се чувствам заплашена и не мога да общувам и точно това смятах за най-големия си проблем. 

Относно книгата, намирам родителите си в доста от примерите и се гневя на тях, но след това моята свръх подозрителност( която я проявих и в предния си пост) се явява като съмнение, че това може да са 0.0001 процента случили се вероятности и изведени описващи неудачници каквато съм и аз, слабохарактерни неспособни да поемат отговорност за себе си и намиращи причини за това през 9 планини в 120тата.  От тази подозрителност може би идва и липсата ми на мнение, което да не се смени след ден и да си се въртят еднотипни мисли само облечени с различни връхни "дрехи" и така до безкрай. Може би в това трябва да се яви търпението, само да си ги наблюдавам и да не се впрягам в тях и да изляза оот физическото бездействие, но безволието и мързелът само канализират неизразходената енергия и единствено мога да се оплквам и да си кажа от утре ще почна  фитнес, но пък там има хора и шибания страх "те ще ми се смеят", който е безпочвен, но контролирал живота ми.. И тук капакът самосъжалението.. 10 пропиляни години, които ще станат и повече ако не спра само да разсъждавам, но не спирам..

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×