Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
iti

"Подправеният дух" в гностицизма

Recommended Posts

Тъй като гностицизмът е дълбока тема, и това което е достигнало до нас е много малко и с не до там ясен произход, реших да се пробвам да подема тема която е малко по-фокусирана. В същото време ми се струва ключова в гностичното учение. Може би преди това трябва да започнем с въпросът Християнство ли е Гностицизма... И да, и не... Който иска да следва ортодоксалното християнство, в Гностицизма има някои сериозни разминавания, най-вече в тълкуванието на Християнското учение, макар и не толкова в основните положения. Само че разминаването в тълкуването са толкова драстични понякога, че крайният резултат е доста далеч от това което Християнството представлява поне като религия. Според мен Гностицизма е за хора на които стандартното тълкуване "не пасва" някакси,  и търсят алтернативен поглед. Този поглед за мен лично е често по-логичния...

"Подправеният дух" в гностицизмът е една такова алтернативно виждане на "първородният грях" в ортодоксалното Християнство. Тема която винаги ми е била хем странна, хем интересна. В Гностицизмът също има история за падение, но за разлика от ортодоксалното Християнство, то не започва с човека, а със самото сътворение на света в който се намираме. Гностицизмът има дълбока връзка с Древна Гърция, така че в него има Космология, донякъде подобна на древногръцките митове. Само че в същото време той продължава да е монотеистичен. И от там идва най-драстичното разминаване в тълкуването - кой наистина е този единствен най-висш Бог? В Гностицизмът, този Бог не е Яхве. Яхве е представен просто като творец на "материалният свят", той е само "демиург". Истинският Създател за гностиците е подобен на Брахман в хиндуизма - неличностен, неопределим, съвършен, добронамерен и съдържащ в себе си всичко и творящ чрез себе си. За гностиците обаче, "Той" не твори директно, а чрез еманации, които на свой ред се изживяват като "богове - създатели". Защо еманации... защото те не са "друго същество", друг "бог", те са форми на все същия Създател. Реалността е, че няма нищо извън този Създател, всичко е "Той". Т.е. в Гностицизма дори да се говори за друг висши същности, те не ги смятат за "богове" като в политеизма и се използват друга терминология като Еони, Демиург, Архони и т.н. 

Какво е предимството на тази система и защо я описвам накратко... В ортодоксалното Християнство, Човекът е директен продукт на Бога. След като всички очакват Бог да е напълно съвършена, добродетелна фигура, ако съществува падение, то няма кой друг да е виновен, освен Човека... В Гностицизмът не е така! В него има "богове-създатели" всеки от които твори на свой ред, при което все повече се отдалечава от Първосъздателя. По този начин се появява по естествен начин възможността за "падение". Това е градивен процес в който участват самите "богове-създатели", и който самите те изкупват чрез творението си което наследява техните грешки! Защо грешката не може просто да бъде "поправена"... Това е интересен въпрос. Грешката е част от мисълта с която те създават. Мисълта им се проявява моментално и неограничено, и самите ние съществуваме в тази мисъл, която е вече проявена. Т.е. ние самите участваме в този определен моментен Космически процес. Той е нещо което в момента се развива. Това е доста дълбоко виждане и моето наблюдение е, че Гностицизма като цяло предлага доста повече дълбочина, независимо кой как ще я оцени.

В тази схема, съществуват два основни фактора. Първият е, че всичко някога създадено е част от все същия Първосъздател. В Гностицизмът това е важна тема - "божествената искра" или "светия дух", който е бил даден на Адам, той е оживял в истинският смисъл на думата. Светът в който обаче Адам е "поставен" е създаден от Демиурга. От него идва "подправеният дух". В Пистис София се вижда класическото разделение на човека на дух, душа и тяло. Духът е божествената искра, "тялото" в гностицизма не е толкова материалното тяло колкото "подправеният дух" който е нещо на метафизично ниво, а душата е между двете. Интересното е, че в Пистис София също се говори за Карма, която там обаче наричат с по-гръцкото - Съдба. Кармата и "подправеният дух" са наложени на душата чрез нещо като "договор". Това е интересна тема сама за себе си, но все пак какво точно е "подправеният дух". В Евангелието на Йоан (апокрифното), има следният текст:

" And he withdrew from her (Sophia) and he abandoned the placed where he had been born. He seized (another place). He created for himself another aeon inside a blaze of luminous fire, which still exists now."

"And he divided his fire among them, but he did not send them (anything) from the power of the light which he had received from his Mother. For he is ignorant darkness."

" He shared with them (portions) from his fire."

В горните цитати става дума за Демиурга, и как той създава света в който живеем. Според гностиците, Демиурга е ревнив и не желае да споделя божествената искра със своите създадения (той е излъган да я даде на Адам). Изглежда "той" ползва друга енергия която описват като "огън". Човек неизменно  прави аналогия със слънцата които захранват Вселената. Слънцето е било често почитано като бог. И дори в християнските икони я има тази аналогия с ореола който може да идва от този древен култ към Слънцето. "Подправянето" в определен смисъл е разликата между енергията която идва от този огън и енергията която идва от истинската светлина на духа. "Подправянето" идва от факта, че Демиурга твори по аналогия на висшите светове (защото това познание идва чрез "майка му" София), но едновременно с това - в собственото си невежество. Какво точно значат всички тези неща не е твърде ясно от текстовете. Става дума за дуалистичен свят, и то не точно между дух и материя (защото за гностиците творението не е само на материално ниво). Все пак, ето прост пример в какво според мен се изразява тази "подправеност"...

Човек винаги има форма чрез която бива възприеман от другите. Тази форма естествено е първо външният вид... като се тръгне от дрехите, през пропорциите на тялото, лицето. Това са нещата които първо ще се забележат. Дали тези неща са това което си? Може би някой ще каже, че това е повърхностно и гледа други неща. Кои по-точно? Може би какво работиш, какви пари изкарваш? От какво семейство идваш или какво си създал? Дали имаш положително излъчване и начин на мислене? Дали мнението което ще изкажеш съвпада с очакваното? Нима тези неща са особено по-дълбоки? Надали... Това са неща с които често се опитваме да се самоидентифицираме, но рано или късно се проваляме. Нима нещо което можем да видим/направим на енергийно ниво, наистина казва нещо за теб самия като духовно същество? Нима някой го и търси, дори в самият себе си? Не мисля... Според мен нямаме дори език да опишем нещо наистина духовно (затова и Първосъздателя не може да се опише). Нашият език, нашият начин на мислене, енергията която ни е дадена да просъществуваме тук 60-70 години, това което можем да създадем с нея... моето виждане е че всичко това всъщност е част от "подправеният дух". Тук е и друга голяма разлика с ортодоксалното Християнство - следването на някаква положителни правила на поведение, морал, всъщност не значат сами по себе си спасение. Тези норми на поведение са по-скоро просто изисквания на Демиурга, неговата уж положителна страна. Но те са външни, и "подправени" като всичко останало. Така че преодоляването на "подправеният дух" в Гностицизма е доста по-сложно. В някаква степен той се приближава до Будизма чрез идеята, че на първо място е важно познанието за истината. Виждането на илюзията с ясно съзнание. Илюзията/Мая е просто източното наименование на "подправения дух", но по същество ми изглежда същото понятие. Човек не може да види тази истина чрез работата си, чрез социалната си роля, дори чрез човешка любов, защото тя също е част от илюзията. Защото към какво е насочена тази човешка любов? Естествено към формата. Същността... тя е неизвестна дори за нас самите, какво остава за друг. Когато човек осъзнае тези неща, той наистина започва да се чувства излъган. Излъган от привидността на всичко до което може да се докосне в живота. Самото това е интересен феномен - да можеш да се почувстваш излъган... Мнозина не могат. Защото за да се почувстваш излъган, първо трябва да си имал вярата в нещо различно, усещането за нещо, което е извън тленният и постоянно променящият се материал свят. Материалният човек описва живота като серия от възходи и падения, защото неговото светоусещане се сменя със временността на ситуацията в която се намира. Да се почувстваш излъган, е попадането в някаква форма на безвременност. Повечето обаче не могат да я понесат, защото... кой иска да се чувства излъган... Трябва някакси да "спасят" човешкото същество което представляват от нея... за колко... още 40-50 години... В крайна сметка това същество умира... И всичко свързано с него, освен наистина тази божествена искра която винаги е била само в ролята на субект, но не и обект на това съществуване.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Текстове (на английски) свързани с темата:

http://gnosis.org/library/pistis-sophia/ps116.htm

http://gnosis.org/library/pistis-sophia/ps117.htm

http://www.gnosis.org/naghamm/apocjn-long.html

Не се наемем да превеждам защото е доста, а и на не особено разбираем английски...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Интересен проблем свързан с "подправения дух" е и как си набавяме тази енергия. Защо получаваме енергията да съществуваме единствено чрез отнемането на друг живот, т.е. трябва да убиваме ако искаме да живеем? Преди Гергьовден, доста актуална тема.... 

В ортодоксалното Християнството това също се обяснява с грехопадението доколкото знам, макар че там цялата история е доста мътна... Ако е наше грехопадението, защо накрая го отнасят животните? Много по-логична е теорията на гностиците - просто така да е създаден живота тук. Борим се за енергия да съществуваме, която енергия стои в основата на живота създаден от Демиурга. Тази енергия в основата си идва от Слънцето. В една безкрайна хранителна верига, за да я получи един, трябва да бъде отнета от друг и от там се заражда концепцията за Егото, която подменя пък концепцията за Аза. Егото не е наистина персонално, то е общо за всички ни, но се проявява индивидуално на материално ниво чрез борбата за живот. 

На някои много им се иска да приемат природата като нещо по-непокварено от човека. Но дори в нея едно просто наблюдение показва, че "приятелството" свършва там където започва борбата за енергия - както под формата на храна, така и на сексуална репродукция. Гледайки още малките на кое да е животно или птица, брат се кара с брат си за храната. Един оцелява, друг не. Дори при растенията... не можем ли всички да се храним от Слънцето... както имат идея разни псевдо-духовни школи. Тези люде трябва да си отворят учебниците по ботаника. Битката за слънчева енергия при растенията е не по-малко ожесточена, защото и тази енергия е ограничена. В това няма абсолютно нищо духовно, а просто оцелява този с по-силното желание за живот, по-приспособения, по-егоистичния. И при хората не е много по-различно, макар методите са по-разнообразни и често по-извратени... Извратеността идва от това че хората притежават ум, и са свободни да излязат извън рамките на "предвиденото", и за добро, и за лошо... Реалността е, че целият ни живот (и на материално, и на психично ниво) може да се обясни напълно без да се намесва т.н. духовност. Единствено чрез средствата на науката, според която сме просто един клон на приматите имал забележителен еволюционен успех. Единствената връзка с истинската духовност е на дълбоко лично ниво, което според мен е неоспорим и важен факт за всеки който е решил да се занимава с нея... Прекланянето пред всяко друго нещо (дори идеята за Бог) може да е силно подвеждащо...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всичко, което сте написали, мисля, че е чудесно, логически подредено. Търсите, питате се... Вярата, живота, за да ги живеем и разберем имат нужда  от малко освобождение от логиката. Гностицизма за мен категорично е християнство. Науката е клон/част на живота и допълва духовното. Да, знанието се развива и нищо не може да е крайно, като твърдение. Природата. Но нашата, човешка природа познаваме ли? Познаваме ли съзнанието, душата, всички онези тайни субстанации, за които се говори в древните книги? За мен има нещо много по-дълбоко и скрито, което ни очаква. И духът е, който ни води. Външната природа ни вдъхновява, предизвиква и допълва... С нея сме в хармония, цялост... Няма граници за знанието, което идва от духа!

Важно е човек да има интуиция, да има творческо търсене, да усети и преживее... “Аз съм Пътят и Истината и Животът!“ Т. е. всичко сами да преживеем и опитаме в живота, така се учим. Доброто, лошото, предизвикателствата... Докато стигнем до Любовта. Тя примирява всичко в нас и извън нас. Това е и християнството, там, в търсенето и непримиримостта се ражда духът... Откриваме светове....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще се пробвам да дам още примери.

За мнозина този факт изглежда неизвестен, но под това което наричаме под общи имена като чувства, любов, болка и т.н. се крият две коренно различни не]а. Едното е правилно да се нарича емоция или страст. Емоцията е причинно-следствена реакция - тя има стимул, тя има обект на действие. Тя е също като егото - обща за всички ни програма на ментално ниво. Т.е. в нея няма индивидуалност или избор, просто я изпитваме защото такава е човешката матрица. Защо примерно казваме "той/тя ме ядосва"? Защото усещаме пораждането на емоцията като нещо извън собственото си съзнание, извън нашия контрол и се опитваме да прехвърлим "вината" извън нас.  Затова също повечето интелигентни хора имат т.н. "проблем с изразяването на емоциите", т.е. упражняват по-голям контрол над ума си, което като страничен ефект блокира много т.н. "естествени", но несъзнателни ментални реакции които са част от общовалидното социалното поведение на вида. Поради това съществува и идеята, че има конфликт между "чувства" и разум. Тази заблуда идва от факта, че емоциите са ум (включително променливи като него), просто във вид на несъзнателна, ирационална програма която често се противопоставя на съзнанието ни, което има и иска право на избор. Истинските чувства/обич не са на умствено ниво, те са от друго естество, поради което и не могат да са в конфликт с ума. Те не са "реакция", те не изискват "действие", а са по-скоро "състояние", форма на "съзнателност", с много по-малък спектър на изживявания, и са по-скоро непроменливи във времето и пространството. Друго следствие на същият факт е че истинските чувства не носят след себе си Карма. Кармата работи на умствено ниво, така че емоциите са Карма. Освен това емоциите използват същата жизнена енергия за която стана дума и преди, затова имат тенденцията да изтощават човека. Енергийният "вампиризъм" работи именно така. Чувствата не изискват енергия сами по себе си (т.е. чрез тях не може да се краде/източва енергия), и позволяват правилната работа на ума, поради което любовта (но в истинският и смисъл) е толкова централна тема в много религии/философии. Само че не става дума за човешка любов (както повечето го разбират), т.е. емоция, а за любовта като друг вид съзнание. От там идва и неразбирането на понятието "безусловна любов". "Безусловността" идва от това че става дума за любов която не е емоция, не е ум, не е реакция. Повечето обаче го възприемат като "учение", като идеята че емоционалната човешка любов не трябва да поставя "условия", че не трябва да е "ситуативна" и т.н. Това не е вярно, и всъщност доста опасно... Човек не се "учи" на "безусловна любов", тя не е "житейска философия". "Безусловната любов" е вътрешно състояние, ниво на съзнание което човек сам търси в себе си. Но тя не е форма на ума, така че няма връзка с житейските интеракции, отношения... Емоцията, умът няма как да са "безусловни", това е затъпяване... Истинският синтез между двата типа съзнание, ако приемем че е изобщо възможен, е далеч по-комплексен и е постепен процес на натрупване на трето нещо - мъдрост.

Като хора, дори и чувствата ни са съпроводени с емоции, защото нямаме пълен контрол над ума си. Умът започва да анализира ситуацията и да се опитва да реагира на нея поради идентифицирането си с егото. Заради това и всъщност доста хора намират утешение в контакта с домашните животни. Чрез тях егото и тези емоционални програми не се задействат (поне с такава сила), и взаимоотношенията са по-прости, по-спокойни, по-нормални. Подобно нещо се случва и при остаряването, когато тялото започне да умира и повечето му програми вземат да отказват... Старите хора са обикновено по-добросърдечни. И в двата случая се наблюдава превез на чувствата, докато в "естествените" човешки взаимоотношения има превес на емоциите. Като част от дуалистичната ни природа, това е и за добро, и за лошо. Положителното е, че емоциите са в същността на т.н. "воля за живот", която участва във всеки не само деструктивен, но и креативен процес на физическо ниво. Човек не може да се занимава пълноценно с житейска дейност без емоция, тъй като тя задвижва енергията която го свързва с това което прави. От друга страна емоцията е основната причина за замъгляване на ума и чувствата, защото тя се опитва да замести/подмени и двете. За мен емоциите и страстта са част от "подменения дух", поради което и повечето философии/учения говорят негативно за тях. Огънят/енергията/тялото заместват светлината, егото замества Аз-а, емоциите заместват чувствата и разумът. Тъй като живеем в "подменен свят", това по което той и останалите те "оценяват" са точно тяло, енергия, его, емоции. Истинската духовност, истинският Аз, истинският разум и истинските чувства са винаги "невидими", "без значение" за живота. Тяхната проява има единствено вътрешна стойност, макар и всеки в опита си да "живее", интуитивно поне се стреми към тях. Стремеж който рано или късно го сблъсква с истинската природа на живота и този дуализъм. Това си личи и при хората на изкуството (каквото и да е то) защото в най-блестящата си и пълна форма, никой творец не е разбран. Той осъзнава рано или късно, че обществото оценява може би мааалко над посредствеността, или ако успее да оцени нещо стоящо по-високо, то ще е често със закъснение, ако е станало "мода", за да не изглежда "глупаво", за да го използва като "набухвател" за собственото си его.

С това искам да разбия и илюзиорните представи на някои да слагат творческия процес (а с това и необходимата за него емоция) на прекалено пък висок пиадестал, едва ли не като най-висока цел. Повечето наистина големи творци са умирали често млади, измъчвани и от другите, но най-вече от себе си, недооценени, а мнозина и никога неразкрити... Както Емил Димитров пееше в Арлекино - "Ти от обич изгоря, таз последна твоя роля публиката не разбра"... Един истински творец не може да създава нещо, просто с цел да бъде оценен. От друга страна, ако не бъде оценен, и то по конструктивен начин, защо да твори... Зависимостта от външни фактори, винаги поставя твореца под властта на "подменения дух", на временността на всичко, дори т.н. любов на публиката. В някаква степен е неизбежно човек да се замисли и за източните философии, идеята за "неправенето". Изкуство без изкуство, постигането на съзнателност и умение дори в най-елементарни неща... Примерно чаената церемония. Това е напълно различен тип изкуство което не е базирано на емоции, на публика, на големи цели и е до голяма степен неразбираемо за европейският тип мислене. Въпреки това този тип изкуство доказано води до повече вътрешен баланс и мир.

Друг аспект който преписвам на "подправеността" е на какво се базира привличането. Има две теории - едната е, че противоположностите се привличат, другата е че подобното привлича подобно. Диаметрално противоположните са, а в същото време приемаме и двете за верни... Парадокс? Естествено - не, очевидно едното е част от "преправеният дух" и дуалистичната природа, а другото е "истинското". Кое кое е, наистина е елементарен въпрос... Противоположностите съществуват само в дуалистичната природа. Те са в основата на привличането на двата пола, както и в привличането между различни психологични типове (мазохизъм и садизъм примерно), и в изграждането на житейски цели (какво ти липсва, и от там към какво се стремиш). Като такива те са отново Кармични, в тях има силно привличане и отблъскване, силна "любов" (като емоция) и омраза, радост и болка. Човек бива привлечен от определени ситуации на сблъсък между противоположности, често с деструктивни последици, опитвайки се да постигне вътрешен баланс и понякога - изобщо да оцелее. В този процес, естествено са дълбоко намесени емоциите и страстите като канализират посоката на енергията и правят свързването с противоположността. Това не е личен избор, а заложена програма, "съдбоносност". 

Привличането между подобното напротив, не е Кармично, то не е толкова динамично, силно, разтърсващо, задължаващо, изискващо. Свързването става чрез истинските чувства, на свобода, избор, емпатия. Но пък човешката любов рядко се заражда по този начин - просто енергийното ниво на това привличане е по-слабо, липсва заставяне, липсва роля. Има много хора, особено млади, неопитни които реват - "защо не мога да престана да го/я "обичам"...". За съжаление не като истински въпрос, защото ако беше въпрос, отговорът е ясен - Карма е, не любов. За повечето хора "истинската любов" е тази с по-високата енергия, с по-силната необходимост, с по-голямата "драма" и "събдоносност", с по-ниската съзнателност и лична отговорност. Но това е просто част от илюзията на тялото им... 

Когато подобното привлече подобно, се създава усещане за единство и емпатия, но какво става когато противоположностите се привлекат? Взрив... и после нищо... Енергията е единствено породена от привличането към това което ти липсва. Когато го получиш, енергията изчезва. Има една алегория - за магарето и моркова, която доста добре показва какво представлява този процес:

donkeycarrotbellcurve.jpg&sp=06205df107c

"Романтичната любов" получава енергия по същата крива, и затова тя е най-силна когато човек усеща че тя е "някъде там", но "малко не достига". Когато има драми и пречки. Тогава е най-трудно да я забравиш... Най-лесно е, като я "получиш" и както казват "химията/магията/енергията се загуби"... Това естествено важи и за много житейски цели. Постигнати, те се обезсмислят защото първоначалният дисбаланс който е задвижил емоцията, вече го няма, и с него си отива и емоцията. Модерната западна представа е, че човек трябва да е "свободен" да "гони" тази емоционална крива - и в работата, и в "любовта". Но ги няма никъде въпросите:
 - възможно ли е изобщо поддържането на това "идеално" състояние. Може ли човек да е постоянно "влюбен", постоянно амбициран да работи, да създава? Не довежда ли това до "износване" както на човека, така и на заобикалящата го среда...
 - какво е истинската свобода - да се борим да постигнем това състояние на "емоционално щастие", или всъщност да надрастем психиката на магарето и моркова...
 
Не се наемам да разисквам тези въпроси, само ги споменавам като практически пример между двете идеи за привличане. За мен в западната култура силно преобладава светогледа базиран на противоположното. От там тя притежава по-силна емоционалност, по-доминантен ум, по-силна креативност. Но като негативна характеристика - по-силна тенденция да използва останалите като инструменти - и хора, и околна среда, по-слаба емаптия към всичко останало, по-развит егоизъм и егоцентризъм. Както се вижда и в модерните "либерални" течения, те не са много повече от едно безкрайно оплакване на различни социални групи, всяка от които иска да се изяви като жертвата, но е неспособна на свой ред да чуе за мотивите и проблемите на другите. Това разцеправане на крайности най-вероятно ще продължи до пълно раздробяване на обществото. 

Редактирано от iti

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Езикът е също интересен пример за същата "подмяна". Не сме способни да представим директно никоя идея на някой друг. Трябва да използваме символи и връзки между тях, но те не представляват реалната идея, а просто неин символ. Символите са полезни само до толкова, доколкото създадат асоциация с вече позната идея. Ако идеята липсва, то никой символ не може да я замести. Това е като проблемът за разликата между Идолът и Богът. Самият Дао Дъ Дзин започва по този начин:

"Дао, което може да бъде изказано, не е вечното Дао.
Име, което може да се назове, не е вечното име."

В Библията имаме "В начало бе Словото"... но дали е така наистина... Мнозона твърдят, че превода всъщност е - "В начало бе Логоса", което е по-комплексен термин и с това по-объркващ, заради което най-вероятно е заменен. Човек постоянно живее с този натрапчив въпрос доколко може да вярва на думите. И тези които чете, и тези които другите му приказват. Думите са толкова лесни за фалшифициране, за подмяна... Всеки може да използва езика да каже неща които не вярва, не разбира, не изпълнява на практика или направо лъже. Човек дори може да се замисли дали не би се разбирал по-добре с останалите ако езика изобщо не съществуваше... Както се разбира примерно с едно животно с което може да постигне по-нормални взаимотноотношения за минути отколкото с човек за години... Хората са интересни същества които съм забелязал, колкото повече им обясняваш, толкова повече не разбират. Ако не зацепят, т.е. направя асоциация в първата минута, то няма абсолютно никакъв смисъл от следващи часове и дни на преливане от пусто в празно... Затова и сигурно форумите се оказаха такъв провал и хората се отказаха от тях. Затова и сигурно тези които пишат на по-сериозни теми често използват явни метафори, символика, "притчи". Някакси да е ясно - не се опитвай да го приемаш буквално, защото няма как да бъде предадено така, трябва да търсиш истинското значение в себе си. Моят опит е, че колкото по-точно и ясно се опитваш да изразиш нещо чрез езика, толкова по-зле, ефекта е обратен, защото "на другата линия", трябва да стои човек който има същия капацитет за разбиране. Поне такъв е случаят когато не става дума за нещо тип "рецепта". Предимството на простата метафора е, че всеки в крайна сметка може да я схване на неговото ниво на разбиране. Недостатъкът е, че естествено не може да види нищо над собственото си разбиране... Но реалността е, че с никакви обяснения не може. Езикът е функция на човешкият ни ум, нищо повече. Затова и духовност не се придобива с четене. Духовността не може да се намери в думите. Един текст може най-много да провокира и насочва съзнанието в правилна посока, но самият път трябва да си го извървиш ти сам...

В този ред на мисли, не знаем доколко писанията и на Гностиците трябва да се приемат за метафора и доколко буквално. София, чисто духовно може да се разглежда като опита на Съзнанието да постигне познание и мъдрост за себе си. Демиургът може да се разглежда като негативната страна на този процес, който създава дуализъма като метод за такова познание, чрез разделяне на различни аспекти на цялото в материални форми, които си взаимодействат по определени закони. Ултимативното познание обаче е, че това е "игра", и духът има по-дълбок аспект на самият себе си.  Когато той го разпознае, с това започва "завръщането", което е другата централна тема в Гностицизма. В ортодоксалното Християнство за съжаление този елемент също ми се струва там, но по-деформиран.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Има разлика между език и Слово. Приблизително каквато е между хартията и написаното на нея. 

Всъщност езикът е функция на обществения ум. Създаден е не за да изразява нашите мисли, а за да ги формира :) . Така че, ако решим да се "изразим", наистина рискуваме да преливаме от пусто в празно. Другото "първо" предназначение (не е сигурно кое е по-първо) е да ни служи да общуваме. Затова може да служи за придобиване на духовност дотолкова, доколкото може да ни свърже с някакъв източник на духовност. Отделно какво, как и дали изобщо ще приемем от този източник.И естествено не става само с четене, но помага :) много. 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 5/11/2018 at 0:02, Донка каза:

Има разлика между език и Слово

От тълковния речник:
1. Остар. Дума. Възвишени слова. Словата са излишни.
2. Само ед. Реч, говор, език. Писател с изящно слово.
3. Устно публично изказване; реч. Произнасям слово. Президентът имаше слово. Вълнуващо слово. Тържествено слово.
• Дар слово. Умение да се говори изящно и убедително.
• Свобода на словото. Право да се говори и пише свободно, без ограничения.

Знам че за хората които вярват в богове/месии/гурута/култисти има голяма разлика. Защото "словото" точно на този бог/месия/гуру трябва да представлява нещо различно, уникално, "озарено свише". Всеки може да вярва в какво си иска, това не оспорвам. Но все пак да не изкривяваме фактите... Езикът не може да предаде многоизмерна идея, защото е линеен като собственото ни съществуване. Всяка повдигната тема, има и втора, и трета страна и никаква изказана теза не може да бъде 100% вярна. Тя е просто един ограничен житейски поглед върху нещо. Освен това, за неточния превод на Библията, дори в wikipedia има страници.. Няма такова нещо като "Слово"...

https://en.wikipedia.org/wiki/John_1:1

https://en.wikipedia.org/wiki/Logos_(Christianity)

За мен това е направено нарочно, защото Църквата е искала да постигне точно тази асоциация между текстовете които са събрали, "превели" и нарекли Библия, и "духовната истина". Това е силно подвеждащо и естествено користно. Всяка идеология си има подобни текстове чийто последователи зазубрят и си рецитират периодично. Това обаче не ги вкарва в някаква духовност, а просто в идеология, рецепта.  Хората търсят тази "рецептата за живота", някой да им я даде наготово... Обаче това дори не е възможно чрез езика. Заяждането с опита ми да представя този сериозен проблем, е най-малкото неуместно, макар и очаквано... Езика/четенето помагат дотолкова, доколкото могат да пробудят това което вече имаш. Което не е малко, естествено не го отричам...

Приключих темата, който има това което се иска, го е схванал, най-вероятно още първият път...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×