Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Иво

Добрият психотерапевт - какви са неговите качества?!

Recommended Posts

Това за емпатията наистина не е мое мнение. В психотерапията има толкова школи и положения,че избягвам да коментирам неща от ,,кухнята''.Противното би значило непрекъснато да съм в спор с някого. За това и предпочитам да давам цитат на някой който при всяко положение е по-голям авторитeт от мен.

Аз пък мисля, че ако се позоваваме само на авторитети, това би било грешка - защото по-важно от името са разсъжденията на човека.Личностите са важни, разбира се. Но разликата между тях и нас често е единствено в известността им - а тя е резултат не само на харизма и можене, но и на много други фактори. Ти например, Тодоре имаш психотерапевтичен опит от 20г - а това е доста. Аз имам много по-малко, затова и мнението ми "тежи" по-малко. Но все пак си позволявам да го споделям. Ако почнем да цитираме мнението на авторитети за емпатията, ще се получи интересен поглед-преглед на различните школи и мнението им по този въпрос. Наистина има разминаване и то точно за емпатията. Роджърс, създателите на "мотивационно интервю", будистката психотерапия и много други поддържат мнение за емпатично отношение в психотерапията. Други не толкова. Може би обаче не става въпрос толкова за школи, колкото за личности и за личен подход. Аз например подхождам емпатично без да съм бил учен на това, дори напротив. Правя го, защото личностовата ми структура ме кара да го правя. В НЛП практик курса имах противоречие именно за емпатията с водещия, Алекс, който подобно на теб, не поддържаше мнение за необходимостта от нея. Аз обаче не мисля така! И знам защо!

Ето какво Ричард относно НЛП и емпатията-

Емпатията може да ви изиграе лоша шега. Представете си, че идват с такова оплакване при вас: “Излизайки на улицата, аз изпитвам фобична реакция, става ми лошо, завива ми се свят, заболява ме главата”. Ако вие се престараете с отразяването, напълно може да се разболеете. На терапевтите често им се налага да слушат за болки, печал, пустота, страдания, болести и други тъжни неща. Вживявайки се в тях след посетителите, вие можете да създадете проблеми на себе си, вместо това да помогнете на клиентите.

Не съм съгласен с Ричард. Аз примерно се сливам много плътно емпатично с пациентите. При това не с един двама, но с 6-8 на ден. И не се товаря. Защото, както писах по-горе, въпреки това емпатично резониране, имам здраво психично ядро, център на метакогниция, който е стабилен и спокоен в цялата болка и ад, който се лее върху ми. Както и самата ми психика, благодарение на структурата и психодинамиката и, има автоматичната способност за почти мигновено "чистене" - просто цял живот съм имал дразнител, "малък тиранин"(може би се сещате откъде е този израз), който е направил психиката ми такава. Трето, обичам да се заравям в цялата тази болка, харесва ми - то е като практикуването на боен спорт. Постоянно да си в досег с агресивни и тежки импулси, да ги съпреживяваш директно, но да ти харесва. Е, на мен ми харесва - наистина! Защото именно това съпреживяване е ключът към промяната. НЛП е прекрасна школа, но не е съвършена и прекалено механичната нагласа в работата е една от главните и слабости. Според мен.

Клиентът не е длъжен да стои пред терапевта и да му разказва за проблемите си. Реалния риск в терапията, засягаща съдържанието, се заключава в това, че вие можете да станете най-близка дружка на клиента си. Цялата работа се заключава в това, че вие стоите редом с тях, и че започват да ви плащат с пари за това, да слушате дълги разкази за всякакви житейски неприятности – та нали никой друг не иска да прави това за тях.

Няма такова нещо. Да си емпатичен при отразяващото слушане означава да връщаш собствените думи на човека, но преформулирани. Това е майсторство и е много по-директивен, но по мек начин директивен подход. Защото човекът не се и усеща, че си преформулирал собствените му думи и го водиш накъдето си решил, карайки го да види всичко през нова рамка. Освен това отразяващото слушане е само малка част от терапията. истината е, че каквото и да правиш, дори и да конфронтираш, методът ти работи ако е поднесен в контекста на емпатията. С емпатия можеш да създаваш несъответствие, да се фокусираш в цел, да хипнотизираш, да си директивен и конфронтиращ дори. Когато поднасяш работата си в контекста на любящата емпатия, си като родител, който обича безусловно личността на детето си, но с любов и пълно приемане леко насочва промените в мисленето и поведението му.

Едно от важните преимущества на НЛП е, че то практически снема вероятността от създаване на отношения на зависимост. Доколкото професионалистите работят много бързо, а клиентите, осъществили необходимите изменения с тяхна помощ, им приписват минимална отговорност за това – много по-малка, отколкото, когато се работи с терапия, ориентирана към съдържанието.

Преди време щях да кажа, че НЛП работи преди всичко с прости фобии и че ако му се махне огромния ПР и реклама около него, ще остане много малко. Сега, след като съм НЛП-практик, не мисля така. Знам, че техниките в НЛП с апрактически идентични, с малки разминавания в терминологията с тези примерно на когнитивно-поведенческата терапия и че с него може да се работи с широк спектър от психопатологии - така е. Факт е обаче, че действително не работи със съдържанието, с дълбинните психодинамики. И според собствения ми опит това е голяма грешка - отговорът на въпросът "защо", работата с миналото, с осъзнаването на родителския стил и т.н. също си имамястото в цялостната психотерапия - и още как! При по-интелигентните клиенти самото осъзнаване на източника на конфликтите им вече е 90% от промяната им. Както и да е, това е дълга тема!

В горното си разсъждение Ричард прави връзка между ориентираността към съдържанието в психотерапията и зависимостта на пациента от терапията и терапевта. Прави го ей така, просто защото си иска човека... Няма истина в пожелателното му мислене скачането му към заключения! Зависимостта у пациента би могла да се създаде от приемането на терапевта на ролята на велик експерт, който дава готови отговори и съвети, взема страна и дава готови решения - това прави пациента пасивен и наготово чакащ зависим от терапията и терапевта човек. Това обаче не е точно терапевт и точно психотерапия. И такова поведение няма общо с емпатията! Именно емпатичното поощряване на оптимистичното самостоятелно търсене на решения в пациента го прави все по-самостоен, независим и с по-висока самооценка!

И така, ако вие сте от people-helpers, в настоящето или пък в бъдеще време станете такива, психотерапевт или човек, стремящ се да реши нечии проблеми, не си струва да мислите, че всеобхватната любов към човечеството е основание и единствено задължително условие за вашата дейност. Хората предпочитат да ги обичат по единично. За всички няма да стигне; не сте бог. Но няма нищо трудно в това, да се считате за маг или да се стремите към това. Помните ли дон Хуан; всички ние, обикновените хора, сме черни магьосници един за друг. Магът, като такъв, изразходва разумно силите си.

В Казтанеда, освен многото бисери, има и много примеси на наистина черна магия... Именно фонът на безусловното даване на приемане и обич в процеса на психотерапия променя екзистенциалния мрак и гадост на този свят. остава и в психотерапията да го пренесем... Не, благодаря - на друго мнение съм!

По-късно ще коментирам и останалите "бисери" на Ричард. Сега отивам да ям картофено пюре и лазаня с кисело мляко... :)

Редактирано от Орлин Баев
oformqne na text

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Възможно е да звучи шокиращо, но да се обича и страда заедно с клиента изобщо не е необходимо. Да се помогне обаче, е необходимо, и ето тук вие сте длъжни да направите всичко, което е по силите ви.

Ако стоящият пред вас просто се нуждае за подобрението си от вашата любов, съчувствие и поддръжка – какво пък, дайте му да ги усети, избягвайки да получите неговата зависимост. Но нека някъде в душевния център да остане място на невъзмутимост и дистанцираност – едно такова скрито от нескромните погледи езерце, чиято повърхност винаги е спокойна. Явното безразличие е един от неписаните, но тежки грехове, и клиентите не го прощават.

Точно това мисля и аз и ако това е мнението и на Бандлер, съм изцяло съгласен! Емпатия, но зад нея винаги стои едно стабилно едро, като диамант, който нищо не го засяга! Така го чувствам и аз.

Прекрасните черти във вашия характер могат и да ви подведат в работата ви. Така една терапевтка, много топла, емпатична, съчувстваща, работеше с млад човек, който и разказваше колко е тежък живота му в семейството, с жена му, и колко е силна потребността му да се махне. Тя отговаряше: “Аз разбирам как сте могли да го направите”. В този дух продължаваше вече час, а после тя се обърна към мен, и попита искам ли да добавя нещо. Аз станах, погледнах този младеж и му казах: “Аз искам да ти кажа, че ти си истинско пеленаче! Правиш интрижки зад гърба на жена си, а после идваш тук и плачеш на рамото на терапевтката си. Това нищо няма да ти даде, доколкото ти изобщо не се каниш да се променяш. Така ти ще си останеш такъв нещастен цял живот, ако сега не скочиш, не си теглиш един шут отзад и не отидеш при жена си да й кажеш какво искаш от нея. Кажи й за това открито и ясно, с приятни думи, за да може тя да разбере какво трябва да прави. Ако ти не направиш това, ще си останеш завинаги такъв нещастен и никой няма да може да ти помогне”.

Доста обърканият клиент си отишъл в къщи и направил това с жена си. Впоследствие той съобщи, че това било най-важното преживяване в досегашния му живот.

Никой не ви призовава да използвате прословутите дзен-техники, включващи в себе си забележителния прийом “привеждане на тежък предмет в съприкосновение с главата на клиента”.

Терапевтката не била достатъчно гъвкава с клиента. Тя правила това, което може. Има и хора, с които никой никога не е бил добър, и такъв подход при тях би сработил с голяма вероятност. Но едва ли това би им помогнало да извършат специфичните изменения, за които са дошли при терапевта.

Да, не е достатъчно! Но това е можела жената и това е правела! Да цитираш избирателно така, че да нагласиш нещата според желаната от теб хипотеза, което прави Бандлър с примера си, няма нищо общо с реалността, но с манипулативността на цитиращия (в случая Бандлър)!

И понеже Ричард много ми харесва ще дам още 3 цитата –

Аз пък не го харесвам! Вземам от системата му каквото ми харесва, но това не ме задължава да харесвам създателя и.

---Преди няколко години, когато изучавах различни методи за изменения, повечето от хората считаха, че психолозите и психиатрите са експерти по личностно изменение. Струваше ми се, че много от тях са къде-къде по-добри примери за психози и неврози. Вие някога да сте виждали “Ид”-а, ,,То’’-то или как е относно ,,инфантилната либидонозна реакция-формация’’? Аз мисля че , който може да говори на такъв език няма право да нарича другите “психове”.
Това са изсмукани от пръстите нападки и свръхгенерализации. Както и изхвърляне на зърното заедно с плявата. Има плява навсякъде, включително и сред психолозите и психиатрите. Има и зърно!

-----,,Съпротивата има само в главата на психотерапевта който не знае какво да прави с пациента срещу себе си.Аз 30 години практикувам психотерапия и нито един път не срещнах пациент който се съпротивлява на терапията.’’

До голяма степен е така! Съпротивата я има или няма, расте или изчезва в огромна зависимост от личността и методите на психотерапевта! Именно директното конфронтиране обаче е най-сигурният начин за пораждане на съпротива! Аз много рядко срещам съпротива в работата си именно поради стила си на водене, за който споменах по-горе!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на hip за примерите! :3d_146:

Не бих нарекла, обаче това, за което говори той реална конфронтация. Това, че той става и с нестандартни за представите ни за терапевт методи "сритва пациента", съвсем не означава, че той не проявява емпатия - точно обратното! Тази емпатия е много по-дълбока и реална от външната.

Първо ще споделя като пациент на самата себе си - много поучителен опит! Нямаше начин да ходя точно аз на психотерапевт - бях водила деца, бях наблюдавала сесии -щеше да прилича на дамата с рентгеновите очи. Осънавах, че щях да наблюдавам и вътрешно да анализирам методите на терапевта си. Затова реших аз да си "назнача" терапевти - оставих на интуицията си да прецени кои автори и книги да бъдат. Бла, бла, бла.... Книгите, които се отнасяха с емпатия към проблема ми, ме вкарваха в още по-дълбока дупка точно с това, че се опитваха да ме разберат, да "танцуват" нежно с моето страдание... Една книга беше безпощадна - с думи ясни и с брилянтна логика ми обясни как всичко, което преживявам, е натрупано от мен самата - от обърнатите ми наопаки представи за любовта, гордостта, милосърдието, добротата, жертвоготовността. Помня как стоях като ударена от гръм - виждах себе си в съвсем нова светлина! И в тази светлина всичко се връзваше в идеална причинно следствена верига. Нещо като да вярваш с години, че си облечен с най-красивите дрехи и изведнъж да ти извикат Истината - "царят е гол!"

Да, знам, че това е рисковано - може да прекърши човека окончателно. но аз така или иначе вече нямах какво повече да губя - бях си прекършена и съчувствието само ме тровеше повече като ми наливаше същата отрова, която ме беше прекършила.

Тогава осъзнах, че през цялото време бях търсила точно това "сритване" - "Царят е гол!" Онази книга не се беше конфронтирала с мен, а беше успяла да стигне до дълбоката ми вътрешна потребност, остъргвайки гнилите черупки на старите ми ценности и заблуди...

И едва тогава, след като измих калта от очите и душата си, прогледнах за Извора на доброто. Дотогава не я пусках от ръцете си, но думите бяха неразбираеми за мен - като в "Аватар" - не можеш да налееш нещо в пълна чаша....

Та по темата за терапевтите - интуицията показва на един добър и опитен терапевт кога има нужда от "остъргване" и кога от "мехлем след изгаряне"... Само да не слагат мехлема преди да изчистят раната....

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на hip за примерите! :3d_146:

Не бих нарекла, обаче това, за което говори той реална конфронтация. Това, че той става и с нестандартни за представите ни за терапевт методи "сритва пациента", съвсем не означава, че той не проявява емпатия - точно обратното! Тази емпатия е много по-дълбока и реална от външната.

Логичният извод от думите ти би бил, че емпатията, проявена в различен от въпросното "сритване" стил, е някакво лигаване или както самата казваш, вкарване в "дупка". Както писах, дори и по-твърдото държане в терапията е добре да се прави на фона на емпатията. Понякога конфронтацията е нужна, така е - но с мярка, на място.

Има правени изследвания, сравняващи конфронтиращия и емпатичния подход в терапията.

Емпатията е изключително нужна като "червена нишка" през цялата терапия, но процесът на терапия съвсем не се спира на нея само. Ще цитирам главните стъпки на "мотивационното интервю". Това е метод, който е доказано ефективен и се ползва в каквато и да е психотерапевтична модалност като лайт мотив. Защото не е само набор от техники, но преди всичко нагласа!

1. изразявай емпатия

2. Развивай несъответствие - развиване на вътрешна мотивация за промяна

3. Върви със съпротивата - съпротивата е сигнал, че терапевтът не води терапията правилно

4. Подкрепяй себе-ефикасността

Емпатия - отворено приемане. То обаче не означава съгласие или одобрение. Нагласата на приемане не забранява на терапевта да има различни становища от клиента и да изразява тези разминавания. Нагласата от критично значение за ефективността е изпълненото с безусловно приемане личността на клиента водене на сесиите, което установява дълбока връзка на доверие и разбиране между двамата. Парадоксалното е, че този тип приемане на хората такива, каквито са, ги освобождава да се променят, докато директното противопоставяне обикновено спъва процеса на промяна предизвиквайки съпротива и защити. Емпатията не означава пасивно следване на клиента. Приема се личността му, но се коригират представите и поведенията, при това умело и плавно. Рязкото конфронтиране е подходящо за малцина. тодор дава пример от практиката си. Аз също мога да дам примери за успешен изход след директно кофронтиране, както и всеки терапевт. Но те са далеч по-малко от успешните случаи постигнати чрез умелото емпатично вплитане (изравняване, рапорт) в човека и неусетното му повеждане. Това са наблюденията на мнозинството от добрите терапевти.

развиването на несъответствие - води до ясното осъзнаване недостатъците от сегашното полжение и предимствата от промяната

Вървене със съпротивата - тук отново майсторското прилагане на емпатия е в пълна сила. Вместо борба с човека, се "танцува" с него. Както в един танц, воденето към целта-промяна,е неусетно иплавно. Понякога е по-рязко, но пак е наситен с емпатия процес. Терапията не е битка или надумуване или надхитряване. Имаме равнопоставено сътрудничество, приемане и силен елемент на уважение към човека. Съпротивата леко се обръща и преформулира, така че да създаде нова инерция към промяна. Това обаче е майсторство - аз самия се изкушавам често и тръгвам директно към оборване мисловните процеси на човека. Понякога има ефект,но по-рядко - прекалено е дървен такъв подход, макар че описан като единични успешни случаи може да звучи страхотно...

Приема се, че пациентът има вродена автономност, притежава проницателност и решения - свои собствени. Избягва се фиксирането в диагнози, етикетирането, вкарването в рамки - търси се собствената независимост и ресурс на самия човек. Терапевтът не е гуру, за да дава директивни решения. Пациентът в хода на терапията намира собствената си себе-ефикасност!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами не виждам противоречие между позициите ни - само се изразяваме различно заради различния ни опит - и това е най-нормалното и ценното за темата.

Когато говорим за влиянието на личността на терапевта - пациентът ще се повлияе само ако усети, че до него (не срещу него) стои също човек, личност като самия него. Ако терапевтът се проявява само в професионалната си роля, той се свързва и е емпатичен само към ролята на пациента си - такава, каквато я представя пациента или каквато я усеща терапевтът.

Има, обаче, още един пласт - под ролите - всяка личност го има. В примерите на хип той отваря за емаптия именно този свой пласт - в който той е просто човек като пациента. Каква е разликата между терапевта и пациента в този момент? Пациентът изпитва затруднения да чуе своя вътрешен глас, заглушаван от гласовете на ролите си, на егрегорите, в плен на които се намира. Един добър терапевт, обаче, след необходимото за това време и сближаване започва да чува това, което самият пациент все още не може, а има много силна нужда да чуе. Терапевтът "усилва" вътрешния глас на пациента си, става нещо като тон-колона за него. Понякога това, което вътрешният глас на пациента пошепва, е в пряко противопоставяне на гласовете на ролите и егрегорите. Затова отвън изглежда, че терпевтът се конфронтира - всъщност включвайки се на вълната на вътрешния глас, той просто дава възможност на съзнанието на пациента да чуе и двата равнопоставено - и тогава - свободен е да избира.

В примера със съпруга "пеленаче" - вътре дълбоко в себе си мъжът е носел същото послание към себе си, но то е било затрупано с навиците му на мислене, със страха да се раздели с тях и въобще с много външни ролеви шумове, които са го заглушавали.

И пак ще си послужа с примера от онази приказка за новите дрехи на царя. Най-вероятно царят също вътре в себе си се е съмнявал дали не е гол, но след като всички са му казвали, че дрехите му са изключително красиви и след като е платил толкова много за тях! А детето (вътре в него самия) през цялото време е искало да извика истината, само че са му запушвали устата. Докато то не си е пробило път до устата на другото дете.

Съжалвам за неясните обяснения, но е толкова трудно да се формулират неща, които човек усеща, а не ги цитира ...:rolleyes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Цитирам Алексей Бъчев, един от най-добрите психотерапевти в България, относно добрия психотерапевт и добрата психотерапия:

"Добрата терапия е много повече от “ремонт” на нещо, което е счупено. Тя е приключение, чрез което се освобождавате от заблудите, които са ви карали да се виждате незначителни и ви води към разкриването на вътрешния ви потенциал, гений и красота. Ако сте решили да се обърнете към психотерапевт, търсете в него изброените по-долу качества. Ние вярваме в тях:

  1. Добрият терапевт ще изкара на преден план най-доброто у вас, вместо постоянно да насочва вниманието ви към това, какво не ви е наред. Когато излезете от сесия, си дайте сметка как се чувствате – по-бодри, по-свободни, по-силни или объркани и подтиснати. Ако е второто – бягайте далеч.
  2. Добрият терапевт е относително здрав и щастлив. Не е честно да се очаква от терапевта да бъде образец за съвършенство, но поведението му трябва да демонстрира онова отношение и енергия, които се очаква вие да постигнете и преживявате. Или както се казва – не купувайте обувки от човек, който ходи бос.
  3. Добрият терапевт е автентичен и живее по начина, по който обучава вас да живеете. Животът му отразява ценностите, които той заявява и предлага на вас. Той/тя осъзнава, че също е участник в пътешествието към самоосъзнаването. Много често може да научите повече от “човещината” на терапевта, отколкото от философията му. Добрият терапевт предизвиква чувство за споделеност на преживяването и се учи заедно с вашия опит и от него.
  4. Добрият терапевт се стреми да ви придвижи през терапевтичния процес възможно най-бързо и ви дава възможност да работите според собственото ви темпо. Бъдете предпазливи с терапевти, които се опитват да ви задържат в терапевтичния процес за собствена изгода. Ако вие очаквате терапията да продължи цял живот – тя може и да продължи толкова. Не защото е необходимо, а защото вие очаквате това. Добрият терапевт обаче ще прекрати терапията, когато знае, че вече нямате нужда от нея и ще ви предпази от това, да станете зависими от нея.
  5. Добрият терапевт ще ви помогне да се свържете с вътрешния си потенциал и мъдрост. Вие сте майсторът, не терапевта. Той/тя осъзнава, че вие знаете отговорите и ролята му/й е да ви помогне да развиете уменията, с които да стигнете до тях. Той/ тя няма никога да ви насили да следвате техните препоръки. Той/тя може да ви предложи и насочва, но изборът винаги ще е ваш.
  6. Добрият терапевт знае, че вие сте многопластово същество. Терапията му/й ще е адресирана към всички нива на живота ви, а не само към едно. Той/тя уважава вашият ум, емоции, тяло и дух и ще ви окуражава да подхранвате всички тези аспекти на личността си и да ги поддържате в баланс.
  7. Добрият терапевт поставя процеса на терапията и резултата от нея преди парите или славата. Той/тя практикува, за да помага, на първо място, а не за да подхранва егото си."

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен Добрият психотерапевт трябва да е сензитивен,за да може да насочи лечението в правилната посока.

Във форума пише точно такъв психотерапевт - Орлин Баев.smile.gif(Това не е комплимент,а мое мнение!)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какво е психотерапия?

Колкото терапевти, толкова и определения ще срещнете. Психотерапията е взаимоотношение и като всяко взаимоотношение е успешна, когато и двете страни са удовлетворени. Съществуват много терапевтични школи, сред които когнитивната, бихейвиористката, аналитичната, хуманистичната, гещалтната.

За постигането на положителни резултати няма значение коя точно се прилага, важно е взаимоотношението пациент — терапевт. Макар до известна степен да е полезно да знаете на какъв тип терапия ще бъдете подложени, първото и най-съществено условие е доверието ви в психотерапевта. На моменти в хода на лечебния процес вероятно ще сте сърдити или разочаровани от него (това е нормално), но доверието трябва да е неизменно налице. Не по-малко важна е и компетентността. В тази област опитът е от голямо значение. Психотерапевтите са хора. Хората правят грешки, следователно и психотерапевтите не са застраховани. Звучи парадоксално, но е по-лесно да се довериш на някой, който признава, че е сбъркал, отколкото на такъв, който е убеден, че винаги е прав.

Психотерапията е преди всичко и най-вече процес. В много отношения тя е аналог на живота. Най-лесният начин да вникнем в същността й е да си представим двама души, терапевт и пациент, които заедно фокусират вниманието си върху живота на дадената личност. Този вид внимание и концентрация могат да бъдат много силни. Често пациентите изискват само внимание, което също може да има лечебен ефект. Но за добрата терапия е необходимо нещо повече. Във всички случаи компонентът обучение е съществен. Понякога подходът е директен и терапевтът наподобява учител. Друг път е по-завоалиран и обучението е индиректно. Процесът на промяната обаче трябва да включва непременно обучение, възприемане на нов начин на съществува не и действие, премисляне и преструктуриране на менталните схеми.

Мнозина искат от психотерапевтите си да поемат отговорност за живота им. Това е несъвместимо с добрата терапия. Тя нито дава съвети, нито решава проблеми, нито взима решения, въпреки че понякога всички тези елементи присъстват. Би било лоша услуга, ако пациентът бъде превърнат в безпомощен и зависим от терапевта индивид. Важно е да му се помогне да стане независим. Другите цели на психотерапията може да са свързани със зрелостта, ефективността, самоконтрола и по-доброто самочувствие на човека, но независимостта му, възможността да мисли и действа самостоятелно е в основата на всичките й разновидности.

Терапиите, насочени към добиване на себеуважение, се базират на насърчаването. Приличат на другите видове поддържащи лечения по това, че безусловното приемане и загрижеността са най-важната част във взаимоотношението терапевт — пациент. Това не означава, че терапевтът харесва всичко в пациента си, нито пък че насърчава всяко негово поведение. По-скоро приема целостността на личността му и го обнадеждава и възнаграждава за опитите му да възприеме ново поведение.

Тази книга може да има психотерапевтичен ефект с това, че се опитва да ви научи на нов модел на живот, да ви въоръжи с нов начин да погледнете себе си и да ви предложи различни възможности за избор. Ако трябва метафорично да определя психотерапията, бих казала: добавяне на повече инструменти към комплекта ви, за да можете при всякакъв случай да разполагате с онзи, който ви е нужен, или пък на повече цветове в палитрата ви, за да обогатите изразните си средства и да творите още по-артистично.

Може би най-важната мисия на психотерапевта е да насърчава}. Всички пациенти по един или друг начин са обезсърчени от себе си или живота. Изисква се смелост, за

да дадете най-доброто, на което сте способни, в този луд свят. Насърчавайки пациента, терапевтът му предоставя сигурна почва, за да пробва нови идеи и нови инструменти.

СУЗАНА МАКМАХЪН---,,ДЖОБЕН ПСИХОТЕРАПЕВТ''

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Статията ми: "добрият психотерапевт". В нея изразявам собственото си мнение по въпроса. В началото парафразирам думите на Алексей Бъчев, след което продължавам със собствените си размисли по темата. Изрично подчертавам, че аз самия не се смятам за добър психотерапевт. Имам още много много да уча и израствам личностово!

Орлин, човек :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте, нов съм във форума, но смятам, че повдигнатата тема и мненията в нея са подвеждащи. Когато бях студент по психолигия 1-ва година аз, както и моите колеги живо се интересувахме каква е разликата между психология и психотерапия, защото разбрахме, че няма да сме психотерапевти, когато завършим. Тогава един професор, който и до днес много уважавам каза следното: "Да си психолог означава все едно да знаеш всички части на един автомобил, как работят, как си взаимодействат .... Да си психотерапевт означава да можеш да шофираш този автомобил".

Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия. Другата е просто в устите на хората. Такова чудо няма.

Какво означава един човек да е психотерапевт?

Това не е 1,2,3,4,5 ... и няма как да е. Психотерапевт е просто дума, която се използва за човек, който е завършил психология, започнал е обучение по психотерапия, успял е да се конфронтира със себе си, със своите конфликти, страхове ....След това надълго и нашироко през научният метод, който е избрал да учи /което не е случайно/ е успял да интерпретира своята лична психотерапия, след което е започнал да опитва да пренесе този опит и върху други хора. Психотерапевта е един напреднал пациент в своята лична терапия и нищо повече. Ако това е факт /което доста ме съмнява по принцип за повечето терапевти/ няма да има нужда да изброяваме 1,2,3,4 .... и т.н. Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. Никога човек не може да реши сам за себе си дали е станал психотерапевт или не. Запомнете го това.

Един терапевт, никога на всеослушание не трябва да обявява, че видиш ли за 1-2-3 .... срещи ще ви оправи. Това е реклама. Тази реклама говори много за целите на терапевта. За да е в помощ, дори в подобни форуми психотерапевта трябва просто да дава възможност за свободни избори, а не да прави кръчмарски сметки, коя терапия излиза по-евтино. Щастието не се купува с пари, господа "терапевти".

Когато клиента влезе в кабинета след година две с "изместен" нов симптом пак ли да го "разтриваме" където го боли? И не е ли ясно че мястото виновно за тази болка е диаметрално различно?

Аз не случайно съм регистриран, със собственото си име, защото заставам зад всичко което казвам. Много сте прав за различните разновидности по време терапии. Но те са такива, защото си поставят различни цели. И ако вашата цел е човек, като изпадне в ПА да диша правилно, или да изпада повече, ако може и нарочно в ПА, моята цел е да му "преведа" симптомите за да може да работи върху действителният си проблем. Ето защо, дългосрочната терапия е дългосрочна, защото тя не обръща внимание на "фойерверките", с чието потушаване се хвалите така настойчиво. И децата знаят че за да има "заря" трябва да се запали фитила.

Добре е да се знае също, че когнитивно-поведенческата терапия не е само поведенческа. И когато се доближи до когнитивното, тя става терапия в динамика. Проблема е, че има много малко когнитивно-поведенчески терапевти и повече поведенчески. Това не е случайно, просто е по-лесно. Това е така, защото всеки изпитва страх да разкрие истинската си същност в един психотерапевтичен процес. И колкото по-голям е страха, толкова той, кандидат-терапевта нищо не научава и става психотерапевт, колкото аз съм пилот.

И така, критериите за психотерапевт са ясни, точни и четливо написани в страницата на единствената, подчертавам - единствена, легитимна психотерапевтична организация в България - БАП. Далеч съм да опитвам да дам по-точни определения.

В България има четири добре развити школи: психодрама, позитивна психотерапия, когнитивно-поведенческа и неорайхиянска. В БАП има и други школи, които може би тепърва ще се развиват, но фактите са такива. Орлин е прав за едно нещо: психотерапевтите не са повече от 15. Аз мога да ги назова почти наизуст.

Та, за психотерапевта най-важното нещо е до къде е стигнал в личната си терапия. Ако е стигнал до никъде ще води и своите клиенти до същото място: до своите съпротиви от психотерапия. Защото психотерапията не е лесно нещо, а много трудно. И клиента ще изпада в различни състояния по време на психотерапия. Защото тя е процес. За да има процес, трябва да има развитие. За да има развитие обаче трябва време, защото така е устроена човешката психика. Тя преработва, осмисля и синтезира бавно. И колкото по в целта работи психотерапията, толкова повече време за осмисляне е нужно. Просто защото личността не е компютър, колкото и хора да разчитат на това. Единственото важно условие за психотерапевта е да е бил по-дълго пациент, отколкото своите пациенти. Ако е така той ще знае и какво е емпатия и какво е психотерапия. Как самите пациенти, или клиенти да разпознаят това..... Това не е тяхна работа, а на държавата. Но докато това не стане, ще има дискусии по темата, която не подлежи на дискусия. Защото е известно кой и кога става психотерапевт.

Дано не съм зсегнал някой с поста си. Дори и да съм нападателен, това е срещу професионални роли, а не срещу личности.

Не забравяй, че най-трудният клиент си ти самия драги терапевте.

Редактирано от t.todorov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Предполагам, че постът на г-н Тодоров е адресиран към мен, защото се използват мои думи и принципи, които спазвам в практиката си. При това тонът е почти назидателен. Идеята вероятно е да се започне дискусия или дори спор. Искам дебело да подчератя, че дискусия и спор не може да има. Няма как да се случи това. Както виждам, ние практикуваме диаметрално различни психотерапевтични школи, с различна философия, техники, подходи, мащаби, а вероятно и с различни резултати. Това е все едно да се сравняват риба и птица. Несравними са.

Ще коментирам само ника. Това наистина досега не съм го пояснявал и сигурно някои се питат защо съм hip? Когато започнах да пиша в този форум, аз бях началник на отделение с основна дейност психотерапия на тревожни разстройства към БА и не беше уместно да излизам с истинското си име в нета, за да не се тълкуват някои от постовете ми като изтичане на класифицирана информация. По същата причина и постовете ми в сайта на СУ, са подписани или само с малкото ми име, или с името ми на латиница.

Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти. Няма как човек да не се интересува за срока и цената на терапията. Тя не може да бъде безкрайна и трябва да има определена цел, план и срок. Това означава честност, коректност и точност към съответния клиент. И поради това, че аз зная какво мога, отговорям на тези въпроси конкретно. Знам възможностите на своята школа. Аз съм краткосрочен терапевт. Това означава среден брой 8-12 сесии. Знам много добре и своите възможности и благодарение на опита ми сесиите са средно 6-8 при повечето случаи. Така работя 16 години психотерапия и нямам съмнение в принципите си. (когато започнах психотерапевтична практика в България имаше само две утвърдени имена: д-р Давид Йерохам и д-р Тома Томов). Имам достатъчно опит в практиката, за да се опитвам да доказвам нещо на Вас или някой друг. В рамките на психотерапевтичната школа, в която работя, всяка специфична психологична интервенция, която води до промяна в мисленето, поведението и отношението, водещи до положителна промяна в качеството на живот на клиента Е психотерапия. Без значение на продължителността на терапията. Съжалявам, ако това не Ви харесва.

Плашите с връщане на симптомите. Да, това е възможно или когато терапевтът е неопитен, или когато няма достатъчно клиенти и иска да създаде зависимост към собствената си персона. Нито съм неопитен, нито се нуждая от повече клиенти.

Нямам нужда от никаква реклама. Моля всичките си клиенти ако са доволни от мен, да не пишат името ми в нета, ако са недоволни – да пишат където и колкото искат. Това е уговорка още при започването на терапията. Тук четат и пишат мои бивши пациенти, те могат да потвърдят това.

Когато през 2004 година пишех в сайта на СУ за историята на психотерапията в България, Вие (ако става въпрос за същия Т. Тодоров), пишехте като студент в Шуменския университет. Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. Винаги съм твърдял, че не членуването в една или друга структура, а отзивите на хората, с които работиш, са най-добрата атестация за един терапевт. От тази позиция каква дискусия очаквате да започна с Вас?

Казвате, че написаното не е срещу личности, и ако е нападателно, е срещу професионални роли. Ще Ви разочаровам. Аз не съм клоун или актьор. Аз съм личност. Имам своя опит, знания, авторитет и успехи, които стоят зад гърба ми.

ПП Смятам, че в поста си изложихте добре вашите виждания за психотерапията. Всеки от четящите би могъл да ги разбере. Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма.

Аз разбирам виждането Ви за психотерапията, но не го споделям. Ако искате да дискутирате своите подходи в психотерапията, можете да продължите дискусията в някой професионален форум или в собствения си сайт. Още повече, както разбирате по името, това е сайт, посветен на Учителя и вярата – идея, която, както се вижда, Вие не споделяте. Аз съм до тук.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен има още едно важно нещо. Психотерапевтът трябва да познава себе си, така че да няма неща, които да се намесват и променят реалността на виждането му при лекуването на други хора. Няколко години задължителна психотерапия върху самия него преди почването на практика, мисля, че ще са много полезни :)

Редактирано от БожидарЗим

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съвсем съгласен съм с другите написани неща и затова само двете по-долу ме карат за споделя някои мисли.

....Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия......

Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. ....

Манията нещата да бъдат научни си е повсевместна и е интересно някой амбициозен психотерапевт да я разгледа от психотерапевтична гледна точка. Ще се направят интересни изводи за обществото ни.

Психологията като наука не е създадена последно време, както се мисли, а е наука на хиляди години. Част е от окултизма, макар че и да не се е наричала психология тогава :) Чичко Фройд не е измислил психологията сам, а е взаимствал от Кабала. Не случайно в една Кабала група първата степен на учника е психотерапията и той няма да бъде допуснат да върви напред, ако не си мине психотерапията. Оттам идва и парадигмата, за която говорите, че трябва да се търсят най-коренните причини за проблема, така че той да не се появи отново в същата или различна проява.

Юнг също не е извлякъл своето учние от нищото, а е взаимствал от алхимията и т.н. Неговите архетипи са същите неща, които се учат под друго име в окултните школи.

Наистина психотерапията не може да се уповава на вярвания и религии, но истинският окултизъм си е наука макар и не такава наука, в която извратеното ни съвремие да се крие.

А истинският психотерапевт не е нужно да защитава титла. Той дори не знае, че е психотерапевт, а помага на хората. Такива хора се наричат интуитивни психотерапевти. Те много прераждания са били лечители и правят това между другото.

Но сте прав, че терапевт не се става само по желание :)

Пиша ви тези неща, защото това все пак е окултен сайт и много хора ще ви кажат, че окултните методи просто работят :)

Редактирано от БожидарЗим

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Няколко години задължителна психотерапия върху самия него преди почването на практика, мисля, че ще са много полезни :)

Няколко години минимум. И то най-добре в дзен манастир, сото - медитация пред празната стена.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Г-н hip, аз не поставям нито вашият опит, нито вашите умения под въпрос. Но поради широкото спекулиране с думичката "психотерапевт" се налага да уточня някои неща, които не са моя гледна точка, а просто фактология.

Напълно съм съгласен, че в краткосрочната терапия плана, ясната цел и пътя към него е от важно значение за терапевтичният успех. Но нека да направим разликата между това, какво върши краткосрочната и какво дългосрочната. При краткосрочната терапия целта е да се възвърне здравото функциониране на личността, така както е било преди симптома. Това означава клиента да успее да заживее по-добре въпреки психологичната си проблематиката. Това означава, че основната му проблематика остава извън терапевтичната цел.

При дългосрочната психотерапия същата тази личностна проблематика е в центъра, а самият симптом просто няма значение.

И едната и другата психотерапии си тежат на мястото в подходящи ръце. Те помагат за различни неща. Една тревожна проблематика не е само симптом. Това е на повърхността.

Дългосрочната терапия винаги включва в себе си и краткосрочен план. Няма как да се започне директно с дългосрочна терапия върху проблематиката. Но ако един краткосрочен терапевт не умее да работи дългосрочно това вече е проблем. Аз съм имал случаи и с по 3 сесии. Това обаче нищо не значи.

"Зад мен стоят няколко хиляди решени терапевтични случаи...някои от които са уникални за страната. "

Моите случаи, макар и значително по-малко, са уникални всичките и то не само за страната ами и за целия свят. Това е така, защото аз работя с личността, а както знаем няма две еднакви личности.

Относно поста ми той наистина е към професионалната роля, която е само една част от човешката личност. Ако само тази роля е у, вас това не е никак радващо.

/Апропо бъркате ме с някой друг Тодоров/

"Колкото до дискусията, която очаквате: като навлезете в практиката на психотераевтичната школа, в която работите и добиете достатъчно социален опит и зрялост, ще видите, че тя няма как да се осъществи. Всяка школа се е появила, за да отговори на изискванията на времето си и място за сравнение, дискусия и спорове няма. "

Напротив! Тя се осъществи и в двата случая, и в двете школи които съм изучил още в моята лична психотерапия. Когато преди години навлязох в практиката си всичко се осъществяваше и продължава да е така. За това натъртих, че един психотерапевт не работи с методите, които са описани и които съдържа дадена школа, а с преживяванията, които е имал по време на своята лична терапия в тази школа и със своята терапевтична промяна от това. Разбирам, че у вас тези преживявания са неуспешни. Прав сте, че времената се менят, психотерапевта обаче също живее в тези времена. Ако не може да пригоди своите способности към тези промени означава, че той просто не може да нагоди личността си към актуалната реалност.

" Колкото до идеите за психотерапия, които се опитвате да внушите – за мен са опасни и вредни за потенциалните клиенти."

Психотерапевтични идеи и психотерапевтичен договор са различни понятия. Цената на психотерапията е точна и ясна, както и сетинга. Останалото, кога ще свършим .... не може да бъде ясно, още повече обещано. Това не е фитнес програма, в която ще напомпаме бицепса за 3 месеца при определени упражнения. Всеки клиент е с различна терапевтична мотивация, готовност за промяна и лични ресурси, всеки е различна личност. И след като има дори само една променлива в уравнението точен резултат няма как да бъде пресметнат. Всичко е около. Въпреки това дори и в дългосрочната терапия има договаряне и предоговаряне на сесиите. Това е така защото клиента идва с определена заявка, която много бързо променя своето значение и темата на тази заявка става друга. И това е един процес който търпи много промени, които не могат да се "врачуват" в първите сесии, камоли да се обявят като общовалидни за всички.

Относно манията да са нещата научни: Да психологията има пра-корени. Но е станала психология тогава, когато е станала наука. През 1879 година германецът, Вилхелм Вунд често определян като основоположник на съвременната психология, създава първата в света психологична лаборатория в университета в Лайпциг. Наука може да стане само дисциплина, която може да докаже, валидизира, систематизира и екпериментално потвърди своите твърдения пред научният свят.

Психология и окултизъм са несъвместими неща. Дори понятието "парапсихология" няма никаква стойност освен едно словосъчетание. Психология има до там, до където има факти и научно потвърдени доказателства.

Няма как в тема "добрият психотерапевт" да се намеси окултизма. Дори сайта да е с тази насоченост терапевта не е, и няма как да е окултист. Психотерапевт е точно определен човек, разполагащ с точно определени знания и умения. Този човек е бил разпознат, като такъв и му е гласувано доверие, че е способен да работи с хора без да им навреди. Скоро и закон ще има, с което званието "психотерапевт" ще бъде защитено, както е "лекар" "инженер" и т.н., което вече е направено по света, и няма да се спряга в такъв широк смисъл, както е сега.

За това дали окултизма помага, ще използвам един анегдот: Един вярващ в Бог и един атеист решили да отидат при един човек на науката, защото не можели да стигнат до никъде в спора си има ли Бог, или не. Та отишли и като му разказали той казал на единия да му докаже че има Бог, а на другия да му докаже, че няма Бог. Който успеел да направи това, щял да го спечели на негова страна. Близко до ума е, че нито единия, нито другия не е успял да докаже твърдението, което означава, че и едното, и другото са вярвания. Науката никога не работи с вярвания. А психотерапията е наука, както и психологията. Ако едно твърдение съдържа в себе си и възможността да бъде поставено под въпрос то не може да бъде факт. Факт е нещо което е неоспоримо, което е доказано експериментално. Точно по тая причина науката борави само с факти и е недвусмислена. Много пъти са били изследвани "феномени" и феноменални хипотези от науката. Няма резултат.

Редактирано от t.todorov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!

Извинете, че се намесвам в това може би донякъде професионално обсъждане, без да съм по никакъв начин ангажирана с това поприще, макар че, признавам си, изкушена съм чисто любителски (включително и покрай други свои хобита и занимания), чета литература по въпроса (понякога научна, а понякога не дотам :) ). Та четейки последните постове в мен изникнаха някои въпроси и бих искала да изкажа някои мои съображения.

Виждам например известно противоречие в тези два абзаца:

...

Моите случаи, макар и значително по-малко, са уникални всичките и то не само за страната ами и за целия свят. Това е така, защото аз работя с личността, а както знаем няма две еднакви личности.

...

Факт е нещо което е неоспоримо, което е доказано експериментално. Точно по тая причина науката борави само с факти и е недвусмислена.

Интересно, как може да се докаже нещо експериментално и недвусмислено, след като няма две еднакви личности? Мога да предположа какъв е стандартния отговор - че личностите са уникални не за друго, ами просто защото съдържат различни комбинации от един твърде голям набор елементи, на практика еднакви при всички и познаваеми по своята същност. Това обаче също трябва да се докаже, а според мен не е възможно. Статистиката тук е неприложима, защото съчетанието на всеки два различни елемента на психиката дава нещо качествено ново и различно, просто човешката личност е нещо доста сложно, не е механичен набор от елементи. Това, че статистиката дава известна повтаряемост на определени параметри никак не е меродавно, по простата причина, че има многобройни изключения. А за някакви закономерности, както при науки като физика, или математиката, или химия просто не може да се говори.

...

Науката никога не работи с вярвания. А психотерапията е наука, както и психологията. Ако едно твърдение съдържа в себе си и възможността да бъде поставено под въпрос то не може да бъде факт. Факт е нещо което е неоспоримо, което е доказано експериментално. Точно по тая причина науката борави само с факти и е недвусмислена. Много пъти са били изследвани "феномени" и феноменални хипотези от науката. Няма резултат.

Имам въпрос относно това - приемам, че науката работи с факти, както и дефиницията за факт. Обаче се замислям. Фактите биват доказани въз основа на 5-те сетива, развити в болшинството хора. Ако попаднем в общество на хора например без вкусови рецептори, интересно ще можем ли да им докажем кое е сладко и кое горчиво?

А възможно ли е по подобна причина, изследването на т.нар феномени да е без резултат?

Редактирано от Диана Илиева

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Било прекрасен октомврийски ден на 1890 г. от една от малките гари на жп линия Лион-Париж се качили в бързия влак двама пътници: белобрад старец на около 65 години с приятно лице и спокойни очи и 25-годишен, висок, строен младеж с енергичен израз на лицето и живи черни очи. Двамата се настанили в едно и също купе и седнали един срещу друг. Скоро се завързалразговор. Младият човек на име Гастон Леру разказал, че току-що завършва естествени науки и сега пътува за Париж на специализация в института на прочутия професор Луи Пастьор.

- Най-искрено се радвам за вас, ученолюбиви господине – светнали топло очите на стареца. – Науката, която сте избрали, ще ви представи много случаи да се убедите в чудната премъдрост на Твореца.

Изненадан, младежът свил вежди и отговорил хладно:

- Струва ми се, че науката върши работата си и без Бога. Аз поне, докато следвах, никога не съм имал нужда от религия.

Старецът бил неприятно засегнат, но отговорил спокойно:

- О, за себе си вие сте прав, съвършено прав. И не са малко интелектуалци като вас. Но чистата наука....

- - Съжалявам – прекъснал го младежът, - но не съм съгласен с вас. Говорите за наука, която отдавна си е изпяла песента. Днес ние летим напред, без да имаме каквато и да било нужда от Бог или подобни предразсъдъци.

Доволен от себе си младежът запалил цигара и усърдно засмукал отровния дим. Старецът разбрал, че е безполезно да разговаря с този млад учен. Въздъхнал, извадил от чантата си малка Библия и благоговейно се задълбочил в четене. Наблюдавайки го през облаците тютюнев дим, младежът с презрение мислел за този старец – пенсионер, учител или чиновник, типичен представител на едно поколение, което скоро ще изчезне от лицето на земята.

Времето летяло неусетно. Младежът изпушил доста цигари, а старецът прочел доста страници от святата Книга. Скоро влакът спрял на парижката гара. Докато младежът се занимавал с куфарите си, старецът му подал визитната си картичка и любезно му казал:

- Когато постъпите в института, драги господине, обадете ми се, ако обичате. Въпреки разликата в нашите схващания, може би да ви бъда с нещо полезен- и изчезнал сред навалицата.

Когато младежът най-после хвърлил небрежен поглед върху картичката, прочел с голяма изненада: професор Луи Пастьор. Едва тогава си спомнил, че това лице наистина му било познато, много пъти го бил виждал на снимка. Сега бил не само огорчен от непочтеното си държание към своя бъдещ професор, но бил и озадачен от факта, че този световно известен учен, истински корифей на положителната наука, се оказва смирен вярващ.

След войната чествували в Париж английския учен Флеминг, откивател на пеницилина. Отговаряйки на множеството похвални слова, професор Флеминг казал:

- Вие казвате, че съм изобретил нещо. Всъщност аз само съм видял. – видял съм това, което е създадено от Господ Бог за човека. Честта и славата принадлежат не на мен, а на Бога.

Алберт Айнщайн

Аз не мога да си представя гениален учен, който не притежава дълбока вяра.

Няма знание без вяра и няма вяра без знаниe.

Повърхностните занимания с наука ще те отведат далеч от Бога,

а задълбочените научни изследвания ще те доведат при Него.”

Луи Пастьор

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

" Интересно, как може да се докаже нещо експериментално и недвусмислено, след като няма две еднакви личности?"

Да наистина е интересно :) Но аз никъде не съм споменал, че психотерапията е доказване на факти. Психотерапията е една неповторима смесица между общото, фактите, до които психологията е стигнала, които важат и са доказани за всички хора от нея, и индивидуалното, което е единствено по рода си. Аз зная от науката, през какви етапи минава човек в своето развитие, с какви трудности се сблъсква, когато преминава през тях, какви са последствията ако някъде "удари" на камък и т.н. Но аз не зная за отделния човек, как се е случило това, защото то се случва всеки път по различен уникален начин. Всеки има уникален преживелищен опит, уникално детство, родители, обкръжение ... Има и уникално настояще. Психотерапията е нищо друго освен едно задълбочено изследване на това и търсенето на връзки, динамиката на личността. Няма как един човек да може да работи така, без да е наясно със собствените си връзки от преди и сега, без да знае собствената си динамика. Именно за това казвам, че дори и да "наизустим" някакви техники, това няма да е от полза ако същите тези техники, някога в нашето обучение, в личната ни терапия не са минали през нас и не са предизвикали нашата терапевтична промяна. Така че психотерапията е първо куража да си пациент, да рискуваш, да посмееш да разбереш себе си. Това е трвожно събитие, изпилнено с много мъка, страх, гняв... Затова когато една обучителна група по психотерапия страртира само 10% от хората успяват да завършат. За това има и други школи, които опитват да помагат, без да конфронтират личността. Така и много терапевти, които учат в тези школи избягват конфронтацията със себе си. Естествено и такива школи имат своята полезност. Но истинският смисъл на думата психотерапия е винаги работа с динамиката на конфликта. А в динамиката на конфликта не може да се работи на калъп.

Именно по тази причина психотерапията е много много трудно нещо. Човек може да се оповава на опита си но в много малка част. Защото всяка една терапия с нов клиент му е като за първи път. И това е онази емпатия за която се говореше по-горе. Емпатия е способността да погледнеш реалността през очите на своя клиент. Този поглед е различен за всички. Но за да можеш да се отделиш от собствения си поглед, ти трябва да си изучил, преживял и синтезирал до съвършенство. Именно по тази причина сериозните школи наблягат на самопознанието на терапевта. Това са най-малко 600 терапевтични часа. Техниките се научават, но без самопознание терапевта ще работи за себе си в терапията, а не за клиента.

Та ако се върнем на горния въпрос недвусмисления експеримент започва от нас. Ние това можем да докажем само. А всяка една психотерапия търси експеримента и доказателствата в динамиката на клиента, търси променливата, за да я направи константа и да може да се реши уравнението.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мислех да се въздържа, но ...

Когато бях студент по психолигия 1-ва година аз, както и моите колеги живо се интересувахме каква е разликата между психология и психотерапия, защото разбрахме, че няма да сме психотерапевти, когато завършим. Тогава един професор, който и до днес много уважавам каза следното: "Да си психолог означава все едно да знаеш всички части на един автомобил, как работят, как си взаимодействат .... Да си психотерапевт означава да можеш да шофираш този автомобил".

Да, наистина интересно сравнение и много точна метафора!

Първо искам да направя едно строго разграничение между научна психотерапия и псохотерапия оповаваща се на някакви вярвания. Съществува само научна психотерапия. Другата е просто в устите на хората. Такова чудо няма.

Чудесно е, че правиш разграничения. Казваш, че психотерапия, която се основава само на вярвания няма, а само научната психотерапиуя е такава. Аз познавам няколко школи, които истински градят теорията и практиката си върху наука: когнитивно поведенческа терапия, базирана на мозъчната пластичност психотерапия, срещал съм добри експериментални валидизации на позитивната терапия. В научната психология и когнитивната наука обаче психодинамичната терапия и психоанализата се приемат наравно с гледането на боб, карти таро и се поставят в една категория със сектите. Защото "изводите", до които тези "терапии" стигат се основават на пожелателното мислене на поддръжниците им. И не само...

Какво означава един човек да е психотерапевт?

Това не е 1,2,3,4,5 ... и няма как да е. Психотерапевт е просто дума, която се използва за човек, който е завършил психология, започнал е обучение по психотерапия, успял е да се конфронтира със себе си, със своите конфликти, страхове ....След това надълго и нашироко през научният метод, който е избрал да учи /което не е случайно/ е успял да интерпретира своята лична психотерапия, след което е започнал да опитва да пренесе този опит и върху други хора. Психотерапевта е един напреднал пациент в своята лична терапия и нищо повече. Ако това е факт /което доста ме съмнява по принцип за повечето терапевти/ няма да има нужда да изброяваме 1,2,3,4 .... и т.н. Психотерапевт е този който е защитил тази титла, звание, призвание, т.е. когато други психотерапевти са решили, че той може да бъде такъв. Никога човек не може да реши сам за себе си дали е станал психотерапевт или не. Запомнете го това.

В мисленето ти има смесица от истини с полуистини и пълни абсурди, които поднесени заедно с истините, сред незапознатите биват приемани за истини. Психотерапевтът е човек, който е успял да конфронтира себе си, конфликтите и страховете си, казваш! Напълно съм съгласен, с малко допълнение, че е успял успешно и да ги преодолее! За научния метод също съм съгласен! Въпросът е какво ти наричаш научен метод! През цялото време говориш за психодинамичния подход, а именно той е тотално смятан от научната психология за много подобен на хвърлянето на кокали и гадаенето по тях от централно африканските племена примерно, или за аналогичен в начина на вземане на решенията си с астрологията и т.н. Аз нямам нищо против астрологията, психодинамичния подход и картите таро. От всичко един достатъчно интелигентен човек може да извлече чудесни методи или насоки, ако умее да пресява зърното измежду плявата и събира малкото зрънца, свободни от магическо и пожелателно мислене. Въпросът е, че ти говориш за научна психология и психотерапия, след което добро начало заливаш ушите ни с тотално антинаучни разсъждения и заключения. Тоест, вадиш изводи от първоначално верни доводи, които прерастват в ирационални. Това се нарича в научната психотерапия и психология ирационална ескалация. Съгласен съм с теб, че човек не може да реши сам за себе си дали е станал терапевт или не! Това решават преди всичко пациентите му! Решават го хората, на които той успява да помогне със знанията си, методите си, разбирането си, личностовата си зрялост и стабилност, през призмата на житейския си и терапевтичен опит, личностова структура и психична сила! Относно БАП и въобще легитимизирането на професията ни - има резон и в тези разсъждения! Скоро ще има закон, така е, това е чудесно! Обаче ведно с правилата, спуснати "отгоре", отново в края на краищата най-важно остава мнението на пациентите! Разбира се, че е добре да има регламент за професията - ще има! Но свръхвкопчването в условията на такъв регламент говори за личностови дефицити, емоционална недиференцираност, компенсирана от фанатичното залавяне за външни правила и догми, компенсиращи вътрешните дефицити! Аз те уважавам като личност и терапевт и смятам, че си далеч от такива дефицити! Уважавам и терапиите, които ползваш. Единствено в разсъжденията ти понякога прозират някоиТРЯБВА, това Е така и онака, ЗНАЙТЕ това и онова... Кой е психотерапевт се определя от две страни: легитимна организация от една страна, но от друга, добруването на пациентите, на които терапевтът успява да помогне! Не че може на всички, не е слънце, но според мен едно 70-80% са добър критерий.

Когато клиента влезе в кабинета след година две с "изместен" нов симптом пак ли да го "разтриваме" където го боли? И не е ли ясно че мястото виновно за тази болка е диаметрално различно?

Това е така! Въпросът е, че има различни начини за достигане до базисните когнитивни схеми зад симптомите! Когнитивните терапии, които сами по себе си вече съставляват поне една дузина школи, предлагат различни начини за достигане до дълбинното несъзнавано - не един и два. В една от когнитивните терапии: схема терапията, се ползват идеи и от психодинамиката, но само наистина работещите, само доказаните не само в опита и практиката, но и чрез когнитивни експерименти за детското развитие и т.н. - тоест имаме научна валидизация, стабилен фундамент на който психодинамичните терапии рядко могат да стъпят. Има някои изследвания и за психоаналитичната терапия, но толкова разводнени и на ръба на каквато и да е наука, че научната психология практически ги отхвърля! Само споменавам схема терапията, но има доста други начини за работа с дълбинното несъзнавано, които не са точно аналитични. От друга страна, понякога дори чисто поведенческите и хипно методи по един естествен и максимално близък до естествената психика и живот начин проникват в цялостната когниция и променят дълбинно! Въобще, т.н. дълбинна психология единствено сама се нарича такава и обосновката и е много далеч от реалната работа на мозъка и промяната в невронните вериги, която стои зад психическата промяна - както на теория, така и на практика!

Добре е да се знае също, че когнитивно-поведенческата терапия не е само поведенческа. И когато се доближи до когнитивното, тя става терапия в динамика. Проблема е, че има много малко когнитивно-поведенчески терапевти и повече поведенчески.

Ти откъде знаеш? Познаваш ли работата на Александра Заркова или на Севда Шенкова или на Петър Василев или на Радка Цонкова или на Антония Анастасова или на още много други когнитивни терапевти, които мога да изредя? Аз не се слагам в никое число, никой съм. Повечето от тях ползват умения и от други школи. И въобще, няма школи, има терапевти! Точно в Б-я, дори сред когнитивните терапевти, има силен уклон именно към динамичните подходи, за разлика от когнитивните терапевти от други държави! За добро или не...

Та, за психотерапевта най-важното нещо е до къде е стигнал в личната си терапия. Ако е стигнал до никъде ще води и своите клиенти до същото място: до своите съпротиви от психотерапия. Защото психотерапията не е лесно нещо, а много трудно. И клиента ще изпада в различни състояния по време на психотерапия. Защото тя е процес. За да има процес, трябва да има развитие. За да има развитие обаче трябва време, защото така е устроена човешката психика. Тя преработва, осмисля и синтезира бавно. И колкото по в целта работи психотерапията, толкова повече време за осмисляне е нужно. Просто защото личността не е компютър, колкото и хора да разчитат на това. Единственото важно условие за психотерапевта е да е бил по-дълго пациент, отколкото своите пациенти. Ако е така той ще знае и какво е емпатия и какво е психотерапия. Как самите пациенти, или клиенти да разпознаят това..... Това не е тяхна работа, а на държавата. Но докато това не стане, ще има дискусии по темата, която не подлежи на дискусия. Защото е известно кой и кога става психотерапевт.

Дано не съм зсегнал някой с поста си. Дори и да съм нападателен, това е срещу професионални роли, а не срещу личности.

Не забравяй, че най-трудният клиент си ти самия драги терапевте.

Съгласен съм напълно, че докъдето е стигнал терапевтът в личното си развитие, дотам може да "заведе" и пациентите си! Но, начините за това "стигане" могат да бъдат различни! Терапията, водена от колега би могла да бъде добър метод за развитие на терапевта, не я отричам! Аз самият съм минал през доста сесии - и в когнитивната, но и в другите школи, които ползвам. Но, не само лична терапия, но и групова - за личен опит, супервизия и интервизия и т.н. И продължавам с това. Ако трябва да бъда напълно откровен обаче, това, което ми позволява да върша работата си истински, е живата терапия на житейските ми перипетии, мъки, трудности и изпитания, през които съм минавал през годините! Собствения ми сблъсък със страха, вината, тъгата, гнева и страстта и опитът ми в трансформирането им! Съвсем честно заявявам, че именно тази жива житейска терапия е дала и дава 70% от качествата ми, които ми позволяват да помагам. Останалите 30% оставям на конвенционалното обучение! То също е важно, но според преценката ми, с която никого не ангажирам, е само част от факторите, които правят терапевта терапевт! Само една добра систематизация на базата на вече съществуваща, изградена в хода на нелек живот психична структура. И да, най-трудният клент е самият терапевт - благодаря за чудесната сентенция!

Редактирано от Орлин Баев
Spell check

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аз не зная в кои научни среди точно, психодинамиката се приравнява с хвърлянето на боб. Няма такова нещо. Аз не говоря за психодинамичният модел който е създал Фройд. Много неща от неговата теория са отречени по простата причина, че са доказуеми само в конкретният случай и не могат да бъдат изведени общовалидни постулати за общото. Аз се уповавам само на доказаните явления в психодинамиката на личността. Няма да влизам в подробности, но за пример ще дам един добър теоритик и практик - Ерик Ериксон. Има и много други, които валидизират психодинамичната теория, така че да не се заблуждаваме - това е наука. Но работата на терапевта с даден клиент не е само наука а и изкуство, защото всеки път се случва нещо различно. Точно това изкуство е пречката точно да се измери ползата от терапията или по-скоро да се разбере дали помага техниката или самият терапевт и връзката му с клиента. Това е крайъгълният камък за психотерапията относно точната сметка кое как действа. Но както казах науката е в психологията. От там се черпят техники, модели, разбиране за проблематиката и т.н. Психотерапията е изкуство.

Относно когнитивните терапевти - има много добри, аз никога не съм казвал, че ги няма. Но са малко. За справка в психодинамичните школи в България терапевтите също са много малко. Има много консултанти. Но те не умеят да провеждат терапия.

"Когнитивните терапии, които сами по себе си вече съставляват поне една дузина школи, предлагат различни начини за достигане до дълбинното несъзнавано - не един и два."

Именно ако под лупа разгледаме сериозните теории изследващи човешката психика, няма да открием особена разлика. Разликата е в термините и в това, че всяка школа използва различен материал от общото познание за човека, за да си свърши работата. За това и казвам, че когнитивната терапия в никакъв случай не е нещо повърхностно - напротив. Тя може да е мнгоо мощен инструмент в ръцете на терапевта, особено ако се използва психодинамично.

Аз съм съгласен, че преживелищния опит на терапевта е особено важен за неговото израстване. Но е много важно този опит да бъде обследван психотерапевтично. Мисля че тук няма разминаване в мненията ни с Орлин Баев.

Относно БАП, закона и т.н. Ти някъде беше казал че пациентите определят работата на терапевта, както и нещо много ценно: ако терапевта не е способен, той не може да задържи клиента си, не може да създаде процес, а процеса е всъщност самата терапия. Така че със и без закон, тези терапевти ще се откажат от тази работа, или ще успеят да запълнят своите липси за да успеят да провеждат психотерапия. Но законът ще защити клиентите от хора, които нямат правата да са психотерапевти, а се обявяват като такива. От там нататък пазарният принцип ще си каже своето. Да не забравяме че има много пациенти, които нямат сетивата да разпознаят истинският терапевт например. Така те проектират своите очаквания към "Бащата", "Учителя", "Вълшебника" и други, с които терапевта никога не може, и не трябва да се ангажира.

Редактирано от t.todorov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В кои среди ли? Например в тези на когнитивната наука. А тя именно е приемник на това, което преди се наричаше психология. Сега понятието психология все повече се маргинализира и губи като употреба в развитите държави и все повече се ползва cognitive science. В етимологията си двете са почти същите. В Б-я когнитивна наука се развива истински само в НБУ. Ръководителите на програмата и повечето учени споделят това мнение за психоанализата, при това не полугласно, а съвсем откровено. На летните школи по cog sci, на които има участници и преподаватели от всички континенти, нарочно съм търсил становището на светилата в когнитивната наука за психоанализата и то неизменно е било подобно на гореказаното. Но, те са учени, занимаващи се с научна експериментална психология, невронауки, изкуствен интелект, мислене (аналогия, дедукция, индукция) и т.н. Презумпцията им е, че психоаналитиците издигат добри хипотези понякога, често не толкова добри, но и в двата случая пропускат да ги докажат или отхвърлят експериментално, според методологията на твърдата наука! И вследствие от този подход в психоанализата се наблюдават пожелателно мислене, нагаждане на хипотези, куп още изкривявания в мисленето и в резултат на това чудесни изводи, силно примесени с куп откровени почти налудности! Методологията в науката обаче е наистина тежка, грубичка засега и работи "на парче", не може да улови процеса не само на психоанализата, но на коя да е психотерапия истински! Аз не споделям напълно мнението на когнитивната наука за психоанализата, а и за други школи в психотерапията. Тя наистина е преди всичко изкуство, дори и да черпи насоки от науката! Горе мнението ми е по-рязко като реакция на това, че като че ли вкарваш нещата в коловози, в рамки, които резонират на интернализираните ти разбирания на предпочитани от теб школи и го правиш доста автократично, сякаш от позицията на някаква последна тоталитарна инстанция. Не само в няколкото си мнения в този форум, но и другаде. Даваш определения, които са доста теснички спрямо цялостта на психотерапевтичното богатство от мнения и изразяват единствено определени гледни точки, без да обхващат интегралността в психотерапията - при това със силна пристрастност и често зле прикрито неуважение или омаловажаване към различията и други гледни позиции! С това в никакъв случай не те виня! Чувал съм чудесни отзиви за работата ти, сигурен съм, че си чудесен специалист. Аз самия ползвам елементи и от психодрамата (някои ролеви игри) и от позитивната терапия. Просто ти споделям тези си наблюдения най-чистосърдечно, с приятелско чувство и като опит за намиране на взаимно разбиране и уважение!

Относно горното ти мнение - благодаря за добрия тон и уважение, вложено в него!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Какво означава да не правиш разлика между психология и когнитивна теория? Ето заради такива неща се държа по такъв остър начин - когато трябва да се внесе яснота, не изразявам свои мнения, а просто факти. А фактите трябва да се "забият" за да става ясно на всички, кое, какво е. Омръзнало ми е да се леят глупости за тая наша професия. В предният пост отново наблегнах на това, че когнитивната психотерапия е мощен инструмент. След като ползваш Позитивна психотерапия, нали знаеш че тя е психодинамична школа? Гледам обясняваш какво е преформулиране някъде. Позитивно претълкуване означава да се включи позитивния аспект на симптома, какво печели клиента от него. Някаква разлика да виждаш от Фройд преди 100 години, който обяснява това на дълго и широко при симптомообразуването. Аз лично не виждам. И в позитивната най-важно е човек да може да работи с динамиката на личността. Ето това умение разграничава терапевта от не-терапевта. Това не се научава току така. Песешкиан беше психоаналитик, който е успял по един много добър начин да направи психоанализата по-достъпна, систематизирана и краткосрочна. Аз съм говорил с него по тоя въпрос. Но той виждаше, че нещо липсва и това беше аналитичният беграунд, който той имаше, а другите обучаващи се не. И когнитивната терапия работи психодинамично. Аз не зная наистина как така отрече психодинамиката като не-научна. Това че когнитивистите не признават анализата изобщо не ме учудва. Аз признавам анализата, но никога съм нямал желание да я използвам. Тя за мен е нерентабилна, освен факта, че всеки терапевт е добре да мине лична анализа.

Бъдещето в психотерапията е в еклектизма, в съчетанието на различни школи. За тази цел човек трябва поне две школи да е завършил от начало до край, че да има какво да съчетава.

Да психодинамиката е сложно нещо. Първо е сложно да се подложи човек на дълбинна психотерапия, а после е сложно да се научи да прилага това, което е усетил и преживял. Наистина някои терапевти "залитат" в съмнителни хипотези. Но в България психоанализа няма. Така че аз не говоря за нея. Аз не съм аналитик, и нямам намерение да ставам. Но няма как един терапевт да работи в динамика, без да има формирано аналитично мислене. Искам да кажа, че ако един терапевт първо е аналитик и после стане когнитивен психотерапевт ще е много много по-добър, отколкото само един когнитивен терапевт.

Относно използването на техники . Какво да ти кажа .. Иползването на техники от тук и там не ми харесва поради няколко причини: за да може да ползва терапевта дадена техника, той трябва да съумее да я постави на място в общата терапевтична рамка. Ролевите игри се ползват навсякъде, дори и в HR обучения. Но това не е психодрама. Психодрама става, когато по конкретен начин се използват ролевите игри, за постигането на конкретни цели. Същото е и с претълкуването в Позитивната психотерапия. На това претълкуване лежи после цялата терапевтична промяна. А претълкуването не е само да видим доброто в симптома, а неговата функция. Това може да стане ако един терапевт е вещ в психодинамиката на проблематиката. И след като това се случи, няма никакво значение, дали ще махаме симптома, или няма да го махаме. Той сам ще се махне, когато клиента успее да захрани липсващото му по друг начин, а не със самият симптом. Самият симптом е опит личността да се справи с реалността и негавата поява и съдържание не е случайна.

Обучението в България все повече произвежда кандидат-терапевти, които не могат да работят с динамиката на личността. Това е тревожен факт. Много малко са хората, които наистина владеят това добре, и са способни да предават това умение и на други. Когато аз изучавах две школи едновременно в началото изпитвах сериозни трудности от коя, кое да ползвам. Случвало се е за един случай да ходя на супервизия и при единия си обучител и при другия. Какво се оказа: и при единия, и при другия се стигна до едно също нещо, защото динамиката на личността не може и няма как да бъде различна при различните школи. Какви методи и техники ще се използват от там нататък е въпрос на предпочитания на терапевта и готовността на клиента.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×