Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Иво

Добрият психотерапевт - какви са неговите качества?!

Recommended Posts

Какво означава да не правиш разлика между психология и когнитивна теория? Ето заради такива неща се държа по такъв остър начин - когато трябва да се внесе яснота, не изразявам свои мнения, а просто факти. А фактите трябва да се "забият" за да става ясно на всички, кое, какво е. Омръзнало ми е да се леят глупости за тая наша професия. В предният пост отново наблегнах на това, че когнитивната психотерапия е мощен инструмент.

Прав си, че има разлика между когнитивната наука и психология и психологията като цяло. Определено обаче има тенденция за научна психология да се приема все повече когнитивната, а останалите дялове от психологията да конвергират около нея. Дори психоаналитичната. Небезизвестните психоаналитици Тайсън и Тайсън (съпруг и съпруга са), отдавна вече правят опити в теория и практика да интегрират психоаналитичните и когнитивни идеи. Преди няколко години на лятната школа по cog sci в нбу имаше една лекторка от щатите, Уилма Бучи, която правеше доста сложни и доста неуспешни опити да обясни как Фройд всъщност бил първият когнитивист. Пробваше и да доказва как изследванията на анализата са добра експериментална база за по-широки извънлабораторни когнитивни експерименти. и беше права. Въпросът е, че такова взаимно черпене на теориите една от друга изисква няколко фактора. Единият, взаимно желание това д ас еслучва, а то засега често липсва - но това се променя. Втори фактор - психотерапията и психотерапевтите би трябвало да желаят да бъдат по-експериментално насочени. Проблемът е, че за да си успешен психотерапевт, си просто имаш по-артистична, дясно мозъчна локализация на когницията си и твърдият експериментален подход ни тежи, нехарактерен е за мисленето на повечето терапевти, прекалено сух и нетворчески им се струва (аз не правя изключение в това отношение). И е такъв... Трети фактор - експерименталността в когнитивната наука би могла да направи опити за по-творческа и разчупена методология... типичните учени обаче са твърдо лявохемисферни. Дори когато творят музика, го правят по математически, логически начин, за разлика от дяснохемисерно локализирания творец... Но, започват да се случват нещата!

След като ползваш Позитивна психотерапия, нали знаеш че тя е психодинамична школа? Гледам обясняваш какво е преформулиране някъде. Позитивно претълкуване означава да се включи позитивния аспект на симптома, какво печели клиента от него. Някаква разлика да виждаш от Фройд преди 100 години, който обяснява това на дълго и широко при симптомообразуването. Аз лично не виждам. И в позитивната най-важно е човек да може да работи с динамиката на личността. Ето това умение разграничава терапевта от не-терапевта. Това не се научава току така. Песешкиан беше психоаналитик, който е успял по един много добър начин да направи психоанализата по-достъпна, систематизирана и краткосрочна.

Преди време организирах един уъркшоп по позитивна терапия в нбу, с водещи Милена и Боряна. Бях го обявил във форума на клуб "Психолог" в нбу като 'позитивна психодинамична психотерапия". Един от най-маститите психоаналитици, тези които са минали през годините на анализа в психоаналитичен институт за Източна Европа „Хан Грьон-Пракен” , ми писа възмутено писмо. Сърдеше се, че сме обявили терапията като психодинамична, а според него това не било така... Ти между другото често цитираш въпросния психоаналитик, възхищаваш му се... Аз не съм съгласен с мнението му, разбира се! Позитивната терапия включва психодинамиката като част от работата си. При това, както казваш, извлича от нея полезното, най-действеното. Тя обаче е интегрална терапия. Според мен основният и фокус е хуманистичният, а чак след това психодинамичният. А самият Песешкиян в една от книгите си изрежда поне 10 терапии, които той препоръчва да се познават и практикуват съвместно с позитивната.

Бъдещето в психотерапията е в еклектизма, в съчетанието на различни школи.

Това го споделям напълно. С малката добавка, че за да е способен терапевтът да интегрира различни терапевтични модалности, е нужно да може да осъзнава коровите им, ядрени модели, зад външната терминология и успешно да прави дистантни дълбинни аналогии между тях. Аз го мога, дори между външно противоречащи си школи. При някои обаче при подобни опити се получава "боза'... За тях наистина следването само на един или два метода е по-добрият вариант.

Но няма как един терапевт да работи в динамика, без да има формирано аналитично мислене. Искам да кажа, че ако един терапевт първо е аналитик и после стане когнитивен психотерапевт ще е много много по-добър, отколкото само един когнитивен терапевт.

Принципно е така. Аналитичното мислене обаче може да се формира и в рамките на ползваща психодинамични елементи модалност от школата, която терапевтът следва.

Относно използването на техники . Какво да ти кажа .. Иползването на техники от тук и там не ми харесва поради няколко причини: за да може да ползва терапевта дадена техника, той трябва да съумее да я постави на място в общата терапевтична рамка.
Именно, нужно е да има познанията и унтуицията да приложи това умение! Иначе терапията започва да прилича на правене на фокуси и бъркане в "торбата" с техниките... Те обаче могат да бъдат силни помощници, когато се поставят в по-цялостна концепция и модел. Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да със всичко съм съгласен.

"Аналитичното мислене обаче може да се формира и в рамките на ползваща психодинамични елементи модалност от школата, която терапевтът следва."

Това е много трудна задача, по лично мои наблюдения. Както казваш трябва да се усети ядрото в теорията, за да може да се ползва свободно нейната парадигма. Проблема е точно в това, че школите използващи елементи от психодинамиката не успяват да изградят в своите обучаващи, в достатъчна дълбочина тази ядка. В много случаи дори и в позитивната има едно минаване "покрай" психодинамиката. Това обикновено е причината поради, която последващата работа под супервизия е по сериозна, за да напълни тази липса. Няма да крия, че малко хора и от позитивната се ориентират в психодинамиката на клиента. Тези, които успяват, или са натрупали много опит и са прехвърлили много аналитична литература, или какъвто е и моя случай са завършили и друг метод, който да набляга именно на това, в случая психодрама. И понеже за Песешкиан не беше проблем да се ориентира психоаналитично, успяваше да види, че при дискусия на случаи хората просто "не виждат" неща, които той вижда. Без това проглеждане, няма как да се използва дори и позитивната по един сериозен и дълбокопроникващ метод. Но хубавото при нея е, че е ефективна, дори в ръцете на терапевти, които не претендират, че провеждат особено дълбинна терапия. Тогава тя може да се превърне в терапия с хуманистичен фокус. Ако си съпоставял по-сериозно петте етапа,ще забележиш, че във всеки един акцента е върху различна теоритична рамка, съответно школа. В тези пет етапа в терапията, може да се акцентира с различни психотерапевтични парадигми. Ако проследиш историческото развитие на всяка една по-сериозна школа в историята също ще забележиш, че неговите етапи следват и тази закономерна последователност. Въпроса е, че всички следващи етапи и в неговата терапия и в исторически план "лягат" върху аналитичното учение. В исторически план по-скоро надграждат отричайки предходното, а Песешкиан по скоро надгражда използвайки ценното от предходния. Така например, няма как да направиш "инвентаризация" без да си "претълкувал" симптома. Няма как хуманистично да "окуражиш", без да си изследвал биографията. Няма как да екпериментираш поведенчески нови модели, без да си въвел и активирал безконфликтните способности. И т.н. И ето че той внася една проста структура на последователност, където включва и анализа, и когниции, и хуманистика, и поведенческа промяна. Но най-сложната парадигма е психоаналитичната парадигма и за това често останалите етапи след нея "буксуват" и не могат да бъдат пълноценно впрегнати, ако не се разработи вещо психодинамичният конфликт на личността.

Редактирано от t.todorov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моето мнение е че каквито и качества да има даден психотерапевт, колкото и да е добър в областта си, трябва де получи онази нишка, която свързва в добър контакт пациента и психотерапевта.!!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Така си е. Преди не много време излезе една чудесна книга от Роси Георгиева: "Психотерапията на Роджърс". Точно по тази тема Роджърс е "в десятката". Да, тази сърдечна нишка е, която лекува - отвъд думите. Пълно, безусловно приемане, разбиране, обич. Защото това не е само лична, в терапевтичната диада връзка - нещо далеч по велико протича през нея... Каквото и да се върши, както и да се работи, ако тази връзка я няма, нищо няма... Когато я има обаче и най-простичките методи се изпълват с особен смисъл, живот и проникновение, а търсената промяна се случва осезаемо! 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Имам тотално различно мнение, което практиката е доказала.

Всеки пациент, клиент или мислещ се за болен или за зависим, все едно как и от какво, пренася на своя лекуващ, е зависимост. Преносите са неизбежни в такъв случай. Още Фройд навремето е диагностицирал този факт и в пряка връзка с кастриращата фигура на баща си. Ще прескоча и на Юнг, който, подобни пациенти, директно е гонел и не е искал да се занимава, вместо спокойно да си плава по езерото ... Прав е бил.

В такъв случай, близостта е вредна. Говоря за емоционално вторачване и вглеждане у лекуващия. Лекуващият не е бог, а самолекуващ се невротичен бог :)

 

Надценяването на психотерапевта е също толкова вредно, колкото и надценяването на ирационалните фактори, довели пациента до кабинета на лекуващия. Истината е, че твърде малко са душевно болните в прекия смисъл на думата.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Различно мнение по отношение на кое становище и чия практика - твоята ли?

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преносът на отношението към значими обекти е част от процеса - въпросът е да се осъзнава, управлява, надраства чрез осъзнаване на собствения творчески потенциал. От този именно потенциал произтича емпатичното, любящо и изпълнено с жива сърдечност съчувствие на терапевта. По опита ми, това присъствие на сърдечност е основа за каквато и да е промяна, през каквито и методи и терапевтични модалности да се работи. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 11.11. 11 неща, които не прави добрият терапевт :)

1. Добрият терапевт не омаловажава страданието ви, не ви казва, че сте класически случай и не ви слага диагноза. Ако го прави, вероятно е зает повече със себе си, отколкото с вас. 

2. Добрият терапевт не ви казва, че проблемът ви се дължи на стрес или че е само в главата ви. Ако го прави, вероятно е установил, че маркетингът е по-важен от експертизата.

3. Добрият терапевт не ви обяснява какъв ви е проблема (още по-малко с термини, които не присъстват във вашия речник). Ако го прави, вероятно крие неразбирането си зад думи, така че вие да изглеждате неразбиращи, вместо него. 

4. Добрият терапевт не ви говори за его, свръхаз и защити. Ако го прави, вероятно още преговаря учебника по психология за 11-ти клас (или пише следващата статия в блога си по популярна психология).

5. Добрият терапевт не споменава Бог или майка ви, преди вие сами да го направите. Ако го прави, вероятно бърка психотерапията с проповед или с лекция по психоанализа for dummies.

6. Добрият терапевт не ви казва, че няма смисъл да търсите причините за проблема си. Ако го прави, вероятно никога не е преминал през собствена терапия - иначе щеше да знае, че това, което лекува, е търсенето, а не намирането.

7.  Добрият терапевт не ви обещава бързи резултати. Ако го прави, вероятно е повярвал на магическата сила, която му приписвате, докато го гледате като последна надежда. 

8. Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията. 

9. Добрият терапевт не ви изброява 16 вида терапия, които смята да миксира според нуждите ви. Ако го прави, вероятно не е специалист в нито една от тях и използва всяка следваща да прикрие пропуските си от предишната. 

10. Добрият терапевт не говори повече от вас. Ако го прави, вероятно не се интересува какво вие имате да му кажете (освен ако не чете мисли, но дори и тогава ще трябва да млъкне, докато ги чете).

11. Добрият терапевт не ви убеждава да замените високотехнологичната си работа с такава, която е "по-близо до природата и човека". Ако го прави, вероятно ви завижда, че печелите повече от него.
 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прочетох написаното няколко пъти. Няма спор, много добре стилистично е оформено. Аз не бих могъл така добре да го напиша. Но, съдържанието на написаното ме озадачи. Не, че не е правилно. Напротив, абсолютно съм сигурен, че за този, който го е писал, то е  самата истина. Формата на поднасяне обаче ме  учуди. Не знам, поради каква причина,/ предполагам поради незнание/, но авторката, не е отбелязала, че във света съществуват няколкостотин психотерапевтични школи и направления. Пропуснала е, и  да отбележи, че различията в тях са толкова големи, че това, което за едната школа е задължително, в другата се смята за абсолютна грешка и обратното. Ще си позволя, да отбележа, че в случая, по-подходящо би било, тя да напише, че нейната психотерапевтична школа и тя самата спазват и  работят по изброените правила, без да си позволява критика към колегите , работещи в съвсем други психотерапевтини направления. Защото,  след като сравних написаното от нея, за работата на ,,добрият терапевт ,,  , с моят стил на работа, съобразена с направленията в които работя , се получи следното.

Аз съм …. зает повече със себе си, отколкото с клиентите си , ,,, за мен  маркетингът е по-важен от експертизата.,,аз  крия  неразбирането си зад думи, така че клиентите ми  да изглеждате неразбиращи, вместо мен….аз  бъркам психотерапията с проповед или с лекция по психоанализа for dummies….. аз  никога  не съм  преминал през собствена терапия - иначе щях  да зная, че това, което лекува, е търсенето, а не намирането./точно така е, никога не съм ходил на психотерапевт и за мен са пълна глупост твърденията , че ако търсиш и намериш причината    за проблема, ще намериш и решението му, изцяло работя, за да намерим решението на проблема, знаейки, че  с неговото решение и причината обусловила го ще отпадне/.. аз се  съмнявам  в ефективността на метода си и неизбежно ще  припиша вината при неуспех на терапията на клиента. …. аз не се интересувам какво клиента  има да ми каже (освен ако не четя мисли, но дори и тогава ще трябва да млъкна, докато ги чета… аз   завиждам , че клиентите ми печелят повече от мен.

Работя като психиатър от 88 година, от 94 година работя като психотерапевт, това  са тридесет години работа с хора / няколко хиляди човека – тук включвам и груповата работа в армията, все пак бях психотерапевт на всички военнослужещи от Русе до Видин/ ,  но по-интересно нещо за себе си, не бях нито чувал, нито чел.

Не мога да споря с дамата написала го. Щом пише, че съм такъв, значи за нея съм си такъв.

Но аз  не мисля да се променям. Защо да го правя?

Всъщност, оценката на моята работа не се дава от нея или някой друг колега. Ние, психотерапевтите,  имаме само един оценяващ ни, това е Негово Величество Клиента .Един психотерапевт, може е преминал Вселенски обучения,  да има Всемирска диплома, гарантираща уменията му, но, ако пациента не получи очакваното подобрение и не е доволен от него, гладен ще си умре/ както и става с 99 процента от колегите/ .

Трябва да се има и предвид следното, ако някой е доволен от услугата ни  , може с никой да не го сподели, но ако е недоволен, споделя поне с няколко  свои познати колко сме некадърни.Така че, един терапевт, за да има успешна практика,  има само един вариант- трябва да е добър, адски добър. / чудя се, защо се казва ,,адски добър,,, а не ,,райски добър,, но това е друга тема/. Е, аз съм я имал тази практика. Защо тогава да се променям? Познавам лично Орлин, Диди и Георги, по критериите на дамата, те са горе долу като мен/ с две думи , нищо не става и от тях /,знам обаче и оценката на клиентите за тях, а тя е положителна, защо тогава и те да се променят? Ще е престъпление.

Бих искал с това да завърша, но не мога. Не мога да не обърна внимание на темата за Бог,  повдигната от дамата по -горе. Този сайт е посветен на Петър Дънов. Той не е обикновен човек, той е Учител.  Дошъл  е на тази земя, за да ни запознае с Бог и неговите послания към нас. Предполагам, пишещата дама, изобщо не си е дала сметка за този факт. Не мога да я съдя. Преди двадесетина години и аз бях като нея, надут като пуяк, див като петел, готов да споря със всеки, за да  докажа колко съм велик. После, разбрах, че има Бог. Смирих с е и се успокоих .Вече знам, че не аз правя нещата, а Бог,  и  ми е спокойно. Вече не споря, не доказвам правотата си, съгласявам се с опонентите си, както го правя и в момента и съм в мир със себе си.И, когато се представям пред хората с които ще работя, не пропускам да кажа, че знам че има Бог,  /тъй както знам, че  две и две е четири/  и обикновено, когато ме възхваляват за свършената работа, не пропускам да отбележа, че ако не бе Бог, успеха не би бил възможен.

В случая, напълно се присъединявам към великия учен Луи Пастьор.  Разказва се, че веднъж, един млад лекар, след като завършил в Париж, бил приет да работи в неговият институт в Нанси. Качил се младежа  във влака и седнал в купе, в което вече се бил настанил с един достолепен, възрастен господин. Когато влакът потеглил, възрастният мъж  го питал, къде отива. Младежа отговорил-

-          Отивам в Нанси. Ще работя в института на велият Луи Пстьор, където се твори наука и се разбиват всички стари схващания за религия и бог.

Младежа говорил доста в този дух. Когато свършил, стария човек го попитал.

-Вие наистина ли мислите ,че без помощта на бог, Луи Пстьор би направи всички свои открития / справка за откритията тук . https://bg.wikipedia.org/wiki/Луи_Пастьор/

Младежа пренебрежително замълчал, явно не му се влизало в спор с възрастният господин.

На  другия ден, когато пристигнал в института, го представили на Луи Пастьор и младежа бил много смутен, защото, това бил  спътника му от купета във влака.

ПП Беше ми доста интересно и забавно, след 30 години практика, да разбера  кой съм и какво правя като психотерапевт. И то от човек , който никога не ме е познавал и виждал. Уверен съм, че дамата е страхотен психолог и психотерапевт, та нали без да  ме познава, само по постовете ми тук,  разкри  моята истинска същност – един вълк, наметнат с агнешка кожа .

Благодарен съм и, и вече се помолих на Господ, да и даде смирение и спокойствие.

 

"На света няма по-голяма ненавист от ненавистта на невежия към знанието." Г.Галилей.

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей Полина, изпитвам нужда да взема отношение не само по този пост, но и присъствието ти като цяло във форума. Но моят акцент е на друго място, през женското, през дома, през приемането. Като жена, за мен домът е важно място. Този форум е мой духовен, приятелски дом. Хората, които създадоха и подържат Портала, са духовни хора, много знаещи и мислещи личности, които се радвам, че станаха част от моя живот, благодарение на тях, аз съм тук и пиша това. Подфорума "Психотерапия онлайн" е идеен проект на Орлин, заедно с д-р Първанов, те създадоха и изграждат всеки ден това пространство. Д-р Първанов беше човекът, който го съхрани в най- трудния момент, когато изчезването на форума беше много вероятно. Тогава бях включена и аз в този екип за което ще съм благодарна през целия си живот, това за мен беше голямото начало. Тези хора са важни и ценни за мен, знам какво са направили и постигнали, познаваме се добре по най- нестандартния начин за познаване и приятелство между хората. 

Имам силно развито чувство за принадлежност, от хората с дебели корени съм, моят дом е моята най- голяма ценност и когато в него се нахлуе без покана и се прояви неуважение към пространството, съм безкомпромисна. 

Полина, ти си гост в един дом, в който си приета добронамерено. От къде идва твоята потребност да разбиеш този дом? Да ни подчиниш, нараниш и обидиш. Помисли, какво в теб провокира агресията, която насочваш към хора, които са създали нещо, което работи, което е хубаво и полезно. Кого защитаваш, всъщност? Виртуални клиенти или себе си? 

Това е в твоята сфера, анализата. Но моля, не ми отговаряй тук, това са въпроси към теб.

С уважение към всички пишещи и четящи. 

 

 

 

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Винаги съм бил обективен човек, което ми е носило доста минуси сред хората, понеже истината не винаги им изнася, но пък доста вътрешна удовлетвореност, защото съм изразявал ясно и честно позицията, която мисля. Сега също ще направя така. Бил съм на реална психотерапия, изчел съм много литература и съм общувал виртуално с много терапевти. Имам и голям личен опит, понеже съм пробвал много подходи. В тази връзка, не ми допада дълбинната аналитична терапия, която лансира Полина, макар че не отричам и нейните достойнства.

Няма да анализирам точките на Полина една по една, само ще кажа, че за една голяма част от тях тя е права. Защо няма да ги анализирам? Защото въпреки написаното, всеки един терапевт от пишещите тук знае /вътрешно за себе си, макар и да не признава/, че по някои направления тя е права. Разбира се, всеки терапевт ще си направи индивидуална преценка кой от изброените "пороци" е относим към него. Анализирането им поотделно няма никакъв смисъл, понеже ще породи много съпротиви и понеже за всеки би било относимо различно твърдение от написаното. Няма да го признае никога публично, но най-важното е, че пред себе си го знае, а това е достатъчно. Дали ще промени нещо от това знание, вече е негов избор и въпрос на чест. За мен е важно той да си даде сметка пред своя вътрешен компас.

Аз мисля да добавя още една точка към анализа на Полина и тя е следната: За мен не е нормално когато един терапевт е добър, способен, търсен и ефективен, да се укрива през девет планини в десета, под "екзотичния" предлог, че така бил тествал мотивацията на пациентите си да стигнат до него. Това е несериозно, най-малкото понеже има депресивни пациенти, които нямат никаква мотивация, понеже не им се живее, още по-малко пък да имат амбицията, мотивацията и ресурса да издирват определени терапевти. Второ - защо ще укрива имена и координати на доволни пациенти - нали те са неговият повод за гордост? Трето - защо не си оповестят данните публично? Ето например, в архитектурната и инженерна сфера най-добрите "потенциали" си имат публични сайтове. Да, достъпът до тези хора е труден и скъп, имат много работа, но не се укриват. Може да прозвучи грубо, но замислете се - терапевтът може да има много способности и качества, но ако не са клиентите му, върху които да ги приложи, хем ще умре от глад, хем потенциалът му ще бъде разпилян. В тази връзка клиентите му са важни, не само защото печели от тях, но и защото без тях няма да има какво и по отношение на кого да практикува.

Аз съм много признателен на всички терапевти, които ми помагат тук. Но когато дадена критика се възприема като възможност за надграждане, а не като заплаха за нечии авторитети, мисля, че всеки специалист би бил в пъти по-добър и усъвършенстван.

Както вече споменах, за мен е важно всеки да се замисли върху написаното. Хей така, за себе си, не за друго.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Цитат

8. Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията. 

 

Правилно , не изисква . Но и не  се наема да те лекува , ако по някакъв начин са те домъкнали при него .Тези не мотивираните ги лекуват психиатрите . На тях трудно можеш да се противопоставяш , та какво остава и да съдействаш .

И изобщо това са правила за защита на терапевта , да не се изложи . И си мисля че ако тези правила не се осмислят и не се премине отвъд тях , като се разширят перспективите . Терапевта остава  просто , терапевт .

 

Редактирано от АлександърТ.А.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Добрият терапевт не омаловажава страданието ви, не ви казва, че сте класически случай и не ви слага диагноза. Ако го прави, вероятно е зает повече със себе си, отколкото с вас.

 Точно така - не го омаловажава. Както и не го преувеличава. Качественият терапевт е емпатиен - обича. Но не съжалява - последното е страхов контрапренос на собствени нерешени вярвания в клиента. "Класически случай"? Нарича се нормализиране. Намиране на златната среда между преувеличаването тежестта на ставащото и пренамаляването ѝ. Прави се, когато има нужда да се прави. Диагнозите - не се слагат, така е, нито човекът се "забива" в тях и етикетира с тях. Но отчетливото им познание в когнитивния контекст на терапевта подпомага приложната работа с присъстващите във всяка от тях общи патерни. А те са доволно ясни, когато знае какво прави. Което никак не отменя личното отношение, синхрон с конкретния индивид, работата през индивидуалната история и характерови казуси. 

Какво се получава тогава? Ако терапевтът е центриран, не храни неврозата със съжаление, но обича и нормализира, е „зает повече със себе си…“. "Прекрасно" скачане към заключения, при непознаване на актуално действения психотерапевтичен процес. 

Добрият терапевт не ви обяснява какъв ви е проблемът!

Частично вярно... Има една психофилософска школа - психоанализа. Чудесен когнитивен контекст е за кого да е, занимаващ се с психотерапия. Измежду тоновете баластна плява, от анализата могат да се извлекат полезни зрънца познание - защитните механизми, понятието за психиката като динамичен процес, еволютивните фази, характеровите структури... Да се извлече полезното обаче е едно, а да се прави психотерапия с психофилософска, антипрактична псевдология, съвсем друго. Нищо общо няма психоанализата с актуално ефективната психотерапия. Което не я прави лоша, а просто поставя умозрителната ѝ полезност в позицията на ограничена, но важна част от спектъра на една резултатно-холистична психотерапия.

Да се "изсипе" директно познание за психичния маладаптивен процес е неефикасно, поради защитните механизми и когнитивни изкривявания в самия невротичен процес, изопачаващи така подадената информация - не достига до целта си, остава единствено на информационно съзнателно ниво. Но и да се изчаква с години човекът евентуално сам, с помощта единствено на несугестивна интерператация от страна на терапевта, да достигне до собствени решения, е далеч по-хипотетично, непрактично и на дело, неслучващо се или реализиращо се единствено на идеационно ниво, нежели на прекогнитивно, където действително се осъществява невротичният процес – освен в твърденията на аналитиците, непотвърдени нито от наука, нито от резултатна практика.

Самата презумпция, аргументираща такава пасивност, произлиза не от прагматика, а от нефункционална идейно-социална структура (психоанализата), доказала несъстоятелността си, но функционираща във финансово-пирамидална социална система, целяща поддържането си въпреки непрактичността си. Като в онова изказване: „От 20 години ходя на психоанализа. Започнах, защото не можех да летя със самолет. Оказа се, че имам още камара проблеми. Сега, след 20 години, погребах няколко анализирали ме терапевти, аз самата станах психоаналитик, но със самолет още не мога да летя!“… Хм, вероятно времето е недостатъчно… Може би още десетина години анализа, а след това още 20-на приключване на терапията и след това, вече започва житейският полет… Хм - а дано, но… надали…

Когато се работи с тревожни, соматоформни, депресивни, хранителни и т.н. р-ва от невротичния спектър, опитът в резулатната психотерапия показва нуждата от достатъчно налична дидактичност (образователно-обучителен подход), насочена към общите параметри на конкретната нозологична единица, с която се процедира - да, ненатрапвана диагностично, а дали въобще споменавана, това е решавано според конкретния случай, динамика, клиент и развой в терапевтичния процес, когато и ако спомага този процес. 

Въпросният дидактичен процес е следван паралелно с диалектичния терапевичен подход, в който човекът достига до психична интеграция  и синтез на психично разбиране в спираловидна градация от себеопознаващо, съзнателно разширение и растеж. 

Да се твърди, че единият подход е по-верен, е невиждане на цялата картина на психотерапията, действително случваща предназначението си. 

„Добрият терапевт не ви говори за его, свръхаз и защити. Ако го прави, вероятно още преговаря учебника по психология за 11-ти клас.“

Да, като цяло, да. В живия терапевтичен процес, термините са в огромна степен спестявани, а езикът е житейски синхронен с този на клиента. Писаното слово - варианти много, а един талантлив автор може да пише по много начини, в зависимост от целевата си група читатели и посланията, които възнамерява да предаде в конкретния си текст - творчески артистично, популярно, научно - популярно, образователно, твърдо научно… Когато обаче в даден изказ като този от текста в кавичките, който коментирам, присъства частичност, филтрираща недовиждането си в свръхобобщаване, заявяващо неразбирането си, обявявано за валиден аргумент, мога да пожелая само здрав смисъл.

„Добрият терапевт не споменава Бог или майка ви, преди вие сами да го направите. Ако го прави, вероятно бърка психотерапията с проповед.“

Много вярно казано. От едното споменаване полза няма, така е – важно е да се живее Бога, да протича през присъствието на терапевта. Бог е любов, а без любов психотерапия няма. Има само орязани от мъдростта процеси, опитващи се да решат казуси от плоскостта, от която са създадени - а това не работи, както твърди и математикът-физик Айнщайн: „Не можем да решим проблемите от плоскостта на мислене, от която са създадени.“

По света, а все повече и дай Боже, с нашата активна дейност все повече и у нас, има поне 1000 вида психотерапии, включая православната, католическата, трансперсоналната, будистката, психосинтезът, йога и базираната на медитация (mindfulness based) терапии... 

Относно изчакването, имплицитно вложено в коментираната презумпция. Качественият терапевт не чака пасивно, а следва структуриран, активен терапевтичен процес, инвентаризиращ житейските преживявания, за да се извлекат характеровите структурни комбинации, съдържащи дезадаптивни вярвания, продуциращи невротична симптоматика – само за да може да проведе актуалната психотерапевтична преработка, през мотивирани малки стъпки, водещи до значими психични и житейски резултати. Тоест, в резултатната психотерапия присъства ясна структура, свързана с основни параметри, водещи от симптома на нозологичната единица директно към индивидуалните характерови вярвания, подлежащи на промяна. Такава работа, както споменах, е преобладаващо дидактична. В нея осъзнаването на клиента активно се индуцира, предпоставя, насочва умело. Успоредно се следва по-дългият, диалектично терапевтичен процес, „вървенето“ по който може да бъде фасилитирано в клиента единствено доколкото и докъдето самият терапевт е достигнал в пътя към самия Себе си. Един от начините за такова продвижение е аналитичният подход – но не само. Всяка теоретична парадигма или холистичен висок поглед, съчетаващ интегративно и крос-парадигмално, върши работа, стига да е следван в синхрон с житейската мъдрост, вече вложена имплицитно в невротичното състояние. Любяща мъдрост, извличането на която терапевтът единствено фасилитира със зрелостта и целостта си.

И ставайки дума за Айнщайн и психоаналитичните предразсъдъци: „ Да унищожиш предразсъдъците е по-трудно, отколкото да разделиш атома на частици!“… Особено когато зад поддържането на предразсъдъците стоят действащи финансови пирамиди… Но, въздържам се от продължаващи коментари от искрено уважение…

„Добрият терапевт не ви казва, че няма смисъл да търсите причините за проблема си. Ако го прави, вероятно никога не е преминал през собствена терапия.“

Привърженик съм на въпроса ЗАЩО. Дава много смисъл. А когато има достатъчно ясно и мотивиращо защо, се намира и КАК, както твърди и Ницше. Въпросът е, че паметта е конструктивна, а не извличаща реалност и достатъчно често се случва отговорите на ЗАЩО да са "телета под вола" на пожелателното мислене, изфабрикуващо обяснения там, където реален паметов достъп отсъства, освен при единици гении – примерно през еволютивните етапи преди формирането на мозъчната основа на хипокампуса, преди третата година от развитието на инфанта.. . Но и това няма особено значение, стига тези отговори да придават тяга на фокусираната вече в решения, в КАК и КАКВО терапевтична работа. 

Въпреки, че в реалната практика, включително и в собствената ми, е милиони пъти оборван, се шири аналитичният мит, че осъзнаването на пораждащата причина води до разрешаването ѝ. Нищо такова - едва няколко процента е от цялата работа, състояща се от малки и упорити, насочени към действени решения стъпки. Можеш да знаеш, че мама не те е гушкала като бебе, което сега резултира в партньорско вкопчване, травма от самота и изоставяне и паническо разстройство, но актуалното ѝ преодоляване далеч не е свързано с говоренето за нея, а с практически психотерапевтични стъпки (само давам пример…).  

Причината рядко е единично макротравмено събитие, а по-често е поредица от характерово индуцирани микротравми, случващи се в резултат на невротичното пречупване на стимулите от реалността през неадаптивни характерови убеждения/ интроекти. 

Аз самият съм холистик и, както казах, обичам да стигам до причините зад присъстващата тук и сега невротична симптоматика и характерови движения. Правейки го, съзнавам, че по отношение на психиката няма никакво минало, а настояще, присъстващо в дългосрочната памет, както и че както е възможно проследяването на етиологичните причини през автобиографичното минало, заложено в епизодичната памет, така и могат да бъдат видени директно отвъд такъв подход, в наличните сега и „под носа“, в дългосрочната памет маладаптивни убеждения. А има и психотерапии, при това твърде успешни, в които фокусът е изцяло сега и в бъдещето, а работата по наличното сега, вече предопределя едно далеч по-красиво житейско изграждане (например терапия на възможностите). Интересно защо ли такива подходи са твърде резултатни?! Според твърдението, на което отговарям, личната терапия е свързвана единствено с някакво хипотетично минало. Оказва се, че е напълно възможно да е съвсем различна както в прагматичния си подход, така и в теоретично-парадигмалните си разбирания.

Очевидно отново наблюдаваме филтриране на заключение въз основа ограничаване единствено до собствена мъничка визия, която от „дърветата“ на следвания лично терапевтичен метод, недовижда „гората“ на цялата терапевтична картина. Мдам…

„Добрият терапевт не ви обещава бързи резултати. Ако го прави, вероятно е повярвал на магическата сила, която му приписвате, докато го гледате като последна надежда.“

Реалната характерова промяна в качествена посока отнема години – това е факт. При това ползваните парадигми и методите на работа могат да са разнообразни, както и холистично интегрирани през изследователския, трансформативен  и инспиративен творчески процес на терапевта – когато го може.  

Съществува обаче факт, който масово е недоглеждан или въобще невиждан от мнозина колеги, нито описван в методите, през които работят. Няма разделение между цялостна характерова и симптоматична работа, когато симптомът е следван през естествеността на свързаността му с подлежащите го невротични характерови съдържания и динамични процеси – за да бъдат активно преработени до психичното здраве на любовта и смисъла.

Докато реструктурирането на характеровите програми до адаптивни в продължителния диалектичен подход е в процес, успоредно се случва и друга, естествена линия на терапевтична промяна. А именно, през симптомите, водещи като магистрала право до същите характерови програми. През отношението на любящо доверие в синхроничната житейска мъдрост на преживяваното състояние, симптомите са следвани до тревожните им "корени", съдържащи травмени вярвания, пречупващи възприятието за себе си, света и другите болезнено, невротично изкривено. Оказва се, че самото тревожно преживяване вече съдържа и решението си, когато е виждано в истинската му светлина, като урок по себепознание, интеграция и оцялостяване.

Писал съм за тази терапевтична линия. Малцина колеги я следват, а е най-естествената и съдържаща безценните съкровища на посланията на характеровата зрелост, вече присъстващи едва-едва прикрито в неврозата, подобно на брилянтни съкровища под слой от въглища. Тази линия на действие е много по-бърза - не защото някой нещо обещава, освен в нечие невежо неразбиране, а понеже е автентично задавана от динамиката на самото преживяване, зад което стои величието и мъдростта на негово височество Животът.

Забележи, не фокусиран в симптома, нито плитко замазващ го, а следващ го до невралните и психични несъзнаваности процес, водещ до трансформиране на  базисни характерови съдържания и преработка на фундаментални отношения в относително кратък времеви мащаб. Терапевтът не определя този срок, а единствено фасилитира процеса, помага с майсторството си в разкритието на природно вложените в неврозата диаманти от творчески смисъл.

Говорили сме за прекогнитивния, бърз път на процесиране на информацията, неминаващ през мозъчната кора, както и за бавния, процесиращ се през нея. Постепенната характерова промяна, практикувана от масата терапевти, следва дългия, през кората път. Валиден терапевтичен вектор е, част от коя да е добра терапевтична школа.

Малцина обаче въобще схващат мъдростта на този втория, споменаван по-горе терапевтичен вектор, засягащ бързия, прекогнитивен път. Качественият терапевт води промяната паралелно и по двата. Защото така успоредно-холистично съществуват не само в психичната, но и в невралната реалност. 

„Добрият терапевт не изисква от вас да сте силно мотивирани. Ако го прави, вероятно самият той се съмнява в ефективността на метода си и неизбежно ще ви припише вината при неуспех на терапията.“

Такова изказване предизвиква в мен искрена усмивка…  Познавам достатъчно на брой силно ефективни терапевти. Себе си не желая да самовключвам в това число – това е задача на хилядите ми клиенти.  Всеки един от споменатите терапевти, отличаващите се от масата колеги по ефикасността си, без изключение, генерира мотивация в клиента си още преди тета тет сесиите, а в самите тях го прави с емпатията, "танца си" с нормалните съпротиви, умението си за синхрон и водене, създаването на несъответствие между целевата промяна и статуквото, с вдъхновението си, с поощряването на самостойността на клиента, с цялостното си, мотивиращо към творчески плам присъствие.

Бих свързал умението за мотивиране със собствената вдъхновена мотивация. Илюзорната корелация между мотивация и съмнение в случая виждам като продукт на следването на тотално различен терапевтичен стил, в който действително мотивация не се изисква, но затова пък е не само неефективен, но уверено задълбочаващ невротичността с подхода си на безкрайно анализиране, превръщащо се в част от проблема на невротичното ментално предъвкване, нежели от решението - психоанализата, разбирана и практикувана по атавистичен, тотално извън духа на времето модел. 

„Добрият терапевт не ви изброява 16 вида терапия, които смята да миксира според нуждите ви.“

Вярно е - не ги изброява, нито еклектично миксира, но ги интегрира през характеровата си, холистична цялост. Духът на времето е все по-интердисциплинарен, крос-парадигмален, интегриращ потоци познание до гещалта на океана, надхвърлящ сумата от съставилите го притоци. 

Целостта (холистичността) няма общо с еклектична манджа с грозде, както е виждано от ниското съзнание. В еклектизма се комбинират елементи в произволен формат, като на бит пазар. Нищо общо с интегративния и холистичен подход.  Интегралният изследователски и трансформативен творчески процес (клик за статията) достига до нови, полезни и приложни парадигми и методологии, в случая в областта на психотерапията.  Малкият ум дори не може да се досети за що иде реч - нужно е лично, преживелищно познание на творческия процес от високо ниво. Ако отсъства такова познание, наистина по-добрият вариант е следването на малкото познавателно поточе на една парадигмичка и терапевтично методче.

„Добрият терапевт не говори повече от вас...“

Тоест, според аналитичния подход, говори по-малко… Хм… Терапията обаче не е количествен процес и въпросът е не колко, а как! Качествен процес е. В този дух, говоренето може да е много, малко или никакво, според конкретния казус и момент от терапията. Пасивното отразяване и интерпретация могат да бъдат малка част от една холистична терапия - но, ако само на тях се разчита - такъв процес вече не е психотерапевтичен, а обслужващ нечии финансови пирамиди, преподаващи анализа на психолози, учещи се да преподават на други психолози, без прагматично лечебна и действително помагаща стойност за крайния потребител - клиента. Защото с психоанализа или психодинамичен подход да правиш терапия на обсесивно компулсивно р-во, паническо р-во, генерализирано тревожно р-во, партньорски казуси, социофобия и т.н. – кауза пердута е… А къде и в какво е реално ефективна анализата тогава? В подържането на неефективната си мотивация за липса на развитие на „метода“ си. Развитие, отдавна случвано в когнитивната, хуманистична и консруктивистка парадигми.

Съществува друг психотерапевтичен мит, популиран от аналитичната ориентираност – митът, че психоанализата е нещо като „майка“ на всяка съвременна психотерапия. Нищо такова. Както писах по-горе, валидни елементи от нея могат да се ползват и е желателно да се ползват. В ефикасната психотерапия, не и повече! Ако говорим за теоретично парадигмалния контекст на съвременна психотерапия, а оттам и до приложната ѝ методология – сформирането ѝ започва с поведенческата наука от началото на 20-ти век и когнитивната революция, от началото на 50-тте години на същия век, до наши дни.

Но, не желая да продължавам, въпреки че прекрасно знам точно какво говоря…

..............

Източник на горния текст

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×