Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Здравейте! Ще започна направо по същество. Ситуацията, която сътворих и се намирам в момента ме побърква. Чувствам, че нито мога да взема категорично решение за бъдещето,което не е само мое, но и че ако не направя нищо, няма да мога да нито да се почувствам сигурна, нито щастлива. Най-просто казано - в депресия съм.

За да се разбере, обаче, същността на "побъркването " ми трябва да опиша, ако не детайлно, то поне отчасти причините довли до това ми състояние.

Омъжена съм, с две деца. Бяхме щастливо смейство с периодичните си проблеми, спорове и недълбоки кризи. Задружни с децата.|Абе от тези семейства, за които никой не предполага, че може нещо да го разтури. Често дори са ни завиждали. Сагата почна преди 5години, когато с приятелки-колежки тръгнахме по обучения и малки наши уикенди. Със съпруга ми също организирахме семейни кратки почивки. Между мен и едната ми колежка се породиха чувства, които ни отнесоха като порой. Животът ми се промени... Веднага ,обаче, виновно-еуфорично аз споделих това със съпруга си (дотогава тайни между нас нямаше, споделяли сме си всичко ...). Едно известно време той се опитваше да приеме връзката ми, опитваше се дори да бъде съпричастен с емоциите ми. След година напъни той се предаде, не можеше вече да потиска  ревността си. Започна да се озлобява и да ме тормози психически. Изтраях известно време и се изнсох на квартира с децата. 1година бях на квартира, но си исках съпруга, когото така силно обичах(още обичам). Чувства изпитвах, обче, и към нея. В главата ми нещата се преплитаха и се оформи невъзможност за правилно решение - линия на поведение. Всъщност какво значи "правилно" решение? За кого? Коя истина трябва да се гледа? Дълг, морал, отговорности или това, което те прави щастлив? Какво можеш да потиснеш, приемеш, наложиш? Докога, обаче, ще издържи на такава емоционална преса? Тъй като нямах ясен и категоричен отговор за създалата се ситуация, почнах да се затварям в себе си. И както обичах двамата...., изведнъж започнах да охладнявам. Скандалите заха редовно място помежду ни. Всеки си искаше неговото   ...

При един от пиковите моменти съпругът ми ме удари зверски... няма да обяснявам. Разделихме се. Той с премести по мое настояване. Минаха 3 месеца откакто него го няма. Липсва ми. Другата връзка, която едва крета не ме удовлетворява, макар да имам пълната подкрепа и обич от нейна страна.В съзнанието ми тя е  причината за всичко. Зная, че това не е така и че  аз отговарям за постъпките си, но.... В същото време съпругът ми ми липсва адски много. Явно съм му простила за удара. Слва Богу, че децата не тъгуват по баща си - разговрям с тях на тази тема......Има редица подробности, но рзултатът е следният: Нещастна, объркана, пропадаща - така се усещам. Н знам докога щ издржа така. Добре, че са децата да ме държат, та да не потъъна съвсем.

Моля за предложения за психотерапевт, който да ми помогне. От Пловдив съм. Благодаря предварително на отзовалите се!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За Пловдив: Диляна Колева. Искрено я препоръчвам!

преди 21 часа, АВВК каза:

Веднага ,обаче, виновно-еуфорично аз споделих това със съпруга си

Минало бешело... Ако можехме да ползваме машината на времето... Защото когато обичаш партньора си, страничната връзка единствено добавя елементи, чрез които с него ти е още по-добре и така дори заздравява семейството ти. Така стоят нещата в живота, какъвто е, извън нечий малък морал и "така или онака би трябвало"... Умната жена е и гъвкава, а гъвкавата жена, докато е честна със себе си и за пред Бога, в социален план умее да е пластична. Вече знаеш защо. Но, минало бешело...

преди 21 часа, АВВК каза:

Всъщност какво значи "правилно" решение? За кого? Коя истина трябва да се гледа? Дълг, морал, отговорности или това, което те прави щастлив? Какво можеш да потиснеш, приемеш, наложиш? Докога, обаче, ще издържи на такава емоционална преса? Тъй като нямах ясен и категоричен отговор за създалата се ситуация, почнах да се затварям в себе си. И както обичах двамата...., изведнъж започнах да охладнявам.

Това са въпроси за един трилион евро - точно в десятката на течащите социални процеси, хвърлящи човека в океан от минали норми, все още виждани,  но все по-миражно далечни, настоящи бушуващи промени (къде качествени, къде не толкова...) и неясни бъдещи ориентири... 

Кой решава кое е правилно, за кого е правилно, доколко е правилно, защо е правилно? Дългът или щастието? 

Преди време нормите идваха от църквата - повсеместната ѝ роля на морален компас, хилядолетия насочваше човешкото суперего като един изнесен навън, а всъщност интерализиран в собствената ценностова система родител, знаещ какво и накъде. Да, но западът съвсем официално и не на шега се нарича постхристиянски (тоест след-християнски, отвъд християнски), докато половете станаха от 2, на 222, а объркването е тотално. За добро, разбира се, винаги е за добро. За да се създаде нещо ново, е нужно старото частично поне да се разруши. Шива (1) в действие.

(1) Шива - Хинду символ на преобразуващата енергия, на смъртта, раждаща живота, на разрухата, от която изниква съзиданието. Западни еквиваленти: Жар птица (Феникс), астропсихичната символика на Плутон.

В България и доста държави наоколо, за половин век, на мястото на социално институционализираната църковност, раздаваща морални ориентири, застана партията - коя партия, знаем. Като се замисли човек, ценностите индоктринирани от "червеното знаме със сърпа и чука", бяха много подобни на църковните: братство, сътрудничество, работливост, заедност, скромност, единен върховен ориентир - единствено на мястото на тоталността на Бога и вярата, застана тоталността на партията и науката. Но, подобията в ясните ориентири, отвъд това символично заместване, бяха явни за виждащия ги. 

Съвременното "демократично" общество - временно е. Текат деградационни процеси, докато живеем в интересни времена на бързи промени. Бялата раса загива, отрекла се от любящата нравственост и захванала се единствено за култа към мамона, нагона, егоцентризма. Забележи, говоря за любяща нравственост, а не за човешки моралец. Не съдя, в никакъв случай. Разликата между двете е качествена. 

 

 

 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Та, дългът или щастието?

Дилемата е фалшива - ограничава в двете опции черно-бяло, докато съществува трета и сто и трета... 

Дългът? За малко работи такъв избор. Не след дълго обаче, както сама чувстваш, се случва потискане, което депресира. Малкото човешко ТРЯБВА на дълга, е като шамандура, едва удържана от усилията за правилност, неподдържани обаче от нищо, освен от интернализирания фалш. Този социално интроектиран фалш може да се представя за "духовен и правилен" или за "социално желателен и верен", но си е преструвка. Лишен е от нещо - липсва му естественият порядък, няма любов в него. Неминуемо шамандурата на малките човешки усилия се изплъзва и изплува на повърхността - неслучайно, дири слънчевите ориентири, не натрапено човешките. Тогава обаче се започва едно самообвинение за направените "простъпки", започват опити за вярна правилност, които не след дълго отново биват избушвани от нуждата от любов и свобода. И пак и пак, понякога в доживотна въртележка, обещания, нарушаване, вина и пак и пак...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тази въртележка е добре позната на подсъзнанието на човечеството - в последните няколко хиляди години пра-пра банбите и дядовците ни, живеещи в родовите ни памети, са се вихрели на виенското ѝ колело и като заучена програма, крещят от хромозомната ни, генетична памет. Когато обаче съзнанието се разшири до осъзнаването на тези болезнени, невротични викове извътре, идващи от колективното несъзнавано в нас, енергията им може да бъде прихваната и канализирана до различна изява.

Другият избор - щастийцето.

Ако социалната система и нейните индоктриниращи институции преди поддържаха дълга, понастоящем се наблюдава залитане в друата крайност. Тотатен егоцентризъм, краен индивидуализъм в услуга на хедонизма, въздиган в култ. Краен хедонизъм, гонещ личното щастийце, докато всъщност слугува на нагона и малката, човешка откъснатост от любовта. Стреми ли се човек към щастието обаче и отдава ли се на нагона, нещастието само почва да го преследва. Защото както малкото човешо ТРЯБВА, така и култът към щастието, водят право към болката -така разботи диалектичната спирала на съзнанието, в случая слизаща по витките си надолу.

Повече човешко моралче, повече изтласкващо потискане и повече избухване на забраняваното. Защото е сладко и разбиващо каквато и да е малка, человеческа преградка от социални илюзии, налагани като норма, докато със сигурност са счупвани от нагона за живот. Тази психо и социодинамика е добре позната на управляващите от високо ниво и служи като инструмент за едно вътрепсихично разделяй и владей, създавайки вечен, нерешим конфликт, на който отвън се дава "правилното" според управляващите го решение, угодно за целите им, по правило никак не благоприлични. 

Но, крайностите странно как, или по-скоро закономерно, си приличат. Когато човек или цяла цивилизация подгони нагонно обусловеното си, хедонистично щастие, лишено от ориентира на Бога (Дао, Дхарма, Буда природата...), на любящата нравственост и смисъл, идващи от Него, постепенно се случва същото мракобесно деградиране, както и при виновното потискане. В началото е чудесно. Човекът или общественият човек, тоест социумът, се чувстват свободни и разкрепостени, докато всъщност практикуват свободия и разлагащо самоковаване. Колкото по-дълго така се служи на човешката свобода на щастийцето, отделено от СМИСЪЛА на Дхарма, толкова повече радостта изчезва, подменена от все повече сивичка страст, постепенно все повече и по-често преливаща се в антипода си на агресията. Агресия в началото себеаявяваща се, но постеенно, ведно с отдалечаването от любовта божествена, все повече слизаща до болния гняв, разочарование и дори насилие. Така се случва в индивида, робуващ на щастийцето, както и в обществото - понастоящем западното общество онагледява този процес в проследими "с просто око", в рамките на десетилетия и броени години деградационни етапи, което пък предпределя бъдещето на цялата западна цивилизация... Но, офтопик - да се върнем на индивида и вас!

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще говоря на "ти"  - по-човешко топло е, както и изразяващо много повече сърдечно-емпатийно уважение от дистантното "Вие"... 

Ето те теб - накъде? 

Избереш ли спирачката на човешкоо моралче, си като упрвляваща кола с мощен двигател, който постоянно дава "газ до дупка", а ти е нужно нон стоп да натискаш спирачката в постоянно нащрек и недоверие към взривяващите те отвътре импулси - а това бързо невротизира, трдвожи силно и депресира... В началото проработва, но не след дълго...

Избереш ли хедонизма, дори и освобождавайки се напълно от вината, в началото е о'к. Обществото, в което живеем, допуска тази пътека - нито църква, нито някакъв механизъм на социална обратна връзка и регулиращ порядък възпира, както преди... В началото работи. Ето те, разделила се с любимия съпруг, когото истински обичаш и който наистина те обича, в името на друга, също налична, но странична любов. Да приемем, че децата също приемат избора ти и заживееш в едно съвременно семейство, с новата си партньорка, а децата общуват с вас двете и баща си. Привидно всичко е наред - американските филми бълват такива варианти - неслучайно, като част от процесите на потъване на западната цивилизация (част от която сме в Б-я), рационализирани като развитие. Не, не е лош този избор, както и горният. Не говорим през бинарноста добро-зло. Тя е част от конфликта, не от решението му. Просто проследяваме. Нека видим развоя... Минава време. С партньорката нещата са вървели, поне е в началото. После, кой знае... Когато живеем заедно е различно, не е като в любовните срещи, в които е само хубавичко. Да приемем обаче, че нещата вървят и след години. В децата са заложени обаче съответните послания за раздяла, в тях самите явяваща се разделяне между ума и чувствата, между искам  ирябва, между любовта на мама и татко, в тях репрезентиращи вътрешно единство между приемане и здрави границ, твърдост и доверие... Искаш или не, повлияло им е - факт, с който би им се наложило в собствените си животи да се сблъскат след време. Цивлилизацията, в която живеем, поддържа този избор - лесен е, надолен е. Толкова, колкото и другият, привидно нагорен, но отново в същата посока. Представи си обаче, че след време бащата на децата, ти залипсва - толкова сол сте изяли заедно, две прекрасни деца сте отгледали, през толкова трудности сте минали... А ако в битовите взаимоотношения с партньорката не потръгнат нещата? Не знаем, наистина не знаем - нито аз, нито ти, нито тя, нито той, нито те - никой не знае... 

Забележи, говоейки за избора на другата партньорка, не говоря за чиста любов, а за щастийце и хедонизъм. Защото любовта е много повече от удоволственото щастийце. 

Иборът е невъзможен от позицията на ума и неговите плюсове и минуси. Защото колкото повече трупаме на тези ментални везни плюсове в едната посока, толкова се появяват и в другата. Както и минусите. Вече и не от днес, болезнено познаваш тази неразрешима от позицията, от която е създадена, дилема. Нали така?! 

Тогава, ако нито потискането и изборът от глава, е самостоятелно валиден, нито от ИСКАМ  - тогава накъде?! 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Виждаш ли - знам, че четейки, се хвърляш от този на другия избор, дерзаеш се. Както и знам, че през това време в теб тече процес. Неслучайно ти пиша така и те водя с писането си през това взаимно отричане на борещите се противоположности в кнфликта ти. 

Знам, че минаваш през болезнено страдание. Знам обаче и че имаш нужда да си изстрадаш тази борба. Защото само така можеш да стигнеш до решение, което вече не е или-или, а обединява и двете както като социален избор, така и вътрешно психичен. 

Иска ми се да спестя тази ти пътека, да ти кажа "Ето това е изборът!"... Иска ми се, но освен че нямам право, защото това е твоята съдба и избори, не е и добре да го правя, а сърцето ми, което искрено ти желае доброто и те обича (макар и да не те познавам, но чувствам рез редовете и обичм, просто защото обичам), осъзнава, че проявата на любовта ми е да ти позволя да стигнеш до решенето си, като единствено имам право меко да насоча този процес. То е като в онази притча за човека, наблюдаващ как от какавидата, се ражда пеперуда. Искал да ѝ помогне, ,много искал и затова взел ножката и разрязал пашкула. Пеперудката се измъкнала, опитала се да полети, но така и не успяла... Защото не била готова, не била събрала сили, вътрешният ѝ процес не бил преминал една диалектична граница, за да стигне от колебаеща се между листата на гъсеничката, до нектара на пеперудата. А това не е умствен процес - цялостен е, като само се изразява през ума, но всъщност е от духа. Оттам е и решението - от тази трета, съвместяваща и синтезираща позиция, над привидно противоположните избори. 

Наскоро гледах по тв канал за т.н. квантова биология - официален научен клон. Обясняваха как една фотосинтеза или преминаването на поповата лъжичка в жабка, просто не може да бъде обяснено от позицията на механичната химия и биология, а само през квантовите процеси, надхвърлящи обичайната перспектива... 

(Ще пиша още, налага се да работя...) :)

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря безкрайно за готовността да ме консултираШ (нали на ТИ?)!

Ситуацията наистина ме парализира, като ме тласка от решение в еднаата крайност до решение в другата, като се опитвам във всеки момент да си давам ясна сметка за евентуалните ситуации - положителни и отрицателни, при евентуален избор. В един момнт дори си мисля, че да продължа без когото и да е от тях ще е най-добре. Така или иначе мисля, че няма да мога да се преборя с мисълта, че тя е причината животът ми да придобие вид на бъркани яйца (абсолютно съъм наясно, че изборът съм направила аз, че аз отговарям за постъпките си, но този ореол ще стои над нея), а от друга страна мисля, че чувствата ни със спруга ми са прекалено "замърсени", деформирани, дефектирали. Да не говорим, че месец-два се стрясках от отврянето на вратата на спалнята, като  стигах до рев, осъзнавайки каква травма ми е нанесена от физическото стълкновение.

Относно варианта да живея с нея е немислим. Дцата са наясно, че съъществува друг човек, но не съм разяснявала кой е. Нямат и представа, макар да я познават. Не считам за правилно да се установяват такива "семейни"взаимоотношения. Може и да прозвучи странно предвид моята бисексуална ориентация, но не смятам, че е правилно хомосексуални двойки да отглеждат и оформят мирогледа на подрастващите. Все пак не бива да се забрвя, че появяването на деца е резултат от хетеросексуални взаимоотношения. Да не говорим как бива обяснено кой каква роля заема, защото това би бил следващият момент, който би възникнал .

Отначало вярвах, че можем тримата да изживяваме прекрасни моменти...., но не и сексуално. За мен те бяха свсем различни и макар да изпитвах желания и чувства към двамата комбинирането не изглеждаше възможно. А може би щеше да се получи, но не ги желаех в едно, а поотделно. Нистина успяхме да направим няколко излета заедно, но дотам...Аз отказах.

Сега отново трся контакт с него . С нея го имам ежедневно - приятлски. Влечение не изпитвам. Казала съъм й го. Тя чака да се събудя отново, но аз не зная дали изобщо мога...Чувствам се празна, апатична... Изпдам в ревливи кризи и почвам да избягвам дори приятни изживявания с когото и да било. Зная, че не бива, че трябва да си доставям положителни емоции, но всичко ми с вижда празно. Добре, че с децата се разсейвам, защото не са ми чужди и суицидни мисли.... Обичта и отговорността към тях ме държат да не потъна съвсем.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Аааа, и още нещо: Не очаквам от никого отговор. Отговорът и решението трябва да са си мои. Рецепта за душевно лечение не чакам от теб или който и да било психотерапевт, психолог и... колеги. Този тип разсъждение ми е чуждо. Никой никого не може да накара да извърши нещо (не говоря за случаите на целенасочена манипулация, внушение или пистолет в слепоочието).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тук дори не консултираме - просто даваме обратна връзка, помагаме донякъде. Личните консултации и психотерапията, са различни - при тях има жив контакт, обменът на информация, е далеч по-голям, присъствието е наситено, ползват се целенасочено похвати така че човек да намери това, към което преживяването му вече го води. Да, дори в личния контакт, директното съветване е изключение, а помагането е на самопомагането. Насочването е към собствените отговори. Имаш ли нужда да си пишем оттук насетне?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мисля, че вече си наяно, че въпросите, които ме задушават са много, постоянни, нахални и все по-изникващи един от друг. Благодаря за разговора и отзивчивостта! Няма нужда да продължаваме, макар да ми е полезна предложената и организирана информация, която ми предлагаш. Играта между съзнавано и не продължава във всеки човек. 

Последен въпрос, моля. Ти даде своята препоръка за психотерапевт, за което благодаря, но нещо говори ли ти името Гергана Кехайова? Работи ли и има ли необходимата подготовка за казуси и главоблъсканици от моя сорт?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Познавам Диляна - на нея бих се доверил. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×