Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Човек_88

Дискусия относно приложението на медикаментите при тревожност и депресия

Recommended Posts

Здравейте. До настоящия момент във форума не съм попадал на подобна тема. Наясно съм, че огромна част от пишещите тук са против лекарствата, но аз мисля, че всяка позиция, доведена до крайност, не е добра. Не одобрявам издигането в култ на лекарствата, но отричам и тяхното сатанизиране. В тази връзка, искам да задам някои въпроси на пишещите тук. Сред тях има и медицински лица, което гарантира още по-голяма полезност на дискусията. Под медикаменти имам предвид антидепресанти /SSRI/, транквилизатори, невролептици. Няма да конкретизирам ефектите на всяка група от тях, а ще използвам общото събирателно понятие "лекарства". За мен позитивите са следните:

- непрекъснатостта на лечението в рамките на поне няколко месеца след подобряването и изчезването на симптомите гарантира изолирането на фобийните настройки на индивида и съдейства за наслагващия се акумулативен и антифобиен ефект на медикамента; второ - продължителното лечение цели „забравяне” и обезличаване на проблемните за пациента ситуации, личности, поведенчески модели, конкретизирани и добре познати страхове на индивида; трето - инхибиране на поведенческите модели и защитните механизми за съхраняване на страховете, които са сраснали с индивида (страховете са скрити фактори, с които човек се адаптира и постепенно ги приема за свойствени, сякаш не може да живее без тях). Терапевтичната концепция дава възможност за прекъсване на порочната патогенетична връзка на конкретните и реални страхове на индивида със симптомокомплекса на тревожността. Страховете са основен генератор на повишеното патологично ниво на тревожност във фазата им на непреодолимост - страхова декомпенсация. По този начин се затваря и циклизира порочния кръг страх - тревожност. Отделянето на страха от породената от него тревожност и конкомитентна вегетативна симптоматика на практика неутрализира психичната сила на страха. Налице е следната патологична релация между физическия симптом и психичния статус на болните: поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака. Повтарянето на цикъла стабилизира все повече порочния кръг, а допълнително създалите се психични абнормности се наместват във всеки един етап от него.

- реален физиологичен ефект - потискайки страха и симптомите за определено време, ти излизаш от зациклящия мисловен модел и от въртележката на страха. Спираш да свързваш излизанията със страхове и симптоми и да мислиш за това, моделът се пречупва и когато вече спреш да се сещаш за тези глупости, няма да отделяш и адреналин, който да прави кризата. Знаеш, че навън няма да имаш симптоми, съответно защо да мислиш за тях? 

- след проведен разговор с хора, приемали SSRI антидепресанти ми беше споделено, че пиейки ги, те просто „забравят” да мислят тревожно и не изпитват реални физически симптоми. А като не мислят в „глупости” и не изпитват симптоми, спира необходимостта от производство на нов адреналин и страх от страха.

- дали мислите не са тревожни, депресивни и объркани заради нарушения мозъчен дисбаланс, а не обратното?

- потискането на симптомите за определен период от време дава на човека „спокойствие” и възможност да работи върху себе си и да спре с фиксациите, включително и да започне терапия. Ето например, когато нямам световъртеж, аз въобще не мисля за него. Няма ги и следващите го страхови модели и възприятия.

- относно страничните ефекти – има ги, но пък ежедневното живеене в тревожност, демобилизация, мини депресии, ограничения , не е ли страничен ефект на един непълноценен живот?

- симптомите и страха се дължат на адреналина и кортизола, а антидепресантите повишават серотонина. Това е ясно. Ясно е, че може да има и плацебо ефект. Но какво да кажем тогава за транквилантите? Те „помитат” всички усещания за минути. И освен това, защо хората, които приемат антидепресанти, казват, че имат повлияване на тези мисли. Хората с обсесии – също.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тези опити за разсъждения, твои ли са или копирани? Ще пиша, имам какво да кажа, коато стигна до времево прозорче. Благодаря за добрата тема!

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен не са опити, а са си разсъждения. Базирани са на опита на хора, които са ползвали и/или ползват медикаменти, ако това има някакво значение. Моето мнение съм го написал в темата - в началото и в други нейни части. Ще се радвам наистина да споделиш мнение - вярвам, че има какво да кажеш и че ще бъде полезно, особено ако е обективно, а не черно-бяло, целящо на всяка цена да омаскари и тотално да отрече лекарствата. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Темата е толкова голяма,че ще трябват няколко месеца, за да може да се постигне, поне малко яснота за какво точно става дума.Аз ги нямам тези месеци.Ще си позволя, да цитирам ,само два реда от книгата ,, Осъзнатият път през депресията,, М. Уилямс и .....

,,Оказа се, че антидепресантите ,, оправят,, депресията, но само докато ги взимаш.Спреш ли ги, тя се завръща още на другият месец.Естествено , нито на пациентите , нито на докторите допадаше идеята, че трябва да се тъпчеш с лекарства до гроб, ако не искаш тази злокобна сянка да прекрачи отново прага ти. И тогава в началото на деветдесетте започнахме да проучваме възможността за изграждане на един съвсем различен подход,,

Аз съм до тук.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Радвам се, че е копирано - добре би било да уточняваме. Аз ще пиша - мислех за статия в тази посока, а синхронично сега получавам стимул. Относно опитите - твърдя, че са такива. Освен логическите грешки на повърхностно ниво, са наситени със семантични (смислови) мощни искривявания, идващи както от проследимите в текста невротични механизми, така и от определен мироглед, слабо функционален спрямо целокупния живот. Черно-бяло - в никакъв случай. С течение на времето аз самият се промених, омекнах в тази посока, станах много по-толерантен и центриран. Та, ще пиша - своята визия по темата, както и ще коментирам копирания текст.

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Такаааа... За психофармака, с любов! :) Усмивхвам се, да - но, с любов, именно с любов. 

Благодаря на психофармацията! Искрено, благодаря! То е като при денталната медицина - нито е весело, нито много удоволствено, нито искано, да седиш на зъболекарския стол  -само каточуеш звук ана машинката и наструхваш, до мозъка на костите... Така е. Но, благодаря на зъболекарите - нямаше ли ги, отдавна щях да си ходя без зъби, или умрял от възпаление... Когато се налага, налага се, а съвременната медицина, колкото и да е обвързана с бизнеса, все пак върши работа - и още как! Въпреки тази си финансова обвързаност. Но, това е по-голяма от обсъжданата тема, предмет на друго писане. А по темата, през аналогията, в която говоря за зъболечение, а всъщност метафорично правя връзка между аналогични процеси при душелечението - ако ги нямаше дентистите, които въпреки че за да оправят, е нужно да доразбият, щях да дъвча карамфилчета и да жабуркам с ракия, но уви, нямаше да има на какво да помаа, когато бих бил без зъбки - защото от средата на 20-тте ми са мега зле, както и на родителите ми... Тук аналогията навлиза в генетиката, задвижваща известни процеси както в костите и зъбките, така и в нервната система и умчето... Генотип, проявяващ се фенотипно. Върху фенотипа може да се въздейства епигенетично, но върху генотипа - е, казват някои, че може, но това си е титанична работа... Но, само начални податки, за който вече свързва точки - по-натам ще пиша по-цялостно.

Та, за психофармака, с любов! Да, със сърдечна и истински невинна, чиста благодарност пиша за психичното въздействие, което определена фармацевтична химия оказва върху психичните процеси. Слава Богу и слава на изследователите, достигащи до тези вещества - защото са истинско достижение в когнитивните невронауки, психиатрията и въобще, в съвременните човешки опити за лечение на душевното здраве. Както намекнах, относно пеминаването на здравата граница и връзката между мега-фарма бизнеса, парите и продажбените и маркетингови стратегии, оформящи по икономически път и глобални отношения и идейни становища - в друга статия.

Психиатри и Психотерапевти

Често проследимо е едно глуповато и твърде детинско, черно-бяло противопоставяне между тези два "лагера". Типично е при начинаещите, работили по-малко от началните десетина годинки колеги от страната на единия и от другия "фронт". Защото преди тези поне дестина години, практикуващият клиницист, е начинаещ, твърдя го. Такава инфантилно разцепваща позиция е типична и при колеги, пропускащи вътрешното си израстване и диалектична интеграция на противоположностите и синтез до по-висока, обхващаща, а не противопоставяща хармонично и двете гледни точки, визия. Такова противоречие отсъства при зрелите, развиващи се постоянно психиатри и психотерапевти. Психиатрите разбират нуждата от психотерапия при т.н. малка психиатрия - при неврозите. Съответно я учат.Психотерапевтите на свой ред, още в обучението си по психология в унверситетите, учим невронауки и психиатрия, а във всяка една от школите, в които се обучаваме, детайлно, ведно с психопатологията, изучаваме и психофармацията. Поне в качествените психотерапевтични школи!

В реалността липсва дихотомията психотерапия или психофармация. Налице е обаче визията докъде, как, по какъв начин едното и доколко, другото.

По-надолу ще пиша... А сега, трабахо... Хубав ден! :)

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 31.01.2019 г. at 11:28, Човек_88 каза:

Наясно съм, че огромна част от пишещите тук са против лекарствата, но аз мисля, че всяка позиция, доведена до крайност, не е добра. Не одобрявам издигането в култ на лекарствата, но отричам и тяхното сатанизиране

Съгласна. 

Въпросът за мен лично не е "за или против", а "Има ли необходимост в този конкретен случай?" Всеки такъв е абсолютно уникален - комбинацията от личностните характеристики, историята на човека (епигенетика), генетиката, също, да, абсолютно, факторите са непренебрежимо много. 

Когато общувам с човек, който буквално лежи на медикаментите, вкопчил се е в тях като в последната си надежда - за мен става ясно, че е далеч от разрешаването на "проблемите си" - най-просто казано. Далеч е от познаването, обичането и уважаването на себе си. Това е объркан човек, нуждаещ се от подкрепа - но медикаментът не може да замени подкрепата на специалист, а и чисто човешката. 

Не говорим за хора с установена психоза, разбира се, там медикаментът в общи линии е съпътстващ през целия живот. 

В 31.01.2019 г. at 11:28, Човек_88 каза:

дали мислите не са тревожни, депресивни и объркани заради нарушения мозъчен дисбаланс, а не обратното?

Това е като въпроса "кокошката или яйцето?" Аз лично подкрепям теорията за метафизичното първоначало на всяка болест. Тоест, никога неразположението не тръгва от биохимията - преди това има друг "стартер". Дали ще го установим - ако това е възможно, защото вярвам, че не винаги е, и дали ще действаме към промяна, са отделни въпроси. И това също е много, много дълбока тема - и много интересна... 

Но медикаментите като временни помощници - да, биха могли да ускорят процеса на учене и качествена промяна в начина на мислене и живот, когато са наистина необходими - според мен консултацията с психотерапевт би трябвало да предхожда тази с психиатър. Психотерапевтът, ако е опитен, може да прецени дали да насочи пациента си към втория. И това е често объркване - някой го "удрят" паник атаките и тича при психиатър за "ЛЕКарства", започва да ги пие и туй то.

Това по-скоро ме тревожи - медикаментът, виждан като решение, вместо като временен помощник... 

____________

Преведох и дописах една кратка и лесна за разбиране статия относно философията на Карл Юнг за тревожността - струва ми се, че има връзка с темата и мнението ми. 

Редактирано от Ines Raycheva

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Психофармацетвичните медикаменти, са неизменно нужни при някои психиатрични състояния. При психозите и при остро развитие на някои личностови разстройства, са незаменими. И слава Богу, че ги има. Тимостабилизаторите регулират настроението, невролептиците допамина. Да, имат вреди и странични ефекти, но ползата от тях, когато са подходящите, в точните дозировки ,комбинации и схема на прием  - ползата надхвърля минусите. Защото с тях човекът има шанс за нормален живот. А без тях, практически не. Психозите са болести и отношението към тях, е като към такива. Дори и спрямо болестите, има по-широки становища от тези на механичната медицина. Болестта като път, свързване на преживяваното с духовни, ментално-характерови, емоционални и социално поведенчески причини. Аз лично съм привърженик на такова холистично мислене. При психозите, генетичната им предразположеност може да се разглежда като родова памет, кодирана на геномно ниво. Родовата/ геномна памет пък, както казват, точно резонира с личната, натрупана от самия индивид, съдба, неслучайно родил се именно в съответния род и семейство, с даден хромозомен набор и заложености. Затова, дори и при психозите, ролята на психотерапията е важна. Но, тук задължително на фона на медикаменти и успоредно с тях, по време на ремисия. Психотерапията удължава ремисията, фасилитира осъзнаването началото на нов епизод и с помощта на израдените когнитивни стратегии и отношение, по-"мекото" преминаване през такъв. Психотерапията съдейства откриването на причините за психозата - в рода и характера и съответно, съдейства изграждането на качества, възвръщащи акорда с любовта и смисъла, лекуващи епигенетично и въздействащи върху фенотипа. 

Та, при шизофрениите (проста, параноидна, хебефренна и т.н.), биполярното р-во, шизоафективното р-во, граничното - р-во и т.н., добре прецизираната комбинация от медикаменти, приемани по добра схема, в точните, вариращи според състоянието количества, са важни. Чудесно е, че такива средства присъстват. Да, не лекуват, а само парират остротата на психотичните епизоди. Но и това е нещо... 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Относно медикаментите при неврози. Качественото правило, е следното:

- Когато човекът има достъп до качествена психотерапия и силен в работата си психотерапевт и е мотивиран да поработи по хармонизирането на характеровите си схеми, продуциращи маладаптивно световъзприятие, симптоми и невротична идеация - тогав%а първият и по-разумен избор, е психотерапията. Такъв избор е оптимален, когато етиологията е преобладаващо психогенна, отсъстват хормонални дисбаланси в щитовидните, половите, задстомашните и т.н. хормони. Опитът ми в психотерапията показва, че от сто човека, потърсили психотерапевтична помощ, при над 95, етиогенезата е преобладаващо психична, а психотерапията дава чудесни резултати. Разбира се, това са само моите обективни наблюдения от 13-та год. лична практика, в която ползвам система за мотивиране и пресяване още преди първата психотерапевтична сесия. Когато неврозата е психогенна, мотивацията за справяне висока, а разбирането за преживяването е адекватно, тогава успеваемостта с помощта на психотерапията, е около 80%-на. При останалите 2-ма от десет, както съм писал и в други свои материали, се наблюдава комбинация от вторична печалба от поддържане на състоянието, ниска реална мотивация за промяна, както и прекалено механичен, виждащ неврозата като нежелана и ненужна болест, мироглед. Като добавим към тези проценти и хората с ендогенни етиопатогенетични фактори, наблюдението ми показва, че психотерапията е ефективно, необходимо и достатъчно само по себе си условие за преобразуването на невротично състояние в здрав, творчески и любящо смислен живот, при 70-80, средно 75% от потърсилите помощта ѝ. А тя винаги е помощ на самопомощта, помагане на самопомагането. 

Кой е подходящият и кой, възпиращият психотерапевтичната ефикасност, мироглед? Този, който върши работа, е разбирането за живота като разумен, синхроничен, а невротичните симптоми и напрежения, като тласкащ стимул към характерова синхронизация с любовта, мъдростта, творческата свобода,човещината и смисъла. Световъзприятие, в което самосъзнателният център е поставен не в его прищевките за непременно удоволствие, а в цялостната личност (Селф), от диалектичната позиция на коятото присъства прекомерно прилепване към удоволствието, нито твърде силно избягване на известно страдание, но учене и от двете, през по-високата призма на любящия смисъл. Разбира се, говоря за поносимо напрежение/ страдание, което служи като мотивираща сила, тласкаща характеровата хармонизация. Ако напрежението премине в мъчителна агония, тогава медикаментите са напълно допустими. Но, границата между нужното, учебно страдание и агонията, се определя от току що споменатите фактори: ендогенност и механична, его визия, разбираща ставащото като нежелана болест. В тази връзка, кога при неврози  психотерапията е допустимо да бъде комбинирана с психофармак?! 

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Кога при неврози, психотерапията е допустимо да бъде комбинирана с психофармак?! 

- При ендогенна етиология. Тоест, при биологични патологични промени, влияещи на психичния статус. Каква патология? Най-често (но не само - широк спектър от соматични състояния повлияват психиката деградиращо) малфункции на щитовидната, задстомашната жлеза ,половите хормони, хипофизни и хипоталамусни дисфункции. При съмнение за такива, а и като рутинна първоначална практика, е добре да бъдат направени медицински тестове. Както споменах, най-често резултатите са добри, което насочва към психогенност. Когато обаче не са, се вземат нужните мерки. Имал съм случаи на клиенти, увлечени по алтернативната медицина, които дълго са неглижирали адекватните медицински грижи, което води до плачевни резултати. Нищо лошо в алтернативните, природни методи. Те обаче в никакъв случай не противоречат на научно медицинските - допълват ги, но не ги заместват. Когато присъства хипер или хипо тиреоидизъм, когато в кръвната захар нивата са патологични и въобще, при ендокринна патология, лечението е нужно да бъде адекватно. Тогава, на фона на доброто медицинско лечение, идва ред и на добрата психотерапия. 

- При споменатия механичен светоглед, в който невротичното напрежение е виждано като нежелано и болестно, а самосъзнателният център е конвергиран около едно его, нагаждащо хипотезите си за случващото се по желанието си на всяка цена да му е добре. На него, не на целостта на Човека. В такава възприятийна панорарама, тревожното състояние е приемано като ненужен враг ,като резултат от генетични и биологични фактори. В подобно селективно внимание, насочващо се избирателно към разбиране, изследвания и обяснения, резониращи с изнесената навън локализация на контрола, виждаща се като случайна жертва на генетични изменения, се пропуска фактът, че геномът ни е резултат от мислите, чувствата, възприятието, преживяванията и делата на предците ни. Както и че собствените възприятия, нагласи, отношения, мислене, чувстване, преживявания и дела, са мощен епигенетичен фактор, предопределящ фенотипно кои хромозомни комбинации да бъдат активирани, парирани или дори променени. Пропуска се факторът свободна воля, при който казусът кокошка/ яйце, тяло и психика, е фалшива дилема, поради факта, че и двете са в постоянна, двупосочна взаимовръзка, а психиката не е страничен еволюционен продукт на по-ефективното оцеляване, а царица в психо-невро-ендокрино-имунологичната, психосматична верига. Но, такива допускания тук са удобни, което пък прави научаването на вложените в невротичното състояние благи характерови уроци, невъзможна кауза пердута за персона нонграта. Когато такава механична визия за себе си, света и другите (не само теоретична, а предимно преживелищно, като липса на смирена мъдрост), възпрепятства научаването на втъканите в тревожното състояние послания по акордиране на характеровите черти с пулса на мъдростта, тогава психотерапията се превръща в относително действена. Защото, дори човекът да се опитва да възприеме една по-широка понятийна и смислова панорама, понякога просто не е готов за такава. Парадоксът е, че именно напрежението, вложено в неврозата, създава психоемоционално "търкане", страдание, постепенно водещо към такъв по-обхватен смисъл. Такъв обаче тук се случва да не е желан. А когато последният липсва, обичайната тревожност започва да се магнифицира до мъчителна и агонизираща. При това, в обсъжданите психични съдържания и динамика, никак не е задължително да присъства ендогенност. Въпреки това, изборът тук е или изцяло фармацевтична терапия, или комбинация от такава и психотерапия. 

В практиката ми, субекти с описваната механична настройка, ме търсят рядко, поради настояването ми за предварително прочитане на материалите ми, което работи като сито. Въпреки това обаче, въпросната квадратно мислеща настройка, се промъква... С времето, се научих при такава да бъда далеч по-толерантен към употребата на психофармацевтични медикаменти, успоредно с психотерапията. Но, пак казвам, в практиката ми, това са изключения. Обсъжданата куца панорама, има подварианти: механичният материалист, т.н. популярно менталност на кифлата/ кроасана, примитивно отъждествяващият се с тялото си и т.н. 

- Още един психодинамичен факт, налагащ употребата на химия, евентуално успоредно с психотерапия: мощните вторични (или първични, съзнателни) изгоди. При такива, неврозата изпълнява важни междуличностови и социални функции и всъщност, е желана, въпреки външното заявяване на желание за справяне. Когато обаче, психотерапията започне да придвижва човека към реално справяне, се задействат силни съпротиви и негативен пренос. Ако терапевтът настоява в опитите си за преобразуване на състоянието, е дисквалифициран - защото реалната заявка тук е не за преобразуваща, а за "масажно-успокояваща" психотерапия. В такива случаи, мъдростта на опитния терапевт насочва към психофармак. А, решението дали да се съобрази с такава незряла заявка, е лично. 

Та, психофармация, успоредно с психотерапия - при ендогенност, квадратно-механична визия и силни вторични печалби. 

- Изключения - рядко, наистина изключително рядко, в практиката си на психотерапия, наблюдавам следния казус. В човека липсват ендогенни фактори в етиологията на състоянието му (медицински потвърдено), разбирането, но и преживелищното му усещане за себе си, света и другите, е цялостно, готов е да се учи, развива и расте, отсъстват печалби... В същото време, тревожността, депресивността и симптомите им, упорстват. Сякаш на такъв просто "му е писано" да изстрада, въпреки всички качествени усилия... В такъв случай, психофармакът също е допустимо да бъде ползван. Но, такива случаи, са много рядко изключение. В момента на писане на тези редове, работя психотерапевтично 13-та година - за всички тези години интензивна и ежедневна практика, съм имал едва 2-3 подобни казуса.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чудесно разграничение. А какво се прави в случаите, в които даден субект попада в някоя от изброените категории, подходящи за антидепресанти? Какъв е ефектът като ги започне? Потискане и НЕчувстване на симптомите и страховете ли? Аз лично никога не съм ги пил и затова не зная какво може да се очаква от тях. Единствено съм чувал хвалебствията на много хора - че отпадат страховете и симптомите им, както и ирационалните мисли, свързани със страховете и симптомите. Като минуси са ми споделяни предимно намаленото либидо и повишеното тегло. Единственото, което съм пробвал няколко пъти са били бензодиазепини и ефектът им върху тревожността беше много ярък - до 20 минути след приема на хапчето нямаше и помен от нея. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек 88, искрения ми съвет е да не прибягваш до лекарства, освен в наистина краен случай.

Започна ли терапия? Питам, защото като те чета, оставам с усещането, че плана ти е да използваш хапчетата като заместител на терапия. При всички положения, дори и да решиш да приемаш медикаменти, нека това бъде избор, който ще вземете заедно с терапевта ти.

Против лекарствата съм, не защото имам склонност да изпадам в крайности, а именно поради личния ми опит с тях.

Познато ми е чувството да се давиш в собствените си кошмари и на всяка цена да трябва да избягаш от тях.
Познато ми е облекчението, което носят два хапа дневно.
Познато ми е състоянието на мекотело, до което успокоителните те довеждат.
Позната ми е плашещата сила, която лекарствата дават, премахвайки/потискайки задръжките и страховете ти.
Познато ми е почти манийното усещане, че всичко е възможно и целия свят е пълен с щастие.
Позната ми е неспособността да позная себе си и да се идентифицирам с образа си в огледалото.
Познато ми е спокойствието най-накрая да съм се научила да функционирам с помощта на медикамента и да имам достатъчно смелост да прекратя приема.
Познат ми е шока да установя, че след преустановяване на лекарството, тревожността се връща, независимо от терапията и постиженията.
Познато ми е усещането целия ми прогрес да се срине за броени дни и да се върна не на нулата, а много преди нея.
Познато ми е пораженческото чувство при равносметката - 18 излишни килограма, разбъркано храносмилане и микрофлора (доста сериозни стомашни проблеми), силна замаяност и раздразнителност при отнемането на медикамента... и това са само няколко...
Позната ми е тъгата по безвъзвратно загубеното време от живота ми.

Ще доразвия най-баналната метафора (но колкото е банална, толкова е и вярна) - лекарствата са просто една патерица.
Научих се да ходя с помощта на тази патерица, и то много добре. В момента, в който я захвърлих, обаче, установих, че все още не умея да ходя самостоятелно.
Нещо повече - някои от мускулите, на които патерицата беше помагала да почиват, бяха леко атрофирали.
Изобщо - нито ми беше станало по-лесно, нито бях по-близо до целта си.

Не знам колко е реално плацебото, но мога да те уверя, че симптомите на отнемане на лекарството са съвсем реални. При мен отнемането се изрази в безсъние, много силна раздразнителност и една досадна замаяност (никога преди това не съм я имала, но поне два-три месеца усещах, че не държа права линия, докато ходя).

Да речем, че планираш всичко много добре, подобриш се, изчакаш още малко време, за да си сигурен, но спирайки медикамента, при теб се появи замаяност. В този момент:
- Ще успееш ли да си дадеш сметка, че тази замаяност не е онази замаяност, и че се дължи на отнемането на медикамента?
- Или ще си помислиш, че състоянието ти се връща отново и без грам грация ще влезеш в добре познатия порочен кръг?

С годините стигнах до извода, че (ако кризата не е наистина силна, разбира се), приемането на лекарства може да служи само за една от следните цели:
- отлагане на неизбежното,
- заравяне на главата в пясъка.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте! Темата е доста обширна и всеки може да внесе малко яснота от позицията на собствения си опит. Но това, което главно забелязвам е борбата между хапчетата и психотерапията. А това е нещо много, много неуместно. Ние сме човешки същества и имаме определени предели на търпимост. При някои са по-високи границите при други не чак толкова. Главната цел на специалистите е помогне на човек да живее нормален живот. Дали е с хапчета или без няма абсолютно никакво значение. Защо ли? Защото уроците на живота не свършват с неврозата, а те продължават, докато сме живи. И хапчетата не са патерица, а просто един способ, чрез който може да се вложи животът на индивида в определен ред. 

  Истината е, че психологията е сравнително млада, като наука и ние знаем много малко за човешката психика и функциониране на човешкия мозък, като цяло. Говоря от личния си опит, аз не смятам, че хората, които могат да преодолеят едно тревожно състояние са в графата 90%. Аз смятам, че са много по-малко, около 20%. Това означава, че на всеки 10, които отиват да търсят помощ при терапевт психо, 20% могат да постигнат трайни лечебни резултати. Остават едни 30-40%, които се движат ту нагоре ду надолу и 30%-40%, които не могат да е повлияят от психотерапия.

Не можем да разглеждаме само болестите от езотерично естество. Да, Юнг, Фройд пишат за неврозата, но животът не е същият както преди. Човекът не е същият, както преди 100 години, променяме се. И с времето ставаме по и по нестабилни.  Стрес, напрежение, задължения всичко това си оказва влияние и главната цел на нас е да продължим напред. С хапчета или без това не е толкова важно.Важното е да продължим да живеем. Нека не мислим, че с взимането на хапчета животът ни става по-шарен...

А пък новото кредо, което се е налага масово, че едно състояние се преодолява с няколко сесии, не искам да го коментирам въобще. :)

Редактирано от Stefan Grekov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

което главно забелязвам е борбата между хапчетата и психотерапията.

Това е глупава борба, така е. Има си място и за едното, и за другото. По-горе ясно изразих становището си. Разделението психиатри-психотерапевти е пълно невежество. То е едно напрежение между противополюси, което се оказва разрешимо само от по-висока позиция, която включва и двата в баланс. 

В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

Ние сме човешки същества и имаме определени предели на търпимост. При някои са по-високи границите при други не чак толкова.

Така е. А тези граници зависят в огромна степен от мирогледа. Визията "на всяка цена да ми е добре" е толкова плитко орязана от реалността на смисъла на този живот, колкото и "ще търпя до безкрай, докато си науча уроците на всяка цена". В баланса е истината, в златната среда. Има нормално житейско, учебно напрежение. Започне ли да преминава в мъчение и агония обаче, балансът е нарушен. Учим се, растем - но не на всяка цена. 

В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

Главната цел на специалистите е помогне на човек да живее нормален живот. Дали е с хапчета или без няма абсолютно никакво значение. Защо ли? Защото уроците на живота не свършват с неврозата, а те продължават, докато сме живи. И хапчетата не са патерица, а просто един способ, чрез който може да се вложи животът на индивида в определен ред. 

Да, така е - помагането на Човека е важното. С хапчета - когато има нужда от тях. Според мен има значение дали с тях или без. Няма ли значение дали на човека с БАР или шизофрения ще му се помогне с хапчета? Или на този с остра проява на личностово разстройство? Или на депресивно суицидния? Естествено, че има значение.

За неврозите, обясних подробно и доста центрирано мнението си кога с и кога без.По скромното ми мнение, изказването "няма значение с или без", е размиващо. Защото, когато има нужда от медикаменти, е добре да се ползват. Но, кога се ползват, има значение.Мнението, че няма, е размиващо купиша централни фактори. А именно- наличие или не на ендогенност или преобладаваща психогенност. Разбиранията - не толкова и не само теоретичните, а тези дълбоко личностовите. Когато човекът има естествена дълбочина, широк мироглед, готов е да се учи, да поеме разумно страдание (забележи - разумно, не агония), когато преживелищно познава себе си като нещо повече от тялото и знае, че е на тази земя, за да се учи и от приятното, и от трудното, тогава при слабии преодолими вторични печалби и преобладаващо психогенна етиология на неврозата, психотерапията е изключително трансформираща и ефективна. Когато обаче човекът живее от позицията "искам да ми е хубаво, а всяко напрежение е излишно и лошо", вярвайки че е биологичен процесор и нищо повече, тогава самата презумпция за процес на учене от позицията на Човека става в най-добрия случай, техника, нежели преживелищно и мъдро познание. Съответно не работи  Пак казвам, не говоря за теория и четене на теософски и пр. книжки, а за наличие (поне в зачатък) на житейска мъдрост и присъствие на по-мащабен смисъл. 

В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

аз не смятам, че хората, които могат да преодолеят едно тревожно състояние са в графата 90%. Аз смятам, че са много по-малко, около 20%. Това означава, че на всеки 10, които отиват да търсят помощ при терапевт психо, 20% могат да постигнат трайни лечебни резултати.

Говорим на ниво невроза. 90% - с помощта на психотерапия и психофармак, не единствено психотерапия - не казвам това и ме цитираш неточно.

Моят опит е, че на ниво невроза, доста повече от 20% от потърсилите ме, постигат трайно подобрение. Но, това е само моят опит. Говорейки за психотерапията общо, нека уточним, че съществуват различни школи - хипноза, когнитивно-поведенческа, фокусирана в решения, гещалт, психотелесна, медитативно базирана и т.н. и т.н. - повече от хиляда са Изследванията обаче показват, че не толкова методът е важният, а личността на психотерапевта. Правени са мащабни изследвания, в които се вижда ясно, че терапевтични модалности с изцяло различна теоретична парадигма и практически подходи, имат средно статистически еднаква резултатност при работата си с едни и същи нозологични единици. Както и че при ползването на едни и същи методи, различните терапевти имат тотално различни резултати. Тук стандартизирането на психотерапевтичните изследвания удря на камък - оказва се, че методът е важен, но вторичен, а че това, което определя ефективността на коя да е психотерапевтична модалност и методи, са качествата на терапевта, на личността му. Донякъде и стратегиите му за мотивиране, но предимно харизмата, разбиранията, личностовото му, силно присъствие, мощната му вяра, емпатия, упоритост, пробивност, сърцата смелост, лечебно присъствие, автентичност и т.н. 

В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

едни 30-40%, които се движат ту нагоре ду надолу

О, да, точно така - закономерно е.

Неврозата представлява регрес и фиксация в по-ранен, детски етап от развитието, а психотерапията в сгъстен вид преповтаря и препрограмира процеса на едно по-качествено порастване, като личността на терапевта несъзнавано активно взаимодейства през трансферните процеси с основните интроекти на главните възпитателни фигури. Макар и на съзнавано ниво терапевтичната връзка да е колаборативно и равнопоставено фокусирана в справяне, несъзнавано терапевтът е поставян в позицията на мама и татко, едновременно, независимо от пола му/ ѝ и без значение дали и двамата го знаят съзнателно. 

Когато терапията свърши основната си работа,  а подобрението е отчетливо, по правило сесиите се разреждат, остават само контролни такива. Този процес несъзнавано преповтаря израстването на човека и прехода му към самостоятелната зрелост. В този именно преход, се наблюдава въпросното "напред-назад". То е като ритуал на прехода. Когато има нужда, отново могат да се направят по-чести сесии, но временно, като тенденцията е за отделяне в зрелостта на собствената смелост, самоувереност, самостоятелно справяне. Постоянно наблюдавам как това справяне се случва!

В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

Не можем да разглеждаме само болестите от езотерично естество. Да, Юнг, Фройд пишат за неврозата, но животът не е същият както преди. Човекът не е същият, както преди 100 години, променяме се. И с времето ставаме по и по нестабилни.  Стрес, напрежение, задължения всичко това си оказва влияние и главната цел на нас е да продължим напред. С хапчета или без това не е толкова важно.

Не, не можем и е глупаво да разглеждаме психичните състояния само през езотеричната призма. Но, през цялостна такава, можем. А тя включва и тялото и психиката равнопоставено, но с елемента на смисъла, който променя всичко. Да, времето е забързано. Стратегиите за справяне обаче е добре да са центрирани. Както писах, при психози, тежка проява на личностовите разстройства, медикаментите са задължителни. При неврози: при ендогенност (говоря предимно за ендокринно продуцирана психопатологична продукция, както и за чисто физически болести, повлияващи психичното функциониране. На мозъчната химия и казуса психо и ендогенност, ще се спра отделно) отрязано от целостта себе и световъзприятие, силни изгоди от поддържането на състоянието, медикаментите също са на мястото си. Преди време бях много по-краен - в това грешах. Сега имам далеч по-балансирано становище. 

Да, разбира се - да продължим напред. Тук обаче стигаме до това какво сме ние хората и как да продължим. Ако приемем, че в живота е допустимо известно страдание, което неслучайно и синхронично се появява в живота ни, за да извлечем известни характерови уроци така, че да се синхронизираме със смисъла, любовта и творческата си свобода, тогава самата ни настройка диалектично ни поставя в позицията на ученици и студенти в този живот. Такава цялостна визия в никакъв случай не отрича, а включва биологичната перспектива в себе си. А опитът ми говори, че когато не само теоретично, а мъдро и сърцато преживелищно човек я живее, извличането на хармонизиращите характерови уроци става с относителна лекота. А когато отсъства, малкото учебно страдание често прераства в агония - тогава, разбира се, психофармакът е напълно на мястото си. Понякога, въпреки липсата на вторични печалби, въпреки споделянето на една смирено-адекватна и мъдра възприятийна панорама, присъства прикрита ендогенност, която причинява тежка симпоматика, като хронично безсъние, което действително изтезава преживяващия го, въпреки всичките му искрени усилия за учене и себеразвитие. Тогава химията отново е допустима. Тоест, ендогенността може да бъде и не толкова явна - медицинските изследвания да са оптимални, психичните уроци да са научени в силна степен, но някои тежки симптоми (като безсънието) да персистират. Не сме фанатици - тогава помощта на психофармака е напълно на мястото си! 

В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

А пък новото кредо, което се е налага масово, че едно състояние се преодолява с няколко сесии, не искам да го коментирам въобще.

Такова вярване е популирано или от новичките в професията, изсилено несблъскали се с реалността, или от непорасналите, макар и с години практикували колеги...  Мислиш. че е ново ли? Имало го е откакто свят светува - не само в съвременната психотерапия, но и в присъствалата винаги в човешкото общество психотерапия, преминаваща от древността до наши дни през шаманските, жречески, медитативни и т.н. мистерии... Винаги е имало всичко, а всяко ново е добре забравено старо, както много вярно се твърди... Винаги е имало всичко... 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Искам да добавя и още нещо. Идеята е да се покажат на хората възможно най-много методи, за да се постигне крайната цел - те да се справят. Това справяне се постига по различен начин за всеки отделен човек. Крайното отричане или придържане към един или друг метод е неефективно, понеже при всеки работи нещо различно. За мен лично, при положение че животът е един, е признак на глупост човек да агонизира, да не живее пълноценно и да продължава да се придържа към определено поведение или стратегии, които не носят желания резултат. Работещият критерий за мен е точно този - избира се даден метод, пробва се, влага се усилие и мотивация в него, дава се разумен срок и ако няма ефект и повлияване, няма никакъв смисъл от някакво неоправдано и кухо упорство да продължаваш да се мъчиш. Същото важи и за медикаментите. Ако определеният човек е обиколил повечето психолози, чул е бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях, вижда че тези обиколки не дават резултат, а само си пилее парите, тогава е редно да опита и друг начин. Да, със своите негативи от това, проявени под формата на странични ефекти, но нима хората, които имат диабет и кръвно не пият лекарства със странични ефекти?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 6 часа, Човек_88 каза:

Крайното отричане или придържане към един или друг метод е неефективно, понеже при всеки работи нещо различно.

Точно така!

преди 6 часа, Човек_88 каза:

признак на глупост човек да агонизира, да не живее пълноценно 

Ако агонизира, да. В обсъждания смислов контекст на психотерапия и психофармакология, за да се насочи човек към психофармак, с или без психотерапия, е обоснован избор, когато: преживява психоза, остра форма на личностово разстройство, невроза с биологична етиология, при мощни вторични ползи от състоянието си или орязана, механично-редукционистична перспектива за себе си, света и състоянието, през което минава... (за изключенията споменавам в горните коментари)

.........................................

Ще ми се да добавя нещо, което по-горе не споменавам. Нерядко невротичната динамика и симптоми, са само видимото връхче на личностово разстройство: нарцистично, параноидно, ананкастно и т.н. ... А понякога и на продромална психоза.

.....................................

преди 6 часа, Човек_88 каза:

поведение или стратегии, които не носят желания резултат.

Ако говорим на ниво невроза, при преобладаваща психогенност на състоянието, когато желаното "махане на гадния симптом" е от его позиция, докато отсъства реално, искрено и дълбоко желание за учене и растеж от позицията на Човека, тогава да, фармакът е обоснованият избор. 

преди 6 часа, Човек_88 каза:

Ако определеният човек е обиколил повечето психолози, чул е бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях, вижда че тези обиколки не дават резултат, а само си пилее парите, тогава е редно да опита и друг начин.

Ако действително човекът искрено е работил по себе си в качествен психотерапевтичен процес от смирената позиция на цялостната си личност, при вещ психотерапевт и не се е получила добра промяна поради споменатите вече предикати, да - точно така. Ако обаче си мисли, че познава психотерапевтичните прийоми, подходи и реална психотерапия от чути и прочетени общи думи, това е фантазия. Ако пък е сменял много терапевти, то или те не са били нито резултатни, нито правилно насочили към обсъжданата комбинация, ако е имало нужда от нея. Или обикалящият е бил т.н. клиент-турист, тоест пренасящ липсата си на реално намерение за актуална промяна, тласкано от "подводни" изгоди, в дисквалифицирането на поредния терапевт, когато действително процесът започне да изисква цялостна трансформация. Казаното "бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях" може да се отнася единствено до психотерапевти със слаби познания, умения и присъствие, но не важи за другите, току що споменати варианти.   В реалната психотерапия нито методите са еднообразни, нито подходът е еднотипно заучен, а е изключително наситен, творчески процес с много влагане и от двете страни. Процес, който силно предизвиква, развива и променя човека, превръща го в сърцат, смел, обичащ и смислено живеещ. Ако е действително искано обаче.

Търси ли се "махане на симптома чрез ползване на метод" - такава заявка няма абсолютно нищичко общо с качествената, жива психотерапия. Защото е от споменатата его позиция, нямаща каквото и да е намерение за помръдване в посока смисъл и оцялостяване, което изисква здрави жертви и сериозно надскачане на лимити. 

За "пилеенето" на парите - дори и човекът да споделя споменатите по-горе фактори на ниво невроза, налагащи комбинация от фармакологична и психотерапевтична помощ, или ако преживява личностово р-во, че и психоза (в ремисия), посещението на добра психотерапия, си остава едно от най-ценните в стратегически план занятия.

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Бих искала да добавя малко пояснения към предния ми коментар.

Личното ми усещане е, че автора на темата обмисля да започне прием на медикаменти, гледа на тялото и на психиката си твърде механистично, недоглежда потенциалните опасности от приема на медикаменти и твърде много преувеличава очаквания положителен ефект от тях (по мое предположение търси така наречения quick fix, бидейки толкова резултатно ориентиран). По тази причина се опитах да използвам колкото се може повече изразни средства, за да опиша минусите, които съм преживяла.

Иначе, и аз не обичам крайностите. Добре е човек да не се насилва да мине по най-трудния път, само заради едното крайно убеждение. Добре е да проявяваме съчувствие един към друг, а и към себе си. Добре е човек да си помогне с каквото може (в случая медикаменти), когато нещата станат твърде напечени, а не да агонизира, само заради принципа.

Аз самата в даден момент избрах да се опра на медикаментите. Усещането за фаталност и неизбежност при "кризата" беше много, много силно и парализиращо. Тогава това е било единственото действие, на което съм била способна.

Редно е да поставим под съмнение и качествата на психиатъра, назначил схемата ми на прием. Вероятно е била възможна корекция, която да намали неприятните ефекти.

Редно е и да допуснем, че вече има медикаменти с много по-малко и много по-слаби странични ефекти - нали излизат все по-нови и нови.

 

В 6.02.2019 г. at 1:08, Stefan Grekov каза:

Стрес, напрежение, задължения всичко това си оказва влияние и главната цел на нас е да продължим напред. С хапчета или без това не е толкова важно.Важното е да продължим да живеем.

Вашето мнение силно ме провокира. Дори не знам какво да кажа... Ако допуснем, че стреса и напрежението са в основата на нашите проблеми, то симптомите са сигналната лампичка, че сме прекалили. Нима вие препоръчвате да решим проблема, като демонтираме лампичката?
 

преди 7 часа, Човек_88 каза:

Идеята е да се покажат на хората възможно най-много методи, за да се постигне крайната цел - те да се справят.

А какво значи да се "справиш"? Искаш най-бързо да си свободен от симптомите сякаш. И това е ок. Просто помни, че има една граница, след която медикаментите почват да пречат на справянето. Дори да нямаш кой знае какви странични ефекти - отпускаш се, става ти леко, забравяш, че си имал проблем, разреждаш терапията и почваш нищо да не вършиш (звучи като реалната цел). И когато решиш, че си се справил, спираш медикамента и се връщаш съвсем в самото начало. Това, което е било стремеж към бърз резултат, се е превърнало във възможно най-бавния резултат.
 

преди 7 часа, Човек_88 каза:

Ако определеният човек е обиколил повечето психолози, чул е бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях, вижда че тези обиколки не дават резултат, а само си пилее парите, тогава е редно да опита и друг начин.

Това изречение е първо - крайно неуважително към времето и знанията на терапевтите, които чупят пръсти да ни насочват, и второ - твърде добро оправдание да не ти се налага да свършиш някаква реална работа, вниквайки в тези "бланкетни и заучени неща".

 

преди 2 часа, Орлин Баев каза:

Ако действително човекът искрено е работил по себе си в качествен психотерапевтичен процес от смирената позиция на цялостната си личност, при вещ психотерапевт и не се е получила добра промяна поради споменатите вече предикати, да - точно така. Ако обаче си мисли, че познава психотерапевтичните прийоми, подходи и реална психотерапия от чути и прочетени общи думи, това е фантазия. Ако пък е сменял много терапевти, то или те не са били нито резултатни, нито правилно насочили към обсъжданата комбинация, ако е имало нужда от нея. Или обикалящият е бил т.н. клиент-турист, тоест пренасящ липсата си на реално намерение за актуална промяна, тласкано от "подводни" изгоди, в дисквалифицирането на поредния терапевт, когато действително процесът започне да изисква цялостна трансформация. Казаното "бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях" може да се отнася единствено до психотерапевти със слаби познания, умения и присъствие, но не важи за другите, току що споменати варианти.   В реалната психотерапия нито методите са еднообразни, нито подходът е еднотипно заучен, а е изключително наситен, творчески процес с много влагане и от двете страни. Процес, който силно предизвиква, развива и променя човека, превръща го в сърцат, смел, обичащ и смислено живеещ. Ако е действително искано обаче.

 Търси ли се "махане на симптома чрез ползване на метод" - такава заявка няма абсолютно нищичко общо с качествената, жива психотерапия. Защото е от споменатата его позиция, нямаща каквото и да е намерение за помръдване в посока смисъл и оцялостяване, което изисква здрави жертви и сериозно надскачане на лимити. 

 За "пилеенето" на парите - дори и човекът да споделя споменатите по-горе фактори на ниво невроза, налагащи комбинация от фармакологична и психотерапевтична помощ, или ако преживява личностово р-во, че и психоза (в ремисия), посещението на добра психотерапия, си остава едно от най-ценните в стратегически план занятия.

Дълбок поклон пред тези думи. За пореден път Орлин разпъжда мъглата и ясно посочва пътя напред. Дано авторът на темата се вслуша!

Редактирано от Борито
правопис

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Борито, знам защо пиша всичко това, но не смятам да го обсъждам публично. Относно мотивацията ми - тя е добре позната на някои от терапевтите тук. За непознатите пък е видна от обратната връзка, която предоставям в темата и споделянето на опита ми. Но не това е обект на темата. Благодаря ти за мнението и насоките.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човек_88 от какво точно те е страх? Чел съм ти темите, но не разбирам защо се опитваш да парираш чувство което всеки човек изпитва. Това означава да вървиш срещу природата си, което е невъзможно. Страхът няма значение (какъв) е нужен за да сме максимално адаптирани. Представи си, че не изпитваш страх повече дали ще оцелееш повече от 1 час ако караш кола? Не се опитвай да потискаш нещо което трябва да си е там.. то затова в тревожните състояния повечето "страдащи" ако ги питаш те не искат да чувстват адреналина и сами си правят кризите всеки ден, докато съзнанието им крещи че не искат. Само че изтласкват страхът в подсъзнанието си и там не знаеш кога ще те "удари". Докато ако живееш спокойно с мисълта, че имаш страхове и не гледаш да ги потискаш и ги разпознаваш (тогава имаш контрол над тях). Самото отваряне на подобни теми означава че не си приел смирението.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Прав си, Николов. Само искам да уточня, че аз не се стремя да парирам всяко чувство на страх, а само ирационалното. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 31.01.2019 г. at 11:28, Човек_88 каза:

Здравейте. До настоящия момент във форума не съм попадал на подобна тема. Наясно съм, че огромна част от пишещите тук са против лекарствата, но аз мисля, че всяка позиция, доведена до крайност, не е добра. Не одобрявам издигането в култ на лекарствата, но отричам и тяхното сатанизиране. В тази връзка, искам да задам някои въпроси на пишещите тук. Сред тях има и медицински лица, което гарантира още по-голяма полезност на дискусията. Под медикаменти имам предвид антидепресанти /SSRI/, транквилизатори, невролептици.

Няма как да не съм по-съгласен с написаното! Крайностите са признак на инфантилно, черно-бяло мислене. 

Ще ми се, като намеря време, да коментирам и следващите опити за разсъждения, от първия пост в тази тема. Продължавам да твърдя, че са неуспешен опит.

Току-що, Човек_88 каза:

не се стремя да парирам всяко чувство на страх, а само ирационалното. 

Парирайки, се опитваш да го изолираш - с ума, мисленето, с волево съзнателно усилие и телесно напрягане. Съответно психичният механизъм на изтласкване генерира тревожно напрежение и колкото повече парираш, толкова повече се преподдържа тревожният заряд. Не можеш от его позиция да контролираш неконтролираната загуба на контрола. Това е ключовото, което те задържа, а отвъд него, е умението, което наричам "скачане" в страха. Случва се, когато безсилната загуба на контрола се приеме със смирено доверие. Може да се описва много как този процес премахва механизма на изтласкване и неутрализира страха, но само преживелищното, през тялото случване, има значение. Когато тази загуба на малкия невротичен контролец е приета, парадоксът е, че човек не става безволево мекотело, не. Ражда се самообладание, но идващо от позицията на цялостната личност, на Човека. Преди време писах по темите ти в тази връзка, но бях тотално игнориран и съответно спрях да си правя труда. Ако приемем познатия ни съзнателен процес за видима, осветена наличност, а несъзнавания, за тъмна непознатост, метафората с книгата "Белите не умеят да скачат" надхвърля буквалния си расов контекст, за да аналогизира в психичния.... Не можеш да скачаш... 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Орлин Баев каза:

Преди време писах по темите ти в тази връзка, но бях тотално игнориран и съответно спрях да си правя труда. 

Орлине, винаги съм ценял високо усилията и труда ти. Видях и на живо, че си страхотен и сърцат човек, с много силна харизма и тук е моментът да отворя една скоба и да вметна, че хората просто трябва да те видят на живо. Не казвам, че писането тук няма резултат. Напротив, има и то голям. Но съчетано с твоята личност на живо, ефектът е страхотен. След срещата ни споделих на приятелката си, че имам чувство, че съм се видял с божи човек и се чувствах страхотно.  

Относно съветите ти - не съм ги игнорирал тотално, просто не успях да ги изтълкувам по правилния начин и да достигнат до мен с нужния ефект и затова исках разяснения. Искам да съм убеден, че разбирам точно това, което трябва да разбера от написаното, за да има нужния ефект, а за да се случи това  /поне за мен/ ми се иска да е достъпно и разбираемо, иначе лесно се разфокусирам или още по-лошо - тълкувам го грешно. Можеш да решиш, че фокусът и възприятията ми са ограничени и тесни - имаш това право и може наистина да е така. Но това е начинът да те разбера наистина.

Ще се радвам ако имаш желание да си направиш труда отново и да попишеш в тази насока. Ще ми бъде полезно. Може да не успея от първия път, нито от 101-вия, но самото опитване също носи своите ползи и уроци, стига да е в някакви разумни граници.

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 9 часа, Човек_88 каза:

на живо, ефектът е страхотен.

Да, добър ресторант, меню и сервитьорки. А бирата - суууупер! Tи също си много интелигентен, способен и излъчващ млад мъж. Благодаря ти за хубавите думи, сърдечно! 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 31.01.2019 г. at 11:28, Човек_88 каза:

- непрекъснатостта на лечението в рамките на поне няколко месеца след подобряването и изчезването на симптомите гарантира изолирането на фобийните настройки на индивида и съдейства за наслагващия се акумулативен и антифобиен ефект на медикамента; второ - продължителното лечение цели „забравяне” и обезличаване на проблемните за пациента ситуации, личности, поведенчески модели, конкретизирани и добре познати страхове на индивида; трето - инхибиране на поведенческите модели и защитните механизми за съхраняване на страховете, които са сраснали с индивида (страховете са скрити фактори, с които човек се адаптира и постепенно ги приема за свойствени, сякаш не може да живее без тях). Терапевтичната концепция дава възможност за

Страховете са основен генератор на повишеното патологично ниво на тревожност във фазата им на непреодолимост - страхова декомпенсация. По този начин се затваря и циклизира порочния кръг страх - тревожност. Отделянето на страха от породената от него тревожност и конкомитентна вегетативна симптоматика на практика неутрализира психичната сила на страха. Налице е следната патологична релация между физическия симптом и психичния статус на болните: поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака. Повтарянето на цикъла стабилизира все повече порочния кръг, а допълнително създалите се психични абнормности се наместват във всеки един етап от него.

- Лечение - лекува се болест. Тоест, преживяваната тревожност е приемана за патологично състояние. Отсъства каквато и да е по-мащабна панорама, мъдрост, причинно следствена неслучайност и учене. Цели се изчезване на симптомите на цената на изолиране на страха. Къде ли се случва въпросното изолиране, ако не в собствената дългосрочна памет/ несъзнавано? Така изолираното съдържание обаче въобще не е пасивно, а активно се процежда въпреки приеманото вещество, постепенно нагнетявайки тревожната си наситеност, именно благодарение на кумулативния ефект на изолирането, породено както от химическото вещество, така и от психичния механизъм изтласкване. 

- Антифобиен ефект - буквално, против страха. Тоест, с хапче "лекуваме" страх, борим се срещу/ против него. Отново - потискане и изтласкване, гарантиращо натрупване на несъзнавано, тревожно съдържание.

- Забравяне на ситуации, лица, модели - забравянето на психотравмените ситуации и спомени обаче е невъзможно, тъй като когнитивната им функция е защитна и запечатването им, е изключително мощно и дълбоко. Всъщност, при употреба на по-тежка химия в достатъчно количество, се случва не забравяне, а именно изолиране на тревожно-травмените съдържания. До какво води изолирането, поясних.

- Инхибиране на поведенчески модели и психични защитни механизми - инхибиране означава възпиране, задържане. Задържане на тревожния напор, при частичното му "приспиване". Дали затворническото задържане премахва причините, обусловили наличието му, или ги утвърждава и увековечава, това е реторичен въпрос?!

- Прекъсване на порочната патогенетична връзка на конкретните и реални страхове на индивида със симптомокомплекса на тревожността. -  порочна болестнопородена връзка между страховете и сбора на идващите от тях симптоми. Да, прекъсване чрез дисоциация между симптомите и източника на страховете. Симптомите изчезват, но страховете не отиват никъде, но необезпокоявано се угояват именно от механизма на дисоциацията. Не страхът и симптомите му обаче са болест, а подобно плитко, невиждащо цялата картина отношение. (пиша за разсъжденията от копирания текст - далеч съм от мисълта, че Човек88 ги споделя изцяло). 

поява на симптом, който нарушава рутинната дейност и двигателна прецизност и възникване на вътрешно напрежение и тревожност, невъзможност за волеви контрол на симптома, ескалираща тревожност, паник атака, страх от нова паник атака.  - Такъв порочен кръг действително съществува, а приемът на медикамент наистина може да промени менталната, а оттам и афективна рекация, което води до слизане от "въртележката". Въпросът е, че тази ментална промяна се прави с помощта на привнесени вещества, които освен че успокояват механично, потискат но не премахват психичните механизми и съдържания. След премахването на химичното изолиране, акумулираното "с лихвите" тревожно психично съдържание отново се активира. Тогава на човека му се налага не само да променя реакцията си към обсъждания порочен, повърхностно видим кръг от симптом--> ментална реакция --> емоция --> поведенчески отговор --> симптом, но да осъзнае връзката между симптома и породилите го маладаптивни характерови схеми, дисониращи с пулса на Живота. 

 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×