Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Lost_2019

Комплекс за малоценност, ниско самочувствие, страх от критика!

Recommended Posts

 

 

  Ще бъда честна, защото много ми се иска вече да живея в истина за живота си.

  На 33 години съм. От известно време стана така, че съм в едно постоянно търсене. Търсене коя съм аз, какво се случва, защо се случва. Толкова се вглъбявам в анализи и самоанализи, че ме заболяват различни части на тялото понякога. До скоро обвинявах средата, в която живея и смятах, че съм заобиколена от идиоти, които са се наговорили да ми съсипят самочувствието и да ме накарат да вървя  по техния път. Бунтувам се от години, все търся начини да избягам, да се махна. Но скоро осъзнах нещо. Страдам от комплекс за малоценност, имам ниско самочувствие и всеки път, когато започнат да ме критикуват аз вътрешно умирам. Смятам, че съм красива на външност, имам дълбока душа, обичам изкуството и търся удовлетворение  и вдъхновение в живота си, чувствителна съм.

Но семейството ми не ме подкрепя. И е факт - без да получа одобрение от близките си аз не мога да съществувам. Става въпрос за пет човека от близките ми, които не ме разбират и буквално се побъркват, когато видят, че правя нещата различно от тях. И да, говоря за най-близките - включително майка ми. Някои от членовете на семейството ми даже ми се подиграват. Когато кажа ''Чувствам се добре така!''  получавам отговори ''Не може да се чувстваш добре  като не изкарваш достатъчно пари!''  ''Говориш глупости!'' , ''Пак ли започна с твоите глупости'', ''Нещата, с които се занимаваш са тъпи!'' , ''Мисли реалистично!'', ''Това няма как да стане''... са малка част от отговорите, които получавам.  Има и друго нещо. Имам блог, пиша стихове, разкази, даже започнах да пиша книга, занимавам се с фотография, пиша текстове за песни, рисувам. Има хиляди хора, които не ме познават лично и обичат работата ми. Канят ме по интервюта в национални телевизии, други медии, участвам в изложби. Но е факт - моето семейство не ме подрепя. Не само не ме подрепят, а даже ми се подиграват за всяка една моя крачка. Критиките обикновено ми се отразяват много зле. Факт е, че от хилядите хора, които обичат рабоатата и изкуството ми съм получавала критики само и единствено от моето семейство. С мъжа ми ще си купуваме жилище, а моето семейство буквално се побъркаха да ме критикуват за големината, за местоположението, за цената. За всичко. За всяка една стъпка, която предприемам те ме критикуват. Не винаги е било така. Започна се, когато завърших университет на 22 години, като през цялото време съм работела и съм се издържала сама, дори съм им пращала пари, за да им помагам финансово. Имам по-голям брат. С него не е така. Той работи на пълен работен ден, получава висока заплата, има жилище. Майка ми го боготвори. Баща ми почина преди години и от тогава отношенията ни с майка ми още повече се влошиха. Всеки мой опит да заживея живота си моите правила, с моето изкуство и в търсене на моето удовлетворение, среща нейната съпротива и думите ''Не може така!''  Преди време ме болеше. Сега обаче избухвам. Много. Толкова, че целия гняв, който е събран в мен изригва като лава. Майка ми ми казва, че съм се променила и съм станала лош човек.

От това наистина ме боли. Собствената ми майка да ми каже, че съм ужасен и лош човек. А тя самата не приема, че търся други начини наистина се чувствам добре с работата си. Колкото и странно да звучи смятам, че моето семейство няма да се успокоят, докато не заживея същия нещастен живот като техния. Тогава вече майка ми ще ми ще се успоко, защото нали знаете ''Тежък е живота!'' Да, ама аз не мисля така. Живота е такъв, какъвто си го направиш. Аз просто имам едни решетки пред мен. А тези решетки представляват всеки един от членовете на моето семейство, които не ми дават да изляза и да си поема въздух.

Понякога се чудя дали не е завист. Майка ми се държи с мен по същия начин както нейната майка (баба ми) се държи с нея. Чела съм за тези отношения . Казват им ''токсични''. Близките ми са като всички онези останали хора, които са вглъбени в проблемите си може би завиждат, че аз и без пари чувствам удовлетворение от работата си. Но смятам, че те повредиха психиката ми. За паническите атаки няма изобщо да споменавам... Смятам, че това одобрение, което търся и този страх от критиката са създали в мен комплекс за малоценност, създоха в мен гняв, ниско самочувствие и душевни проблеми. Мисля, че дори един ден да успея във всякакво отношение - моите близки пак няма да са доволни от мен. Моето семейство е моят вътрешен затвор, който не ми дава да изляза и да се развивам. Техните демони объркват живота ми. Страх ме е дори да имам деца! Защото след като нямам тяхното одобрение за нищо в живота си аз се чувствам един безполезен човек.

Но моля за помощ как да се справя!  Как да се справя с този комплекс за малоценност, с този постоянен страх от критиките, с това болезнено търсене на одобрение от семейството си. Как?

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 1 час, Lost_2019 каза:

Но скоро осъзнах нещо.

Осъзнала си проекциите си - или поне част от тях и донякъде. Защото "Комплкес за малоценност" ми прилича на "Досещам се, че има гниещи ранички, но непознавайки г детайлно, ги слагам под общ знаменател." Осъзнала си, че външният свят не те определя, а отразява вътрешния ти, когато си съзнателна и смела. Или все повече си на път да го съзнаваш и започнеш да имплементираш в житие-битието си! 

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

всеки път, когато започнат да ме критикуват аз вътрешно умирам.

Зад творческата красавица, се е ококорило едно зависимо, ревящо от страх от изоставена самота бебе, което за да не бъде низвергнато в необичането, за него равно на смърт, се нагажда мазохистично към важния друг. Така обаче си остава в собствената си бебешка кошарка-каторга, зависещо емоционално симбиотично от значимия, голям друг и ако не губейки се, то силно отнемайки от Себе си. 

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

Търсене коя съм аз, какво се случва, защо се случва. Толкова се вглъбявам в анализи и самоанализи, че ме заболяват различни части на тялото понякога.

Самото интелектуализирано философстване представлява предъвкващ уж защитен механизъм, който подсигурява илюзорно, несиурно усещане за псевдо сигурност. Несигурна сигурност - ходене по крехкия лед на интелекта, над страшното езеро на характеровите невротични интроекти (автоматизирани програми, интернализирани несъзнавани вярвания за света, себе си и другите). Пристяганията в различните телесни зони, тези т.н. мускулни брони, изразяват през соматичния език психични, характерови факти. 

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

Но семейството ми не ме подкрепя. И е факт - без да получа одобрение от близките си аз не мога да съществувам. Става въпрос за пет човека от близките ми, които не ме разбират и буквално се побъркват, когато видят, че правя нещата различно от тях. И да, говоря за най-близките - включително майка ми.

Това, че не те подкрепят, си е тяхна работа. Твоя е да пораснеш, осмелявайки се да заявяваш собствените си цели, посоки, мнения, социално присъствие, дори да противоречат перпендикулярно на тези на близките ти, така челно посрещайки ужаса си от неодобряващо изоставяне, несигурната си амбивалентна привързаност, водещи до най-дълбоките ти емоционални кошмари, които ти предстои психотерапевтично да из-сънуваш осъзнато и смело преработвайки ги, да осъзнаеш, че можеш. Можеш! Можеш да преобразуваш вътрешните си психични програми-"кукички", за които външното отношение на близките ти продължава да се захваща. Преработвайки вътрешните си интроекти в лична и групова психотерапия, се оказва, че външното поведение винаги е служело не да мъчи, а да стимулир аи насочва към тази вътрешна работа. Когато тя е свършена на определен етап, първо, започваш дълбоко да се уважаваш, приемаш, да преживяваш смислена творческа самооценка, през която все по-малко ти е важно мнението на другите, уважавайки своята автентичност! Второ, тези значими други, чувствайки здравите ти граници, самоувереност и себезачитане, странно как, променят отношението си към теб в уважително. Това обаче вече ти е маловажно.

Сега се държиш катомалко бебе, съответно системата ви преподдържа отношение към теб не като към 33 год. жена, а като към детенце, на което трябва да му с екаже и да се наставлява - нали е детенце... 

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

Майка ми се държи с мен по същия начин както нейната майка (баба ми) се държи с нея. Чела съм за тези отношения . Казват им ''токсични''.

Знаеш, че не само, че имаш силата да прекъснеш тази порочна верига, но че животът упорито ще те води към тази промяна, докато самостойното ти себезаявяване не стане естествена част от живота ти!

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

смятам, че те повредиха психиката ми.

Това е част от изнасящото отговорност навън детско мислене. Неслучайно получаваме точните родители, род, гени и заложби, точно синхрониращи със собствените ни. Поемайки отговорност за живота и съдбата си, я творим активно. Осъзнатите заложености - не са нито добри, нито лоши - такива са, каквито са. Виждаме ги и невинно-безжалостно ги влагаме в пламъка на свободната си воля. Имаш чудесни въглища, прекрасно гориво за този огън! Не се шегувам, нито правя някакво розово пси преформулиране - твърдя това през собствения си огън!

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

За паническите атаки няма изобщо да споменавам...

Няма и нужда, освен ако не ти се реве в духа на "Ах, момичета, много ми е зле, кажете какво пиете, как да се отърва от гадните симптоми, защо на мен?"...  Ясно защо, ясно е и как да се променят нещата, а гайдове в тази пътека има, при това знаещи накъде и как! Тревожните атаки само подтикват към извървяването на пътя към духа ти. Сами по себе си са нищо... Или по-скоро, красив тласък към силата ти.

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

Мисля, че дори един ден да успея във всякакво отношение - моите близки пак няма да са доволни от мен. Моето семейство е моят вътрешен затвор, който не ми дава да изляза и да се развивам.

Преди време майка ми изгори няколко чувала книги, които смяташе, че са пълна глупост и ме отклоняват от правия път на средно статистическия работник на поточната линия на сивотата... :) Ако не те одобряват, след извървяния път, ще ти е все тая. Ако те одобряват, след лекия автоматичен опит за надуване на супер-его балона, идващ от базисни остатъци от старите когнитивни схеми, бързо ще го пукаш смирено и ...отново ще ти е все тая. Познавайки механизмите на психо и социо отразяване и житейските процеси в някаква степен, казвам че вероятноста за приемане на теб, автентичната и самоуверената, е огромна. Защото даваш съвсем различни несъзнавани послания - на зряла, смела, с емоционална възраст съответстваща на физиологичната. Приемат, не приемат, никакво значение - ти приемаш Живота, за който си слязла и цялото Битие стои зад тази ти зряла позиция, от която ти самата се превръщаш в мама и татко на страховете си, успокоени до брилянтна смелост така, както въгленът став ана диамант, ползвайки нужното му налягане! 

преди 2 часа, Lost_2019 каза:

Как да се справя с този комплекс за малоценност, с този постоянен страх от критиките, с това болезнено търсене на одобрение от семейството си.

По-горе загатнах как! Имам писани няколко хиляди сраници как и какво в блога си. Те рядко обаче заменят живия психотерапевтичен процес - по-скоро подготвят, насочват към него!

Вярвам в теб!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тръгни от обратната гледна точка-вместо да търсиш коя си, избери коя да бъдеш, в този живот.Например, избери да си добра, смела ,честна и т,н,.

Напиши това , коя си, на един лист - но, нека да е в сегашно време и го научи наизуст.Повтаряйки , си го по стотина пъти дневно и с учудване, ще забележиш, след няколко месеца, че характера ти се променя и ставаш, точно тази жена, което си решила да бъдеш. 

Съвета ми изглежда  много прост, но е и много ефективен.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 2 часа, Орлин Баев каза:

Преди време майка ми изгори няколко чувала книги, които смяташе, че са пълна глупост и ме отклоняват от правия път на средно статистическия работник на поточната линия на сивотата...

Това е толкова отвратително :(, че в първия момент си помислих, че е написано от жената. Като го прочетох и ме споходи представата как се случва на мен и как побеснявам и почвам да троша някакви неща (които може да са ползвани и от мен). :D Но като се замисля - не би имало никакъв позитивен смисъл от едно такова действие. Освен евентуално да предотврати бъдещи посегателства върху ценни за мен вещи.

 

Редактирано от Кон Круз

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря Ви от сърце, Орлин  и д-р Тодор Първанов за мнението, за съветите и че обърнахте толкова голямо внимание на проблема ми! Само от изречението което ми написахте, Орлин:  “Вярвам в теб!” ми стана някак по-леко и уверено в душата. Явно толкова имам нужда да вярват в мен и да ме подкрепят, че ме боли. Така се радвам, че открих този форум, за да разбера, че не съм сама. Историята с книгите е много тъжна. Напомни ми на майка ми, която смята че книгите са ми “промили мозъка”. Както и определени филми, които тя отказва да гледа, само защото аз ги препоръчвам. Факт е че тя няма капацитета да разбере моя начин, а аз не мога да приема нейния.

“Познавайки механизмите на психо и социо отразяване и житейските процеси в някаква степен, казвам че вероятноста за приемане на теб, автентичната и самоуверената, е огромна. Защото даваш съвсем различни несъзнавани послания - на зряла, смела, с емоционална възраст съответстваща на физиологичната.”

Благодаря Ви за тези думи, Орлин! Аз понякога усещам много голяма сила в мен и огромен потенциал, но съм много в началото на пътя си и имам много да се уча. Само като седна да пиша и да рисувам нещо прекрасно се случва до следващия момент, когато се връщам в реалността. А е факт, че се чувствам на моменти и като дете, което има нужда от майка си и от близките си, но като не може да се разбере с тях, това дете се скрива в ъгъла, скрива се от света, защото си мисли че е незначително и некачествено. Гадна работа. Огромна мъка е винаги да се обяснявам защо не си лягам в 21:00ч., а в 2:00 през нощта. Просто аз творя през нощта и така ми е добре. Но не ме разбират и се стига до скандали и след това на пръв поглед незначително нещо. И после се чувствам дори виновна и аз незнам за какво...

  Решила съм дори тази година да измина Пътя Камино де Сантяго - ей така за почивка, за спорт, за психическа почивка. Но умирам от страх да им кажа на всички, защото пак ще ме помислят за луда, за ненормална, ще започнат да ме критикуват пак и ще ми говорят че в някакви секти членувам и какво ли не. Всъщност някой от вас идминавал ли е Камино и как ви се е отрази това? Мечтая също и да поживея малко в Италия, защото там и пълно с живот и вдъхновение. И знам, че ако изпълня тези мои две мечти ще ми е по-леко на душата. Но ме е страх да им го кажа! Абсурдно е осъзнавам, но ме е страх.

Благодаря Ви много отново и започвам да чета и блога Ви!

Някак изпитах нужда да поздравя всички участници в темата с една моя любима песен:

Frank Sinatra: My Way

 


 

Редактирано от Lost_2019
Допълнение

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 6 часа, Lost_2019 каза:

Историята с книгите е много тъжна. Напомни ми на майка ми, която смята че книгите са ми “промили мозъка”.

За мен отдавна не е тъжна. Обичам майка си такава, каквато е - искрено, без да искам да я променям или да имам очаквания към нея. 

преди 6 часа, Lost_2019 каза:

Аз понякога усещам много голяма сила в мен и огромен потенциал

Ще се отприщи. Камино, Италия, изнасянето в друго жилище - външни случвания, но отразяващи вътрешния ти импулс към развитие. 

преди 6 часа, Lost_2019 каза:

Огромна мъка е винаги да се обяснявам защо...

Правиш го, защото се чувстваш длъжна пред големия друг, ти малката. Не си нито длъжна, нито малка. Проследявайки автоматизирания си мисловен процес и дезавтоматизирайки го, ще промениш и себеусещането, и поведението си. 

преди 6 часа, Lost_2019 каза:

Всъщност някой от вас идминавал ли е Камино и как ви се е отрази това?

Познавам мнозина, минали го по няколко пъти. Добро рекламно клише е. Има си автобуси там, хостели, всичко - голям бизнес си е, продаван през романтични илюзии. Но е добро клише и ще ти е от полза. Пътуванията са един външен начин за пътешествието навътре, което вече протича в теб. 

преди 6 часа, Lost_2019 каза:

Frank Sinatra: My Way

Gotta do it your way, just so! Cordial hugs!  

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×