Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Diva-roza

Семейни отношения, психологична помощ

Recommended Posts

Здравейте, благодаря Ви за приема. От известно време чета публикациите в сайта и във форума и виждам, че има специалисти с много опит и качествени включвания в темите, и реших да се обърна към Вас за помощ относно семеен проблем.

Със съпруга ми сме заедно от 11 години и имаме дете на 5 години. Първите 5 години положихме много усилия за да си направим дете. Много надежди, сълзи, процедури, лекари, държави, хормони, неуспехи и терзания, които накрая се увенчаха с успех - забременях с близнаци. Последваха 8 месеца на очакване, колебания, още лекари и надежди, но въпреки всичко загубихме едното бебе. Слава на Бога, другото ни дете оцеля и в момента е умно, жизнено и прекрасно дете.

След раждането на детето, някак изведнъж цялата отговорност за семейството ни се стовари с пълна сила върху мен /или аз така го  усещах поне/.  Мъжът ми още отначало не беше от умеещите много неща мъже, но се опитваше, а след това дори спря да се опитва. Какво имам предвид: аз се грижех за детето, за къщата, за колата, за парите, за сметките, за неговата фирма, за моята работа, за неговата работа, за почивките и празниците, за делниците и изненадите, за срещите с приятели , за мисленето за осигуряване на бъдещето и ............. се изтощих .......... психически и физически. Абдикирането му от всички проблеми, задачи и нищоправенето /въпреки проведените  хиляди разговори, в които се опитвах да му обясня, че ако нещо не направи той трябва да го свърша аз/, депривирането му от най-малката пречка, която срещне, която го прави неспособен да мисли, се задълбочаваха с годините и в последните 2-3 години взеха страховити размери до достигане на сегашния момент, в който заявява "не мога" или "аз никога не съм правил ... нещото" и дори не се опитва. Работи в къщи на компютър и това му работене продължава по цяла вечер, контактът ни почти изчезна, единствено играе 15 минути с детето и отново сяда на компютъра. Търсейки причините в себе си, се опитвах да не го изолирам от нищо. Винаги обсъждах всичко с него, опитвах заедно да вземем решенията и да ги реализираме, на не винаги успявах. Насърчавах го да има контакт с детето, за което той си имаше теория, че до 7 годишна възраст майката се грижи за дето, пък после бащата /едва го убедих, че ако пропусне тези 7 години после няма какъв контакт да търси/ и въпреки, че по-голяма част от техните разходки завършваха с рев, писъци и звънене по телефона: "Ела, че детето реве и не мога да се оправя с него" ,  а в последно време игрите им завършват с : "Ела му кажи да не прави това, ти имаш авторитет, а аз нямам", все пак има връзка между тях. 

Моето изтощение, обаче, започна да избива в неприятна посока. Много бързо се ядосвам, а  в последните месеци дори се вбесявам от конкретни негови постъпки. Сигурно ще стане много дълго писанието ми, но ще дам само един пример : Взима детето от детската градина, аз съм на работа, звъни и чувам пищящо дете, а гласът на мъжа ми трепети /почти разплакан/ "Той не ме слуша  .... маршира ме, заплашва ме, ..........." /мъж в истерия и 5 годишно дете/. Аз започвам кротко: Моля те, успокой се, знаеш, че детето има такива периоди, в които не може да си изразява емоциите, занесе ли му закуска, вода, ще се справиш ....." насреща чувам: "Не мога да се оправя с него - оставям го!" Е, падна ми пердето, в такъв бяс изпаднах, че физически не можех да стоя на едно място, подскачах из офиса и крещях /за ужас на всички колеги, които никога не са ме виждали в такова състояние/. Разумът ми казва, че няма да го остави, но чувайки как писъците на детето се отдалечават от телефона си представих хиляди гадни неща, които може да му се случат докато баща му е в истерия и не можах да удържа гнева си. И след много сериозния разговор който проведохме след тази случка, ме излъга, като 13-годишен, който лъже майка  си за да не се налага да обяснява и да спори.

Това правя когато съм ядосана - викам, а когато се вбеся - крещя, това пък него го затваря още повече и се получава омагьосан кръг. Не се случва често, но все по-силно, като вълна, която ме залива и ми изтръпват ръцете, и се задъхвам, и започвам да се чувствам като насилник. Картинката може да допълни и подозрението ми, че имам хранително разстройство - емоционално хранене, което съчетано с инсулиновата ми резистентност ми руши здравето. 

Като образовани хора, потърсихме семеен терапевт. Може би, не го избрахме добре, но изводът на терапевта беше "не се прави така". Ние знаем, че не се прави така, затова и сме на терапия, защото така правим. 

С цялото това изложение, искам да Ви помоля за  насоки, за терапевт за мен, терапевт за съпруга  ми, семеен терапевт , препоръки, литература - нещо, което да ни помогне да постигнем вътрешен мир.

Благодаря Ви, че прочетохте всичко това  :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей! Аз не съм специалист, но ми се струва, че терапевт или литература в случая няма да задействат промяна в мъжа ти. Та той дори не вижда проблем!

Изобщо ситиацията, която описваш, е направо абсурдна, и е интересно как той гледа на нея. На такова пълно абдикиране от всякаква отговорност не всеки е способен без да почувства вина или поне без да се опита да го извини с болест или някаква друга причина, която да изглежда основателна в очите му.

А как са стояли нещата преди детето? Нямаше ли наченки на това поведение и изобщо как си се излъгала да го вземеш такъв мъж :)? 

Изобщо къде е обичта към теб тук? Ти самата би ли могла да гледаш така спокойно как някой, който обичаш изнемогва и то поради твоето бездейсвие? Отделно ти също си дала позволение това да се случи все пак. Много жени биха го стегнали и биха поставили нещата ребром много преди да се стигне до изтощението, което описваш. 

Дори да става дума за тежка внезапна депресия, би трябвало той сам да потърси помощ и да си даде сметка, че е легнал с цялата си тежест върху теб и детето ви, и това е огромен проблем. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

О, да , винаги има оправдание за всичко - все някой друг нещо е сбъркал - от "българите" /американците, руснаците ..../, които са направили нещо, което не става за нищо и му създават проблем ..... през "не  мога да карам кола - имам клаустрофобия" /която не пречи на возенето в кола/ и  - аз, че не съм му дала правилни инструкции или съм казала нещо с неподходящ тон, и се стигне до последното   - "имам травма от детството".  

Преди детето беше горе-долу същото като действия, но още се опитваше нещо поне да направи. А и отговорността не беше толкова голяма - например: качваме се на колата и тръгваме за почивка, няма значение кога ще стигнем, ще спукаме ли гума или ще се наложи да преспим някъде по път. А с мрънкащо и ревящо дете на задната седалка? Наложи се да купим кола - автоматик, защото между пеенето на песни, подаването на води, храни и разказването на приказки, да не мисля поне за скоростите. 

Колкото до мен - аз затова търся терапевт и за себе си. Явно имам някакъв проблем, като ниска самооценка например, или генерализирана тревожност, или и аз не зная какво .... 

 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, с дете вече става сериозно и се искат сериозни хора, готови и свикнали да нарушават комфорта си, когато се налага и да устояват в ситуации, които те изкарват от кожата. Извинявай Дива роза, но мисля, че просто си се прецакала с мъж-лигльо :). Изобщо се чудя как в такива взаимоотношения хората продължават да изпитвт още някакви чувства различни от презрение или поне безразличие към подобни партньори. Сигурно има някаква възможност да се осъзнае и да преосмисли цялостната си нагласа в живота. Случва се и това, трябва да имаме вяра в хората, особено когато става дума за бащата на детето ти.

Но ако видиш, че няма отлепване от това инертно и недостойно живеене, има ли смисъл да си го причиняваш? Наистина явно трябва да поработиш върху самооценката си и самата ти се видиш по друг начин. Със сигурност трябва да видиш терапевт, убедена съм, че ще ти е много полезно.

И отношението му към детето... какво по-грозно от това?? Сигурна съм, че можеш да намериш много по-достоен мъж и баща на детето си. Някой, чието отсъствие няма да бъде облекчение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Diva-roza, чувала ли си, че във всяка жена живее един мъж, и във всеки мъж живее една жена?!

Опитай се да излезнеш от идентификацията ти с мъжкото "героично" начало в теб си(анимус) и малко вероятно, но навярно би могла да видиш "потискащата жена", контролираща мъжа ти(анима). Тези два, вътрепсихични образа са сили в пъдсъзнанието на двамата с мъжа ти, които не осъзнавате, че захранвате самите Вие с незрялото си поведение. Както виждам, тяхното почти напълно несъзнавано въздействие е, и, и ще оформя взаимоотношенията ви. Докато не се разделите, ако продължавате така!

Презрение, отчужденост, безразличие, липса на синхрон...все такива индивидуални защитни реакции, целящи единствено да "замъглят в поносимост" очевадната липса на уважение ПОМЕЖДУ Ви. Също така и да потисне изблиците на агресия, от което пък тази агресия преминава във вътрешно напрежение, а то в отчуждение и липса на уважение, и така отново...

Две пораснали деца!!! Едното "борещо се" да постигне своя идеал, с цената на постоянни изисквания и упреци към другото. А другото "предало се" в плетеницата от "външни" за него изисквания, които няма никаква вяра, че би могло да задоволи.

Има един характерен модел на взаимоотношения, който се описва като садистично-мазохистични взаимодействия и напълно отговаря на вашия модел. Този модел е познат и като "агресор-жертва". В основата му е един "по-дълбоко" в подсъзнанието модел наричан понякога "манталитет на жертва" и е свързан с негативната Себепредстава (self-image)

Е, по мое мнение, което споделям макар и да не съм специалист, позитивното развитие към момента следва едни познати етапи при децата. Момичетата съзряват по-бързо от момчетата.

преди 20 часа, Diva-roza каза:

Колкото до мен - аз затова търся терапевт и за себе си

Хубаво е, че си го осъзнала, защото "Промяната отвън се предшества от промяна отвътре". Както и "образът" на мъжа ти в твоето съзнание може и да е малка част от неговата същност, душевност. Както със сигурност ,,твоят образ" в съзнанието на мъжа ти не отразява пълната ти душевност. Просто явно си говорите, но не разговаряте, и то отдавна.

Кофтито на това, да си по-осъзнат от партньора ти е, че осъзнаваш отговорността за действията си, но пък и силата да промениш статуквото!!! Напоследък жените са изразено по-силния пол!

А "отношението" на мъжа ти към детето... Това не е първично! Първичното у детенцето Ви е, че Вие- мама и тати, сте неговите богове. То не е проявявало индивидуалност до скоро. Това, което си е изградило като модел на поведение е "копи-пейст" на отношението един към друг на родителите му. 

Така отношението на неприязън и напрежение към тати е просто възпроизведено през детското творчество "отношение на мама към тати". А отношението на детето към теб е възпроизведеното през творческата му натура "отношение на тати към мама", съответно към теб детето Ви проявява постояно искане за задоволяване и поемане на отговорност за задоволяване на множеството си желания и претенции като не спира да хленчи.

 

П.П. За психотерапевтична помощ и насоки онлайн от специалисти има специализиран подфорум. В този форум, всеки като мен може да се изказва, ако се съобразява с условията на форумната политика, де!!! 

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Diva-roza, ако имаш желание да четеш, ето ти един цитат:

"Анима и анимус  

 Женското проявление в мъжа се нарича негова Анима, а мъжкото проявление в жената – Анимус. Зад Анимус стои „архетипа на смисъла”, също както Анимата е “архетипът на самия живот“. Важен аспект на процеса на индивидуализация е постигането на съзнателно приемане на атрибутите, произтичащи от „другия вътре“. Мъжът, индивидуализиран по този начин, е обогатен в своето мъжествено функциониране от вътрешния източник на вдъхновение, творчество и емоционална ангажираност. Анимата го подпомага да изгражда взаимоотношения с поток от спонтанно чувство. Без такова използване на женската си страна като вътрешен ресурс той е склонен да попада в безсъзнателна идентификация с образа на „нисшата жена“, изразена чрез бърза смяна на настроенията. Жената, която е постигнала съзнателно приемане на атрибутите на своя анимус, е способна да използва силите на своя Логос в справянето с външния свят. Тя е способна да прави разграничения обективно, нейните способности за наблюдение и разсъждение са засилени и може умело да възприема смисъла.

Без такова използване на мъжката си страна като диференциран източник жената може да попадне в безсъзнателна идентификация с образа на „висшестоящия мъж“, прокламирайки преценки така, сякаш са факт, правейки безпочвени допускания и безапелационно и догматично провъзгласявайки мненията си. Обсебването от Анимус или Анима променя личността така, че изпъкват онези черти, които психологически са характеристики на противоположния пол.

Когато анимата и анимусът не са интегрирани в личността могат да се проектират навън. Ако анимата в мъжа остава несъзнавана, тя може да бъде проектирана навън, върху реална личност – жена, която мъжа да обича до степен на обсебеност или върху мъж с меки и чисто женски черти, към когото мъжът с неинтегрирана анима проявява нескрита неприязън и агресия. Обратното – жена с неинтегриран анимус може да бъде „крайно женствена“ и да очаква от партньора си смелост, твърдост и героизъм, непосилни за него. Жена със силен анимус, ще привлича нежни и пасивни мъже.

Силният анимус в жената може да потисне собствената й женственост до степен да отрече напълно женската си природа и да започне да действа и мисли от позицията на мъж."

"Карл Юнг – Пет архетипа на колективното несъзнавано",magnifisonz.com

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

kipenzov благодаря за мнението и материала за четене.

Естествено, че като съм публикувала във форум тази история всеки има право да се изкаже. Точно това ми беше целта - странична гледна точка /дори и на неспециалисти, пък ще пиша в другия подфорум за специалистите/.

Доста сме чели и двамата Юнг, Фройд и други психолози и философи, но май ще трябва да се върнем отново да четем, но този път с помощ 

Току-що, kipenzov каза:

Обсебването от Анимус или Анима променя личността така, че изпъкват онези черти, които психологически са характеристики на противоположния пол.

Мисля, че има такъв момент и при нас /не ме напуска чувството, че някак сме си разменили местата/, а и че точно това е една от причините да си допаднем поне в началото , както и това:

 

Току-що, kipenzov каза:

Жена със силен анимус, ще привлича нежни и пасивни мъже.

Но ще трябва да овладеем и анимуса и пасивността. 

Съжалявам, че излезе, че аз постоянно крещя, а  детето ни постоянно хленчи :) не е точно така, то си  има чувства и емоции, които не може да изразява по подходящ начин и понякога изпада в състояния на пищене или хленчене, от които възрастният трябва да му помогне да излезе, тези епизоди намаляват, защото се опитваме да придобие някаква емоционална интелигентност, която да му помогне. 

преди 2 часа, kipenzov каза:

Има един характерен модел на взаимоотношения, който се описва като садистично-мазохистични взаимодействия и напълно отговаря на вашия модел. Този модел е познат и като "агресор-жертва". В основата му е един "по-дълбоко" в подсъзнанието модел наричан понякога "манталитет на жертва" и е свързан с негативната Себепредстава (self-image)

Горното скоро ми попадна, с уточнението, че често местата се сменят - днес аз съм агресор, утре е той и обратно. Честно казано, не го разбрах особено защото според мен садо-мазото трябва да носи удоволствие, а и на двамата не ни носи това. Мога да се съглася, че е свързано със себепредставата, или по-скоро аз му казвам  себеоценката, която и на двама ни не е особено висока.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Mirela, благодаря и на теб за мнението. 

Все пак "любовта е дълготърпелива" :) 

И двамата говорите за "презрение", но не мисля, че това изпитвам .... разочарование - да, изтощение - да, чувство на задънена улица - да, но не и презрение. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 20.06.2019 г. at 23:04, Diva-roza каза:

Доста сме чели и двамата Юнг, Фройд и други психолози и философи, но май ще трябва да се върнем отново да четем, но този път с помощ 

Така е!

Ето ти и един ,,жокер"!

Ако не изпитвахте неосъзнато удоволствие инфантилно да ,,си играете" на "жертва-агресор"(садо-мазо) нямаше да живеете по описания едностранно от теб стереотип...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте :)

Струва ми се, че тази книга би помогнала. Както и другите книги на този автор. Лично на мен много ми допаднаха и помогнаха. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 19.06.2019 г. at 23:48, Diva-roza каза:

О, да , винаги има оправдание за всичко - все някой друг нещо е сбъркал - от "българите" /американците, руснаците ..../, които са направили нещо, което не става за нищо и му създават проблем ..... през "не  мога да карам кола - имам клаустрофобия" /която не пречи на возенето в кола/ и  - аз, че не съм му дала правилни инструкции или съм казала нещо с неподходящ тон, и се стигне до последното   - "имам травма от детството".  

Преди детето беше горе-долу същото като действия, но още се опитваше нещо поне да направи. А и отговорността не беше толкова голяма - например: качваме се на колата и тръгваме за почивка, няма значение кога ще стигнем, ще спукаме ли гума или ще се наложи да преспим някъде по път. А с мрънкащо и ревящо дете на задната седалка? Наложи се да купим кола - автоматик, защото между пеенето на песни, подаването на води, храни и разказването на приказки, да не мисля поне за скоростите. 

Колкото до мен - аз затова търся терапевт и за себе си. Явно имам някакъв проблем, като ниска самооценка например, или генерализирана тревожност, или и аз не зная какво .... 

 

До тука   не разбрах до колко влюбването и инерцията в последствие е повлияло . Или нуждата за контрол е в повече .

Цитат

И двамата говорите за "презрение", но не мисля, че това изпитвам .... разочарование - да, изтощение - да, чувство на задънена улица - да, но не и презрение. 

Амбицията , контрола когато виждаш , че не носи желаното , довежда до изтощение .

Според разказа ,  си гушнала две деца . Едното от 11г. другото от 5г. .Явно е дошло време за осмисляне смисъла на живота . От там пренареждане приоритетите и поемане на съответните отговорности . За да съществува семейството е нужно да има единство . В смисъл , както всеки се грижи за различните части от тялото и всяка една от тях работи за цялото .

Обърни се към семеен терапевт . В другия форум виж Дияна Колева да ти отговори .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Донка, благодаря!

Ако не беше ,,подала ключе" към любовта с предложената книга нямаше да ми направи впечатление, че при Diva-roza не е ,,изгаснало" това огънче..

Diva-roza, тъй като прегледах, че си получила доста ползотворни насоки за семейна работа в другия форум, единственото, което е удачно да допълня към предния жокер  е в две части.

Има и още един жокер като примерен прост модел на взаимоотношения - ,,взискателния-затворения"...

А другата част е свързана с хронологията на развитието на взаимоотношенията ви до сегашното им състояние.

Най-важният момент от цялата история е в началния период, когато все още обект на любознателно внимание е бил и мъжа ти. Когато сте били в етапа на задълбочаване на познаването Ви. Моментът преди обсесивните цикли от мисли и емоции, свързани с проблематичното зачеване да ,,отклонят" този поток от внимание от мъжа ти към вътрешните ти страхове относно себереализацията и постигането на идеалите ти. Така се е получил разривът, чието развитие ескалира към момента, когато сте съдружници в ,,акционерно дружество", а не приятели в емпатична връзка.

Съвсем разумно интуицията ти посочва, че 

В 20.06.2019 г. at 23:12, Diva-roza каза:

Все пак "любовта е дълготърпелива" :) 

А човешката любов, за да се превърне в обич е нужно да бъде синоним и за взаимно уважение и приемане.

И подходи свързани с ,,агресивно налагане" или ,,изискващо ограничаване" изобщо не съдържат уважение, а по-скоро биха имали обратен ефект спрямо намерението да ,,отгледаш" партньор. Внимавай със съветите, който са ,,продължение" на досегашната ти ,,позиция на силата"! Така няма да има промяна, а повторение!

 

П.п. При нас ,,трудностите" по зачеването на дъщерята траяха 3г. Тя е вече на 5, а малкия на 1,5.

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×