Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Евтерпа

Дори със смисъл и цел, тя продължава да е там...

Recommended Posts

Здравейте, извинявам се за новата тема, която отварям, знам че има подобни и ако представлява проблем, ще я изтрия. Писах тук преди две години, когато за първи път се сблъсках със стреса, паниката и тревожността. През първата година, за кратко се виждах с терапевт, но за съжаление - нередовно, поради редица фактори. Не бях и особено постоянна при поставените ми задачки, заради всички ангажименти, които тогава считах за приоритет, пред това да съм здрава. За това време обаче, научих много...

Научих, че в моментите, в които съм напълно сигурна, че нямам контрол над мислите си, съм единствената, която може да ги контролира. Научих, че адреналиновата реакция продължава известно време, но след края й, винаги оцелявам. Разбрах че силното сърцебиене, треперене, изтръпването на крайниците, задушаването и абсолютната невъзможност да дишам, свитият стомах, студената пот, световъртежът и причерняването, могат да бъдат провокирани само от мисъл. Мисъл на страх. Ирационален страх. Несъщестуваща заплаха, която стои дълбоко в мозъка ми, държа я здраво и допускам да ме превъзхожда. Научих, че докато се съмнявам дали полудявам, със сигурност, не полудявам.  Научих, че имам проблем. Научих, че от мен зависи решението му, а не от спасителните хапчета, които така и не опитах. Научих, че имам нужда от промяна... Научих, че смисълът се създава. Разбрах го, след като два пъти усетих "безсмислието"... "То" ме удари доста сериозно. Най-мрачното, студено и нежелано място, на което душата ми кацна... Там нямаше нищо и никой, освен натрапчивите въпроси, за които отговори липсваха...какво става с мен, защо живея, какво правя, коя съм... За щастие, след тези две отвратителни кацания, не се приземих повече там. Остана само паниката, с невероятното си чувство за хумор. След 7-8 месеца, я превърнах в приятелка. Спечелих доверието й, чрез манията си за контрол, но не съм сигурна, доколко ми помогна това.

Това, което не успях да разбера обаче, е причината да съм специална. Непрестанната и дълговременна дереализация, се появяла в редки случаи при тревожните разтройства. Но, поради факта, че съм толкова специална, откакто дойде при мен, Тя не си е тръгвала. Не ме е оставяла дори за ден. Имаше толкова много места, които видях през тези две години. Красиви залези на различни континенти, красиви погледи на красиви хора, красиви сцени, на които имах възможност да се кача, но и да гледам с различни очи, обаче. Докато изброените се случваха пред тези очи, аз не можех да ги видя. Толкова много пъти, стисках здраво очите си и се молех -  след като ги отворя, само за минута, Тя да ме остави, за да им се насладя, проглеждайки нормално. Само за минута, да не се чувствам толкова неадекватна и мъглива. Не се случи. Научих се да я степенувам. Когато бях най-спокойна и около мен имаше много светлина, стигаше 2 от 10, но никога не е изчезвала. Терапевтът ме посъветва да я приема, да си представя, че ще живеем заедно до края на живота си. Не успях, не се справих, не мога да я приема. Мразя я, обърква ме, страхувам се от нея и не я харесвам.

Промених живота си напълно. Намерих си нов дом. Напуснах регулярната работа, като преподавател, за да се фокусирам върху това, да бъда просто артист. Но след като спестяванията намаляваха главоломно и участията ми намаляха.. артиста в мен, трябваше да се храни и да плаща наем и се наложи да намеря друга регулярна работа. Вселената ме изпрати на ново и интересно място, отново музикално разбира се, но този път, в студио. Там срещнах изумителен човек. Докато връзката ми преминаваше през седмата си критична година, дълбоко в съзнанието си, усещах как трябва да я прекратя. Усещах го, много месеци, преди въпросната седма година. Толкова много пъти се поглеждах в огледалото и се питах... - аз наистина ли съм този ужасен, агресивен и лош човек, който той визира... Другият човек обаче, ми помогна да взема решението, да напусна токсичните си отношения. Влюбих се. За два месеца посетихме толкова места, колкото за 7 години с предишния ми приятел, дори не съм си представяла. Приключенствахме постоянно. Бяхме като магнити. Усещах странното привличане от разстояние, а когато разстоянието липсваше, секса беше тантричен. Бях забравила, колко вълнуващо може да е. Бях забравила, какво е да те обгрижват. Той ме подсети и ми припомни коя съм и коя мога да бъда, повтаряйки ми ежедневно, че съм красива, умна и талантлива, според него. Започнах да харесвам човека в огледалото. Чувствах се отново забавна и мила. Не ми пукаше и за дереализацията. Не исках да съсипвам тези моменти, като мисля за нея. Не усещах страх и не й обръщах внимание, но тя разбира се, ме подсещаше за себе си и не ме остави, дори за миг.

Случи се неизбежното обаче. Нещото, което знаехме и двамата. Той заминаваше. Беше предвидил всичко, месеци преди да се запознаем. И преди да напусне работа, трябваше да си намери заместник, аз бях този заместник. Знаехме, че ще е тежко към края, но въпреки това избрахме да живеем за моментите, без да мислим за заминаването. Еее, заминаването се случи. Поддържаме комуникация, но и за двама ни е ясно, че е обречена от разстояние. Междувременно започнах и да случвам идеята си за бизнес... мечта, която две години визуализирам. След смелото решение да прецакам личния си живот, вселената ми изпрати обаждане за съвместно партньорство и с големи крачки, се напъхах там, където отдавна исках, но не знаех как.

Сега... ситуацията е следната... Дереализацията е 10 от 10.  Стресът ескалира. Работя много. На няколко места. На това, в което станах заместник дългосрочно. На онова, което ми е ново и за което мечтаех.. всеки ден му отделям време, чрез имейли, проучване и срещи. Деля все още едно пространство с бившия си приятел, за щастие в отделни стаи. Постоянно мисля за онзи изумителен човек, който ме спаси от мен самата. Притеснявам се  жестоко да шофирам, защото главата ми се върти, като самостоятелна единица. А това да бъда действащ артист, знаейки че е мисията на появата ми на този свят, е останало на заден план. Пия гинкобилоба с омега 3 от около седмица, но не усещам да помага за световъртежа. Пак от около седмица започнах с кардио всеки ден. Започнах да усещам адско стягане и болка в задната част на главата. Минават ми мисли дали да не започна с ходенето по лекари, невролози, ендокринолози и всички други *лози, които биха били от помощ. Но понеже този път е досаден, дълъг и неясен, реших да разкажа историята си първо тук...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това, че дереализацията продължава, говори, че поддържаш несъзнаван тревожен фон. Тоест, че приемането, себеразбирането, доверието, отдаването, са само частично и донякъде механично осъществени. Свършила си много добра работа, научила си доста, подходът на терапевта е добър. 

В 22.09.2019 г. at 1:27, Евтерпа каза:

Това, което не успях да разбера обаче, е причината да съм специална.

Именно. Тук нишката ми се губи. Едната посока на работа, тази общо дидактичната (възпитателна), е вървяна. Втората обаче, диалектично характеровата, при която преживяваното се свързва с дадени характерови вярвания, уроци, преобразувания, не споменаваш нищичко за такава работа. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря Ви за отговора :) ... В началото на януари беше последната ми среща с терапевт. Бях малко по-силна и по-уверена, не толкова уплашена... но в рамките на две седмици, върху мен се стовариха толкова много неща (които усетих чрез горе написаното), които ме върнаха в изходна позиция... Съответно, реших да пиша тук... именно поради липсата на въпросните преобразувания в начина ми на мислене... Няма сега...няма днес...Фокусът ми е изместен от толкова неприятната за мен дереализация, която е в пика си. Но основната причина да се включа отново във форума, освен лекото отчаяние, е неистовото желание за информация, как да започна да Я игнорирам, за да я премахна по-бързо от ежедневието си. Много съм слушала за опцията да я приемам, при мен не работи, не мога да приема, нещо което обуславя такива терзания...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В духа на "при мен не работи", можем да влезем в машината на времето и да педложим трапанация с лоботомия. Резонира с желанието за игнориране... Ако ползваме метафората за вътрешното, подсъзнателно характерово дете, то е да искате да го загърбите, да го изолирате още по-надълбоко. Да, но то сте една дълбока Вие, едно сте и страхът така става толкова по-голям, колкото повече го игнорирате и изтласквате. 

Разбирате ли, не е неработене. Просто от една страна, имате нужда от по-интензивно предизвикване, по-силен "натиск", по-интензивна работа в тази, дидактичната, обща посока, за да се научите да минавате една граница, да губите контрола и оставате с отработено доверие в страховете си. Така вече присъстващите в тях вяреания/ програми се трансформират. Когато се добави и втората, себепознавателната посока, двете се съединяват в една мощна, работеща и променяща психотерапия. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Понеже прочетох, че се притесняваш от твоята дереализация и деперсонализация, искам да споделя нещо от личен опит, което да даде повод за размисъл. За целта ще започна от малко по-далеч. В моменти на силна тревожност съм изпитвал многократно това чувство. Абсолютно винаги ми е харесвало, било е любопитно и ново за мен. Причината за това, е че от 15 години слушам тежка, дълбока, мрачна и циклична техно музика, която принципно е доста магнетична и хипнотична като звучене. Да не говорим, че голяма част от слушащите я използват наркотици и изпадат в друго измерение, тъй като тя е най-подходяща за това. Аз лично никога не съм употребявал наркотици или каквито и да било забранени вещества, нито смятам да го правя, но дереализацията и деперсонализацията никога не са ми пречели, понеже винаги съм им се кефел, изследвал съм ги, харесвало ми е да съм в такъв вид друго измерение и не ми се е искало да свършват. Именно затова тези усещания са се появявали изключително рядко и за кратко. Но ето, дори сега, в този момент, ако изляза на дискотека, искам да изпитвам 4-5 часова дереализация постоянно. За съжаление, това е невъзможно. Мечтая да отида на дискотека с моята музика, да се потопя в ритъма и да се слея с хората, мигащите светлини и магнетичната обстановка и всичко това на фона на най-силната деперсонализация и дереализация, която може да се изпита. Уви, не се получава. Даже искам да е толкова силна, че да не знам кой съм, къде се намирам, какво се случва, а да усещам все по-дълбоко тази симбиоза от музика, хора и обстановка.

Какво искам да кажа с горното? Когато приемаш, изследваш с любопитство и се оставяш на това чувство, когато позволиш то да идва и да си отива когато пожелае, когато го посрещнеш като добър гост и вникнеш в посланията му, то може и да не ти стане приятно, но поне няма да го фиксираш и раздуеш. Не казвам да го обичаш и да му се кефиш, а просто да приемеш факта на съществуването му. Като част от теб, точно в този момент, именно при тези обстоятелства.

От друга страна - когато започнеш да го нищиш, да го мразиш, да му се съпротивляваш, да задълбаваш в него, да го анализираш - това е най-сигурният начин да го раздуеш и увековечиш. Защото всичко, в което се взираме, се разширява.

Изборът е твой.

Редактирано от Човек_88

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×