Jump to content
Порталът към съзнателен живот
holyvalentine

Как да излезем победители в спора?

Recommended Posts

Здравейте, 

Имам следния въпрос. В създалата се ситуация на изолация и лошо време, всички хора прекарват доста време в медиите и социалните мрежи. Аз не правя изключение. Случва ми се обаче да попадам на групи или индивиди, с които да имаме различно мнение и спорове възникват. Аз  усещам как  ме всмукват тези спорове и ме завладява една емоция, която мога да опиша само като садистичнно удоволствие да дразня другите и да ги тъпча. Да, обикновено пиша становище, зад което стоя и понякога съм права. Трудно е да се реши в един спор кой крив, кой прав, но когато нещо ме издразни аз си казвам мнението. Има хора, които отреагират меко, но има и разни дето са си повяарвали прекалено ,много и раздават своята 'правота' налява и надясно, като си позвояват да съдят и да всяват вина в отсрещния. Така ме ядосват тези, че независимо дали са прави или не, в мен се събужда дива ярост да ги унищожа.. в спора. И съм крайно цинична и саркастична. Емоцията , която ме завладява е толкова силна, че дори и да усещам, че ме трови самата мен, не мога да се спра или да се откъсна от спора , докато последната дума не е моя. Не че това ми носи някакво удовлетворение в крайна сметка, освен че съм си навила на ината. Та, въпросът ми е как да излизам галантно от спора, без да трябва да се съгласявам с другия, защото той не винаги може да е прав. Как да изляза така че да имам удовлетворението от водения спор и да се чувствам като победител в себе си, а не на всяка цена надмогнал другия, особено ако не съм права? 

Преди да ми кажете не си губи времето в социалните платформи, бих искала да намеря друго разрешение на проблема, защото утре такъв спор може да възникне в истинския живот и тогава няма да разрешиш проблема изключвайки компютъра, бих искала житейски съвет както се казва, макар че нещата при мен са на по-дълбоко емоционално ниво. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 21.05.2019 г. at 11:23, kipenzov каза:

.....

без да си си направил труда да вникнеш във философията на човека отсреща, няма как да го разбереш! Това изисква от своя страна и лично усилие, което е проекция на уважението, което би проявил към събеседника, ако има такова.

....

В тази светлина "окепазването на личността на опонента" са тази част от множеството от 38-те начина на водене на спор, които е описал Шопенхауер, 37 от които включват атака към личностните характеристики на опонента. Ала само един от тях се основава на оборването на аргументите му.

В един спор няма победители-хора, когато спорът е между разумни хора! Има идея, която е защитена по-добре с аргументи от друга идея. А ако разумните хора, участвали в спора, са и пределно мъдри, то се получава обединяване на мненията около по- голямата идея, синтезирана от двете в спора.

Това се получава единствено, когато спорът се основава на оборването на аргументите на защитника на другата идея в спора.

А иначе в оставащите 37 начина винаги се "търси" директен конфликт с личността на опонента, с цел дискредитирането на представящия идеята, а не самата идея, поради липса на солидни аргументи, с които да бъде оборена идеята.

преди 13 часа, holyvalentine каза:

Та, въпросът ми е как да излизам галантно от спора

Има най-общо два варианта, според мен.

1. Да "блокираш с отричане" всякаква входяща информация от спора, оставайки в предишната ти "зона на комфорт". Галантният начин е с много варианти, но горе-долу е "добре, прав си, не ми се спори!". А просташкият е "аре махай ми се от главата".

2. Да прекъснеш учтиво опонента си в спора, но да не "отричаш напълно" истинността в позицията му. Така си "оставяш вратичка" да провериш твърденията и евентуално след това да ги приемеш или не.

А и има една поговорка - "Не питай старило, питай патило". На мен лично като малък, когато възрастните ми казваха "Ей, момче, ти на където си тръгнал, аз от там се връщам" ми беше трудно да повярвам, че са били там, където на мен ми се искаше да отида. В последствие разбрах, че всички от тях са били наистина там, където аз исках да отида, но в различната ми възраст. Някои бяха отишли до там, където аз исках да отида на 25г. Други там, където исках да отида на 33г. Трети там, където аз исках да отида на 40г. Колкото по-голяма възрастта, толкова по-малко възрастни срещам да са били там, където аз съм искал да отида. Е къде се изгубиха, ами просто са стигнали и са се върнали, щото не им е устискало да продължат. Така виждам хора на една възраст, но с поведение на човек на доста по-млада възраст.

Ти решаваш, докъде ти стиска да стигнеш. Но когато там докъдето ти стиска да си се разминава с там, където ти е писано да си, винаги ще си в режим на непълноценност, която ще компенсираш с "твърди" убеждения и оценки, пукащи се като сапунени мехурчета.

 

п.п. когато влизаме в спор, знаейки че не сме прави, това се нарича просто заяждане.

преди 13 часа, holyvalentine каза:

Как да изляза ......, особено ако не съм права? 

Всяко заяждане подхранва причината да се заяждаме, а тя не е лицеприятна и в следващ момент пак се проява, докато не я "погледнем в очите".

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Kipenzov  е прав но излишно навлиза в подробности които завличат в същия проблем .

преди 16 часа, holyvalentine каза:

Здравейте, 

Имам следния въпрос. В създалата се ситуация на изолация и лошо време, всички хора прекарват доста време в медиите и социалните мрежи. Аз не правя изключение. Случва ми се обаче да попадам на групи или индивиди, с които да имаме различно мнение и спорове възникват. Аз  усещам как  ме всмукват тези спорове и ме завладява една емоция, която мога да опиша само като садистичнно удоволствие да дразня другите и да ги тъпча. Да, обикновено пиша становище, зад което стоя и понякога съм права. Трудно е да се реши в един спор кой крив, кой прав, но когато нещо ме издразни аз си казвам мнението. Има хора, които отреагират меко, но има и разни дето са си повяарвали прекалено ,много и раздават своята 'правота' налява и надясно, като си позвояват да съдят и да всяват вина в отсрещния. Така ме ядосват тези, че независимо дали са прави или не, в мен се събужда дива ярост да ги унищожа.. в спора. И съм крайно цинична и саркастична. Емоцията , която ме завладява е толкова силна, че дори и да усещам, че ме трови самата мен, не мога да се спра или да се откъсна от спора , докато последната дума не е моя. Не че това ми носи някакво удовлетворение в крайна сметка, освен че съм си навила на ината. Та, въпросът ми е как да излизам галантно от спора, без да трябва да се съгласявам с другия, защото той не винаги може да е прав. Как да изляза така че да имам удовлетворението от водения спор и да се чувствам като победител в себе си, а не на всяка цена надмогнал другия, особено ако не съм права? 

Преди да ми кажете не си губи времето в социалните платформи, бих искала да намеря друго разрешение на проблема, защото утре такъв спор може да възникне в истинския живот и тогава няма да разрешиш проблема изключвайки компютъра, бих искала житейски съвет както се казва, макар че нещата при мен са на по-дълбоко емоционално ниво. 

 

Личноста е доминирана от егото  Твоят въпрос ще е вечен , до като човек не овладее  егоизма си . До тогава има техники за справяне действащи различно , на всеки различен .Твърдението , че личноста е подвластна на егоизма е равносилна на друго подобно . Това , че така се изявява животното в човека . Тази представа дава визията как да се държим с животинските изяви в човека . То е , както  се държим с животните по улицата . Ако никога не си мислила така  , ще ти помогна с въпроси .

Какво правиш когато те лае куче ? . Можеш ли да се държиш като него и да го победиш ? Отговорите никога на са еднозначни защото хората имат не само физическа страна . Ние имаме физика , психика имаме и дух .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Била си в минало, в което робко си мълчала, доминирана от разни пастори. Доколкото съм те чел и си спомням, още от родителското ти семейство си живяла в "това е така" моралността, зададена от авторитарната позиция на "това са верните норми, това е правата вяра ..., така е правилно" и т.н. След излизането ти от това стадно облъчване, натрупало много автоагресия, ти мина през много път. Знаеш за трите степени на агресията. Третичната автоагресия, при която вината раздира, вторичната, насочена навън агресия, в която потиснатият вулкан експлоадира и първичната, здравата, при която със спокойно самоуважение, присъстваш в света, приемайки и различията.

Виж какво става, когато някой назидава и раздава "правда"... Задейства автоагресията за миг, след което защитно избухва вторичната, насочена навън агресия. Бих казал - радвай се на това което става и го ползвай за доотработване. Наблюдавай се, дишай, осъзнавай как вече не искаш някой да ти размахва пръстта на "така трябва и това е правилно". Погали нараненото дете в себе си, поговори му, че вече ти си му една обичаща мама и един благо поставящ границите си татко. Тогава канализирай налягането, пиши, заявявай се все по-спокойно, имай мнение. Вече не на всяка цена, но просто със здрави аргументи, през това вътрешно погалване, външно стабилно и спокойно себеааявяване, в което ти си си авторитетът! Ти си си авторитетът! 

Защо повтарям "Ти си си авторитетът!"?! Защото несъзнавано въздигаш другия, а себе си правиш малка. Това е стара ситуация, Осъзнай го, промени ситуацията. Ти си си авторитетът!

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Това, което никога не съм харесвала в спора такъв, какъвто го практикуваме сега, е презумпцията, че единият е прав, а другият - не. И единият трябва да убеди другия да се откаже от мнението си и да мине на неговото.  Това е най-малкото глупаво - нали всеки от нас е различен, с различни биографии сме, с различна среда, с различен характер и естествено, различни гледни точки. Вместо да се "надборваме", не е ли по-добре просто да се изслушаме с аргументите си? Така всички печелим.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 1 час, Донка каза:

.....презумпцията, че единият е прав, а другият - не.

 е точно това,  към което апелирам да не се прави, когато спорим. Защото точно тази презумпция стои в основата на продължаването на спора в някой от 37-те начина, всички от които адресират личността на опонента, а не идеята, която защитава.

Така спорът от начин за споделяне и защитаване на идеи(под формата на тезиси) се превръща в елементарна кавга!

Както се случва често в теми, в които съм коментирал, поради фактът, че проявявам поведение различно от еталона за прием в "затвореното общество", оформено от болшинството от пишещите. А пък така, почти изцяло несъзнателно бивам възприет като "чужд" и фокусът от същността на идеята, която защитавам се измества към мен, в образът на "чуждия", и така се активират пси защитите, проявени като  нагласа за отричане на тезата, поради личността на защитаващият я.

Замисляйки се върху предното, още преди предните постове от съфорумници, стигнах до изводът, че прекалено "размито" съм поднесъл мнението ми и е нужно малко лаконизиране и конкретизиране.

Да ИСКАМЕ да излезнем победители в спор е грешна позиция, защото така поставяме егото на първо място, фокусирани върху стремежът за власт, надмощие. "Грешната" оценка се състои в това, че позицията не носи дългосрочен дивидент, освен моментно удовлетворение на егото от засилването на чувството за собствена значимост.

По-далновидната позиция, от която да изхождаме в даден спор, според мен, е "Каква идея да защитим в спора", защото ако тезата е качествена, в спорът ще се роди истината, която щя е синтезът от тезите на двете страни! И няма да има "победители", а "обогатени" от спора. А така ще се реализира идеята "Печелим всички", а не идеята "Спорим ненужно".

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

А и още нещо, което следва от горното:

Когато събеседник, опонент в спор, изразява мнение, то мнението е негово. Ала мнението му, поднесено като света, адекватно, отразява идея, която защитава. А идеите идват от божественото и са просто идеи, ни мои, ни негови и не е целесъобразно да ги "особственостяваме".

Когато се научим да "отделяме" идеите от приносителя им, Спорът се превръща в Дискусия!

Пък и се научаваме да стигаме и до по-дълбоките идеи, изразени като форма във въпроси като тези "Защо спорим", "За какво спорим" и "Какво защитаваме".

Редактирано от kipenzov

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Търсенето изобщо на "победител" е основата на един спор. Запознай се с Твоето его е врагът - учебник за Аза и Егото. 

Неприятният вкус след "победата" е също толкова горчив и за "победителя", колкото и за "загубилия".

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Спорът е изкуство още от древността, нека не се бърка с караница, например. :) 

 

Когато осъзнаем, че разковничето се крие в усвояване на хомеопатична доза от позицията на другия, тоест разширяване на собствения ни кръгозор, тогава и тропането с краче в стил "искам АЗ да съм прав!" постепенно се стопява. Има причина за всеки спор, а обикновено така чудно се получава, че точно онова, което ни "пали" никак не виждаме и не разпознаваме в себе си - а не е страшно, че е там, не е чудовище, което ще ни изяде. :) 

Във всеки спор и двете страни имат невероятния шанс да пораснат, да научат нови неща и да почувстват, че живеят заедно в една огрооомна кула с много различни, разноцветни прозорци и... Просто гледат през различни в момента. Такава ситуация може да е виждана и като беда, и обогатяващ обмен! 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Търсенето изобщо на "победител" е основата единствено на неразрешимите спорове, които неизбежно прерастват в конфликти! 

Основата на всеки спор обаче е споделеното търсене на истината, чрез излагането на аргументи от това търсене на всеки от участниците в спора. 

П.п. Врагове се раждат единствено при конфликти, които са резултат от неразрешими спорове, които възникват от непознаване, а от тук и липса на овладяване на Егото! Егото не може да ни е враг, то е инструментът на дълбокото ни Аз или пък Висшият ни Аз да се прояви. А това, че не сме възпитали в егото ни Самоконтрол е пропуск, който макар и трудно може да се компенсира. Стига човек наистина да иска да порасне и да почне да мисли и чувства самостоятелно, а не през чуждите шаблони.

Истината в твърдението "Аз съм" се състои в това, че мисля и чувствам самостоятелно, без посредник. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Току-що, Ines Raycheva каза:

Спорът е изкуство още от древността, нека не се бърка с караница, например. :)

 

Когато осъзнаем, че разковничето се крие в усвояване на хомеопатична доза от позицията на другия, тоест разширяване на собствения ни кръгозор, тогава и тропането с краче в стил "искам АЗ да съм прав!" постепенно се стопява. Има причина за всеки спор, а обикновено така чудно се получава, че точно онова, което ни "пали" никак не виждаме и не разпознаваме в себе си - а не е страшно, че е там, не е чудовище, което ще ни изяде. :)

Във всеки спор и двете страни имат невероятния шанс да пораснат, да научат нови неща и да почувстват, че живеят заедно в една огрооомна кула с много различни, разноцветни прозорци и... Просто гледат през различни в момента. Такава ситуация може да е виждана и като беда, и обогатяващ обмен! 

 Само допълвам . Няма как да разбереш другия ако не видиш правотата му :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×