Jump to content
Порталът към съзнателен живот
mminchev

Натрапчиви мисли и Генерализирано Тревожно Разстройство

Recommended Posts

Здравейте.

Аз съм мъж на 26г. Преди 3г получих първата си паническа атака. Близо няколко месеца не знаех какво се случва с мен(лутане по различни доктори). Да кажем, че в началото бяха "чести" по 2-3 пъти седмично след това по толкова месечно и накрая годишно. Все пак мислите дали няма да се случат си останаха през цялото време до сега. Миналата седмица получих най-силната си паник атака със различна симптоматика от останалите, които съм изпитвал. Изпитах изтръпване, сковаване, безпомощност. От тогава до сега е някакъв ад. По-няколко атаки на ден като първите дни имах и през нощта. Загуба на апетит. Трудно заспиване и неспокоен сън. Сега последните дни атаките са рядкост, но тревожността е на високо ниво. Съвсем случайно единият ден ми се появи мисъл в ума за самоубийство и адски много се паникьосах. След това нещо се рових в нета и случайно прочетох нещо за нараняване на други хора. Веднага ми излезе мисъл, че може да нараня приятелката си, с която живеем заедно. Отново адска паника, чак се наложи да посетя клиника за да ми дадат успокоително. От там ми казаха, че е нормално. Да, но аз мисля, че не е нормално такива мисли да ми се въртят в главата. На следващия ден тези 2 мисли изчезнаха от съзнанието ми, но дойде нова такава, че се разболявам от коронавирус, тъй като започна да ме боли гърло и леко да кашлям. Това според мен беше за предпочитане. Да, но на следващия ден се върнаха същите мисли като този път надделяваше тази, че може да нараня по някакъв начин любимия си човек и я накарах да скрие всички ножове. Стоя по 24 часа в спалнята като не смея да стъпя във всекидневната с кухнята, тъй като там има най-големи предпоставки за извършване на тези мои мисли. И горе долу така съм си до днес като успявам да се разсейвам за по няколко минути. Ситуацията, в която се намира светът в момента според мен ми оказа значително влияние, защото имах и все още имам големи притеснения да кажем за родителите ми, които са в рискова група. Свит ми е корема, топка в гърдите, топка в гърлото. Като цяло аз съм доста притеснителен и чувствителен човек. Вече мина първата ми среща с психотерапевтката ми и тя ме диагностицира с Генерализирано Страхово Разстройство. Аз лично имах съмнения за ОКР(и все още ги имам). Въпреки, че не правя ритуали освен, ако това с прибирането на ножове не се брои за такъв. Вчера обаче имах чувстовто, че имам подобрения. Ходих в другата стая, дори излизах на терасата. ПОЛЗВАХ НОЖ, който явно приятелката ми го е забравила до мивката, за да си отворя една пратка, която получих. Естествено беше ме адски страх, но го направих. Така.. днес обаче отново натрапчиви мисли.. че ще полудея, че живота ми е свършен, как ще си намеря хубава работа с психично разстройство, как ще издържи приятелката ми с мен докато съм в това състояние.. Днес ходих пак в кухнята и пак имаше нож до мивката. Е взех го нарочно и го насочих към себе си като си казах "Айде да те видим", после го сложих на ръката си да видя дали ще направя се одрежа нещо.. ами не успях, усетих, че боли и спрях. Но това в момента ме изплаши още повече, защото си казвам, че вече съм успял да го хвана.. ами другият път ако направя нещо повече? 
Имам чувството, че съм в безкрайна дупка, от която не мога да изляза. Животът ми се преобърна буквално за 1 седмица. Има ли опасност наистина за мен или за околоните около мен?  Стъпка съм предприел към психотерапия, но дали не е късно?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Няма опасност, нито за теб, нито за близките ти.Това което описваш, са натрапливи мисли, те никога не се реализират.

Щом имаш психотерапевт, трябва да му се обадиш и той да те успокои.

Редактирано от д-р Тодор Първанов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте и благодаря за отговора Ви, д-р Първанов.

А какво бихте казали за действието ми от днес за така нареченото ми тестване. Имам чувството, че след него съм по-зле. Прибрахме всичко отново. Вече почвам да се чудя дали наистина се притеснявам за тези мисли, или ги искам наистина. Дори в момента се замислям дали се притеснявах докато правих този така наречен "тест".

Редактирано от mminchev

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Не спирай в никакъв случай  да боравиш с ножове!!! Колкото повече ,,тестове,,  с ножове, толкова по -бързо ще ти мине. За съжаление, си мисля,че ще имаш и още нови страхове.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Напълно съм съгласен, че не трябва да спирам боравенето с тях. Но ме обезпокои това, че тестването, което направих беше върху мен, а не върху храна, както описах в поста ми. 
Колкото до това за още нови страхове.. честно да ви кажа предпочитам всички страхове на земята от колкото тези, които имам в момента. 
Също така след тази силна ПА имах страх от излизане навън, но го преодолях вчера. Днес даже пак мисля да изляза да се разходя сам по улиците около блока :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 17 часа, mminchev каза:

Имам чувството, че съм в безкрайна дупка, от която не мога да изляза. Животът ми се преобърна буквално за 1 седмица. Има ли опасност наистина за мен или за околоните около мен?  Стъпка съм предприел към психотерапия, но дали не е късно?

Здравей! 

това, че си потърсил психотерапия е стъпка в правилната посока - не защото си опасен - ти не си, а защото тя би ти помогнала да "отпушиш вентила" на своето напрежение.
 

Това, което преживяваш е напрежение, което се е насъбрало много - като в тенджера под налягане - в един момент това напрежение няма друг изход, освен да излезе с голяма сила през вентила - под формата на паник атаки. Натрапливите мисли са също като едни своеобразни пипала на твоята тревожност - те са следствие от натрупването ѝ. Всеки човек има натрапливи мисли, дори децата - просто твоите в момента са по-силни - това не е "ненормално", а е следствие от натрупания стрес, който се е превърнал в хроничен (дистрес).

Ще ти дам едно семпло обяснение: Лудите хора (тоест хората, които са скъсали връзка със своята съзнателност) не си мислят, че са луди, те нямат това осъзнаване - техните мислите са тяхната реалност, а ти виждаш отвъд тях и се тревожиш, че имаш именно такива мисли - това е признак, че не си "луд". Ти не си скъсал връзка с реалността, а си просто много тревожен.

Всъщност гледната ти точка към това, което преживяваш е ключова!
Затова те съветвам да прочетеш тази статия.

Има конретни причини (като при всеки те са индивидуални), поради които се е стигнало "до тук" - до твоите симптоми. Ще ти дам още един разбираем пример: Всеки един от нас има своята естествена природа (Аз-организмично), но пораствайки постепенно формираме и нейн спътник - Аз-идеално - а в него като в едно сандъче се съдържат всичките правила, норми, трябва-та, очаквания и забрани, които хората, околото които сме расли са ни "втълпили".

Тоест имаме естествени пориви, интуиция, усещания, емоции,  и чувства, които ни подсказват как да се държим в ситуациите, в които попадаме, но от друга страна се появява и "как ТРЯБВА да се държа" в тази ситуация - базирано на опита си, травмите, страховете, правилата, които сме поели отвън, растейки - и този сблъсък понякога не може да бъде разрешен - а от това се трупа напрежение. Между "искам да живея живота си както чувствам, че резонира с моята природа, както е здравословно за мен" и "трябва да живея живота си както трябва, както някой очаква" има пропаст над която понякога не можем да построим достатъчно здрав мост - а баланс между двете е нужен - не можем нито само с едното, нито само с другото, така е устроен светът ни днес!

Тогава идва тревожността, симптомите - за да ни помогнат всъщност, да светнат като една лампичка, напомняща, че е време за промяна! И когато не живеем съвсем като себе си - опознали се, обичащи се, уважаващи се, реагиращи здраво в повечето от ситуациите, в които попадаме - тогава симптомите по заобиколен път ни дърпат към нашия си път - напомнят ни, че е време да се свържем със самите си, преди да опитваме да се свързваме с каквото и да било друго! И така когато волята не стига, идва неволята да научи - и при двата пътя има трудности. 

Ти съзнаваш какво се случва, съзнаваш, че си тревожен и имаш мисли, които преди не си имал - сигурна съм, че ще успееш да претопиш състоянието си до дълбоко себепознание, мъдрост, смелост, борбеност! :)

Ето още няколко статии, пряко свързани с преживяваното от теб:
Как да се ИЗЛЕКУВАМ от паник атаките си?! (+ водена медитация)
Паник Атаките - Как да се справя?
За Болката с Любов! 

Успех!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,, Но ме обезпокои това, че тестването, което направих беше върху мен, а не върху храна, както описах в поста ми. ,,

Разбира се,че ще върху теб.Върху храната какво тестване ще е?  Сещам се,че в сайта поне двама души са писали,че като теб са имали подобни мисли, единият че ще скочи от терасата, другият,че ще се нарани с нож.

И двамата се бяха убедили,че няма да до направят точно след такива тестове.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря Ви и на двамата за отговорите! Зареждам се с търпение и се надявам, че ще изляза от това положение. Единствено ме разтревожи, че терапевтката ми каза, че тези мисли може никога да не изчезнат. Смея да твърдя, че последните няколко дни съм по-добре от страна на натрапливите мислите. Просто някак си не им давам много гласност, въпреки че ножовете са скрити все още. Но пък без проблем си ходя в другата стая, също така и на терасата, излизам и навън. Апетитът ми се завърна и като цяло не лежа по цял ден вече. Пътят ще е дълъг, но се надявам да си заслужава.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

О, да - аз също. Въпросът е, че когато човек се научи да им се наслаждава искрено, вече не са натрапливи - превръщат се в удивително ярки и силни филми. Трилъри, драмма-комедия, ужас-фентъзи и т.н. Стават мощен мотивиращ драйв, част от творческия напор. 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

При мен някак си не ми се получава да им се наслаждавам така..

А аз тъкмо си помислих, че се подобрявам, а то с всичка сила се върна всичко. Нормално ли е да си мисля, че по такъв начин не искам да живея и ми е трудно? И това да ме накара да направя нещо лошо? 

Редактирано от mminchev

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Нормално ли е да си мисля, че по такъв начин не искам да живея и ми е трудно?,,

Всеки би си мислил така, но, ако питаш, дали по тази причина ще се самоубиеш, отговора е ,,Не, няма да се самоубиеш, само ще се измъчваш,,.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
В 1.05.2020 г. at 14:12, mminchev каза:

При мен някак си не ми се получава да им се наслаждавам така..

А аз тъкмо си помислих, че се подобрявам, а то с всичка сила се върна всичко.

Това е основната заблуда при повечето хора с натрапливости, вярват, че изведнъж състоянието изчезва, когато имат няколко "чисти" дни, както ги наричам.

Очакването, че всичко ще изчезне бързо е автогол. Настройва се мозъка, че има "успех" и в следващия момент преживява "провал".

Мисленето ни е устроено така, запаметява много по-силно "провалите" и още по-силно започва да им се съпротивлява . При тези тревожни състояния съпротивата представлява още повече натрапливи мисли. Защо? Защото самата поява на натрапливостите е вид защитен механизъм на мозъка, който го отдалечава от реална ситуация, която е неразрешима за личността в дадения момент.

Затова моят съвет е първо и преди всичко да приемеш терапевтичния процес като мексиканска вълна, с пикове и падове, до като играта между ума и мозъка ти свърши :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Честит празник!
Благодаря ви за отговора, Диляна.

А нормално ли е да чувствам силна раздразнителност от почти всичко. Това нещо ме напряга още повече като се появява мисъл, че в последствие от раздразнението да стана агресивен. 
 

И още един въпрос към някой от специалистите - според вас нормално ли е в началото на поредна терапевтична сесия да се обърнат към мен с “Здравей, радвам се да те видя ЖИВ И ЗДРАВ”. То това значи, че терспевта ми няма доверие в мен, та аз ли да си имам дето имам повреда в мозъка..

Редактирано от mminchev

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
преди 19 часа, mminchev каза:

Нормално ли е да чувствам силна раздразнителност от почти всичко?

Тревожният процес, в който си, е свързан с изтласкване на нежелани от теб собствени психични съдържания и процеси. Бориш се...със себе си, със сенките си. Съответно всяко нещо и всеки външен стимул, активиращ части от замитаното през невротичната ти дисоциация, го активира, а автоматичната ти реакция, е да усилиш "замитането". Това се случва през напрегнатото раздразване. 

В терапията се премахва тази дисоциация  - виждаш собствени парчета, които в началото няма да искаш, ще отричаш и проектираш в света и хората, в терапевта си... Постепенно започваш да се сприятеляваш със собственото си подсъзнание, научаваш се да го разбираш, обикваш,  успокояваш. Оказва се, че "чудовищните" мисли винаги са били само един защитен и добър израз на дълбоки твои части, нуждаещи се не от борбата, а от любовта ти. 

преди 19 часа, mminchev каза:

нормално ли е в началото на поредна терапевтична сесия да се обърнат към мен с “Здравей, радвам се да те видя ЖИВ И ЗДРАВ”. То това значи, че терспевта ми няма доверие в мен, та аз ли да си имам дето имам повреда в мозъка..

Означава, че се радва да те види жив и здрав, както се радва да види живи и здрави хората, които цени и обича. Просто нормален междучовешки поздрав. А недоверието - не той/ тя, а ти си нямаш доверие и приписваш отсъстващи значения в думите му/ѝ. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!И аз имам подобен проблем.От година и половина имам натрапливи мисли,че мога да нараня детето си.В началото беше някакъв ужас,кошмар.Ходих на психиатър и ми казаха,че съм отключила генерализирана тревожност.Пила съм деанксит от който получавах успокоение,но след като го спрях след месец и нещо нещата се завеъщаха по старо му.И така след втората ми криза,когато спрях деанксита реших,че така не става и се реших на психотетапия.Терапевтът имаше свободен час чак след 2 месеца и затова пак си почнах деанксита докато ми дойде часът.За тези 2 месеца се успокойх доста и преди консултацията аз си мислех,че съм добре и не изпитвах такава необходимост от терапия(заблудена от лекарствата),но се подложих.Имаше някакъв ефект ,след два месеца я прекратихме.Теранията беше онлайн и често връзката прекъсваше.А и осъзнавам,че съм правила нещата механично и не съм осъзнавала много неща за тези мисли.След време ми се отключи страх,че може тези мисли да се случат,когато остана вечер с децата си сама в къщи(и по точно когато му се наложи да отсъства през цяла нощ).И тъй като това се случва 1-2 годишно си казах ,че няма проблем ще оставаме да спим при майка ми в такива моменти.И така 3 пъти аз избягвах тази ситуация ,защото ме обвзема голям страх-панически.Записах се отново на психотерапия,но този път не онлайн,пътуван до съседен град.Тези дни осъзнах много неща(от прочетеното в този форум) и чувствам спокойствие.Психотерапията ми ще започне от утре,до сега срещите ни бяха 2-за консултация и психоанализа.Осъзнавам ,че не трябва да бягам от тревожността и че тя и тези мисли са симптом,който има послание.И че както съм показала ,че мога да се тревожа за тези мисли така мога и да имам друго отношение към тях.Че тревожността е част от мое духовно израстване(в момента чета книги на тема-религия и психология),а тези мисли са спътници на тревожността.Другата седмица се налага мъжът ми да отсъства и сега се чудя дали да остана сама с децата или да отида при майка ми.Тези дни се чувствам по добре ,но знам че 2-3дни нищо не означават.Готова съм пак да дойдат тези мисли и чувства и знам че ще дойдат.Моля за съвет дали сега да премина през страха си или да изчакам и да не бързам.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Страхът е лош съветник, а в случая, той те кара да ни питаш, дали да останеш в къщи или при майка си. След като всички знаем, че натрапливите мисли никога не се реализират, правилното поведение е да избереш да останеш в дома си .Да, ще бъдеш тревожна , но само чрез оставане в тревожността, ще се убедиш в това, че тези мисли не се реализират.

Просто няма друг начин. Ако имаше, бих ти го казал.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте отново.Имам още един въпрос.Днес бях на психотерапевт,но имам съмнения в уменията на психотерапевта тъй като има много неща,който си мисля че не са правилни:уж ми казва,че трябва да приема мислите,а в същото времи ми казва като дойде да се опитам на я пренасоча(това не е ли борба).Казва ми да издишам трудните мисли и емоции(при техника за дишането,което беше дълбоко дишане),аз пък бях чела, че трябва да всишвам трудните мисли и емоции и по този начин по-лесно да ги приемам.Прочетеното в този форум,че трябва да заобичам мислите си и тревожността си и че преминаването през тези емоции е мое израстване е нещото,което най-много ме успокоява.Но това го осъзнах едва преди 3 дни и си мисля,дали не трябва да го оттренирам повече и тогава да се изправя пред страха си,защото още сега усещам тревожност.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

 

Току-що, Angelova12345 каза:

...уж ми казва,че трябва да приема мислите,а в същото време ми казва...

Е, поне знае общата посока. За ефективност е нужно той самият да е изпитал "на гърба" си състоянията, с които работи. Това е реалният личен опит. Този от работилниците, личната терапия и клиничния стаж е важен, но вторичен. Както и учената психологична и психотерапевична теория и практика - нужно е да се присъединят към собственото осъзнаване, осмисляне, преминало през мноо болка известно помъдряване и практическо приложение на тази мъдрост в мислите, чувствата и делата.

Разбира се, не можем да имаме личен опит във всяко от разстройствата, но все пак е добре да имаме доста богат опит със собствена преработена невротичност и характерови акцентуации - иначе сме само теоретици, усеща се липсата на дълбоко разбиране и резонанс с казусите, плитки сме и мложем да бъдем ефективни само при ограничен кръг от случаи, дотолкова и докъде ние самите сме преживели, познаваме през клетките си и можем да преодоляваме. Както се казва, можем да заведем другите само дотам, докъдето самите ние сме стигнали,

Горните разсъждения са общовалидни по отношение на работещата психотерапия. По никакъв начин не ги отнасям към конкретната ситуация с психотерапевта, която споделяте - със сигурност човекът е качествен професионалист.

Помогнете си с тези стати и аудио сесии, фокусирани в справянето с окр. 

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Eдин от най-характерните  симптоми при ОКР  е съмнението. То, ОКР-то, ще те кара да се съмняваш във всичко и всеки. Особено в човек или средство, което може да ти помогне да го преодолееш. Характерна черта на хората имащи натрапливости е и ригидното мислене и мисленето,че има само един правилен път да се направи нещо. Липсва им разбирането на преносния смисъл на изразите. Нещата, които ти си чела,  в повечето случаи не бива да се разбират буквално. А ти го правиш точно така и това те обърква.

Ще ти дам пример-Много често, когато някой има чувство за вина по отношение на някой свой близък, който наскоро е починал, аз го съветвам, да напише едно писмо до починалия, да отиде на гроба му и да го остави там.Обикновено това води до облекчение и махане на вината. Всъщност, между цялото това действие и махането на вината няма нищо общо. Просто човека ми е повярвал и това работи. Със същият ефект би проработило и каквото и да  е друго, стига да е малко загадъчно  - например да го накарам  всяка вечер в продължение на една седмица, точно в осем часа, да си посипва главата с пепел и да не се къпе в разстояние на 2 часа.

Така че, довери се на човека и работете, като ефект очаквай поне след два месеца.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте, отново!

Искам да се похваля, че да чукам на дърво състоянието ми относно натрапливите мисли и моето ОКР се подобри значително. От около повече от месец това нещо се изпари от съзнанието ми. Прочетох следната тема на д-р Първанов - http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=11060

Припознах се по всички параграфи в така наречената от него Трета група(ПР - малка група с ниска самооценка). Имам ниско самочувствие, ПР, също така ИМАХ и натрапливи мисли, които обаче изчезнаха. Напълно наясно съм, че от ПА не се умира.

При мен се получи нещо друго. Паническите атаки в момента ме тормозят най-много. Смених за кратко обстановката, за да се прибера в родния си град и там започнаха да се появяват всеки ден. Почнаха да ми пречат да върша обикновни обичайни неща от ежедневието ми, което май си е характерно за ПР. Започнаха страхове при ходене в големи супермаркети, при шофиране(особено сам), возене в градския, при отдалечаване от дома. Да кажем, че се опитвам и правя нещата така, че да се оправя. Излагам се на страха, ходя в супермаркет, където първия път ми стана много зле, но издържах. С всеки следващ път беше все по-добре.  Да кажем, че това ще го превъзмогна. Обаче нещо със шофирането не ми се получава. Няколко дена подред пробвам да карам сам из квартала, но в момента, в който реша да се отдалеча повече и идва атаката. Най-вече се проявява, когато съм на светофар или в някакво задръстване. В движение малко или много ми е зает мозъка и се държа. Мисля, че един светофар ми се явява като някаква бариера. Като стигна до него, уж се редя занапред, но веднага ми става зле и се пререждам за обратно към вкъщи. Според мен дори това ми се струва опасно.. все пак има и други участници в движението. Днес примерно получих много силна и внезапна(следствие на мислите, че ще получа) паник атака, дори не можах да си поема въздух и веднага реших да се прередя в другата лента. Вариантите бяха такива пред мен - или да се прередя или да изляза от колата. Сякаш оставане в колата беше нещо невъзможно. 

Искам да попитам какви са вариантите? Дали да не си почина и да спра да опитвам известно време, понеже си мисля, че по този начин и отказване пред така наречената от мен бариера само ми подклажда страха?

Редактирано от mminchev

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

,,Дали да не си почина и да спра да опитвам известно време, понеже си мисля, че по този начин и отказване пред така наречената от мен бариера само ми подклажда страха?,,

Направи го така - един ден се бориш и не отстъпваш, вторият ден си,, почиваш,,. След това,  два дни се бориш , един почиваш, после три дни борба, един почивка и така до пълна победа.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря за насоките, но това с неотстъпването не би ли било опасно не само за мен, но и за другите? Разбира се, няма как да разбера, докато не го направя, но при мен това е проблема.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моля регистрирайте се, за да коментирате

Вие можете да публикувате коментар след като влезете в акаунта си



Влизане Сега

×