Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Състрадателност, висша форма за развитие на духа.


Roemy

Recommended Posts

Хората винаги са си помагали - и в примитивните общества, и във високо развитите цивилизации. Примитивният човек помага на ближния си, плаче с него и му състрадава, както би го направил и високо културният човек. Защото в основата е човечността и добротата. Какво значи божествена искра или небожествена такава????

Всичко е едно. Дори и животните си помагат. В социалните общества (и човешки, и животински), където индивидът оцелява непоединично, помощта е почти генетично заложена. Както се казва - и мечът, и целувката са вътре в нас и ние избираме как да постъпим. Или как да оцелеем.

Аз лично не виждам нищо чак толкова божествено или не знам какво в това да помогнеш или да проявиш състрадание, то се разбира от само себе си; поне така е при мен. Ще проявя еднакво състрадание и към убиеца, и към жертвата. Но, тук вече отиваме в друга плоскост на разсъждения, където по-добър от Достоевски няма...

Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 91
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Аз лично не виждам нищо чак толкова божествено или не знам какво в това да помогнеш или да проявиш състрадание, то се разбира от само себе си; поне така е при мен. Ще проявя еднакво състрадание и към убиеца, и към жертвата. Но, тук вече отиваме в друга плоскост на разсъждения, където по-добър от Достоевски няма...

:feel happy::thumbsup:

Колкото до животните, май мойта котка няма грам състрадателност. Вчера взех от градинката пред блока едно котараче (около 7м.). Много ми хареса и стана съвсем импулсивно от моя страна. Когато го пуснах в апартамента стана такъв котешки скандал - не е за описване. :wacko: Накрая се наложи да го изнеса отново пред блока, въпреки че сърцето ми се късаше. :huh:

:3d_059:

Линк към коментар
Share on other sites

... за да можеш да почувстваш, да преживееш и да споделиш като приемеш върху себе си, като своя собствена, чуждата болка и по този начин облекчиш този,който я изпитва. Както в планината - по - силният помага на по - слабия да си носи багажа. ...

Борислав, по този начин не се ли превръщаме в "донори"?

Линк към коментар
Share on other sites

Ако целият ни живот е само в главите ни,това не би ли значело,че страданието за което чуваме,което виждаме у другите,което изпитваме е отражение на нашето вътрешно аз.Тогава ние сме ''виновни'' за чуждото страдание,макар и по един много и не чак толкова много коствен начин.И по това дали се стремим да сме по-добри и правим нещо по въпроса,или пък ни''мързи'' или не желаем да търсим в себе си падналите колчета......признаците за този порив се проектират в нашето външно отношение към стаданието на другия,в желанието и порива за помощ,подкрепа,състрадание.

Линк към коментар
Share on other sites

... за да можеш да почувстваш, да преживееш и да споделиш като приемеш върху себе си, като своя собствена, чуждата болка и по този начин облекчиш този,който я изпитва. Както в планината - по - силният помага на по - слабия да си носи багажа. ...

Борислав, по този начин не се ли превръщаме в "донори"?

Да, Еси, сравнението ти с донор е много подходящо - някой е загубил кръв, т.е. жизненост и ти му преливаш от своята собствена като му помагаш да възкръсне за нов живот.

Линк към коментар
Share on other sites

А тези които свикнат с преливане и ги домързи да се опрявят сами за тях какво продължаваме ''кръвопреливането'' ли ? . Изглежда и за състрадателноста трябва разумност .

Аз лично не виждам нищо чак толкова божествено или не знам какво в това да помогнеш или да проявиш състрадание, то се разбира от само себе си

Естествено че е така . :)

Линк към коментар
Share on other sites

Тези различни гледни точки са интересни... Според мен състраданието не е съжаление, но не е и безразличие. Състраданието е в нужда да подадеш ръка на някого, така че той сам да се справи. Например-когато не съм имала работа и ми е било тежко, съм намирала състрадателни приятели, които са разбирали трудността ми и са ми давали работа... :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Борислав каза някои неща за болката, но болка може да има, може и да няма - това не е определящото. Определящото според мене е другия да се измъкне от блатото в което е затънал и да продължи напред. Ние можем единствено да дадем тласък на другия да продължи напред. Колкото и състрадателни да сме към него, ако той не положи лични усилия, това няма как да стане. Кармата може да бъде олекотена, но това също става с осъзнаването на този, който я е предизвикал.

А мислите ли, че в състраданието присъства елемент на снизхождение?

Редактирано от Станимир
Линк към коментар
Share on other sites

Цитат(Станимир @ Oct 1 2007, 20:48) *

А мислите ли, че в състраданието присъства елемент на снизхождение?

:thumbsup: Добър въпрос!

Усети ли се макар и нишка снизхождение към страдащ човек, това вече не е състрадание.

Снизхождението е рожба на делението "аз - силен, можещ, лечител, помагащ" - слизам до - "другия - слаб, неспособен, постарадал, паднал" и му давам от моята енергия и внимание, поемам част от неговото страдание и го вдигам на крака....

Състраданието е рожба на единството "ние сме заедно в страданието на единия от нас". Съ-страдателният не "слиза", защото не се усеща "по-горе, по-силен, по-можещ", той не спасява, не лекува, не дава енергия, не поема болка - той се опитва заедно с човека до себе си да намери любовта, светлината в края на тунела. И за него и за себе си... А дали страдащият ще отваря сърцето и ума си за светлината и любовта и дали ще върви заедно с нас, това си е негов свободен избор, за който не можем да му държим сметка.

Много ми допадна мнението, че кармата, страданието на човек до нас е и наша собствена карма, отразена в живота на другия. Ако пропуснем момента да я съ-страдаме и осъзнаем с любов, ще я страдаме лично след време....

Линк към коментар
Share on other sites

Линк към коментар
Share on other sites

Идва ми наум и една друга дума- съчувствие. Защо непременно трябва да страдаме с другия? Даже би било по-добре, ако можем да го развеселим, както вече си говорихме. Бихме могли да му помогнем да спре да страда, да забрави за страданието или да проумее, че то не му помага ,а му пречи.Т. е. да му дадем добри съвети. Ние и тук във форума го правим с тези, които имат проблем и го споделят. Значи, проявяваш съчувствие и даваш добър съвет. Защото всеки има нужда да бъде изслушан. Още там ти проявяваш своето отношение, като обръщаш внимание, отделяш от времето си за другия и проблема му. Ако можеш да дадеш съвет, то той да бъде такъв: Какво би направил ти на негово място?

Аз мисля, че това никак не е малко. Защото има хора, които се вкопчват в своя "съветник" и не искат да мислят и да решават проблемите си сами. А така ти не помагаш, а пречиш на другия да се развива. :dancing yes:

Не би могъл да изкупиш никоя карма напълно, защото имаш и своя. А тя, разбира се, е свързана с хората, които те заобикалят в лицето на твоите роднини. Там е нормално да си по-обвързан. Защото и твоите изживявания са свързани с тях. :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Идва ми наум и една друга дума- съчувствие. Защо непременно трябва да страдаме с другия?...

Страдаме с другият когато се сблъскаме с болката предизвикана от трагедията, тогава се превръщаме в "донори", за да може дугият да си стъпи на краката, колкото е възможно.

А за да се изправи са необходими собствените му усилия.

Ако не страдаме все едно е потупваме по рамото.

Линк към коментар
Share on other sites

Да, наистина сме донори - но зависи на какво.

Ако сме донори на "кошче за душевни отпадъци" и след нашето донорство на другия му олеква преди да е осъзнал смисъла на страданието, преди да е пуснал Любовта в душата си, това вече не е състрадание - това е снизхождение и след време нашият "пациент" отново ще има нужда от него, докато накрая стане зависим от "състраданието" ни, което е деградирало в съжаление.

Ако сме донори на вяра в силата на Любовта, вярата, че всичко, което ни се случва е по Божията воля и се случва за наше и на другите добро, донори на свобода и воля за вътрешна промяна - нашето донорство би предизвикало трансформация на негативните емоции и на мисленето и поведението (първо в нас самите). Такова донорство не ражда зависимости, а любов и свобода - и за донора и за страдащия - всъщност те вече са заедно и не може съвсем точно да се разграничат.

Дали е нужно да страдаме заедно с другия - мисля,че има един такъв момент в началото и точно той е ключът към духовното развитие в състраданието - когато се опитваме да погледнем света през очите на другия и да почувстваме неговите емоции, но едновремнно да съхраним своята цялост и стабилност. Това е възможно само ако "минем през Небето", т.е. осъзнаем единството си с другия в Разума на Вселената.

Линк към коментар
Share on other sites

"Важното е призива да е изпълнен с радост, защото радостта е естественото състояние на Духа. Болката и страданието са само сянка на радостта - подчертаваща нейното величие."

Повтарям тези свои думи, защото искам да поясня отношението си към болката и страданията, и връзката им с радосттта. Да вземем проявите на мазохизъм - там се търсят болката и страданията заради самите тях. Състрадателния човек от своя страна може да се подложи на страдания, но целта му винаги е радостта (на другаря му, която всъщност е и негова). Говоря за радостта на духа, не егоистичната. Радостта на духа е свързана с движението (любовта) му към Бог. В тази връзка на страданията може да се гледа като на препятствия, които веднъж преодолени се превръщат в стъпала за възхода. Използвам символи, защото не мога да се изразя по друг начин. Хората са равни, но се намират на различни стъпала на стълбата на възхода. Ако видим, че другарят ни зад нас не може да преодолее дадено стъпало, можем да се върнем и да му помогнем, защото ако загуби равновесие, не само че няма да го изкачи, но може да падне още по-надолу. За нас това връщане не е падение или инволюция. Всъщност възможностите са много. Животът винаги предоставя възможности за избор. Връщайки се можем например да попречим на другаря си да падне по-надолу, но да го оставим сам да преодолее затруднилото го стъпало. Можем да му дадем съвет или насока, как да се справи сам (за което всъщност не е нужно да се връщаме назад), а може и да го побутнем леко ако видим, че полага истинки усилия, а не чака чужда помощ.

В заключение пак ще кажа: радостта винаги побеждава страданията. От страданията можем да се поучим, да натрупаме опит и знания, но те не могат да ни дадат това състояние на духа (любовта и радостта), което да ни устреми към Бог. В основата си според мене състраданието е именно това - споделянето на нашия стремеж към радостта и любовта с ближния.

Линк към коментар
Share on other sites

Rosi,

spored men sacuvstvieto ( sa-stradanie + sa- "radost" ) e edno ot usloviata za razvitieto na Ljubovta.

Edin pat kam Boga e slednija: parvo trjabva da si vatreshno otvoren za. Tova vodi do razbiratelstvo kam drugija, sled tova idva sacuvstvieto i nai nakraja Ljubovta.

Идва ми наум и една друга дума- съчувствие. Защо непременно трябва да страдаме с другия? Даже би било по-добре, ако можем да го развеселим, както вече си говорихме. Бихме могли да му помогнем да спре да страда, да забрави за страданието или да проумее, че то не му помага ,а му пречи.Т. е. да му дадем добри съвети. Ние и тук във форума го правим с тези, които имат проблем и го споделят. Значи, проявяваш съчувствие и даваш добър съвет. Защото всеки има нужда да бъде изслушан. Още там ти проявяваш своето отношение, като обръщаш внимание, отделяш от времето си за другия и проблема му. Ако можеш да дадеш съвет, то той да бъде такъв: Какво би направил ти на негово място?

Аз мисля, че това никак не е малко. Защото има хора, които се вкопчват в своя "съветник" и не искат да мислят и да решават проблемите си сами. А така ти не помагаш, а пречиш на другия да се развива. :dancing yes:

Не би могъл да изкупиш никоя карма напълно, защото имаш и своя. А тя, разбира се, е свързана с хората, които те заобикалят в лицето на твоите роднини. Там е нормално да си по-обвързан. Защото и твоите изживявания са свързани с тях. :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

"Важното е призива да е изпълнен с радост, защото радостта е естественото състояние на Духа. Болката и страданието са само сянка на радостта - подчертаваща нейното величие."

... Състрадателния човек от своя страна може да се подложи на страдания, но целта му винаги е радостта (на другаря му, която всъщност е и негова). Говоря за радостта на духа, не егоистичната. Радостта на духа е свързана с движението (любовта) му към Бог. В тази връзка на страданията може да се гледа като на препятствия, които веднъж преодолени се превръщат в стъпала за възхода. Използвам символи, защото не мога да се изразя по друг начин. Хората са равни, но се намират на различни стъпала на стълбата на възхода. Ако видим, че другарят ни зад нас не може да преодолее дадено стъпало, можем да се върнем и да му помогнем, защото ако загуби равновесие, не само че няма да го изкачи, но може да падне още по-надолу. За нас това връщане не е падение или инволюция. Всъщност възможностите са много. Животът винаги предоставя възможности за избор. Връщайки се можем например да попречим на другаря си да падне по-надолу, но да го оставим сам да преодолее затруднилото го стъпало. Можем да му дадем съвет или насока, как да се справи сам (за което всъщност не е нужно да се връщаме назад), а може и да го побутнем леко ако видим, че полага истинки усилия, а не чака чужда помощ.

В заключение пак ще кажа: радостта винаги побеждава страданията. От страданията можем да се поучим, да натрупаме опит и знания, но те не могат да ни дадат това състояние на духа (любовта и радостта), което да ни устреми към Бог. В основата си според мене състраданието е именно това - споделянето на нашия стремеж към радостта и любовта с ближния.

:feel happy: :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Приветствам Станимир за написаното и го поздравявам. Вярно е - състраданието започва със страдание, но не трябва да свърши там, а при радостта на духа. Само че пътят е дълъг и труден, а понякога и невъзможен. В последните години така се стекоха нещата, че често трябваше да се опитвам да давам утеха и да изведа към светлината хора, които бяха загубили най - милото - децата си. На базата на този опит си направих някои изводи. Необходимо условие, за да бъдеш действително, а не мнимо състрадателен, е да си човек с разширено съзнание. При разширено съзнание твоите граници стават разтегливи до степен да преживяваш чуждата реалност като своя собствена... да изпитваш чуждата болка като своя собствена. На тази база възниква състраданието. То ти дава подтик, но не защото си велик спасител, а защото произтича от естеството ти, да потечеш към другия - да се опиташ да изцелиш неговата болка, да я превърнеш в светлина, в радост на духа, която самият ти преди това трябва да си постигнал. ("Радостта е естественото състояние на духа.") Но тук възниква обикновено проблем, защото ти може да си тотално отворен за страданието на другия, но той така да се е капсулирал в своето страдание, че да е тотално затворен за твоята радост, за радостта на духа.

Линк към коментар
Share on other sites

...

:thumbsup:

да преживяваш чуждата реалност като своя собствена... да изпитваш чуждата болка като своя собствена. На тази база възниква състраданието. То ти дава подтик, но не защото си велик спасител, а защото произтича от естеството ти, да потечеш към другия - да се опиташ да изцелиш неговата болка, да я превърнеш в светлина, в радост на духа, която самият ти преди това трябва да си постигнал. ("Радостта е естественото състояние на духа.") Но тук възниква обикновено проблем, защото ти може да си тотално отворен за страданието на другия...той така да се е капсулирал в своето страдание, че да е тотално затворен за твоята радост, за радостта на духа.

Има големи тънкости в състраданието. Разправяха ми случай за един анестезиолог който трябвало да асистира при раждането на жена си. По едно време гледат - няма го. Припаднал и тупнал на пода.

Така че - да не страдаме и да сме винаги в радостта. Когато сме в нокдаун не можем да помогнем на никого.

Състраданието не трябва също да замъглява погледа. Каквото и да изпитваме, разумът трябва да работи и мислите и действията да са в хармония с мъдростта.

Когато има помощ от Висшите сили, отново не страдаме. "Реалността" на материалните обстоятелства се осъзнава като илюзорна. Тогава може и да се помогне най-много на страдащите.

Линк към коментар
Share on other sites

Вальо, съ-преживяването е от изключително значение при съ-страданието! Без способността да съпреживяваш, състраданието става невъзможно. То е вид отзивчивост, при която чуждата болка трябва да докосне сърцето ти. Точно това докосване се превръща в източник на състрадание. Няма как да се мине без него. В противен случай - това, към което призоваваш - да не страдаме, а да останем при радостта, ми звучи много теоретично и ми се струва, че няма нищо общо с реалната действителност, когато се изправиш пред майка, която преди няколко дни е изгубила детето си. Не само че няма да има мост между твоята радост и нейното душевно състояние, но пък ако започнеш и да й обясняваш, че тази ситуация е илюзорна - или въобще няма да чуе думите ти, или ще възприеме поведението ти за толкова неадекватно, че повече няма и да иска да разговаря с теб. Припомни си 11 глава в Евангелието на Йоан - когато умира Лазар и сестра му Мария излиза плачеща да посрещне Исус, той толкова е трогнат от скръбта й, че се натъжава духом и се просълзява. А колкото до припадналия анестезиолог - по мое мнение, може да не става за лекар, но има голям потенциал за връзка с надземните сфери.

Линк към коментар
Share on other sites

...- когато се опитваме да погледнем света през очите на другия и да почувстваме неговите емоции, но едновремнно да съхраним своята цялост и стабилност

Много важно е това за лекарите и психотерапевтите иначе не биха понесли ''товара'' , тук има професионалисти те биха се произнесли как се справят .

Хем да има състрадание и хем донякъде да са ''претръпнали'' .

Линк към коментар
Share on other sites

... съ-преживяването е от изключително значение при съ-страданието! Без способността да съпреживяваш, състраданието става невъзможно. То е вид отзивчивост, при която чуждата болка трябва да докосне сърцето ти. Точно това докосване се превръща в източник на състрадание.

:angel:

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...