Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Recommended Posts

Приказка за Любовта, за Вас.

http://www.tochildren.org/01.html :3d_044:

По проекта Дете мое.

Редактирано от Аделаида

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПРИКАЗКА ЗА МЕЧТИТЕ-Паулу Коелю

Както разказва една древна легенда, някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дръвчета. Всеизвестно е, че кедрите растат много, много бавно, тъй че нашите три дървета прекарали цели векове в размисли за живота и смъртта, за природата и човечеството.

Те видели, как на земята на Ливан пристигнали пратениците на цар Соломон и как после в битки с асирийците тази същата земя се обляла в кръв. Срещнали се лице в лице със заклетите врагове Йезавел и пророк Илия. Пред погледите им била измислена азбуката. Дивели се, гледайки как покрай тях минават кервани, натоварени с чудни тъкани.

И в един прекрасен ден кедрите решили да поговорят за бъдещето.

-След всичко, на което станах свидетел - казал първият,- аз бих искал да се превърна в трон, на който да седне най-могъщият цар на Земята.

-Моето желание е да стана частица от нещо, което завинаги да преобрази Злото в Добро- обадил се вторият.

-Колкото до мен - проговорил третият,- аз бих желал всеки път, когато хората погледнат към мен, да си спомнят за Бога.

Изминали години, години. И ето че най-сетне в гората пристигнали дървосекачи. Те отсекли кедрите и ги нарязали с триони на дървен материал.

Всеки кедър си имал своето съкровено желание, но реалността никога не пита за какво мечтаем.

Първият кедър станал на обор, а от отпадъците му направили ясла.

От второто дърво сглобили груба дървена маса, която продали на един търговец на мебели.

Гредите от третия кедър така и не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги прибрали на склад в един голям град.

Горестно заоплаквали съдбата си трите кедъра: "Нашата дървесина беше толкова хубава! Но така и никой не й намери достойно приложение..."

Времето минавало. И веднъж, в една звездна нощ съпружеска двойка, останала без подслон, влязла да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била в напреднала бременност. Същата тази нощ тя родила син и го положила в яслите върху мекото сено. И в този миг първият кедър разбрал, че мечтата му се сбъднала: той послужил да поеме най-великият Цар на Земята.

Няколко години по-късно, в скромен селски дом хора седели около масата, направена от дървесината на втория кедър. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи над хляба и виното, поставени върху масата. И изведнъж вторият кедър разбрал, че точно в този момент той крепи върху себе си не само чаши с вино и блюдо с хляб, но и съюза между Човешкото и Божественото.

На следващия ден от две дъски на третия кедър сглобили кръст. След няколко часа довели окърваен човек и го заковали за кръста с гвоздеи. Третият кедър се ужасил от предопределението си и започнал да проклина своята жестока участ. Но не минали и три дни и той разбрал подготвената му съдба: човекът, висял на кръста, станал Факел на Света. Кръстът, сглобен от дървесината на третия кедър, се превърнал от оръдие на мъчението в символ на тържеството.

Така се осъществила ориста на трите ливански кедъра: както винаги става с мечтите - мечтата на всеки се сбъдва, но съвсем различно от това, което си е представял.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Притча за лечителя

от Psiholis на 02 ноември 2010 г. в 14:50

В едно малко градче живял чудодеен лечител. Славата му се носела навред. Той можел да лекува сакати, слепи, глухи и смъртно болни. Пред вратата на лечителя винаги се виела дълга опашка от желаещи да бъдат изцерени. Старецът премал всеки, макар помощниците му често да го съветвали да подбира хората, които да лекува, защото времето било ограничено,а желаещите тъй много. Лечителят обаче подминавал без отклик думите на своите загрижени помощници и им отвръщал с мълчание обвито в благост.Един ден още в ранни зори при него дошъл неговия пръв помощник и рекъл:

- И днес както всеки друг ден пред вратата ти има стотици хора, който искат да се срещнат с теб, как ще успееш да ги приемеш всички до един? Как да отсеем тези, който трябва да минат по-напред?

Старецът продумал спокойно:

- Та кой е тоз, който ще реши кой да влезе пръв и кой последен и ако ти можеш да избираш по кои критерий ще направиш тоз подбор?

Помощникът му смръщил вежди и отвърнал:

- Нима лечителю не цениш собственото си ценно време и начина по който го раздаваш? Ще подберем тези, за които има надежда да бъдат напълно изцерении, тези при които ще обозрем успешния завършек, тези които ще излязат оттук напълно здрави с възхвала на уста.

Лечителят отпил бавно от чая си и се обърнал към помощника си с думите:

- Нима ме съветваш да приемам само хора, чиито тела не са целите покрити с отровни рани, за да мога да съзра измеримия резултат и ако за теб изцелението на сакатия е неговото прохождане, дали истинското изцеление на сакатия е именно прохождането? Нима нуждата да материализираме резултата не е продиктувана от копнежа за отчитане на ценността и кой е този способен да я измери за другиго? Нима постигнатото няма персонална стойност, която е изменчива според собствената призма? Казваш че добрият резултат е този, който е краен, видим и осезаем, а аз ти казвам, че добър е резултата дори когато човек си тръгва също тъй болен, както е бил когато е дошъл, но с една стъпка по-напред към идеята за изцелението. Аз не съм лечител и ако тИ искаш да лекуваш, то твойто място не е тук. Единственият критерий, по който аз приемам хората е търпението, с което изчакват своя ред на опашката. Така е било и така ще бъде! Остани днес с мен и виж изцелението, за което хората блянуват!

Старецът станал и отворил вратата на стаята си, подканвайки първият човек на опашката да влезе вътре. След което се обърнал и седнал на столчето до печката, а помощникът му останал прав до стената. Мъжът, който влязал, се огледал смутено и зачакал възрастния човек да се обърне към него. Минало време, а разговорът все още не бил наченат.Тогава посетителят натърпеливо и дори леко раздразнено запитал:

- Аз идвам от толкова далеч за да се срещна с теб, нима няма да попиташ каква е мойта болка?

Старецът го погледнал право в очите и продумал благо:

- Право рече, ти идваш, за да споделиш твойта болка, а не аз при теб да те моля за това. Говори, ако имаш желание, а пък ако ли не – тръгни си...

Мъжът се намръщил недоволно, но започнал да разказва покорно от страх да не измине пътя към дома със същия спътник, с който е дошъл дотук. Никой не обича да патува заедно с болката!

- Преди 2 години се спомина моята обична съпруга и оттогава немога да намеря покой. Всеки изминал ден вехна и линея и тъга е завзела живота ми. Изцери ме, моля те. Чувал съм, че слепецът си тръгва оттук зрящ, а умиращият- възкресен. Излекувай ме старче, за да открия отново радостта в дните си!

Старецът въздъхнал, а някъде между двете изстенати въздишки се проронила незабелязана сълза.

- Тогава синко трябва да те разочаровам – отвърнал той - Дошъл си до тук напразно. Ако очакваш аз да те излекувам – не мога, но мога да те насоча в твойто лично изцеление!

Мъжът се разгневил и се разкрещял изливайки цялата злост, яд и болка, пулсиращи в гръдите му:

- Аз не съм дошъл за празни думи, а за дела! Не желая безсмислените ти съвети! Та какъв лечител си ти???”

След което се завъртял без да се сбогува и излязал разочарован от стаята, блъскайки силно вратата след себе си. А старецът останал все така свит на столчето си шептейки тихо:

- Аз не съм лечител! Какво искат да сторя аз за тях, което те не са готови да сторят сами за себе си? Аз не съм лечител…

Помощникът му го гледал удивено и неразбиращо, затихнал в недоумението си, как този чудодеен лечител, който изцелявал всякакви болести, отказал да помогне на един човек страдащ от тъга...

Изведнъж на вратата се почукало, старецът надигнал глава и изрекъл:

- Нека влезе.

През прага на стаята свенливо преминала млада жена и още в мига, в който съзряла възръстният мъж тя се свлякла на земята и започнала да реди изстрадани думи, изливащи се от дълбината на душата и:

- О мъдрецо, дойдох тук от далеч, за да намеря път през горестта си. Винаги, когато зачена дете, то погива в утробата ми. Помогни ми!

Старецът погалил с поглед златните коси на жената, надзърнал в топлината на очите и и отвърнал:

- О мило дете аз не мога да те излекувам, но да ти помогна мога. Аз мога да ти помогна да се изцериш сама!Майката на мъртвородените деца прошепнала с треперещ глас, в който се долавяла нотка надежда:

- Всичко ще сторя! Щом твойта повеля е такава аз ще съм собствения си лечител. Готова съм…!

Старецът се усмихнал нежно, седнал срещу нея на земята и започнал да разказва. Той разказвал, а тя си спомняла! Той продължавал да разказва, а жената засияла разпознавайки се в словото на стареца. Изминал час, а двамата все така улисано говорели седнали на земята… Старецът редял вълшебни приказки от друг магичен свят, а младата жена все по-силно греела опознавайки собствената си светлина. Тя се лекувала сама, вдъхновявана от мъдреца! Накрая старецът се надигнал и изрекъл:

- Върви си и се изрази като майка, защото ти си Бог, който избира как да се прояви!

В ушите си старецът дочул бебешки плач. Младата жена била заченала вече от своя жених - собствената си светлина!Тя изказала своята благодарност и си тръгнала окъпана от щастие, а старецът се обърнал към своя пръв помощник питайки:

- Как се лекува Бог? Ако знаеш как- стани лечител, аз все още не зная и се осланям на това Бог да се вдъхнови и да се самоизлекува - sлед което се обърнал и седнал на столчето до печката от където изрекал спокойно:

- Нека вляза...

автор:

Жени Тодорова --> http://www.psiholis.com/about_us_inner_page_jeni_todorova.htm

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преведена е поредица от 3 книжки за деца от 2 до 8 г., написани от авторка от Южна Америка.

Ето последната страница от първата книжка:

Стр.16

„Игра с прана” е уъркшоп, разработен от мен, след като ми хрумна, какви възможности имат децата да наблюдават света на енергията и с каква лекота го правят.

В този уъркшоп децата се запознават с праната ( жизнената енергия) и я усещат с ръцете си. След като са обладяли усета за енергията, правим много експерименти, за да разберем, колко много влияят ежедневните ни действия върху енергийната същност на нещата. Т е изпробват силата на езика от енергиойна гледна точка; учат се да се пазят от нежелани енергии и разбират, как могат да ползват силата на Любовта , как да подобряват своят умствен потенциал, като преобразяват сексуалната енергия; как да подбират играчки други предмети, като сканират тяхната енергия. Освен това се запознават с основите на Лечението с прана, опростени медитации и още неща.

Опитът от този уъркшоп доведе до появяването на тази малка книжка – с намерението да въведа децата в света на енергията и да им покажа, че енергия се е прилагала и в миналото, както и навсякъде по света.

Алис Алвес Домингес

А ето и част от самата книжка ( с хубави цветни картинки):

Стр.4

Лили е щастлива – днес има рожден ден. На разсъмване сънува празника си и всички подаръци, които ще получи. Толкова често е мечтала за този ден, сега едва може да повярва, че най-после е дошъл...

Тя отваря очи и ...

...

... Лили изведнъж вижда нещо да блещука: прекрасни светещи малки точици. Лили иска да ги хване – но те просто изчезват, когато се опита да ги докосне.

Стр.5.

Иска й се да има всички тези хубави малки точици. „Може би те са подарък от Слънцето за мен? Ехааа, че хубав ден – толкова съм щастлива!”

Отново пробва да ги хване – и те отново изчезват просто пред носа й, когато ги докосне. Лили е любопитна ...

...

-Мили блестулки, ...

...

....

- Ех, как говориш само!!!

- - Аз обичам да говоря, в крайна сметка имам в себе си трептенията на Слънцето. Виждала ли си някога звезда, по-ярка от Слънцето? Впрочем, мога да стана и на звук.

- А какво е енергия?

- Задаваш странни въпроси. Не знаеш ли, че цялата Вселена се състои от енергия? Аз съм енергия и ти си енергия , всичко е енергия. Тук на Земята се ползва преди всичко Слънчевата енергия, въздушната и земната енергия, но имаме и много други енергии на разположение.

- Това е твърде сложно, а днес не е ден за сложни неща, все пак имам рожден ден.

...

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Попаднах на това в нета и понеже много добре стои на моето отношение към нещата напоследък, реших да го споделя.

6. ПРИКАЗКАТА НА ПАДАЩИТЕ ЛИСТА

Имало едно време, в една приказка, един великан на име Лев. Всички великани от приказките са лоши и обичат да похапват деца. Или поне ние си мислим така. Защото Лев не бил такъв великан. Той не живеел в студени пещери в някоя страшна планина и не обичал да яде деца. Нито девици. Всъщност той бил вегетарианец. И живеел в къща. И си имал градина. Може да се каже, че Лев бил градинар. Градината му била голяма и в нея растяли най-различни цветя. Всеки един вид растение можело да се открие там. А между различните градини имало високи дървета с гъсти корони. А на клоните им живеели птици. Всъщност в градината на Лев живеели само един вид птици. Те били малко по-различни. Не можели да пеят, както другите. Тяхната песен звучала като гръмотевична буря. Но били чудно красиви, повярвайте ми, такива птици никога не сте виждали. Изглеждали като направени от дим, а цветовете на перата им били толкова ярки и наситени, че човек имал чувството, че всички други цветове около него са сиви и „мъртви“.

Един ден се случило това, че едно червено перо от една от птиците паднало в градината на Лев. И докато той се чудел какво да го прави, то се стопило и изчезнало. А пръстта под него била топла. Взел малко в шепите си, за да я разгледа по- отблизо. И докато я човъркал с пръст, се случило нещо неочаквано.

Едно малко цвете поникнало. Изправило тънкото си зелено стъбълце, на което имало наситено-червена пъпка. Лев гледал това малко чудо в ръцете си и ако една от ръцете му била свободна, то той със сигурно би се почесъл по главата. И така, докато го гледал в пълно и абсолютно недоумение, цветето отново го изненадало. То разцъфнало и ако би имало очи, то със сигурност би погледнало Лев в очите. Те биха били черни и големи, като на кукла, и би гледало с безкрайно любопитство великана, в чиито ръце се родило. Разбирате ли какво се случило… Цветето, решило да порасне в ръцете на Лев. То се родило в шепите му и разцъфнало само за него. Само той усещал неговият аромат, само той знаел за малкото цвете.

И големия, не огромния великан се грижел за своето мъничко цвете. Внимавал вятърът да не прекърши тънкото му стъбълце, а слънцето да не изгори нежните му листенца. Поливал го най- редовно и водил люти и жестоки битки с плевелите, които искали да задушат цветето му, и с гъсеницте, който искали да го изядат. А цветето го дарявало с красотата си и вълшебния си аромат. То съществувало само за Лев, само за него било израснало. И представете си, че е било живо и изпитвало чувства. Тези чувства със сигурност би били чисти и най- искрените чувства на обич.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПРИНЦЕСА СЕПТЕМВРИ

от Съмърсет Моъм

Най- напред на краля на Сиам се родили две дъщери и той ги нарекъл ден и нощ. След това се родили още две и той прекръстил първите две така, че всичките четири да носят имената на годишните времена: Пролет, Лято, Есен и Зима. Но с годините му се родили още три дъщери и той отново им сменил имената, този път избрал дните на седмицата. Когато обаче се родила осмата дъщеря, той дълго се чудил как да я нарече и изведнъж се сетил за месеците на годината. Отново прекръстил всички дъщери, като най-малката нарекъл Август, а тази която се родила след нея Септември.

- Остават още само Октомври, Ноември и Декември – отбелязала кралицата – А след това отново ще почнем да ги прекръщаваме.

- Грешиш отговорил кралят. – Мисля че 12 дъщери са предостатъчни за който и да е мъж, затова след раждането на Декември, за най-голямо съжаление ще бъда принуден да ти отсека главата.

След тези думи той горчиво се разридал, защото много обичал своята кралица. Кралицата се почувствала малко неловко, тъй като знаела колко ще се разстрои кралят, ако трябва да и отсече главата. Но страховете им се оказали напразни защото Септември се оказала последната им дъщеря.

Дъщерите на краля обаче се озлобили от това, че имената им били непрекъснато променяни, по-старите много повече защото на тях им се случвало по-често. Но Септември, към която всички винаги се обръщали само с това име, била с очарователен и мил характер.

Кралят на Сиам имал странен навик, на рождения си ден не получавал, а раздавал подаръци и често повтарял колко съжалява че е роден само един път и може да празнува само един рожден ден в годината. Веднъж на един от своите рождени дни, той подарил на дъщерите си по един красив папагал в красива златна клетка. Деветте принцеси много се гордеели със своите папагали и всеки ден по един час ги учели да говорят. Скоро всички папагали можели да казват “Боже пази краля”(а това е доста трудно на Сиамски). Но една сутрин, когато отишла да каже “добро утро” на своя папагал, принцеса Септември го намерила мъртъв в клетката. Тя избухнала в силен плач, плакала толкова дълго че придворните дами като не знаели как да я утешат и какво да сторят съобщили на кралицата. Кралицата казала, че това са чисти глупости и за наказание детето да легне без вечеря. Придворните набързо сложили принцесата в леглото и я оставили сама, защото бързали да отидат на поредния бал организиран в двореца. И както си лежала гладна и плачела, тя видяла как в стаята и долетяла някаква птичка, кацнала до леглото и запяла. Изпяла и омайна песен за езерото, за върбите и за златната рибка която плувала между отраженията им. Когато птичката свършила, принцесата вече не плачела и съвсем забравила че е наказана.

- Каква хубава песен! – възкликнала тя

Птичката се поклонила, защото всички творци имат изискани маниери и се радват, когато ги хвалят.

- Искаш ли да остана при теб вместо папагала? Е, вярно не съм красива като него, но гласът ми е много по-приятен.

Принцесата плеснала с ръце от удоволствие, а малката птичка кацнала на ръба на леглото и я приспало с песен.

На следващата сутрин, щом отворила очи, принцесата чула някой да казва “Добро утро” и видяла че птичката е още там. Когато придворните дами внесли закуската, тя клъвнала ориз от ръката и след като закусила, отново запяла така омайно, че придворните дами се слисали, а принцеса Септември се почувствала безкрайно горда и щастлива.

- А сега искам да те представя на моите осем сестри- казала тя.

Изпънала показалец и птичката кацнала на него, после тръгнала из двореца и посетила една по една принцесите, като почнала с Януари и свършила с Август. На всяка от принцесите птичката изпяла различна песен. А папагалите можели да казват само “Боже, пази краля”.Най накрая тя я показала на краля и кралицата. Те били изненадани и очаровани.

- Знаех си, че постъпвам правилно като те наказах без вечеря снощи – казала кралицата.

- Тази птичка пее много по-хубаво от папагалите – обадил се кралят

Принцесите, които както вече казахме били озлобени, се ядосали от тази забележка, а папагалите направо се вбесили. Принцеса Септември обаче тичала из целия дворец и пеела, а малката птичка летяла над нея и и пригласяла сладко като славей, защото наистина била славей.

Така минали няколко дни и накрая осемте принцеси се събрали и обмислили план. Те отишли при Септември.

- Клетата ни Септември! – започнали те – Толкова ни е мъчно че твоя папагал умря и сега си без опитомена птичка, ние събрахме джобните си пари и с тях искаме да ти купим един прекрасен папагал със зелени и жълти пера.

- Не си правете труда – отговорила Септември – Аз си имам птичка, която пее най-сладките песни в света, за какво ми е притрябвал папагал със зелени и жълти пера?

- Смешно е да твърдиш, че тази птичка е твоя. Та тя идва и си отива когато пожелае. А и къде е твоята птичка сега?

- Отиде да види своя тъст – отвърнала глухо Септември

. Ами ако я е забравила, или харесала някой друг? Това било ужасно а и - А защо си толкова сигурна че ще се върне? – попитали принцесите

- Защото винаги се връща, затова.

- Недей повече да рискуваш – обадили се в един глас принцесите – Ако се върне, което наистина ще е голям късмет, пъхни я в клетката и я дръж там. Само така ще си сигурна, че ще е твоя.

Те си отишли като оставили Септември много разтревожена. Сторило и се, че птичката се бави прекалено дълго. Може би нещо и се е случило. Човек никога не може да бъде спокоен. Та нали има толкова ястреби и соколи, а и хора които ловят птици с примки времето течала мъчително бавно.

И тогава някой изчуруликал в ухото на Септември и тя видяла че птичката стои на рамото и.

- Ужасно се страхувах да не ти се случило нещо- казала принцесата.

- Всъщност за малко да не се върна тази вечер. Моят тъст дава бал и всички настояваха да остана, но се страхувах че можеш да се безпокоиш.

Едва ли можела да каже нещо по-неуместно при така стеклите се обстоятелства.

Септември усетила силните удари на сърцето си и решила да не рискува повече. Пресегнала се и взела славея в ръка, отнесла я до клетката, пъхнала я вътре и затворила вратичката.

- Що за шега е това ?- попитал славея

- Не е никаква шега, някои от котките на мама се разхождат из двореца и за теб ще по-безопасно да останеш там. Няма да мога да мигна цяла нощ, ако не съм спокойна че си на сигурно място.

- Е щом е само за тази нощ, добре – успокоила се птичката. Нахранила се и след това запяла, но изведнъж спряла. – Не зная защо но нещо не ми се пее тази вечер – извинила се тя.

- Поспи си тогава – предложила Септември.

След малко запали и двете. Но щом се зазорило, принцесата се събудила от пронизителното цвъртене на птичката.

- Събуди се ,събуди се – писукала тя – Отвори клетката, искам да летя докато още има роса навън.

- Много си си добре там – казала Септември - Имаш прекрасна златна клетка, моите придворни дами ще ти сервират три пъти дневно, няма да се грижиш за нищо и ще можеш да пееш колкото ти душа иска.

- Не ставай глупава – възразила и Септември – Сложих те в тази клетка защото много те обичам. Изпей някоя от твоите песни сега.

- Пусни ме, пусни ме – молела се малката птичка.

Но малката птичка се свила ъгъла на клетката, загледала се в синьото небе и не издала нито звук.

- Защо се цупиш – попитала принцесата – запееш ли, ще забравиш всичките си тревоги.

- Как да пея без да мога да летя? Искам да видя дърветата, реките езерата....

- Щом е така ще те извеждам всеки ден на разходка – обещала тя – Обичам те и искам да си щастлива.

- Няма да е същото – отговорила птичката.

Когато се прибрали принцесата и дала вечеря, но птичката не пожелал да хапне нищо. Това обезпокоило принцесата и тя поискала съвет от сестрите си.

- Трябва да бъдеш твърда, птичката знае че го правиш за нейно добро, а ако упорства и умре, така и се пада ....и ти ще се отървеш от нея – казали те.

- Може би до утре ще свикне с клетката – въздъхнала Септември.

На следващата сутрин, щом отворила очи, весело се провикнала “Добро утро” , но никой не отговорил. Погледнала към клетката и надала уплашен вик, защото там, паднала на една страна, със затворени очи лежала като мъртва нейната птичка. Септември бръкнала в клетката и я извадила, с облекчение усетила че малкото сърчице все още бие. Сълзите и закапали върху малката птичка, тя отворила очи и едва промълвила:

- Не мога да пея, ако не съм на свобода........а ако не съм на свобода, ще умра.

Принцесата подсмръкнала през сълзи.

- Добре , връщам ти свободата. Затворих те в златна клетка, защото те обичам и исках да бъдеш само моя. Не знаех че това може да те погуби. Върви. Много те обичам и най-важното за мен е да си щастлива. Можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш, мило птиче. Никога вече няма да те затворя в клетка.

- Ще идвам защото те обичам, малка принцесо. Ще ти пея най-хубавите си песни. Ще летя надалеч, но винаги ще се връщам и никога няма да те забравя. – след това разтворила крила и полетяла в синевата.

Малката принцеса избухнала в сълзи, защото винаги е много трудно да поставиш щастието на този, когото обичаш, над своето собствено, а когато славеят се изгубил от погледа и тя се почувствала безкрайно самотна.

. Щом като разбрали какво се е случило, принцесите и се подиграли и я уверили че птичката никога няма да се върне. Но един ден тя се върнала, кацнала на рамото и изпяла най-хубавите песни които била научила, докато обикаляла красивия свят.

Принцесата държала прозореца си отворен и денем и нощем, така че когато пожелае птичката да влезе в стаята и, а това се оказало много полезно за нея и тя станала приказно красива. А когато пораснала се омъжила за краля на Камбоджа, който дошъл да я вземе на бял слон. Сестрите и обаче, които никога не спели на отворен прозорец, станали ужасно грозни и също толкова противни; когато дошло време да се задомят, кралят ги омъжил за своите съветници, като им дал по един пакет чай и една сиамска котка за зестра.

тук

...............................................................................................................................

Ето нещо за доста порастнали деца и родители:) :

Джерами Селинджър - част от разказа "ТЕДИ":

"... Да разбирам ли, че ти нямаш чувства и нищо не те вълнува?Теди помисли, преди да отговори.

- Ако имам, то поне не си спомням да съм прибягвал до тях. Не виждам за какво могат да ми послужат?

- Ти обичаш бога, нали? - попита Никълсън, с малко прекалено спокойствие. - Не е ли той твоята сила, тъй да се каже. От записа, който чух, и от Ал Бабкок разбрах...

- Да, разбира се, че го обичам. Но не го обичам сантиментално. Той никъде не е казал, че трябва да го обичаме сантиментално. Ако аз бях бог, положително не бих искал хората да ме обичат сантиментално. На такава обич не може да се разчита.

- Обичаш и родителите си, нали?

- Да, обичам ги, и то много - отвърна Теди. - Но аз не влагам в тази дума смисъла, който вие искате да ме накарате да вложа - това мога да ви кажа.

- Добре, а какъв смисъл влагаш ти в нея? Теди помисли.

- Знаете ли какво означава думата афинитет? - попита той и обърна глава към Никълсън.

- Имам някаква представа - отвърна сухо Никълсън.

- Е, аз имам много силен афинитет към тях. Те са мои родители, нали, и всички ние образуваме едно хармонично цяло. Аз искам те да живеят добре, докато са живи, защото те искат да живеят добре... Но те обичат по друг начин мене и Бупър - става дума за сестра ми. Струва ми се, че те не са способни да обичат, ако наред с обичта си не правят опити да ни променят малко. Те обичат причините, поради които ни обичат, почти толкова, колкото и самите нас, а в повечето случаи и повече. Ето това не ми харесва. - Той пак обърна глава към Никълсън и се наведе малко напред. - Знаете ли колко е часът? В десет и половина имам урок по плуване.

- Имаш време - отвърна Никълсън още преди да е погледнал часовника си. - После дръпна ръкава си. - Сега е точно десет и десет.

- Благодаря - каза Теди и се облегна. - Можем да си поговорим още двадесет минути.

Никълсън спусна единия си крак от шезлонга, понаведе се и стъпка угарката от цигарата си.

- Доколкото разбирам - каза той, облягайки се отново назад, - ти се придържаш твърдо към теорията на Ведантизма за превъплъщаването.

- Това не е теория, това е по-скоро...

- Добре, добре - побърза да каже Никълсън. Той се засмя и вдигна шеговито длани като за благословия. - Засега няма да спорим по този въпрос. Нека се доизкажа. - Той пак кръстоса масивните си крака. - Разбрах, че посредством съзерцание си се добрал до сведения, които ти дават известно основание да смяташ, че при последното си превъплъщение си бил свят човек в Индия, изпаднал малко в немилост пред боговете...

- Не бях свят човек - каза Теди. - Бях само високо издигната в духовно отношение личност.

- Както и да е - рече Никълсън. - Въпросът е, че в предишния си образ си изпаднал в немилост. Така ли е или аз...

- Така е - отвърна Теди. - Срещнах една жена и като че ли престанах да съзерцавам. - Той свали ръце от облегалките на шезлонга и ги пъхна под бедрата си, сякаш за да ги стопли. - Така или иначе трябваше да приема друг образ и да се върна на земята, защото не бях още толкова издигнат духовно, че след смъртта си, ако не бях срещнал тази жена, да отида право при Брахман (Брахман е абсолютният дух, безначалната трансцедентална основа на целия свят, основна категория на древноиндийската религиозно-философска традиция. - Б. пр.) и никога да не се върна на земята. Във всеки случай, ако не бях срещнал тази жена, нямаше да се наложи да приемам образа на американско момче. При това в Америка е много трудно да бъдеш съзерцател и да живееш духовен живот. Опиташ ли се, хората започват да те мислят за смахнат. В известно отношение баща ми ме смята за смахнат. А майка ми - как да ви кажа, тя счита, че не е хубаво да мисля непрекъснато за бога. Отразявало се на здравето ми.

Никълсън го наблюдаваше много внимателно.

- В последния запис, струва ми се, казваш, че си бил шестгодишен, когато ти се е случило нещо тайнствено. Така ли е?

- Бях шестгодишен, когато разбрах, че всичко е бог, и косата ми се изправи - каза Теди. - Спомням си, че беше неделя. Сестра ми - тя тогава беше съвсем мъничка - пиеше млякото си и изведнъж аз разбрах, че тя е бог и млякото е бог. И ми стана ясно, че тя налива бог в бог, ако разбирате какво искам да кажа.

Никълсън не отговори нищо.

- Но аз можех да излизам от измеренията си доста често още като четиригодишен - допълни след малко Теди. - Не винаги, но доста често.

Никълсън кимна.

- Значи, можел си да правиш това?

- Да - каза Теди. - Аз засягам този въпрос в записа от... Или може би е в другия запис, от април, не съм сигурен.

Никълсън отново си извади цигарите, но без да откъсва поглед от Теди.

- Как човек може да излезе от измеренията си? - попита той и се позасмя. - Погледнато най-елементарно, парче дърво си е парче дърво. То има дължина, ширина...

- Не, тъкмо тук грешите - отвърна Теди. - Всички мислят, - просто така им се струва, - че нещата свършват някъде. А не е така. Това именно се мъчех да обясня на професор Пийт. - Той се размърда в шезлонга, извади от джоба си отвратителна носна кърпа - една сива топка и си издуха носа. - Причината хората да си мислят, че нещата свършват някъде, е в това, че повечето хора просто не знаят как да гледат на нещата - продължи той. - Но това още не значи, че нещата имат измерения. - Той прибра носната си кърпа. - Бихте ли си вдигнали само за миг ръката? - помоли го Теди.

- Ръката ли? Защо?

- Така. Само за миг.

Никълсън вдигна дясната си ръка на два-три пръста над облегалката.

- Тази ли? - попита той. Теди кимна.

- Какво е това? - попита той.

- Какво искаш да кажеш? Това е моята ръка. Това е ръка.

- Откъде знаете? - попита Теди. - Вие знаете, че това се нарича ръка, но откъде сте сигурен, че наистина е ръка? Имате ли някакво доказателство за това?

Никълсън извади цигара от пакета и я запали.

- Откровено казано, това ми мирише на софистика от най-долна проба - каза той и пое дим. - Боже мой, това е ръка, защото е ръка. Преди всичко тя трябва да има някакво име, за да се различава от другите неща. Искам да кажа, че не може просто...

- Вие сте просто логичен - каза невъзмутимо Теди.

- Какво съм? - попита Никълсън прекалено учтиво.

- Логичен. Давате ми напълно редовен, интелигентен отговор. А аз исках да ви помогна. Питахте ме как излизам от измеренията си. Трябва да ви кажа, че когато правя това, не прибягвам до логиката. Логиката е първото нещо, от което трябва да се отървете.

Никълсън махна с ръка късче тютюн от езика си.

- Знаете ли Адам? - попита го Теди.

- Кого да знам?

- Адам от библията.

Никълсън се засмя.

- Не го познавам лично - каза сухо той.

Теди се подвоуми.

- Не ми се сърдете. Вие ми зададохте въпрос и аз се...

- Не ти се сърдя, бога ми.

- Добре - каза Теди. - Той седеше изтегнат на шезлонга, но главата му беше обърната към Никълсън. - Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина - за това се говори в библията. Знаете ли какво е имало в тази ябълка? Логика. Логика и разум. Само това е съдържала тя. Мисълта ми е, че ако искате да видите нещата такива, каквито действително са, трябва да повърнете тази ябълка. Повърнете ли я, тогава няма да ви смущават разни парчета дърво и други такива. Няма да мислите непрекъснато, че това свършва тука, онова тука и така нататък. И тогава ще разберете какво всъщност представлява вашата ръка - ако това ви интересува, разбира се. Схващате ли какво искам да кажа? Следите ли мисълта ми?

- Да - отговори накъсо Никълсън.

- Бедата е там - продължи Теди, - че повечето хора не желаят да видят нещата такива, каквито са. Те дори не желаят да престанат непрекъснато да се раждат и умират. Те непрекъснато

- Какво би направил, ако ти дадат възможност да промениш образователната система? - попита той хитро. - Мислил ли си по този въпрос?

- Наистина трябва да вървя - каза Теди.

- Отговори ми само на този въпрос - настоя Никълсън. - Всъщност моята специалност е педагогика. Аз това преподавам. Затова те питам.

- Ами... не знам какво точно бих направил - отвърна Теди. - Но съм сигурен, че няма да започна обучението с това, с което сега се започва в училищата. - Той скръсти ръце и се замисли. - Мисля, че първо просто ще събера децата и ще ги науча как да се отдават на размисъл и съзерцание. Ще се помъча да ги науча как да познаят себе си, а не само да знаят имената си и разни такива... И струва ми се, преди всичко друго ще ги накарам да опразнят главите си от това, с което са ги натъпкали родителите и други хора. Ако родителите са ги научили, да речем, че слонът е голям, ще ги накарам да забравят това. Слонът е голям само когато го сложиш редом с нещо друго - с едно куче или една жена например. - Теди се замисли пак. - Дори няма да им обяснявам, че слонът има хобот. Може да им покажа слон, ако имам под ръка, но ще ги оставя само да го гледат, без да знаят за него нещо повече, отколкото слонът знае за тях. По същия начин ще постъпя и за тревата, и за други неща. Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта ми е такава: кажеш ли им, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин - както ти си им внушил, - вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно и много по-хубав... Не знам. Просто ще ги накарам да повърнат и последното парченце от ябълката, от която родителите им и кои ли не са ги карали да отхапват.

- А няма ли опасност да се получи цяло поколение невежи?

- Защо? Те няма да бъдат по-невежи от един слон или една птичка, или едно дърво - отвърна Теди. - Когато едно същество е това, което е, и не реагира по очаквания от нас начин, защо трябва да го наричаме невежа?

- Не бива ли?

- В никакъв случай - отвърна Теди. - Освен това, ако искат да научат всички тия неща - разни названия и цветове, - могат да ги научат, но по-късно, когато пораснат. А като начало аз бих ги научил да виждат нещата такива, каквито са, а не както ги виждат любителите на ябълки - това искам да кажа. - Той пристъпи към Никълсън и му протегна ръка. - Трябва да вървя. Честна дума. Беше ми много приятно да...

- Само секунда още, седни за малко - каза Никълсън. - Минавало ли ти е през ум, когато пораснеш, да се заемеш с научна работа? С изследвания в областта на медицината или нещо от този род? Струва ми се, че при такъв ум би могъл евентуално... Теди отговори на въпроса, но без да сяда.

- Веднъж, преди около две години, мислих по този въпрос - каза той. - Освен това разговарял съм с доста лекари. Не, то не би представлявало интерес за мен. Лекарите търсят винаги здрава почва под краката си. И вечно говорят за клетки и тям подобни.

.........

тук

П.П.Благодаря на всички за чудесните приказки.icon12.gif

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Притча за цар Давид

Преди да умре, цар Давид повикал сина си, бъдещия цар Соломон.

— Ти вече си бил в много страни и си видял много хора — казал Давид. – Какво е твоето мнение за света?

— Навсякъде, където бях - отговорил Соломон, — царят несправедливост, глупост, зло, нещастие. Аз не знам защо нашият свят е устроен така, но искам да го променя.

- Добре. А знаеш ли как да направиш това?

- Не, татко.

- Тогава чуй.

И цар Давид разказал на бъдещия цар Соломон следната история.

Отдавна, много отдавна, когато светът бил млад, на земята живеел един единствен народ. Управлявал го Цар, чието име не е стигнало до нас. Той имал четири деца - техните имена също са потънали във Времето. Когато дошло време царят да умре, той повикал четиримата си наследника и им завещал да носят на хората Справедливост, Мъдрост, Добро и Щастие.

Несправедливостта – сказал той, възниква заради това, че човек се отнася към света много пристрастно. За да бъде справедлив, човек трябва да се избави от властта на чувствата си. Той трябва да постъпва така, сякаш светът съществува независимо от него. "Светът съществува, а аз не съществувам" - за справедливия човек е важен само този принцип.

Глупостта — продължил той, – възниква, защото знаейки съвсем малко за огромния и многообразен свят, човек съди за него само от позициите на своето знание. Както е невъзможно да се изгребе морето, така е и невъзможно да се познае света изцяло. Разширявайки своите знания, човек само преминава от по-голяма глупост към по-малка. Затова е мъдър онзи човек, който търси истината не в света, а в самия себе си."Аз съществувам, а светът не съществува" - от този принцип се ръководи мъдрецът.

Злото – казал Царят, — се появява, тогава, когато човек противопоставя себе си на света. Когато заради своите цели, се намесва в естествения ход на събитията и подчинява всичко на своята воля. Колкото повече човек се стреми да господства над света, толкова повече светът му се съпротивлява, понеже злото поражда зло. "Светът съществува и аз съществувам. Аз се разтварям в света." - ето основното за онези, които носят Доброто в света.

И накрая, Нещастие изпитва онзи човек, комуто нещо не достига. И колкото повече не му достига, толкова по-нещастен е той. А тъй като на човека все нещо не му достига, то задоволявайки своите желания, той само преминава от по-голямо нещастие към по-малко. Щастлив е онзи човек, вътре в когото е целият свят - нему не може да му липсва нещо. "Светът съществува. И АЗ съществунам, целият свят е разтворен в мен" – ето формулата на Щастието.

Царят предал тези формули на синовете си и скоро след това умрял. Наследниците му, като забелязали, че формулите на Справедливостта, Мъдростта, Доброто, Щастието си противоречат, решили да постъпят по следния начин. Те разделили целия народ на четири равни части и всеки започнал да управлява своята част. Един носел на хората Справедливост, вторият – Мъдрост, третият – Добро, а четвъртият – Щастие. В резултат, на Земята се появил Справедлив народ, Мъдър народ, Добър народ и Щастлив народ.

Минало време и постепенно народите се смесили. Справедливите хора добре знаели какво е това справедливост, но изобщо не знаели какво е мъдрост, добро и щастие. Затова справедливите хора носели в света глупост, зло и нещастие. Мъдрите хора носели в света несправедливост, зло и нещастие. Добрите хора носели в света несправедливост, глупост и нещастие. А щастливите хора носели в света несправедливост, глупост и зло — така завършил своя разказ цар Давид.

— Затова и на тебе, Соломоне, светът ти се струва толкова лош.

— Разбрах всичко - отговорил Соломон. – Хората трябва да се научат на всичко едновременно – и на Справедливост, и на Мъдрост, и на Доброта, и на Щастие. Аз ще поправя грешката на наследниците на Царя.

— Добре - казал Давид. — Но ти не отчиташ, че светът вече се е променил. Несправедливостта, злото и нещастието вече са се разбъркали сред хората. Те са породили страх. За да се победят тези пороци трябва преди всичко да се победи страха.

— Тогава ми обясни как може да се победи страха.

— Страхът е различен. Но най-главната му форма е следната: в радостта си хората се боят от смъртта, а в скръбта си – от безсмъртието. И само онзи, който познава цената и на радостта, и на скръбта, не се бои нито от смъртта, нито от безсмъртието.

... Отдавна е живял Цар Соломон, но хората още го помнят. Наричали го Справедливия, Добрия, Щастливия и Безстрашния.

http://syvetnik.blog...og-post_26.html

Редактирано от Мария-София

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Кученца за продан

Собственикът на един магазин поставял над вратата си надпис: „Кученца за продан." Подобни съобщения привличат малките деца и, съвсем естествено, пред прага на магазина скоро се появило момченце.

— По колко продавате кученцата? — попитало то.

Собственикът на магазина отговорил:

— Зависи, от тридесет до петдесет долара. Момченцето бръкнало в джоба си и извадило оттам малко дребни пари.

— Имам два долара и тридесет и седем цента —казало то. — Може ли да ги погледна?

Собственикът на магазина се усмихнал, подсвирнал и откъм кучешката колибка тичешком се появила Лейди, следвана от пет мънички пухкави топки. Едно от кученцата куцало и значително изостанало. Момченцето веднага посочило към него и попитало:

— Какво му е?

Собственикът на магазина обяснил, че ветеринарният лекар е прегледал кученцето и открил, че няма бедрена ямка, затова винаги щяло да куца. Щяло да остане сакато. Момченцето се развълнувало.

— Искам да купя това мъничко кученце. Собственикът на магазина казал.

— Няма нужда да плащаш за него. Ако наистина го искаш, просто ще ти го подаря.

Момченцето много се разстроило. Погледнало собственика право в очите, вдигнало пръст и казало:

— Не искам да ми го подарявате. Кученцето струва точно толкова, колкото и останалите и аз ще платя за него пълната цена. Всъщност, сега ще ви дам два долара и тридесет и седем цента, а всеки месец —още по петдесет цента, докато го изплатя.

Собственикът на магазина възразил:

— Ти сериозно ли искаш да купиш това кученце? То никога няма да може да тича и да скача и да си играе с теб като останалите.

При тези думи момченцето се навело, намотало крачола на панталона си и открило силно извития си сакат ляв крак, поддържан от голяма метална скоба. Вдигнало очи към собственика на магазина и тихо отвърнало:

  • Аз самият не тичам чак толкова добре, а малкото кученце ще има

нужда от някого, който да го разбира.

Дан Кларк

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Една любима приказка.....И един любим писател.

Славеят и розата

Оскар Уайлд

- Тя каза , че ще танцува с мен, ако и донеса червни рози - възкликна младият студент, но в цялата ми градина няма нито една червена роза!

Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листатаи се зачуди.

- Нито една червна роза в цялата ми градина! - възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. - Ах от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всички тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!

- Ето най-после един истински влюбен - рече славеят. - Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах , нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните - червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя отпечатък на челото му.

- Принцът дава бал утре вечер - мълвеше младият студент - и моята любима ще бъде между поканените. Ако и занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако и занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.

- Това е безспорно истински влюбен - каза славеят. - Това, което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излага за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато.

- Музикантите ще седят на галерията - продължаваше младият студент - и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко , че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да и дам червена роза. - Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.

- Защо плаче? - попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.

- Защо ли наистина? - рече една пеперуда, която пърпореше подир слънчев лъч.

- Защо ли наистина? - пошепна с мек тих глас една маргаритка на своята съседка.

- Той плаче за червена роза - обади се славеят.

- За червена роза ли? - извикаха те. - Колко смешно! - А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.

Но славеят разбираше странната мъка на студента - той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.

Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Като сянка мина през горичката и като сянка се понесе над градината.

Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.

- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

- Моите рози са бели - отговори той, - бели като морска пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.

- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

- Моите рози за жълти - отговори той, - жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарцисът, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.

- Дай ми една червена роза - извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

- Моите рози са червени – отговори той, - червени като краката на гълабите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.

- Една червена роза е всичко, което искам! – извикал славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?

- Има начин - отговорил храстът, - но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.

- Кажи ми го - рече славеят, - мен не ме е страх.

- Ако искаш червена роза - каза храстът, - може да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!

- Смъртта е голяма цена за една червена роза - извика славеят, - а животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?

И той разпери кафявите си крила за да полети и се зарея във въздуха. Като сянка се понесе през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.

- Бъди щастлив! - провикна се славеят. - Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от теб в замяна , е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламенноцветни са нейните крила и цвят на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.

Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казва славеят, защто знаеше само това, което е писано в книгите.

Ала дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.

- Изпей ми една последна песен - пошушна той. - Много ще ми е самотно , когато ме напуснеш.

Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълбукаща от сребърно гърне.

Когато той свърши песента си , студентът стана и извади от джоба си бележник и оловен молив.

- Има форма - каза си той, докато се връщаше през горичката, - това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Мисли само за музиката, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! - И той влезе в стаята си, легна на тесния одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето , славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ пя той с гърди, опрени на шипа и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ пя той и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в неговите гърди и кръвта на живота му изтичаше от него.

Първо пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, като мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза във водна повърхност - такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

- Притисни се по-силно, малко слевейче - извика храстът, - или денят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката в душите на мъж и девойка.

И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на женихът, когато целува устните на навестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

- Притисни се по-силно, малко славейче - извика храстът, - защото денят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп на болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.

И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.

Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.

Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен възудух. Ехото го отнесе към синкавите гънки на планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.

- Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова!

Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозотеца и погледна навън.

- Я, какъв чудесен късмет! – възкликна той. – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе и я откъсна. След това си сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.

Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката и.

- Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза! – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.

Но момичето се навъси.

- Стрхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, - пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъка, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.

- Честна дума, много си неблагодарна! – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.

- Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли каво ще ти кажа? Ти пък си много груб; и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! – И то стана от стола и влезе вътре.

- Колко глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина така полезна, защото нищо не доказва , винаги разправя неща , които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен, значи всичко, ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.

И той се върна в стаята си , издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×