Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Guest Ивета

Анимус и Анима, Индивидуация, Сянка, Селф, Архетип...

Recommended Posts

Guest Мона

Логосът без Еросът не би могъл да съществува, нали така? Анимата без Анимуса ще бъде в този случай като птица без криле в добрия вариант, а в лошия - шизофрения. Всеки мъж е длъжен да интегрира Анимата си, да се вдъхнови от нея (неслучайно поетите или други творци възпяват Своята Муза, много често в образа на красива жена, чиста проекция на Анимата), както и всяка жена да усвои и поеме - и буквално и метафорично, своя Анимус. Целта е ясна - пълноценност и цялостност.

Редактирано от Мона

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Има още едно понятие в аналитичната психология (те са поне 20), т. нар. Мана-личност. Думата е взета от антропологическите термини, по произход е меланезийска. Означава свъхестествена и непреодолима сила, която се излъчва от някои индивиди, обекти, действия и събития, както и от обитателите на света на ДУХОВЕТЕ. Съвременният еквивалент на понятието е "Харизмата". Маната може да привлича, да отблъсква, да предизвиква разрушение или да изцелява, като се противопоставя на Аза с необикновена сила. Това е онази "божествена" сила, която се приписва на магьосника, свещеника, доктора, фокусника, светеца - към всеки, който има има общо с духовния свят достатъчно, за да служи за негов проводник или да излъчва неговата енергия.

Ефектът на тези образи, реални или проецирани, се проявява в предизвиканото у човека усещане за едно извисяване на СЪЗНАНИЕТО.

Изключителната мана-личност, Дон Хуан, описан от Карлос Кастанеда, представлява един пример за това.

Редактирано от Мона

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Интересно - благодаря, Мона!

А някой знае ли повече за другите Юнгиански понятия - Селф, индивидуация, път на героя, Сянка и т.н. и т.н., какато и за корелацията (поне на някои от тях) с понятията от психодинамичното (Фройдизъм) и др. направления? Аз не съм твърде наясно с всички концепции на Юнг, но съзнавам, че е дал добра база за по-нататъшни изследвания и желая да проуча главните му идеи, без да приемам всичко за чиста монета, разбира се! Все пак, в тази конкретна тема, нека се спрем предимно на Юнговия възглед и психологическа парадигма през неговия поглед!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мана-та е оная очарователна и привличаща сила на несъзнаваното, която ни облита примерно сутрин, след някой наситен с непосредственост сън, или когато ни споходи фантазия, която не сме търсили, но яркостта и приказността й ни оставя без дъх.

Мана-та се отнася към индивидуацията. Най-просто индивидуацията е синтез между съзнателните ни страни и несъзнаваните ни нагласи; това е един естествен и идещ от дълбините ни стремеж да постигнем цялостност в духовен план. Но нали несъзнаваното е непознато (а и затова се нарича несъзнавано) и когато се надигне, и ни се случи под формата на сънища и фантазии, то ни се струва чуждо и неразбираемо. Именно мана-та с нейната обаятелност и усещане за божествена истинност ни дава увереността да превъзмогнем чуждостта и неразбираемостта на несъзнаваното.

Мана-та е преди всичко качество на несъзнаваното въобще. А несъзнаваното се персонифицира с образите на анимата и анимуса в сънищата и фантазиите. Когато се начене пътят на индивидуацията мана-та става по-лъчева и по-динамична. Мана-та на несъзнаваното посредством образите на анимата и анимуса достига аза твърде силно и твърде въздействащо. При по-слаба осъзнатост за случващото се в несъзнаваното, азът присвоява мана-та; може да се каже, че недъгавото при азът е, че той е увлечен по приватизациите. Но при вярно следвана индивидуация азът заживява мана-та, вместо да я трупа в “трезорите” на честолюбието си. Така мана-та вече не се излъчва единствено от анимата и анимуса, а вниква и осветлява все по-голяма част колективно несъзнавано.

Мана-та е светлината на нашата душа. Тя носи не толкова разбиране и понятизиране, колкото чувствена и идейна цялостност, усещане за дълбочина и спокойствие.

Активна, чудотворна, в същността си неуловима, но най-осезаема, мана-та провежда индивидуиращият се аз до глъбината на несъзнаваното. Там стои архетипът на идеалите ни, нещо аналогично на идеалния аз в психоанализата, но идеален аз, който е повече приказен (религиозен), отколкото социален. Това е старият-мъдрец или великата-майка. Този идеален аз е нашата автентична другост, той е произходът ни, предците, които са били непосредствени свидетели на създаването на света. И е добре да се каже, че старият мъдрец и великата майка не са някакви илюзии на психиката, още по-малко пък отклонения. Защото мана-та, която ни сбира с тези архетипни образи е толкова действителна, тъй реална, че снема всяка друга реалност. Наистина Кастанеда по-неповторим начин пресътворява идеалния-аз (мана-личността) на дон Хуан. Винаги когато чувам, че Америка е повърхностна (а тя е повърхностна) се сещам за Кастанеда и се чудя. Аз винаги с радост говоря за този човек.

Крепката връзка на аза с мана-личността преобразява човек и индивидуацията наближава своя край. Човешката цялостност, връхната точка на индивидуацията, е цялостната личност. В заглавието на темата цялостната личност е посочена като английския self, но в психоанализата има няколко self-ови понятия, а и юнгианските речници са тия, които имат навика да завъртат тая дума; в текстовете на Юнг се изписва немската дума Selbst. Но на български, колкото и да е по-дълго, най-добре си звучи цялостна личност.

Независимо колко е развит човек, колко е напреднал в индивидуацията, той не може да я завърши. Цялостната личност е не толкова непостижима, колкото е трансцендентална. В нашия западен християнски свят пример за цялостна личност е Христос. “Христос е вътре в нас”, казва евангелието; а психологията добавя: и е по-добре да не се идентифицираме с него.

Мана-та е много сходна с психоаналитичното либидо. Либидото има повече енергетичен характер, то се превръщава и добива различни форми, тоест съзнавани и несъзнавани представи. Мана-та е повече религиозна, тя е магическа в един положителен смисъл.

По-горе Мона посочи, че при разстроените психично хора има една твърде чувствителна връзка и усещане в душата им, тя я нарече “наранена анима”. Именно това чувство за “нараненост” е мана-та, която ту се улавя и очарова аза, ту се изплъзва и потъпква, а азът не разбира как да я спаси от мрачните дълбини на несъзнаваното си. В случая мана-та може да се уподоби на собственото дете, което ощастливява мисълта ти, но ти все се страхуваш за него; а и това дете има оня характер на приказните деца да идва и да си отива, да боледува и изведнъж да оздравява, да носи тъга, която е неутешима, както и надежда, която не умира. В едно от неканоничните евангелия малкият Исус е бил ужасно пакостливо дете, той е наранявал и дори убивал; все ти иде да го укориш, но все се сещаш, кой е той. Ето я противоречивата и наранена анима, нейното сърце неовладимо тупти и плаши. По пътя на терапията и след това по пътя на индивидуацията малкият и капризен Исус се превръща в Христос – Спасителят; а “наранената анима” изживява всички чудеса на мана-та и доближава цялостната личност.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Недей да четеш Платон – ако случайно ти хрумне – той е писал много близо до 2007 година от една друга ера, отколкото 2007 година от нашата ера. Пък и сигурно знаеш колко философията е напреднала от Платон насам. Също синът на този Бог, когото призоваваш, е живял и благовестил много преди тая твоя превъзхождаща всички други 2007 година. А, и да не забравя: Дънов е малко по-старичък от Юнг, което означава, че едва ли това, което ни казва, е от май 2007 година.

Кажи ми, какво знаеш за съвременната психология и психоанализа

Сега забелязах злобните ти нападки selsal . Искрено съжалявам , че някога съм искала да бъдем приятели с теб .

Жалко за това ,че такива прецизни знания са тъкмо в твоята глава .

Язвителен човек си и не бих искала да си представя какво би могъл да направиш на някой.

Много моля, по никакъв начин да не се обръщаш повече към мен .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Да поговорим за Сянката.

Юнг и дава най-ясната дефиниция - "нещото, което човек не желае да бъде".

Всеки носи Сянка и колкото по-малко бива приемана в индивидуалния осъзнат живот, толкова по-черна и гъста е тя. Ако малоценността се осъзнава, винаги има шанс човек да я коригира. Още повече, че тя непрекъснато е свързана с други интереси/копнежи, така че постоянно е подложена на модификация. Но, ако е репресирана/потисната и изолирана от СЪЗНАНИЕТО, Сянката никога не се "поправя" и е способна да ИЗБУХНЕ внезпано в момент, когато най-малко очакваме.

При всички случаи, тя представлява едно несъзнавано препятствие, което осуетява нашите на-добри намерения.

Сянката по своята същност е архетипна, нейните съдържания са мощни, характеризиращи се с АФЕКТ, натрапливи, обсебващи, способни да разтърсят и овладеят добре подредения Аз. Като начало, Сянката се проявява като Проекция и когато Аз-ът е застрашен или е в състояние на съмнение, Сянката се изявява като силна, ирационална проекция. Пример - личните и необясними и необяснени лични антипатии, но и суровите предсразсъдъци, отричания и омрази.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

СПоред Кен Уилбър Юнговото понятие за сянка се припокрива с Фройдисткото понятие за "то". Как мислите?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ето една разлика между "сянката", като архетип в психологията на Юнг, и "То", като структура от психоанализата:

Докато "То" е безлично, деперсонифицирано, и е нагонов (и поради това) либиден ресурс, който налага изискванията си на Аза, то "сянката" твърде често се изявава, персонифицирайки се, "сянката" иде като неприятен човек, като враждебна отсрещност, като "зла" и чужда държава, "сянката" добива очертания, дори лице.

"То" има стихиен характер, то завлича, а "сянката" се разполага в света ни, влиза в отношения с нас, обикновено постъпателни, дори сюжетни.

----

Гневът - примерно - като задържан и натрупан либиден пълнеж, е енергията, която се дължи на "То", а човекът, хората, които са обект на нашия гняв, са сянката, която ще ни разтовари от натрупаното либидо.

Как става осъзнаването на "сянката"? Как "То се превръща в Аз"?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Слънцето можем да го видим и без помощта на сянката. Въпросът е как ще видим самата сянка? Как ще видим онова, което възпрепятства осветляването на мястото, заето от сянката?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Слънцето можем да го видим и без помощта на сянката.
Да :feel happy::sorcerer: Въпросът е да се сетим да погледенем Слънцето

как ще видим самата сянка?

наблюдавайки сянката "си"/реакциите без да се фокусираме

онова, което възпрепятства осветляването на мястото, заето от сянката?

Например откривайки и фокусирани върху стремежите, мечтите и идеалите си. Археологическа работа, но се плаща добре.

Тогава, грубо казано, реакциите/кармата проявяват обвивка, която е специфична за нас и хвърля сянка.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Човешкото мнение, ако не е добре претеглено и неговият предмет не е разгледан в дълбочина, винаги съдържа сянката-на-аза. В средата на позицията, в корена на гледната точка, се спотайва - но и шава - не кое да е, а обратното на мнението, което човек е изказал, противоположното на позицията, която е заел.

Наивитетът (пък и коварство) как онова, което чувствам е автентично, най-често забулва сянката, която чувства вместо нас; и - най-вече - ни вменява своите чувства. И понеже тези сенчести чувства по начало са неприемливи за азовото съзнание, върху тях се извършва известна обработка. Чувствата се запазват, но се променя техния знак - минусът им се за-плюс-ява. Как проличава това?

Ако някой - примерно - е благодарен човек, това е много добре, но ако благодарността му се доизразява, ако се подчертава, ако превръща в ярък жест, то принадеността на тая благодарност, стъпката над благодарността, е признакът, който направо разкрива същинската мисъл на "благодарният" човек - неговата непризнателност.

Всички добродетели, които са приети от обществото - доброта, нравственост, откровеност, възпитание... най-често носят в и над себе си един вид доброта-прим, нравственост-прим, нещо като горница, като марджин; а това представлява улика, която ако бъде добре видяна, ще преобърне привидните качества и ще ги разкрие в тяхната опака естественост.

И ако истинската добродетел е слънцето, ако скришната ръблина е сянката, то заявената добродетел е онова, което закрива пътя на слъчевите лъчи и формира сенчестото място.

Има степени на добруване, които хвърлят много дълги сенки. Йезуитски сенки.

(Разбира се, всичко това е не особено съзнавано).

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:)

----------------------------------------

Аз желая да придобиете онова, което е съществено за вас. Например, съществени неща за вас са Любовта и Истината. Каквото и да се говори за Любовта, тя е една. Любовта носи живот; Мъдростта носи знание и светлина; Истината носи свобода. Казвате: „Ние искаме да знаем истината“. – Истината не може да се говори на земята. Тук се изнасят само факти из живота, но не и самата действителност, т.е. не самата истина. За пример, казвам: действителността има две страни – светла и тъмна, сладка и горчива. Това са факти, които се отнасят до действителността, но не представляват още самата действителност. Казвате на някого: „Ти не си умен човек“. – Това е факт само, но не и действителност. Истината може да се каже само на заробения, като развържеш оковите му; истината може да се каже само на гладния, като го нахраниш; истината може да се каже на жадния, като го напоиш; на задушаващия се, като го изнесеш на чист въздух; на заблудения в тъмна нощ, като му осветиш пътя. Значи, истината показва пътя, по който трябва да вървите; :feel happy: тя освобождава от ограничителните условия.

----------------------------------------

Бъдещото верую на човечеството

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest бяса

Скепсисът е вид емоционална имунизация. Но перфектното емоционално здраве, ми прилича на емоционална импотентност.

Скепсисът е кания /защита/, но камата я осмисля - активността.

Ако от всичко се опазиш, не знаеш от какво си се опазил/а.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Но перфектното емоционално здраве ми прилича на емоционална импотентност. - Бяса

Това изречение - може би без да иска - потвърждава разбирането, което по-горе щриховах. Стремежът към съвършена и изрядна емоционалност надвишава простото емоционално здраве, като в степента на своето надвишение е патологична, тоест изразява сянката. Или - тъмната страна на този стремеж е емоционалният срив: истинската, но несъзнавана цел в търсенето на "перфектно емоционално здраве".

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest бяса

Но перфектното емоционално здраве ми прилича на емоционална импотентност. - Бяса

Това изречение - може би без да иска - потвърждава разбирането, което по-горе щриховах. Стремежът към съвършена и изрядна емоционалност надвишава простото емоционално здраве, като в степента на своето надвишение е патологична, тоест изразява сянката. Или - тъмната страна на този стремеж е емоционалният срив: истинската, но несъзнавана цел в търсенето на "перфектно емоционално здраве".

Твоите, логични според мен, но и студени съждения - "по-горе" - подтикват към съмнения / недоверие, скептичност/, функцията на които е /условно/ "емоционално здраве" /неутралитет, предсказуемост, удобство, безрисковост.../ - за който има нужда от това - е О*К.

В по-личен план - червеното - е моята емоционална идентичност. Моята сянка на /предполагаемата/ "съвършена емоционалност", моята проекция от тази гледна точка. Наречи я патологична - О*К, но според мен емоционалният състав е толкова бързо-променящ се, че дори "остро заболял", няма време да увреди а само да осветли собствената дълбочина.

***

... това за сянката, ... това за огледалото... това за целесъобразността, страхът да не сгрешиш... и още тям подобни, са субективни оправдания, на разхвърляният ум - нефокусиран в/у единственото на което може да разчита - ... - не е редно да го казвам аз.

Цитат от филма "Взвод":"Оправданието е като задника - всеки си го има".

Упрек: Може ли убедеността ми за "синхронично" състояние м/у други двама, да ме импулсира да им стана сводник? ... вместо да им се зарадвам, с цялата си ... някаква... емоционалност. Пък каквото - то.

... забрави.

***

... а иначе, не се съмнявам, че си повече от "щтрих". :rolleyes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ти ми вменяш позиции. Говоря ли аз за "страх от грешки" (страх от сянката)? Не. Мое желание е да поставя ударението не върху "страха да не сгреша", а върху самата природа на грешката (сянката).

И къде откриваш форма на оправдания в думите ми? Не е ли по-скоро оправдание освобождаването на грешките от тяхната грешност - нещо, което правиш ти, опитвайки се да изправиш грешката, замазвайки я с "автентичността" на своята емоционалност.

Нека перифразирам думите от "Взвод" - "Тъй свидната и прескъпа лична емоционалност е като задника, притежава я всеки". Да се хвалиш с едното е като да се хвалиш с другото.

----

Всъщност и този ти пост отново е добър пример за моите думи. Ти казваш, че твоята червена емоционалност е скептична по отношения на моята студена логика. А скептичността (мнителността) е най-специфичната страна на мисленето и е твърде далечна на доверчивото чувстване. А всичко това означава, колко много не си даваш сметка, че твоята емоционалност се проявава в едно неосъзнато (и затова лошо) мислене. Ето я сянката. И понеже не я осъзнаваш, я проектираш върху мен и ми вменяваш тези.

И още нещо, което сякаш никак не забелязваш - не наричаш ли моята логика студена, само защото ти изглежда недостъпна; и най-вече - не слагаш ли ръка върху емоционалността така, че аз да нямам достъп до нея, нещо от типа "ако мислещият е и чувстващ, какво ли ще остане за мен".

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен бяса казва (по неговия си индиректен начин :) ): Колко хубаво би било, ако мислещият е и чувстващ ...

Обаче всеки разбира каквото му харесва. :rolleyes:

Включително и аз, разбира се :D

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

В самото пожелание "колко хубаво би било, ако мислещият е и чувстващ" се съдържа разбирането, че мислещият по-често не е чувстващ. Това така ли е? Има ли основания за едно такова допускане?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest бяса

Ти ми вменяш позиции. Говоря ли аз за "страх от грешки" (страх от сянката)? Не. Мое желание е да поставя ударението не върху "страха да не сгреша", а върху самата природа на грешката (сянката).

И къде откриваш форма на оправдания в думите ми? Не е ли по-скоро оправдание освобождаването на грешките от тяхната грешност - нещо, което правиш ти, опитвайки се да изправиш грешката, замазвайки я с "автентичността" на своята емоционалност.

Нека перифразирам думите от "Взвод" - "Тъй свидната и прескъпа лична емоционалност е като задника, притежава я всеки". Да се хвалиш с едното е като да се хвалиш с другото.

----

Всъщност и този ти пост отново е добър пример за моите думи. Ти казваш, че твоята червена емоционалност е скептична по отношения на моята студена логика. А скептичността (мнителността) е най-специфичната страна на мисленето и е твърде далечна на доверчивото чувстване. А всичко това означава, колко много не си даваш сметка, че твоята емоционалност се проявава в едно неосъзнато (и затова лошо) мислене. Ето я сянката. И понеже не я осъзнаваш, я проектираш върху мен и ми вменяваш тези.

И още нещо, което сякаш никак не забелязваш - не наричаш ли моята логика студена, само защото ти изглежда недостъпна; и най-вече - не слагаш ли ръка върху емоционалността така, че аз да нямам достъп до нея, нещо от типа "ако мислещият е и чувстващ, какво ли ще остане за мен".

Аз казвам, че си повече от щрих.

на всичко друго - О*К, както кажеш.

отчайващо неосъзнат съм, за да разбера

не слагаш ли ръка върху емоционалността така, че аз да нямам достъп до нея, нещо от типа "ако мислещият е и чувстващ, какво ли ще остане за мен".

... как става.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съгласие, което иска да изкрещи несъгласието си. Но... какво става с диалога когато подобно "съгласие" намери място в него?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest бяса

Съгласие, което иска да изкрещи несъгласието си. Но... какво става с диалога когато подобно "съгласие" намери място в него?

... ляга в несподелена емоционалност.

Бих се съгласил, че каквото кажа, трябва да мога и да го изкрещя. Но аз предпочитам шепота... шшшшшш... - отватя сетивата...а и кое време е псе пак? :rolleyes:

http://www.youtube.com/watch?v=bQtlrBziyzI

help me ... I want just ---- you :hypocrite:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×