Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
skytnik

Чувството за вина

Recommended Posts

Когато човек се чувства виновен заради нещо извършено в миналото, как според вас трябва да подходи към себе си. как да намери път към прошката, за да продължи напред и да се освободи от греха си?

Благодаря!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

Седни и пиши, излей душата си на лист хартия, така ще видиш всичко отстрани и може да намериш начин да си простиш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Много просто, като разбере каква е причината. И ако е виновен, според ситуацията - да изживее болката на обвинението, а да не бяга в самосъжалението, защото така е най-лесно. Да усети всичко и .. времето ще мине и ще осъзнае, че има право всеки на щастие и на ... свобода.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

Да, не трябва да се заобикалят препятствията, а решително да се преодоляват.Станалото станало,какво от това, хора сме и затова грешим.Затова е необходимо да погледнеш истината в очите и да преодолееш проблема.Писането е само един метод който лично съм изпробвала, по този начин излизат много неща, давам си сметка, за мотивите и т.н.това е.

За всяка грешка трябва да има прошка.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Най-глупавото е да си превърне човек живота в ад заради чувство на вина.

Когато нещо е непоправимо, няма защо да се вайкаме. Извлича се поуката и не се повтаря грешката по възможност.

Ако към себе си не сме милостиви, как ще бъдем към останалите? Ако не си прощаваме грешките, как ще бъдем толерантни към слабостите на другите?

Още не съм срещала съвършени хора, няма такива. Който се мисли за съвършен, живее в илюзорни светове.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Тъй. Обединяваме се около положението, че чувството за вина е излишно и вредно. Това, което още не сме казали тук (но няма начин да не е казано другаде) - чрез чувството за вина много лесно ни манипулират, или ние много лесно манипулираме. Обаче с целия букет от последствия.

Остава въпросът как да се отървем от чувството за вина.. Това е сложен въпрос. В християнската традиция се говори за прошка. Във форума иима такава тема. Има различни техники. Но всяко прилагане на техника си има цена. Има и възможност да мине човек без техники. Но пък за това трябва да се обърне като ръкав с хастара навън, всичко, което околната среда масово му набива в главата- да го изхвърли. Но и това е безопасно само ако се уцели правилния начин, тъй като природата не търпи празно пространство- на мястото на изхвърленото трябва да дойде нещо подходящо- да не се окаже друго, ама същото.. Ще разгледам темата за прошката подробно, да видим какво ще ни даде тя!

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чувството за вина може да бъде преодоляно и грешката поправена единствено ако се възстанови правилното протичане на енергиите. Например ако сме обидили някого, да се отнасяме към него с уважение и любов (което е по-важно от хиляди извинения и прошки); ако сме откраднали да изкориним желанието си за притежание и да почитаме личността и правата на другия (което е по-важно от това хиляда пъти да върнем откраднатото); ако сме излъгали някого, да почитаме истината винаги и при всякакви обстоятелста и разумно да я отстоявамя. Човек примерно се явоса и се скара с приятеля си. Прошката е необходима, но това не отменя необходимостта повече да не се ядосва. Значи прошката е едно обещание (за търсещия я) направеното повече да не се повтаря, иначе молене на прошка ще бъде просто една лъжа. Но обещанията трябва да бъдат спазвани, т.е. реално да опитаме да се поправим. Забележете не да поправим стореното (което не е излишно, но не винаги е възможно), а отношението си към подобни ситуации за в бъдеще.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Значи прошката е едно обещание (за търсещия я) направеното повече да не се повтаря, иначе молене на прошка ще бъде просто една лъжа. Но обещанията трябва да бъдат спазвани, т.е. реално да опитаме да се поправим. Забележете не да поправим стореното (което не е излишно, но не винаги е възможно), а отношението си към подобни ситуации за в бъдеще.

? ? ?

Прошката е изчистване. "ПРОЩАВАЙ !", "Да ни бъде простено" не включва привнасяне на страха от това дали мога/можем, дали ще успеем да изпълним даденото обещание.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ама откъде следва, че прошката води страх за ръка? Просто не бива да гледаме на прошката като на индулгенция- изчистване на старото, в името на това, да оцапаме на чисто... Но ако прошката е истинска, откъдето трябва, чрез каквото трябва, и енергията протича правилно, и без да изпитваме чувство за вина прекрачваме неправилното поведение, и за страховете научаваме ... от другите, като интересен факт... Единственият проблем е в това- дали сме се добрали до прошката именно чрез каквото трябва... Уви, това са думи... хлъзгави, изтъркави, с отдавна забравено съдържание... А така да ни трябва истинското им съдържание ...

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest valentinus

Чувството за вина изчезва само ако вземем сериозно решение за фундаментален обрат в отношенията си с другите - след отказ от азцентричен живот. Трудно е , но става.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... ако сме излъгали някого, да почитаме истината винаги и при всякакви обстоятелства и разумно да я отстояваме. ...прошката ... ...да опитаме да се поправим... отношението си към подобни ситуации за в бъдеще.

:feel happy:

Прошката не е трудно нещо.

По-трудно е да се помогне психологически в труден момент.

Някой има обич и желание да помогне на приятел :feel happy:

Приятелят е в тежка ситуация, но чувството му за достойнство му пречи да приеме помощта.

Прощавам на всички, моля за прошка и има защо и също моля се да имаме мир и разбирателство.

icon12.gif

Вярвам в Богicon12.gif и Той ще ни помогне

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чувството за вина може да бъде преодоляно и грешката поправена единствено ако се възстанови правилното протичане на енергиите. Например ако сме обидили някого, да се отнасяме към него с уважение и любов (което е по-важно от хиляди извинения и прошки); ако сме откраднали да изкориним желанието си за притежание и да почитаме личността и правата на другия (което е по-важно от това хиляда пъти да върнем откраднатото); ако сме излъгали някого, да почитаме истината винаги и при всякакви обстоятелста и разумно да я отстоявамя. Човек примерно се явоса и се скара с приятеля си. Прошката е необходима, но това не отменя необходимостта повече да не се ядосва. Значи прошката е едно обещание (за търсещия я) направеното повече да не се повтаря, иначе молене на прошка ще бъде просто една лъжа. Но обещанията трябва да бъдат спазвани, т.е. реално да опитаме да се поправим. Забележете не да поправим стореното (което не е излишно, но не винаги е възможно), а отношението си към подобни ситуации за в бъдеще.

:thumbsup: Станимир :thumbsup2:

Точно такова мнение и отношение по този въпрос се оформи и в моята глава, за съжаление едва в последно време. Може би по съвсем друг начин щеше да протече живота ми, ако ми беше светнало например още преди 20 години, но съзнавам, че при тогавашната ми психологическа реалност, просто не е било възможно...

И да добавя нещо друго. Коментирали сме с приятели, особено такива, които живеят в държави със силна католическа църква, колко много хора от местното население правят разни неща, заради които периодично отиват на църква, искат прошка, а после си отиват у дома и продължават да правят същите неща ... и така цял живот. Колко фалшиво, колко ненужно е всичко това - просто един фарс.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

И да добавя нещо друго. Коментирали сме с приятели, особено такива, които живеят в държави със силна католическа църква, колко много хора от местното население правят разни неща, заради които периодично отиват на църква, искат прошка, а после си отиват у дома и продължават да правят същите неща ... и така цял живот. Колко фалшиво, колко ненужно е всичко това - просто един фарс.

Мисля си за онази блудница която всички искали да убият с камъни и Христос им казал: Който се чувства безгрешен нека пръв хвърли камъка.Така се случило,че всички се разотишли и тя останала жива. Той и казал да си отиде и повече да не греши.

Трудно е, много е трудно да простим на себе си и на другите, и да вземем решение да се променим.Промяната е най-трудното нещо, тя никога не става изведнъж, но решението е важно и усилията които полагаме.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да си представим чувството за вина като ламя. Всеки един от нас - юнак. Той ще се пребори с ламята. Ще извади меч, ще стреля със стрели, боздуган ще размахва... не е шега работа, с ламя да се пребориш... И като отреже две-три глави- юначество си е! В такива случаи в приказките ламята не умира, но може да избяга. (така става, когато приложим една, или друга техника, молитва и др.) Само че после ламята се връща. Заякнала и нахитряла. Ако искаме да решим кардинално ламския въпрос... е необходимо кардинално решение- не по главите, а в сърцето, или през вълшебния нокът за възстановяване на отрязани глави (в някои приказки се описва и такъв нокът). Прав е Valentinus. Така че всеки юнак избира подходящия метод.

Редактирано от Багира

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

Тъй. Обединяваме се около положението, че чувството за вина е излишно и вредно. Това, което още не сме казали тук (но няма начин да не е казано другаде) - чрез чувството за вина много лесно ни манипулират, или ние много лесно манипулираме. Обаче с целия букет от последствия.

Остава въпросът как да се отървем от чувството за вина.. Това е сложен въпрос. В християнската традиция се говори за прошка. Във форума иима такава тема. Има различни техники. Но всяко прилагане на техника си има цена. Има и възможност да мине човек без техники. Но пък за това трябва да се обърне като ръкав с хастара навън, всичко, което околната среда масово му набива в главата- да го изхвърли. Но и това е безопасно само ако се уцели правилния начин, тъй като природата не търпи празно пространство- на мястото на изхвърленото трябва да дойде нещо подходящо- да не се окаже друго, ама същото.. Ще разгледам темата за прошката подробно, да видим какво ще ни даде тя!

"Голямо постижение на психолозите,които се занимават с изследване на това как хората си въздействат взаимно, е, че успяха да обяснят съперничествата и страмежа към власт с дълбокото и екзистенциално чувство на несигурност.От Изтока обаче сме получили по-нататъшно проясняване на психологическите процеси, които лежат в основата на тези явления.

Както показват науката, и мистицизмът, по своята същност хората представляват полета от енергия.

Според схващанията на Изтока нормалното ниво на енергия е слабо занижено, докато не се отворим, за абсолютната енергия, която съществува във вселената.

Когато се отворим по този начин, нашата чи-енергия-или може би трябва да кажем количественото ниво на на нашата енергия-се повишава така, че преодолява всякакво екзистенциално чувство за несигурност.Но дотогава се лутаме в търсене на допълнителна енергия от другите хора.

Да започнем, като разгледаме какво в действителност става с двама души, които общуват помежду си.Съществува една стара мистична мисъл, че там, накъдето се насочва вниманието, натам потича и енергията.И така, когато двама души насочат вниманието си един към друг, те буквално сливат енергийните си полета, обединявайки своята енергия.Това води до въпроса:под чий контрол ще попадне така обединената енергия?

Ако единият успее да се наложи, като накара другия да сподели неговата позиция, да погледне на света с неговите очи, тогава той е присвоил цялата енергия за себе си.Той чувства внезапен прилив на сили,самоувереност, сигурност и дори еуфория.

Но тези положителни чувства са придобити за сметка на другия човек, защото притежаваният човек започва да губи своето равновесие, изпитва тревога и се чувства изсмукан.Всички сме се чувствали така в един или друг момент...

Този процес на психологическо доминиране може да се наблюдава навсякъде и той е скритият източник на всички ирационални конфликти в света, като се тръгне от отделния човек и семейството и се стигне до нациите и културите.Ето защо, ако погледнем реалистично на обществото, ние можем да видим в него свят, основон на конкуренция за придобиване на енергия, в който едни хора манипулират други хора по много изобретателни (и често несъзнавани) начини.В светлината на новото разбиране на вселената можем да видим, че повечето от манипулациите, които се използват, за тези цели, повечето от игрите, които разиграват хората, са резултат на техните най-съществени възгледи.С други думи те формират полето на личностните стремежи.

Когато влезем във взаимоотношения с друго човешко същество, трябва да имаме предвид всичко това.

Всеки човек представлява енергиино поле със своя система от възгледи и вярвания, които се излъчват от него и въздействат върху света.Тук се включват обежденията на отделния човек за това какво представляват хората и как да спечелиш позиции в общуването с тях.

Всеки има свой уникален набор от възгледи и начини на общуване в това отношение, което аз наричам властни драми.Убеден съм, че тези " драми" варират от най-пасивни до най-агресивни.

ГОРКИЯТ АЗ* Най-пасивната от вл.др. е стратегията на жертва...При тази драма човек не се бори направо за придобиване на енергия, а по-скро се стреми да спечели внимание и уважение,като манипулира хората към проява на съчувствие.Ние винаги можем да кажем кога влизаме в енергииното пле на "горкия аз", защото биваме непосредствено въвлечени в много специфичен диалог, който ни извежда от равновесие.Изпитваме мъка и започваме да се чувстваме безпричинно виновни,сякаш сме поставени в положението на другия...

ЗАТВОРЕНИЯТ* Не толкова пасивна драма.Разбираме когато започнем разговор и осъзнаем, че не можем да получим от него пряк отговор на някой свой въпрос.Човекът с когото разговаряме е дистанциран, затворен, загадъчен в своите отговори...

ВЗИСКАТЕЛНИЯТ ТИП* Една по-агресивна вл.др...При тази манипулативна стратегия човек критикува останалите, за да се сдобива с енергия от тях.

В присъствието на взискателният тип, ние винаги имаме чувството, че сме наблюдавани. В същото време можем да се почувстваме така, сякаш се държим неадекватно, че не се справяме със собствения си живот...

НАСИЛНИКЪТ*Най-агресивната властна драма.Ние винаги усещаме кога сме в близост до енергийното поле на такъв човек, защото не само губим сили и се чувстваме зле,но също изпитваме усещането, че сме застрашени...Светът започва да ни се струва някак заплашителен,зловещ, неуправляем.Насилникът говори и действа така, сякаш всеки момент неговият гняв и ярост могат да избухнат...

След като знаем, за борбата, за енергия която се разгръща в човешкото общество, ние сме изправени пред необходимостта да се вгледаме в самите себе си и в собствената си мотивация и в мотивите на сценария, който разиграваме в своя живот, и да открием нови опитности, които да ни позволят да отключим онзи източник на енергия, който се крие в самите нас."

из "СЕЛЕСТИНСКОТО ПРОБУЖДАНЕ", ДЖЕЙМС РЕДФИЙЛД

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Много ми е близка до ума и сърцето тази тема.... Много време и сили и живот ми отне комплексът за вина в комбинация с този за малоценност... Но мисля, че е по-добре да споделя как се излекувах от него.

Нищо не помогна докато в една от книгите на Лазарев не прочетох, че комплексите за малоценност и вина са агресия директно към Бог... Бях зашеметена. Бавно осъзнавах,че дори и докато се опитвах да се излекувам от тях, аз подсъзнателно съм ги смятала за нещо благородно - нещо като скромност и отговорност на висока степен. Осъзнавах,че не мога да се излекувам от комплекса за малоценност, защото обратното на него тогава за мен би означавало гордост, суета, надменност... Не можех да се излекувам от чувството за вина, защото обратното на нея ми звучеше тогава като безотговорност, лекомислие....

Лазарев обърна всичко на 180 гр. Комплексът за малоценност започна да ми звучи като претенции към Бог, че не ме е създал достатъчно добра за моите критерии. Та това беше много по-голяма гордост и суета от любовта към себе си! В същото време да обичам себе си такава каквато съм вече означаваше да благодаря и уважавам тялото и личността, в които живея по Негова воля и план; да търся най-доброто им приложение вместо да ги критикувам. Светна ми, олекна ми. Започнах да харесвам себе си и... едновременно с това изчезнаха подсъзнателните претенции и към другите...

Вината, съжалението за нещо, което съм или не съм направила - от чувство за отговорност те изведнъж се превърнаха в претенции да контролирам "доброто" за всички и всеки вместо Него. И защото разбира се това е невъзможно, се чувствах виновна, че АЗ не правя нещата както е редно (според моите мерки).

Имах усещането,че съм свалила някакви "очила" и изпитвах едновременно изумление и облекчение от промяната в начина, по който разбирах себе си и света....

След като Лазарев ме разтърси, Словото на Учителя ми помогна постепенно да подредя отново себе си и своя свят. От него научих, че вместо да съжалявам и чувствам вина, по-добре е да променя в себе си това, което ме е довело до грешката в миналото, за да не я повтарям повече...

Сега никога за нищо не се чувствам виновна пред никого - това би означавало, че оспорвам волята Му вместо да си науча урока.

Съгласна съм 100% с написаното от Станимир:

Цитат(Станимир @ Aug 8 2007, 10:14) *

Чувството за вина може да бъде преодоляно и грешката поправена единствено ако се възстанови правилното протичане на енергиите. Значи прошката е едно обещание (за търсещия я) направеното повече да не се повтаря, иначе молене на прошка ще бъде просто една лъжа. Но обещанията трябва да бъдат спазвани, т.е. реално да опитаме да се поправим. Забележете не да поправим стореното (което не е излишно, но не винаги е възможно), а отношението си към подобни ситуации за в бъдеще.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чувството на вина най-лесно се премахва с друго чувство - на обич.

Обичайте се, така ще заобичате и всичко и всички около вас. И няма да изпитвате необходимост нито да прощавате на някого, нито на себе си, защото ще сте благодарни за всичко, което ви се случва и ще можете да разбирате. А да разбираш някого, означава да обичаш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Skytnik, прочетох мненията по темата. Разбирам ги, в тях има истина, но аз се опитвам да погледна по - фундаментално на нещата. Затова и гледната ми точка към поставения проблем е по - различна. Ти се опитваш да се освободиш от чувството за вина, но съществува опасност да изхвърлиш скъпоценен камък, защото не си го разпознал и си го помислил за обикновен. Ако си достатъчно смел, открит и успееш цялостно да изживееш чувството за вина, това може да се окаже катарзисен процес и да докосне дълбинни пластове на твоето същество, което ще ти помогне да достигнеш до покаяние! А покаянието е крайъгълен камък на християнството. Ако няма покаяние - няма съкрушено сърце, а само съкрушеното сърце може да бъде чисто и само хората с чисти сърца могат да видят Бога. Само те са изкупени и благословени. Покаянието е чудно нещо. То е едно внезапно обзело те чувство за тотална виновност. Благодарение на покаянието, сърцето ти се отваря и ти започваш да се чувстваш виновен, грешен пред всеки, пред всичко, за всичко, така че си готов да коленичиш пред всеки, когото срещнеш по пътя си и да го помолиш за прошка. Това е едно чудно, умилително и толкова пречистващо състояние... Състояние, при което ти се докосваш до изначалната Доброта на Бога. Чувстваш се толкова добър, та чак... грешен. И сълзи на умиление, на болка и на тиха радост започват да се стичат от очите ти.

Покаянието е един парадоксален, изумителен феномен, през който трябва да премине всеки, който зове себе си "християнин", за да стане сърцето му съкрушено, чисто, способно да види Бога.

Без покаянието, християнството губи своята дълбочина и сила - става повърхностно, лишено от основа, от корени. Моли се: "Господи, нека Твоята благост да ме води към покаяние." Не изпускай тази възможност - това е моят съвет!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

Skytnik, прочетох мненията по темата. Разбирам ги, в тях има истина, но аз се опитвам да погледна по - фундаментално на нещата. Затова и гледната ми точка към поставения проблем е по - различна. Ти се опитваш да се освободиш от чувството за вина, но съществува опасност да изхвърлиш скъпоценен камък, защото не си го разпознал и си го помислил за обикновен. Ако си достатъчно смел, открит и успееш цялостно да изживееш чувството за вина, това може да се окаже катарзисен процес и да докосне дълбинни пластове на твоето същество, което ще ти помогне да достигнеш до покаяние! А покаянието е крайъгълен камък на християнството. Ако няма покаяние - няма съкрушено сърце, а само съкрушеното сърце може да бъде чисто и само хората с чисти сърца могат да видят Бога. Само те са изкупени и благословени. Покаянието е чудно нещо. То е едно внезапно обзело те чувство за тотална виновност. Благодарение на покаянието, сърцето ти се отваря и ти започваш да се чувстваш виновен, грешен пред всеки, пред всичко, за всичко, така че си готов да коленичиш пред всеки, когото срещнеш по пътя си и да го помолиш за прошка. Това е едно чудно, умилително и толкова пречистващо състояние... Състояние, при което ти се докосваш до изначалната Доброта на Бога. Чувстваш се толкова добър, та чак... грешен. И сълзи на умиление, на болка и на тиха радост започват да се стичат от очите ти.

Покаянието е един парадоксален, изумителен феномен, през който трябва да премине всеки, който зове себе си "християнин", за да стане сърцето му съкрушено, чисто, способно да види Бога.

Без покаянието, християнството губи своята дълбочина и сила - става повърхностно, лишено от основа, от корени. Моли се: "Господи, нека Твоята благост да ме води към покаяние." Не изпускай тази възможност - това е моят съвет!

Това е, :feel happy: само този кйто е минал по този път, може да го каже по този начин!

Редактирано от Лагорда

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

Започнете да работите върху прошката, започнете да прощавате. Отначало ще бъде трудно, но след това ще се превърне в навик. Единственият начин да възстановите способността си да прощавате е да започнете отново да прощавате. Практикувайте все повече и повече и накрая ще откриете дали можете да простите и на себе си. В един момент разбирате, че трябва да простите на себе си за всички тези рани, за цялата емоционална отрова, която сте създали за себе си. Когато си простите, себеприемането и любовта към себе си започват да нарастват. Това е върховната прошка �“ когато простите на себе си.

Дон Мигел Руис

Редактирано от Донка

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Коментирали сме с приятели, особено такива, които живеят в държави със силна католическа църква, колко много хора от местното население правят разни неща, заради които периодично отиват на църква, искат прошка, а после си отиват у дома и продължават да правят същите неща ... и така цял живот. Колко фалшиво, колко ненужно е всичко това - просто един фарс.

Да. Но защо ли е така? Може би хората по правило се боят да бъдат истински? Неистинското чувстно за вина води до фалшиво покояние, фалшиво опрощение и никаква съществена промяна в душевната ориентация в крайна сметка. Какво е автентичното чувство за неадекватност (не е задължително да бъде комплекс за вина, може да е усет за отклоняване от хармонията поради естествени еволюционни причини)? То пронизва като с кинжал досегашните стереотипи на мислене и поведение. Това не може да не доведе до скорошна промяна в живота. Какво е автентичното покаяние? То се подрежда в една права с автентичното опрощение. Ако по тъмно си паднал в шахта, няма втори път да се движиш без внимание за местоположението й. Вината, която не води до трансформация и прошката, която води до повтаряне на грешката, не биха могли да са дълбочинни. Човек на моменти може да осъзнава някои по-висши неща, но без да е подготвен да ги живее. Ето защо има толкова много "вярващи", затънали в ситуацията, която обрисува Диана. А не знам и ние доколко сме по-различни. Защото не е достатъчно човек да не злоупотребява с религията и да не е отявлен лицемер. Той може донякъде да си е искрен в духовните си стремления, но пак да има значителен разрив между неговия "върхов" светоглед, проблясъци от който получава в определени моменти, и всекидневния му начин на живот, който е все пак по-важният пробен камък според Учителите. Ето там си проличава калко много сме още назад в осъзнаването! :3d_148:

Редактирано от Добромир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Лагорда

Е Дон Мигел е велик!

Ценна мисъл за деня:

Трябва да простите на всички, които са ви наранили, дори когато умът ви оценява това, което са ви причинили, като непростимо. Виe ще им простите не, защото те са го заслужили, а защото не искате да страдате и да ви боли всеки път, когато си спомните за това. Няма значение какво са ви направили другите, вие ще им простите, защото не искате да се чувствате зле през цялото време. Прошката е необходима за вашето собствено ментално излекуване. Вие ще простите, защото чувствате състрадание към себе си. Прошката е акт на любов към самия себе си.

Дон Мигел Руис

Редактирано от Донка

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да простим на някого например за нанесена обида, не означава ли преди това да сме го обвинили (вътрешно) за това, че ни е обидил? Другото би означавало, че този някой с думите си въобще не ни е засегнал. Тогава прошката не се ли обезсмисля и кой има полза от нея?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest valentinus

Да простим на някого например за нанесена обида, не означава ли преди това да сме го обвинили (вътрешно) за това, че ни е обидил? Другото би означавало, че този някой с думите си въобще не ни е засегнал. Тогава прошката не се ли обезсмисля и кой има полза от нея?

Може да се отиде още по-далеч в този ред на мисли

Богомилите и катарите, които са били достигнали степента "съвършен"/имали са необходимата сила/ са били подложени на гонения и изтребление от официалната църква. Такъв един възвишен наш брат /или сестра/ в момента на смъртта си е можел с кръвта си да изчисти кармата и същността на един от убийците си и да го спаси в Светлината. И често са го правели. Не са спасявали децата си, братята си, а своите убийци. Това е милост над всяка човешка представа. Пред техния подвиг можем само да се поклоним.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×