Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
skytnik

Чувството за вина

Recommended Posts

Странно нещо е чувството за вина, също и обвинението. И двете обвиват, овързват и винящия се и обвиняващия. Та затова си мисля, че е необходима прошката. За отвързване, освобождаване. Иначе си седим долепени до вината, даже може би ... някак я подхранваме, даваме и живот, продължаваме я във времето.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да простим на някого например за нанесена обида, не означава ли преди това да сме го обвинили (вътрешно) за това, че ни е обидил? Другото би означавало, че този някой с думите си въобще не ни е засегнал. Тогава прошката не се ли обезсмисля и кой има полза от нея?

Лазарев, не помня в коя от книгите си, има много хубава молитва за прошката, която не мога да цитирам съвсем точно, но ще се опитам да предам смисъла й. Утре ще я препиша точно и ще ви я предложа.

В тази молитва човек моли Бог да прости

  • на този, който го е обидил,
  • на самия него, защото се е обидил
  • на самия него, защото е допуснал да бъде обиден
  • на самия него, защото в мислите си е обидил този, който го е обидил.

Мисля, че тази молитва отговаря на твоето съмнение. Използвала съм я в тежки мигове на обида, обикновено от най-близките ми хора, и съм убедена , че действа изключително благотворно и за двете страни.

Редактирано от НелиТ

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Обичам вината... Особено червените. От винарски район съм родом. Не консумирам много, за да не се опия от вина, само ги близвам, ей така, за дегустация, но съм и голям ценител на качествените, такива, без грам шербет, тръпчивите. :3d_146:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да простим на някого например за нанесена обида, не означава ли преди това да сме го обвинили (вътрешно) за това, че ни е обидил? Другото би означавало, че този някой с думите си въобще не ни е засегнал. Тогава прошката не се ли обезсмисля и кой има полза от нея?

Факторът време не може да се пренебрегне. Първо се чувстваме засегнати и това се регистрира от ума. Важното е да се трансформира в конструктивна настройка и разумни действия.

Има обиди които целят да засегнат и унижат потърпевшия. Те са сериозни индикации когато имаме доверие към човека дали не сме преди това ние настъпили болно място, засегнали нещо в което приятелят ни вярва или от което се чувства щастлив. Затова те съдържат концентрирани уроци, които би било неразумно да не се разберат.

Лазарев, не помня в коя от книгите си, има много хубава молитва за прошката, която не мога да цитирам съвсем точно, но ще се опитам да предам смисъла й. Утре ще я препиша точно и ще ви я предложа.

В тази молитва човек моли Бог да прости

  • на този, който го е обидил,
  • на самия него, защото се е обидил
  • на самия него, защото е допуснал да бъде обиден
  • на самия него, защото в мислите си е обидил този, който го е обидил.

Мисля, че тази молитва отговаря на твоето съмнение. Използвала съм я в тежки мигове на обида, обикновено от най-близките ми хора, и съм убедена , че действа изключително благотворно и за двете страни.

Да, мисля че ще работи отлично за да се неутрализират негативните емоции които иначе могат да предизвикат ескалация на реакциите.

Тогава и ще можем спокойно да разберем и след известно време - да обсъдим източника на проблема.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да простим на някого например за нанесена обида, не означава ли преди това да сме го обвинили (вътрешно) за това, че ни е обидил? Другото би означавало, че този някой с думите си въобще не ни е засегнал. Тогава прошката не се ли обезсмисля и кой има полза от нея?

Може да се отиде още по-далеч в този ред на мисли

Богомилите и катарите, които са били достигнали степента "съвършен"/имали са необходимата сила/ са били подложени на гонения и изтребление от официалната църква. Такъв един възвишен наш брат /или сестра/ в момента на смъртта си е можел с кръвта си да изчисти кармата и същността на един от убийците си и да го спаси в Светлината. И често са го правели. Не са спасявали децата си, братята си, а своите убийци. Това е милост над всяка човешка представа. Пред техния подвиг можем само да се поклоним.

Да, Станимире, всичко, което си написал е така, обаче не е лесно да се постигне. Колко хора от твоето обкръжение например си мислиш, че не се обиждат никога, дори вътрешно? Аз лично познавам само двама-трима, които също, не че съвсем не реагират, но някак много слабо, много благо, някак отсранено отбелязват, че да, това не е много хубаво или този не е постъпил съвсем добре, но ... нищо.

А наистина е много важно вътрешно въобще да не реагираш, защото много хора са се научили да не реагират външно, но от това няма особена полза, защото процесите извън физическия план, макар и недобре видими си текат...

Съгласна съм и с valentinus, че може да се отиде по-далеч в този ред на мисли, обаче колко са съвършените?

Затова и аз си мисля, че на повечето хора първо ни е нужно осъзнаването (в случая на същността на вината и чувството за вина), после идва ред на прошката и чак след това може да се отиде по-нататък.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато чувството за вина е осъзнато тогава нещата според мен са по -лесни и поправими.Но има едно друго чувство за вина -неосъзнато ,тогава е лошо.

Осъзнато съм го изпивала и аз -2 пъти-сама обвинявах себе си .Когато сам се обвиняваш и сам на себе си трябва да простиш е направо невъзможно.Няма прошка има поправка.

Неосъзнатото е по страшно ,тогава човека е жертва,маниполирана от обвинителя.Често се набюдава при неудовлетворени родители към децата им.Изгубих доста време за да обясня на близък мой човек ,че с нищо не е длъжен на майка си и не е виновен ,за това че тя е жертвала нещо от живота си заради него(това е най честата манипулация).Последствията, от едно така насаждано чувство за вина още от детските години на човек е с необратими последствия в психиката на човека.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Добре е когато наистина има за какво да го изпиташ за да разбереш някои неща, но когато нямаш такава и някой се опитва да ти го вмени е чисто неподкладено обвинение.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на всички вас за мъдрите слова

по темата за чувството ми за вина.

Почувствах се тъй сякаш съм сред братя и сетсри.

Благодара ви пак и нека Бог да ви благослови!

Не искам повече със стихове измъчени да ви тормозя,

затуй, простете, ала преминавам в проза.

Разбирам, че всичко е във моите ръце. Аз трябва прошка да открия някъде във моето сърце. И като казвам "да простя", нека се замислим какво ли ще рече на български това - да опростиш това което усложнява нещата. Тоест, да не даваш важност на грешката. И ако този който си наранил ти опрости стореното от теб, т.е. ако омаловажи простъпката ти, то греха става обикновен опит - познание първично, базово съзнание тип кучето на Павлов. В тази връзка искам да попитам: Пред кой трябва да се чувствам, според вас, виновен - пред Бог, Който е в центъра между всички наси и е неутрален и затова съди правилно, обективно или пред човека, който съм наранил? Благодаря!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами нали до сега все за това си говорехме - ПРЕД НИКОГО. Чувството за вина с нищо не ти помага нито на теб, нито на човека, който си наранил, напротив - пречи.

Помоли за прошка този човек, прости и на себе си, а накрая помоли Бог да благослови и двама ви! :sorcerer: Прошката ти е нужна да преодолееш чувството за вина и да изчистиш нещата на по-фините планове, а ако можеш с нещо да облекчиш положението и на физически план (в смисъл да поправиш лошата постъпка или резултатите от нея) - действай! :thumbsup:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да простим на някого например за нанесена обида, не означава ли преди това да сме го обвинили (вътрешно) за това, че ни е обидил? Другото би означавало, че този някой с думите си въобще не ни е засегнал. Тогава прошката не се ли обезсмисля и кой има полза от нея?

Да, според мен, означава. Дон мигел Руис, освен другите хубави неща за прошката, казва още: да не приемаме нещата лично, да не правим предположения за смисъла в думите на другите.Което за мен означава да не се обиждаме(особено вътрешно). Когато осъзнаеш,че отговаряш само за своята половина от връзката ви,отношението ти към другия няма как да не се промени.Тогава приемаш думите и поведението му само като негово виждане, защото знаеш, че ти с нищо не си виновен за тях. Другият сигурно си има причина да се държи така, но това не означава, че тази причина е в теб.И така просто не се засягаш. Тогава наистина прошката не е необходима.

Това вече си е част от великото майсторство, към което мисля, че доста хора тук се стремим. :angel:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да бе ама нещо на практика вскичкото това дето си го мислим нещо не става. Как да заличиш спомена, файла, факта, информацията за извършрна постъпка?!!! Не е възможно. По тая логика никога неможе да изпита човек облегчение защото факта не може да се премахне - стореното сторено. "Хвърли му пепел" - покрий със забрама, замажи, направи неясни очертанията на това което покриваш с пепелта. От огнището или пътя, тя символизира забравата, вулканичната пепел в несъзнаваното колективното на очвека се свързва с покритите исторически пластове, които не са осъзнати, отминали. Така ли трябва да стане с греха - да остане като исторически факт в личната ти история, факт под пластове нови постъпки!...

И ако не може да се разложи във времето греха, както миналото стои полуразложено, само-скелетно, под земята, какво би могло да откъсне душата на очвека от него, за да продължи напред. Касае ли въобще прошката този който си наранил? Или е по-важно ти да си простиш - да не обвързваш себе си със злобата у другия.

Единия начин е да извършиш жертвоприношение - да направиш постъпка с противоположна стойност(примерно, ако си откраднал 50 лева, да дадеш на жертвата 100 или на дом за сираци ит.тн, за успокоение на душата ти.)

Другия начин е да класифицираш постъпката си като нормална - да се откъснеш от стадото което счита това, това и това за грешно и да кажеш; добре, това дето съм го направил е нормално, повече няма да го правя, щом се чувствам некомфортно и продължаваш. Според мен нещо такова е направил Христос, като е ОПРОСТИЛ човешката греховна природа класифицирайки я като божествена. Тоест той признава, че бог е грешен в човешката си форма и в лицето на Самия Себе (своя син) си си прощава, защото ако не го направи внася разделение (диаволо) в Самия себе си - отчуждава се. Опростяването е процес обратен на осложняването на човешките отношения на принципа око за око... раздвояването е усложняване, а да бъдеш цялостен, един, както Бог е е по простичко.Христос е казал: трябвате ми пълноценни, не пребити с камъни и със свити души, погледнал е Мариа магдалена и казал: Иди си и не съгрешавай повече. Това е много по задължаващо, от наказанието, което озлобява и разделя, а прошката обединява. Но прошка без разум и осънатост е простотия. Неглежиране на Любовта, а това е грях.

Друг път от греха към връщане в невинността не виждам, да ви кажа аз.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:dancing yes: сам си отговорил на себе си.

Когато един път си осъзнал вината си значи си направил първата стъпка.

Не е нужно да очакваш някой да ти прости ,за да ти олекне- няма да стане.

Тя вината си тежи и ти е едно грозно и тежко на душата ,а стореното е непоправимо и няма връщане "казана дума хвърлен камък",са казали хората.

Каквото и да направиш няма да ти олекне.Спасението е в намирането на смисъла от случилото се.

Чувството за вина се поражда след осъзнаване на направена грешка ,т.е. ти си видял отстрани нещо нетипично в себе си,видял си с други очи някакъв свой недостатък,слабост ,върху което трябва да работиш.

Грешка ще бъде да определяш постъпката си като нормална ,ако не я чувстваш такава.

С вината си човек може да живее цял живот ,но когато я приеме като урок гледната точка се променя.

Започваш да живееш с мисълта за отговорност пред себе си и пред останалите.Носиш отговорността за това ,че ти е било показано и ти си го осъзнал и проумял и нямаш право да го повтаряш.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... Разбирам, че всичко е във моите ръце. Аз трябва прошка да открия някъде във моето сърце....... В тази връзка искам да попитам: Пред кой трябва да се чувствам, според вас, виновен - пред Бог, Който е в центъра между всички наси и е неутрален и затова съди правилно, обективно или пред човека, който съм наранил? Благодаря!

Ще перефразирам въпроса ти така:От кого да искаш прошка- от Бога или от човека, когото си наранил?

Ето ти и моят отговор:Аз бих поискала прошка от Бога и от себе си, а за другия бих се помолила. :hypocrite:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

Чувството за вина е необходимата болка. А дали е нездраво или здраво нещо - зависи от неговата продължителност и фиксираност във времето. Стига да не се превърне в обсесия, всичко е наред.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съгласна съм напълно с didi_ts, че има осъзнато и неосъзнато чувство за вина. Като неосъзнатото може да идва от детските години. Убеждавам се, че това е време от периода на човека, когато могат да се направят големи поразии върху психиката на даден индивид, както и може да се изгради една прекрасна личност. А защо толкова често се натрупва чувство за вина свързано с родителите? Дали защото връзката на родителите и децата е прекалено силна?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
:rolleyes: Без съмнение: силна е, първично силна. Ако човек от младини не се организира за системна работа върху себе си, включваща и култивиране на свежи тенденции чрез нови, неизкопирани в семейството методи - почти на 100% ще остане предопределена основната насока в живота му, а тя до голяма степен се определя от подсъзнателни приоритети, предубеждения, вини и защитни механизми... :3d_150: Редактирано от Добромир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:rolleyes: Без съмнение: силна е, първично силна. Ако човек от младини не се организира за системна работа върху себе си, включваща и култивиране на свежи тенденции чрез нови, неизкопирани в семейството методи - почти на 100% ще остане предопределена основната насока в живота му, а тя до голяма степен се определя от подсъзнателни приоритети, предубеждения, вини и защитни механизми... :3d_150:

Здравейте. Чета това за родителите и се замислям още повече над един мой много много наболял проблем (наболял защото май му е повече от време да бъде отстранен!)...Одеве на някой от първите постинги някой от вас беше написал, цитирам по памет "чувството за вина има само едно лечение - обичта. обичайте се.." и в момента,в който прочетох това изречение ме обзе такъв гняв! Невероятно :) А всъщност се сетих се за моя приятел, покрай който много се гневя..но за това след малко. И от там тръгнах да разсъждавам, дори си извадих лист и химикалка да напиша идващите на рояци мисли,че иначе изобщо не виждат бял свят..освен ако не взема химикалката!

И ето какво излезе изпод пръстите ми тогава - като малка се чувствах ужасно, когато майка ми се върнеше от работа и започнеше да върши задълженията, които тя наричаше мои, въпреки,че за мен бяха измислени или поне неразбираеми, например не съм подредила стаята си - тя винаги се сърдеше и вършейки "моята работа" повтаряше, "ако аз не го направя,никой няма да го направи!", обиждаше се, дори се е случвало да плаче, защото "не съм я зачитала". Хем беше ясдосана, хем отиваше и свършваше онова, което аз не бях направила,а аз съответно се чувствах виновна, че я измъчвам по този начин.

Така първо се научих да прибирах всичко вкъщи от страх, че може да разсърдя мама, след това ипълнявах всяка прищявка на гаджето си от страх, че ако не го направя, той ще ми се разсърди. Естествено не смеех да кажа това, което смятам за правилно или за хубаво, или това, което ми се е искало, защото важното беше да не разсърдя него. Не, не се чувствах добре. Така че ми писна да му слугувам на настроенията и смених гаджето. Следващото не се оказа много по-сполучлив избор - отново се стараех да му угаждам всякак, макар че имаше някакви бегли опити да наложа и своето виждане за нещата, но страхът, че може да го разсърдя с "неподчинението си" преобладаваше...

Не симислете, че така ми изглеждаха нещата! - за мен ситуацията беше - аз искам нещо, той не иска да го направи за мен и затова правим само нешата които той иска, което ме обижда и т.н....Сега ми е хем смешно, хем тъжно като погледна назад, защото виждам, че съм била винаги настроена за отрицателния отговор, който всъщност и получавах.

В сегашната ми връзка се страхувам, че човекът, с който съм не е достатъчно отговорен и сериозен и се чувствам длъжна да се "погрижа" за него като му повтарям какво не прави както трябва, за да седне и най-накрая да го направи, напомням - да не забравиш това или онова, а след това побеснявам, защото съм станала вече съвсем като майка ми - вървя след него и правя това, което той не е и освен изисквам от него да върши неща, които само за мен са важни! Обаче не спирам само до тук...понеже той е разсеян, освен за моите задължения се налага да мисля и за неговите... А не мога да ви опиша колко ми се иска никой да не ме занимава с никакви не-мои ангажименти! Е да, ама ако не се погрижа аз, се страхувам, че друг няма да го направи и хоп - отивам да свърша работата.

Понякога успявам въпреки себе си да си наложа да не се поддавам на това задължаващо чувство, но след това започват угризенията - "това, кеото исках не се случи, защото си замълчах или защото разчитах на някой друг", а ако пък си отворя устата по-късно съм бясна на себе си, защото съм се намесила където не трябва...

Тази вечер, благодарение на вас и на този форум стигнах до някаква частичка от себе си, с която се борех доста време и все не проумявах. Мисля, че най-накрая успях да формулирам ясно проблема си, модела си на поведение. Сигурна съм, че и вие го схванахте... Трябваше ми доста време и някои не много приятни преживявания за да разбера как да подходя, за да изляза от този кръг и да проумея, че грешката не е в другите, а в мен.

Чувствам се облекчена, след като написах всичко това до вас и по-уверена, че мога да се справя с най-трудната и предстояща част - практическата.

Благодаря ви мили хора че ви има:) Вижте какво прекрасно нещо ми се случи благодарение и на вас!:)

Здраве, любов и чистота на всички ви!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Еси

simonkurt :thumbsup:

форума е за това, да си формулираме мислите и да "излязат" подредени.

така ги осъзнаваме, а ако сме в полза на някой още по-добре.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

се страхувам, че човекът, с който съм не е достатъчно отговорен и сериозен и се чувствам длъжна да се "погрижа" за него като му повтарям какво не прави както трябва, за да седне и най-накрая да го направи, напомням - да не забравиш това или онова, а след това побеснявам, защото съм станала вече съвсем като майка ми - вървя след него и правя това, което той не е и освен изисквам от него да върши неща, които само за мен са важни! Обаче не спирам само до тук...понеже той е разсеян, освен за моите задължения се налага да мисля и за неговите... А не мога да ви опиша колко ми се иска никой да не ме занимава с никакви не-мои ангажименти! Е да, ама ако не се погрижа аз, се страхувам, че друг няма да го направи и хоп - отивам да свърша работата.
Веднъж тук в Канада без да искам чух разговор между майка българка и дъщеря и докато си беряха домати в една ферма. Майката системно унищожаваше психически дъщеря си за някакво малко провинение. Чух че никога детето не прави нещата както трябва, че е глупава и т.н.

Чувствата на срам и вина са най-унищожителните и разрушаващи човешката психика от всички, по класификацията на David R. Hawkins, "Power vs. Force", една много добра книга.

Ако някой има желание да я преведем, ще му изпратя английския текст. Тя е чудесна за придружаващо и обясняващо средство на Словото на Учителя, което е според мен един от най-ефикасните методи изобщо за практическо достигане до висше съзнание.

Понякога успявам въпреки себе си да си наложа да не се поддавам на това задължаващо чувство, но след това започват угризенията - "това, кеото исках не се случи, защото си замълчах или защото разчитах на някой друг", а ако пък си отворя устата по-късно съм бясна на себе си, защото съм се намесила където не трябва...

Тази вечер, благодарение на вас и на този форум стигнах до някаква частичка от себе си, с която се борех доста време и все не проумявах. Мисля, че най-накрая успях да формулирам ясно проблема си, модела си на поведение.

:feel happy: :feel happy:

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Определено в семейството се натрупва чувство за вина, насилие върху детската психика. Но не можем да се сърдим на родителите и близките си, защото и те са копирали /програмирани сатака/ това поведение. Ако всеки, който все пак е почувствал нужда да промени нещата, да ги осмисли и да промени себе си, то има доста книжки... Факт е, че с насадено чувство за вина и такава психика вътрешно привличаме все същите отношения и в обществото. Даже има и зависимост, защото друго не е известно.

Но пък в психологията е описан един факт, който мисля, че съм проверила и е работещ. Човек, според възпитанието си и вменените му вини и обиди започва вътрешно да се обвинява и обижда, но до определена степен, която може да понася. Ако външната среда /други хора/, започнат да го обиждат и да му вменяват чувство за вина повече от поносимото, той се противопоставя и започва да се осъзнава... сравнява, изучава, докато не разбере, че всъщност за нища, на никого не е виновен... :feel happy:

Не го обяснявам много научно, но дано е разбираемо :rolleyes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Определено в семейството се натрупва чувство за вина, насилие върху детската психика. Но не можем да се сърдим на родителите и близките си, защото и те са копирали /програмирани сатака/ това поведение.

Така е, не можем да обвиняваме никой, да не говорим, че не може да знаем как са се чувствали тези хора, тогава, когато са реагирали по някакъв начин спрямо нас. Именно за това се почувствах толквоа добре предната вечер, защото у мен не беше пстанало чувство на вина или обвинение към някой друг..нещата станаха ясни!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×