Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
skytnik

Чувството за вина

Recommended Posts

Но на въпроса кога и защо вината е "лекарство" - ами може би е като в хомеопатията - когато организмът не може да се ориентира още за патогените в него, вкарват му ги отвън, за да го "убедят" да се погрижи за хармонията си и да се изчисти от същото това, което му вкарват - т.е. отровата на вината.

:thumbsup2: "От страданието има нужда дотогава, докато не разберете, че от страдание няма нужда" (Екхарт Толе)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Мона

"След смъртта си Авел видял Каин. Вървели двамата през пустинята, високи, виждали се отдалеч. Седнали на земята, запалили огън и си стоплили храна. Мълчали като всеки, уморен след дълъг, труден ден.

На небето се запалила една, още от никого неназована звезда. Каин казал на брат си:

- Прости ми.

- Аз вече не помня. Ние пак сме заедно. Кой кого уби, братко?

- Ето сега ти ми прости, Авел. Да забравиш - това означава да простиш. И аз ще се постарая да не помня.

- Да, братко мой. Само докато помниш, си виновен ..."

(по Хорхе Луис Борхес)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато нашите действия, бездействия, мисли, желания и намерения доведат до резултат, който противоречи на това, което нашата съвест ни говори чувството на вина е като горчив сироп, чиято цел е да ни помогне да излекуваме тази частица от нас, която е породила тези нежелателни последици.

Хората, поели по духовния път особено трябва да направят опит да чуят този глас на тяхната съвест и да насочат цялата си енергия за себепознание и разбиране защо се е стигнало до такива последствия. Само когато чувството на вина стане болезнено интензивно и когато не се опитваме да го притъпим, само тогава чувството на "никога повече" ще дойде от дълбините на нашето същество и ще ни разтърси за промяна и пробуждане.

Има хора, които казват, че са живели 40 години с чувството за вина и това само им е навредило. Проблемът при повечето хора е, че те или се опитват постоянно да притъпят това чувство или просто го пренебрегват и си продължават живота всякаш всичко е наред. Това не само че няма да помогне чувството на вина да изчезне, но и ще се превърне в отрова, която ще изяжда душата им отвътре.

Духовно израстване има когато застанеш лице в лице с чувството на вина, преживееш го дълбоко и интензивно и го оставиш да си свърши лечебната работа и да събуди душата ти за тези аспекти от твоята личност, които ти пречат да се развиваш духовно и да водиш по-щастлив и доволен живот.

Дори при хора, които все още нямат духовно търсене вината може да бъде като лекарство. Пример за това са безбройните хора, които започват да търсят по-висок смисъл в живота си когато ги сполети някаква трагедия и те не могат да се отърсят от чувството на вина. Някои ще паднат в дупката на депресията, но повечето след като са изпитали най-големите дълбочини на ямите, в които ги е хвърлило тяхното съзнание, ще усетят някакво по-висше присъствие в живота си, което като с невидима нишка ги дърпа към по-голямо осъзнаване.

Друга ситуация е когато нещо се е случило не по твоя вина, но други хора са пострадали. И тук ще засегна положението на учителите от екскурзията в Лим. Ако изобщо тези хора имат чувство на вина, то не се е породило естествено, а е направо наложено върху тях от родителите и цялото общество. Не може да има чувство на вина, когато не е имало намерение за определено действие или бездействие. Това мое мнение, разбира се, идва от моето пълно убеждение, че каквото те са направили, са го направили в състояние на "не-мислене", като зомбита, които са изпаднали в такъв шок, че ума не им е дал достъп до каквито и да било разумни и логични мисли, а само тялото се е ръководило от подсъзнателното желание да се спаси - да се спаси тялото, чисто на физически план. Същото като както има случаи ако майка види детето си да бъде премазано от камион, без да мисли вдига камиона във въздуха. Ако тя имаше някакви разумни мисли, тя никога и не би си помислила да ОПИТА даже подобно нещо, в същото време нейното тяло е било ръководено само от нейното подсъзнание и желанието и да спаси детето си я е направило като зомби, блокирало е нейния съзнателен ум.

:thumbsup2:

Пжокаянието и прошката са част от пътя ни... Ако съм изпълнена с омраза и гняв и причиня нещо лошо на някого, може би не трябва да чувствам вина? А това не е ли причинно-следствена връзка? Когато имаме разширено съзнание и сме изпълнени с обич и благодарност за ставащото с нас и около нас, това са уроци, които ни вадят от кармическите закони... Но само ако изпитваме Любов... Когато виждаме висшия смисъл на нещата и сме изпълнени с тази Божествена Любов и благодарността за всичко, за Живота въобще... Когато съм чиста пред себе си Бога, не изпитвам вина... :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, точно това се опитвах да кажа и аз до сега - когато съм чист пред себе си и пред Бога, не изпитвам вина. Когато не съм - изпитвам. Просто е!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Определено съм съгласна с онези от вас,които мислят,че чувството на вина е отрова,но и незаменимо лекарство в различните ситуации,които животът ни предлага.Бих си позволила да го нарека задължително условие,среда за осъществяването на катарзиса за онези,които поемат по духовен път,след като се отърсят от депресията,до която то би могло да ги доведе.Напълно съм съгласна с Анна де Паула,изказала е много от моите мисли.Това,разбира се,е едната му страна.Другата е тази,за която Донка говори – манипулативната.Тя е винаги външна,но не по-малко опасно отровна.Мисля,че трябва да разглеждаме чувството на вина в неговата разнопосочност,а не едностранно,защото,като всяко чувство,и то има своите влияния и отсенки и от други чувства и психически състояния.

Категорично съм на мнение,че никой няма право да осъжда учителките от “Мистерията Лим”,или който и да е,поставен на тяхно място.Нима болката на родителите ще стихне,ако ги видят на “кладата”,нима ще върнат рожбите си,отправяйки им безмилостните си обвинения!?Когато чета или чувам за подобни трагедии,винаги се опитвам да се поставя на мястото на останалите живи и винаги си представям,че ада,в който трябва да прекарат остатъка от живота си на Земята,е по-страшен от възможността да загинат,но в такива моменти човек е лишен от съзнателен избор,а и инстинкта за самосъхранение е над всичко.Явно и смъртта на децата,и “разпъването на кръст”на учителките са кармично обусловени,както казва Борислав.Искрено желая на родителите да не търсят изкупителна жертва,защото не е това,което на тях им е отредено да научат от сполетялото ги нещастие.А на учителите да стигнат до извода на Борислав: “когато съм чист пред себе си и пред Бога, не изпитвам вина. Когато не съм - изпитвам. Просто е!”

И е просто,и не чак толкова да надмогнеш себе си или онова,което те изяжда отвътре,даже и да нямаш действителна вина.Добрият изход е свързан с пътя към “вратата”,която води към света на духовното,но всеки се ражда с различно натрупана опитност и стигането до “вратата”,както и намирането на “пътя”е индивидуално…В този ред на мисли,се изкушавам да споделя с вас за моето чувство на вина,което благодарение на всички ви,както и на материалите в страницата и препоръките за различни книги и филми,дадени тук,успявам да преодолявам.Споменавала съм и в други теми,че работя извън България далеч от дома и имам дъщеря,която отглеждам сама,или по-точно майка ми се грижи за нея.Не винаги е било така – когато тя се роди,аз не мислих да пътувам,имах скромна работа и възнамерявах да продължавам така.Но настъпиха първите катаклизми в България,девалвацията на лева,много банки фалираха,в този момент почина баща ми.Останахме сами – дъщеря ми,майка ми и аз.Преди да я родя,се занимавах с музика,но всичко беше по-скоро като на шега,за удоволствие,повече хоби,отколкото професия,макар че тайно винаги съм си мечтала да стана певица.Мечтаех и да пътувам в чужбина,мечтаех и за един по-добре устроен материално живот…Понякога се чувствам виновна и за това…И така,отдаде ми се възможност да пътувам и се занимавам с музика. Тръгнах.Тогава дъщеря ми беше на 2 годинки.В началото турнетата бяха кратки и аз отсъствах от къщи само за 2-3 месеца.Но после нещата се промениха,и разбрах,че ако искам да имам работа,на която да разчитам,нямам право да отказвам договори,при каквито и да е обстоятелства.От тогава до сега изминаха 7 години.През това време дъщеря ми порасна,стана на 14.Старая се да поддържам постоянна връзка с нея,слава Богу на помощ дойде и Интернета,който ни дава възможност за ежедневни разговори и чатове.Понякога имам чувството,че съм много повече с нея и нейните проблеми,отколкото други родители,които живеят постоянно с децата си,но понякога,все по-често напоследък,тя се затваря в себе си и не иска да говори с мен и тогава започва да дълбае длетото на вината и съзнанието,че съм я лишила от ежедневната майчина ласка и топлина,не ми дава мира.Мисълта за направения преди години избор ме разяжда,като киселина,а връщане назад няма…Някои от близките и познатите ме осъждат и обвиняват,други ми казват,особено в сегашната ситуация,че ако си бях останала в България,щях да се чувствам виновна,че не мога да и купя учебници или дрехи,или пълноценна храна,или нещо друго,от което тя има нужда…Когато беше по-малка,ми казваше:”Мамо,защо родителите на другите деца си намират работа тук,а ти не можеш?”Спомням си даже,че по едно време ми търсеше работа…Работата ми на музикант тук в Норвегия ми носи голямо удовлетворение,невероятно е усещането,което изпитвам,когато виждам щастливите усмивки по лицата на хората,в такива моменти си казвам,че това е работата,за която съм родена.Идването ми в Норвегия е свързано и с намирането на “пътя”,за който споменах в началото.Мисля и затова дали щях да го намеря,ако бях останала там,притисната от суровия битовизъм…Но мисълта,че съм “жертвала” дъщеря ми е много болезнена.Прочетох в някои мнения за чувството на вина,като проява на гордостта и съответно не приемане на Божията воля,но не бих искала и да избягам от отговорността на моя личен избор…

А вие какво мислите – как според вас бих могла да стигна до прошката? :unsure:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Според мен чувството за вина е пряко свързано с това че сме направили погрешка.И аз като Борислав мисля че това чувство е нашият компас които ни показва дали сме постапили правилно или не.А да си мисли човек, че може без чувството за вина ,то е все едно да покриеш погрешката си.А това вече е много лошо!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря на Моника за споделената болка, причинена и от чувството за вина. Трудно бих могла да дам по-красноречив пример за тезата си.

Ако чувството за вина на Моника е, както казвате, пряко следствие от това, че тя е направила погрешка и то е нейният компас да я поправи, то за да го направи, тя би следвало да:

-върне времето назад и да вземе друго решение - да остане в България или да вземе детето със себе си. Не е ли гордост да си мисли един човек, че може да управлява времето и да поставя под критика това, което Бог е накарал Моника да направи?

Според мен в случая на Моника чувството и за вина се дължи на вкоренения в съзнанието и модел за това как "трябва" да бъде добра майка и какво "трябва" да дава на детето си. Дължи се и на силното и желание, разбираемо за една майка, детето и да расте близо до нея. Имаше период в живота ми, в който и аз се измъчвах от същото, докато синът ми учеше на 350 км от мен сам на 15г.

Моника, преди 2 години със сина ми стигнахме до истината, че ако той беше останал у дома тогава, сега щеше да е едно мекушаво мамино синче, мързеливо и капризно и далеч от реалния живот. Той нямаше да си е намерил мястото под слънцето, нямаше да е станал мъж, заради желанието на майка му да си изпълни дълга към него и, хайде да си кажем честно, да контролира развитието му и оформянето му като човек. Всяка сутрин благодаря на Бог, че го отдалечи от мен навреме, за всички трудности, които преживяхме с него, за всички уроци, които научихме.

Нима, мила Моника, е толкова невъзможно да повярваш,ч е точно този вариант на твоя живот е бил най-доброто за твоето дете? Още малко търпение и тя сама ще ти го каже. Може би за нея и за теб е било по-здравословно да сте физически разделени, за да останете близки духом? Може би живеейки далеч от нея ти си направила за нея и любовта в нея това, което нямаше да можеш да направиш до нея и дори щеше да развалиш? Ние, майките, често от грижа и нежност обсебваме живота на децата си и когато го осъзнаем, е станало малко късно да го поправим.

Мисля,че чувството за вина, което изпитват жени в ситуацията на Моника ги стимулира да променят начина си на мислене, да се опитат да видят Божията воля зад ситуацията и да осъзнаят доброто в злото, за което се винят сами. Тогава вместо да губят енергия и внимание да "поправят" тази ситуация във въображението си, биха намерили най-добрите начини да използват нейната скрита сила и смисъл. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"След смъртта си Авел видял Каин. Вървели двамата през пустинята, високи, виждали се отдалеч. Седнали на земята, запалили огън и си стоплили храна. Мълчали като всеки, уморен след дълъг, труден ден.

На небето се запалила една, още от никого неназована звезда. Каин казал на брат си:

- Прости ми.

- Аз вече не помня. Ние пак сме заедно. Кой кого уби, братко?

- Ето сега ти ми прости, Авел. Да забравиш - това означава да простиш. И аз ще се постарая да не помня.

- Да, братко мой. Само докато помниш, си виновен ..."

(по Хорхе Луис Борхес)

Хубаво е това, което си поствала, Мона!

Имаме ли я съвестта за да не помним, когато сме виновни или това по-скоро се отнася до нямане на съвест?

Мисля си, че акцента на горното не е в това дали да помниш или да не помниш, да забравиш или да не забравяш. Според мен дълбочината стои в това да знаеш, да знаеш, че ти и той сте едно и също нещо и ако убиеш някого убиваш Себе Си.

Да знаеш! Познание е нужно.

Кой кого уби, братко?

:rolleyes:

Редактирано от Ники_

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
:hmmmmm: Зависи от отношението ни към събитията! Ето, ако вземем случая с една неангажираща шахматна партия между приятели, никой от които не е честолюбив - те просто си играят. Който и да направи погрешен ход, няма да се почувства виновен, но няма и да си затвори очите за тая грешка, напротив, ще се постарае да не я повтаря в бъдеще. От друга страна, ако същата тази партия се играе между съперници в официално състезание и е решаваща за първото място, от което има финансови последици или ако който и да е от участниците е силно честолюбив, тогава? Тогава ще е налице тенденцията грешките да водят до самообвинения, които, разбира се, тежат - и на свой ред могат да се проектират като обвинения към други хора. Нещо повече, докато в първия случай каквото и да се случи с играта, това не пречи на хармоничните взаимоотношения между двамата и нормалния им начин на живот, във втория различните сценарии на вината могат да доведат до междуличностни проблеми и нарушения в хармоничния собствен начин на живот. Е, страданията в случая могат да са и камшик към усъвършенстване на способностите, както и с течение на времето - до търсене на други, по-адекватни жизнени позиции... :yinyang:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мила Моника, много добре разбирам твоята дилема и нейния драматизъм. Сложно е да се даде еднозначен отговор. Как е било правилно да постъпиш в ситуацията, в която си попаднала? Дали си направила правилния избор според Божията воля или не? Трябвало е тогава да попиташ Висшето съзнание в себе си. На базата на моя личен опит (все пак съм учител и се сблъсквам с такива случаи) и на моето вътрешно усещане бих ти казал, че не винаги парите и материалната задоволеност са най - важните неща. За нас възрастните може би... но за едно дете, уверявам те, няма нищо по - ценно от майчината топлина и ласка, от обичата на майката. Децата гледат на нещата от този ъгъл. Нищо не е от такова здравословно значение за малкото дете, колкото майчината аура. Вероятно и затова твоята дъщеря отреагира по такъв начин. Тя не може да осъзнае сега жертвата, която ти си направила, за да бъде тя добре, защото аз съм убеден, че ти не си заминала в чужбина за собствено удоволствие и в това отношение можеш да бъдеш чиста пред съвестта си. Слез 7-8 години дъщеря ти може и да осъзнае всичко това и... да ти прости. Дори да се изпълни с благодарност. Кой знае... Зависи от нейния характер. Но имай предвид - това, което много често виждам като учител е, че почти всички проблемни деца са от проблемни семейства или пък родителите, или майката са в чужбина пак за доброто на детето. В един момент се връщат и... разбират, че вече е станало късно, че връзката с детето им е безвъзвратно прекъсната, въпреки че те са му осигурили всичко, което са смятали за необходимо. Бабата не може да замени пълноценно майката и аз знам колко болезнено всяко дете изживява подобна раздяла. Извини ме, че може би съм болезнено откровен (предпочитам да бъда такъв, отколкото лицемерен) и вероятно не написах нещата, които ти би искала да чуеш... Но такова е моето усещане, пък възможно е и да греша. Какво да направиш? - Макар и от разстояние, обливай дъщеря си с любов и моли душата й за прошка!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще ми простите, но се налага да допиша постинга си, защото на излизане от компютърната зала се случи нещо много знаково - видях секретарката в нашето училище, доста оклюмала и я попитах какво й е. Тя ми каза, че малкият й син я бил ядосал, защото все искал да му се купуват разни неща, без да се съобразява с това, че майка му не може да си го позволи. И ето пък как у нея се промъква чувството за вина. Така че, Моника, ако допуснем, че си беше останала в България, за да бъдеш до детето си, пак няма никаква гаранция, че детето ти щеше да бъде доволно от тебе и че отношенията ви щяха да бъдат идеални. В крайна сметка не е за пренебрегване и вътрешното удовлетворение, което изпитваш като певица в настоящия момент. Ето, затова написах в началото, че отговорът на твоя въпрос не може да бъде еднозначен... Сложна дилема!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Чувството на вина доста често идва от факта, че си мислим, че е имало и по-добър път, който сме могли да изберем, а ние някак си сме избрали по-лошия. Това само води до раздвояване и в крайни случаи дори до сериозни психически проблеми. Високата доза вина е отровна, на хубавото е доста често вместо да доведе до смърт води до духовно търсене.

Прошката на себе си може да дойде само от един източник: от разбирането, че няма правилен и неправилен избор от човешка гледна точка, че човешката душа се развива във всякакви условия, защото тя се е родила вече със семенцето в себе си и че всеки има определени тенденции, които биха се проявили без значение какви обстоятелства ни представя живота.

Иначе как бихте обяснили, че ако две деца /братчета, сестрички/ израстнат в семейство където бащата е алкохолик или родителите са разведени и не се разбират, едното дете може да бъде нещастно, науспешно и депресирано в живота, а другото да бъде щастливо и преуспяло. Нали са живели в същите условия, в същото семейство?!

Значи един родител не може да се чувства виновен когато е действал в най-добрия интерес на детето си. Аз лично бих спорила с всеки, който твърди, че е по-добре едно дете да живее с майка си всеки ден, но в бедност, отколкото далече от майка си и в добри финансови условия. Просто няма формула, която да се следва, за да получиш наградата "Родител на Годината".

Моника, дори дъщеря ти сега или един ден да те обвини, че твоето отсъствие е причина за нейните емоционални или други проблеми, не си създавай чувство за вина. Детето има определени тенденции и с много любов можеш да и помогнеш да ги осъзнае и преодолее, защото те щяха да се проявят и в други обстоятелства.

Не съм съгласна с Борислав, че с отсъствието си си и създала травма, за която трябва да я молиш да ти прости един ден. Колко велики, интелигентни, духовни, преуспели и щастливи хора по света са израснали в много по-травмиращи условия и това съвсем не е спряло тяхното духовно развитие! Има хора, които са намерили щастие и успех след като са били свидетели на смъртта на родителите си в концентрационни лагери. Хора, които са били сираци и отгледани от непознати хора цял живот даже с малко любов или без любов изобщо. Хора, израснали в гетата с ежедневна престъпност и насилие.

Единственото, което от тук нататък можеш да направиш за дъщеря ти е да я насочваш деликатно към духовно търсене, към осъществяване на връзка с Божественото. Ако настоява един ден да и поискаш прошка, поискай и прошка, че си била ръководена от твоя дух да вземеш това решение заради нейното щастие единствено.

И нека не забравяме, че душата търси прозореца, през който да влезе въздух само когато се задушава в стаята, в която е настанена от съдбата. Не вярвам в затварянето на детската душа в замък от 24/7 родителска любов и грижи. Та нали и родителите на Буда не са искали той да знае нищо друго, само хубавите неща от живота? Деца, които израстват с такива грижи и любов, но без духовна насока са в повечето случаи надменни, разглезени и повърхностни. Деца, които израстват с духовна насока, но им се показват различните страни на живота, включително и не-много благоприятни обстоятелства, израстват силни и независими - те знаят, че живота е преходен, нищо не е вечно и че във всеки момент те имат възможност да бъдат щастливи без да изискват от някой друг да ги "направи" щастливи.

Хората вечно поемат ролята на жертва, все някой е виновен за тяхната съдба....родители, учители, съпрузи.....Докато всички ние не се изправим на нашите крака и откажем да играем тази роля, дотогава душата ни ще бъде разделена на хиляди парчета. Аз вярвам, че душата има нужда от известна доза неблагприятни условия, за да повярва в себе си, за да намери сили да преследва щастието и успеха си чрез осъществяването на потенциала, който Бог и е дал и който никое човешко същество не може да и отнеме!

Поздрави,

Анна де Паула

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И пак благодаря за отношението,което проявявате,за разбирането и вникването в дълбочина на един толкова личен и в същото време общочовешки проблем!Чувството на вина и в моя случай,като и в много други,не може да се разглежда еднозначно,съгласна съм с теб Борислав.Благодаря ти и за откровеността!Предпочитам я пред лицемерието.Пък и няма нищо лошо в това,което си ми казал - нали и моите разсъждения са в тази насока!?Всъщност там,където то въобще съществува,винаги има много страни...

След много безсънни нощи и мисли,изводът до който стигам и съм щастлива,че го прочетох в постинга на Донка :3d_041: е този за мобилизирането на енергията,която губя в търсене на начин за "поправяне" на грешката или ситуацията,и трансформирането и в нещо стойностно и ценно,което ще е полезно и за мен,и за дъщеря ми.Да,минавало ми е през ума,че физическата ни раздяла ни е сближила духовно.Майка ми не веднъж ми казва,че единственото нещо,което понякога и помага да я вразумява,е "заканата и",че ще ми се обади да се оплаче.

Не казвам,че е дошъл краят на вътрешните ми терзания,че само ще си изтупам ръцете,все едно съм се изцапала малко и ще продължа да си "пея" безгрижно.Но се радвам,че видях "мъждукащата свтлина"в далечината на тъмния тунел... :angel::3d_015::3d_064:

Чувството на вина доста често идва от факта, че си мислим, че е имало и по-добър път, който сме могли да изберем, а ние някак си сме избрали по-лошия. Това само води до раздвояване и в крайни случаи дори до сериозни психически проблеми.

Единственото, което от тук нататък можеш да направиш за дъщеря ти е да я насочваш деликатно към духовно търсене, към осъществяване на връзка с Божественото. Ако настоява един ден да и поискаш прошка, поискай и прошка, че си била ръководена от твоя дух да вземеш това решение заради нейното щастие единствено.

Прочетох постинга ти,едва след като написах моя,alainpaula!И в него прочетох други мои мисли,за които не успях да спомена.Благодаря ти! :3d_050:

Точно към това се опитвам да съсредоточа силите и вниманието си - да насоча дъщеря ми към осмислянето на живота и чрез Бог и връзката и с него,към непреходността на духовното и надделяванетото на материалното.В сегашните условия нямам кой знае какъв успех,все още по-силни се оказват грубостта и лъжата,които са част от ежедневието и в България...Но аз не бързам,изчаквам подходящите ситуации,с които я убеждавам в правотата на моите виждания,по-точно,използвайки ги,тя сама прави изводите си.

Радвам се,че се запознахме! :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Виждам ,че тук се засяга и темата Лим.Преди няколко месеца и аз прочетох тази невероятна книга!Тя просто е спасително въже и лек за ранените души,за родителите които са загубили своите деца .За всеки който е загубил близък човек.И просто се чудя как след като са я прочели,родителите могат да реагират по подобен начин.Разбирам че болката им е голяма.Но все пак не мога да си обясня ,вместо да се зарадват/та това е книга която дава надежда и утеха за душата/ ,че децата им са живи ,те нападат и обвиняват.Всъщност родителите нападат защото не могат да осъзнаят, че този живот на Земята е преходен и че техните деца са и Божии.Че децата там горе са по-щастливи!Та нали за един родител най-важното е щастието на детето му.Ако родителите послушат Борислав и те ще успеят да се свържат с децата си....

Според мен ако всеки от родителите и учителите помисли и осъзнае смисъла на случилото се ще разбере ,че страданието ражда Истина!Тогава всички проблеми ще се решат разумно.И всички ще си подадат ръце!Ще разберат че след всяко разбрано страдание иде Мир,Любов,Радост!Според мен това се случи за да разберат хората ,че Вселената е по-необятна отколкото си мислят и че Живота не се ограничава само в едно пространство,тук на Земята ,а Живота е необятен и вълнуващ !

Никога няма да забравя думите на Майстора,че истинското произведение на изкуството е това в което се усеща цялата Вселена!А в ''Мистерията Лим''се усеща точно това-Необятността!!!!!!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вижте, разумният човек, прави грешки и си ги поправя, с обръщане към Бога и осмисляне... Неразумният живее в причинно-следствената връзка и не желае да се вгледа в себе си...

И другото-Прошка! Разбиране, за да не се трупат негативни чувства в сърцата ни... Търсенето на мъст, едва ли ще успокои някого... Да се доверим на Бога, с благодарност.... :hypocrite::feel happy:

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

вместо да губят енергия и внимание да "поправят" тази ситуация във въображението си, биха намерили най-добрите начини да използват нейната скрита сила и смисъл.
:thumbsup2::sorcerer:

каквото и да се случи с играта, това не пречи на хармоничните взаимоотношения между двамата и нормалния им начин на живот

...към усъвършенстване на способностите, както и с течение на времето - до търсене на други, по-адекватни жизнени позиции

:thumbsup: :thumbsup:

което от тук нататък можеш да направиш за дъщеря ти :thumbsup: е да я насочваш деликатно към духовно търсене, към осъществяване на връзка с Божественото. Ако настоява един ден да и поискаш прошка, поискай и прошка

Деца, които израстват с такива грижи и любов, но без духовна насока са в повечето случаи надменни, разглезени и повърхностни. Деца, които израстват с духовна насока, но им се показват различните страни на живота, включително и не-много благоприятни обстоятелства, израстват силни и независими - те знаят, че живота е преходен, нищо не е вечно и че във всеки момент те имат възможност да бъдат щастливи без да изискват от някой друг да ги "направи" щастливи.

Хората вечно поемат ролята на жертва, все някой е виновен за тяхната съдба....родители, учители, съпрузи.....Докато всички ние не се изправим на нашите крака и откажем да играем тази роля, дотогава душата ни ще бъде разделена на хиляди парчета. ...да повярва в себе си, за да намери сили да преследва щастието и успеха си чрез осъществяването на потенциала, който Бог и е дал и който никое човешко същество не може да и отнеме!

:thumbsup2::feel happy:

изводът до който стигам и съм щастлива,че го прочетох в постинга на Донка 3d_041.gif е този за мобилизирането на енергията,която губя в търсене на начин за "поправяне" на грешката или ситуацията,и трансформирането и в нещо стойностно и ценно,което ще е полезно и за мен,и за дъщеря ми.
Да! Какво можем да направим сега! Да обичаме и да работим с обич и вяра да направим най-доброто което можем :feel happy:

Вселената е по-необятна отколкото си мислят и че Живота не се ограничава само в едно пространство,тук на Земята ,а Живота е необятен и вълнуващ !
:sorcerer::thumbsup2:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да погледнем назад към библейската митология, която, като всяка митология, отразява някакви фундаментални истини. Кога възниква чувството за вина? - При първородния грях. Причина - човешкото непослушание, т.е. несъобразяването с Божествената воля и закони. Чувството за вина ще съществува, докато има несъвършено човечество. Съвършенството, т.е. животът в съответствие с Божията воля или Висшата целесъобразност, изключва чувството за вина. На етапа, в който се намираме, чувството за вина е не само неизбежно, но и необходимо. То е онова трънче, което ни подсказва, че някъде по пътя сме кривнали. Далеч съм от мисълта, че човек цял живот трябва да носи със себе си бремето на вината. Това е болестно състояние, което трябва да се лекува. В противен случай вината може да има разрушителни последици. Понякога, за да избягат от чувството за собствена вина, хората се опитват да я проектират върху някой друг, т.е. вместо агресия спрямо себе си (самоосъждане), те прибягват до агресия спрямо друг (осъждане). Вината може да се трансформира и в самосъжаление, самоокайване, което също не е градивно. Ако обаче се трансформира в желание за самоусъвършенстване - ето, че вече си е на мястото и правилно сме доловили това, което чувството за вина ни нашепва. Трябва да осъзнаем - има неща, които са поправими и по - добре, вместо да съжаляваме и да се укоряваме, че сме допуснали дадена грешка, просто да я поправим. Но има и неща, които, за жалост, са необратими. Грешката, която сме допуснали, няма как да я изправим. Това не означава, че докрая на живота си трябва да посипем косите си с пепел и да обливаме земята със сълзите си, а с променено съзнание и достойни дела да изличим сторената простъпка.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

''Това не означава, че докрая на живота си трябва да посипем косите си с пепел и да обливаме земята със сълзите си, а с променено съзнание и достойни дела да изличим сторената простъпка.''

''Сторете плод достоен за покаяние"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Божествената воля и закони. ...животът в съответствие с Божията воля ...изключва чувството за вина.

...

Вината ... Ако обаче се трансформира в желание за самоусъвършенстване - ето, че вече си е на мястото и правилно сме доловили това, което чувството за вина ни нашепва. Трябва да осъзнаем - има неща, които са поправими и по - добре, вместо да съжаляваме и да се укоряваме, че сме допуснали дадена грешка, просто да я поправим. Но има и неща, които, за жалост, са необратими. :yinyang: Грешката, която сме допуснали, няма как да я изправим. Това не означава, че докрая на живота си трябва да посипем косите си с пепел и да обливаме земята със сълзите си, а с променено съзнание и достойни дела да изличим сторената простъпка. :feel happy:

:thumbsup:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако ми позволите ще споделя една моя опитност,относно поправянето на погрешката в съзнанието.

Като започнах да чета Библията преди няколко 

години осъзнах ,че съм постапил много ло

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравейте!

От доста време се каня да пиша!Може би трябваше просто да отворя тема такава ,но ми се ще да чуя професионално мнение.Изпитвам непоносимо чувство за вина,че сложих край на дългата си връзка.Опитах след това с друг човек, но продължавах да се измъчвам, заради предната връзка.Реших ,че е немога да се залъгвам така, а и новия човек.И с него се разделих.Мина повече от година, а аз съм сама и нямам желание за нова връзка.Но продължавам да мисля за него.Много често го сънувам.Даже и близки сънувам, които ми казват каква грешка съм направила.Опитах даже да се събера с човека, нещо което с друг не съм постъвала така!Немога да се позная.Като обсебена се чувствам от идеята за него. :(

Ще се радвам да чуя мнения.

Мнението е копирано от психотерапия онлаин, за да могат да вземат отношение и останалите участници във форума.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Eй, хора, слезте малко на земята... Нима искате да ми кажете, че Максим Став., който отне, макар и неволно, но при доказана вина, един или два човешки живота, не трябва да изпитва чувство на вина?! Как да замени вината с отговорност? Как да направи така, че да има минимум отрицателни следствия? Нима може да върне на родителите техния син дори и да ги обсипе с милиони? Какво трябва да е това човешко съзнание, че в подобна ситуация да се абстрахира от чувството за вина? Не мислите ли, че в някои случии вината не само е здравословна - тя е задължителна!

Максим изпитва вина с цялото си сърце. И реши да поеме отговорност по един много категоричен начин: да остане да живее в България. Това е, според мене, неговият начин да постигне смирение и да съумее да прости на себе си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

rte-align-center.png

Здравейте!

От доста време се каня да пиша!Може би трябваше просто да отворя тема такава ,но ми се ще да чуя професионално мнение.Изпитвам непоносимо чувство за вина,че сложих край на дългата си връзка.Опитах след това с друг човек, но продължавах да се измъчвам, заради предната връзка.Реших ,че е немога да се залъгвам така, а и новия човек.И с него се разделих.Мина повече от година, а аз съм сама и нямам желание за нова връзка.Но продължавам да мисля за него.Много често го сънувам.Даже и близки сънувам, които ми казват каква грешка съм направила.Опитах даже да се събера с човека, нещо което с друг не съм постъвала така!Немога да се позная.Като обсебена се чувствам от идеята за него. :(

Ще се радвам да чуя мнения.

Мнението е копирано от психотерапия онлаин, за да могат да вземат отношение и останалите участници във форума.

Благодаря и аз, защото ми се искаше да кажа на Сингониум:

Твърде малко информация си подала за себе си и другия човек, за да може да се мисли за съвет.

Едно е сигурно - непреработената вина (чрез прошка към себе си и другия и промяна на ситуацията) се превръща в психична причина за болест, при това болест, отличаваща се с изразена болезненост.

Днес попаднах на това в книжката на Л.Хей и се чудех за какво ли ми е, като не ме касае. :)

Редактирано от късметче

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:hmmmmm: Не ми се иска да съдя някой, който е сгрешил и то с толкова болезнено нещо като отнемането на живот /М. Ставийски/. Ние, хората не можем да разберем защо това се случва с нашият ум, разделен на две полярности - добро-лошо.

Но съм сигурна, че това са уроци, наистина сериозни и за двете страни. И всеки ако има малко желание и смирение може да осъзнае причините и да промени нещо в себе си-за Добро.

В никакъв случай арогантното и отмъстително поведение не е решение и за двете страни...

Редактирано от xameleona

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×