Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Иво

За женитбата, свободата и любовта

Recommended Posts

* Как мислите какъв в смисълът на женитбата/брака?

Никакъв, винаги съм се чудила защо моите родители са се оженили. В крайна сметка се оказа, баща ми, заради апартамент, а майка ми - дете. Когато двама души се обичат е без значение дали ще има подпис или не. Да не говорим че с парите за ресторнта може да се направи една много хубава медна седмица.

* Защо човек да се жени и кога?

"Жени" аз влагам смисъл - семейни начала. И мисля, че трябва да става, когато и двамата партньори са готови.

* Какво значи да имаш партньор в живота?

Да си готов на всичко за него, същото като приятел само че правиш секс с него.

* Това помага или пречи на духовното развитие ... и имат ли връзка въобще?

Не, ако не я приемаш сериозно. Ако очаквш да се случва нещо непрестанно и да ти е интересно, непрекъснато мислиш за това, за него, как да го направя и забравяш за себе си.

* Какво е да си свободен? Може ли човек да е женен и пак да е свободен?

Да... ако е с приятел до себе си.

* А Любовта? Тя само чувство ли е?

Усещане за живот

* Каква трябва да е ролята на жената в партньорството или брака? Само да чисти и слугува на мъжа? Да не се бори за свои позиции в обществото, а да стои в къщи, както крехък порцелан, който може всеки момент да се счупи? А може би така е възпитавана?

Сексистки идеи. :P Жената се обожествява. А, за да бъде божество трябва д аима свой характер и роля в живота си.

* Брака дава ли сигурност? И дали това търсят хората?

Хората живеят стереотипво, вкрючително и аз. Училище, унверситет, работа, деца, мъж и т.н

* Брака бизнес ли е? Или?

Този въпрос много ми харесва... според мен трбва да *апаш на точния човек, за да е бизнес.

* Сега е много модерно хората просто да живеят заедно без да се женят. А какво става ако имат деца? Обществото в БГ приема ли ги добре или все още има проблеми?

Модерно, да, от тази гледна точка, че има елемент на изненда, не си толкова сигурен в партньора и го глезиш, което не е вярно - лично мое мнение.Децата ги признава бащата и е доста често срещана практика.

Бях максимално кратка, дано е станало ясно :P какво съм имала предвид...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще отговоря лично за себе си...

Как мислите какъв в смисълът на женитбата/брака? - това е символ! Символ на семейството! Че двама души се обричат един на друг "докато смъртта ги раздели" (пфу, колко клиширано се изказах).

Защо човек да се жени и кога? - омъжих, се когато срещнах партньора в живота си. За мен беше съвсем естествено продължение на връзката ни. Не сме го правили за показност! По-скоро в по-горния смисъл! Не харесвам това съжителстване без брак, сякаш тези двойки демонстрират бъдещия разпад на отношенията си. Разбира се има и изключения, но са твърде малко май!

Какво значи да имаш партньор в живота? Това помага или пречи на духовното развитие ... и имат ли връзка въобще? - На мен лично много ми помогна! По-лесно и по-пълноценно е да вървиш по пътя ръка за ръка с някого, отколкото сам.

Какво е да си свободен? Може ли човек да е женен и пак да е свободен? - Свободата не смея да я конкретизирам като понятие. А мисля, че брака и свободата не си пречат взаимно. Аз лично се чувствам по-свободна, защото имам здрава основа, на която да се подпра при нужда (партньора ми). А това ми позволява да стигна до много по-високи хоризонти.

А Любовта? Тя само чувство ли е? - не знам, но мисля че не е само чувство! Нещо много по-прекрасно е!

Каква трябва да е ролята на жената в партньорството или брака? Само да чисти и слугува на мъжа? Да не се бори за свои позиции в обществото, а да стои в къщи, както крехък порцелан, който може всеки момент да се счупи? А може би така е възпитавана? - по-скоро това е въпрос на възпитание! Ролята на жената е като ролята на мъжа. Различават се по нюанси, но не и в същността си!

Брака дава ли сигурност? И дали това търсят хората? - на мен ми даде! Но за другите не знам! Наблюденията ми показват, че напоследък хората се женят най-вече по сметка, като вариантите са много - къде става въпрос за пари, къде се "връзват" заради (не)желани деца, къде за повишат обществения си статус и т.н.

Брака бизнес ли е? Или? - може и така да се нарече!

Сега е много модерно хората просто да живеят заедно без да се женят. А какво става ако имат деца? Обществото в БГ приема ли ги добре или все още има проблеми? - Обществото в БГ имам чувството, че е безразлично в това отношение. Имамчувството, че по-скоро се смята за патология да сключиш брак. Според мен да имаш деца е много по-обвързващо от един подпис в гражданското. Най-честото оправдание за да не се сключи брак е, че разводите са скъпи! Това е пълен абсурд, но и показва колко прекалено материално е станало обществото ни! Аз не виждам разлика между това да се разделиш с човека след дълъг семен живот, бил той законен или не. Тук развода е най-малкия проблем! Емоционалната травма и травмата за децата си е все същата!

Искам да споделя с вас една много интересна легенда за брачните халки! "Защото съпруг и съпруга трябва да останат заедно, в добро и зло..." Аз вярвам в това!


Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Красиво...

По време на бременността обменът между организмите на майката и плода не е еднопосочен, както се смята. Жената е принудена да придобива някои черти и характеристики на бъдещото си дете, в противен случай то не би могло да оцелее (нужна му е енергийна и информационна среда). Както е известно ембрионът носи наследствеността и на бащата...

Това означава, че жената, посредством развиващия се зародиш, придобива и на физическо равнище черти от бащата на бебето.

От една страна, посланията, които плодът праща, са под формата на хормоноподобни химически субстанции, но от друга, той буквално "колонизира" майчиния костен мозък чрез предаването на стволови клетки. Произвежданите от тях пък лимфоцити остават цял живот в майката.

Съвсем ясно, явно и обосновано - посредством плода, във физически план, майката и бащата мъничко се сливат.

Разбира се, това с по-голяма сила важи за енергийно-информационното им взаимодействие, което всъщност е причина за това грубофизично отражение.

Базирано на доклад на професор Салваторе Манкузо, изнесен на конгрес, организиран по инициатива на Института по гинекология и акушерство при Римския католически университет във Ватикана през 2000 г.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Аметист

Как мислите какъв в смисълът на женитбата/брака? Брака е форма, родена в мистерийните храмове на древността, в която е съчетано символично лунното и слънчевото, с очакване за възпроизводство на нов живот и съхраняване на социума.

Защо човек да се жени и кога? Човек може и да не сключи брак. Въпрос на индивидуалност и съдба. Това обаче далеч не го прави малоценен.

Какво значи да имаш партньор в живота? Това помага или пречи на духовното развитие ... и имат ли връзка въобще? Партньорът в живота не е задължително да бъде съпруг/съпруга. Партньор - това е човекът, който винаги е до теб. Ако конкретизираме погледа си върху брачния партньор, то често се оказва, че дори трудното съвместно съществуване помага точно, защото създава ситуации за преодоляване. Но духовното развитие е низ от лични избори...

Какво е да си свободен? Може ли човек да е женен и пак да е свободен? Свободата е вътрешно състояние. Въпрос на интелигентност (не интелектуалност) и творческо отношение към живота е, човек дори женен да не се чувства затворник.:)

А Любовта? Тя само чувство ли е? За Любовта, човек още не може да говори. Но любовта между хората е чувство, което ги събира, за да разрешат кармични задачи.

Каква трябва да е ролята на жената в партньорството или брака? Само да чисти и слугува на мъжа? Да не се бори за свои позиции в обществото, а да стои в къщи, както крехък порцелан, който може всеки момент да се счупи? А може би така е възпитавана? Ролята на жената, чисто биологично, е да съхрани и роди поколение. Но всеки човек трябва да се разглежда не като полово белязан индивид, а като душа. Ако виждахме душите около нас повече отколкото крачещите мъже и жени, животът щеше да е далеч по-хармоничен.

Брака дава ли сигурност? И дали това търсят хората? Не. Докато ходим по Земята няма нищо сигурно.:)

Брака бизнес ли е? Или? За някои хора, да.

Сега е много модерно хората просто да живеят заедно без да се женят. А какво става ако имат деца? Обществото в БГ приема ли ги добре или все още има проблеми? - Не виждам къде е проблема, щом двама души се намерят готови да създадат поколение или за съвместно съжителство, да вземат и решението да не намесват държавата в отношенията си. Да не би сключилите брак да са по-надеждни родители?! Подобно разделение би било абсурдно!

Обществото днес е много по-толерантно към различното.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

женитбата-свободата-любовта

Ако човек е центриран в себе си и знае (поне частично) кой е и накъде върви,

ще узнае и с кой иска да бъде.

Ако човек е свободен (поне донякъде) от собствените си слабости и не се води от мимолетни страсти,

ще има истинска свобода да избира партньор и да създаде хармонична връзка.

Ако човек реши да сподели с някого

разходката из Планината, наречена Живот,

или изкачване на връх Осъзнаване,

ще огранизира един прекрасен символичен ден на женитба/венчаване, за да напомни на всички скептици и самотни, че въпреки всичко, има Любов. И тя е сред хората, за хората. И винаги има надежда за щастие и обич.

Лично аз мислих самия ритуал и венчаването са празни ритуали, губене на време и пари, вместо да си направим с тези пари една прекрасна почивка или пътешествие в чужбина..

Решихме да ги направим само от уважение към по-консервативните възгледи на семействата ни. Радвам се, че чрез нашата свадба създадохме много радост и прекрасни спомени на много хора. Хубаво е хората да имат реални поводи да се събират от цялата страна и да си общуват.

Наистина почувствахме как много щастие засия и освети новосъздаденото ни семейство.

И си дадохме сметка, че преди ни е било страх от обвързване с подпис, макар да сме наричали този страх с други имена. ..

Било ни е страх и да имаме деца, но сме се оправдавали с учене, работа, финанси... ах, колко добре и убедително звучат тези иначе умни оправдания.....

Редактирано от Viki3

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Мисли за семейството и женитбата

Сега нека не се засягаме, от това което ще напиша. Не съм видял повече от 2-3 примера в историята на Братството, когато Учителят да насърчи хора да се женят. Обикновената му препоръка е да се обичат, да са заедно но да не се женят. Много сестри и братя споделят също, че като не са послушали са преживели много, а някои дори неимоверни страдания.

Аз си го обяснявам с това, че животът на ученика има коренно друг смисъл от семейство и деца.

Учителят казва също че ако един светец се ожени и има деца, то неговия живот на светец рухва, а от децата му нищо не излиза. Така че има едно разрушитилно падане на енергията отвисоко - в ниско както за светеца, така и за младите хора практикували дълго Учението <_<

Когато семейни хора идват в Братството, нещата са били доста по-различни. Вероятно енергията е можела плавно да се издигне, но и ученето за тях е било много по-облегчено.

Личните ми наблюдения са че - понастоящем в далеч по-голямата част от случаите, бракът е вреден за пътя към Бога, освен за хора с перфектен самоконтрол. Дори и те, макар без драми могат силно и задълго да блокират духовното си развитие.

Къде е проблемът?

Има много историческа и духовна карма в брака. Изведнъж най интелигентните родители се превръщат в някакви средновековни Монтеки и Капулети, и само бягство в друг град или в чужбина може донякъде да реши въпроса. Жестоко е за всички това. Задайте си въпроса колко % от познатите ви са се развеждали? Живееха си Ален Делон и приятелката му, имаха деца и всичко беше ок. Докато се оженят, и послее с огромни кризи да се разделят. И още скърби Ален Делон, и много са като него.

Съпруг, съпруга - така са казвали на воловете впрегнати в един ярем.

Не можеш да мръднеш нито назад, нито настрани. Отзад остен, а встрани - ярем.

И почва оране до пладне че орачът трябва да яде. И после настане вечер, месец изгрее.

Роди се едно хубаво теленце и го продадат и ако го срещнеш не можеш да го познаеш, доброто мило теленце.

Такъв светът на орането в земята.

Не се женете, нито се омъжвайте!

Живейте по любов и обич. Верността няма нужда от застраховки.

Може човек и да има деца. И те ще разберат какво е да си свободен, и това е много.

Редактирано от Иво

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Мислех на това да не му отговарям, защото не искам да излиза, че тенденциозно все искам по постовете на Валентин да се изказвам. Но не, тук има неща, които не мога да оставя без коментар. И в крайна сметка като е речено "да не се обиждаме", то не значи, че не може да кажем какво мислим.

Не съм видял повече от 2-3 примера в историята на Братството, когато Учителят да насърчи хора да се женят.

Тук се сещам за една презентация, която изнесох веднъж за една древногръцка стела в Pergamonmuseum. В един момент по време на дискусията студентите ме попитаха защо еди кое си се тълкува като това и това или защо се датира еди как си (не помня вече конкретно за какво ставаше дума). Аз им обясних аргументацията зад тези изводи, след което накрая се "изцепих": "Но това е и мнението на всички специалисти по темата." Професорката тук ме прекъсна и каза: "Истинският аргумент е всъщност обяснението, което дадохте, а не това, че специалистите са съгласни".

Къде е проблемът?

Има много историческа и духовна карма в брака.

От която се спасяваме, ако не се женим?

Изведнъж най интелигентните родители се превръщат в някакви средновековни Монтеки и Капулети, и само бягство в друг град или в чужбина може донякъде да реши въпроса. Жестоко е за всички това. Задайте си въпроса колко % от познатите ви са се развеждали? Живееха си Ален Делон и приятелката му, имаха деца и всичко беше ок. Докато се оженят, и послее с огромни кризи да се разделят. И още скърби Ален Делон, и много са като него.

Не знам къде гледаш, но далеч не всички семейства изглеждат като Монтеки и Капулети, а Ален Делон май не е достатъчен като пример за доказване на силно обобщаващата ти теза. Сещам се за Едгар Кейси и жена му например. Сещам се и за много други хора, дори с труден брак, които израстват неимоверно и преодоляват проблемите, използвайки ги като гориво, за да се движат напред. Но, разбира се, ако настройката ти към брака (като тайнство, каквото той е, независимо от това дали е скрепен на хартия) е "по-добре не, че има проблеми", няма да успееш да израснеш чрез него. Това ми прилича на отношението на малкото дете, което казва "по-добре никога да не ставам голям, защото животът на възрастните е свързан с толкова проблеми".

Впрочем имам наблюдения как животът винаги ни праща не това, което ни се иска, а това, което е най-полезно за нас и ни прави най-полезни за останалите. Примерно много хора, на които бракът изобщо не им е важем, животът вземе та ги "ожени". Под брак разбирам сериозно партньорство, семейство, не подписи на хартия. Така наскоро си говорих с една моя приятелка. И установихме, че тя винаги е била много егоистична и не е искала да се грижи за други хора, а по-скоро да прави кариера, и хоп! на 25 години се ожени и роди. Сега има и второ дете и животът й се върти основно около семейството. Не защото тя така е искала, а защото Животът й е пратил това, което е най-полезно за нейното развитие и израстване. Точно обратното е при мен. За мен партньорството винаги е било важно и обичам деца, не ми е проблем да нося отговорност за други хора, но ето че Животът ме натисна да се занимавам с научна работа и да бродя по света. Вероятно защото с това съм най-полезна на себе си и на другите. Най-доброто не винаги е това, за което си мечтаем. Най-доброто е това, което животът ни праща, независимо дали го оценяваме или не. Животът е нещо много мъдро - в това съм се убедила.

Редактирано от azbuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Кристиян

Не разполагам с лин към това, което ми се ще да представя- един разказ, който, според мен е пряко свързан със зададената тема. Едва ли има българин, който да не го е чел, но съм убеден, че никой не ще остане отегчен ако го прочете отново.

На браздата

от Елин Пелин (1904г.)

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали — напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време — само за оране.

Боне Крайненецът впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог. От всички страни гора и завет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:

— Де-е, хайде, братя!

Ехото се обади живо из гората.

Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка — слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо — прави усилие и върви успоредно с него.

И ето че се редят бразда, две, три — леха… Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.

— Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе… Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка… Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих… Де-е, горе! Дале!

— Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата и се отворила, гръбнакът и се превил на кочияшка, тънката и опашка се накокържила.

Белчо пристъпи еднаж, тя — два пъти. Оплезила език — върви!

Наоколо няма никой. Из гората леко шумолят босите нозе на есента и под тях слабо трещят сухи съчки.

— Хайде, Сивушке, хайде, мила! — подвиква Боне и със страх гледа как кравата му все повече се уморява и губи сили.

— Стой!… Хайде малко почивка!

Уморените добичета се спряха. Боне отиде пред тях и ги замилва по челата.

— Белчо, ти от човещина не разбираш, умори много Сивушка! Нали, Сивушке? — заговори им той.

А Сивушка и Белчо спокойно и безстрастно го гледаха с тъжните си очи и дишаха тежко. От устата на Сивушка капеше пяна. Тя погледна белия си другар, погледна стопанина си и наведе жално глава.

— Що, миличка? Кажи! Тежко ли ти е? Сивушке-слабушке? Сърцето ти плаче, миличка. И днес да поработим, па утре е празник, цял ден ще си почивате. Ти какво ме гледаш, Белчо? Юнак си ти — говореше им Боне.

Но Сивушка не изправи главата си. Думите на господаря й сякаш не бяха утешителни за нейното болно сърце. Хлътналите и хълбоци тупаха силно и бързо. Краката и трепереха.

— Кажи ми, Сивушке-слабушке, какво ти стана? — заговори уплашено Боне и почна да я милва като дете. После хвана ралото и подвикна.

— Де… хайде… да се поразтъпчете.

Белчо се напъна да пристъпи. Сивушка направи усилие да го придружи, но не можа и той се спря.

— Де! Хайде, хайде! — викна с висок и ободрителен глас Боне.

Ехото из гората живо му се обади.

Белчо тръгна пак. Сивушка направи още едно усилие, но краката и се разтрепериха, тя се повали, падна в ярема и измуча жално.

Боне захвърли уплашено копралята, изпрегна бързо Белчо и застана смутен пред Сивушка. Тя лежеше неподвижно, с протегната шия, с муцуна, заровена в ровката пръст, със затворени очи и дишаше тежко.

— Стани, Сивушке, стани! — освободи я от ярема Боне и почна да я вдига за рогата.

Сивушка едвам отвори очи, погледна с молба господаря си, като че искаше да му каже: остави ме да си умра спокойно, и пак замижа.

Боне се завайка около нея и не знаеше какво да прави. Нивата орана не доорана се печеше на слънцето. То едничко гледаше от небето и полекалека отскачаше от пладне и клонеше зад баирите. Наблизо нямаше никой.

Гората беше глуха.

— Хайде, Сивушке! Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани! Не шегувай се, мила… я виж колко е ровка земята — само за оране!

Боне хвана кравата за роговете и полека почна да я вдига. Тя запъна краката си в земята и направи последно усилие да стане, но едвам се помръдна. И отпусна пак болно главата си на ровката земя и задиша по тежко.

Боне седна прел нея, взе на колене главата и, па я замилва и зацелува по челото.

— Не прави така, миличка! Съжали ме! Слушай! Само тая нива остана. Да орем, да я доорем, после почивка… До живот няма да те впрегна. Ще порасте твоята малка Галица и ще помага на Белчо. Пък ти цял ден ще си лежиш в обора и ще си преживяш. Децата ще ти носят водица с белия медник, всяка сутрин ще те чешат, ще ти давам кърмило… Ти ще се оправиш, ще оздравееш и ще заякнеш, нали, миличка? Тогава Галица и Белчо ще орат, а ти ще пасеш на слога, ще ги гледаш и ще им викаш: работете, работете — и ще им се радваш. А вечер, като пусна Галица, тя ще те ближе и ще ти вика: добър вечер, стара майко! Стани, миличка! Стани! Хайде!

Но Сивушка се не поклати, нито отвори очите си да го погледне. Тя трепереше като трескава. Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата и:

— На, слабушке, хапни си!

Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.

Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че отникъде няма помощ.

Той пак се обърна към болната Сивушка.

— Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! — почна да я плаши той.

После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.

— Бау!… Ауу!… — приближи се той до нея.

Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.

Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.

Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

По време на земното си съществуване

човек или расте, или не.

Не говоря за някакви си кармични заменки на нещо "стягащо" с нещо разтягащо...

А за съзнателен стремеж към вътрешни непреходни стойности (без значение, че сам стремежът е пречка).

Та, този човек, борейки се бясно (поради едно фундаментално отчаяние) със собствената си твърдост, едва ли би имал една предварително бронирана позиция относно разнообразните външни прояви на хоризонталните си стъпки. И със сигурност би приел хода на събитията в тази плоскост, понеже тя е само фон на основната му посока.

И когато пред него се изправи изборът, основните мотиви за решението му са свързани с възможността за нататъшен градеж.

Бракосъчетанието и родителството са най-значимите земни неща и определено са проекции и на надземни взаимодействия.

Като такива, те определно биха оказали и най-голямо въздействие (от земностите) върху Другия Път.

А дали ще бъдат пречка или помощ, зависи само от вътрешната насоченост.

Пък и, в крайна сметка, става въпрос и за съвестимости...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Съгласна съм с примерите за Белчо и Сивушка. Както и за Монтеки и Капулети.

Разбира се, има изключения и Слава Богу! Живота е пъстър и многообразен.

Но най-ми хареса това -

Бракосъчетанието и родителството са най-значимите земни неща и определено са проекции и на надземни взаимодействия.

Като такива, те определно биха оказали и най-голямо въздействие (от земностите) върху Другия Път.

А дали ще бъдат пречка или помощ, зависи само от вътрешната насоченост.

Пък и, в крайна сметка, става въпрос и за съвестимости...

Става дума и за отговорности. Дори и да сме направили грешки, можем да ги трансформираме в ползи, да се променим, да израстнем... И зависи точно от вътрешната насоченост. Все пак душите ни трупат опитност. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

:dancing yes: А знаеш ли Валентин, колко е хубаво, когато това за което пишеш се надживее!?

Често когато се замисля за моето семейство това което изплува в съзнанието ми е - ние четиримата съпругът ми , дъщеря ми, синът ми и аз седнали в кръг хванати за ръце. Няма по голяма сила от тази. Никога не сме го правили физически, но съм сигурна, че вътрешно всеки един от нас усеща силата на кръга.

Не се постига лесно, съпругът да не е съпруг, а приятел, децата да са продължението на това приятелство и също да са приятели, а често до това се стига само, за да се усети силата и после да остане сам със себе си човек.

Силата на приятелството подсилена със смесването на кръвта е светлина, огромна.

И сам войнът е войн, да, но когато има зад себе си армия от войници нещата стоят по друг начин.

И един слънчев лъч е прекрасен, но когато до него се усмихне слънцето всичко се облива в светлина.

Семейството, което се основава на приятелство е сила, която може да разруши стени от тъмнина.

Може би не случайно съм в това семейство(моето), може би не случайно идвам от това семейство(родовото), но мисля, че израстване в любовта става, чрез семейство и деца(по трудния начин), в този етап на развитие на човечеството мисля, че трябва да усвоим отдаването и преливането, за да може да се съберат лъчите на слънцето в едно и да има светлина. :)

Разведени има много, но не ги виждам по- щастливи от колкото, като са били семейни.

Ергени също има много, но и тях не ги виждам да са блеснали с щастливи усмивки.

Затова, кое е свобода, кое е любов и колко от тях има връзка със съществуването и ли не съществуването на брачни отношения, мисля че е много относително.

Редактирано от didi_ts

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Проблемът според мен не е нито в брака, нито в подписите, нито в липсата им, нито във времето.

Ние сме хора, само хора, обикновени хора

(да се прощават тези с голямо его, пардон,...)...

Имаме само едно тяло, денят има само 24 часа, седмицата само 7 дни!!!

Телата ни се подчиняват на ред физични закони, мислите и сърцата ни - на други. :whistling:

И затова трябва да избираме,

често да избираме,

честно да избираме

и да носим отговорност за това!

Всеки избор може да ни обогати, но и да ни изтощи или закопае все по-надолу в дъпката на собственото ни самооплитане.

Ако човек иска да е ученик (в един от аспектите, влагани в тази дума),

то той определно трябва да разполага с времето си, а това е невъзможно, ако има деца, защото грижите за тях са огромни.

Или с други думи казано - родителят поне 18 год. трябва да изпълнява с чест ролята на гувернантка на Бога.

И така да се развива. :feel happy:

И да не забравяме, че когато са запитали Учителят кой е най-добрия му ученик, той е казал, че това е един овчар далече в планината, който не е и чувал за него.

Кой не трябва да се жени?

– Светията.

– Какво ще стане, ако всички хора се откажат от женитбата?

– Тогава ще се измени естественият ред и порядък в живота.

***

Казвам: Никога не се жени без любов. Никога не раждай деца без любов. Ако нямаш любов, не се жени.

Женитбата е Божествен институт, Божествена служба.

***

Да се жени човек, или да не се жени, това е път, определен от Бога.

Следователно, като приема този път, човек трябва да пита Онзи, Който го е чертал, да тръгне ли в този път, или да не тръгне.

На някого Бог е определил да се жени, на някого не е определил.

Какво виждаме в живота?

Обикновено се женят тия хора, на които не е определено да се женят; тия пък, на които е определено да се женят, не се женят.

Малко хора правят това, което им е определено.

В човека има едно естество, което обича да прави тъкмо това, което му е забранено.

Ще се жени, или няма да се жени, важно е човек да върши волята Божия.

Не върши ли волята Божия, той е осъден на страдания.

***

Казвам: Всичко, което става в света, има предвид развитието на съществата.

В тоя смисъл и женитбата става по три съображения: за развиване на вярата, надеждата и любовта.

***

П.Дънов

Мисли за семейството и женитбата

Според мен семейния живот ни учи на много неща.

Ало човек е сам, или с партньор, или без деца - пак би се развивал, но би учил и наблягал на други аспекти.

Понякога човек е сам и иска да има някой до себе си.

Понякога - иска да го оставят на спокойствие...

Като че ли много важни в живота ни остават само :sorcerer: истинските приятели на душите ни.

И дали те са близо или далече, дали са другари или колеги, житейски партньори или съпрузи, деца или родители - все едно - важно е да са повече.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ви за всички отговори.

Моят семеен живот е щастлив. Не ми се мисли какво щеше да е ако не бях работил над себе си.

Много мои приятели имаха големи проблеми в техния семеен живот.

За собствените си наблюдения върху хора предпочитам да не говоря, защото ще предизвикат още реакции.

Икономическата основа на семейството е силен аргумент защото без общ семеен бюджет хората от средната класа не могат да отгледат и изучат децата си. Но това е възможно и без брак.

Не ми се привеждат още много примери от Учителя защото било криене зад цитати. А то не е.

Азбуки, ще приведа един физико-математически пример за да основа многото си цитати от Учителя Беинса Дуно.

Да кажем изследвам експриментални данни във форма на таблица от някакъв измервателен прибор. Мога да намаля шума или да редуцирам данните или да получа гладка крива посредством интерполация.

Това са валидни трудоемки методи. Обаче вземам да чета някоя статия или общувам с колега и той ми дава доказателство че всъщност моята зависимост е аналитична и ми написва формулата.

Тази формула спестява огромен труд от обработката на данни която никога не би ме спасила от вероятността и съмнението дали е така. Тази формула ми дава резултати и там където нямам данни. Докато без нея трябва да екстраполирам данните за тези области и да рискувам ненормално високи грешки.

Такива закони съдържа за мен Словото на Учителя и на другите велики учители, и това са законите на Битието. Аз не съм видял и един пример от Словото с който опитът и интуицията ми щастливо да не са съгласни.

А личният опит и преживявания са ненадеждни с това, че хората са склонни да правят невалидни и погрешни обобщения (екстраполации).

Бъдещето семейство ще се различава коренно от днешното. Майката ще бъде налице, а бащата ще бъде далеч от семейството си. Той ще се явява по един път в месеца като гост, като приятел. Децата ще гледат на него като на техен приятел. Като дохожда между тях, той ще им носи нещо ново. Те ще го очакват с радост и нетърпение. Стане ли въпрос за баща им, те ще имат в душата си свещен образ за него, без да го познават. Като не го познават, те ще се стремят към него, ще чувстват желание да го видят, но и като го видят, пак няма да знаят, че този, когото наричат свой приятел, е техен баща. Това, именно, създава в тях импулс в живота. Майката пък, която е в постоянен контакт с децата си, ще се ползва с голям авторитет между тях. Майката трябва да роди най-много две деца, с високи качества и способности, а не да роди няколко деца, между които да излезе Каин, престъпник-син. Роди ли син като Каина, майката не само, че не може да се подигне, но ще остане назад в развитието си. Бъдещите синове и дъщери ще почитат майка си, няма да бъдат като сегашните.

Новите Веяния

Редактирано от Валентин Петров

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Аз не съм видял и един пример от Словото с който опитът и интуицията ми щастливо да не са съгласни.

Това си важи за теб.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Този разказ е много мъчителен за мен – един от най-мъчителните! Но трябва да се изнесе. Той е част от личния ми живот и в този живот никой нямаше достъп до него. В него беше допуснат само онзи, който бе определен за това. А това бе Борис Николов. Искам да почна с едно обобщение, което Учителят даде две години преди да Си замине от този свят през 1942 г. Споменах, че Учителят Бе Този, Който ме събра за съжителство с Борис Николов. И така Той веднъж ме срещна пред чешмичката и казва: “Аз Съм много доволен от вашата дружба с Борис и бих желал да има още такива двойки на Изгрева.” Да, такава Му беше общата преценка за нашето съжителство и това ме поласка и ме охрабри, за да изнеса онова, което ми бе определено по съдба да изнеса. Той видя, че противоречията в живота ни ние ги разрешаваме като ученици.

А сега ще почна с една моя изповед, която е резултат на моето съжителство с него в разстояние на 50 години. Казвам ви: “Аз взех най-добрият брат в Братството, който можеше да го има, но животът ми с него беше Ад!” Да, това е моята изповед. А сега можете ли да направите паралел между горното изказване на Учителя за нашата двойка, че би искал да има още такива двойки на Изгрева след като знаете моята изповед. Има ли тук някакво противоречие? Според мен няма. А сега ще ви направя съпричастни на едно съжителство изпълнено с поредица от живи окултни истини, идващи от хилядолетията.

Борис беше висок, строен, с осанка, носеща едно величие от собствения си дух, дошъл непосредствено от духовния свят. Беше хубав, привлекателен и имаше магнетично излъчване и затова бе приятен, желан от онова поколение млади сестри, населяващи Изгрева, виждайки в него не само брат, но евентуален бъдещ съпруг. Той се движеше в онази среда на онези млади студенти, които със собствен труд изкарваха прехраната си и следваха. Той беше заобиколен с едно внимание както от братя, така и от сестри, което според мен прерастваше в искрена обич. Споделих веднъж това общо мнение на младите към него с Учителя, а Той каза: “Той мисли, че го обичат. Ами ако това не е така?” Това обърна в мен наопаки всички поставени в мен представи за обичта на другите към личността Борис. А това нещо се потвърди впоследствие в съвместния живот и особено през големите изпитания през време на процеса срещу Братството през 1957 г. и след това. “Ами ако това не е така?” – Често повтарях на Борис тази мисъл на Учителя, но той не се съобразяваше и съответно трябваше да плаща за това свое непослушание към едно становище на Учителя. Но едновременно и аз трябваше да плащам, защото съжителствувахме заедно. Ученикът трябва да има послушание. С това започва връзката между ученика и Учителя. А тук послушанието го нямаше и от тук следваха несполучливи опити и големи огорчения и съответно страдания и последващо велико мъчение.

Аз също имах случаи на непослушание. След като се събрахме с Борис и се оженихме отивам при Учителя да Го питам дали да отида в Габрово, за да се представя на родителите му като тяхна снаха, понеже доброто възпитание изисква това, а уважението, което ще засвидетелствам пред баща му и майка му ще бъде едновременно уважение и към самият Борис. Но гледам Учителят като че ли не одобрява тази моя идея. Понеже на мен ми се иска да отида, а виждам, че лицето на Учителя изразява нещо друго. Той не одобрява тази моя стъпка за контакт с рода им и то в Габрово. Но аз не Го послушах и вместо да си остана тук в София, аз заминах с Борис в Габрово и бях представена на близките му и рода му. Там изживях толкова неприятности и унижения и оскърбления, започващи от самото пристигане в Габрово. Техния род не ме искаше, не ме приемаше, отхвърляше ме от самото начало. Това се запази и до края – 50 години след това. Аз не послушах тогава Учителя, а Той знаеше и виждаше, че ме очакват противоречия и искаше да ми ги спести и да ги избегна като стоя на разстояние от тях. Това е един от методите на Учителя, който впоследствие успях да науча, че да се разсее някой фокус на кармична развръзка, когато хората са на разстояние, то тази връзка се разтяга и фокуса също се разтяга и човек по-лесно преминава през разнищването на този кармически проблем. Това го научих по-късно чрез опитността на други братя и сестри. Но непослушанието си е непослушание и всеки си сърба попарата, която си е надробил. А тя беше гореща. Опарвах се често, но трябваше да я сърбам и то вече 50 години.

Когато Учителят ме изпрати при Борис ми каза: “Досега Борис е живял изключително в духовния свят и няма никакви опитности на Земята. А ти сега излизаш отдолу, имаш знанията на тези опитности и ще му ги дадеш. Така ще теглите колата заедно, за да бъде по-лесно и на двама ви.” Да, трябваше да се тегли тази кола, ами когато вола не иска да се впрегне и не иска да застане на определеното си място, да си протегне шията, че да влезне в ярема и после да се сложи жеглото, да може да тегли колата? Когато от другата страна стои кравата, маха с опашка и чака вола да си заеме мястото, а той вола стои настрана, преживя и гледа нагоре към небето. Тогава стопанина на вола и на кравата и на колата като види това вдигне остена, че го стовари върху гърба на вола и го наръга в ребрата. Така насила вола си слага главата в ярема и започва да тегли колата. Това не е символика, а точно така бяха нещата. Борис беше пълен със съзерцание и когато влезнеше в този духовен свят, мъчно можеше да го свалиш долу, за да се съобрази със земния живот и неговите порядки. Не искаше да слиза и не искаше да се съобразява. А животът на Земята си имаше изисквания и всеки трябваше да се съобразява с тях. Та моите познания за света на Земята му бяха не от полза, когато решаваше да направи нещо. Правеше го така както си наумеше и искаше. Но когато беше несполучливо, тогава аз му напомнях за онова, което мислех преди това и с което той не се съобразяваше. След като влезна в затвора – 1958 г. и след като излезна от него през 1962 г. той малко се промени, започна да се съобразява и с моето мнение, но това беше повече от куртоазия и внимание към мен. Беше вече много късно. Големите събития бяха отишли, преминали, грешките бяха направени и погромът беше налице. Моето мнение беше вече безпредметно.

Когато ме изпрати Учителя при него ми каза следното: “Давай колкото можеш.” Вероятно имаше да му давам нещо от миналите си прераждания. Цял живот давах от себе си, от своят опит и знания, сили и енергия. И не знам дали си изплатих тази карма към него. За мен беше карма от самото начало до самия край. Не зная за него какво беше, но за мен беше карма. А сега пригответе се за един изключителен финал, друг такъв няма да срещнете в Школата на Учителя.

Този случай ми го разказваше нееднократно Савка Керемидчиева, която е наблюдавала този случай и е била свидетелка. Учителят е на Изгрева и има група ученици около Него. По едно време Той ги освобождава да си вървят, а едновременно нарежда на Савка, която е до Него да отиде при Борис и да му съобщи, че той трябва да дойде при Него, за да му каже нещо. А Борис е на 50-60 метра от Учителя. Савка отива, извиква Борис, че трябва да отиде при Учителя. Но аз точно по това време съм била точно там до него и макар че поканата на Учителя е до Борис, аз тръгвам с него. А Учителя остава недоволен от това, че и аз съм се присламчила към поканата. Вероятно е искал да каже нещо лично на Борис. Ние сме се приближили към Учителя, а Той замълчал и нищо не казал и не отронил дума. Това нещо ми го разказва Савка, която е стенографирала целия този случай. Как и защо аз не съм проумяла, че поканата е лично за Борис и всичко онова, което е описала дотук Савка? А това, което е описала е вярно. Като сме видели, че Учителя не говори с нас, то ние сме се отдалечили от Него. Савка вдига рамене и учудено с поглед пита Учителя: “Ето, аз ги доведох, изпълних поръката Ви, а Вие нищо не казахте на Борис.” Савка пита с поглед какво означава това. А Учителят й отговаря много строго: “Ето един астрологически аспект, който чакаше 15 000 човешки години, за да се осъществи тук на Изгрева.” Не се съмнявах в думите на Савка. Наистина това беше астрологически аспект от 15 000 години и кармически възел. А на мен ми изглеждаше, че беше повече от 15 000 години. Изпитвах, че е от 150 000 години! Толкова голямо беше страданието ми в този път на съжителството ми с Борис! А аз го обичах! Колкото беше оскърблението ми, което изпитвах с него в нашия общ път, толкова голяма бе обичта ми към него.

Мария Тодорова, "Изгревът на Бялото Братство" под ред. Д-р Вергилий Кръстев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Тези дни доста се занимавам с темата семейни ценности и мястото им в живота ни - поради неща, които се случват в живота ми. И тази нощ имах също един сън, който според мен беше свързан с един човек, който в момента преживява голяма криза в брака си. Това беше... "перфектният" брак много дълго време, докато жена му го напусна през ноември най-внезапно - с всички последствия, за него и децата му, свързани с това, които той все още не може да приеме, според мен защото има тенденцията силно да идеализира семейството. Оттам, защото този човек ми е близък, тръгнаха много мисли при мен, които явно за мен са си важни, но тази сутрин се събудих след този сън и седнах и писах много дълго писмо. Нещо в мен поиска да споделя съня и тези мисли с въпросния човек. Но както често ми се случва, понякога през мен текат разни мисли и енергии, които ми се струва, че не са само за мен важни, ами трябва да достигнат и други хора, независимо дали са свързани с моята конкретна ситуация или не. Така че реших да споделя това писмо, както го написах (на английски, и не мога сега да го превеждам, за което се извинявам) с хората на този форум. Може би усещането ми не е погрешно, че много други биха могли да намерят нещо за себе си в това, което тази сутрин буквално потече като поток през мен и като че ли не беше насочено само към мен.

Тук е текстът на писмото:

Tonight I had a dream that was very powerful and I think again that it has to do with you (and, of course, with me), so I'll tell you about it.

I had been with a man, we had spent some time together and it had been very nice for both of us, but then, I don't remember what happened, but I found myself alone for a while in his house. Suddenly, he came back and he was holding a girl by the hand. The girl was very upset, she looked at me and said: "I don't like this woman." So she wanted me to go. My heart was seized with pain, not because of myself, although I also had a reason to feel hurt - rather, I felt the sorrow of this little girl and that upset me. She missed her mother so deeply, so she rejected me, because I was "some other woman". Much like you would react when you had a favorite toy, you lost it, then people tried to give you another one to replace it, but you would reject anything else, anything that was not your original toy. It is clear that you can't have it anymore, but still you insist and reject anything else. So by placing this condition to "receive exactly what you want" you lock the door through which any other joy or love could enter your life.

Suddenly the picture in my dream changed. The man was gone and in the house there was just some older woman and a very, very old man that she was taking care of. He was very sick and lying in bed. And this woman was taking care of him and of the two little children - not because she really wanted, but because it was her obligation, it was expected from her, and I think she was even paid for that or got something in return, but it was not love that motivated her. Actually, she was hoping for the man to die finally, was tired of taking care of him, she wanted to get rid of the obligation and start enjoying her life. I don't know who she was. It was a rich house, these people had everyhing, also a lot of servants, but it was a house without love. The same little girl was there in this house, she lived in it, together with her little brother. I had the feeling that between the scene with the man and the scene that I just described there were just a few moments, it was much like going from the one room into the next one - both stuations I saw seemed to relate to the same story.

I knew that this was the continuation of the same story, because I still had it in my mind that this girl said "she doesn't like me" - as though it had happened two seconds ago. And it WAS really so, but suddenly there was no man, only this woman who was taking care of the girl out of obligation. I could just go away, but I felt the urge to do something else. I went to the little girl and spoke to her - something that she had not expected. She was used to people taking care of her out of obligation, she was used to having all these possessions in this rich house, having all these servants and telling them what she wants and does not want, she was used to her orders being followed, she was used to all this prosperity, but she wasn't used to people really talking to her - from their hearts. So I decided to show her how this works, because I thought this might help her. I went to her and said, "You know, I just have two things to tell you and I want you to tell me very frankly how you feel when you hear these two things. Nothing more. And then I'll go." She was unwilling to listen to me, but then I spoke further and said: "Tell me how you feel when I say 'I like you'. Just imagine I say this and tell me how you feel." She did not quite understand the question and said something like "You know, it is nice to say this to me, but I don't believe you." She thought *I* wanted to say this to her - that I like her. But then I explained "No, this has nothing to do with me, just imagine SOMEONE tells you this. Someone tells you that they like you. How do you feel." Then she said, "I feel good, but..." And I think after the "but" she still wanted to connect the question with me and say that she still does not like me, even if I say that I like her. But then I continued: "Okay, now imagine, I tell you 'I don't like you'. How do you feel?" Here she could answer immediately, because she did not suspect me in being dishonest with her and trying to make her like me. She answered, "This is really mean when you say this. I feel bad." And then I took her hand in mine, looked in her eyes and said: "Yes, my dear, you feel bad and any other person would feel bad when you say this. Me too. Any human being would feel bad." For the first time I had the feeling the girl actually opened up for me a little, because she saw there was something beyond her sorrow that I was trying to tell her about. She still did not like me, but she seemed to understand that there is another side of things which goes beyond "which is mine and which is yours", that there are things in life that are important for all people - and obviously, nobody had ever talked to her about this. These values are unlike property, but they are the things that can make people REALLY happy - things lilke love, respect for one another, respect for other people's feelings. Because if I am willing to hurt somebody else, because I'm hurt, then I know nothing about love. And I need to be taught about love. That's what these children missed, that's what was missing from that whole picture of prosperity, in which they lived.

The woman who was taking care of the children seemed to understand me, but kept silent, because she saw that the girl was not ready to understand what I was trying to tell her. The old man, who was lying in bed, turned around, looked at me and said: "There is nothing you can do, this thing needs a lot of time." He had kind of made up his mind about things being THIS way in his life - as though there were no other way. I looked at him, looked at the woman and said to myself: "It must be terrible to live like this. She takes care of him because she wants to have his property and because taking care of him is considered proper by society. He knows that she does not love him, but he accepts the situation, because he thinks this is best for the children. And the children are miserable, because they have not been given any real values in their lives. They are oversatisfied with material things, they have servants, they have everything, but they never look at how their servants live or feel (for example) - they live this perfect picture of prosperity, but their lives are empty... No one taught them what's really important in life. Not even their mother." I felt very deep sorrow for these kids, but also understood that this is their path of learning, it's their choice. I came from a different level of experience with all my ideas - and all this was alien to them. I went out and wanted to go home, leave this house. And on my way through the huge garden in front of the house, I met the same girl and a boy who were coming back home after they had been waiting for hours at the gate of this "palace" - for their mother to return. They did this every day. Obviously, she had not returned on that day either, so they were coming back, their eyes full of tears, their hearts in pain - and that's how I last saw them. They looked at me quickly, then looked away and passed me by. There was nothing to be done about their pain, because it was their choice. That's the last thing I remember from this dream.

We, human beings are a strange species. We are actually given everything in life, but we end up wanting one specific thing. There is love, but we don't accept the love that we get, we want the love of one specific person. And that's what makes us unhappy most of the times. Lack of understanding of the fact that life always sends us that which is good for us, even if we don't understand it. And life knows better which is good for us. I felt I could have taught this girl to give and accept love, could have taught her to believe that she IS loved and never alone - and that this cannot be taken away from her, but this story I had to tell her would not have gone through the filter of her pain from losing her mother that was shaping and coloring all other experiences she was making. That's all that she could see - what she had lost, what was missing, and NOT what life was giving her. And THAT was the thing that I realized I could not change, because it was her choice.

For my own life I have found out that these fixed ideas about the way things should be and should come to me have made me the most of unhappy. Not in things concerning family, because that's where these kids and everyone around them in my dream had their fixed ideas. I had a difficult family and although my mother did not leave me, my parents were never unfaithful to each other and never separated, often times I was suffering and wondering if my mother loved me at all - her behavior was so traumatic to me. But then, I did not idealize my family so much in order not to be able to see how many people life sent me that COULD gve me love and could help me in these difficult times and situations, although they were NOT my family. My godmother for example. So I wasn't being an idealist in this area of my life, but in other areas that I won't mention here. But I have been able to see this thing - the thing makes many people unhappy. They take something that belongs to this world, either an object, or some idea, or some social norm about what happiness should be or about the way things should be, and they place it above anything else, they place it above love. That's how many traditional people think about family for example. They idealize family so much that they stop paying attention to all other people, they become very egoistic in their prosperity - so life has to teach them in some way and, of course, it sends problems in their family so that they can see that there are things beyond it which are much more important and more fundamental to their existence. Like, for example, the love and respect for all human beings, regardless of what class or caste they come from, regardless of whether they belong to our family or not. Life forces us to overcome this limited picture of reality that we have. That's why Jesus says: "Anyone who loves his father or mother more than me is not worthy of me". Spiritual love is born through our overcoming of our egoistic love.

I am very thankful to my godmother - a person I discovered at a certain time in my life. She has no children but has been working with young people all her life. And probably because these are not really her children, she does not seem to develop the egoistic instincts that a motherly instinct is often connected with. Like for example the attitude that "these are MY children and they are more important than any other children". This is much like the attitude of the other side that "this is MY mother and she is more important than any other woman". Basically, these thoughts are very egoistic, although we tend to associate such thoughts with love - mistakenly. This is a perverted picture of love. It does not mean that mothers don't love their kids or that kids who say such things don't love their mothers, but they have not learned yet how to love. They are learning through this experience. The love of my godmother to me was in this sense really selfless. And all that she did for me was selfless. Because I was one of so many young people who needed her help and moral support - and she gave me all that she could. And got and could get nothing but my love in return. She taught me respect and love for all people, she helped me develop my spiritual sight for things, she was the person who opened the world of music for me, taught me not only about singing but about so many other things that shaped my personality in a way that no other person has influenced me in my life. It is no wonder that people in my country say that a godmother is "your mother before God" - she does not teach you about the earthly things. She teaches you about spiritual values and spiritual life, while your physical mother is more often the person who takes care of your most immediate, physical survival. At least so it was in my life. You can't say which "mother" is more important. Without the one I would not have come to this world, without the other I would not have grown to be who I am as a personality, as a character, and especially spiritually. And to me love means acceptance. The state of mind that allows us to accept the gifts of life - as they are, pleasant or painful. We accept for example that we sometimes do not receive love from our immediate siblings, they don't understand us so well, but then we meet other people who are able to give our souls what they need to survive - this is the generosity of life. And if we don't accept this, because we have some other picture in our minds about how things SHOULD be, some social norm, be it about family or about other things, we make ourselves very unhappy. And it's our choice to be so.

The unhappiness concerning my "mothers" ended when I stopped expecting from my mother to be what my godmother is. She is the way she is. I stopped blaming life for not sending me a physical mother like my godmother, who would understand me better, not hurt me. etc. I accepted that life KNOWS better what to send me and why. My mother learned not to be jealous of this other woman who was able to reach me and communicate with me more deeply than my real mother ever was able to. One day she realized that if her child could really talk to her and confide with her in the same way as with the "other woman", this would not come through demands and through the mere fact that it was through my mother's body that I appeared in this world. This physical closeness does not oblige me to any spiritual closeness with a person. Real closeness comes through love and understanding. When she learned to love me and understand me as I am, and when I learned not to expect from her to be something that she is not, we actually started communicating and developed a real sense of closeness to each other. This happened when I was already 32, very late. But this does not matter, because this was the longest and most important path of learning in my life (and also probably in her life). And this path would have been impossible without the presence of "the other woman". That's what I mean when I say that life always sends us what we need, even if we don't understand it at first. And whether our learning about real values comes through our parents or through other people in our lives, we all have to learn to love unconditionally - beyond our conceptions about family, relationships, good and bad, etc. We simply need to learn how to love and accept that all people and all that happens to us in life, including all the misfortune, comes exactly for that purpose - to take us out of our egoistic vision of the world, to teach us how to love everything and everyone, to teach us that this kind of selfless unconditional love is above and beyond anything else that we consider important in our lives. Finally, this love remains to be our only and last support, our anchor - after all else has died.

As it was in the life of the Buddha...

П.П. Всъщност съм съгласна с това, което се каза - че семейните ценности в бъдеще ще бъдат напълно реформирани. Все пак моето поколение, поколението с Плутон във Везни, сега е пораснало и започва наистина да реализира идеите и потенциала си. Това е мисъл, която съм споделяла много пъти на този форум. А сега пък и Сатурн е във Везни и транзитира през тази натална позиция на Плутон при много хора, така че нещата получават един допълнителен тласък на мунданно равнище.

Но реформата е не само при нас и в отношението ни към това, което трандиционно наричаме "хармонично семейство", а и в начина, по който възпитаваме децата си, ценностите, които им даваме за живота - защото от нашия пример зависи и как те самите ще се справят с подобни проблеми в своя живот. Мисля, че и там има много работа. И много от децата, които тепърва ще идват на тоя свят, ще се оказва, че знаят дори повече от нас по тези въпроси и са по-добре подготвени за човешките отношения - такива, каквито ще бъдат в бъдеще. Свободата ще играе важна роля в тях - и това съответства на епохата на Водолея, в която сега навлизаме след над 2000 години "разходка" в знака на Рибите. Не е случайно и че днес получавам огромно вдъхновение да пиша по този въпрос - днес, когато пак има стелиум на Нептун, Хирон и Луна във Водолей. Стелиумът идва при разпадаща се Луна, непосредствено преди новолунието в Рибите, което ще дойде след два дни, и където пак е замесен управителят на Водолея, Уран. Да видим какво това новолуние ще донесе.

Не счетох за нужно да побликувам последното в темата за астрология, защото всички споделени тук идеи се обединяват около едно общо ядро, което се опитвам да изразя, и нарязването им на части би лишило комуникацията от смисъл.

Редактирано от azbuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Или като е гарга, да е рошава. Седнах да превеждам от английски това, което съм написала по-горе:

Тази нощ имах сън, който беше много силно въздействащ и мисля, че беше свързан с теб (и разбира се с мен), затова ще ти разкажа за него.

Бяхме от известно време заедно с някакъв мъж и всичко беше много хубаво и за двама ни, но тогава, не помня какво се случи, но изведнъж се оказах за малко сама в неговата къща. Изведнъж той се върна и държеше едно малко момиче за ръката. Момичето беше много разстроено, погледна ме и каза: "Не харесвам тази жена." Искаше аз да си отида. Заболя ме сърцето, не заради мен, въпреки че и аз имах причина да се чувствам наранена - по-скоро почувствах болката на това малко момиче и това ме разстрои. Майка й й липсваше толкова силно, че тя ме отблъсна, защото бях "някаква друга жена". Също както човек реагира, когато е имал любима играчка, загубил я е, тогава опитали да му дадат друга в замяна, но човекът отблъсква всичко друго, всичко, което не е оригиналната му играчка. Ясно е, че тя не може да му бъде върната, но въпреки всичко човек настоява и отказва да приеме всичко друго. Така, поставяйки условието да "получи точно това, което иска", той затваря вратата, през която всякаква друга радост или любов може да навлезе в живота му.

Изведнъж картината в съня ми се промени. Мъжът го нямаше и в къщата имаше само някаква възрастна жена и един много, много стар мъж, за който тя се грижеше. Той беше много болен и лежеше на легло. И тази жена се грижеше за него и за двете малки деца - не защото наистина искаше, а защото беше нейно задължение, очакваше се от нея и дори мисля, че нещо й се плащаше, във всеки случай получаваше нещо в замяна, но това, което я мотивираше, не беше любов. Всъщност тя се надяваше мъжът най-после да умре, беше изморена от грижите за него и искаше да се оттърве от задължението към него и да започне да се радва на живота си. Не знам коя беше тя. Къщата беше богата, тези хора имаха всичко, също и много слуги, но това беше къща без любов. Същото малко момиченце живееше в тази къща заедно с малкия си брат. Имах усещането, че между сцената с мъжа в началото и сцената, която тъкмо описах бяха минали само няколко мига, беше нещо като преминаване от едната стая в другата - и двете ситуации изглеждаха да се отнасят към същата история.

Знаех, че това е продължението на същата история, защото все още ясно се открояваха в съзнанието ми думите на момичето, че "не ме харесва" - все едно беше станало преди две секунди. И наистина БЕШЕ така, но изведнъж мъжът го нямаше, само тази жена, която се грижеше за момичето по задължение, беше там. Можех просто да си отида, но усетих подтик да направя нещо друго. Отидох при момичето и го заговорих - нещо, което тя не беше очаквала. Тя беше свикнала хората да се грижат за нея по задължение, да притежава цялата тази собственост, всички тези слуги и да им казва какво иска и какво не иска, беше свикнала да изпълняват нарежданията й, беше свикнала с цялото това богатство, но не беше свикнала хората просто да говорят с нея - от сърцето си. И така аз реших да й покажа как става това, защото си мислех, че то може да й помогне. Отидох при нея и й казах: "Знаеш ли, имам да ти кажа само две неща и искам ти да ми кажеш много откровено как се чувстваш, когато ти казвам тези две неща. Нищо повече. И тогава ще си отида." Тя не искаше да ме слуша, но аз просто продължих и казах: "Кажи ми, как се чувстваш, когато ти кажа "Харесвам те". Просто си представи, че го казвам и кажи как се чувстваш." Тя не разбра напълно въпроса и каза нещо от сорта на: "Знаеш ли, мило е да ми кажеш такова нещо, но не ти вярвам." Тя мислеше, че *аз* искам да й кажа това - че я харесвам. Но тогава й обясних: "Не, това няма връзка с мен, просто си представи, че НЯКОЙ ти казва това. Някой ти казва, че те харесва. Как се чувстваш?" Тогава тя каза: "Чувствам се добре, но..." И мисля, че след това "но" тя пак искаше да свърже въпроса с мен и да каже, че все още не ме харесва, дори и аз да казвам, че я харесвам. Но тогава аз продължих: "Добре, сега си представи, че ти казвам, че не те харесвам. Как се чувстваш?" Тук тя можа да отговори веднага, защото не ме подозираше в неискреност и в опити да й се харесам. Отговори: "Гадно е да казваш това. Чувствам се зле". И тогава аз взех ръката й в моята, погледнах я в очите и казах: "Да, мила, чувстваш се зле и всеки друг човек би се чувствал зле, когато му кажеш това. И аз. Всяко човешко същество би се чувствало зле." За първи път имах усещането, че момичето се е отворило малко към мен, защото забеляза, че има нещо отвъд мъката й, на което се опитвах да й обърна внимание. Все още не ме харесваше, но изглежда разбра, че има и друга страна на нещата, която достига отвъд понятието за "това, което е мое, и това, което е твое", че има неща в живота, които са важни за всички хора - и очевидно, никой не беше говорил с нея за това. Тези ценности са различни от собствеността, но са нещата, които правят хората НАИСТИНА щастливи - неща като любов, взаимно уважение, уважение към чувствата на другите. Защото ако искам да нараня някого, тъй като аз съм наранена, то значи не знам нищо за любовта. И имам нужда да бъда научена на любов. Това е, което липсваше на тези деца, това е нещото, което липсваше от цялата тази картина на благополучие, в която живееха.

Жената, която се грижеше за децата като че ли ме разбираше, но мълчеше, защото виждаше, че момичето не е готово да разбере това, което се опитвах да й кажа. Възрастният мъж, който лежеше на легло, се обърна, погледна ме и каза: "Нищо не можеш да направиш, на това нещо му трябва много време." Той някак си се беше примирил с мисълта, че нещата в живота му са ТАКА - все едно нямаше друг начин. Погледнах него, погледнах жената и си казах: "Трябва да е ужасно да се живее така. Тя се грижи за него, защото иска да притежава собствеността му и защото грижите за него се смятат за правилното нещо в обществото. Той знае, че тя не го обича, но приема ситуацията, защото си мисли, че това е най-добро за децата. И децата за нещастни, защото не са им дадени истински ценности в живота. Те са презадоловолени с материални неща, имат слуги, имат всичко, но никога не поглеждат как живеят или се чувстват слугите им (примерно) - те живеят тази идеална картина на благополучие, но животът им е празен... Никой не ги е научил кое е наистина важно в живота. Дори не и майка им." Почувствах огромна жал към тези деца, но също така разбрах, че това е техният път на учене, техният избор. Аз идвах от едно друго ниво на опитност с всички тези мои идеи - и всичко това на тях им беше чуждо. Излязох и исках да си вървя вкъщи, да напусна тази къща. И по пътя си през огромната градина пред къщата срещнах същото момиче и едно момче, които се връщаха обратно след като бяха чакали с часове на портата на този "палат" - чакали бяха майка си да се върне. Правеха това всеки ден. Явно на този ден тя отново не се беше върнала, така че те се връщаха, очите им напълнени със сълзи, сърцата им свити от болка - и така ги видях за последен път. Погледнаха ме набързо, после отместиха поглед и ме подминаха. Нищо не можеше да се направи за болката им. Това е последното, което помня от съня.

Ние хората сме странен вид. Всъщност всичко ни е дадено в живота, но в крайна сметка се оказва че искаме едно определено нещо. Има любов, но не приемаме любовта, която ни се дава, а искаме любовта на един определен човек. И това ни прави нещастни в повечето случаи. Липсата на разбиране, че животът винаги ни дава това, което е добро за нас, дори и ние да не го разбираме. И животът най-добре знае кое е добро за нас. Почувствах, че мога да науча това момиче да дава и приема любов, можех да я науча на това, че Е обичана и никога не е сама - и че това никой не може да й го отнеме. Но тази история, която имах да й разкажа, нямаше да премине през филтъра на болката от загубата на майка й, който придаваше форма и цвят на всички други нейни опитности. Това беше всичко, което тя можеше да види - това, което беше загубила, което липсваше, но НЕ и това, което животът й даваше. И това беше нещото, за което осъзнах, че аз не мога да променя, защото то беше неин избор.

За собствения си живот съм открила, че тези фиксирани идеи за начина, по който нещата трябва да бъдат и трябва да идват към мен, са ме правили най-нещастна. Не в нещата заягащи семейството, защото това беше областта, за която тези деца и всички около тях в съня ми имаха своите фиксирани представи. Аз имах трудно семейство и въпреки че майка ми не ме напусна, родителите ми не са си изневерявали и никога не се разделиха, често страдах и се чудех дали майка ми ме обича изобщо - поведението й беше толкова травмиращо за мен. Но не съм идеализирала семейството си чак толкова, че да не мога да забележа хората, които МОГАТ да ми дадат любов и могат да ми помогнат в тези тежки времена и ситуации, въпреки че те НЕ са били мое семейство. Кръстницата ми например. Така че не бях идеалист в тази област на живота си, а в други области, които сега няма да споменавам. Но съм могла да видя това нещо - нещото, което прави много хора нещастни. Те вземат нещо, което принадлежи към този свят, дали предмет, дали някаква идея, дали някаква социална норма за това какво е щастието и как трябва да бъдат нещата, и поставят това над всичко останало, поставят го над любовта. Така мислят доста от традиционно настроените хора за семейството например. Толкова идеализират семейството, че спират да обръщат внимание на всички останали хора, стават много егоистични в благополучието си - така че животът трябва да ги научи по някакъв начин и, разбира се, им изпраща проблеми в семейството, за да видят, че има неща отвъд него, които са много по-важни и основополагащи за съществуването им. Като например любовта към всички човешки същества, независимо от класата и кастата, от която идват, независимо от това дали са част от семейството ни или не. Животът ни принуждава да преодолеем тази ограничена картина на реалността, която имаме. Затова Исус казва: "Който обича майка си и баща си повече от мен, той не е достоен за мене." Духовната любов се ражда от преодоляването на егоистичната любов.

Много съм благодарна на кръстницата си - един човек, който открих в определен момент от живота си. Тя няма деца, но цял живот работи с млади хора. И вероятно защото никой от тях не е наистина нейно дете, не развива и егоистичните инстинкти, с които майчиният инстинкт често се свързва. Като например отношението от сорта на "това са МОИТЕ деца и те са по-важни от всички други деца". Това много прилича на отношението на другата страна, която казва "това е МОЯТА майка и тя е по важна от всяка друга жена." В основата си тези мисли са егоистични, въпреки че ние сме склонни да свързваме такива мисли с любовта - погрешно. Това е една изкривена картина на любовта. Което не значи, че майките не обичат децата си или че деца, които казват такива неща, не обичат майките си, но те все още не са се научили да обичат. Те се учат на това чрез тази своя опитност. Любовта на кръстницата ми към мен беше в този смисъл напълно неегоистична. И всичко, което тя е направила за мен, е било неегоистично. Защото аз бях един от многото млади хора, които имаха нужда от нейната помощ и морална подкрепа - и тя ми даде всичко, което можеше. И не получи и не можеше да получи в замяна нищо друго освен любовта ми. Тя ме научи на уважение и любов към хората, помогна ми да развия духовното си виждане за нещата, тя беше човекът, който разкри света на музиката за мен, научи ме не само да пея, но и на много други неща, които оформиха личността ми по начин, по който никой друг човек не ми е въздействал през живота. Неслучайно хората у нас казват, че кръстницата е "майка пред Бога" - тя не ни учи на земните неща. Тя ни учи на духовни ценности и на духовен живот, докато физическата ни майка е по-често човекът, който се грижи за по-непосредственото ни, физическо оцеляване. Поне така беше в моя живот. Не може да се каже коя "майка" е по-важна. Без едната е нямало да дойда на този свят, без другата е нямало да порасна и да стана това, което съм като личност, като характер, и особено в духовно отношение. И за мен любовта значи приемане. Това е състоянието на духа, което ни позволява да приемем даровете на живота - такива, каквито са, приятни или болезнени. Приемаме например, че понякога не получаваме любов от най-близките си роднини, те не ни разбират толкова добре, но срещаме други хора, които могат да дадат на душите ни това, от което се нуждаят, за да оцелеят - това е щедростта на живота. Ако не я приемем, защото имаме някаква друга представа в главите си за това как ТРЯБВА да бъдат нещата, някаква социална норма, дали за семейството или за други неща, се правим много нещастни. И това е наш избор да сме такива.

Нещастието свързано с "майките ми" приключи, когато спрях да очаквам майка ми да е като кръстницата ми. Тя е такава, каквато е. Спрях да обвинявам живота, че не ми е пратил майка като кръстницата ми, която да ме разбира по-добре, да не ме наранява и т.н. Приех, че животът ЗНАЕ по-добре от мен какво да ми прати и какво не. Майка ми се научи да не ревнува от тази друга жена, която можеше да ме достигне и да общува с мен много по-дълбоко, отколкото майка ми някога изобщо е можела. Един ден тя осъзна, че ако детето й наистина може да говори с нея и да споделя с нея по същия начин, както с "другата жена", това не идва в резултат на претенции и чрез простия факт, че чрез тялото на майка си съм се появила на този свят. Физическата близост не ме задължава на духовна близост с един човек. Истинската близост идва чрез любовта и разбирането. Когато тя се научи да ме обича и разбира такава, каквато съм, и когато аз се научих да не очаквам от нея да бъде нещо, което тя не е, в действителност започнахме да общуваме и развихме истинско чувство на близост една към друга. Това се случи, когато вече бях на 32, много късно. Но това няма значение, защото това беше най-дългият и най-важен път на учене в живота ми (и вероятно и в нейния живот). И този път щеше да е невъзможен без наличието на "другата жена". Това имам предвид, когато казвам, че животът винаги ни праща това, от което се нуждаем, дори и да не можем да го разберем в началото. И независимо дали ученето ни за истинските ценности в живота идва чрез родителите ни или чрез други хора в живота ни, ние всички имаме да се научим да обичаме безусловно - отвъд всякакви представи за семейство, връзки, добро и зло и т.н. Просто имаме нужда да се научим да обичаме и да приемаме, че всички хора и всичко, което се случва в живота ни, включително и всичките нещастия, идва точно с тази цел - да ни извади от егоистичното ни виждане за света, да ни научи да обичаме всичко и всички, да ни научи, че тази безличностна, безусловна любов е над и отвъд всичко друго, което намираме за важно в живота си. Накрая тази любов си остава последна наша опора, наш пристан - след като всичко друго е умряло.

Както е било в живота на Буда...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Или като е гарга, да е рошава. Седнах да превеждам от английски това, което съм написала по-горе:

Това имам предвид, когато казвам, че животът винаги ни праща това, от което се нуждаем, дори и да не можем да го разберем в началото. И независимо дали ученето ни за истинските ценности в живота идва чрез родителите ни или чрез други хора в живота ни, ние всички имаме да се научим да обичаме безусловно - отвъд всякакви представи за семейство, връзки, добро и зло и т.н. Просто имаме нужда да се научим да обичаме и да приемаме, че всички хора и всичко, което се случва в живота ни, включително и всичките нещастия, идва точно с тази цел - да ни извади от егоистичното ни виждане за света, да ни научи да обичаме всичко и всички, да ни научи, че тази безличностна, безусловна любов е над и отвъд всичко друго, което намираме за важно в живота си. Накрая тази любов си остава последна наша опора, наш пристан - след като всичко друго е умряло.

Здравей azbuki.Няма как ,а и не се опитвам да разбера посланието на писмото ти докрай.То е част от твоят филм ,на твоят живот,затова го възприемам като литературна творба.Силно е и искрено.Въздействува .А извода ,който си направила е наистина общочовешки.Казваш,че на 32 ти е просветнало за това.Има и по-тежки случаи.Понякога хората си отиват отвъд ,без да разберат тази простичка истина ,че всичките им проблеми са в резултат от безлюбие.Че не е нужно да търсим любовта от вън.Че една от нашите задачи е да се научим да обичаме.Много често заменяме представата за любовта и обичта(не са равнозначни тези понятия,но друго искам да кажа,затова ги смесвам)с грижа.За нас се грижат и мислят,че това е любов,ние се грижим и също слагаме равенство.И загледани в усърдието да дадем грижа,често формализираме нещата и ги свеждаме до нашето трябва,с което всъщност убиваме любовта и тя си отива.А любовта тече най-добре,когато тече свобдоно,без ограничението на трябва и нашите правила и стереотипи.Е,аз го осъзнах на 46.Така,че ти вървиш с по-бързи темпове.Успех.

Поздрави.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Сега съм почти на 34. Но времето няма значение.

Радвам се, ако съм полезна на някой с написаното. Тия дни са много особени. Господарите на днешния стелиум и на идващото новолуние, Уран и Нептун, са във взаимна рецепция - "говорят" си. И понякога и нас ни карат да говорим...

Редактирано от azbuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ако човек е центриран в себе си и знае (поне частично) кой е и накъде върви,

ще узнае и с кой иска да бъде.

Ако човек е свободен (поне донякъде) от собствените си слабости и не се води от мимолетни страсти,

ще има истинска свобода да избира партньор и да създаде хармонична връзка.

Колко простичко,каратко и ясно е казано и колко трудно,понякога непосилно е да се постигне тази хармония в себе си,особено когато дълго време си подтискал същтността си от незнание.Именно този вътрешен център ми е трудно да наместя сега.Понякога ми се струва,че ще се удавя в собствените си слабости,за които дори не съм подозирала,че нося в себе си.Започне ли почистването на дома,винаги се спречкваме с купища боклуци,които не сме забелязали преди.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest azbuki

Ами прекалено дълбоко са залегнали разни щампи в главите ни, които все ни карат да търсим да прилепнем към някой, да си направим щастието зависимо от него, да си мислим, че не можем сами. И е много труден този баланс между това да можеш да си с друг и да се наслаждаваш на това да си сам. Повечето хора го избиват в крайности - или не могат изобщо да са сами, или пък толкова се влюбват в самотата си, че се затварят за света.

Много е хубава книгата "Сродните души" по Едгар Кейси. Има я на българския книжен пазар. Това, което най-много ме впечатли в тълкуванията, които даваше Едгар Кейси на хората, които питаха за отношенията си и за "сродната си душа", е, че почти на никой не каза това, което той очакваше. Вместо да каже: Твоята сродна душа е там и те чака или ще я намериш еди кога си (седи си и чакай тоест), казваше "ами вече сте срещнали много такива, но искате ли наистина да се съберете с някоя от тях?" А често пък изобщо не говореше на хората за сродните им души (които са много), ами им казваше да разберат първо какво искат да направят с живота си, да развият талантите си, да поемат по пътя си - и че правилният партньор едва тогава може да се появи. На една жена примерно съвсем ясно си й каза, че може да се посвети на професията си, където да прояви творческите си дарби и че това ще й носи голямо удовлетворение, но и че може да избере сега да се омъжи за човека, който иска това от нея и че и там ще е много щастлива и доволна като майка. Изборът беше неин - за едното или за другото, но за двете заедно й рече, че няма да може да ги реализира, най-малкото не с този човек и не сега.

Ние често си живеем с мисълта, че там някъде има един единствен човек, който е за нас и "ще ни спаси". А всъщност има много хора, от които много са ни сродни души и в зависимост от това над какво решим да работим в живота си, ще се появи един или друг партньор. Аз съм прекъсвала досега много отношения заради това, че съм виждала, че не сме на един път с човека, макар и да има чувства. Имало е самотни моменти в живота ми, в които съм се питала дали да не съжалявам за това - но не, не съжалявам. За всеки човек е на първо място най-важно да намери своя път и своята мисия, а по този път партньорът, ако е нужен, се появява сам.

Затова има и дълбок смисъл изказването, че първо е нужно да сме центирани и вътрешно свободни, наясно със себе си, за да можем да срещнем и разпознаем партньор, с който да можем да не сме в обичайните за днешно време отношения на зависимост. Особено при хора с много таланти, това по-трудно става, защото талантите искат време да се разгърнат и подходящите партньори по този път са по-малко, но ако човек иска нещо стойностно в живота си, а не заместители и ментета, струва си и да почака малко. А междувременно работа има за целия китайски народ, няма да му е скучно. Междувременно, както казва Едгар Кейси, може да работи колкото си иска над себе си и над дарбите си, с които може да е полезен на света.

Редактирано от azbuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ами прекалено дълбоко са залегнали разни щампи в главите ни, които все ни карат да търсим да прилепнем към някой, да си направим щастието зависимо от него, да си мислим, че не можем сами. И е много труден този баланс между това да можеш да си с друг и да се наслаждаваш на това да си сам. Повечето хора го избиват в крайности - или не могат изобщо да са сами, или пък толкова се влюбват в самотата си, че се затварят за света.

Да,много точно казано thumbsup.gif

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всъщност избираме ли партньор или ни се пада точно такъв, какъвто ни трябва.

Какво е половинката? Наше допълнение. Ставаме едно с нея и напълно ни облива любовта единствено, когато приемем своята половинка докрай.

Когато приемем с любов всичко добро и "лошо" в нея.

Когато се слеем и обединим. Когато се отдадем и забравим да браним отделността на илюзорното си аз.

Как изглежда това на практика. Изпитваме удоволствие, когато партньорът ни е с нас. Изпитваме удоволствие за партньора си и когато е далеч от нас поискал усамотение.

Обичаме партньора си, когато ни облива с внимание. Обичаме партньора си и когато е кръшнал с чужда половинка.

Интересно, нали smile.gif

Редактирано от БожидарЗим

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×