Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Иво

Първи крачки в духовния Път

Recommended Posts

За първите си крачки ,някои хора може да не се сетят и цял живот.

Защото те нещата се случват ,за да ни покажат защо сме тук ,но много често ние не мислим върху тях и не ги познаваме.

За първи крачки в духовния път като проявление ,при мен се случи на 13 год ,когато взех една колода карти ,наредих една фигура и казах че мога да казвам бъдещето :).Но това съвсем не е духовно нали?Само дето после редица събития ,случки и т.н.Докато дойде момента на осъзнаването на реалното търсене на знанията ,на разпознаването и сега лентата на живота на обратно ,за да може да преосмислиш и разбереш какво се е случило.Всъщност да го видиш,да усетиш себе си и да продължиш напред със бързи крачки.Да отсееш плявата от зърното ,както се казва :).

Затова има една дума ,че стареца преосмисля живота си преди да умре ,за да извлече поуката.

Не трябва обаче да ставаме старци.Лентата на живота трябва да се връща периодично ,за да се виждат нещата всеки път в нова светлина.Дребни и незначителни случки понякога се оказва ,че са отключили в нас нещо ,което може да осъзнаем едва днес.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Коя е първата ми крачка в "духовния път" - не знам. А и не си деля пътя на духовен или не, наричам си го "път". Всъщност няма значение, въпросът е ясен. За себе си го формулирам като първите проблясъци на осъзнаване, които мога да вкарам във всекидневното си разбиране за света.

Имам един много ярък сън. Бях много малка. Не помня на колко, някъде преди ранния пубертет. Може да е малките класове, може предучилищна... Не помня. Съня обаче го помня все едно съм го сънувала вчера. Една планина, само скали и небе, без трева, един стръмен склон. По него вървя аз - нагоре, и други хора на разстояние от мен и през цялото време чувам думи в главата си, които си превеждам като "Болка, зов на сърцето", кънтят хем в мен, хем над мен, във въздуха, много обемни като звук, идващ отвсякъде. От време на време се търкалят огромни камъни надолу. Ние вървим нагоре. Нищо друго. Събудих се с особено чувство. Объркана. Разказах го на майка, тя каза "Не знам. Болката на сърцето според мен е влюбване. Но ти си малка да сънуваш такива сънища. Да не сме гледали някой филм?". Сънят не беше нищо особено, но чувството което ми остави беше неописуемо - не влюбване, нито филм, а някаква космическа тъга, толкова безмерна, че направо ме смаза, въпреки, че си бях едно малко човече. По-късно ми се струваше, че думите, биха могли да са други, но това си зависи от понятийния апарат с който човек разполага в момента. После сънувах често звезди, вятър, езерната област - едно място дето все ходя, понякога и докато си стоя, ей така за миг, много летене :) и пак имаше от това чувство на космическа тъга. И сякаш тръгнах да търся дома си.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Интересно! Сънят, който остави най-силно впечатление в мен както аз го тълкувам е с подобен смисъл, макар че чувствата бяха коренно противоположни. Той се случи някъде преди 12 години, бях на около 20-21 години, не знам точно, но бях студент по това време. В съня дойдоха някакви хора, които не познавам, те дойдоха на прага на апартамента в който живея, почукаха. Аз им отворих, от тях струеше такава доброта, мекота и любов, каквито никога в будния си живот не съм виждал. Не можех да повярвам в съня си на тази реалност, тя беше така прекрасна, неземна любов струеше от тях. Исках да остана в този миг завинаги, такова вдъхновение почувствах в този сън. После се събудих със съжаление, че това е било само сън. Седмици наред си пожелавах да преживея отново същия сън. Опитвах се да го тълкувам. Те дойдоха на прага на дома ми, показаха ми рая и ме призоваха. Това събуди душата ми, вече никога нямаше да бъде същото както преди. Копнежът към нещо по-висше, по-красиво, макар и едва забележимо, но се усилваше, започна търсенето. Но тогава бях неориентиран още и си оставаше само като смътно усещане за недостиг на нещо въпреки всички външни удобства, които имах. Никога не съм се интересувал от сънища, не съм ги помнил, не съм ги тълкувал, и сега не проявявам интерес. Но този сън няма да забравя никога.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

При мен много повърхностно започна всичко . Просто най- добрата ми приятелка си хвана гадже , което се занимаваше с разни духовни упражнения и бойни изкуства и я накара да започне тя самата да започне с йога . Изведнъж бях зарита с всякакви духовни книги и езотерика покрай тях . И аз самата се почувствах толкова заспала и не в час , че започнах сама да си купувам и интересувам .

Майка ми си купи" Книга на здравето "на Петър Дънов и много екзалтирано ми съобщи :

-Ина вземи да прочетеш тази книга .

После стана така ,че една по една попадаха различни книги при мен . Започнах и самата аз да си купувам неща , които ме интересуват . С други мои близки приятели говорехме много на езотерични теми . И изведнъж се почувствах толкова изостанала . За 1 година , прочетох огромно количество книги . Без да обсъждам вече с никой нищо ,някакси се затворих , дори и малко говорих , но много разсъждавах за определени неща , които не можех да си обясня , а много исках да намеря разни отговори . Просто почувствах собственото си събуждане и желание за някаква разумност в живота ми .

И все пак толкова миниатюрна частица познание си имам , когато попаднах тук беше като разцъфтяване на всичките ми желания за разбиране , за взаимодействие . Всичко , което съм насъбрала , най- сетне да споделя и да развия .

Аз съм в началото , така , че не е много интересно . :)))

А пък сънищата, имам вече много сериозна колекция от "космически сънища". Просто винаги съм ги приемала за нещо много нормално .

Забравих да спомена и баща ми , който е художник и в крайна сметка всичките ни дълги разговори за изкуство имаха абсолютно езотерично значение . Безкрайно дълги лекции ми е изнасял , които не мога да заменя с нито една книга . Просто имам късмета да съм дете на невероятни родители .

Те самите имат много духовни търсения и няма как и аз да не попадна в духовното .

Редактирано от Инатари

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ОК.Конкретика, добре.

Първия ми съзнателен контакт с духовното(поне в този живот) беше когато бях на около седем с молитва пред иконата на Богородица.

Аз пък на 7 отрекох иконата на Богородица, както и статуята на католическата ми баба.

Конкретика.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моите първи крачки в духовния път може би започнаха в първите ученически години, когато посещавах всякакви най-разнообразни кръжоци към тогавашния пионерски дом. Или може би с любовта ми към животните. Или може би по-рано когато започнах да се уча да свиря на пиано. Или може би още преди това, когато още от най-ранна възраст с брат ми споделяхме всичките си играчки и думи като "това е мое" и "това е твое" не съществуваха. А може да е било и преди това...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вярвам, че първите осъзнати стъпки само помним...

Човек се ражда със знанието.

Докосването до музиката е първата стъпка... понякога още в майчината утроба...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Хубаво е човек да има крайна цел, към която да върви, но важното в крайна сметка си остава пътуването.(Урсула Ле Гуин)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

........... очакването за нея ..........

Стани и свърши нещо полезно-работата е част от коана!(Хакуин)

...Шудрите в черната Юга са на черна земя,

Опияняваща като вино, горчива на вкус.

Като труда, с който тя ги обвързва...

....

Нима наистина мислиш, че съзнанието умее бездействие...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Разбира се.

Може би първата крачка е да разберем, че ние сме сенки.

Сърбят ме пръстчетата да напиша онова, което мисля, но ще се въздържа и само ще кажа че... процеса е необратим ))

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Многоуважаемата Елена Петровна отново ни е дала точни и ясни насоки за пътя на духовното ни развитие, отличаващи се с поетичен език и яснота.

Безпристрастният търсач на знание може би ще оцени полезността на текста.

Отломък 1 http://www.palitrabg.net/15h.htm

Отломък 2 http://www.palitrabg.net/16h.htm

Отломък 3 http://www.palitrabg.net/17h.htm

Редактирано от Вендор

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Ла Горда

Избягвай похвалите, о, благоговейни: похвалите водят към самоласкаене. Твоето тяло не си ти самият, твоето истинско Аз е безтелесно и не ще го затрогнат нито похвали, нито осъждания.

Самодоволството прилича на висока кула, на чийто връх се е покачил надменен глупец. Там се е затворил той в гордо уединение, ненаблюдаван от никого освен от самия себе си.

Сей добри дела и ще пожънеш техните плодове. Бездействието в делото на милосърдието се превръща в действие на смъртоносен грях.
За да достигнеш нирвана
е небходимо да добиеш самопознание, което е рожба на дейна любов.

Уподоби се на търпеливия, кой то не се бои от несполуки и не се домогвай до успех.
Облечи се в постоянство, подобно на този, който търпи докрай.

Този, който се облича в смирените одежди на нирманакая, той се отрича от своето вечно лично блаженство, за да съдейства за спасението на човека. Да достигнеш блаженството на
нирвана
и да се отречеш от него - това е последната стъпка, най-възвишената по Пътя на Себеотричането.

Знай, о, ученико, това е "Съкровената Пътека", избрана от будите на Съвършенството - тези, които се жертват от състрадание към по-слабите души.

Знай, че нито едно усилие, дори и най-малкото, насочено към добро или зло, не може да изчезне от света на причините. Дори и леко издигналият се дим не остава без следа. "Жестоката дума, казана някога в миналите съществувания, не се губи, а се връща отново и отново"
. На пиперено дърво не цъфтят рози и сребристият цвят на благоуханния жасмин не може да стане трън. "Днес" ти можеш да създадеш условията за твоя "бъден ден".

Само от цвета на Себеотричането израства сладкият плод на окончателното Освобождение.
Бездействието - поради себелюбив страх - донася само лоши плодове.

Благочестие, което е себелюбиво, е безцелно. Човек, който не е изпълнил своята определена мисия в живота, напразно е живял.
Бъди смирен, ако искаш да постигнеш Мъдрост.

Бъди още по-смирен, когато си придобил Мъдрост.

Бъди като океана, който приема в недрата си всички потоци и реки. Могъщият покой на Океана си остава неизменен: той не ги чувства.

Укротявай чрез божественото своето низше Аз.

Сдържай Божественото чрез Вечното. ?!???

Наистина, велик е този, който е убил в себе си желанието.

Още по-велик е онзи, в когото Божественото Аз е умъртвило дори самото знание за желанието.

Пази низшето да не оскверни Висшето.

Пътят към окончателното освобожедение е в Тебе.

И все пак този път започва и свършва вън от твоето Аз
<A href="
.

...изборът е твой.
:feel happy:

Мисля, че отсях зрънцата
:rolleyes::D

http://www.palitrabg.net/16h.htm

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

За тези, които се интересуват от комбинацията от астрологията и духовно развитие препоръчвам книгата на Алис Бейли "Подвизите на Херкулес".Книгата дава стъпка по стъпка предизвикателствата и уроците, които усвоява ученика по пътя на колелото на зодиака.

http://www.spiralata.net/booklist.php?fiel...&Letter=%C1

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Моята история е толкова дълга ,че няма да ми стигне цял ден да я напиша.

Да кажем,че всичко започна преди около 7ем години...Случиха се няколко неща с мен,които просто ме накараха да търся отговори на това ,което стана.Така тръгнах по този път!Препатих и изпатих 10000 -ди пъти ...губех и печелих...Нищо ,че съм малка ...Доста видях и рискувах ,като тръгнах по тоя път,но ми даде ценен урок!

Сега продължавам,нещата станаха случайно....Исках отговор ,но след отговора дойде въпрос ...до като не открих,че това е "нещото" с което искам да се занимавам...(не професионално) и така започна моята история :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато бях малка, на около 7 години, помня как седях пред огледалото и се взирах в себе си. По това време беше много модерен парфюмът B.U. , което ще рече- бъди себе си. Аз толкова пъти съм се чудила - какво, да му се не види, значи това "бъди себе си", та нали аз съм себе си, как може да не съм себе си...? Какво искат да кажат тия хора? (които са измислили парфюма). И така дълго време все се чудех, почнах да се чудя и коя съм аз, че да не съм себе си, знаех, че съм себе си, но коя по-точно?

Така седях един ден пред огледалото, в кулминацията на моето чудене, когато този въпрос толкова ясно и дразнещо ме занимаваше - виждам се в огледалото, виждам едно лице, познавам го, знам - това съм аз, но коя съм, коя...???(или кой)

Не помня дали беше след време или преди това... почина една роднина на баба ми, която живееше у тях. Аз нямах някакъв особен контакт с нея, тя беше стара жена, живееше на долният етаж в къщата на баба, на празници когато се събирахме, й потропвахме от горе и тя се качваше при нас. Нямам много спомени освен един много ясен, как ме научи да мета, научи ме, че като мета е по-добре да събирам сметта на малки купчинки, които после една по една да смета в лопатата...така и правех.

След време леля Стоянка почина,лека й пръст,(беше леля на баба). И този ден помня, как се бях запътила за горния етаж, където беше положено тялото й. Всъщност май не бях много наясно какво се случва в къщата. Тъкмо понечих да си събуя обувките, горда от себе си, че този път не съм забравила да го направя преди да вляза в къщи и майка ме спря...не се събувай. Не се събух, влязох, а в стаята където обикновено се събирахме да ядем, гостната, на мястото на масата беше ковчегът на леля Стоянка, а тя лежеше вътре, обградена от венец от чимшир и цветя. Телевизорът беше покрит с кърпа, не знаех защо, беше ми странно. Имаше още някакви хора, които не познавах. Една жена беше много разстроена и плачеше и сложи цвете или здравец или чемшр, не помня вече, в ковчега. Не разбирах защо е толкова разстроена, мисля, че не осъзнавах смъртта, въпреки, че я виждах. По-късно беше погребението, мен не ме взеха, макар че ми се искаше да отида, все пак не бях изразила желание, хората изглеждаха твърде сериозни.

Помня по-късно, един човек на долния етаж, държеше кръст, черен, и го надписваше с бели букви... Мисля, че печката бумтеше, трябва да е било зима.

Доста време след смъртта, може би около година, лежах в леглото си една вечер и си спомних леля Стоянка, тя беше мъртва...но какво значи това, какво значи, че е мъртва? Как така, няма я? Никава? Къде е отишла, какво е станало с тялото й, как може нещо, което е било, което е съществувало, изведнъж да спре да съществува??? Как е възможно да няма нищо, абсолютно нищо?! Не мога да си го представя, къде е ляля Стоянка, къде, не може просто така да изчезне, не може човек да живее цял живот и просто ей така да си изчезне след смъртта...не мога да го проумея...разплаках се, стана ми тъжно за леля Стоянка, стана ми тъжно защото не разбирам какво се е случило, а исках да разбера...и плаках, плаках много, беше ми много тъжно.

Когато бях още по-малка, много, много малка, още в детската градина, изпитвах такава голяма обич към майка ми, че използувах какви ли не суперлативи, които никога не ми изглеждаха достатъчни, че накрая винаги стигах до "обичам те колкото цяяяяялата вселена, безкрайно много..." и като казвах цялата вселена и аз сама не можех да си я предствя, просто чувстах безкрайно много и знаех, че това което си представям не е всичко и имам точно това, което не мога да си представя, в предвид. Точно един такъв момент също съм запазила в спомените си, как седя гушната в нея и двете си казваме взимно колко много се обичаме...или това може да е било малко по-късно...по-късно от момента, когато я попитах дали вярва в Бог, а тя ми каза, че вярва в някаква сила, която стои над нас. А тогава тя на свой ред ме попита дали аз вярвам в Бог или в какво вярвам, а аз си представих също една сила, която е обширна колкото целия космос и отвъд него, някъде далеч, голяма, свтла(за това не съм сигурна дали не е от по-късните ми представи). Не помня кога съм се простила с представата за Бог с образа на човек, даже сякаш никога не съм я имала. Мисля, че просто защото родителите ми никога не са ми я насаждали. Представата ми за Бог е може би възможно най свободно изникнала, никой не ми е разказвал какво е, родителите ми са споделяли своето мнение, как те си го предстват, какво те мислят, но никога не са ми казвали какво е.

Помня още един миг от детството ми, точно кога е било нямам спомен. Беше един ден от лятната ваканция, когато бях на село, при другата ми баба и се разхождах из двора. Беше малко облачно и това явно много тормозеше баба и тя все се пооплакваше от време на време, тя не обича да е студено, обича като напече слънчице, обикновено даже и през лятото ходи с жилетка и вълнени чорапи... Не исках да и е зле, затова почнах да пея на слънцето, малко тихичко, за да не ме чуе или да не ме чуе някой съсед, че ще ме помислят за луда, но пеех на слънцето и на облаците "моля те слънчеце покажи се и вие облаци отдрпнете се, за да се покаже слънчицето(не знех към кого точно трябва да се обрърна - дали към облаците или към слънцето), покажи се слънчице, че да не се сърди баба, моля те покажи се.." и така си попях малко, а вътрешно се молех, не с думи, а с душа, опитвах се да претворя молбата си в истина, опитвах се да направя това, което искам истина. Така пях известно време, след което спрях, май почаках малко без нищо да мисля, а само се надявах и слънчицето не след дълго, може би минута две и се показа! Бях толкова щастлива! Втурнах се из двора да диря баба и като я намерих и почнах да й показвам, бабо виж, слънцето се показа, аз му пях и то се показа( последното не помня точно дали го казах). Защо разказвам тая история - за мен тя беше ясно доказателство, че имам връзка с природата или с някого, че мога да направя нещо, показа ми нещо което само съм предполагала. Това беше толкова малко доказателство, но го бях направила от сърце, ето че още го помня. И друг път съм правила такива опити, но не винаги са били успешни. А това са толкова обикновени опити, толкова обикновени, че хората не искат да им повярват. Понякога и аз почвам да мисля като хората и не вярвам нито в малкото, нито в голямото, защото просто абсолютно нищо не ми се случва. Само, че това ми става толкова безсмислено, че пак почвам да си вявам в това, в което винаги съм си вярвала.

Никога не са ми се случвали чудеса, такива каквито съм си ги предствала и мечтала или такива каквито биват описвани от други хора. Само че съм безкрайно благодарна за чудесата които не съм очаквала, за чудесата, които са толкова обикновени, толкова малки, че се чудя дали думата чудо е подходяща.

Като бях малка, особено се надявах на чудеса и особено много исках да съм специална(по-късно в тинейджърската ми възраст исках да съм вещица и даже очаквах, че като стана на 16 нещо ще се случи, почти бях убедена, само го чаках...нищо не се случи.) Едно от интересните неща, които можеха да доведат до чудо(или сензация за мен) беше НЛО. Беше ми интересно и се заглеждах в предаванията по телевизията, даже накарах татко да ми купи една книжка за НЛО, въпреки съпротивата на майка ми, че съм много малка. Така и не я прочетох...така и си имах страх НЛО да не ме отвлече, въпреки че никога не бях виждала. А един ден в училище всички бяхме много развълнувани, защото над града към 8 вечерта на предния ден, някои били видели някакъв свтещ обект - НЛО. Така ме беше яд, че не съм го видяла...никога не съм виждала такива чудесии.

Бях 6. или 7. клас...на село, лятната ваканция, бях си сама из двора, не правех нищо, когато се почука на врата. Отивам да отворя, още от процепа(за пощата) познавам вуйчо(на майка), познах го, отварям му, а той ми вика...май не ме позна, а? Естествено, че го бях познала...бях видяла само очите му през процепа, само че той така се беше стопил, доста, доста килограми беше изгорил. Сигурно е бил много доволен, това само че, на мен не ми беше направило особено впечатление. За разлика от баба ми, тя е пълничка и цял живот се опитва да отслабне(като повечето пълнички хора). Ето, че се запозна с книгата на Лидия Ковачева, на Петър Дънов...поотслабна, въпреки че май все си връща килограмите, но все пак прави по един ден в седмицата глад, а дядо ми който е по-слаб и от мен самата, кажи речи кожа и кости, не яде също, за подкрепа. Вуйчо също си върна килограмите. По-важото, което се случи с баба и ми направи особено впечатление, беше промяната и в начина на мислене. За мен беше забележим(след няколко години). Преди баба беше много строга, но сега вече се държи много меко, не знам дали е заради мен самата или заради книгите, но може би и заради двете. Това, което преди години не би приела и би осъдила, сега не би го направила.

Така докато бях на село, понеже обичам да се ровя из къщата от малка, почнах да се ровя и из книгите на Ковачева, после и на Учителя. В осми клас направих първият си опит за гладуване...как ми беше премаляло, и главата ме болеше, а бях цял ден на училище, защото имах занималня...вече само чаках да се прибера в къщи и като се прибрах здраво се наядох...но това са подробности. От тук започва животът ми с Петър Дънов, толкова неща грешно съм направила, понякога си мисля че щеше да е по-добре никога да не го бях чела...толкова добре се разбирах с живота когато бях малка, толкова добре правех всичко!!! Когато четях Учитля в началото, имаше нещо което не ми харесва, говореше токова разумно, но все споменаваше Бог...Защо, постоянно споменава Господ? Това ми звучеше някак много религиозно, а аз не съм религиозна, не обичам да говоря за Бог, защо той толкова често го споменава...Само че продължавах да чета, не можех да спра или ако спирах, след време отново се нахвърлях върху някоя книга и четях даже и без да рабирам какво чета. След време почнах да разбирам това-онова, но и все още не всичко ми е ясно. Преди много се ядосвах, защото понякога ми се струваше, че си противоречи и уж съм намерила няакъв отговор, а след време се оказва, че не е така. По-късно се примирх като разбрах, че той е говорил на различни хора, мислещи на различни нива. Колко ли още много ще има да разбирам, преди си мислех, че знам много неща, а днес понякога си мисля колко малко знам и как ми се иска да съм била на лекциите на Учителя, да го чуя как говори, да го попитам и той да ми разясни това, което не ми е ясно...как ми се иска да съм поживяла малко край него.

Вървя днес по някакъв път, но дали е този, който ми е предписан от Бога, нямам никакъв опит с окултното, с висшите сили и знание, не мога нищо, не мога даже правилно да се храня, не мога да се пречиствам, не мога да се концентрирам, понякога само като си кажа "мога" и се получава нещо, което трябва да свърша по задължение. Понякога сякаш е по-добре да забравя за тези неща и да гледам живота с очите на обикновен човек, който не вярва в това, така и правя понякога, но и така не съм доволна. Не искам да оставям това, което обичам, това което е било с мен цял живот...Едно със сигурност научих досега - когато искам нещо наистина силно, с цялото си сърце, ако е волята Божа то ще се осъществи, това съм изпитала и това мога да кажа. Само дето изпаднах в противоречие - не знам какво да искам, вече не знам какво да искам, защото когато получа това което искам, пак не съм доволна и щастлива. А вече сякаш не искам и да съм щастлива. Какъв е смисълът да си щастлив след като после пак си нещастен или пък какъв е смисълът да си щастлив ако постовянно си щастлив, става скучно.

Това е пътят ми дотук приятели, с няколко прага. Радвам се, че сте прочели всичко, ако сте го направили, защото всяка дума е важна за мен, всяка дума, която съм споделила и която съм запазила за себе си, защото както е написала Айн Ранд в една своя книга: "Най-хубавите думи са неизречените!"

Поздрави!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Здравей мила Бобаля! Добре дошла!

Много искрено и прекрасно споделяне, благодаря ти!

Всички ние, сме обикновени хора, всеки със своите си противоречия, задачи, стремежи... Всички си имаме свой Път и той си е важен, индивидуален за всеки... И всеки си го върви сам, само с помощта на Един-твоят неизречен Бог...

Знай, че в стремежа да разберем противоречията израстваме, живеем. А окултно знание е онова скрито вътре и колкото и мъничко да е, то си е само твое и важно за теб...

Радвай се на Живота, такъв, какъвто Е, защото той ни носи по нещо всяка минута...

:3d_046:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×