Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Мари

Доверието!!!

Recommended Posts

...

Ако обичаш някого , не е добре да му имаш доверие, трябва да вярваш в него, в неговото добро , в неговото зло, в красивото му и в грозното му.

Доверието ,както и очакването много често водят до разочарования.

...

Това може би не го разбирам добре или може би не съм съвсем съгласен с начина по който го разбирам...

Трябва ли страхът от това да се разочароваме, да ни прави недоверчиви към някого? Това ли трябва да е мотивът за недоверието ни? Според мене е нормално да нямаме доверие на някого, за неща, които сме преценили, че не отговарят на интересите и възможностите му. Но не трябва да намесваме страха от разочарование. Освен това и при доверието, и при очакванията оценката си е наша. Другия може да не оправдае доверието и очакванията ни, но разочарованието ще дойде от това, че нашата собствена оценка се е оказала неправилна. Причината ще бъде в нас самите. Другият може и да е допуснал погрешка, но това реално няма отношение към нашето разочарование и страдание.

Не трябва, но за съжаление често това се получава.

Всъщност доверието само по себе си не подлежи на оценка, а очакването от положеното доверие е това ,което води до разочарование.

Грешките на другите , да, нямат отношение с нашето доверие, но за да не се натоварваме с последствията им, можем да си спестим доверяването. А това може да е и страх, може да е и предвидливост.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ние трябва най-първо да отстраним всяко съмнение от нашия ум. Съмнението в истинския живот не носи никакво добро. И в съвременния живот има хиляди причини да се яви съмнение у нас. Как може да очакваме от другите хора това, което те не могат да проявят в даден момент? Може ли вие да очаквате от ябълката зимно време плодове? Ще ѝ се разсърдите ли, че тя не е била достатъчно милостива и учтива към вас? Няма защо да ѝ се сърдите, защото тя ще ви каже: „Не навреме сте ми дошли на гости“. Някои от съвременните хора живеят в пролетта, други в лятото, трети в есента, а четвърти в зимата. Някои казват, че всички хора са еднакви. Не са всички еднакви. Някои образуват група от вариации, други от пермутации, а трети от комбинации. Същото се казва и във вашия външен закон, който е подобие на вътрешния, понеже долното, земното, е подобие на небесното. Ако вашето сърце и вашият ум говорят за един предмет едно и също нещо, приемете тази истина без никаква резерва, без колебание: всяко колебание ще бъде в ущърб на вашия прогрес. На съвременното общество именно това му липсва – то няма достатъчно вяра в себе си, вяра положителна, вяра без съмнение. Едно време, когато Господ създал света, тогава вярата и знанието, които били две богини и сестри горе в Божествения свят, решили да слязат долу, да помогнат на човеците. На небето те се познавали и се обичали, но като слезли на земята, едната влязла в ума и там се облякла според закона на ума, а другата влязла в сърцето и се облякла според закона на сърцето. Като ги впрегнали хората на работа, те мили паници, кълцали лук, готвели месо, и лицата им станали толкова грозни, че сестрите не могли да се познаят. Казва някой: „Аз имам вяра“. Да, вяра, която готви лук, която пържи месо, която мие паници, която се бори със съмнение. Тъй и тия две сестри, вярата и знанието, не се познали и почнали да се карат и да се препират: коя е първа, вярата или знанието? И така целият свят се разделил: едни взели страната на вярата и станали религиозни, а други хора взели страната на знанието и станали материалисти. И започнали бомбардиране: „Аз съм учен, ти си невежа“; – „Ти имаш вяра, но си първокласен глупак“. И сега имаме хиляди томове написани върху материалистичната философия и вярата, но тия две сестри още не са се помирили. Когато Господ видял, че се скарали, пратил Сина си да ги помири. Казват някои: „Как ще се помирят?“ – Чрез самопожертване. Някои питат: „Кой е мъжът и коя е жената?“ Жената е вярата, а мъжът – знанието. Като се карат, мъжът и жената не се познават. Жената казва: „Аз искам да бъда мъж“. На небето вие сте били две сестри, богини, слезли сте от небето, за да поправите света; едната се превърнала на жена, кълца лук, а другата – на мъж, отворил дюкяни, продава дини, тикви, лук и т.н. Те не само не могли да оправят света, но са го развалили толкова, че и Господ не може да го познае. Трябва право, дълбоко, искрено мислене. Мъжът и жената, като се съединят и дадат свидетелство в живота, тяхното свидетелство ще бъде вярно само ако бъде с Мъдрост и Любов. Любовта е онази велика сила, която може да понесе най-големи страдания без падане на духа. То е вярата. А Мъдростта е онази сила, с която може да се разрешат най-трудните задачи в живота. Всички съвременни мъчнотии са задачи, които ние трябва да разрешим, а не да казваме: „Господи, махни ги, не ни трябват“

Двамата свидетели

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Доверивто...това е нещо много сложно и нещо,което се достига много трудно.За да има доверие между двама души,те първо трябва да нямат никакви съмнения един друг.Трябва да си вярват безрезервно и да могат да си разчитат.Но да се постигне безгранично доверие е много трудно и такова доверие почти няма,защотото сега веки се опитва да излъже другия и рядко се намират честни хора.Според мен има степени на доверие,но това си зависи индивидуално от хората...и не знам ,но аз мисля,че колкото и да имаш доверие в някой винаги ще остава едно малко съмнение вътре в теб....

:3d_134:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... сега всеки се опитва да излъже другия и рядко се намират честни хора.

Така мислим само за тези хора, които не обичаме... А тези същества, които обичаме - се ползват с нашето пълно доверие...

Въпрос на лично израстване е - кръгът на хората, които обичаме - да се разширява...:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... сега всеки се опитва да излъже другия и рядко се намират честни хора.

Така мислим само за тези хора, които не обичаме... А тези същества, които обичаме - се ползват с нашето  пълно доверие...

Въпрос на лично израстване е - кръгът на хората, които обичаме - да се разширява...:)

Да така е съгласна съм,но хората,които обичаме са се доказали и знаем ,че можем да им вярваме.А когато човек е лъган няколко пъти ,след това много по-трудно се доверява на хора,които познава по-малко. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... сега всеки се опитва да излъже другия и рядко се намират честни хора.

Така мислим само за тези хора, които не обичаме... А тези същества, които обичаме - се ползват с нашето пълно доверие...

Въпрос на лично израстване е - кръгът на хората, които обичаме - да се разширява...:)

Да така е съгласна съм,но хората,които обичаме са се доказали и знаем ,че можем да им вярваме.А когато човек е лъган няколко пъти ,след това много по-трудно се доверява на хора,които познава по-малко. :)

По този повод е казано: "Доверявай,но проверявай!":)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Никога не се съмнявай,

никога не подозирай,

никога не се докачай!

Учителя

Доверието е човешко понятие и автоматично натоварва този,комуто си се доверил с очаквания,а както знаем-съвършен е само Бог,хората се променят... във времето.

362892398.jpg

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Лошо нещо е съмнението,но няма човек,който никога да не се е съмнявал в нещо или някого.Според мен два са начините по които можем да го премахнем - наблюдение и проверка,когато наблюдението не е достатъчно.Човек е спокоен и щастлив само когато живее сред хора,на които може да има пълно доверие.Съмнението понякога може да премине в сериозно заболяване,и това налага предприемане на съответните мерки когато то се появи.

Според мен е неразумно да се доверява на всичко и на всички.Знам го от личен опит.

А иначе Доверието е прекрасно нещо и много би ми се искало да го имаше между хората в идеалния му вид!:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

... сега всеки се опитва да излъже другия и рядко се намират честни хора.

Така мислим само за тези хора, които не обичаме... А тези същества, които обичаме - се ползват с нашето пълно доверие...

Въпрос на лично израстване е - кръгът на хората, които обичаме - да се разширява...:)

Не мисля, че трябва да поставяме любовта и доверието в толкова пряка зависимост едно от друго. Истинската любов е безусловна, докато истинското доверие е нещо, което трябва да е преминало множество изпитания. Можем да обичаме всекиго, но този на когото се доверяваме трябва да притежава определени качества.Тук не става въпрос за съмнение. Доверявайки се на някого трябва да внимаваме да не го натоварим с товар, който той няма да е в състояние да носи.

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Доверявайки се на някого трябва да внимаваме да не го натоварим с товар, който той няма да е в състояние да носи.

Ти вероятно схващаш доверието само като своего рода доверяване другиму на някакви наши лични интимни тайни...

Но то е просто открито приемане на другия човек и готовност да го допуснеш, без оскърбително недоверие, до себе си... Разбира се - тук имам предвид само общуването между зрели дееспособни хора, изключвайки децата... Децата са под особен режим - до достигане на социална зрялост (а не само до пълнолетие!)...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Доверявайки се на някого трябва да внимаваме да не го натоварим с товар, който той няма да е в състояние да носи.

Ти вероятно схващаш доверието само като своего рода доверяване другиму на някакви наши лични интимни тайни...

Да и така също, но не само така. Освен това доверието е двустранно. Имаме доверие и когато ние се доверяваме примерно на казаното от някого.

При доверието винаги имаме точно определен субект към когото е насочено то. Имаме конкретно взаимоотношение. Няма такова нещо като доверие по принцип или доверие към всички хора. Последствията от неразумното доверяване обикновено завършват с лъжи и измяна. Широко-известната фраза: „по-добре да не напълниш, отколкото да препълниш“, се отнася в голяма степен до доверието.

Редактирано от Станимир

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Широко-известната фраза: „по-добре да не напълниш, отколкото да препълниш“, се отнася в голяма степен до доверието.

Тези неща са строго индивидуални; така мисля...

Ако горната фраза означава, че е по-добре да подходиш с недоверие към един честен човек, отколкото да се довериш на нечестен - то аз категорично не споделям това...

По-добре е да ме излъже някой, на когото съм повярвала, отколкото аз да не повярвам на човек, който е бил искрен с мен...

Дългогодишната ми работа на социален работник ме е убедила, че на хората трябва да се вярва... Истина е, че някои лъжат... Това си е техен проблем; не е мой... Заради такива хора - не бива, по принцип, да се опорочава общуването - с недоверие...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, може да се отрази пагубно на отношенията, ако се подходи с недоверие към човек, който е доказал, че го заслужава; ако такъв човек бъде обвинен в лъжа и недобри мотиви, а същевременно безкористно се е раздавал и е сътрудничил с най-добри чувства.

И изобщо, обвинението, дори и "основателното", не върши добра работа. Казано е: "Не съди, за да не бъдеш съден".

Решавайки дали да окажем някому доверие, ние поемаме личната си отговорност за това. Дори при най-голямо желание на човека да оправдае доверието ни, може да възникнат обстоятелства, които да му попречат.

Да поемаме личната си отговорност е голямо благо. Да разчитаме сляпо на друг не е разумно. "На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам"

Понякога гласуваме доверие някому с "възпитателна" цел. Така може да подхождаме към децата си или такива, които имат стремеж да се утвърдят като доблестни хора.

Все пак да не забравяме и категорията хора: "Я не сакам на мене да е добре, я сакам на Вуте да му е зле". От такива всичко може да се очаква.

Понякога може спокойно да гласуваме доверие някому, ако желаното от нас е в унисон със собствените му ценности и потребности, ако ще да е излъгал доверието ни 100 пъти преди това. Тук се открива широко поле за манипулация...

Дори да не оправдаят доверието ни, дори ние да не оправдаем нечие доверие, дори да сме обвинени или да сме обвинили някого несправедливо, отказвайки гласуване на доверие, не бива тези неща да се приемат твърде лично, а да се знае, че не винаги е по силите на човек да обещае нещо и 100% да го изпълни.

Матей 5:34-37

34. Но Аз ви казвам: Изобщо да не се кълнете; нито в небето, защото то е престол на Бога;

35. нито в земята, защото е Негово подножие; нито в Йерусалим, защото е град на великия Цар.

36. Нито в главата си да се кълнеш, защото не можеш да направиш нито един косъм бял или черен.

37. Но говорът ви да бъде: Да, да! Не, не! А каквото е повече от това, е от лукавия.

Казвам си: "Ако е рекъл Господ, ще стане". А ако не стане, си казвам: "Такава била Божията воля".

Да обвинявам някого, че не ми е оправдал доверието, няма никакъв смисъл. Мога единствено да му благодаря, ако е проявил добра воля да ми услужи. Не бива да се разрушават отношенията заради неоправдано доверие. Може човек временно да се отдалечи, но без лоши чувства. Много ми хареса написаното наскоро от Вили, че ние сме на земята не толкова да учим, колкото да изграждаме добри отношения. Каква полза да преживявам обвинения към някого, щом ще си изгубя Мира и оттам всички други благословения? Не съм ли просто една душа тук и сега, а всичко останало е временно? Какви амбиции да имам, какво мога да отнеса със себе си, защо да разруша едно отношение с недоверието си?

Ние сме социални същества. Непрекъснато си гласуваме доверие, иначе не бихме могли да вървим свободно напред. Оказвайки доверие на друг човек, ние рискуваме, но същевременно даваме шанс на себе си и на него да се развиваме.

Ако човек умее да се въздържа от съдене, ако умее да прощава и да съхранява любовта си към някого, независимо как е постъпвал преди, той винаги ще е готов още веднъж да му даде шанс, преценявайки реалистично обстоятелствата, доколко може да му се окаже доверие и за какво.

1 Коринтяни 13:4-7

4. Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,

5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,

6. не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,

7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.

Редактирано от kuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да обвинявам някого, че не ми е оправдал доверието, няма никакъв смисъл. Мога единствено да му благодаря, ако е проявил добра воля да ми услужи. Не бива да се разрушават отношенията заради неоправдано доверие. Може човек временно да се отдалечи, но без лоши чувства. Много ми хареса написаното наскоро от Вили, че ние сме на земята не толкова да учим, колкото да изграждаме добри отношения. Каква полза да преживявам обвинения към някого, щом ще си изгубя Мира и оттам всички други благословения? Не съм ли просто една душа тук и сега, а всичко останало е временно? Какви амбиции да имам, какво мога да отнеса със себе си, защо да разруша едно отношение с недоверието си?

Ние сме социални същества. Непрекъснато си гласуваме доверие, иначе не бихме могли да вървим свободно напред. Оказвайки доверие на друг човек, ние рискуваме, но същевременно даваме шанс на себе си и на него да се развиваме.

Ако човек умее да се въздържа от съдене, ако умее да прощава и да съхранява любовта си към някого, независимо как е постъпвал преди, той винаги ще е готов още веднъж да му даде шанс, преценявайки реалистично обстоятелствата, доколко може да му се окаже доверие и за какво.

Благодаря, kuki :thumbsup:

Аз за съжаление съм от хората, които доста често се съмняват. Просто животът ме е "научил" на това. :( Понякога и несправедливо избухвам, когато се чувствам наранена, независимо дали това е реално или не. Но бързо прощавам и възстановявам доверието си към хората. За съжаление - губя тяхното. :( Но какво да се прави... това ми е моментното ниво на развитие... :huh: В друг живот - повече. :feel happy:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Може би, точно за доверието, в най-голяма степен се отнася максимата "с каквато мярка мериш - с такава, ще ти се отмери"...

В тази връзка - не може насила да се изисква от човека, да не бъде подозрителен... Това е абсурд... Когато му дойде времето и му се даде, т.е. - когато душата му порастне и се разшири така, че да може да вижда в другия човек не потенциален враг, а преди всичко Господа - нещата с доверието ще си дойдат на място... Интуицията ще проработи... Дотогава - всеки си е прав да умува, както смята за правилно - това зависи единствено от нивото на разбиране, до което е достигнал всеки един от нас, поотделно...

Но вярно е това положение - че колкото повече кредит на доверие даваш, толкова повече и получаваш...

Човек трябва да бъде търпелив и да съзнава, че правилото е - все повече да вижда в другия човек отношението на загрижени брат и сестра, а не на измамник, който търси да се възползва, чрез лъжа - точно както едно животно би задоволило интереса си... Тези неща се случват, но те са временни и са за добро, не са случайни, нито пък са самоцел...

Всеки един от нас, с учебна цел - е минал, или ще мине през измяната и измамата; непременно ще бъде измамено доверието му (дори и от най-близки роднини - това се случва и то никак не е случайно)...

Обаче - едновременно с това - след такъв урок - на човека се дава и специфично чувство - усет към хората...

Така че - вече вътрешно, интуитивно ти да можеш да различаваш хората и ако има смисъл - отдалеч да "подушваш" и да разпознаваш "тарикатлъка", без да се налага да влизаш в нежелани отношения с него... Вече вътрешно "знаеш" кой стои пред тебе и какви са намеренията му...

Но докато стигнем до това предварително "вътрешно знание", във всеки случай, не бива - заради Илия, да подозираме в подмолност и нечестност и Свети Илия...:) Защото така съзнателно препятстваме израстването си...Трябва да помним, че Господ е Този, Който движи и пази нашия интерес; не сме ние самите ...:) Този, Който ни дава "и живот, и дишане, и всичко" - няма да ни остави "да се затрием"...:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Широко-известната фраза: „по-добре да не напълниш, отколкото да препълниш“, се отнася в голяма степен до доверието.

Тези неща са строго индивидуални; така мисля...

Ако горната фраза означава, че е по-добре да подходиш с недоверие към един честен човек, отколкото да се довериш на нечестен - то аз категорично не споделям това...

По-добре е да ме излъже някой, на когото съм повярвала, отколкото аз да не повярвам на човек, който е бил искрен с мен...

Между крайностите има безброй много степени. Аз мога да се доверя на някой човек за едни неща и да не се доверя за други. На непознатия ще доверя малко, а с течение на времето може би повече, но това ще зависи от него самия, а не от отношението ми към него. Някой човек може да е много добър, искрен, честен и почтен, но ако примерно е със слаба воля, как можеш да му се довериш в ситуация за която знаеш, че силата на волята му ще е поставена на сериозно изпитание? Всяка преценка се извършва според конкретните обстоятелства.

Дългогодишната ми работа на социален работник ме е убедила, че на хората трябва да се вярва... Истина е, че някои лъжат... Това си е техен проблем; не е мой... Заради такива хора - не бива, по принцип, да се опорочава общуването - с недоверие...

Когато става въпрос за общуване с непознати, то и доверието се ограничава на едно по-повърхностно ниво. Например, ако аз съм в чужд град и питам за пътя до някой хотел, аз разбира се ще се доверя на този, когото питам. Но дори и да ме е излъгал, това е съвсем незначително нещо. Ще попитам друг, втори, трети докато намеря хотела. Тук доверието е съвсем повърхностно. Но има случаи когато от това на кого и колко се доверяваме могат да зависят животите на хиляди хора. Трябва ли в тези случаи да се доверяваме на всеки?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На непознатия ще доверя малко, а с течение на времето може би повече, но това ще зависи от него самия, а не от отношението ми към него

:) Стан, това е точно както в "Малкия Принц" на Екзюпери; не мислиш ли?:)...

За лисицата, която искала "да бъде опитомена"...:)

Да, всички ние сме точно това - едни лисици, искащи и търсещи "опитомяване"... И точно това ни се случва, в живота, наистина... :)

В ролята на Малкия Принц е Самият Господ Бог... Той е Опитомителят...:)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да обвинявам някого, че не ми е оправдал доверието, няма никакъв смисъл. Мога единствено да му благодаря, ако е проявил добра воля да ми услужи. Не бива да се разрушават отношенията заради неоправдано доверие.

Понякога именно споменатата добра воля може да липсва, т.е. вярвали сме, че човека ще я прояви, но той не го е направил. Разбира се не трябва да обвиняваме, но пък доверието няма как да се запази същото, особено ако с него се злоупотребява системно. В последния случай няма нищо по-разумно от свеждане на взаимоотношенията до възможния минимум.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Може би, точно за доверието, в най-голяма степен се отнася максимата "с каквато мярка мериш - с такава, ще ти се отмери"...

Но вярно е това положение - че колкото повече кредит на доверие даваш, толкова повече и получаваш...

Аз пък съвсем не държа да ми се отмери с голяма мярка, т.е. да ми се доверят за нещо, което не съм в състояние да извърша. Ако пък не ми се доверят за нещо, което е според възможностите ми, просто ще уважа избора на недоверилия ми се.Възможности да се „докажа“ винаги ще има.

В тази връзка - не може насила да се изисква от човека, да не бъде подозрителен... Това е абсурд... Когато му дойде времето и му се даде, т.е. - когато душата му порастне и се разшири така, че да може да вижда в другия човек не потенциален враг, а преди всичко Господа - нещата с доверието ще си дойдат на място...

Ама защо въобще се намесват подозрителността и съмнението? Когато не се доверя на някого за нещо, това е просто моя преценка вследствие на обстоятелствата. Подозрителността и съмнението въобще нямат място. Това даже и не означава, че изпитвам недоверие, защото както казах между крайностите има множество междинни степени. Аз просто не се доверявам в конкретната ситуация. За какви потенциални врагове говориш и защо трябва да намесваме Господ в чисто човешките си взаимоотношения?

Всеки един от нас, с учебна цел - е минал, или ще мине през измяната и измамата; непременно ще бъде измамено доверието му (дори и от най-близки роднини - това се случва и то никак не е случайно)...

Не мисля, че е точно с учебна цел. Въобще имам усещането, че се опитваш да ми припишеш страх от неоправдано доверие, но може и да греша.

Обаче - едновременно с това - след такъв урок - на човека се дава и специфично чувство - усет към хората...

Въпросният усет едва ли се дава така отведнъж (да оставим настрана това, че абсолютно съм несъгласен с думата „дава“ отнесена до нещо, което постигаме с множество индивидуални опитности и усилия).

Така че - вече вътрешно, интуитивно ти да можеш да различаваш хората и ако има смисъл - отдалеч да "подушваш" и да разпознаваш "тарикатлъка", без да се налага да влизаш в нежелани отношения с него... Вече вътрешно "знаеш" кой стои пред тебе и какви са намеренията му...

И след като знаеш кой стои пред тебе, знаеш и доколко трябва да му се довериш според конкретните обстоятелства. В крайна сметка пишеш същото, което се опитвам да обясня от няколко поста, но защо отнасяш това умение единствено към някакъв неопределен момент в бъдещето, когато ще ти се „даде“ въпросният усет към хората. Усетът се развива с прилагането му тук и сега. За да се научиш да плуваш, трябва да плуваш. Първо в плитки води, като в началото движенията ти няма да са съвсем правилни, но с течение на времето ще се усъвършенстват. Така и при преценката за хората.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Вътрешната стаичка само на Бог се доверява.

Всеки има свободата да реши кое е неговата лична вътрешна стаичка.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Дългогодишната ми работа на социален работник ме е убедила, че на хората трябва да се вярва... Истина е, че някои лъжат... Това си е техен проблем; не е мой... Заради такива хора - не бива, по принцип, да се опорочава общуването - с недоверие...

Когато става въпрос за общуване с непознати, то и доверието се ограничава на едно по-повърхностно ниво. Тук доверието е съвсем повърхностно. Но има случаи когато от това на кого и колко се доверяваме могат да зависят животите на хиляди хора. Трябва ли в тези случаи да се доверяваме на всеки?

Няма такова нещо като ограничено доверие "на едно по-повърхностно ниво" ... Или се доверяваш напълно, или интуитивно знаеш, че този човек няма още потенциала да стои зад думите си, защото социално е неразвит; той няма вина...

Зад това, което ти се струва "повърхностно доверие" (на един социален работник - стоят, ежемесечно, много хиляди лева пряка материална отговорност... Това не е шега; нито пък има нещо общо с повърхностност, както и да изглежда това, на лаика, отстрани)... :)

А това, което ти наричаш "повърхностно доверие" - си е чиста проба - недоверие... Може ли да има, напр. "повърхностно бременна жена"? Същото нещо е - в практичен аспект и доверието, ако човек наистина се замисли...Защото - ако има някакъв, колкото и да изглежда малък - дефицит на доверие - то значи , че няма такова; защото половинчатото доверие никого не ползва практично; то е само гола теоретична хипотеза...

Ако ти си на зор нещо и отидеш някъде, където не те познават, но само поради тази причина считат, че е нормално да ти окажат едва "повърхностно доверие" - дали това ще ти свърши работа?

Ние всички сме братя и сестри, на различен етап от развитието си като Души... Бог е Този, Който регулира отношенията между нас...

И всеки от нас - колкото повече се пази от това, да не измамят доверието му - толкова повече ще страда от измамници... Защото такъв човек търси потенциална измама у всекиго - и затова я намира и наяве...

Докато се научиш да вярваш безусловно на Господа и да се довериш на Неговата Мъдрост - че всичко, което се случва в живота ти - е само и единствено за твое добро - ще се съмняваш и ще се колебаеш; няма как... И страданията, свързани с измамено доверие - няма да ни отминат; нито можем да се предпазваме сами, ако Бог не ни предпазва във всеки един момент от всичко, което няма пряка връзка с духовното ни развитие...

От човека се иска най-вече - да научи Закона на Търпението, който гласи: "Приемай нежеланите събития - без ропот"... Без това - няма свободен вход в Царството Божие...

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

...защо трябва да намесваме Господ в чисто човешките си взаимоотношения?

Защо ли? Точно тук е Тайната... Учителят я обяснява на много места в беседите си... :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Понякога именно споменатата добра воля може да липсва, т.е. вярвали сме, че човека ще я прояви, но той не го е направил. Разбира се не трябва да обвиняваме, но пък доверието няма как да се запази същото, особено ако с него се злоупотребява системно. В последния случай няма нищо по-разумно от свеждане на взаимоотношенията до възможния минимум.

Ако някой не е проявил добра воля спрямо мене, ясно ми е, че не е длъжен. Той прави своя свободен избор и е добре да съм предвидила този вариант - няма нищо насила. Дори не е нужно да се свеждат от моя страна отношенията до необходимия минимум, защото нямам отрицателна нагласа към човека. Може да има отдръпване в смисъл, ако другият чувства като натоварване моето близко присъствие или аз - неговото. Все пак са ни ограничени ресурсите от време и енергия и правим избори къде да ги влагаме. Това не означава, че губим доброто си отношение един към друг. Такъв човек ще запомни, че съм проявила уважение към личното му пространство и след време е напълно възможно да пожелае сам да ме потърси и да ми бъде полезен /говоря от опит/. Човек трябва да мисли в перспектива и да разбере, че най-глупаво е да се развалят отношения по каквато и да е причина. Нашето призвание е да се обичаме като хора. С отрицателни чувства в сърцето не можем да еволюираме.

До тези изводи съм стигнала благодарение на много грешки, очаквания, излъгано доверие, предателство, развалени отношения, обиди, агресия, съжаление и т.н. След време част от тези отношения са се излекували като с магическа пръчица, защото всъщност естественото състояние на нещата и отношенията е да са в хармония, по пътя на най-малкото съпротивление. Любовта и Мъдростта примиряват противоречията.

Има многобройни примери за това как Животът обича да опровергава хората с тяхното ограничено мислене и пристрастия. Ако един родител има няколко деца и припише имота си изцяло на едно от тях, защото му е любимо и му се доверява, че ще се грижи за него на стари години, същевременно лишавайки другите от доверие и родителска благословия /включително материална/, остава излъган в предположенията си. Това дете или го изоставя, или умира, а за него трябва да се грижи някой от останалите. Този родител разбира, че "Човек предполага, а Господ разполага", чувства се виновен за несправедливото си отношение. Родителската обич трябва да се простира над всяко дете, както слънцето свети за всички.

Ако ние отправяме любовта си и доверието си към живота и хората с разум, достатъчно трезво, без излишни очаквания и претенции, мъдрият Живот ще ни отвърне по най-добрия начин. Ако сгрешим, какво толкова? Ще придобием един урок. Днес случилото се може да прилича на грешка, а след време да се осъзнае като най-доброто, което е можело да се случи.И то е най-доброто, което е можело да се случи.

Редактирано от kuki

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

×