Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Духовната гордост


Guest Еси

Recommended Posts

  • Отговори 49
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Духовната гордост произтича от одареността с големи вътрешни възможности и по правило е скрита от погледа на околните с определен тип защитно-поведенчески механизъм. Тя, духовната гордост винаги се стреми към доминантност, макар и на пръв поглед да не изглежда така. В основата си тя е егоцентрична, търсеща първото място, получаваща, а не себераздаваща се. Така тя твори собственото си бъдеще. И така дотогава, докато (някой неизвестен за нея ден) дойде моментът на голямото изпитание, което може да бъде или унищожително или катарзисно - според преосмислянето на личното душевно страдание от страна на самия човек. (Всяко погрешно разбиране на личната сила обикновено е функция на липса на себепознание и изкривени понятия и възприятия за любовта, страданието, доброто и злото, щастието, свободата и отговорността и т.н. - а в тоя кюп сме всички, кой докъдето ...)

Няма да е излишно да се отбележи, че подобни процеси често изглеждат на външен, материален план почти тривиални - но не и за потърпевшия и онези, които реално му вярват и държат на неговото добро.

П.П. Да, откривал съм духовна гордост в себе си не веднъж, но не е тук мястото да го споделям.

Редактирано от aorhama
Линк към коментар
Share on other sites

Ако става въпрос за факта че някой е прочел определен обем духовна литература и това да го прави горд -:) Боже опази.

Ако става въпрос за комбинацията между знания и умения в следствие на което има резултати-тогава човек трябва да е особено внимателен и последното от което има нужда е гордостта от постигнатото.

Ако трябва да кажа за себе си отговаряйки ти на втория въпрос -Намирате ли я в себе си?

Не намирам, чувството от наученото ,разбраното и използването им е по скоро отговорност.

Въпроса е много хубав,защото доста хора ,които имат знания и умения е добре да се замислят над него.

След гордостта от придобити знания следва желанието за поучения и умела манипулация(в някои случаи).

За съжаление много добре се използва от доста йога учители.

Редактирано от didi_ts
Линк към коментар
Share on other sites

Много важно според мен е да се направи и разграничението между Гордост и Горделивост, защото разликата е много голяма в двете понятия. Както и кой каво влага в смисъла на тези думи за духовната гордост.

Линк към коментар
Share on other sites

Душата знае ВСИЧКО. Затова сме тука на Земята за да преживяваме, т.е. да си припомним чрез изборите, които правим. Гордост=его. Егото се управлява от Разума. Когато Душата и Разума са на различно мнение, така е в повечето случаи, то тогава страда и Физическото тяло. А когато Разума е в унисон с Душата, то ние преживяваме единството с Бога.

Разума се гордее, че има голяма къща, лъскава кола, а Душата това го знае и го преживява. А на Физическото тяло му е комфортно в хубавата кола.

Избори много...

Линк към коментар
Share on other sites

След гордостта от придобити знания следва желанието за поучения и умела манипулация(в някои случаи).

За съжаление много добре се използва от доста йога учители.

Диди, много добре казано, но дали само от йога учители?

Много важно според мен е да се направи и разграничението между Гордост и Горделивост, защото разликата е много голяма в двете понятия. Както и кой каво влага в смисъла на тези думи за духовната гордост.

Аделаида, би ли обяснила разликата?

Линк към коментар
Share on other sites

:D Много окултисти и езотерици, като прочетат малко остаряла, преднаучна мистична литература и се обхващат от духовна гордост. В очите на съвременните психолози и медици те изглеждат комично.
Линк към коментар
Share on other sites

biggrin.gif Много окултисти и езотерици, като прочетат малко остаряла, преднаучна мистична литература и се обхващат от духовна гордост. В очите на съвременните психолози и медици те изглеждат комично.

А защо ли изглеждат комично?... :hmmmmm:

Духовна-гордост, мисля, че двете неща не са свързани, изключват се. Или по-скоро горделивостта се изключва.

Има духовни хора, които са обърнати навътре в себе си, изключили са външния свят и може би за това околните ги смятат за горди. Те имат излъчване, пред което само можем да се поклоним.

Истински духовният човек е смирен, в него няма гордост. Той не налага своите възгледи, но има хора, които се смятат за духовни и в следващия момент категоризират различните. У всеки човек има нещо красиво, но ако посмачкаме егото си ще можем да го видим.

Аз лично изпитвам гордост понякога, при добре свършена работа или в критична ситуация съм реагирала адекватно...

Горделивият човек се смята за повече от другите, има голямо его, понякога дори с презрение се отнася към хората... :feel happy:

Линк към коментар
Share on other sites

Аз не мисля, че трябва да се прави някакво особено разграничение между духовната гордост и тази обхващаща други аспекти от човешкия живот. И при двете става въпрос за скрит или явен стремеж към доминиране, както и на задоволство явяващо се в резултат на това. Гордостта може да има покритие, а може и да няма, но тя си остава гордост именно поради стремежа за самоизтъкване. Вероятно наистина може да се направи разграничение между гордост и горделивост (или тщеславие) и в такъв случай това което написах по-горе би се отнасяло до горделивостта, а гордостта би изразявала единствено усещането за лично достойнство и вярата в себе си. Но според мене в случая по-важното е какви са пътищата да се справим с чувството си за превъзходство и с липсата на съчуствие и уважение към братята си, които неминуемо се явяват като резултат в такива случаи. На първо място според мене е нужно да си поставим наистина висок идеал. Тщеславните хора не могат да имат висок идеал, той би разрушил илюзията която са изградили за себе си, защото идеалът до голяма степен отразява това което човек не е. Важно е също така да се научим да забелязваме и ценим доброто и в най-малките неща. Горделивият човек забелязва доброто само в себе си, обикновено го преувеличава, а доброто в другите омаловажава. Последното в действителност е чиста проява на завист. Горделивият човек се отличава с критичност към останалите. Посочването на техните грешки е начин за демонстрация на превъзходство. За недостатъчните любов, състрадание или уважение към околните мисля, че всеки би се съгласил. Всъщност горделивия човек може да парадира, че притежава тези качества, но в тези си твърдения той е доста далеч от истината - те представляват просто грим с който опитва да украси себе си. Такъв човек забравя, че любовта означава да обичаш, а не желание да бъдеш обичан; уважението задължително включва признаването и вярата във възможностите на другия; състраданието означава желание да помогнеш не защото ти самия би се почувствал добре в резултат на това, а защото желаеш благото на своя брат.

В заключение бих искал още веднъж да задам въпроса: Какво е нужно на човек за да преодолее своята горделивост?

Линк към коментар
Share on other sites

Всъщност горделивия човек може да парадира, че притежава тези качества, но в тези си твърдения той е доста далеч от истината - те представляват просто грим с който опитва да украси себе си. Такъв човек забравя, че любовта означава да обичаш, а не желание да бъдеш обичан; уважението задължително включва признаването и вярата във възможностите на другия; състраданието означава желание да помогнеш не защото ти самия би се почувствал добре в резултат на това, а защото желаеш благото на своя брат.

В заключение бих искал още веднъж да задам въпроса: Какво е нужно на човек за да преодолее своята горделивост?

:thumbsup:

И аз ще кажа-смирение.

Това е и смисъла-да раздаваш обич, без да очакваш и да си щастлив от това, че си доставил радост.

Линк към коментар
Share on other sites

Аз не мисля, че трябва да се прави някакво особено разграничение между духовната гордост и тази обхващаща други аспекти от човешкия живот.

....

Аз съм съгласна с теб, че не е нужно да се прави разграничение, обаче същевременно разбирам какво има предвид Еси, като задава този въпрос.

Виждала съм такива хора, които за всички останали неща в живота си съзнателно (да не кажа дори умишлено) са по-ниски от тревата, а се гордеят и се считат за нещо повече от другите именно със своята "духовност". Слагам думата в кавички, защото е ясно, че това по никакъв начин не може да се нарече духовност.

Пълно единомислие с по-предния пост на xameleona - това словосъчетание духовна гордост за мен е абсурдно - нещо като топъл сняг например :)

П.П. Забравих да отговоря на втория въпрос - намирате ли я в себе си? - ами от време на време се хващам да ми минават през главата мисли от типа на "Аз имам достъп/разбиране/знание до това и това, а пък този/тези горките колко още са далече да им светне ...". Което пък от своя страна говори колко аз съм далече от духовността :huh: . В такива моменти е добре да се вземат всички възможни мерки да се намалят размерите на дракона на тщестлавието и гордостта, защото в противен случай съдбата няма да трае много дълго и така ще те плесне, че да ти дойде ъкъла в главата :) .

Редактирано от Диана Илиева
Линк към коментар
Share on other sites

Поздравления за темата и за мненията на всички преди мен :thumbsup: - макар че моето лично разбиране е по-скоро не за "духовна гордост", а за зависимост от духовността и духовните ценности.

Тази зависимост може според мен да се изразява не само в гордост, но и в суета и в ревност.

Но понеже темата е за изражението на тази зависимост в гордостта, бих разсъждавала преди всичко по този аспект.

Гордостта за мен представлява опит да се вкара света в определени рамки, които в случая с духовността (според ума на конкретния човек) са критерий за добро, правилно и справедливо, красиво, чисто, почтено, висше и т.п.

Проблемът - зависимостта започва, когато умът абсолютизира своите лични критерии за целия свят (без да му мине през ум колко малка частица от него вижда той от своята гл.т.) и започне да съди всичко, което не покрива неговите критерии като не-духовно, неправилно, грешно, мръсно, непочтено, низше и т.п. После идват недоволството, критиката, морализаторстването, поучаването, изискванията, които се поставят като условие за уважение и обич....

Много съм проверявала себе си за тази гордост и продължавам непрекъснато да се наблюдавам. Стигнала съм до извода,ч е не е важно какво точно ще направи човек, а най-вече с какви чувства, мотиви, мисли ще го направи. Може да подадем ръка на човека за помощ, но ако го направим с усещането за по-висши и силни, а него усещаме като по-слаб, това вече е зависимост. Може да откажем поискана помощ, но това да бъде от уважение и вяра в силите на човека да се справи сам по-добре от нашата помощ.

Моето лекарство за гордостта е преди всичко чувството за хумор - аз по принцип много обичам да се смея... Още като си представя как ходя надута и важна с интелигентно-замислена физиономия, смехът ми помага да стана отново като децата около мен.... :D

Редактирано от Донка
Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 years later...

Аз не познавам по – големи обирджии от гордостта и тщеславието. Да се възхищаваш от самия себе си, от собствените качества и постижения, и вътре в теб, макар и маскирано, да се прокрадва мисълта за собственото ти величие… за което да желаеш и хората да разберат - да получиш тяхното признание и възхищение, техния славослов, за да бъде радостта ти пълна – нищо не е по – пагубно за дарбите и способностите, които са ти били дадени по Пътя. Те наистина са богатство, което обаче може да се превърне в проклятие… богатство, което можеш да профукаш, ако не си внимателен и ти липсва будност на съзнание, което позволява на тия крадци (гордостта и тщеславието) да ти го отмъкнат. Поради това споделянето на каквито и да било духовни преживявания (уж с цел да повдигнеш другите, да ги стимулираш) не е препоръчително и води постепенно до намаляване на тия явления от висш порядък, до тяхното изчезване. По същия начин стои и въпросът с дарбите, т. нар. „сидхи” – когато изпитваш желание да ги демонстрираш, така че да станат видни за другите (а индиректно да се похвалиш, да прославиш себе си) или пък дори да укриваш дарбата си от другите, но вътрешно, скрито да се възторгваш от нея, т.е. от себе си, да се въздигаш в култ… и в двата случая Учителят отнема това, което ти е дал, защото се е превърнало от благодатен дар в дяволска опашка, която ако продължаваш да подръпваш, макар и понякога с полза за другите, за теб ще бъде гибелно. Затова Учителят не бърза да раздава духовни дарби, защото познава слабостта на човешката природа и в частност – нашата. Ние обикновено не сме готови да понесем техния товар поради собственото си несъвършенство. И затова няма нищо по - безопасно от това да бъдем просто обикновени хора, лишени от духовни дарби, но с благодат в душата (която сама по себе си е дар Божий), или съвършеното положение – да си притежател на духовни дарби, но никой да не подозира за тях… дори и ти самият.

Линк към коментар
Share on other sites

:thumbsup:

Мисъл за деня

Доволният човек действа в истинска пълна свобода. Какво значение може да има за него надпреварата за почести? Каква привлекателност биха могли да имат суетнята и алчността? Чрез простота той притежава всичко. Той вижда светлината в "мрака", яснотата в мъглявото, бързината в "бавното", пълнотата в "празното". Готвачът, който създава едно ястие със собствените си ръце, има толкова достойнство в неговите очи, колкото и някой известен певец или висш служител. Той няма печалба за вземане, няма заплата за губене, няма овации, няма критика. Когато поглежда нагоре, не е със завист. Когато поглежда надолу, не е с високомерие. Мнозина го гледат, но никой не го вижда. Спокоен и отдръпнат, той е извън всяка опасност, дракон скрит сред хората. (Гъ Хун)

Много ми хареса тази мисъл и мисля, че е подходяща за темата.

В началото на Пътя е нужно човек да се научи да вярва в себе си. Да не се самобичува излишно, но и опасността от гордост е много явна. Мисля си, че Живота учи най-добре и ни направлява, та всяко залитане може да се овладее. Смирението и търпението са основното, което трябва да възпитаваме и укрепваме в себе си. :)

Редактирано от xameleona
Линк към коментар
Share on other sites

xameleona, да се самобичувап пак е гордост. Все едно недоволстваш какви качества и обстоятелства са ти дадени в този живот.

Но, самооценката не е непременно изразена арогантно чрез горделивостта и нима с този акт не се акцентира върху желанието на промяна от това състояние на горделивост, а не на самото състояние.

Красотата или умът се изразяват като горделивост едва когато биват ползвани като приемущества за добиване на нещо незаслужено.

Линк към коментар
Share on other sites

:hmmmmm:Божидар, като се замисля, прав си. Имало е моменти, когато много изисквах от себе си и все се стараех да контролирам... Осъзнах, че се страхувам да приемам себе си, като губеща... :feel happy: Изобщо в някакъв момент разбрах, че "Живота е това, което ни се случва, докато правим планове..." Но съм щастлива от уроците.:dancing yes:

Живота ни запраща ту, в една, ту в друга посока, докато осъзнаем, че средата е за предпочитане...:yinyang: Че не съм нито добра, нито лоша, просто съм това, което съм...

Линк към коментар
Share on other sites

Гордостта не е толкова лесно да се определи еднозначно като положително или отрицателно явление. Увереността в себе си, самочувствието също. От значение най-вече е, доколко присъства егоизмът. В „духовната гордост“ няма нищо духовно. Тя е изцяло резултат от низшето его. Последното е способно да се възползва от всичко, дори и от духовните постижения. Или душата управлява низшето его или обратното. Няма средно положение.

Линк към коментар
Share on other sites

Днес се докоснах до един особен извор на духовна гордост... Вместо да се опитвам да го обобщя, ще разкажа какво се случи. Всеки да си прави изводите...

Имах 5 мин. в нашата библиотека и нов за мен познат изказа мисълта, че след като човек навлезе навътре и научи доста и започне да разбира и вижда повече от преди, той е длъжен да помогне и на другите. Нещо от рода на "егоизъм е да върви човек по своя път само, да спасява само себе си и за другите да не мисли...." Докато слушах тезата осъзнах колко често съм чувала и виждала това... И как човекът с усещането, че е "навлезнал и се е развил" може да прецени, че другите не са? И как може да прецени, че другите не могат и не виждат сами, но той им е пратен да ги измъква, спасява и води?

Линк към коментар
Share on other sites

Или душата управлява низшето его или обратното. Няма средно положение.

Много обичаш да използваш този глагол.

И аз се чудя,

как душата се чуди

за кой ръб точно да го хване,

че видиш ли,

налагат и да го впряга.

На тази душа знаеш ли как и се вика?

его

Линк към коментар
Share on other sites

Ами, виж сега: когато става въпрос за налагане над една воля над друга воля съм повече от против. Но тук имаме само една воля – нашата собствена – чрез която държим в равновесие и хармония различните си аспекти.

Редактирано от Станимир
Линк към коментар
Share on other sites

Guest Кристиян

Душата не е управител, а в най-добрия случай може да бъде само слуга-при това, както казва Исус "безполезен слуга", и ако благодари за своята безполезност- значи е близо до Духът, и Духът е близо до тази душа.

Управляват управниците...ако и да им викаме его- пише, че всяка власт от Бога е назначена. Егото макар и с кесарска природа, от Бога е назначено за управител- ще му бъде отсъдено от съдбата, както винаги точно толкова, колкото си е заработило или ще му се вземе точно толкова, колкото си е присвоило от другите...

Линк към коментар
Share on other sites

  • 10 years later...
преди 16 часа, kipenzov каза:

Тука не разбрах "връзката"! Гордостта в некъв негативен аспект ли я "споменаваш"?!?!

Нима ти не си Горда пред Себе си, че живееш, практикуваш, както си посъветвана в Беседите?!?!? Че живееш Живот на "хрисима християнка"?!?!

Аре да не оБъркваме "Гордостта" с "Горделивостта"!!!

Както и Егоцентризмът да се оказва лошо проявен Егоизъм, а не обратното, и така и двете понятия да са в негативна конотация, а не само егоизмът.

 

преди 9 часа, Донка каза:

О, какви предположения. :) Не, не съм горда с нищо. Преодоляла съм една разновидност на гордостта преди доста години - тогава именно Учителя и Лазарев ми помогнаха да осъзная какво нося в себе си, и как да го изчистя. Не че няма още за чистене - излиза от време на време по нещо, но отдавна не може да ме ръководи и да ми влияе. Да, има разлика между гордост и горделивост, но тя не променя смисъла на корена, а само проявленията. Дори горделивостта ми се струва по-малко агресивна от гордостта. 

Колкото до беседите и Учението - благодарна съм, че са в живота ми. За себе си - не, не усещам никакви оценки към себе си - само разбиране, когато проявя някоя слабост, но веднага идва старанието да го преодолявам. От време на време усещам, че Небето ме "потупва по рамото" - например с прегръдката на моята внучка, или с доверието в очичките на някой от моите малки ученици... Е, има и моменти, когато си усещам как ми казва "Опитай отново" :)

 

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...