Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Ася_И

Спомени от Елена Андреева

Recommended Posts

"Учителят ни води по нов път

Словото на Учителя облекчава пътя на ученика към неговия възход. Едно е да те наказват, друго е да разрешаваш задачи, да учиш, да минеш една стъпка напред в развитието си. Както учениците от светските училища решават задачи, за да придобият знания, необходими за живота, така и ученикът от Школата на Учителя минава през процеси на обучение, което често е изпитание и страдание, за да върви в пътя на своя възход. В школата на Учителя човек придобива знания от опит. Всяко нещо трябва да бъде опитано. Всеки сам трябва да добие това знание. Нищо не се дава даром. В Школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае това, което е опитано. Школата на Учителя е опитна. Всяко нещо ученикът трябва да приложи, за да добие опит. Знанието, което не сме преживяли и опитали, не е положително знание, то е теоретично, то е само умствено знание. Дори знанието, което сърцето е придобило, ако не е опитано, и то не е истинско.

Затова Учителя казва:

- Моето Учение започва с приложението.

Ученикът учи, като прилага знанието, което Учителя е дал. Който не прилага, не е ученик. В Школата Учителя излагаше Учението си на всички общо, но всеки сам трябваше да изпита и приложи това, което той ни учеше. Опитаното знание е знание. Както придобитата и смляната храна от организма ползва човека, така и опитаното и приложеното знание го ползва. Това, което човек е опитал, в него има увереност, че е така. Самоувереността идва от опитаните неща. Теоретичното познание подлежи на проверка.

Знанието, което Учителя ни даде има отношение към живота изобщо, към нашето поведение, в отношението ни към хората, към възпитанието ни, към вътрешната работа за развитие на дарби и способности, към контрола на нашите прояви и т.н. Знанието, което Учителя ни даде, засяга целокупния живот на човека, както за външните изяви, така и за вътрешните възможности. Всичко, което Учителя ни учи, а ние не сме опитали, почива на вярата. Ние вярваме в това, което ни казва Учителя, че е истина. Но за да добием сигурност, трябва да го приложим, да го опитаме. Например, ние вярваме в разумността на Природата, вярваме, че законите, които управляват Природните закони, са разумни. В Природата ние не можем да правим опити, но ние можем да я наблюдаваме и да правим изводи. Голямата зависимост и въздействие на природните явления ни показва разумността. Като изучаваме и наблюдаваме природните явления, виждаме зависимост, взаимодействие, които говорят за разумност. Най-добре това може да се види в тази област на природата, където човек не е упражнил своето въздействие. Човек, като природно явление, не всякога е упражнявал правилно въздействие върху околната среда, правил е разрушително действие. В Природата няма хаос, но има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на съществата в Природата. Човек е упражнил голямо въздействие върху явленията на Земята, като е направил големи пакости. Той мисли, че може да стане неин господар. Това показва, че той е надценил себе си, своите възможности и не е намерил своето място в целокупния живот на Природата. Човек е разумно същество, но не всякога действа разумно, защото не познава напълно своето естество, своите възможности. В Природата няма случайности, а има зависимости. Видимите случайности са зависими от порядък, който човек не познава в природата, защото в природата действат много разнообразни сили. Човек може да се ползва от природните закони за своя полза, но когато се опита да им господарува, той може само да напакости, както на себе си, така и на самата Природа. Противодействието може да бъде пакостно за самия него и то може да дойде оттам, откъдето човек най-малко го очаква и подозира.

В Природата има много блага и възможности за човека и ако иска да се ползва от нейните блага, той трябва да я проучва, да я наблюдава и да не прави опити, с които може да й навреди. Тя е необходимо условие и среда за неговото съществуване.

Учителя ни съветваше да правим връзка с Разумната Природа или с живата природа, както той я наричаше, за да можем да се ползваме от нейните сили. Живата природа е склад на енергии и сили, от които човек може да се ползва, затова отношенията ни към нея трябва да бъдат съзнателни. Учителя ни учеше, че когато сме сред природата или планината, трябва да наблюдаваме всичко около нас и да правим връзка с нея. Като я наблюдаваме, да почувстваме живота в нея. Всичко в природата е живо, тя ни говори, ние трябва да я разбираме, да разбираме нейния език. Ние можем да приемем нейните енергии при каквото и състояние да се намираме за подобрение на здравето ни и за нашето духовно повдигане. Тя всякога има какво да ни даде. Разумните същества, които я ръководят, са всякога разположени да ни подкрепят и помагат. Ние сме потопени в един разумен свят, който разполага с безкрайни блага и който е готов да ни ги даде. Ако ние се затворим за нея с нашето познание и непознаване, тя не може нищо да ни даде. Една от задачите ни е всеки от нас да си изработи правилно отношение и разбиране за Разумната природа. Успеем ли да направим връзка с нея, ние ще имаме един верен приятел при всички положения в живота и никога няма да бъдем лишени от необходимото. Светлината, въздухът, водата, растенията, високите планини, това са складове на сили, от които човек може да се ползва. Контактът ни с живата природа ни дава здраве, бодрост, сили. Когато направим правилна връзка от нищо няма да бъдем лишени, затова трябва да освободим ума си от всички стари разбирания за природата, да освободим сърцето си от всички егоистични чувства, да обикнем всичко живо, за да почувстваме изобилието на живота, красотата и многообразния й език. Учителя многократно ни е говорил за тази връзка с Природата, давал ни е формули, задачи, упражнения, само и само да можем да излезем от старите вкаменени разбирания, да освободим себе си, ума си, сърцето си и душата си от робството, оковите и заблудите на миналите отживели разбирания. Разбира се, това не е лесен процес, за да може да се постигне бързо, но аз вярвам, че това е постижимо при постоянна вътрешна работа в съзнанието, в ума и волята ни.

„Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ний сме разумни.” - казва Учителя в една песен. Първо човек сам трябва да се убеди, че природата е разумна. Това не подлежи на аргументиране и доказване. Човек като наблюдава природата, може да почувства живота в нея. Едно вътрешно усещане чрез сърцето може да даде на човека по-голяма увереност, отколкото някакво доказателство. Ние виждаме с очите си, но също виждаме с ума си, със сърцето си. Виждането с ума и сърцето не е по-малко убедително от виждането с очите. Виждането с ума и сърцето разширява нашето познание за света и природата. Красотата в живота идва от тези вътрешни знания. Всички хора, които имат очи, могат ли да видят красотата на природата? Не. Красотата виждат само ония, които имат вътрешна възможност да я видят. Днес човек цени повече това, което е създал, отколкото всичкото величие, което съществува в самата природа. Ако човек вижда красотата и величието на природата, много по-големи работи би имал. Човек още не е видял, нито осъзнал богатството, разнообразието, големият живот в природата, от който живот той е част. Ние тепърва трябва да се възпитаваме, да доразвиваме нашето вътрешно виждане по отношение на природата. Всякога, когато съм ходила на планината и съм се спирала да наблюдавам живота, който блика от всяко кътче, например, покрай някое малко изворче, забутано някъде, то извира, носи живот около себе си. Множество цветя са нацъфтяли около него, красота и свежест лъхат покрай него, и съм се питала дали някой вижда тази красота. Или тихото бълбукане на малките поточета, които отнасят човека в света на музиката, внасят мир и тишина в него, ако се остави на техните песни. Има ли място в природата, където да няма живот? Дори тревните постелки, по които ние стъпваме, каква красота на зелени багри и форми, природата е надарила. Ако човек има очи, той навсякъде може да вижда само красота. За кого е създадена и кому е необходима? Животът се изразява в красотата. Животът е мощното, което твори и създава формите в природата в едно велико разнообразие. Изброими са формите, които животът създава в природата. Тя твори в най-малките невидими същества, до най-великите светове. Мощно нещо е животът. Той прониква всичко и го обединява в едно единство. Творческите сили в живота се ръководят от разумни принципи.

Учителя ни учеше, че животът е проява на Великата Космическа Любов, изявена като принцип."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Искам да опиша моето състояние, когато за първи път видях и чух Учителя. То беше в салона на ул. „Раковски” и „Граф Игнатиев”. Тогава отидох за първи път на беседа с една моя приятелка. Салонът беше в сградата на дома на журналистите, на втория етаж. Влизаше се откъм „Граф Игнатиев” през една тясна и задна вратичка и се изкачвахме по една доста стръмна и тясна стълба. Влизаше се в широк вестибюл, нещо като хол, който беше абсолютно празен. Като се влезе, от лявата страна имаше две врати на две стаи, между които средната стена беше махната и това беше салончето, в което се държаха беседите. Това беше през 1920 година. Доколкото си спомням, имаше и на трите стени прозорци - към „Раковски”, към „Граф Игнатиев” и към двора. Най-дълга беше стената откъм „Раковски”. В средата на стаята имаше малък подиум от три стъпала, върху него малка масичка с бяла покривка и стол с облегало за ръцете. Не си спомням дали имаше някаква украса, картини или нещо друго в салона. Столовете бяха наредени около подиума, като беше оставено място за една пътека от първата врата при влизането в салона. Ние с приятелката ми влязохме през втората врата и застанахме зад столовете, където имаше място за правостоящи. В салона имаше вече заети места и в скоро време салонът се изпълни с посетители. Не останаха празни места, всичко беше заето. Изпълниха се и празните места за правостоящи.

По едно време всички станаха прави и видях по оставената пътечка някой да се движи бързо. Пъргаво се качи на подиума и застана зад масата. Това беше Учителя. Всички казаха гласно една молитва. След това седнаха и изпяха една песен, която ни хареса.

Когато Учителя се изправи на подиума, ми направи силно впечатление, незабравимо впечатление, израза на лицето му. Това беше силно концентриран човек, затворен в себе си, вглъбен, като че ли нищо не го интересува. През време на молитвата, докато пеехе, той беше все така концентриран. Понеже бяхме прави, зад седналите, можех добре да го наблюдавам. Лицето му беше спокойно, бледо. Понеже бях далече, не можах да видя очите. Започна беседата. Аз слушах много внимателно. При говоренето той се оживи, отвори се. Говореше тихо, но ясно, пазеше се пълна тишина. Всички слушаха внимателно. Аз разбирах това, което говореше. Не бях чула така да говори никой, но ми хареса, съгласна бях. Всичко, което чух ми се видя естествено, приемах го, то ме пълнеше с нова светлина и ме радваше. Когато свърши беседата и запяха пак песента, аз бях изпълнена с необикновена радост. Всичко в мене трептеше. Нещо ново долавях и казвах в себе си: „Това търся.” Този ден, когато посетих първата беседа, за мене беше първият неделен ден на 1920 година. От тогава аз посещавах беседите, а впоследствие и лекциите на Учителя. Чувствах, че ми бяха необходими. Те ми даваха знание, сила, подтик. Самочувствието ми беше повишено, чувствах, че съм изпълнена с нещо ново, което ми носеше радост.

След свършване на беседата изпяха една песен, Учителя стана и всички казаха обща молитва. Той слезе от катедрата и излезе във вестибюла. Всички спокойно излизаха от салона, срещаха се със свои близки и разговаряха. Когато излязохме във вестибюла, той беше пълен със слушателите, които бяха на групи и между тях видях Учителя, да разговаря с някои от тях.

Образът, който видях при първата беседа, която чух, остана в съзнанието ми. И досега го виждам вътрешно. Затворен съвършено за външния свят, съсредоточен дълбоко в себе си, животът на Учителя, насочен навътре, като че ли нищо отвън не го интересува и не съществува. Този образ виждах всякога при всяка лекция впоследствие, когато идваше на беседа или на лекция. Това лице ми се виждаше бледо, но светнало от някаква вътрешна светлина, която усещах вътрешно.

След молитвата и песните Учителя започна беседата си. Мислите течаха плавно, леко. Не бързаше. Изразяваше се ясно и разбрано, както за интелигентните си слушатели, така и за неуките. Между слушателите му често имаше и неграмотни. Той намираше такава форма в изказа си, че да бъде разбран почти от всички. В течение на беседата началната затвореност изчезваше. Той излизаше от себе си, отваряше се, оживяваше се и говореше вдъхновено. Учителя говореше самоуверено, никакво двоумение не се долавяше, никакво колебание. Понякога се виждаше, че търси да намери израз, за да изрази идеята си, но убедеността, с която говореше, правеше впечатление. Той говореше като човек, който знае. Всякога знаеше и имаше какво да каже, но винаги избираше чисти образи, чисти думи, избягваше употребата на думи с двусмислено съдържание. Той имаше прост, но чист език.

След беседа, Учителя беше отворен за нас. Ние можехме да се приближим до него свободно, можехме да задаваме въпроси във връзка с говореното и той с разположение отговаряше и разясняваше. В желанието си да ни изясни идеите и принципите на учението си, беше безкрайно щедър. Когато раздаваше знанието, което имаше, времето преставаше да съществува за него. Той можеше да говори неуморно. Към всички беше внимателен, на всички отговаряше. Когато Учителя се отваряше за нас, не трябва да се разбира, че той беше безогледен. Той всякога казваше това, което искаше да каже. Всичко в него беше контролирано. Неговата същност беше заключена с много ключове и той отваряше само с ключа, с който трябваше да отвори. Когато говореше за събранията, беседите и лекциите си, когато говореше пред различни групи, когато сме имали частни разговори с него, винаги съм усещала, че говореше само това, което искаше да каже. Никога не се изплъзваше езика му да каже нещо, което не иска или не трябва. Този абсолютен контрол и самообладание съм ги виждала и са ни правили силно впечатление.

Учителя говореше с разположение, но не с увлечение, защото всичко, което казваше, бе контролирано. Не си позволяваше да каже нещо, което може да хвърли сянка в съзнанието на хората, на когото и да е. Дори когато изнасяше известни погрешки, говореше безлично, прецизен беше и в думите, които употребяваше. Най-често обличаше идеите с образи. С необикновена лекота той можеше да представи всеки, който беше в забъркано душевно състояние, с някой конкретен образ. Учителя имаше някакви невидими фарове, с които можеше да осветли всяко кътче на човешкото съзнание и да не остане неосветлено и най-малкото кътче от него. Затова всеки идваше при него с отворено сърце, чувстваше, че е разбран и му е показан пътя, как да излезе и от най-забърканото положение. Той правеше това без да засегне личността, без да унижи когото и да е. Човек сам трябваше да види погрешките си, за да ги изправи. Имаше изключително умение да влиза в съзнанието на другия човек, да засегне един или друг въпрос, без да нарани, без да хвърли сянка в съзнанието на човека, а човекът сам се чувстваше, като че ли е бил огрян от слънчевата светлина, която го е осветила и стоплила."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя не проповядваше, не ни увещаваше да следваме неговото Учение, но ни обясняваше, че всякога изяснява законите и принципите, върху които се гради живота ни, насочваше ни да ги изучаваме и прилагаме, да живеем в хармония с Разумната Природа. При това всякога ни оставяше свободни, всеки да постъпва така, както разбира. Той посочваше някои наши криви прояви, неправилни постъпки, но в поучението си никого не упрекваше лично. За всички наши прояви се изказваше безлично, без да засяга някого, макар понякога да се досещахме кого има предвид. Той даваше пълна свобода на изява на всеки един от нас. Всеки сам трябва да види своите неправилни постъпки, защото сам трябва да ги изправи. Упреците и критиките, които правим един към друг никак не помагат за изправянето на нашите неправилни прояви. Напротив, те само влошават и препятстват за изправянето им. Учителя ни оставяше свободни да се проявим каквито сме, но винаги ни казваше да изправяме погрешките си. И това всеки да прави съзнателно, сам, без външно давление. Изправянето на погрешките ни да стане вътрешна необходимост. Затова непрекъснато, каквато и неправилна проява да имаме, трябва да я изправим в нашето висше съзнание заради себе си, заради нашата чистота и свобода. Погрешките ограничават. Когато Учителя ни изясняваше своето Учение, той се отнасяше с доверие към нас. Така ни говореше, щото ние чувствахме, че той вярва, че ние можем да направим това. Доверието, което имаше към нас, укрепваше нашето самочувствие, нашата самоувереност, вярата в собствените ни сили.

Много пъти съм мислила за вярата на Учителя и нашите възможности, когато ние се проявявахме така несъвършено. Учителя ни виждаше в бъдещето, когато ще бъдем на по-високо стъпало от сегашното. Тази негова вяра ни предаваше сила. Свободата, в която Учителя ни оставяше да се проявяваме ни даваше вътрешен простор и по този начин ни освобождаваше от преструвки и лицемерие. Като ни даваше свобода, Учителя знаеше, че ние ще грешим и за тези грешки светът ще го държи отговорен, но той носеше нашите слабости, за да можем да се освободим от тях. Колко любов и безкористие имаше в това. Той се държеше с нас както майката със своето дете, което прохожда, пада, става, докато се научи да ходи добре. Той не ни упрекваше за нашите лоши и неправилни прояви, но ни казваше, че както постъпваме, така ние сами се опъваме и си пакостим. Да постъпваме правилно е необходимо за нас, за да бъдем в хармония с разумната природа, сред която живеем. Добрият живот е необходим за нас, за да получим благата, които живата природа може да ни даде.Ние живеем в един разумен свят и за да бъдем в хармонична връзка с него, трябва да опазваме законите му.

Учителя ни оставаше свободно да проявяваме своето вътрешно естество не защото искаше да грешим, но защото като грешим, ние ще видим погрешките си и като ги осъзнаем, да ги изправяме, за да вървим в пътя на нашето усъвършенстване и духовно повдигане. Учителя ни водеше в пътя на вътрешното самоограничение, което от своя страна ни води към свобода. Целият свят, открай време, се бори за свобода, но свободата се дава отвътре, не отвън, не с борба. Свободата се придобива чрез ограничение на нашата нисша природа. Ограничението на животинската ни природа, която човек още носи в себе си. Учителя беше свободен и искаше и нас да освободи, като ни покаже пътя, по който идва истинското освобождение. Висшата природа в нас, това са сили, които са свързани с живота. На тези сили трябва да се даде правилна насока. Това значи, че трябва да се проявяват в хармония и в съгласие с висшата природа у човека. В човека всички сили трябва да действат в единство, а не да се борят едни с други. Човек е организирано същество, в него действат много сили. Всичките трябва да са в единство за преуспяване както на физическата, така и за духовната същност на човека. Задачата на съзнателния човек е да уравновесява тези сили в себе си, всяка на своето време и място, без да се противопоставят една срещу друга. Това е голямо изкуство, изисква се знание и мъдрост. За да организира силите в себе си, човек преминава през много падания и ставания, през много борби и страдания. Това е дълга работа, която се изисква от човека, докато той даде път на своята висша природа.

Когато се говори за свобода, не се разбира човек да прави каквото си иска, това не води към свобода. Свободата се придобива чрез вътрешна разумна дейност - придобиване на контрол над нисшата природа и изява на висшата. Учителя казва:

- Човек може да прави каквото иска, но после ще търпи каквото не иска. Човек може да прави добро и зло, но злото не води до свобода, злото води до външни ограничения и вътрешни разрушения и пакости на положителните сили в него, води към израждане. Не е свободен онзи, който прави каквото иска. Свободен е онзи, който може да даде свобода и да не ограничава никого. Човек може да понесе външни ограничения, но вътрешно да е свободен, да се чувства свободен.

Учителя прие всички, които дойдоха да го слушат, такива, каквито бяха. Никакви изисквания, никакви условия не постави. Всеки се проявяваше според своето естество, своето разбиране и възможности. Обществото около учителя беше разнообразно, то произлизаше от всички слоеве на българския народ - от неграмотни, до високо образовани и интелигентни хора. Връзката между тях беше Учителя и неговото Слово, от което се интересуваха всички. Той беше обединяващото звено. Учителя остави всеки да мисли и действа свободно, но тази свобода не ги разедини, не се създаваха фракции. Създаваха се групи, които си хармонираха. Именно това Учителя насърчаваше - да работят на групи. Имаше нещо твърде странно: при разнородността на неговите членове, всички бяха единни по отношение на Учителя. Под неговото непосредствено влияние всички можеха да се обединят. Мисля, че една от причините за това беше, че Учителя имаше правилна мисъл за всеки от нас. Той виждаше добрата страна на всеки. Той не държеше в съзнанието си нищо отрицателно за никого. Ако трябваше да изнесе нечия погрешка, той изнасяше принципа, който е нарушен и лошите последствия на нарушителя."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учението, което ни показа с живота си, той го живееше. Това, което говореше, го проявяваше. Има много светлина и много възможности за изява на добрия живот, на красиви прояви, на обич и любов. Такъв е светът, от който дойде Учителя. Светът, от който дойде Учителя, е свят на доброта, на възвишен живот, на всичко красиво, за което човек може да помисли. От този свят лъха сила, възможности за добър живот, за здраве, за благородни прояви, за възможности, за красота. В този свят има всичко, за което човек копнее, за което жадува. Учителя ни показа този висок свят в своя живот, изразявайки го във всичката възможна красота и естественост. Като го наблюдавахме в живота му, той живееше като всички, но в целият му живот имаше нещо, което го отличаваше от нас. Това, което ни говореше, винаги беше положително и повдигащо. Не говореше за отрицателни работи, всякога поучаваше за добро. В постъпките си беше изискан, никога не изтъкваше себе си; да покаже, че е повече от нас. Той беше много повече от нас, но затова не говореше. Ако някога се е изразявал, изказвал е някаква мисъл за себе си, то е било, за да подчертае нещо, което ние не разбираме, имаме крива мисъл. Заради истината понякога той се изказваше по-строго, защото ние не можехме да се издигнем в света, за който ни говореше. В нас имаше криви образи, изопачени разбирания и за да разберем за нашите криви разбирания, споменаваше нещо за себе си, като контраст. Той нямаше нужда да се покаже, че може и какво може. За своите възможности той мълчеше и можеше да мълчи. В обходата си с нас беше внимателен, любезен, коректен. Можеше всички да ни изслуша, дори когато говорехме глупости. Той се отнасяше с уважение и почит към всички. Ако някои оставаха недоволни от неговото поведение, то е, защото те искаха нещо, което той не искаше и не можеше да направи. Това би понижило неговото достойнство. Той винаги се държеше достойно. Той не можеше да каже дума, да направи движение, жест, който да понижи достойнството му. И това той правеше, не за да се покаже пред нас, но заради своята висша природа, не искаше да понижи Божественото в себе си.

Още като ученик, Учителя е изучавал музика във Варна. Свирил е на цигулка при един чех. И след това Учителя е продължил да свири на цигулка. Когато той е бил в Америка, един наш брат, който учил там заедно с него, казваше, че той е свирил пред студентите, давал им е концерти. Учителя продължаваше да свири през целия си живот. Ние имаме повече от сто песни, дадени ни от него. Повечето от тях – текст и мелодия, са дадени от него. Често в класовете – общия и младежкия, идваше с цигулката си и много пъти ни е свирил. Когато ни свиреше, беше празник за нас. Някои от песните той дори ни ги е давал в класовете – Общия и Младежкия.

Най-силно въздействие имаше ритъмът на някои от песните, които ни е дал. Имаше ритъм, който проникваше в човека, завлядяваше го. Когато Учителя свиреше, ние се превръщахме в слух и оставахме на въздействието на музиката му. Слушаш и ти става хубаво, родостно, навлизаш в непознати области и се оставяш да те носят към нещо ново. Ритъмът на някои от песните му имаше непосредствено въздействие върху сърцето. То замлъкваше, свиваше се. В каквото и състояние да се намираш, щом попаднеш под влияние на Учителовата музика, щом се оставиш на нейното въздействие, всичко забравяш, само слушаш. Тези музикални вълни заливат човека, проникват в него, радост го обладаваше и се оставяше на това въздействие. Музиката му имаше завладяващо въздействие. Като слушаше, човек навлизаше в себе си и откриваше по-широк и по-достоен вътрешния си свят.

Словото му и музиката му еднакво ни завладяваха, но различно беше въздействието им. Словото му носеше светлина, разкриваше простори и светове. Чрез въздействието на музиката, човек навлизаше дълбоко в себе си и там изживяваше нещо непознато и ново. Музиката му обхващаше не само емоционалната страна на човека, но и цялото човешко естество. В човека действат много сили. Всяка сила има особени трептения. Трептенията на силите могат да се допълнят и усилят. Един от методите за смяна на състоянията, който Учителя ни даде, е музиката, песните. Той ни съветваше да изпеем някоя песен, когато сме неразположени и така, чрез влиянието й да сменим състоянието си. Всяка песен има свой ритъм, свои трептения, които въздействат пряко върху сърцето. Музиката оказва тониращо въздействие. Човек може да се лекува с музика, ако знае как. Съветваше ни да правим опити, за да видим какво въздействие може да има една песен. Ние трябва да пеем не само когато сме здрави, но и когато сме болни. Ще пеем, за да оздравеем, за да се тонираме.

Да настроим сърцето си и умът си така, че да могат силите и енергиите да проникнат в нас и да се възстанови нарушеното равновесие. Чрез музиката ние можем да се хармонизираме със силите на Разумния свят. Може всякога да не успеем да направим това, но трябва да правим опити, докато успеем. Каквата работа да вършим, каквито и препятствия да имаме да преодоляваме, можем да разчитаме на ума и на сърцето си, да намерим методи, чрез които можем да си помагаме. Ще мислим какво можем да направим, за да излезем от неблагоприятните състояния, в които сме попаднали. Когато мислим, ще преценяваме кой е най-добрият път, за да възстановим вътрешния си мир, да придобием вътрешна светлина и здраве. Мисълта е един от най-главните фактори за смяна на състоянията. Ако някога сме оскърбени, като започнем да мислим, ще видим колко е безсмислено, дори глупаво, да се наскърбява човек, че някой е казал нещо за него – каквото и да е то. Учителя казваше,че ако това, което ни е казано е вярно, значи ние трябва да се коригираме, но ако не е вярно, то не се отнася до нас. Ако казаното е злонамерено, то е лошо за този, който го е казал. Ние не трябва да правим като него, защото виждаме колко е грозно, когато постъпваме така. Трансформирането на енергиите е един важен фактор в самовъзпитанието. Този метод не зависи от външни фактори, а само от нашата добра воля и старание. Пречките да си послужим с него са само вътрешни, в нас самите. От друга гледна точка е лесно достъпен. Нужно е само будно съзнание и вътрешен контрол. Затова при прилагането на този метод, е нужна вътрешна подвижност на ума и на сърцето. Да имаме готовност да се съпротивляваме на всяка вътрешна вкостенялост. В ръцете на разумния, методът за смяна на сътоянията е силно средство за повдигане и запазване на вътрешния мир и равновесие. Човек може сам да си помогне. Това дава свобода. Човек трябва да отбягва всяко подтискващо състояние като разрушително. Трябва с всички сили да се преборим с отрицателните състояния, в които понякога изпадаме, за да можем да запазим добрите сили в нас, за да можем да запазим и здравето си.

В природата действат положителни и отрицателни сили. И едните, и другите изпълняват своята работа, необходима за Природата. При тонирането на силите, няма да превръщаме положителните сили в отрицателни, а ще правим опит да впрегнем отрицателните сили в служба на доброто.

Ако имаме недоволство или раздразнителност, да направим опит да завладеем силите си на недоволство и раздразнението си и да се накараме да направим някакво добро или услуга някому. Направим ли това, недоволството и раздразнителността си отиват. Особено трябва да се пазим от оскърбление и обида. Те са отрицателни състояния, които действат подтискащо, понизяващо. Със светла мисъл, с благородно чувство и добра воля, ние можем моментално да излезем от тия нисши състояния. И колкото по-скоро излезем от тяхното състояние, колкото по-скоро отворим сърцето си и ума си за светлината на доброто, толкова по-скоро ще повдигнем съзнанието си в едно поле на радост и разумност. Трябва да излезем от влиянието на всяко състояние, което помрачава съзнанието ни, а най-лесно това може да стане, като направим някакво добро. Каквото и добро да направим, то отключва положителните сили на радост и мир в нас. Всеки от нас носи в себе си добри и положителни сили, тези сили трябва да турим в действие, на тях да дадем път да се проявят. За тях пътя трябва винаги да е отворен, никакве преграда да не им туряме. Тогава ще се радваме на здраве и добро разположение. Това не е мъчно да го направим, при това то зависи само от нас. Трябва да организираме силите си в служба на доброто, разумното и красивото. Нека се запитаме: Искаме ли да направим това? Щом пожелаем да направим добро, отвън нямаме пречки. Ние имаме сили и знание как да го направим. Ако нещо не знаем, ако нещо не ни е ясно, нека потърсим в съзнанието си къде сме турили преграда на светлината. Преградите на светлината идват от егоистичните мисли, от надценяването, от повишеното самочувствие, от превишаване на собствените си права и възможности. Всички пътища на проникване на светлината в нашия ум трябва да бъдат отворени. Всички пътища за благородните чувства трябва да бъдат отворени, а волята ни всякога да е готова да прояви доброто. Това е най-чистият път за будното съзнание. Само така ние ще отворим пътя за изява на нашата висша природа, за изява на душата ни."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"В словото си Учителя многократно е изнасял тези процеси на съзнанието, за да се изяви душата ни. За да се изяви Божественото в нас, ние трябва да работим за развитието на добродетелите. Носителите и проводниците на Божественото са добродетелите. Това са отворените врати, през които могат да потекат висшите сили на нашата божествена природа. Учителя ни казва, че всяка душа носи нещо Божествено в себе си, че всяка душа носи Божествен елемент, частица от Бога, индивидуална, негова, неповторима. Нашата задача е да дадем път за изява на тая Божествена природа. Тази природа човек носи в зародиш. Ние носим в себе си дарби и възможности, чрез които Божественото може да се изяви – да се изявят добродетелите. Трябва да си поставим задача да си развием добродетелите. Учителя ни казва, че ако всеки си постави задача всяка година да развива по една добродетел, за 25 години той ще развие 25 добродетели. Такъв човек добива връзка с живата природа, тя го познава и отговаря на всички негови желания. Учителя ни казва, че човек може да развие поне първите три добродетели: първата година да работи за търпението, втората – за милосърдието и третата година да развие любовта към Бога. Това е задачата за три години – човек трябва да развие три основни добродетели. Учителя казва, че търпението е добродетел, която се изработва само на земята. Всеки от нас, който иска да се повдигне на по-високо ниво, то се постига с разумна, съзнателна работа. За повдигане на съзнанието ни ни е нужна работа, потребна е мисъл. Мисълта е творческа сила и когато човек се научи да мисли, той може да постигне каквото пожелае. С мисълта си можем да добием светлина, която да ни извлече от стария живот, от животинското състояние в нас, от низшата човешка природа. Това са задачи за всеки, който е тръгнал по пътя на светлината и истината. Ние трябва да добием творческа мисъл, да се освободим от асоциативната мисъл. При творческата мисъл човек е активен, а при асоциативната – пасивен. Много, много има да учи човек по пътя на познаване на Бога и Любов към Бога. Учителя ни води по пътя на Богопознанието.

Спомням си, че когато Учителя отвори Школата на Общия клас, първото нещо, което ни каза, беше: „Аз искам да дадете празното си време, времето, когато не знаете какво да правите.” Празното време е бездействието, неоползотвореното време. Учителя не поиска времето, когато сме заети с една или друга работа. Той поиска най-малкото - времето, когато не знаем какво да правим. И за какво поиска да оползотворим това време? За най-красивата работа, за извисяването на съзнанието, за развитие на добродетелите, за освобождаване от стари, отживели идеи на миналите култури, в които сме живяли, опознаване на вътрешните възможности, които всеки от нас носи в себе си. Важно е всеки от нас да се научи да мисли, да се научим да бъдем активни в мисълта си. Не да оставим мисълта си да се рее безконтролно. Всичко красиво в света е плод на човешката мисъл. Човек може да контролира мисълта си и да получава идеи от възвишения свят. Учителя казваше, че нашите мозъци са нива, в която ангелите сеят своите семена, т.е. своите идеи. Ние трябва да помогнем да се пречистят умовете ни от тръните, за да може посятото да израстне и да даде плод."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Когато държеше беседите и лекциите си, Учителя можеше и успяваше да създаде повишено състояние у слушателите си, да ги освободи от напрежението, от подтиснатостта, да повдигне самочувствието им и почти всички излизаха от беседа с повдигнато настроение, зарадвани. Мнозина можеха да разрешат някои мъчни за тях въпроси. Словото на Учителя омекотяваше човека. Той беше готов да прости всякакво оскърбление, да услужи някому, да направи някакво добро. Словото му внасяше примирение между хората, готовност за добро. Словото на Учителя създаваше една атмосфера, едно силово поле около нас. Докато бяхме с него, всеки се чувстваше по-добър и готов да прави добро.

Беше първата беседа, която чух. Тогава аз изпаднах в такова повишено състояние, обхвана ме една неописуема радост, че човек може да бъде добър и да живее възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна възможност и това силно ме впечатли. Казах си: „Значи може да се живее добър и възвишен живот!” Тази радост продължи цели три дни. След третия ден изчезна, като че ли потъна някъде в мене, но споменът ми за нея остана жив за през целия ми живот.

Словото на Учителя ни даваше разни импулси, но и ние влизахме във вътрешно общение с него. Когато говореше върху някой въпрос, който пряко ни засягаше, ние мислено питахме и задавахме въпроси. Той като говореше, ни изясняваше въпроса, който ни вълнуваше. Ние разбирахме как по-правилно трябва да постъпим. Дори си спомням случаи, когато той говореше по съвсем други въпроси, не това, което ме занимаваше мене, понеже не е говорил пряко за въпроса, но аз пак съм получавала светлина, за да реша моя въпрос. Чувала съм от мнозина приятели да казват, че и те така са получавали вътрешна светлина, как да постъпят правилно. Значи между Словото на Учителя и нас, ставаше скрита неизяснена обмяна, едно отношение на взаимност. Как ставаше това, аз не мога да обясня, но ставаше.

Той говореше, ние слушахме, но и ние не бяхме пасивни. Ние мълчахме, разбирахме или не разбирахме това, което говори, съгласни или несъгласни с него, но вътрешно с мисълта си бяхме деятелни, одобрявахме или не одобрявахме. И той ни отговаряше със Словото си.

Може би затова той нарече своите сказки Беседи, защото наистина ние вътрешно беседвахме с него.

Един брат ми казваше, че като отивал на беседа на Учителя, той говорел върху някакъв въпрос и братът мислено си казал, че в това, което Учителя говори, няма логика. Веднага Учителя казва: „Някой ще каже, че това , което говоря, няма логика.”, и продължил беседата си. Братът останал изненадан и си казал: „Ами този човек мислите на хората ли чете?”

Естествено, не всеки път, когато слушахме Учителя, можехме да преживеем тази вътрешна връзка със Словото му. Когато отивахме натоварени с грижи или имахме трудности, които са завладели ума и сърцето ни, мъчно можеше да стане това. Много често под действието на Словото можехме да се разтоварим от тежките състояния, в които бивахме изпаднали. Най-малкото, чувствахме известно облекчение. Но може да се случи човек така да е обхванат от едно отрицателно състояние и така да е притиснат от него, че нищо отвън да не може да му въздейства, като че ли човек е хипнотизиран от това състояние, никаква вяра и надежда не проблясва. При такива случаи личната среща с Учителя можеше да помогне. Учителя умееше да намери подход към всяко човешко съзнание, да му помогне да се отвори, да му помогне да се разтовари и да му покаже пътя и начина да се освободи. Той имаше мехлем за всяка рана, от каквото и естество да беше тя. Разбира се, че имаше и една зависимост от поведението и разбирането на лицето, на което се говори, защото има такива същества, затворени в себе си, че не искат нищо да приемат от страх или от предразсъдъци. Ако човек можеше да слуша Словото на Учителя, както слушаше една песен или някакво музикално творение, тогава ставаше преливане между говорителя и слушателите. Такава обмяна ставаше съзнателно или несъзнателно."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Всички, които имаха отношения и контакт с Учителя и прибягваха към неговите съвети, почти винаги с течение на времето разбираха, че съвета е бил даден навреме и на място. Учителя имаше пред вид само доброто на тези, които го питаха. Той не беше с нищо заинтересован или зависим от тях. Той нищо от никого не е очаквал, защото нямаше никакви интереси на земята, нищо не е искал от нас.

Както в беседите и лекциите, така и в частните разговори, Учителя винаги разясняваше учението си и никога не се занимаваше с обикновени неща. Дори когато е ставало въпрос за обикновени работи, той ги изпълваше с друго съдържание, с по-висок смисъл. По такъв начин всеки, който се докосваше до него, получаваше просветление на съзнанието, повдигане на мисълта в по-чист свят. Той излъчваше такива вибрации от себе си като същество и със Словото си пречистваше средата около нас. Ние чувствахме мекотата, радостта, освобождението от нещо, което ни е ограничавало. Учителя действаше дори с присъствието си. Когато се случваше да ни говори по някой повод по-остро, и тогава съм чувствала това вътрешно освобождение. Еманациите, това, което излъчваше като същество, съм чувствала като озониран въздух и почти винаги в неговото присъствие се чувствах по-добре, с по-голяма готовност за слушане и учене.

Учителя не проповядваше, не ни увещаваше да следваме неговото Учение, но ни обясняваше, че всякога изяснява законите и принципите, върху които се гради живота ни, насочваше ни да ги изучаваме и прилагаме, да живеем в хармония с Разумната Природа. При това всякога ни оставяше свободни, всеки да постъпва така, както разбира. Той посочваше някои наши криви прояви, неправилни постъпки, но в поучението си никого не упрекваше лично. За всички наши прояви се изказваше безлично, без да засяга някого, макар понякога да се досещахме кого има предвид. Той даваше пълна свобода на изява на всеки един от нас. Всеки сам трябва да види своите неправилни постъпки, защото сам трябва да ги изправи. Упреците и критиките, които правим един към друг никак не помагат за изправянето на нашите неправилни прояви. Напротив, те само влошават и препятстват за изправянето им. Учителя ни оставяше свободни да се проявим каквито сме, но винаги ни казваше да изправяме погрешките си. И това всеки да прави съзнателно, сам, без външно давление. Изправянето на погрешките ни да стане вътрешна необходимост. Затова непрекъснато, каквато и неправилна проява да имаме, трябва да я изправим в нашето висше съзнание заради себе си, заради нашата чистота и свобода. Погрешките ограничават. Когато Учителя ни изясняваше своето Учение, той се отнасяше с доверие към нас. Така ни говореше, щото ние чувствахме, че той вярва, че ние можем да направим това. Доверието, което имаше към нас, укрепваше нашето самочувствие, нашата самоувереност, вярата в собствените ни сили.

Много пъти съм мислила за вярата на Учителя и нашите възможности, когато ние се проявявахме така несъвършено. Учителя ни виждаше в бъдещето, когато ще бъдем на по-високо стъпало от сегашното. Тази негова вяра ни предаваше сила. Свободата, в която Учителя ни оставяше да се проявяваме ни даваше вътрешен простор и по този начин ни освобождаваше от преструвки и лицемерие. Като ни даваше свобода, Учителя знаеше, че ние ще грешим и за тези грешки светът ще го държи отговорен, но той носеше нашите слабости, за да можем да се освободим от тях. Колко любов и безкористие имаше в това.Той се държеше с нас както майката със своето дете, което прохожда, пада, става, докато се научи да ходи добре. Той не ни упрекваше за нашите лоши и неправилни прояви, но ни казваше, че както постъпваме, така ние сами се опъваме и си пакостим. Да постъпваме правилно е необходимо за нас, за да бъдем в хармония с разумната природа, сред която живеем. Добрият живот е необходим за нас, за да получим благата, които живата природа може да ни даде.Ние живеем в един разумен свят и за да бъдем в хармонична връзка с него, трябва да опазваме законите му.

Учителя ни оставаше свободно да проявяваме своето вътрешно естество не защото искаше да грешим, но защото като грешим, ние ще видим погрешките си и като ги осъзнаем, да ги изправяме, за да вървим в пътя на нашето усъвършенстване и духовно повдигане. Учителя ни водеше в пътя на вътрешното самоограничение, което от своя страна ни води към свобода. Целият свят, открай време, се бори за свобода, но свободата се дава отвътре, не отвън, не с борба. Свободата се придобива чрез ограничение на нашата нисша природа. Ограничението на животинската ни природа, която човек още носи в себе си. Учителя беше свободен и искаше и нас да освободи, като ни покаже пътя, по който идва истинското освобождение. Висшата природа в нас, това са сили, които са свързани с живота. На тези сили трябва да се даде правилна насока. Това значи, че трябва да се проявяват в хармония и в съгласие с висшата природа у човека. В човека всички сили трябва да действат в единство, а не да се борят едни с други. Човек е организирано същество, в него действат много сили. Всичките трябва да са в единство за преуспяване както на физическата, така и за духовната същност на човека. Задачата на съзнателния човек е да уравновесява тези сили в себе си, всяка на своето време и място, без да се противопоставят една срещу друга. Това е голямо изкуство, изисква се знание и мъдрост. За да организира силите в себе си, човек преминава през много падания и ставания, през много борби и страдания. Това е дълга работа, която се изисква от човека, докато той даде път на своята висша природа.

Когато се говори за свобода, не се разбира човек да прави каквото си иска, това не води към свобода. Свободата се придобива чрез вътрешна разумна дейност - придобиване на контрол над нисшата природа и изява на висшата. Учителя казва:

- Човек може да прави каквото иска, но после ще търпи каквото не иска. Човек може да прави добро и зло, но злото не води до свобода, злото води до външни ограничения и вътрешни разрушения и пакости на положителните сили в него, води към израждане. Не е свободен онзи, който прави каквото иска. Свободен е онзи, който може да даде свобода и да не ограничава никого. Човек може да понесе външни ограничения, но вътрешно да е свободен, да се чувства свободен.

Учителя прие всички, които дойдоха да го слушат, такива, каквито бяха. Никакви изисквания, никакви условия не постави. Всеки се проявяваше според своето естество, своето разбиране и възможности. Обществото около учителя беше разнообразно, то произлизаше от всички слоеве на българския народ - от неграмотни, до високо образовани и интелигентни хора. Връзката между тях беше Учителя и неговото Слово, от което се интересуваха всички. Той беше обединяващото звено. Учителя остави всеки да мисли и действа свободно, но тази свобода не ги разедини, не се създаваха фракции. Създаваха се групи, които си хармонираха. Именно това Учителя насърчаваше - да работят на групи. Имаше нещо твърде странно: при разнородността на неговите членове, всички бяха единни по отношение на Учителя. Под неговото непосредствено влияние всички можеха да се обединят. Мисля, че една от причините за това беше, че Учителя имаше правилна мисъл за всеки от нас. Той виждаше добрата страна на всеки. Той не държеше в съзнанието си нищо отрицателно за никого. Ако трябваше да изнесе нечия погрешка, той изнасяше принципа, който е нарушен и лошите последствия на нарушителя."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Учителя имаше образен език, като че всяка мисъл можеше да я изрази образно. Той владееше едно изкуство, в което беше маг. Всяка отрицателна мисъл, чувство или постъпка можеше да превърне в положителна. Каквото нещо отрицателно да му се кажеше, веднага го превръщаше в положително.

Някой се оплаква, че го боли крак. Учителя казваше:

- Болестта е гостенин, дошъл ти е, приеми го, нагости го и той след ден - два ще си отиде.

Друг се оплакваше, че има някакво страдание в тялото си. Учителя казваше:

- Страданието е почистване на къщата. Един хубав ремонт.

Друг казва, че го оскърбили, че му казали обидна дума. Учителя му казваше:

- Думата е раздвижване на въздуха, какво обидно има, че някой е раздвижил въздуха?

Някой казваше, че си е загубил парите, а Учителя му казваше:

- Друг някой ще ги намери, ще се радва, пък ти кажи: За Господа ги дадох.

- Болен съм от охтика, ще оздравея ли?

- Ти още не си започнал да живееш. Ти ще живееш, щом спазваш Божиите закони.

Друг казва, че някой го е обрал.

- Аз зная, че не те е обрал. Той е преместил едно нещо от едно място на друго. Никакво обиране няма.

Учителя среща едно дете, което плаче. Пита го:

- Защо плачеш, момченце?

- Една леличка ми каза, че съм откраднал брошката й.

- Ти открадна ли я?

- Не, Учителю.

- Тогава това не се отнася до тебе, то се отнася до този, който я е откраднал.

Един приятел дал назаем пари на един руснак, белогвардеец, за търговия. Минали няколко години, търговията му провървяла добре и тогава братът му казал да започне по малко да му връща парите. Като отишъл втори път, не го намерил и попитал къде е. Казали му, че той напуснал България. Братът отишъл да се оплаче на Учителя. Учителя тогава му казал:

- С вълци угощение не прави, с лисици договор не сключвай, с мечка приятелство не прави, с лъвове не се състезавай и със змии не си играй.

Един брат има приятелство с една сестра и тя като забременява, иска да се оженят. Братът искал да избяга и тогава Учителя му казал:

- Ти беше мек, когато трябваше да бъдеш твърд, а сега си твърд, когато трябва да бъдеш мек.

Кой каквото и да казваше на Учителя, какъвто и крив образ да му представяше, щом минеше през съзнанието му, той го предаваше поправен, осмислен, красив. И това правеше без усилия, изведнъж, с усмивка. Учителя можеше да разплете с леснина объркани въпроси. Светлината, с която осветяваше човешките сплетни беше от висок порядък. Това беше светлина, която осветяваше въпросите от всички страни и затова нямаше въпрос, който да не можеше да разреши.

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя живееше при неизгоди и неудобства, но никога не се оплака и никога не изказа недоволство. Той можеше да изтърпи всички. Фактът, че ни изтърпя такива, каквито бяхме, без да ни упрекне, показва неговото голямо търпение.

Веднъж присъствах, когато няколко души дойдоха последователно и му разказваха едно и също нещо. Това беше за борбите на Дан Колов. Първият дойде и разказа на Учителя какво е видял и той го изслуша с внимание. Дойде вторият и той изказа впечатленията си от борбата. Учителя го изслуша със същото внимание. Дойде трети и той му разказа същото. Учителя не пресече никого, не каза, че знае. Дори зададе някои въпроси, на които те с готовност отговориха. Хората не обичат да им се разказва това, което знаят. Ако някой разкаже нещо, което другият знае, той веднага ще го пресече и ще каже:

- Остави, това го зная. Не чух Учителя никога да каже такова нещо. Той изслушваше с внимание всички. Имало е случаи при общи разговори, когато някой от слушателите искаше да се покаже „колко много знае” и Учителя „да не го чуе” и да продължи да говори. Но това е възпитателен метод. Във всички случаи, когато някой изказваше страданието си, мъкато или болката си, Учителя слушаше внимателно и отговаряше заинтересовано, като му даваше съвет или наставление. Той сам е казвал, че понякога е трябвало да изслуша някого един час, а някого и повече. Така той пак ни показа своето търпение, своята сдържаност и своето благородство.

Разказваха ми един случай, когато един от посетителите, по някакъв случай, упрекнал Учителя за някаква негова постъпка. Учителя през цялото време мълчал, не се защитил, нито пък се оправдал. В такива постъпки се вижда благородството на човека. Да те обвиняват, без да си виновен! Помня, че този брат не беше идвал при Учителя дълго време след този случай. Веднъж имахме братска вечеря и той дойде в салона малко по-късно. Когато влезе, Учителя го видя и се случи така, че аз бях близо до него. Учителя ми каза да кажа на този брат да дойде на масата на Учителя. Като му казах това, той трепна и отиде при Учителя.

Веднъж един брат ми разказваше, че упрекнал Учителя за съвета, който дал на едно близко негово същество. Учителя пак не се защитил, като че ли е бил длъжен да се съобразява, когато дава съвети на някого, с мнението на другите. Учителя е изтърпявал упреци, без да се защити. Това е сила на характера!

Един от студентите комунисти, които идваха да се хранят в нашия стол, ми разказа един случай с Учителя, на който той присъствал. Били сме на обяд. Хранили сме се и студентът е присъствал на този обяд. Обедът е бил почти завършен, когато дошли двама души от града. Спрели пред Учителя. Единият се нахвърлил върху Учителя с упреци и ругатни. Учителя го изслушал, нищо не отговорил, нито се защитил, но като свършил да ругае, Учителя му казал:

- Ти си боледувал от сифилис и още не си се излекувал. Ако искаш ела, мога да ти помогна.

Ругателят нищо не отговорил, обърнал се и двамата си отишли в града. Студентът, който разправи случката си е извадил извода, че Учителя, ако е искал, е могъл да направи всякого свой последовател. Само че този студент сигурно не знае, че Учителя не търсеше последователи, а оставяше всеки сам да дойде при него, по вътрешен подтик и свобода, за да се учи.

Учителя проявяваше търпение не само когато някой му говореше. Той изслушваше дори и някои, които се опитваха да го поучават и да му дават съвети как да постъпва, защото имаше и такива случаи. Някои мислеха, че знаят повече от него и могат да му дадат съвет. Това бяха случаи, когато прост човек дава съвет на знаещ. Тъкмо в такива случаи се виждаше както търпението му, така и балгородството му, защото Учителя само премълчаваше, когато простият, простакът мислеше, че много знае, а сам не можеше да разбере невежеството си. Такива случаи бяха по-редки в сравнение с това, когато той претърпяваше проявите на нашето несъвършенство и незнание. На това търпение аз съм се удивявала и възхищавала. Той ни водеше в пътя на знанието и с любов и търпение, като следеше развитието на всеки и само в критични за някого моменти го предупреждаваше и съветваше бащински, без да ограничава свободата му и пак го оставяше свободен да постъпи според своите възможности. Какво величие на характера! Каква широта и благородство!"

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Сега ми стават по-ясни тези думи. Той е от друг свят, не мисли като нас, не постъпва като нас, не живее като нас, макар да има физическо тяло като нас. Физическото тяло е само връзка, посредник между него и нас, за да ни предаде Учението си, да ни покаже пътя на новия начин на разбиране и живеене. Учителя живееше между нас. Понякога три, а понякога четири пъти в седмицата сутрин в 5 часа ни държеше беседи и лекции. Шест месеца от първия пролетен ден всяка сутрин играехме Паневритмия до началото на есента. През зимата, след свършване на лекцията правихме гимнастически упражнения, дадени от него. И през деня по всякое време можехме да го видим да разговаря с някой брат или някоя сестра, а често и с група, с която водеше разговори. При такива групи всеки можеше де се прикрепи и да слуша, да вземе участие в разговора, да зададе въпроси. Учителя с разположение отговаряше на зададените му въпроси. Обясняваше ни, но някак винаги стоеше далече от нашия обикновен свят и живот, дори когато говореше за обикновени случки и събития в живота ни. Той ги осветляваше с нова духовна светлина и затова винаги беше интересен и оригинален. Много често засягаше теми, за които е говорил и друг път, но винаги ги разглеждаше в друг аспект, от друга страна, малко по-различно от предния път. Винаги беше интересно и ново. Когато говореше на групи, често слушателите се меняха - едни идваха и слушаха, други си отиваха - според задълженията, които имаха или според интереса към това, което се говореше. Той говореше на тези, които го слушаха, а тези, които си отиваха, това беше тяхна работа. Никога и на никого не е направил забележка защо си отиват и не го слушат. Той говореше на тези, които искаха да го слушат. Които не искаха да го слушат, бяха свободни да си отиват. Това не го засягаше, не търсеше слушатели. Той даваше на тези, които бяха готови да го възприемат.

Учителя беше душата на Изгрева. Където и да отидеше, беше център, който привличаше. Мнозина искаха да чуят какво ще каже Учителя. Около него имаше оживление. Той беше извор, който изливаше Словото си и всеки можеше да вземе от този извор, което му беше нужно. Темата можеше да бъде известна, но начинът на разглеждането винаги беше нов и оригинален.

Учителя говореше в определени дни и часове - неделни беседи и школни лекции. През останалото време имаше и частни разговори с приятели, които идваха или за съвет, или за разрешаване на някои мъчни въпроси - задача или някакъв въпрос от личния живот. Много часове от деня той отделяше за лични разговори, за лични срещи с всеки, който се обръщаше с молба към него. Във всички срещи с неговите последователи и ученици Учителя имаше предвид тяхното добро, как по-добре да изясни въпросите, които ги интересуваха, като в същото време даваше един или друг урок на слушателите си. Това съм го наблюдавала в много случаи. Той говореше общо, но ще даде такъв пример, който се отнасяше специално за едного и той разбираше, че това се отнася специално за него и си вземаше поука.

По такъв начин той непрестанно помагаше на слушателите си, макар и да говореше общо, но всеки разбираше и вземаше това, което се отнасяше за него. В общите разговори вплиташе частните въпроси с цел да помогне и насърчи този, който имаше нужда от насърчение. Как видях това? Знаех, че някой от слушателите е натоварен, има някаква мъка. Аз виждах как Учителя поглежда това същество от време на време и това, което говори, беше насочено към него. Някой от слушателите е задал някакъв въпрос. Той се обръщаше към него и обясняваше въпроса, докато му стане ясно. Ако този, който е задал въпроса не разбираше това, което Учителя изясняваше, тогава поглеждаше някой от слушателите, които разбираха и продължаваше да изяснява въпроса, като все поглеждаше към този, който го разбираше. Така възпитаваше и тези, които не го разбираха, и тези, които го разбираха. Със Словото си Учителя възпитаваше и колективно, и лично. Това беше умение на Учителя да поучава и който има будно съзнание и разбира, да се ползва от Словото му. Можеше да се случи изказването му да не му е приятно, можеше да се посочи и някаква погрешка, но така Учителя възпитаваше безлично. Тези неща ги видях и разбрах за другите, защото го разбрах, когато се отнасяше за мене. Учителя възпитаваше с поглед, думи и постъпки.

Веднъж Учителя говореше на една група. Отидох да слушам и се изправих точно срещу него, но той се обърна веднага с гръб към мене. Аз отидох на другата страна, на която Учителя беше с лице, но той пак се обърна с гръб към мене. Това ми направи впечетление и се замислих защо Учителя ми обръща гръб. След някой друг ден аз отидох пак да слушам разговора и пак се изправих срещу лицето му. Той пак много естествено се обърна с гръб към мене. Аз вътрешно бях спокойна, не се безпокоях, че Учителя ми обръща гръб, но все пак следях да видя ще продължава ли все така да ми обръща гръб. Това се случи три - четири пъти. И като ми обърна още веднъж така гръб, аз мислено се обърнах към него и му казах мислено:

- Благодаря ти , Учителю, че ми обръщаш гръб, защото по този начин ми обръщаш внимание.

Той веднага се обърна с лице към мене. Това нещо той правеше естествано, като че ли нищо не е станало. Естествено се обърна. Така Учителя възпитаваше, като в същото време поддържаше будно съзнание у нас да наблюдаваме себе си и другите. По такъв начин той ни караше да мислим, да търсим в себе си дали има нещо неправилно, което трябва да изправим."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя следеше процесите, които ставаха у нас и когато трябваше, по някакъв начин обръщаше вниманието ни към една или друга наша изява.

Спомням си, когато веднъж бях тръгнала за града по някаква работа. Учителя говореше с Паша и Савка пред долната стая - приемната. Отбих се за малко при тях. Учителя ме погледна засмяно и каза:

- Ти Еленке, си уредила работите си, накривила си си шапката.

На главата си носех барета и бях я дръпнала малко на дясно. Не беше на средата на главата ми. Така сложената шапка показваше, че аз бях под влияние на не много сериозни същества. Накривената ми шапка имаше светско влияние, мода, някакъв каприз, нещо малко несериозно. Да си призная, аз тогава не се спрях сериозно на тези думи на Учителя, взех ги като шега, но както винаги и в тази шега имаше малко истина. Аз не бях си дала сметка защо си бях накривила шапката. Всяко нещо, което правим, е израз на известни сили - положителни или отрицателни. Ученикът не трябва да се поддава на отрицателните влияния. Влиянието може да е едва забележимо, но една крива посока може да доведе до лоши последствия. Ученикът трябва да държи сметка за всяко нещо, което прави. Съзнанието му трябва да е будно, за да не се поддава на чужди влияния.

Учителя използваше всеки момент да поучи, да помогне, да подсети, да обърне внимание на нещо неправилно, за да се изправи.

Учителя четеше по нас. Ние бяхме написана книга за него, отворена за него. Той виждаше и така можеше да ни помогне. Спомням си веднъж, в първите години, когато се запознах с Учителя, той ми каза:

- Много си чувствителна, пази се от малките работи.

Тогава не разбрах за какви малки работи ми говори и как трябва да се пазя от тях, но Учителя виждаше и предупреждаваше. И всеки трябваше да мисли и да разбира какво трябваше да прави. През целия си живот трябва и има какво да учим и да прилагаме за нашето самоосъвършенстване. Човешкото същество е многостранно, различни сили действат в него и не всякога е ясно и лесно да разбере човек коя е правата посока в дадения случай и момент. Все нещо има да вземе предвид, все нещо ще пропусне или не е разбрал. И затова, когато нямаме яснота в съзнанието си, не трябва да вземаме решение, за да не съжаляваме после. Много пъти ние сме под влияние на външни сили, много често ние възприемаме чужди мисли и състояния. Ние, хората, си влияем един на друг. Всеки от нас влияе на другите, но и другите му влияят. Важно е човек да различава чуждите влияния, а това не е никак лесно. За да можем да различаваме, трябва да имаме една основна идея, която да бъде като стълб, като фар. В обърканите влияния и състояния човек трябва да има основа, здрава почва под краката си. Другояче казано - трябва да има будно съзнание. В съзнанието си трябва да имаме постоянно една светлина, която никога да не се губи и нищо да не е в състояние да я помрачи. Яснота в мисълта, яснота в съзнанието. Съзнанието ни всякога да бъде озарено от лъча на непомрачаващата се светлина. Тази светлина идва от Великото Космично Съзнание, с което е свързано всяко живо човешко съзнание, било то и несъзнателно.

Човек трябва да има вяра във Великата разумност, която ръководи човечеството. Човек схваща нещо със своята вътрешна същност и казваме, че има вяра „в това нещо”. Вярата е вътрешно виждане, нещо като интуицията. Учителя беше същество на абсолютната вяра. Той вярваше във Великата Разумност в Природата - в Бога. С какво име ще го наричаме, няма значение. Учителя казваше, че светът се ръководи от разумни същества и закони. Нашата Земя е свят и е част от Големия разумен свят."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Всичко в природата е подчинено на разумни закони. Учителя вярваше във Великата Разумност в Природата. Той беше убеден в това и тази убеденост почиваше на известно съзнание, за което само е загатвал. Убедеността, с която Учителя говореше, беше непоколебима. Сянка от колебание не се забелязваше в изказванията му. С абсолютна сигурност ни уверяваше във Великата Разумност. Тази сигурност и увереност ни въздействаше и завладяваше. Той не ни увещаваше да вярваме. Оставяше ни свободни и всеки сам, когато почувства истинността на Словото му, да го приеме по свобода. Никога не спореше, само поучаваше. Непрестанно обогатяваше Учението, което донесе на света, без да задължава някой да му вярва. Оставяше всеки сам, вътрешно да приеме, че това, което говори, е истина и ако е съгласен, да живее според него.

Вярата и привързаността, която имахме към Учителя, много външни хора, които не го познаваха, я отдаваха на хипнотичното въздействие от негова страна. Вярата и привързаността, която имахме, се дължеше на уважението, доверието и обичта, която имахме към него. Всеки от нас е получил светлина и знание от него, които са му помогнали във всички трудни положения в живота и всеки е усетил благото на тази светлина, която е приложил и опитал. Естествено, идва признателност и благодарност. При това Учителя никога не е искал нищо от когото и да е, абсолютно безкористно е помагал на всеки, който е поискал помощ от него. Пък и какво можем ние да му дадем! Неговото съзнание витаеше във високи духовни светове, от които ние едва нещо долавяхме и разбирахме, но за което нашата душа копнееше и жадуваше. Всеки имаше стремеж да влезе, да проникне в тези духовни светове. Всеки искаше да живее с доброто, със светлината, с правдата, с мъдростта, с висшата любов. Това са сили и светове, които Учителя разкриваше пред нас. Ние долавяхме, усещахме озарението на тия високи сили. Това бяха проблясъци, които озаряваха, осветляваха нашите хоризонти, разширяваха ги. Ние усещахме красотата на живота. Това ни вдъхновяваше, внасяше радост и пълнота в живота ни. Казвахме си: Има за какво да живеем. В живота има безкрайни възможности за красив и възвишен живот.

Може ли някой да остане безразличен към Учителя, след като е преживял състояние на вдъхновение и виждане? Може ли душата му да не се изпълни с обич и благодарност към Бога? Може ли да не оцени доброто, което той донасяше със Словото си? Благодарност и обич изпълваха сърцата ни към това лъчезарно същество, което ни показа пътя към духовните висини. Това е началото. Светкавици са проблясвали и са разкрили нови светове. Сега предстои на човека да извърши една от главните работи в живота си - работа невидима, скрита за външните очи. Ако може да извърши тази работа, той сам може да се повдигне на по-голяма висота. Сам човек трябва да се заеме да преустрои своя вътрешен свят, да организира вътрешния си живот. Будното съзнание да бъде постоянен стремеж на всяка вътрешна проява на мислите, чувствата и постъпките. Будност и работа трябват."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Ще разкажа за някои мои опитности.

1920 година, когато започнах да слушам беседите на Учителя, през пролетта заболях от скарлатина. Вкъщи нямахме условия да лежа и аз пожелах да отида в болницата. Постъпих в инфекциозно отделение. Няколко дена след постъпването ми, главният лекар д-р Киров, при едно посещение в болницата ми каза, че имам типична скарлатина с развити два процеса: тялото ми е покрито с пъпки, а гърба ми започва да се лющи и затова той иска да доведе студентите, за да видят двете фази на болестта. Не зная какво съм направила в израза си, но той ме запита:

- Защо, не искате ли?

Казах, че се стеснявам. Той ми отговори, че няма нищо. Ще видят гърба, гърдите и бедрата ми. Когато той напусна стаята ми, аз се завих под одеялото и горчиво заплаках. Бях на 21 години и в отделението бях почти сама. Нямаше други болни, освен едно момченце. Толкова неприятно ми се виждаше това посещение, като че ли щях да бъда изложена на поругание. Поплаках си доста, мислех си, че ако майка ми беше жива, нямаше да ми се случи това. И като плачех, ми дойде една мисъл на ума. „Помоли се на Бога да ти помогне.” Аз веднага започнах да се моля на Христа, понеже още от малка имах много хубаво чувство към Него. Това, което бях учила в училището като малка ученичка, беше събудило голяма любов към Христа, заради благостта и любовта, които той е предавал, когато е бил на Земята. Така се молих дълго с вяра и почувствах облекчение след молитвата. На другата сутрин сестрата ми каза, че студентите вече са дошли на двора. Мене ми се сви сърцето и зачаках.

Чаках дълго време. Студентите бяха на двора, защото времето беше хубаво и след доста време сестрата на отделението пак дойде и ми каза, че извикали професора на операция и студентите си отишли. Зарадвах се много. В следващите дни пак чаках да дойдат, но те не дойдоха повече. Така и аз имах първият опит на чута молитва. Радостта ми беше голяма, не само защото не дойдоха студентите, но затова, че Христос чува молитвите. Това ме изпълни с упование и вяра, че когато човек е в нужда и се обърне за помощ, има кой да му помогне.

Има още два случая за чута молитва, които ще опиша.

През един хубав пролетен ден бяхме на Витоша с Учителя. По едно време ми дойде на ум да взема чайника на Учителя и да ида на едно изворче, което е по-високо от лагера ни и да донеса вода на Учителя от него. Аз се обадих на Учителя, че отивам на това изворче, за да знае и да не би да поиска вода, пък аз съм взела чайника. Взех чайника и тръгнах. Още не бях напуснала полянката на лагера и една определена мисъл ми мина през главата, да си взема другарка, за да не съм сама. Аз си помислих, че Учителя ми изпрати тази мисъл. Понеже много обичам да ходя сама в планината - тогава чувствам по-жив контакт с природата - тръгнах сама, като си помислих, че ще трябва да внимавам. Изворчето, на което отивах, беше в забранената зона, понеже скоро бяха залесявали с борови фиданки в тази част на планината. Изкачих се над шосето и навлязох в залесената част. Бях се изкачила достатъчно високо и забелязах, че от горския дом се движи един горски стражар към посоката, към която вървях. Стана ми неприятно и аз се забързах да го изпреваря и да напълня чайника, за да не ме срещне. Но аз бях успяла само да напълня чайника и той дойде до изворчето. Аз се извиних, че съм дошла в забранената зона, но много съм била внимателна да не настъпя някое борче. Понеже сме идвали тук преди залесяването и съм искала да взема вода от това изворче. Той ме попита дали съм от Братството и аз му отговорих. И когато взех чайника да си тръгна, той поиска от мене това, което мъжете искат от жените. Казах му, че ние не живеем така. Когато той се приближи до мене, аз се уплаших, стегнах се вътрешно и си казах, че няма да позволя това, че ще се боря. Оставих веднага чайника на земята, изправих се готова за самоотбрана и извиках високо: „Господи” - за помощ. Когато чу това, той веднага каза: „Бягаю”. Аз грабнах чайника, хукнах надолу, защото мястото беше стръмно и не се обърнах назад.

При този случай на чута молитва, аз проявих непослушание. Някое същество ме предупреди да си взема другарка, но аз не послушах и трябваше да преживея страха и отвращението от подобен опит за нападение.

Третият случай за чута молитва беше на Изгрева в стаята ми, на поляната, където живеех. Беше първият ден на декември. Аз си бях махнала дантелените пердета от прозорците, защото исках да почистя жилището за празниците и Новата година. Понеже стаята беше на земята и когато нямаше прозрачни пердета, отвън се виждаше всичко. Аз седях до прозореца и четях вестник. Изведнъж някой се приближи до прозореца и ми заговори. Погледнах - руски войник. Попита ме зная ли къде е руския дом. Отговорих, че не зная. Той огледа хубаво стаята, това ми направи впечатление, и се отдалечи. Тогава аз седнах и продължих да чета. След малко някой отвори външната врата, влезе в антрето и отвори без да почука вратата на стаята ми. Погледнах, същият войник. Скочих и го попитах какво търси в стаята ми. Той пак ми зададе същия въпрос - дали зная къде се намира руския дом. Отговорих, че не зная. „А вашият Отец знае ли?” - Казах, че не знае и ако иска, мога за го заведа при него. Гледах да излезе от стаята. Приближих се към вратата, за да изляза, но той ме хвана с двете си ръце под раменете. Аз се отдръпнах, но той ме държеше здраво. Така, като се движеше из стаята, блъснахме гардероба, който се отмести. Той настъпваше и успя да ме събори на миндера. Аз се свих на топка и с краката си го отблъснах от себе си. Аз знаех, че съм сама в стаята, на поляната. Понеже беше студено, нямаше никой. Паша беше слязла в града и аз разбрах, че не мога да чакам помощ отвън. Тогава си спомних, че Учителя, преди да си отидат приятелите от Латвия в началото на септември, те трябваше да минат близо до бойното поле и затова бяха много смутени. След последния обяд, който имаха с Учителя, той стана от масата, погледна наляво и надясно и им каза: „Когато сте в нужда, повикайте ме.” Като чух тия думи, аз изтръпнах. Не бях чула друг път Учителя да говори така открито за своите възможности. Бяха ми разказвали разни случки за помощ през разстояние, но направо от неговите уста не бях чула и това ми направи силно впечатление. Вярно е, че те бяха много смутени и уплашени от пътя, който им предстоеше да минат през страна, в която се водят военни действия. Доколкото си спомням, това беше между 9 и 12 септември 1939 година. Това, че Учителя им обеща помощта си открито, ясно, ме изпълни с радост за тях, но и радост за мене. И аз не се стърпях и им обърнах внимание, да помнят това, което Учителя им е казал, но и аз го запомних. И като се борех с войника, спомних си тия думи на Учителя и извиках силно колкото мога: „Учителю, Учителю!” След като извиках втори път, той веднага ме отпусна, излезе от стаята ми на поляната, провря се през телената ограда и избяга в гората. Самата аз нищо не можех да направя, той беше по-силен от мене. Мъчно можех да му надвия и едничкото нещо, което ми оставаше, беше да извикам Учителя, който по това време беше напуснал вече земята. За моя радост, помощта дойде веднага когато войникът напусна стаята ми, аз излязох след него, гледах го как се провира по корем през телената ограда и аз бях много зарадвана, но и изненадана. Какво стана в съзнанието на този войник, който само преди няколко мига се бореше с мен, а сега бягаше? В такъв момент човек може само да каже: „Благодаря ти, Господи, за помощта. Ти можеш и знаеш как да помагаш. Благодаря!”

В трите случая помощта дойде от невидимия свят. Нямаше намеса на човек по никакъв земен път. Аз не зная как невидимият свят помага и как Учителя ми помогна, но виждам, че невидимите наши приятели намират начин да ни помогнат. Малко нещо ли е, когато си в някое неблагоприятно положение, да се обърнеш за помощ към Висшия Разумен Свят? След като почувствах помощта, мога ли да се съмнявам, имам ли право да мисля, че е случайно? Самата помощ не е ли достатъчно доказателство? Може ли да се желае по-хубава връзка от това, да ти помагат, когато си в нужда?

Спомням си и други случаи. Имаше двама братя, които са сираци от войната. Единият беше мозайкаджия. Той беше по-големият и издържаше по-малкия си брат. По-големият брат често отиваше да работи в провинцията. По-малкият брат следваше музикална академия. Брат му бил в провинцията на работа. Той потърсил от някои приятели да му услужат да си внесе таксата. Случило се така, че никой не е могъл да му помогне. Той се смутил, че може да пропусне срока за записване и да изгуби семестъра. И като се движел разтревожен на Изгрева, минал покрай дома на Учителя. Учителя го извикал и му казал да почака малко. Влязъл в стаята си и след време излязъл и му подал един плик, като му казал: „Иди да се запишеш.” Като се прибрал в къщи и отворил плика, видял, че сумата е точно, колкото му е таксата. Понеже не е имало друго същество, което да разбере нуждата на малкия брат, Учителя става изразител и дава помощта. Братът не му е казал , че трябва да се запише, не му е казал колко е таксата, но Учителя дал нужната сума. Ние не можем да питаме как Учителя се е научил каква сума е била нужна на брата, но самата постъпка на Учителя е красноречива и ясна, дава му толкова, колкото за таксата. Ясно е, че Учителят е могъл да знае, без да му се казва таксата. Разумният свят помага само за съществени нужди.

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Иска ми се да разкажа няколко случая, за да се види нещо от духовните възможности на Учителя. Учителя като младеж е трябвало да се яви при военните за военната си служба. Той отишъл в поделението, имало и други хора и те влизат в разговори помежду си. Учителя казал: „Аз няма да служа.” Един от присъстващите го потупал по рамото и му казал: „Какъв топчия ще стане от теб!” По строежа на тялото на Учителя вади заключение, че би могъл да служи в артилерията. Това е било в първите години след освобождението. Имало е много млади, които са искали да служат във войската. Затова по закон се освобождавали двама или трима на сто или на хиляда души /аз не зная точно/ - по жребие. Учителя изтегля жребия, за да бъде освободен от службата. Така той не е служил войник и е бил освободен за цял живот.

Но как е знаел, че той няма да служи, когато това е станало по жребий! Друг случай. Нашата сестра Г. П. в 1923 год. завършила гимназия в Търново. Тя е добра ученичка и е освободена от цялата матура, но е трябвало да държи писмен изпит по български език, който бил задължителен за всички. След като ги разпуснали в края на годината, за да се подготвят за матура, сестрата отива на екскурзия с една група братя и сестри в околностите на Търново. Там набрали много горски ягоди и някой от групата предложил на младата сестра да отиде в София и да занесе ягодите на Учителя. Тя тръгнала, отишла на „Опълченска” 66, занесла ягодите. Престояла в София няколко дни и вече трябвало да се върне, за да се яви на писмения изпит. Отишла при Учителя, но той й казал да остане още един ден и тя останала. На другия ден отишла да си вземе сбогом с Учителя, но той пак й казал да остане и тя останала, но вече била неспокойна, започнала да се тревожи, защото щяла да пропусне датата за изпита. Тревожела се, но иска да послуша Учителя. Безпокоила се как ще се яви пред родителите си, като е закъсняла за матурата. На третия ден Учителя пак й казва да остане още един ден и макар да се смущава, тя пак остава. На четвъртия ден Учителя й казва: „Сега може вече да тръгвате.” Тръгва тя със свито сърце, че е пропуснала матурата си. Пристига в Търново много смутена, разтревожена, как ще се яви пред семейството си. Като тръгнала от гарата за вкъщи, по пътя срещнала една нейна съученичка, която й казала, че матурата е отложена. Тя се успокоила и си отишла у дома радостна, че не е пропуснала изпита. Откъде е знаел Учителя, че матурата ще бъде отложена за всички гимназии в България? И я задържал за няколко дни. Той е искал да й даде един урок. Учителя е видял, че матурата е отложена. Пътищата за неговото осведомяване са от друг род.

Още една случка ще разкажа за възможностите за виждане на Учителя. Аз изпаднах в известни трудности в живота си. Изпаднах във вътрешна немощ да ги разреша. В това потиснато състояние аз горчиво плачех. Това състояние продължи доста време. Веднъж бях при Учителя и той ми каза: „Не плачеш само ти, плаче момата, която е живяла в твоята стая.” Много ме изненада това изказване на Учителя. Тогава аз живеех в къщата на втората си майка. Не знаех кой е живял преди мене в стаята, в която живеех. Две години след като се беше преженил баща ми, аз отидох да живея там. След като излязох от Учителя, веднага отидох да попитам втората си майка кой е живял преди мене в стаята. Тя ми каза: „Зълва ми.” Попитах: „Ами къде е тя сега?” - „Помина се.” - беше отговорът. Това още повече ме изненада. Чудех се откъде знае Учителя, че в тази стая преди мен е живяла зълвата и че си е заминала на другия свят. Втората ми майка един път беше виждала Учителя на беседа, но тя нямаше никаква възможност за контакт с него. Питах се и се чудех как е могъл Учителя да разучи това. Това беше още първите години след запознаването ми с Учителя. Дотогава не бях имала възможност да зная за духовните възможности на виждане на Учителя. Значи - казах си аз, Учителя това го е видял по духовен път. Разбрах, че момата, която е живяла в същата стая е заминала за другия свят, плаче с мене за себе си, че е загубила живота си на земята. Тя е имала желание да живее, но по някакви причини е изгубила живота си на земята. Аз изпитвах лична скръб, но при моята скръб се прибави и нейната мъка, от която моята мъка растеше и се увеличаваше. Аз си спомних, че по времето, когато страдах, от време на време чувствах прилив на скръб, по-силна мъка ме завладяваше, но тогава не можех да разбера, че тази мъка идва от друг източник и се прелива в моята мъка. Много по-късно чух от Учителя за такова преливане на чувствата от едно същество на друго. Той казваше: „Ако някой човек изпитва ревност към някого, то другото същество, което също изпитва ревност, може да се присъедини към първото, което изпитва голяма ревност и да прелее своята ревност в него, както една река се влива в друга. Така и две, и три същества могат да преливат чувствата си едно в друго. В такъв случай ревността се усилва. Може да завладее съзнанието му така силно – до такава степен, че той може да извърши престъпление.” Такова преливане на отрицателните чувства може да стане със скръб, както в случая. Но може да стане прилив на омраза, на завист, на злоба – на всяко отрицателно чувство. Можем да си представим какво ще изпитва човек, в когото са се прелели такива чувства на страдания. В какво тежко положение може да изпадне той и какво може да извърши.

Такова преливане може да се извърши и с положителни чувства. Ако някой е милосърден и друг, който също изпитва чувството на милосърдие, може да прелее чувството си в другия човек и по тази начин да увеличи милосърдието в другия. Така хората си взаимодействат и за добро, и за зло. Въздействието може да бъде съзнателно или несъзнателно. Мисля, че много убийства, които стават в света, се дължат на преливане на чувствата и мислите в човека, който става приемник на отчаяние, на разочарование, на потъмняване на съзнанието."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Спомням си за два случая, които станаха на бивака, където бяхме на екскурзия с Учителя.

Първият случай беше в делничен ден. Бяхме отишли на бивака на екскурзия, трябва да е било четвъртък, защото в този ден ходехме тези, които бяхме свободни. Пристигнахме на бивака, направихме закуската и понеже беше ден, в който Учителя държеше беседа на Витоша, събрахме се на най-високото място на бивака, около разпръснатите големи камъни, обиколени с трева, до самата пътека, която идваше от София. Всички бяхме насядали там. Учителя започна беседата си. Тогава говори 15 - 20 минути. Не мога да възстановя нищо от това, което е говорил в беседата. Спомням си, че както говореше, Учителя започна да изразява недоволството си от нашето поведение, от работата ни като ученици и каза: „Ако така постъпвате, ще си отида.” Действително стана, взе си шапката и бастуна и тръгна по пътеката, която водеше за града и по която бяхме дошли. По това време за Бивака отивахме през Драгалевци. След като повървя малко Учителя, сестра Балтова скокна и тръгна след него да го настигне. Той пресече долчето, където течеше малка река и започна да се изкачва на другия бряг на реката. Там сестрата го настигна. Той се спря и започнаха разговор. В това време от мястото си скочи и един брат и отиде при Учителя, който говореше в това време със сестра Балтова. Поприказваха и не след дълго време тримата се върнаха при нас. Всички останали стояхме в недоумение, не ни беше ясно защо стана това. Ние не знаехме какво е говорила сестрата, нито какво е говорил брата. Като се върна Учителя при нас, седна на мястото си и продължи да говори. Аз нищо не можах да разбера от това, което стана и защо стана. Като свърши лекцията, изпяхме една песен, както винаги, направихме молитва и се пръснахме по поляната.

На втория ден след тази екскурзия срещнах брата, който беше отишъл при Учителя на Витоша, разговарял бе с него и се върнаха заедно със сестра Балтова при нас.

Като разговаряхме, той ми каза, че е използвал своите знания от миналото и чрез тях е искал да изпита Учителя, да види как ще реагира той. Наистина този брат беше нечестен, имаше знания, придобити навярна в стари окултни школи, но беше отскоро дошъл в Школата на Учителя и неразумно използвал своите знания. Ученикът никога не може да изпитва Учителя си. И осъзнал това, братът бързо е станал от мястото си и е отишъл при Учителя, за да изправи неразумната си постъпка. И Учителя, който е най-добрият изразител на Божествената любов на земята, му е отвърнал с тая Любов - простил му е и се върнаха заедно при нас.

Другата случка стана пак на Бивака. Бяхме на екскурзия с Учителя. Някои неща са отпаднали от съзнанието ми, затова ще кажа само това, което си спомням ясно. Всички бяхме събрани сред поляната – прави и Учителя говореше. И тогава изрази недоволството си от нашето поведение. Пак беше строг и каза, че ще ни остави. Нещо пак беше станало, което аз не можах да разбера. И както Учителя говореше строго, лицето му потъмня. Кожата на лицето му огрубя. Учителя имаше нежна кожа на лицето си, но тогава кожата на лицето му стана тъмна, някак неравна. Никога до тогава, а и след това не съм виждала лицето на Учителя така променено. Когато ни каза, че ще ни остави, тогава беше станала тази промяна. След като ни говори малко, каза: „Ще се изправим всички на молитва. Всеки ще се моли сам. И аз ще попитам Господа какво да направя.” Всички се изправихме на молитва, всеки сам се молеше. Като свърши молитвата си, Учителя каза: „Господ ми каза да остана при вас.” Великият във всичкото си смирение питаше Безграничния - Бога. След молитвата лицето на Учителя беше просветнало, просияло. Беше по-бледо, но кожата като че ли беше станала прозрачна. Всичко, което бях видяла да става, се запечата в съзнанието ми и аз го виждам всякога, когато си спомня за този случай. И друг път бях виждала лицето на Учителя помрачено, но както тогава, не бях го виждала. Вероятно е имало някаква атака срещу Учителя, някакво нападение, но нищо не можах да разбера. Останаха само двата образа на Учителя в съзнанието ми за цял живот."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя не говореше за изпитанията и страданията, които ние му причинявахме с нашето поведение и неразбиране. Той понасяше всичко с търпение и любов. Спомням си също, че когато говореше, че ще ни напусне, че ще ни остави, сестра Писенова каза: „Учителю, където отидеш ти, аз ще дойда след тебе.” Тя имаше семейство, съпруг и двама синове.

Веднъж, на поляната, група приятели говореха с Учителя. Един от присъстващите попита Учителя: „Учителю, Вие какво не знаете?” Учителя помълча малко и каза: „Не зная какво е грях.” Кой може да отговори така? Друг път, пак група приятели говореха с Учителя. Някои задават въпроси на Учителя и Учителя им отговаря. Един от приятелите, като чува какви въпроси задават на Учителя, си мисли, че тия въпроси не са съществени, че той ще зададе съществен въпрос. Той задава въпрос на Учителя, но Учителя не му отговаря и обръща гърба си малко към него, като продължава разговора си с другите. Той втори път му задава въпроса си. Учителя пак не му отговаря, а отговаря на тези, които му задават други въпроси. Така Учителя възпитаваше самонадеяните, тези, с критична мисъл.

Един въпрос може да е несъществен за някого, но да е съществен за други. Ние не сме при еднакви условия и възможности, за да преценяваме само от наше гледище кое е съществено и кое не е. Правило ми е впачатление, че Учителя правеше всичко естествено, като че ли не е чул, като че ли е много зает с това което говори, за да не оскърби никого. Но ние трябва да разберем, че трябва да дадем свобода на всеки да се изкаже както разбира. Учителя е, който ще прецени да отговори или не."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Какъвто и въпрос да се представяше пред Учителя, той го разрешаваше така, че да бъде добре за всички, които са засегнати. При решаването на спорните въпроси той не заставаше от обикновеното гледище на хората, а излизаше от обикновеното положение на хората, заставаше на друго ниво и осветляваше въпроса с друга светлина. Той не стоеше при спорещите, заинтересованите и засегнатите, а излизаше от това тяхно поле на едно по-високо поле. Спорните въпроси разглеждаше с една по-силна светлина и всеки от заинтересованите, който беше искрен, можеше да види и да разбере къде е правото.

Учителя разглеждаше въпросите без да взема страна. Той само ги изясняваше от по-високо гледище, от по-висока гледна точка.

Ако някой оставаше недоволен от разяснението на Учителя, то се дължеше на това, че той не можеше да схване по същество това, което Учителя говореше. Много често Учителя говореше иносказателно, в образи. Налагаше се човек често да помисли, за да схване това, което му се говори /казва/.

Отишли двама млади да му кажат, че искат да се оженят и да го помолят за благословението му. Погледнал ги Учителя, помълчал малко и казал:

- Като ме питате, казвам ви, че вие не сте един за друг.

- Ама Учителю, ние сме интелигентни хора, ще си отстъпваме.

Учителя ги убеждава да не се женят, но все пак ги остава свободни. Само след една година те се развеждат.

Други двама млади и те отиват при Учителя да им каже да се оженят или не. Той им казва да отложат, да не бързат. И такива събития стават по време на отлагането, че разбират, че ще е по-добре да не се женят. Когато Учителя им казва, че вече могат да се оженят, на тях им се вижда безпредметно.

Други двама питат пак за същото и той им казва:

- Разбира се, трябва да се ожените, вие сте подходящи един за друг.

Всеки, който е послушал Учителя, се е ползвал. Учителя даваше съвети на тия, които ги искаха от него без да се налага и ги оставяше да постъпват така, както сами си решат. Той виждаше, че като не го послушат, ще имат неприятности, а може би и страдания, но ги оставяше свободни, да се учат от страданията. Той никога не укоряваше никого, че не го е послушал, а оставяше всеки сам да си види погрешките.

Когато някои млади го питаха какво да следват, той винаги ги запитваше какво най-много биха желали да следват. Ако това отговаряше на способностите на кандидата, той ги насърчаваше, но ако не отговаряше на способностите му, казваше му:

- Не бихте ли искали да следвате... - дисциплина, която отговаряше на неговите способности.

И казваше:

- Мисля, че за вас е по-добре да следвате... - специалността, която отговаряше на способностите му."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Около двадесетте години на века в Братството влязоха доста млади хора, които се интересуваха от духовните въпроси и търсеха много неща в живота. По това време българското духовенство не отлъчи направо Учителя от църквата, а го обвини в самоотлъчил се. В същото време в обществото се носеха най-различни слухове за поведението на Учителя, приписвани ту от различни клевети и доноси. Дори правиха опити да го изправят пред съдебните власти. Завеждаха се следствия, но се прекратиха всички поради липса на доказателства. Българската общественост се отнесе враждебно към Учителя. Върху името му се сипеха поток от хули, мръсотии и клевети, както върху личността му, така и върху делото на Учението му. Срещу него свещеници говореха от амвоните си. Вестниците пишеха хули, безсрамно казани и непроверени неща. Някой си Ласков излезе с една брошура, в която показа своето невежество и неразбиране. Присмех, подигравки и хули се отправяха и към последователите му, но главния обект на нападките беше Учителя. Безмилостни клевети, приписваха му престъпления. Викаха Учителя на следствие, разпити и понеже за всички обвинения нямаше доказателства, оставаше само мълвата да се носи и цапа умовете на тези, които вярваха. Този период на клевети срещу Учителя продължи много години. В това време Учителя отвори школата, говореше три пъти седмично на своите сказки и изявяваше словото си на тези, които бяха готови да го слушат и разбират.

Как се отнесе Учителя към тази мълва? Мнозина от последователите му изказваха мнение, да отговорят срещу това, което се пишеше във вестниците. И ако някой от последователите му много настояваше, Учителя му казваше:

- Напиши го, пък ела да ми го прочетеш.

Но след като го прочиташе, Учителя казваше:

- Истината няма нужда от защита.

Като чух думите на Учителя, че Истината нямала нужда от защита, аз изпаднах в едно умиление, почувствах, че това са думи от друг свят. Те бяха думи от друг свят, до който аз не бях се докоснала. Това бяха думи с много високо напрежение. По вътрешна сила, както го почувствах, те ми напомняха на Христовите думи, когато беше на кръста и каза: „Господи, прости им, защото те не знаят какво правят /вършат/.”

Да те хулят, да те клеветят, да ти приписват престъпления пред цял народ и да можеш да кажеш: „Истината няма нужда от защита.” - каква душевна чистота, каква сила на характера, какво благородство и какво високо съзнание над всичко човешко. Пред това мога само да се поклоня със смирение и мълчание.

Учителя не говореше за своята личност. Той не каза и кой е, и от кой свят иде, но при такива негови изяви, виждах сиянието на един висш свят, свят на светлина и любов, свят, за който всяка душа копнее. Колко красота има в тази изява. Това ми дава основание да кажа, че Учителя не беше от нашия свят. Той е същество от непознат за мене свят. С този вътрешен усет, че Учителя не е от нашия свят аз живеех и когато го слушах на времето и сега, когато чета неговото Слово. Той разглеждаше всички въпроси от друга светлина, не както ние, хората, разглеждахме въпросите. Тази именно светлина ме плени и привлече. Тя носи ласката на висшата любов, за която човек е готов да се жертва. Тази светлина загатва за знание, което отваря безкрайни простори за знание на човешкия ум. Тази светлина може да изведе човека от ограничението на мрака и невежеството, за да заживее във виделината и свободата, за да влезе в единство с великия живот.

Чувала съм Учителя да казва:

- Аз не съм като вас."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Многобройни и различни са случаите, когато Учителя е помагал на приятелите. Спомням си един случай с мене. Един ден се почувствах здравословно не добре. Не зная какво ми беше, но не се чувствах добре. Излязох да отида на Изгревската поляна, минах покрай дома на Учителя, който в това време беше пред стаята си и говореше с един брат. Аз минах, поздравих Учителя и отидох на поляната. Направи ми впечатление, че Учителя много проницателно ме погледна и усетих, че погледа му ме прониква. Поразходих се и на връщане от поляната Учителя все още говореше с брата и когато аз приближих до тях, Учителя се отдалечи от брата, каза му нещо и се приближи към мене. Попита ме: „Какво ти е, Еленке?” Отговорих му, че нещо не ми е добре, но и аз не зная какво ми е. Учителя е видял нещо в аурата ми, което не е добре, не е в ред, когато минах покрай него. Така мисля поради погледа, който усетих. Без да му кажа дума, той ми даде наставление за лечение. На другия ден бях добре.

Ето защо всеки от нас, който е получавал така помощ, знае, че Учителя е виждал нещо, което ние не виждаме. И като виждаше, помагаше, както той разбираше. Учителя помагаше постоянно, където имаше нужда. За тази помощ той никога и никому не споменаваше. Никога не съм чула да каже, че е помогнал на някого. Както тайно виждаше, така и тайно помагаше. В още по-голяма тайна държеше тази дейност. За тази дейност той не споменаваше. Никой от нас не е чул да каже, че е помогнал на някого, нито някой от приятелите е чул такова нещо. Учителя не споменаваше за помощта, която постоянно проявяваше към всеки нуждаещ се. Това беше скрита дейност и ние сами узнавахме, когато лично ни е помогнал или на наш близък. За тази дейност ние разбирахме от различни случаи и то защото самата помощ, която е дал, говореше за себе си. Това са безброй случаи на помощ към всички.

Спомням си друг един случай за помощ. Един наш брат е помогнал на владиката Стефан, който е молил брата да отиде при Учителя и да му каже, че той, Стефан, е направил някакво изказване, за което е осъден на смърт от Македонската революционна организация. Братът отишъл при Учителя, казал му молбата на владиката Стефан. Учителя казал на брата: „Поздрави го и му кажи да е спокоен.” Тази смъртна присъда не се изпълни. Аз не мога да проверя и да покажа, че Учителя е помогнал, но от това, което зная, си правя извод, че Учителя помагаше на всеки зов за помощ, отправен към него. Това нещо той правеше в мълчание. Не вярвам, че може да има човек, който може да остане равнодушен към изявата на помощ, която той даваше.

Учителя в изява на Учението си проявяваше много страни, някои от които бяха силно подчертани, ярко изявени. Такава страна беше вярата му в Божественото, в Разумното в света. Когато говореше по тези въпроси, той беше категоричен, ясен, строго определен. Помен от колебание не се забелязваше. Бог е реалност, с Която той е свързан абсолютно. Той живее в тази Реалност, от там черпи сили, вдъхновение и знание. Бог е реалност, с която всеки човек е свързан и той може да се ползва от нея. Учителя казваше: „Най-близкото същество до човека е Бог.” Бог е същност, която прониква Вселената. Той е навсякъде и във всичко. Бог е Великата Разумност в света и в живота. Тази разумност непрестанно твори. Всичко е създадено от Него и Той присъства в творението си, но е повече от него. Човек е част от това творчество и е свързан с него. Връзката може да бъде съзнателна или несъзнателна, това зависи от степента на развитието на човека. Човек може да бъде в съзнателна връзка с Бога без някакви посредници. Щом човек спазва законите на Разумната Природа и живее в хармония с тях, той се ползва от благата на природата и никой не може да го лиши от тях. Не опази ли тези закони, той сам се лишава от техните блага. Законите на Разумната Природа са общи за всички: за човека, за животните, за растенията, за минералите; също и за по-висшите същества, които са на по-високо развитие. Много напреднали същества в своето развитие стоят по-високо от човека. Човекът все още няма развити сетива, за да направи съзнателна връзка с тях. Тези напреднали същества са разположени към човека и му помагат в неговото еволюционно развитие. Човекът не е изоставен, не е сам, безброй същества има, които са готови да му помогнат. За да получи помощ, той трябва да спазва законите на живата природа. При това, той сам трябва да дойде до това разбиране, че само по този начин може разумно да живее. Това разбиране трябва да бъде плод на неговото развитие, да му стане вътрешна необходимост да живее така. Веднъж дошъл до това развитие, да бъде във връзка с Разумната Природа, ще се ползва от нейните блага. Природата не е враждебно разположена към човека, но той, като не я познава и разбира, сам се ограничава и отделя от нея, като иска да я победи, да я завладее, до й господарува. В Природата съществуват разумни закони, които управляват цялото Битие. Всичко действа в съгласие и хармония и няма сила, която да може да наруши порядъка на Битието, да наруши равновесието в него. До това разбиране човек трябва да израстне. Той трябва да съгласува своя живот с природата и да не противодейства на нейните закони. Интуитивно, вътрешно, по нейните закони да действа. По вътрешно схващане да разбере, че така е устроен живота на земята. Ние трябва да имаме тази убеденост, тя ще дойде от вярата. Вярата не се доказва, вярата се живее. Човек вярва, защото всичко, което е научил в живота си, го води до вярата, до великото на живота."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Убиват брат на Георги Томалевски. След известно време Георги отишъл на Изгрева. Отишъл на полянката и когато Учителя минавал край него, погледнал го и казал: „Карма е.” С това той изяснява причината за убийството. Значи, това е станало по закона на необходимостта. Някакви стари преплитания от миналото се разплащат. Неумолим е закона на кармата. Каквото си направил, ще ти го направят. Единствена сила, която може да омекоти закона на кармата, е Любовта. Ако някой е причинил зло на някого съзнателно или несъзнателно, за да избегне действието на кармичния закон, трябва да е готов при дадени условия на такова добро, от което другият човек има съществена нужда, което се изразява чрез добрите прояви, дадени навреме и на място. Само това може да омекоти и прекрати действието на кармичния закон. Затова ние във всеки момент трябва да бъдем готови при всички случаи и по всяко време да проявим любов към когото и да е, и никога да не държим сметка, заслужава ли този човек доброто, което му се прави или не. Ние не знаем кому какво дължим. Любовта, доброто, което проявяваме, са в състояние да очистят пътя ни, да премахната силите на злото, което някога сме направили някому и никога не трябва да се отказваме да направим добро, на когото и да е, дори и на врага си. Проявим ли любов към врага си, ние го обезсилваме. Аз имах дружба с един приятел. Брат му Андро имаше някакво неразположение, той ми каза, че може да ме убие, без да му направят никакво зло, защото носеше куршум в главата от Първата световна война, в която е бил доброволец. Аз тогава му отговорих малко дръзко. Беше минало доста време оттогава, бях отишла при Учителя по работа. Учителя ми каза: „Братът на Лулчев се заканвал да те убие.” Той казал това на една сестра, която отишла при Учителя и му казала, че се заканват да ме убият. Казах на Учителя: „Учителю, аз нищо не съм му направила.” Тогава той ми каза: „Ти имаш връзка с двамата братя, затова ще се молиш Господ да ти създаде такива условия, при които да можеш да помогнеш на Андро, когато никой друг не може да му помогне.” Тогава аз не разбрах защо трябва да се моля, но от послушание към Учителя, се молех. Беше минало близо една година, откакто Учителя ми беше казал да се моля и аз се молех през това време.

Стана атентата в църквата „Св. Неделя”. Там загина бащата на съпругата на Лулчев, а майка й беше наранена. Отидох на гробищата на погребението. Бяхме само четиримата – Лулчев, жена му, брат му и аз. След погребението се връщахме пеш от гробищата. Като вървяхме по улицата се приближи един агент и арестува Андро. Брат му ме помоли да проследя къде ще го заведат, за да му кажа после. Каза ми: „Ако те забележат, че ги следиш, кажи им, че си му гадже.” Аз изпълних поръката. На другия ден разбрах, че бяхме под домашен арест. Като посетих Любомир Лулчев, той ме прати при брат му, в дома му, за да му предам нещо, което той ми заръча да кажа. Когато отидох при Андро, той ме посрещна с думите: „Бре, момиче, какво аз мислех, а какво излезе.” Аз предадох думите, които брата ме беше помолил да предам, а той също ме задължи да кажа нещо на брат му. След няколко дни отново трябваше да бъда посредник между двамата братя. Изглежда, че това, което направих, смекчи сърцето на Андро и той никога повече не се закани да ме убива.

За развързване на кармични закони помагаше и Учителя със съветите си. Трябваше да направя нещо лично за Андро, когато нямаше друг, който да го направи. Ако беше останало аз сама да реша въпроса за разваляне на кармата, едва ли щях да се сетя и да направя това, което Учителя ми каза. Още по-малко бях в състояние да създавам такива условия, при които да направя такава услуга. Явно е, че Учителя ми направи такава услуга. Явно е, че Учителя ми помогна за развързването и разрешаването на една кармична връзка.

Майката на един брат е тежко заболяла. Братът се безпоеше за майка си и отишъл на Изгрева. На поляната срещнал Учителя и без да го е питал, Учителя се обърнал към него и му казал: „Ще мине.” Наистина майка му оздравяла. След пет - шест години майка му пак заболяла и като срещнал Учителя, той му казал само: „Пътница е.”

Учителя ни донесе учение за самовъзпитание, за издигане на съзнанието ни на по-високо поле. Той ни учеше да напуснем живота на безлюбието, на греха, на всяко отрицателно чувство, да отворим сърцата си за Божията Любов, да се запали в сърцата ни свещеният огън, да блесне в умовете ни Божията светлина, за да станем носители на Светлината и Любовта. В същото време помагаше на всеки в разрешаването на задачите му. Към всички прояви любов и търпение. При слабостите ни беше милостив и благ. Разбираше човешкото естество. Разбираше положението на всеки един и никого не съдеше. Колкото неприятности и трудности да сме му създавали, той всичко понесе с търпение и разбиране. С целия си живот той ни показа как да служим на Бога, целият му живот беше служене."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя беше същество на пълната вяра. Вяра в Бога, вяра във Великата Разумност. Правеше ми впечатление, че когато Учителя държеше своите беседи и говореше за Бога, той се въодушевяваше. За нищо друго не е говорил така вдъхновено, както когато говореше за Бога. Заговорваше ли за Бога, вдъхновението идваше, дори повишаваше гласа си, радост бликаше от него. Така беше, когато държеше беседите си, така беше и когато говореше в разговорите с другите, така беше и когато говореше в частните си разговори – лично с някого. Един приятел ми казваше, че той вижда Учителя как се е хванал с едната си ръка за Бога и никога, в никакъв случай не се пуща от него.

Всеки, дошъл до такова развитие, може да бъде във връзка с Разумната Природа, да се ползва от нейните блага. Природата е разположена към човека, но той не я познава, не я разбира, сам се ограничава и отделя от нея.

Учителя постоянно беше във връзка с Бога. Когато е водил разговори с някого или с повече хора, в някакъв промеждутък съм имала случай да казва следното: „Господи!” Това се е случвало при разговори с нас в парахода - стаята, където ние, стенографките, работехме и живеехме. С това си поведение той действаше на слушателите и някак непосредствено им предаваше своята вяра. Така убедено говореше, че не е възможно да си помислиш, че не е така. Говореше ли за Бога, от него лъхаше Вяра и Любов. И така той действаше на другите със своето вдъхновение, със своята вяра и любов към Бога. И ние като го слушахме, изпитвахме вяра и любов към Бога. Когато човек вярва, той има упование, има тил, вярва, че има кой да му помага. Това дава сили, увереност, спокойствие, стабилност, упование. Вярата е стълб, който крепи човека.

Мнозина считат вярата за заблуда. Те изхождат от някои вярвания на изостанали стари, религиозни схващания, които са изгубили всякакъв смисъл и съдържание. Вярата е принцип. Когато вярваш в нещо, то става, реализира се. Когато човек иска да постигне нещо и се съмнява, че може да го реализира, той руши основата , на която стои. За всяко нещо, което човек иска да постигне е нужна вяра, без съмнение – жива вяра. Тя дава сила, с която човек преодолява препятствията за реализирането му. Съмнението руши вярата. Вярата е положително качество. Тя импулсира човека за превъзмогване, за издържане.

Вярата дава мощност на този, който вярва. Вярата дава възможност за проява на творческите сили на човека. Способността на човека да вярва, му открива поле за големи дела. Вярата е голям източник на сила. Вярата е път, който води човека към възможности и постижения. Тя дава издръжливост на човека. Тя е едно от най-необходимите качества, които човек трябва да крепи и да развива. Вярата поддържа будно съзнанието, тя е проводник на сили. Не случайно е казано: „Ако вярвате, и планини може да преместите.” Този израз е символ на възможностите, които дава вярата. Когато Христос е лекувал, Той само е запитвал: „Имаш ли вяра?” Вярата е била условие, път, за да изяви Христос Висшата Сила, да потекат висшите творчески енергии за здраве и живот. Пак Христос е казал: „Вярвайте и ще ви бъде!” За човека на пълната вяра и невъзможното става възможно. Вярата прави контакт със сили от по-висше естество и когато те потекат, невъзможното става възможно. Светът, в който живеем, е по-широк, отколкото ние го познаваме. В него има повече възможности за постижение. Вярата е основа за тяхната проява и изява. Пълната вяра прави човека стабилен и сигурен. Сигурността идва от вътрешната сила в човека, не отвън. Вярата отваря вътрешни простори в съзнанието на човека, откъдето протичат сили и го правят неуязвим. Вярата е крепост. Друго нещо е вярването."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя помагаше лично на отделните личности. Имаше случаи, когато помагаше колективно – едновременно на мнозина. Такъв е случая с изселването на българските евреи. В годините, когато Хитлер върлуваше в Европа и пращаше евреите в камерите на смъртта, той се опита да повлияе и на българското правителство – и те да изпратят евреите в Полша – в камерите. У нас започнаха да се изпращат евреите от един град в друг. Имах близка приятелка – Вуча Бехар от Стара Загора – беше изселена в Търговище. Друга близка позната еврейка от Казанлък бе изпратена във Видин. Българският народ не одобряваше това. Започнаха се протести пред властта от разни групировки. Много организации се противопоставяха на властта в защита на евреите. Спомням си, че и писателския съюз направи това. Чест прави това на българския народ.

Един наш приятел, който беше получил образованието си в Полша – Методи Константинов – работеше тогава в информацията при Казасов. Извикали брата и му казали, че той трябва да съпроводи българските евреи до Полша, тъй като той владее полски език. Отговорил им, че ще си помисли. Веднага отишъл при Учителя и му казал какво му предлагат. Учителя изпратил да повикат Владимир Лулчев, който по това време имаше връзка с цар Борис и му казал: „Кажи на царя, че ако пусне дори един евреин да изпратят в Полша, помен няма да остане от династията му.” Лулчев е отишъл да се срещне с царя, но му казват, че не знаят къде е отишъл. Учителя казал на Лулчев: „Ще отидеш и ще го намериш.” Лулчев отишъл втори път, но и сега му казали, че царят е отишъл някъде и не знаят къде е. Като опитал всички възможности, за да намери царя и не е успял, върнал се при Учителя и му казал: „Никой не може да ми каже къде е царя.” Тогава Учителя влязъл в стаята си, излязъл след малко и му казал: „Кричим”. Лулчев отишъл в Кричим и когато царя го видял, го попитал кой му е казал, че е тук, Лулчев му отговорил: „Учителя ми каза.” Лулчев предал на царя какво му е казал Учителя. Царят и Лулчев се върнали в София. Царят скъсал пред Лулчев указа, който е бил подписал за изпращането на евреите в Полша. И така българските евреи бяха спасени от смъртта. Учителя активно се намеси в спасяването на българските евреи. Това не е заплаха, която Учителя е направил с думите: „Помен няма са остане от династията му, ако пусне евреите в Полша.” Това щеше да стане по закона на кармата.

Учителя не искаше да стане едно голямо престъпление. Ако царят не беше послушал, непременно щеше да има последствие и щяха да пострадат неговите наследници. Когато стана преврата на девети септември и след това България се обяви за Република, неговите наследници – децата му и царицата, напуснаха България без да пострадат. Те бяха оставени да отидат където искат и бяха подпомогнати от самата власт.

В живота съществува закон за причина и последствие, наречен кармичен закон, който гласи: каквото направиш, ще ти направят. Царят имаше власт да не допусне евреите да бъдат унищожени в камерите на смъртта. Неговите наследници получиха благодатта от добрата постъпка на бащата. Те напуснаха България невредими. Вярно е и че българският народ не беше съгласен, и не одобряваше изпращането на евреите в Полша. Пряката намеса на Учителя попречи да се извърши престъпление към 50 000 евреи.

Разказваха ми, че когато бяха подгонени евреите у нас, някои от консисторията били решили да съберат всички скъпоценни камъни, които били в синагогата за извършване на разни ритуали, били занесени и предадени на Учителя за съхранение. След като Учителя напусна земята, на Изгрева дошъл един от членовете на консисторията и запитал някои от ръководството на Братството, дали знаят нещо за това, което е предадено на Учителя. Брат Борис Николов му казал, че Учителя, преди да напусне земята, му предал кутията със скъпоценните камъни, за да ги предаде на някой от членовете на консисторията, когато ги потърсят."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Във всички случаи, когато е имал възможност да помогне, Учителя е помагал. През 1913 година, преди да се обяви междусъюзническата война между сърби и българи, Учителя изпратил една наша сестра да отиде в двореца и да каже на цар Фердинанд в никакъв случай да не обявява войната. Цар Фердинанд отговорил, че не слуша „ясновидци”. Той обяви войната, която беше катастрофа за България, но и той самият впоследствие трябваше да я напусне и никога повече да не се върне.

Във всички случаи, когато Учителя се е намесвал в обществения живот или в държавните работи, той е имал предвид да се избегне едно зло, за да не се допусне погрешна стъпка в развоя на българския народ.

Учителя е същество, което дойде да помогне на цялото човечество, и специално на българския народ, както индивидуално, така и колективно. В Школата, която той отвори, с цялата си дейност, повече от 50 години, в беседите си той казва: „Аз съм дошъл да помогна на българите. Както и да се отнасят с мене, както и да ме гонят и преследват, аз съм дошъл да ги стопля, да им направя добро, каквото никой досега не им е направил. След това ще им кажа „Довиждане””. Той през целия си живот помагаше на всички, въпреки клеветите и хулите, които се сипеха върху него, без да се оправдава, без да чака нещо от някого. Учителя е неподражаем за това, което понесе за българския народ. При всички положения, той само помагаше, поучаваше. Сестра Паша ми разказа една своя опитност. Усещала, като че ли горе на главата си имала изсипана жарава и усещала огън да гори на главата й. Тя споделила това с Учителя и той й казал, че той така усеща онова, което говорят срещу него. Не зная в друг случай да се е изказвал как преживява онова отрицание, което се е изпращало срещу него. За съжаление, българското духовенство има най-голям дял за клеветите, които се изпращаха срещу Учителя. Вместо да се ползват от духовната светлина, която той донесе, те го хулеха и преследваха, а и досега пречат на неговите последователи.

Всякога невежеството и предразсъдъците са били мъгла в умовете на хората, за да не видят светлината и истината. Освен критиките от българското общество, Учителя трябваше да понесе и не малко трудности, които му донасяхме ние, неговите последователи. Учението, в което той ни въвеждаше, беше високо морално. Това учение изискваше високи морални качества. Ние, неговите последователи, не всякога можехме да поддържаме такова високо ниво в поведението си. С недостатъчното му разбиране му създавахме не малко трудности. Българското общество очакваше и изискваше от нас, да постъпваме така, както той ни учеше. Имаше случаи на непослушание и неразбиране от наша страна. За нашите погрешки държаха отговорен Учителя, макар той да нямаше никаква вина. Той беше поел отговорността да ни води и той носеше нашите слабости. Понякога така се натоварваше, че трябваше да се отдели от нас известно време, както казваше понякога - да отиде в друг свят, в друго поле, където да се обнови, да се пречисти от всичките нечистотии, които е приел. Тогава той прекъсваше контакта си с нас за известно време - 3-4 дни, оставаше сам, никого не приемаше и нищо не приемаше от нас, дори и храна. Така прекарваше няколко дни в пълна самота, без контакт с нас. Казвал ни е, че отива в един по-висок свят да се пречисти."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

" Сестра Савка разправяше един такъв случай. Тя отишла при Учителя, искала да го поздрави, да му целуне ръка, но той й казал, че Учителя не е тук. Тя вижда Учителя и казва: „Ама, нали Вие сте Учителю?” Той й отговорил: „Не, тук е неговият добър ученик, който е оставен да пази тялото му. Учителя го няма.”

Спомням си случаи, когато Учителя се отделяше по няколко дни от нас. В такива случаи съм срещала Учителя, поздравявала съм го. Той отговаряше на поздрава ми, но беше строг и някак чужд, когато ме поглеждаше. Гледаше ме студено, строго, първият път дори малко се поизплаших. Помислих си какво ли съм направила, че Учителя се държи така студено с мен? На два пъти си спомням такива случаи, когато Учителя се държеше като чужд и много строго ме гледаше. Аз не знаех тогава, че Учителя не беше между нас, а си помислих, че аз съм виновна за нещо, от което Учителя не е доволен.

При една среща с Учителя при един такъв случай, той ми каза: „Когато времето е облачно, не мисли, че ти си виновна.” Тези думи внесоха спокойствие в мен. Разбрах какво искаше да каже и за какво се отнасяше това изказване.

Виждам как Учителя е бдял над нас, колко е следил нашият вътрешен живот – мислите ни, чувствата ни и когато е виждал някакво неразбиране, веднага е давал обяснението, което е необходимо. Това показва неговата скрита работа над всяка душа, която е поел да води и я води.

Като казвам това мисля, че Учителя и към другите е бил така внимателен, и към тях се е отнасял с грижа и внимание. Много пъти съм виждала с какво внимание говори с някой брат или сестра, за да изясни някой въпрос. Учителя не пестеше време и сили, когато трябваше да помогне, да изясни известно положение, да просвети някое съзнание."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"В лекциите и беседите си Учителя изнасяше принципите, законите, върху които почива неговото учение, но има тънкости, има зависимости, върху които много време трябва да се мисли, да се намери правилния път на действие. Това, което той ни учеше, беше ново за нас. Никой не беше ни говорил за това знание, което той ни даваше. Трябваше да учим, да го разбираме, за да го приложим. Това не всякога ни се отдаваше. Имаше случаи, когато не можехме да разберем каква светлина ни липсва, изпитвахме вътрешни лутания. Много пъти ни пречеха лични недостатъци, неизяснени положения в самите нас – плод на нашето несъвършенство. Това Учение има изисквания от нас, които трябва да изпълним. Всеки от нас съзнава, че трябва да овладее своята нисша, животинска природа. Това изисква анализ, контрол на своя вътрешен живот. Едно абсолютно честно отношение към себе си и към другите. Ние трябва да различим, да опознаем своите положителни и отрицателни качества, да видим недостатъците си и положителните си страни, а това не е никак лесно. Когато човек види и осъзнае лошите си страни, своето несъвършенство, то подтиска човека, както когато постъпи неправилно към себе си и към другите. В такива състояния ние изпадаме в затруднение. Те предизвикват в нас страдание, напрежение. Трябва ни светлина, за да намерим пътя и начина да разрешим затрудненията, в които сме попаднали. Колко пъти съм казвала: Никак не е лесен духовния път. Много сериозни задачи ни поставя.

Учителя разбираше моето състояние. Той непрестанно и многократно ни е изяснявал по най-различен начин как да излезем от трудните си състояния. Как да получим вътрешна светлина на съзнанието и да разбираме по-правилно.

Всеки е преживял състояние от този род, преживял е вътрешна борба, обезсърчение, разочарование от себе си и от другите. Такъв е духовния път на всеки, който се е опитал да върви по него."

Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи

Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×