Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Спомени от Буча Бехар


Recommended Posts

Така беше
На ул. „Опълченска” № 66

"Улица „Опълченска” № 66. Чист, покрит с плочи двор. Малка градинка с ограда, вишневи дървета, няколко стола и една скамейка. Тази малка скромна къщичка се състоеше от две стаи, свързани с малко антре, един хол, който служеше за приемна, маса и три стола, приземен етаж, превърнат в кухня. Всичко грижливо измазано и поддържано чисто. Това е домът на Петко и Гина Гумнерови, това е първата квартира, в която живееше Учителя Петър Константинов Дънов и в която държа първите си беседи, поместени в книгата „Сила и живот” - Неделни беседи. Почитатели, последователи, ученици идваха тук при него със своите нужди и противоречия, да черпят светлина като при дълбок извор на мъдрост, да дирят утеха и разрешение на своите проблеми. Посрещаше ги дребна пъргава жена, сдържана и сериозна - кака Гина. Да каже „Добър ден!”, „Добре дошъл!”, за да упъти кратко, да уреди среща с Учителя.

Тук, в тази малка къщица, кипеше живот от сутрин до вечер. Една готварска печка, вградена в стената, гореше непрекъснато. Върху нея вряха чайници за сутрешния и вечерния чай. В една голяма тенджера вреше супа и други гозби. Всеки ден и постоянно трапезарията поемаше гости от София и провинцията. Винаги имаше поне 20 - 30 души, било за закуска или обяд, или за вечеря.

Съществуваше странна хармония в този дом. Тук беше тихо, спокойно, лъчезарно, радостно.

След като си имал среща с Учителя, настроението е бодро, свежо, всичко ти е наред. Небето е лазурно, радостно ти е на душата, готов си да прегърнеш целия свят.

На двора, пред малкото каменно стълбище, имаше една лозница. Пред нея често ставаха срещите „на крак” - кратки, ясни, програмни за цял живот. Незабравими мигове с нашия Учител.

Често се събирахме и при чешмата на двора, и там слушахме и се опивахме от Словото, което бликаше като от неизчерпаем извор.

Улица „Опълченска” № 66 беше прашна, наоколо къщите бяха бедни, неугледни, но портата блестеше от чистота. Впрочем, имаше два входа - ляв и десен. Десният вход беше наш, а левият - на други стопани, които по-късно се постараха да заличат всичко, да изгонят бедната жена, която поддържаше този дом, да стъпчат едно свято място, да изтрият дейността на Учителя.

Тук, на „Опълченска” № 66 се извършваше подготовката за печатането на І, ІІ, ІІІ, ІV и V серии и неделни беседи.

Има неща, над които никоя власт не може да тури спирачка.
„И виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.”"



Из спомените на Буча Бехар - "Така беше",
подготвяни за печат от издателство "Бяло братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"Близо до София имаше едно място, наречено „Изгрев”, където учениците на Учителя отиваха още в ранни зори да посрещат изгрева на Слънцето. Това място беше закупено с общи братски пари, където по-късно се построиха малки къщички, а по-късно се построи нашия салон. В този сълон Учителя изнесе своето вдъхновено слово.

Оттук се пръскаше едно Божествено семе, за да стигне до всички топлината на любовта, светлината на мъдростта и красотата на истината.

Тук, в този салон и покрай него протече съществената част на едно голямо дело.

Ние с още по-голям ентусиазъм идвахме тук за беседи, независимо от разстоянието, което изминавахме, тръгнали пеш от всички краища на София в зори по проточилото се Дървенишко шосе, с песен и радост. За всички, които жадуваха за неговото слово, далечното разстояние и ранният час не беше проблем. В студ, мраз, дъжд и пек ние поемахме нагоре да бъдем там точно в 5 часа сутринта. „Изгревът” беше мощен магнит.

Салонът ни беше построен от всички с небивал ентусиазъм. Дойдоха майстори зидари, дърводелци от цялата страна. Ние тук от София се включихме всички и един месец беше достатъчен, за да го направим и за събора да сме в него. Само прозорци нямаше, но за летните горещи дни нямаше нужда от прозорци. Съборът се състоя на 19 август. Влязохме по чорапи в него. Салонът блестеше от чистота и белота - най-светлият салон в света! Имаше сцена за музикантите, която се направи малко по-късно - до голямата врата.

В салона имаше голяма подвижна черна дъска, една катедра до нея, орган и пиано, един роял на сцената и пултовете на цигуларите. В средата до катедрата по-късно се постави голям часовник. Големият салон беше съществена, централна част на „Изгрева”, чийто ритмичен пулс оживяваше и одухотворяваше всеки милиметър на „Изгрева”, като го насищаше с небивала и необикновена атмосфера. Тази атмосфера се усещаше не само от нас, но от всички хора, които влизаха в досег с този квартал.

Салонът беше светещ фокус, място, където се ковеше великото дело, където Учителя съумя относително спокойно и свободно да ни предаде това, за което беше дошъл.

Големият салон живееше, пулсираше и разпращаше по всички посоки на света светлина - основа на всички култури и прогрес. В него Учителя преподаваше най-великата наука - изкуството да се живее правилно. Един огромен фар, осветяващ денонощно пътя на всички залутани в световния хаос и търсещи новото в света.

Но дойде ден, дойдоха вандали и багери, и сринаха всичко до основи.

Учителя си замина на 27 декември 1944 година, а след него никой не ни питаше за нищо, всеки момент очаквахме да ни сполети всичко.

Салонът и горницата са нещо неделимо. Тази пристройка се направи след салона и беше много малка и скромна. Едно антренце без прозорци, до него извита дървена стълба, която водеше до жилището на Учителя - правоъгълна стая с единични прозорци, един малък балкон с югоизточно изложение, светла стая.

След „Опълченска” № 66 Учителя живя известно време на палатка и после се премести да живее в тази стая, наречена горница. Беше малко по-висока от височината на салона. В антрето той пиеше чая си. В стаята имаше пернишка печка, оскъдна обстановка, духаше отвсякъде. Чешма и клозет вътре нямаше, нямаше никакви удобства. Той никога не се оплака, пък и ние покрай него не се сетихме да му ги създадем. Имаше братя и сестри, които живееха къде - къде по-добре и с по-големи удобства, но и през ум не им минаваше да създадат нещо по-добро и за Учителя.

Горницата е място светло и чисто, отвън и отвътре. Невъзможно е да минеш покрай нея и да не се спреш и погледнеш нагоре. Невъзможно е да не си помислиш за думите на Христос: „Влез в скришната си стаичка, помоли се в тайно, за да ти се даде явно.” Но в тази стаица Учителя ни пускаше и нас, само че събути по чорапи или боси.

Горницата като малък храм, като подвижна скиния придружаваше човека, където и да беше някой от нас, мислено беше все с нея. Горницата изпълняваше тази служба - да приема уморения, болния, наскърбения, неутешимия, неспокойния и като майка да го приеме и облекчи.

По време на съборните дни, обикновено в края на тези дни, на малки групи или поединично, влизахме там да се помолим, да почерпим сили и вдъхновение за цяла година, да се повглъбим и накрая горещо да поблагодарим за преживяните дни. Всеки пристъпяше прага на горницата с особено страхопочитание, със свещен трепет. Напущайки събора всеки искаше да разтвори сърцето си, да благодари за всичко и да си отиде просветлен и окъпан. Преживяното в горницата в такива минути не се забравяше. Библията и един том беседи стояха на масата на Учителя. След молитвата се четеше стих от свещеното писание и страница от беседата, това, което се падаше. В бележник се записва това, което си прочел от свещената книга и главната мисъл от прочетената страница от томчето беседи - върху тях размишлявахме през годината - до другия събор.

В горницата влизахме с нови дрехи, облечени празнично, чисти, а там сякаш ни обгръщаше едно друго небе. В тази малка стаичка, около 16 - 17 квадратни метра, имаше нещо странно, успокояващо, наситено с жив магнетизъм. На една от стените висеше нарисувания образ на Христос и една картина на Пентаграмата. Учителя ни приемаше такива, каквито сме, а ние пристъпяхме някак си тържествено, като че ли не с телата си, а само с душите и духа си. А аз, пристъпвайки бавно, си казвам на ума: „Покланям се пред, Тебе Господи, Вечната Канара, от Която съм изсечена, Вечният Извор, от Който съм утолявала жаждата си. Омий нозете ми, омий сърцето ми, избели душата ми, за да съм чиста и свята пред тебе. Освежи душата ми.”

Излизахме радостни и всичко, което ни чакаше долу, беше вече изгубило тежестта си.

Приемната - когато тази първа постройка на изгревския двор беше готова, прозорци не бяха успели да поставят и по време на събора на тях имаше само бели перденца. Отвън и отвътре тя блестеше от белота и чистота. Имаше форма на правоъгълник с много прозорци и много проветлива отвън и отвътре. По-късно се остъкли едно малко антренце и над него беше поставена емблемата на Братството. Тук Учителя по цял ден приемаше гости от София и провинцията. Тук се осъществяваше личния контакт между него и хората. Четири очи и четири стени, една библиотека, едно писалище, една маса и няколко стола. На една от стените имаше картина, която изобразяваше Хималаите в кафяви тонове. Нищо друго.

Кой ли не идваше тук да стовари част от товара си и противоречията си. Учител и ученик често тук продължаваха работата на школата. Приемната се обръщаше на учебна зала, ученикът приемаше необходимите напътствия, съвети, уроци и неусетно всичко тутакси се обръщаше на необикновени събития. Заставаш срещу него и разговорът започва. Понякога ученикът разкрива болката си, неудачите си. Учителя отговаря, разяснява, съветва. Накрая се усещаш окрилен, вярата е възвърната, доверието - възстановено. В ушите ти звучат думите: „Всичко е за добро.”

Учителя помагаше на всички, които идваха с чистота на сърцето, с тежки проблеми и обикновено не приемаше такива, които идваха при него само от любопитство, да им гледа на ръка, да им каже какво ще се случи тази година с тях и т.н., а такива имаше много."

Из спомените на Буча Бехар - "Така беше",
подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"Поляната - равна и просторна, във форма на кръг, цялата в зелено, заобиколена от борова гора, до нея плодна градина, пролет и лято обсипана с бели ситни цветенца, като звездички. Тази поляна я наричаха „дихателната система” на Изгрева. Поляната беше нещо живо и многолико, с открит изглед към Витоша. На нея посрещахме изгрева на Слънцето, играехме Паневритмия, а след беседа и Паневритмия се събирахме и пеехме, а музикантите свиреха; на нея привечер се събирахме на свободни разговори с Учителя. Поляната имаше свойството да изсмуква всичко тежко, неприятно, болезнено, което сме измъкнали от столичната атмосфера. Рила и Витоша бяха пълни с поляни, ние ги обичахме и тях, и използвахме тяхното благотворно влияние, разхождахме се при топли утрини по тях боси. На поляната над Езерото на Чистотата не се насищахме да вървим. Всички поляни поотделно имаха нещо магнетично и вълшебно, нещо близко и живо, понеже смъкваха от нас всекидневния товар, отморяваха ни, но да кажем още нещо за Изгревската поляна. Тук жадно вдъхвахме аромата на пролетта, на цъфналите дървета, аромата на боровата гора, сладкия дъх на окосената трева. На тези купи от сено на пътя сядахме да си отдъхнем след изнурителните делници. Съзерцавахме голямото небе, по което лумваха звездите, слушахме песента на щурците. Нямаше човек, дошъл на Изгрева, да не посети поляната, а всеки можеше да влезе в нея по всяко време на денонощието. На нея цареше невъобразим покой. На средата на поляната имаше слънчев часовник и малка метеорологична станция. Имаше и една полукръгла пейка с покрив и там по всяко време имаше хора. Наричахме я „катедра”, защото около нея се водеха какви ли не разговори - философски, научни, астрономични, доизясняваха се лекциите от Младежкия окултен клас. С часове слушахме някой брат астроном да ни говори за звездите и планетите. Сам Учителя често присъстваше на тези сказки. Още от началото на века Учителя говореше за гимнастическите упражнения, създаде по-късно и Паневритмията. Учеше ни, че чрез гимнастиката човек влиза в контакт с природните енергии, като с това хармонизира вътрешните процеси. Неразделна част от дневната ни работа беше специалното и дълбоко дишане на поляната и гимнастическите упражнения. Всеки ден, дори и през зимата, някои от упражненията не прекъсваха. Поляната се превърна в опитно поле, на удобно място, където Учителя проведе своята програма около дишането и упражненията. Около 30-те години се даде и текст от Олга Славчева, пак под ръководството на Учителя.

Един ден, беше лятно утро, дойде държавно служебно лице и ни показа заповед, че се забранява да играем Паневритмия и да се разхождаме по поляната, въпреки, че тя беше купена от нас, от братя и сестри, залесена и обработена от нас. На нейно място по-късно построиха жилищен блок за съветски граждани. Поляната остана само спомен, скъп и незабравим спомен. Забраниха ни да лагеруваме и играем Паневритмия и на Рилските и на Витошките поляни.

Изгревската поляна имаше свои празнични дни - съборните - от 15 август до края на месец август, Първия ден на пролетта - 22 март, 12 юли - рожденния ден на Учителя и Първият ден на есента - 22 септември. В тези дни прииждаха братя и сестри от цялата страна, тогава бавно и тържествено се задвижваше нашето колело - Паневритмията. В средата на поляната бяха музикантите, а веднъж, на един съборен ден бяха донесли пиано на средата на поляната. Така под звуците на музиката ние играехме по-стегнато, по-хубаво и по-правилно Паневритмията. Учителя също беше в средата на поляната близо до музикантите. Хармония и единство лъхаше отвред. Наредени в няколко редици в кръг, ние бяхме щастливи. Дните бяха духовни тържества, останали да сияят за всички времена в аналите на Природата и в нашите души. На Изгрева винаги се пееше, но най-много се пееше на поляната по време на съборните дни.

Но... това беше. Дойдоха „братята комунисти” и всичко се свърши. Днешните и вчерашните часове останаха като най-жив спомен от скъпата ни поляна. Всичко беше естествено, непринудено, весело.

Учителя беше с нас и направляваше по свобода, меко и деликатно, с бащинска нежност, без демонстрации, тихо, без шум, с огромната си любов и дълбока мъдрост.

Ще пребъде поляната в нашите души и сърца, в нашите съзнания."
Из спомените на Буча Бехар - "Така беше",
подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"„Параходът” беше неделима постройка от поляната. За да посетиш поляната, непременно ще минеш покрай тази постройка. Там живееха трите стенографки на Учителя: Паша Тодорова, Савка Керимидчиева и Елена Андреева. И трите бяха с висше образование, предани на делото на Учителя и останаха до края на живота си като работнички при Учителя. През техните стенограми минаваше цялото Слово на Учителя, с изключение на разговорите, които се водеха на различни места и по различни поводи, които записваше брат Боян Боев. Той неотлъчно следеше тази неофициална част на братския живот. Разбира се, тези разговори, които Учителя водеше с хората, имаха същия характер, независимо от това, че бяха отговори на зададени от тях въпроси.

В „Парахода” живееха и работеха стенографките в една стая с три стола, една маса и три легла. Постройката беше дървена, набързо стъкмена. Таванът от непромукаема мушама и кабинета бяха готови. От това по-скромно едва ли съществуваше някъде, но младостта е непретенциозна, щастлива е и така. По-късно се направиха ред подобрения и вътре стана приятно, приветливо, на тавана се направи прозорец, след това антре, за да не духа. Всичко стенографирано и дешифрирано се пишеше на пишеща машина и Паша стерилизирано нанасяше корекциите отгоре. Така коригирани, беседите се четяха от Учителя, той ги одобряваше и след това се носеха на печатница. Пристигаха шпалтите за корекция, пак се връщаха, докато в ръцете ни се появеше том - беседи. В „Парахода” кипеше работа и живот. Всеотдайна работа на работниците, обрекли себе си на духовна служба, обърнали гръб на образователния си ценз, на общественото поприще, жертвали забавления и младост за Словото. По всяко време идваха братя и сестри да донесат по нещичко, да кажат, да се посъветват, да прочетат и споделят нещо неясно, да поръчат, да си препишат.

Стенографките бяха винаги готови да отслужат на всички. Така „Параходът” стана най-посещаваното жилище на Изгрева. Работата се разрастна, мястото стана неудобно и тясно, стенографките трябваше да се разделят, за да бъде работата по-спокойна. Наложи се Паша сама да остане в „Парахода”, а Еленка и Савка сами да излязат в други помещения.

През много години Параходът беше средище на интелектуален живот. Оттам Словото минаваше, за да засияе в своя блясък. Често се случваше, минавайки оттам, да се отбиваме и да заварваме Учител и ученик да работят над казаното вече в беседа или лекция. Беше топло, задушевно, сдържано и скромно. Работеше се усилено, за да може да се напечати всичко, което е изостанало, а имаше и огромна работа около непечатаните беседи. Хартията беше дефицитна, водеше се мъжествена борба за нейното снабдяване. През един злополучен ден от прокуратурата връчиха едно листче със заповед за опразването на „Парахода” за определено време и обитателите - Паша и сестра й Аня - да напуснат жилището без право на друго."

Из спомените на Буча Бехар - "Така беше",
подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

"Трапезарията беше като продължение на големия салон, под прав ъгъл с него. По-ниска постройка, пак с големи прозорци, масивна, уютна. В студени и дъждовни дни се хранехме в нея. В големия салон хранехме душата, в малкия - тялото. За нас и малкия салон беше свещен дом, защото и храненето е свещен процес. Колко неща и колко процеси успя да очисти Учителя, осмисли и постави на нужната висота. За него общото хранене беше идея. Той още в 1903 година започна да говори за колективен живот, за колективно съзнание, а общото хранене е един от важните и свещени ритуали, една програма, която влизаше в обсега на Школата. В трапезарията винаги имаше топла вода, чай, топло ядене. Без да сме роднини, ние тук се познавахме и бяхме по-близки от роднини. Идеите за общ живот в началото плахо си пробиваха път, но те се развиваха, заякваха, процъфтяваха и думата колектив стана нещо естествено за Братството. Първоначално трапезарията беше сайвант, в който си слагахме разни строителни материали, а бати Ради окачваше царевични повесма, там се сушаха плодове, низи от чушки и други за общото домакинство. После този сайвант стана наша трапезария, изцяло с южно изложение. Вътре се поставиха дълги маси, като едната от редиците беше с широки маси, а другата - с тесни маси. Всички маси се покриваха с бели покривки; и отвътре и отвън всичко блестеше в чистота. До тази постройка имаше една стая с циментов под за кухня, а до нея друга, по-малка - за бате Ради. Тук се готвеше проста, постна, питателна гозба за всички. Не само за нас, а и за много хора, които идваха от града, да си хапнат чиста храна, приготвена с песни и любов, почти безплатно, защото за обяда всеки даваше колкото обичаше и колкото искаше. Имаше бедни и гладни, които нищо не даваха за обяда, но това нямаше значение. Всички гладни идваха в тази трапезария, да си хапнат в тишина и мълчание. Яденето на Изгрева винаги започваше с молитва и песен, и така завършваше. На тази трапеза се предлагаше така наречената „ангелска чорбица”, само от картофи и водица, малко сол и магданоз, ако има и лимон, а черния пипер всеки сам можеше да си го сложи в супата, според вкуса. Понякога се приготвяше оризена чорбица или от други зарзавати, варени картофи, варен ориз, плодове, пресен пшеничен хляб, жито варено, много рядко някое по-сложно ястие, като пълнени чушки с ориз и т.н., но все постна храна и то едно ядене. Принципът беше да не се свързват няколко яденета, в никакъв случай да не се смесват мазнините. Просто, питателно, обилно, кой колкото искаше му се сипваше. В празнични дни храната не се различаваше от делничната, с изключение на това, че мнозина носеха от къщи точени работи, готвени, плодове от собствените си градини. За Коледа на масите имаше изобилно плодове, на Великден - шарени яйца, а на Петровден имаше много плодове и козунаци и какви ли не ухаещи точени работи. В празнични дни масите бяха богати, оживлението - голямо. Всеки носи по нещо, всеки слага на общата трапеза. Всяка седмица от четвъртък на обяд до петък на обяд не се ядеше абсолютно нищо, не се готвеше, нито пък се пиеше вода или каквото и да е. 24 часа пълен пост. Точно в 12 часа се отпостваше с ангелска супа. Тази супа се сервираше обезателно и след екскурзия. Една група дежурни сестри имаха грижата да приготвят супата. Незабравимата сестра Милева сама излъчваше топла обич и супата ни се виждаше вълшебна след дългия летен ден, прекаран в планината.

Незабравими са обедите и вечерите, прекарани в трапезарията. Незабравими са и простите гозби, почти без мазнина, приготвени с доброволен и любовен труд, без заплащане, от дежурни сестри и братя. Колко години студенти, колко софиянци, колко безработни идваха да си хапнат. Ако ние някога пропуснехме да сипем ядене или чай на някого, Учителя беше нащрек, напомняше, всичко виждаше и забелязваше, и тихо, и кротко посочваше кого сме пропуснали.

В тази скромна сграда, цялата в бяло, беше топъл домашен кът, където винаги гореше огнището и винаги нещо димящо и вкусно ни привличаше неудържимо.

Много често тук се събирахме само и само да си попеем, да се поразговорим, да се порадваме един на друг.

Имаше и открита трапезария за летните дни под лещаците на Изгрева. Огромни лозници с едри, сладки плодове и под тях дълги бели маси, а наоколо пейки, на които сядахме да се отморим или пък на обяд с Учителя, или да се полюбуваме на цветната градина, която беше пред приемната на Учителя и точно срещу лещаците. Толкова много различни цветя и така хубаво, грижливо отглеждани, едва ли имаше някъде другаде!"


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше",
подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"Когато се отдалечавахме от време на време от Изгрева, усещахме колко много ни липсва и копнежът по него ставаше невероятен. Този копнеж го усещахме и дори когато за няколко часа слизахме до София по работа и бързайки, тогава да се върнем на Изгрева, да поседнем под лещаците, да потънем в тишината и чистотата на Изгревската атмосфера.

Тези лещаци бяха застанали като страж над целия Изгрев. Ограждаха част от двора, хвърляха лека сянка и предаваха нещо много меко и красиво наоколо. Пряснозелените шапчици на плода, после узрелите едри плодове, после меките кафяви тонове на плода и листата. Всичко това излъчваше нещо, което влизаше направо в душите ни като велико тайнство на природата. В горещите дни листата като ветрила или като чадърчета ни пазеха от горещото слънце и ни разхлаждаха. На средата на лятната трапеза е седнал Учителя, а зад него безброй нацъфтели калдъръмчета, след тях са розите, цъфтят в надпревара. Дворът ухае, ние обядваме, пеем, размишляваме, разговаряме. Тази цветна градина се сменяше в зависимост от сезоните, от сръчните грижовни ръце на градинарите и особено от сестра Янакиева. През пролетта 500 броя лалета, като войници стройни и прекрасни, също пазеха нашия Изгрев. Под тези лещаци на масата и около салона по време на съборните дни се стичаше много народ - учени, прости, бедни и богати - тук всички бяхме едно. Една вълна на любов обгръщаше и радваше всички. В съборни дни Учителя още по-вдъхновено говореше. През всичкото това време по целия Изгрев се носеха неговите песни. Как не се умори брат Симеон Симеонов да обикаля всички, да свири с цигулката непрестанно, да дава тон за нова песен, независимо дали беше в салона, пред лещаците, при Рилския огън, на обедите и вечерите, на Паневритмията. След девети септември изсякоха лещаците и потъпкаха цялата красота на Изгрева. Нищо не остана от лятната трапезария, от цветната градина, от салона и поляната. Всичко изчезна. Остана да стърчи само насилието.

Нашият рай изчезна. На всичкото отгоре иззеха цялата ни окултна литература, всичките беседи - около 19 камиона иззеха само от Изгрева и ги претопиха.

Цялото Слово на Учителя мина в забранена литература.

Малка спретната къща - бяла, скромна, наречена „сестринска”, а наоколо градинка, пълна с цветя. Състоеше се от две стаи, помежду им антре. В тези стаи отсядаха учителките по време на ваканция и гости от провинцията. Тя беше построена от един брат, който беше продал всичко, което имаше, за да купи това място на Изгрева, за да построи къща на болната си жена. Когато жена му почина, той остави къщата за братски нужди, а той замина за Америка. По едно време там живя сестра Янакиева, после се превърна в книговезница. Разтури се книговезницата и след това най-чести гости на тези две стаи бяха учителките, които отсядаха в двете варосани с вар чисти стаи. Там се водеха разговори около беседите на Учителя, разказваха се преживелици, заучаваха се песни, дадени от Учителя или братски песни.

Къщите говорят и човек, който чува и разбира техния говор не може да ги отмине току-така, без да се поспре при тях. Ако пък отседне в тях или остане близо до тях с часове, може да слуша историята им. Това е досущ като историята на един човешки живот. Тази къща, за която искам да кажа няколко думи е съставна част от Изгрева. Нея можехме да я гледаме от всички страни. Едно хрумване на млади хора беше причина тя да изникне тук. Ентусиазирани, една сутрин направиха първата копка и така се започна градежа. Всички бяха студенти, пламенни идеалисти, носени на крилете на младежките си копнения. В скоро време я направиха. Има вече половин век от тогава.

Къщата се намираше на един от ъглите на поляната на Изгрева с прозорци към юг, цялата от дърво, отвътре облицована с шперплат, с две стаи и една остъклена веранда, която по-късно бе превърната в хол и в очите ни тя беше доста голяма къща в сравнение с тези, които се построиха в нашия квартал. В тази къща се събирахме да изучаваме официалната наука и наред с всичко, атмосферата беше особена. Живот кипеше вътре. В тази къща се положиха основите на колективния живот. Търсеха се пътища и посоки, за да се предаде образ на онова, което казваше Учителя относно колективния живот, да се изработи и пробуди колективното съзнание. Да живееш колективно без изработено колективно съзнание, не е нищо друго, освен хабене на сили. В тази къща са правени какви ли не опити, водеха се спорове, чертаеха се планове, обсъждаха се проблеми. В нея са гостували много хора от провинцията и чужбина. Тук се пееха песни, слагаха се трапези. Вечер почти неизменно се правеше чай. Какво ли не мина през вратите и стените на тази къща! През последните години тя стана собственост на Борис Николов Дойнов, но въпреки това тя пак не загуби своята физиономия, остана си братска къща, отворена за всички. Особено когато в нея дойде да живее брат Боян Боев.Тогава тя наистина се превърна в средище на братския живот. При брат Боян винаги имаше посетители. Чистосърдечен, гостоприемен, той винаги знаеше на кого какво да каже, да го насърчи. С една дума, тази къща стана център на братския живот. Нямаше човек, дошъл на Изгрева, да не се отбие при брат Боев. Приятели и почитатели на Учителя идваха в тази къща да чуят още нещо, което не знаеха, а брат Боев беше винаги готов да изясни, да покаже, да поговори. Тази къща крепко стоеше срещу всичката пошлост на това, което днес се нарича цивилизация на века.

Замина си брат Боян Боев. Къщата опустя, сякаш се сгърчи под натиска на новите стопани, които държавата наложи. Един ден изгоря. Неизвестни останаха причините за пожара. Къщата изчезна. На нейно място сега е част от съветската легация."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше",
подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

С брат Ради се запознахме на Рила. Той живееше в провинцията, в едно ямболско село. Чул че лагеруваме на Рила и един ден дойде със свой другар. Двамата бяха облечени в полуселски груби дрехи. Бате Ради беше висок, едър българин с хубава глава и широки плещи. Те двамата се бяха отделили от общия бивак, може би от стеснение някакво и си бяха направили бивак между две скали. Имаха си огнище и много натрупани дърва за огрев, за печене на хляб, за чай. Колко беше приятно да останеш при тях на разговор! Тяхната чистота и искрена чистосърдечност бяха пословични. Такива хора не могат да се забравят. Бате Ради прие Словото на Учителя с цялата си душа. Всичката си енергия, сърце, духовна работа той вложи на работа на Изгрева. След престоя си на Рила, той не се върна на село и така стана, че без него Изгрева сякаш не можеше. Всички го познаваха и го търсеха за лични услуги, но най-много за градинарска полска работа. Градините на Изгрева имаха нужда от яки ръце. Един ден на Рила, Учителя му каза: „Не можете ли да останете при нас. Около градините има много работа.” И без никакво възражение, той моментално се съгласил, метнал вързопчето си на рамо и тръгнал право за София.

Къде е живял първоначално, не си спомням, но до трапезарията се пристрои една стаичка за него и там той живя до последните си дни. Рядко се случваше някога Учителя да поканеше някого да живее на Изгрева, а често казваше на тези, които искаха да живеят там, че по-добре би било всеки да си остане там, където е, там да остане и че всеки тежи на мястото си, при близките си, че мястото не е това, което прави ученика, че работници трябва да има навред. Някои проявяваха непослушание, идваха на Изгрева да живеят, ала не излизаше нищо по-добро от тях.

За бате Ради имаше точно определено място, затова Учителя го покани, затова всичко, свързано с него беше добре направено, честно, тихо, мълчаливо. Работата му спореше, всичко излизаше хармонично и ритмично, нямаше никакви сътресения. Работата при градините си вървеше спокойно, разбираше я и я обичаше. Овощните и зеленчуковите градини даваха изобилен плод. Той беше идеален служител, безкористен работник. На него му се поверяваше всичко. Събираше лев по лев, скътваше ги и после знаеше къде отиват тези пари. Зарзаватите и плодовете се съхраняваха на склад, навреме заравяше праз, моркови, картофи, навреме плетеше лук и чесън, и всичко беше образцово. Той не допускаше да се похабява едно зрънце.

Една година, на Рила, когато трябваше да се направи кухнята и големите огнища за казаните, мнозина искаха да се поканят майстори от Самоков, за да стане всичко бързо. Учителя отхвърли тази идея категорично. „Платени работници в света има много, но тук няма да се работи за пари.” - каза той. С общите усилия на всички братя и сестри се устрои целият лагер за летуването на около 300 души всяко лято. Беше радост да се включим в общата работа, да работиш безвъзмездно. Така винаги работеше бате Ради физическата работа, но не се отказваше и от духовната. Редовно посещаваше Школата на Учителя, намираше време да чете, да вади бележки от прочетеното. До последния си ден остана изправен като бор и винаги готов за работа и услуги. Последните години си пусна брада и така беше по-внушителен. Характерната му мекота и любезност никога не го напуснаха. Никога не е повишавал тон, никога не е бивал груб, нито пък много разговорлив. С две думи обясняваше. Но когато нощем някой се промъкнеше нощем на поляната или в градините, той го гонеше с тояга като истински войник. Беше прям и простодушен в отношенията си и така си остана, като голямо и мъдро дете, готово да предложи рамото си за всякакъв товар. Типичен българин от равнината: обич към труда и към земята, почтеност, искреност,честност.

Единствен той не идваше на Рила през лятото - все имаше работа, не можеше да остави градините. А когато се стъмнеше, грабваше едно одеяло и спеше или пред горницата, или пред вратата на приемната. Спеше ли, никой не знаеше, но вардеше.

Когато се основа Ачларската комуна и бати Ради пожела да отиде, Учителя му каза: Не е време, когато Школата вече се откри, младите да се занимават с работа, която не е по силите им, нито по призвание, далеч са още хората за колективен живот. Не те спирам, но ако решиш да вървиш, знай, че няма да намериш своята работа на Изгрева вече. Бате Ради отговорил веднага: „Га е тъй, оставам тук, Учителю.” Той единствен послуша и не сбърка. От Ачларската комуна нищо не излезе.

Изразителната фигура на бате Ради и добре сложената му глава, привлече вниманието на скулптора Марко Марков, който го взе за модел на един от най-светлите образи на нашата история - Патриарх Евтимий.

Минавайки покрай този паметник на „Граф Игнатиев” и „Толбухин” на ъгъла, си спомням с нежност за бате Ради.


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

"От 27 декември 1944 година, когато от земята си замина Учителя, до 6 декември 1957 година, денят в който иззеха цялата литература, библиите, евангелията, снимките, нямаше дълъг път. Тези две дати сякаш по незнаен път си бяха разменили ролите. Едната - да порази физическото тяло, другата - да порази духовното тяло. Коя дата беше по-страшна, трудно може да се определи, защото какво е творецът, когато унищожат творенията му. Какво е Словото на Учителя, ако го няма самият той. „Ако искате да ме намерите, търсете ме в думите, аз съм това, което говоря. Ако искате да се свържете с мене, четете Словото, беседите.”

Духовното съкровище на един народ, на една нация, е хиляди пъти по-скъпо от всичкото материално богатство на този народ. Духовното е хиляди пъти по-силно, по-мощно и значимо. Затова и духовните личности в миналото и днес всяват страх и трепет в насилниците. Да се унищожат духовните ценности на един народ е кощунство, защото не се ограбва само един народ, а цялото човечество. Скъпо се плаща безумието на една диващина.

Спечели ли нещо българският народ, т.е. властниците, като гониха и горяха богомилството?

Беседите на Учителя не само трябваше да бъдат четени, а проучвани, използвани, прилагани, а властта най-варварски се разправи с тях - даде ги на претопяване в бившата шоколадена фабрика на бившия фабрикант Ст. Тодоров. От какво се уплаши властта, че ги унищожи? С какво пречеха тези Божествени слова на комунистическата власт?

Само от квартал Изгрев бяха изнесени около 20 камиона беседи, окултна литература и всичко, което им се искаше, а да не говорим колко - от София, от провинцията."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"Към четири и половина сутринта всички лампи на Изгрева светваха. В пет часа започваше лекцията или беседата. В пет часа ние трябваше да бъдем готови за поредната лекция. В скромните къщички и бараки лампите светваха като звезди. Набързо приготовление и хайде на Школа. От малките чисти улички се запътваха към салона. От града също тихомълком прииждаха тези, които не живееха на Изгрева. През зимата всичко е отрупано със сняг и е приказно красиво. През пролетта всичко е нацъфтяло и ухае. През лятото мирише на окосена трева. Преди да влезем в салона, цветята ни се покланят за добър ден. Наесен овощните градини са отрупани със сочни плодове. Четири пъти седмично Учителя насищаше атмосферата, мястото, с красота и творческа мисъл, учеше ни на изкуството как да живеем.

Всички, точно в 5 часа, сме по местата си. Влиза Учителя с Библия в ръка. Поздравява. Всички стават на крака. Кратко мълчание. Молитва. Песен. Лекцията започва.

Вратата все още беше там, голяма, масивна, издялана сякаш от някакъв огромен дънер, цялостна, обкована с железа, прилепнала плътно в рамките на един железен лост и затваряше като желязна прегръдка част от салона и трапезарията. Много непретенциозна, но си имаше ключалка и не искаше да бъде подмината от погледа на минувача. Вратата приличаше на старите български порти на селските дворове, които широко се разтварят по време на жътва, на коситба или по време на гроздобер, за да минават големите коли, пълни със сено, царевица и т.н. Тази врата не беше официална, входна, ако така мога да се изразя. Тя не познаваше потока на ежедневието. Никой, който се връщаше от работа или отиваше на Изгрева, не минаваше през нея. Тази врата се отваряше и затваряше от бате Ради по време на съборните дни, когато трябваше да влизат коли с тежки товари от продукти за нашия събор. Тогава се готвеше в казани. За чай и топла вода също се използваха казани и големи чайници.

Когато настъпваше летния сезон и всички от Братството се готвеха за лагер на Седемте рилски езера, тогава вратата пак се разтваряше, през нея минаваха колите и денковете с рилски багаж, рилски палатки - един внушителен инвентар за летните дни на Рила. В тези дни на Изгрева цареше голямо оживление. Копнежът за Рила и радостта, че след няколко дни или часове ще сме горе по високите върхове и езера, ни изпълваше от щастие. Бай Янко вече е идвал тук, за да се уточнява качването на багажа от Гюлечица до езерата. Изтегли ли се целият багаж за езерата, вратата отново се затваряше.

Брат Георги Радев между многото си духовни и научни занимания, беше успял да отбележи всички събития, случаи, живот, които ставаха на Изгрева и в Братството, но вероятно и тази книга отиде за претопяване заедно с другите, на 6 декември 1957 година в същия кюп, където отидоха всичките ни книги, натъпкани в чували, мачкани, ритани, газени от цяла рота „блюстители на закона”. Гавреха се с портретите и стимките на Учителя, тъпчеха ги, подиграваха се с идеите като последни варвари и това е в двадесети век!

Доколкото си спомням, беше 19 май 1936 година, когато на Учителя беше нанесен побой. Как, защо - никой не разбра. Засегнат беше десният крак и говора. Учителя беше получил парализа. Всички бяхме потресени от случилото се, но решихме пак да отидем на Рила с Учителя. Дните там протекоха тъжно, напрегнато, тягостно. Учителя не говореше. Нямаше сутрешни беседи на Молитвения връх. Един ден някой каза, че видял Учителя да отива на чешмата. Като мълния се разнесе тази вест през лагера. Със светкавична бързина новината достигна и до най-крайната палатка. Всички до един хукнахме към чешмичката, пътеката се задръсти. Радостта беше необикновена. Учителя беше съвършено оздравял. Говореше с тези, които първи бяха пристигнали при него. Той поздравяваше всички ни един по един. Мнозина плачеха от неописуема радост. Новината бързо стигна и до Изгрева, София и провинцията.

Конете с натоварения набързо багаж потеглиха по обратния път. Пълни с енергия, с песни през целия път, пристигнахме на Изгрева. Нямаше арка, нямаше музика и цветя, а само песни, радост, хора. Всички пеехме, пристигащи и посрещачи се втурнахме един към друг за поздрав. Имаше хора и от провинцията, тръгнали веднага за София. Като чули, че слизаме от Рила без ничия принуда, спонтанно тръгнали радостно възбудени. Откъде се взеха толкова хора! До един поздравяваха Учителя, до един му целуваха ръка и той всички поздравяваше сърдечно, просто невероятно при неговата сдържана нежност. Топла вълна на любов обгръщаше всички ни. Много обич и много песни имаше през тези дни. Първата беседа след оздравяването на Учителя носеше заглавие: „Да им дам живот.”"


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"Дали кокичетата си показваха срамежливо главичките, дали стройните лалета красяха двора, дали розите и кремовете ухаеха, дали цъфтяха пищните хризантеми, на Изгрева винаги беше тихо и слънчево. А за нас беше свещено правило да поддържаме абсолютна чистота навред. Тук никой не можеше да хвърли билет или друга хартийка, никай не плюва, не се секне. Учителя отделяше много време, за да ни учи на елементарни човешки правила: „Природата е жива, все едно че плюеш в нейното лице, край вас има светли същества, които не виждате, все едно е, че плюете и върху тях, а те са ваши братя, които се грижат за вас. Ще си носите по една кърпичка за устата, друга за носа, трета за очите.” - така ни говореше той.

В празнични дни всички идваха чисти, пременени в нови дрехи, свободни, вдъхновени. През тези празнични дни пак имаше беседа и лекция и всички музиканти с инструментите си свиреха на поляната на Паневритмията. Тогава идваха и ония, които по една или друга причина не са могли да идват през другите дни - делничните дни. Да чуят и видят Учителя, да се видят с приятели. Слагаха се трапези на обяд и вечеря, а на хората от провинцията се даваше и закуска. В тези дни не оставаше непоканен човек в някоя къщичка да си отпочине, да преспи, да закуси. На тези празнични дни Учителя говореше особено вдъхновено за Бога, за праната - жизнената енергия, за обновление, за доброто, за смирението, за целебната сила на светлината на мисълта, на водата, на ранното ставане, за екскурзиите.

В празничните дни обикновено салонът не побираше посетителите. Неуспелите да влязат вътре стояха вън, на двора.

А на Петровден, рожденият ден на Учителя, обикновено ходехме на Мусала. Ако бяхме в София, пак имаше беседа, Паневритмия, обща беседа, тържествен концерт.

Този ден беше изключителен по пищност и хубаво настроение.

Това бяха нашите празници: Пролетното равноденствие, Петров ден, Съборните дни, Есенното равноденствие и Нова година.

Най-важното: Новогодишна беседа вечерта срещу Нова година и сутрешна - на 1 януари, когато Учителя очертаваше каква ще бъде годината, позовавайки се на Кабалата и Нумерологията. Преди всичко говореше за последното число и за сбора от числата, получен при събирането им.

Общо дали празниците ги празнувахме на Рила или на Изгрева, бяха истински духовни тържества с по няколко беседи на ден. Словото през тези дни се изливаше без мяра, богато и щедро.

Към всичките празници да прибавим и последния - но тъжен, възпоминателен празник, 27 декември - последната ни среща с Учителя, само че той не беше на катедрата, с тебешир в ръка или с Библия в ръка. Скръбта беше гъста и съкрушителна. Физическото му тяло лежеше пред катедрата неподвижно.

След идването на новата власт, празниците, които уж ни разрешиха, се провеждаха в частни къщи, които властта посочи, но многото песни, присъствието на живото слово, ги нямаше. Не могат да се върнат тези тържествени дни такива, каквито бяха.

В големия салон на Изгрева се събирахме всяка година заедно с Учителя да изпратим старата и да посрещнем Новата година. Всички пеехме, свирехме. Учителя държеше беседа. В едри линии после очертаваше каква ще бъде следващата година. Ще има ли берекет, какви катаклизми или пък благодатни неща ще се случат. Изправяхме се на обща молитва за българския народ, за цялото човечество. После се поздравявахме радостни и честити. Пак песни и си отивахме по домовете, защото утре рано трябваше да сме на беседа. Новата година я посрещахме така, че се обръщаше по-голямо внимание на духовната страна на празника. А за вечеря имаше и плодове, варен и подсладен ориз, пресен хляб и варено жито.

След девети септември не ни позволяваха да се събираме нито на Нова година, нито на други празници.

Спомням си една година как Иринка - наша приятелка пианистка, беше поканила свои близки за Нова година. Започнали да свирят, да пеят и на другия ден тя трябвало да се яви пред органите на сигурността. Казали й, че това не бива да се повтаря. Подписала декларация, че това е за последен път и наистина вече никой не пристъпи прага й. Тя беше дъщеря на диригента на Старозагорската военна музика, г-н Спауста, самата тя музикантка, но ето че й забранили да събира хора около себе си.

При Йорданка Жекова се повтори същото. Тук разпръснаха хората, забраниха да се събираме където и да е. Забраниха и да пеем нашите песни на групи. По-късно ни позволиха да се събираме на едно място, но след специално разрешение и то където те посочат, т.е. властта където каже.

По наше време църквата много направи, за да оклевети и очерни Учителя и неговото учение. Бяха турени в ход всички средства, с които разполагаха, само и само да обругаят колкото се може Учителя и нас. Широко бе използван печата и скъпо бяха платени журналистите, които пишеха против Бялото Братство. В голям тираж се пръскаха вестниците сред народа и младежта. От какво се страхуваше църквата и какво дразнеше държавата? Нито църквата, нито държавата знаеха, че душата и духът не се изграждат само по този път: да се събират някъде си. Колкото повече мъчат и ограничават, толкова повече душата и духът се развиват по-добре. Колко пъти се правеха обиски, колко пъти се изземваха книгите, но това, което е посято в умовете, сърцата и душите, не се взема лесно."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"Първата трасирана уличка на Изгрева я кръстихме „Зелен синур”. Най-оживената и най-хубавата. По нея минавахме по няколко пъти на ден. Светла, ухаеща, чиста, най-прекия път до салона, до трапезарията, до градината, до поляната, до лешниците, до централното Дървенишко шосе. Тя свързваше Изгрева с града. Когато сутрин отивахме да посрещаме изгрева, стъпвахме по нея. Нейните граници бяха малката борова горичка и овощната градина. По нея напролет се носеше най-силно аромата на цъфналите дървета. На единия й край беше построена красива чешма с бяло мраморно корито. На другия й край декор - цяла Витоша, и небе, и облаци, и ухание. Когато отивахме сутрин на беседи, тя беше особенно притихнала и ние не смеехме да я събуждаме, затова шепнехме, но винаги е било радостно да се мине по нея. Само един ден тя беше скръбна, когато по нея трябваше за последен път да мине Учителя. Любима наша уличка! Сега и тя не съществува.

Когато Учителя си замина от този свят, на всички желанието ни беше да погребем тялото му на Изгрева, където той проведе своето Учение. Разбира се, че властта не позволи това. Единственият човек, който тогава можеше да разреши този въпрос, беше Георги Димитров, лидерът на Комунистическата партия, който познаваше Учителя още по времето, когато са били съквартиранти на „Опълченска” 66. Но той по това време беше в Москва. И тъкмо по това време телеграфните съобщения не функционираха, следствие на някаква атмосферна депресия. Нямаше време, всичко беше спешно, сгъстено, тревожно. Но ето, че се случи нещо невероятно - един кратък като светкавица промеждутък от време, няколко минути или секунди, когато по кабела безпрепятствено тръгна молбата до него и разрешението веднага се получи по обратен път - положително, да се погребе на Изгрева. Така и стана.

На Изгрева, в градината под една лозница, бе определено мястото, което по цял ден беше огрявано от слънцето. Братята направиха от мрамор една елипса и кръг, в който беше вплетена Пентаграмата - емблемата на Братството с мото: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа.” Елипса, окръжност, наоколо цветя, плодни дървета, небе и тишина, босилек, здравец, карамфили, лавандула и една скромна лозница, виеща се над елипсата. Това е мястото, с което всички негови ученици сме свързани.

От Комитета на верите искаха да преместим оттам всички знаци, които говореха за делото и съществуването на Учителя, за нуждите на Японската легация, но с голямо тичане, с писма, успяхме да направим така, че това място да остане като исторически паметник. А и законът за запазване на националните паметници бе станал закон на верите, та и това допринесе тези два декара площ да останат непокътнати."

Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

"В светлината на Учителя задачата на окултния клас беше такава - хармоничното развитие на свободния човек по ум и сърце, по душа и по дух. Пълна хармония между тези четири свята в човека е възможна само тогава, когато съдържанието на ума, на сърцето, на душата и духа са проникнати от съответните сили - творчески сили, с които човек да манипулира при своето усъвършенстване и за доброто на ближните си. Ученикът на Специалния клас е дошъл по свой почин, над него не е бил упражняван никакъв натиск, ръководен само от любовта, свободата и копнежа към учение. Той сам си избира школата, сам се записва и дава обещание пред своя Учител и Бога. Веднъж пристъпил прага на класа, той трябва да е наясно за всичките правила и закони на Школата, които трябва да спазва. Както в обикновеното светско училище има програми и изпитни комисии, така също и тук, в окултната школа, съществуват и програма, и изпитна комисия. Никой ученик не пристъпва прага на едно училище, ако няма нужната подготовка за него. Влизането в един окултен клас е свободен акт, израз на вътрешен копнеж. Векове той е чакал мига да срещне Учителя си, да чуе неговия глас, да утоли жаждата си за знание, светлина и живот, да разбере целите и задачите си, какво се изисква от него, как да постъпва при даден случай и т.н. Всичко казано от Учителя трябва да се изучава, опитва, прилага. Окултният ученик учи, работи и живее под зоркото наблюдение на Учителя и с крепката му помощ.

Зад ученика от Специалния клас стои като тил Общия клас. Здрави, изпитани ветерани, със същия устрем, идеали и задачи. Срещата на ученик с Учител на земята е велик момент, велико събитие. Ражда се нещо ново, ражда се култура на Любов, Мъдрост и Истина.

Четеш „Трите живота” - лекция от Общия окултен клас. Първата страница: „Мълчание”. „Тази вечер ще имате едно квакерско събрание. Всички ще мълчат, докато приемат вдъхновение. Аз ви събрах тази вечер /първоначално за известно време лекциите са се държали вечерно време/ как да употребим празното време. Празното време е, което разваля живота.” Първият том е даден да се осмисли празното време, да се използва, за да се осъществи идеята на ученичеството.

Имаш чувството, че се намираш пред баща, голям и мъдър, който направлява пътя, по който ще тръгнеш. Идеите следват една след друга.

Учителя притежаваше богата и ценна библиотека, но така и не можахме да я поразгледаме, защото през 1957 година всички книги бяха натъпкани в чували и претопени като вторични суровини, заедно с беседите, печатани и непечатани. Това е двадесети век, това са претенции за култура!!!"


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 weeks later...

"Овощната градина на Изгрева всяка година даваше изобилно плод. Брат Ради подпираше голяма част от дърветата с пръти, защото даваха толкова много плод, че клоните натежаваха и се чупеха. Имаше една череша, наричахме я „царицата”. Имаше ябълка, наречена „спасената”, имаше круши, праскови, орехи и грозде - имаше от всички плодове най-хубави сортове. Голямата грижовност на брат Ради беше причина за изобилието в тази райска градина. Един ден стоим на поляната около Учителя след Паневритмия и изведнъж Учителя със забързани крачки тръгна към градината. Някакъв човек крадеше плодове, но като видя Учителя, се смути и изпусна плодовете. Учителя се изправи пред него и рече: „Стой, не си тръгвай.” И тръгна към стаята на брат Ради. След малко брат Ради се върна с една голяма кошница, пълна с плодове. Имаше и ябълки, и круши, и грозде, и праскови. „Ето, вземи. Всичко това е за тебе - каза му Учителя. - Ела когато поискаш, пак ще ти дадем, но не бива да крадеш.” Непознатият човек не можеше да повярва на очите си. Той стоеше като вкаменен. Вдигна кошницата и плахо издума: „Ще я донеса утре, благодаря много.” И се поклони на Учителя, после и на брат Ради, защото той му каза: „Вземи, какво гледаш. Това всичко е за тебе.” А когато човекът стигна до оградата, обърна се и погледна - може би не вярваше, че това, което се бе случило, бе истина. Всичко беше така просто, естествено, красиво!

Една година на Изгрева пострада една ябълка и онези, които разбираха от овощарство, искаха да я отсекат, да не заемала място, а на нейно място да засадим нова. Учителя я огледа внимателно и каза да я оставим, пък ако догодина не роди, тогава ще я махнем. Никой не я бутна. На другата година тя роди изобилно плод.

Върхът на едно борче пострада, неизвестно защо. Поискаха да го отсекат. Учителя не позволи. Дървото заякна и малко деформиран, борът тръгна нагоре, порасна на височина и ширина и през горещите летните дни седяхме под него на сянка.

В село Мърчаево, поради ерозия, на една круша й бяха позасъхнали корените и изскочили на повърхността. Учителя каза да засипем с пясък корените й, да я оградим. Така спасихме крушата. Учителя виждаше всичко, не подминаваше нищо, което се нуждаеше от помощ и сам той участваше в помагането.

Над София се яви страшна буря и дойде до Изгрева. Учителя излезе, постоя малко - градушката, пороят, бурята - отминаха. Насажденията в Изгрева бяха спасени, а наоколо всичко беше пометено.

Във Велико Търново по време на един събор трябвало да се направи ремонт на пристройката към склада за хранителни продукти. Пристройката била готова, трябвало да се сложат само керемидите на покрива. Работниците казали на Учителя, че им е необходим около час, за да завършат покрива. Изведнъж започнало да трещи, небето се покрило с тъмни облаци, засвяткало. Братята се разтревожили, складът с продуктите трябвало да бъде сух. Учителя тръгнал, дъждът спрял, бурята утихнала, небето се разведрило. Когато покривът бил готов, дъждът се излял като из ведро.

Брат Неделчо Попов беше чистосърдечен, искрен идеалист, запален да проповядва Словото на Учителя, да го разнася. Жадува за подвиг. Въодушевен е като апостол на Христа, да тръгне гол и бос с тояга и тържик, да тръгне по села и градове да разпространява Учението. Това му е мечтата. Той работи като висш чиновник в полиграфията. Точен, уважаван от всички, но е готов да остави всичко. Явява се един ден пред Учителя с малко вързопче с дрехи и казва: „Реших вече да тръгна из страната да разнасям Учението.” Учителя, като гледа грейналите му от щастие очи, казва: „Освен че няма на кого да проповядваш, но ти ще обеднееш, ще се напълниш с въшки и гадини, ще видиш само мъка и невежество по пътя си и нищо няма да излезе. Върни се в службата. Моите ученици ще служат и ще се подвизават там, където животът ги е поставил. Светът има нужда от учители светии, от чиновници светии, от лекари светии и от бащи светии.”

Неделчо взе живо участие при напечатване на беседите на Учителя. Той стана причина десетки томове беседи да достигнат до нас, като даде пример как трябва да се работи за Господа."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 weeks later...

"Неприятели на Учителя имаше не само отвън, но и отвътре. Мнозина измежду нас искаха да играят някаква централна роля, да бъдат фактори, да имат ученици около себе си. Тшестлавието и самочувствието им беше неимоверно, а всъщност бяха жалки. Те черпеха от беседите на Учителя и после събираха около себе си слепци, за да им проповядват. Разправяше сестра Мария Милева как и тя попаднала на такъв учител. Школата била в града, ръководена от сестра на Гръблашева. В групата били сестра Маркова, брат Ради и други от Изгрева. Такива, обособили се школи, имало пет само на Изгрева, пред очите на Учителя. И всяка школа поотделно не признава другите. А всички говорят от името на Учителя, уж че той им диктува, но винаги се представяли по-големи от Учителя. По едно време престанаха да идват на беседи, не поздравяваха Учителя, изцяло бяха обзети от новите „учители”, които желаят тяхното „спасение”.

Един ден Учителя каза на сестра Милева: „Сестра, малко ли изпитания ти причини живота, та и аз сега да те изпитвам? Ученикът не трябва да поставя никого между себе си и Бога.”

Най-голяма беше групата около Лулчев. Наричахме ги „лулчевисти”, че и до днес им остана това прозвище.

В Хасково са се водили много пререкания около личността на Учителя. Кой е той? Какъв е той? Съмнения, подозрения. Един такъв българин, възрастен човек, зидар, решил да тури край на съмненията си. Но как да отиде до София. Как и къде да намери Учителя. Иска да го види, сам да провери кой е истинският Учител. Този, който е в Хасково или този, който е в София.

Един ден негов съсед му казал: „Болен съм, искам да отида в София при Учителя, той да ме излекува. Слушал съм за него, че лекува. Искаш ли да ме придружиш, ще ти платя пътните разноски?” Човекът много се зарадвал и в това видял пръста на провидението. Желанието му се сбъднало по чудесен начин. Ами сега как да го попита той ли е Учителя или не? Взема със себе си една малка книжка, в която имало нещо написано за Учителя Петър Дънов. Решава да я държи в ръката си, когато ще се срещне с него и ако той посегне да вземе книжката и като я отвори попадне точно на тази страница, където е писано за него, тогава ще се увери, че това е истинския Учител.

Пристигат те на „Опълченска” 66. Сядат на една пейка. Имало още много хора, които чакали Учителя. Дали ще се вредят да видят Учителя, защото път ги чака обратно до Хасково? Отваря се вратата. Учителя излиза, поглежда към тях и казва: „Елате вие двамата от Хасково.” Гостите сядат срещу Учителя и болният започнал да разправя за болестта си, а другият стоял с книжката в ръка. Когато работата с болния приключила, Учителя се обърнал към другия и го попитал: „А вие какво ще кажете?” И докато той отговори, Учителя посяга към малката книжка, отваря я и прочита точно страницата, в която пише за Учителя и му я върнал, като добавил: „Сега я прочетете и вие.” Човекът останал като гръмнат и си рекъл на ума: Той е. Повече няма какво да се съмнявам. Тогава Учителя му подарява две томчета с беседи.

Големият спор на времето си: Той ли е или не е. Мнозина се съмняваха и като този човек от Хасково щяха да изпадат в съмнение, и с книжка в ръка щяха да тръгнат да проверяват. На хората им липсва нещо много съществено - вътрешен усет и вътрешен контакт. Заинтересованите никога не вярват и не приемат нещата в техния кристален вид, защото излизат от личните си интереси. Кой е истинският Учител?
Чистите по сърце винаги имат точен усет за живото слово. Те знаят, че Слънцето дава светлина, топлина и живот, а не месечината. Имат верен усет и не се лъжат."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 month later...

"Няколко съборни срещи се състояха във Велико Търново. От всички краища на България се стичаха празнично възбудени стотици хора, за да видят и чуят Учителя, да се запознаят с нови приятели, да се видят със стари познати. Далеч от града през месец август там, на лозето, ставаше съборът. Спяхме на палатки или на открито под звездното небе, събуждани от песен, цигулка, флейта или кавал. Незабравимо време! В Търново ние чухме за новите идеи чрез беседите: „Новото човечество, колективното съзнание, мировата любов и космичната обич, трите основи на живота и т.н.” За съборите се докарваха коли с дини и пъпеши, имаше всичко - закуски, обеди, вечери - всички сме заедно на една трапеза. Никой не ти иска пари, никой не ти държи сметка колко си ял. Имаше малък, незабележим съвет, който се грижеше за провизиите и нищо не липсваше за голямото семейство. Всеки имаше какво да пита Учителя и той разрешаваше по специфичен начин проблемите на всеки.

Но в Търново властта забрани нашите събори. По този повод Учителя каза: „Като не разрешават съборите да стават в сърцето на България, ние отсега нататък ще ги правим в главата на България - София.”

В София съборите на Изгрева ставаха още по-тържествено. Сестрите, облечени в дълги бели рокли, братята - в бели ризи обезателно, бели шалчета или връзки, в бели или светли дрехи. От провинцията идваха в национални носии, с гайтанлии потури, с бродирани и шити ризи; сестрите със сукмани, със забрадки и престилки. Диалекти различни, но всички се разбираха идеално. Всички се наричаха братя и сестри помежду си, и живеехме и пеехме като един. Кипеше вода в грамадни чайници, в казани се готвеше постна храница. Водата се пиеше вряла, на глътки преди ядене или един - два часа след ядене. Новите хигиенни правила тук се спазваха.

Всяка година правехме групови екскурзии до връх Мусала и до езерата. Макар и неекипирани, при нощувка на открито, никой не се разболяваше. Цяла нощ млади братя подклаждаха огъня на огнището, а ние сме наобиколили това огнище, покрити само с палтата си, пиехме чай и сутрин преди зазоряване тръгвахме от езерото до Мусала за връх Мусала, за да посрещнем от върха изгрева на Слънцето и да вдъхнем лекия лъх на Мусала. Вечер около огъня, било на езерата, било в подножието на връх Мусала, пеехме нашите си песни, изнасяха се концерти, прекарвахме също много приятно пред лумналия огън.

Една година имахме и гости от чужбина. Най-голяма бе групата от Франция. Имаше гости от Латвия и Естония, от Сърбия, Гърция, Швейцария. Всички бяха изключително доволни и щастливи. Учителя от своя страна също беше изключително вдъхновен.

Спомням си за един събор на Изгрева. Бяха дошли и журналисти от Софийските вестници. Един от тях се обърна към Учителя и рече: „Колко ли много се радвате, като гледате толкова почитатели, толкова народ край себе си. Поляната е пълна. Този свят за вас е дошъл.” Учителя погледна, погледна тях и нас, които в момента бяхме покрай него и рече: „Докато плодовете не са узрели, не може да се каже каква ще бъде реколтата. Не може да се радвам, защото сега е пролет. Сега са много плодовете, но са още зелени.” Друг журналист попита: „Бихте ли желали някога да се върнете пак на Земята? Нали според Вашето учение смърт няма и прераждането е факт?” „Да, бих дошъл на Земята, но при едно условие - ако на нея няма журналисти.” - усмивката не слезе от лицето на Учителя."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 month later...

"Когато в ранните години на двадесети век ние започнахме да излизаме по планините, да играем под музикален съпровод гимнастическите упражнения и Паневритмия, всички ни смятаха за откачени, смахнати, луди, изветрели и какви ли още не етикети ни слагаха и започнаха да приказват масово, че сме излизали рано в зори да играем голи на поляната, дори да се кланяме на магарешка глава. Други казваха, че сме се кланяли на Слънцето, но най-страшното и срамното е, че голи играем при посрещането на Слънцето! Как един не дойде да провери тази мълва, но всички вярваха, че е така, както се мълви. Но те не знаеха, че едно от правилата, дадени за приложение е да не се излагаме на слънце и силен вятър голи, че това не е полезно нито за кожата, нито за нервите. Учителя казваше, че можем да се излагаме на слънчевите лъчи най-много до 10 часа и то през тънки дрехи - ленени или памучни, но в никакъв случай голи, в никакъв случай не на следобедните лъчи, а щом залезе слънцето вечер, да сме се прибрали у дома. Кожата да не изгаря, да се покрива с тънка дреха и с големи зелени листа и все в този дух. Гръбнакът да е изправен, да се излага на ранните слънчеви лъчи около половин час преди изгряването на слънцето и т.н.; хората се присмиваха и ни се подиграваха.

Паневритмията започнахме да разучаваме на състоялия се първи Младежки събор, стъпка по стъпка, постепенно, под ръководството на Учителя я разучавахме и така до нейния завършек, който беше кажи - речи до 1943 година - с корекции, допълнения, ритъм.

Общото хранене, лагеруването, четенето на книгите, уреждане организацията на целия живот на Братството, всичко имаше за основа любовта в Братството. Всеки внасяше материалната подкрепа въз основа на стария закон за десятъка - от придобитото една десета се даваше за общия живот, за общо ползване. И никой не показваше пред другите какво и колко е дал. Доброто, направено за общото, се прикриваше, пък и никой не се интересуваше. Важна е идеята - общото, развиването на колективното съзнание.

По време на съборните дни, които траеха около 10 дни най-много, се пееше тихо, говореше се тихо, груби думи не се чуваха или повишен тон. За неприлични думи и дума да не става. Над 1000 души на едно място, но дисциплината е безупречна, чистотата - също. Атмосферата е приятна. Хармония и любов, тишина. Имаш чувството, че това са идеални части от едно цяло. Ред, няма бъркотия, шум, постоянно нетърпение. Всички са доволни. Никой не усеща неудобство."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 month later...

"На входа на големия и светещ от чистота и белота салон е застанал брат Симеон Симеонов - той обикновено даваше тон за общото пение и подканяше вдъхновено братята и сестрите от провинцията да влизат за беседа.

Един ден на Изгрева дойде непознат човек и изслушвайки беседата, каза на Учителя: „От къде събра тия хора около себе си? Те нито те слушат, нито те разбират.” А Учителя отговори: „Понеже Бог ги търпи и обича, и аз съм длъжен да ги търпя и обичам. Бог ги е събрал от кол и от въже и ми ги изпрати да работя с тях. Не мога да пречупя думата Му. Щом Бог ги е изпратил при мене, ще им предам знанието, което имам.” Нас Учителя ни нарече „от кол и от въже”, а Христос нарече последователите си „хроми и клосни”, но те се оказаха готовите, които приеха на драго сърце поканата Му и мигом се отзоваха на сватбата. Знатните, елитните си намериха хиляди, съвсем основателни причини, да не се явят на поканата. А ние - сиромаси, прости, болни, лоши, ексцентрични, какви ли не, но ние бяхме средата, която беше нужна на Учителя, да предаде Учението си.

Единствените обществени места, които Учителя посещаваше, бяха концертните зали. Той ходеше на концерт при избрани програми и при изключително талантливи изпълнители. Много обичаше по време на беседа или в частен разговор, да сподели впечатленията си от концертите. Какво представляваше за него музиката, не знаем, но той много свиреше и пееше, много ни поощряваше да пеем и свирим и ние. „Без музика няма здраве, няма постижения, няма култура.” - казваше той. Остави ни много песни и упражнения, сам композираше, негов беше и текстът. Повече от песните изнесе пред нас в класа. На „Опълченска”, на „Оборище”, на „Изгрева”, на Рила, на Витоша спонтанно се родиха много от песните. Някои от песните се създаваха по разни поводи. Например песента „Странник съм в този свят” за пръв път беше изпята, когато бяхме на Бивака на Витоша, на 16 април 1941 година. Денят е топъл, пролетен, свеж. Близо до Учителя е седнал брат Неделчо Попов. Чистосърдечен, прям като дете, седи до Учителя радостен, не снема очи от него и много мило му казва: „Учителю, изпей ни една песен, която досега не сме слушали – песен, неизпята на Земята.” Неделчо стана причина днес да имаме тази песен:

„Странник съм на този свят,

Никого не познавам,

Освен Тебе,

Ти Господи, Боже мой,

Си създал всичко за мене.

Аз отправям своята благодарност,

Към Тебе, на Тебе Господи,

Своето упование.

Да възлезе молбата ми към Тебе.”"

Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 months later...

"След това настанаха тежки страдания, война, оскъдица, сгъстени събития, после си замина и ни остави физическото си тяло на 27 декември 1944 година. „Всичко в природата е музика. Музиката е дихание на душата, без музика няма живот.” - Учителя постоянно говореше все в този дух. И всички до един ни научи да пеем. Е, дали сме талантливи или не, не бива това да ни спъва, колкото можем, важното е да пеем.

Покрай Учителя винаги имаше такива, които се отказваха от всички блага и съблазни, от всичко, което светът можеше да им предложи, за да бъдат близо до Учителя, да живеят на Изгрева. Живееха съвсем скромно. Други пък се отказваха и от малкото, което имаха, за да помагат на по-нуждаещите се от тях.

Една сестра искаше да изпълни задачата за правене на най-малкото добро, като си избра една млада сестра без доходи в момента и на нея даваше една определена сума. Среща нарочно сестрата и много деликатно и с обич й предлага 50 лева /тази сума тогава се е равнявала на 10 обяда/. Младата сестра й отговорила със студен тон:

- Но аз нямам нужда от пари. Благодаря, не мога да ги взема. Дай ги на друг, по-нуждаещ се.

- Извинявам се, неправилно съм разбрала - и прибира обратно парите си.

Ето го Учителя пред цветната градина. Веднага около него се обособява една групичка. Възрастната сестра, която преди малко беше предложила пари, младата сестра, аз и някои други. Възрастната сестра живееше самотно и трудно. Наричахме я Мария Захарната, защото живееше до захарната фабрика и винаги у нея ще се намери нещо захарно - я захарче, я бонбонче, за да подаде на Учителя, но най-често му даваше гевречета. Учителя ги приемаше с усмивка. Беше пълничка, мъчно вървеше, но идваше на Изгрева пеша, навлечена с много дрехи, така малко неугледна. И този път извади едно геврече и го подаде на Учителя. При него с празни ръце тя никога не идваше. И преди още да му го подаде, ухилена до уши, той го поема с благодарност, но тя му дава и една петолевка. Учителя приема с благодарност и петолевката и я удостоява с най-хубавия поглед, най-хубавата и най-благата си усмивка и я погледна както само той можеше да гледа. Учителя изцяло е обърнат към Мария, а с гръб - към младата сестра. Тя отива пред Учителя, той си обърне гърба към нея и така стори няколко пъти и младата сестра се стресна, умълча се много, поразмисли защо той така се държи, разбра и после ми каза:

- Аз отказах парите. Казах, че нямам нужда от пари, а всъщност имах нужда от тях.

Учителя нямаше нужда от геврека и парите на Мария, но с любов ги взе.

Ето как гордостта е в състояние да заглуши най-благородния порив на любовта. Ето как гордостта задръства вадите, по които към нас протича влагата на живота.

Учителя с радост прие неугледния и изгорял геврек, прие и петолевката, усмихнат, благ, като ни даде добър урок, че трябва да приемаме и най-малкото, което ни се дава с любов. Разбрах, че смирението ми е чуждо."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 months later...

"Завчера срещнах един колега, който седеше на една пейка в гората. Нещо не бил добре, та си почиваше. Поразговорихме се малко и той, понеже знаеше, че съм от „дъновистите”, ми каза: Често сутрин идвам на вашата поляна, когато играете гимнастиките. Идваха и други от града. Гледат и критикуват много лошо вашия Учител и неговото учение. Казват, че заблуждавал толкова народ.

- Абе, приказвайте, каквото щете си говорете, но като него няма. Той не само говори, но и живее Учението. Думите и делата напълно се покриват.

Радостно ми беше, че моят колега мислеше така.

Учителя живя скромно, безкористно, работи самоотвержено не само за нас, българите, но и за цялото човечество. Един ден това нещо ще се разбере!

Една позната ми казваше, че един ден нещо се разговаряла с видния наш скулптор - Любомир Далчев. Тя беше негова студентка и се опитала да му говори лоши неща срещу нас - дъновистите. Каза ми, че много уважавала Петър Дънов, но не и учениците му. Далчев я изслушал внимателно и рекъл: „Забранявам ти да говориш лоши неща за Дънов и хората му. Първо това е грозно, некрасиво да говориш така и второ, не е истина. Те са най-добрите хора на България. На тях се крепи България.” /Далчев беше Розенкройцерист и добре разбираше нещата./

Учителя ни учеше да плащаме чужди дългове, да оправяме дълговете на другите, да не говорим лошо за никого, да не обиждаме, да не одумваме, да се помолим за този, който греши. - „Помолете се за него, изпратете му една светла мисъл, оградете го с едно топло чувство.”

Един ден Атанас Минчев бил много отчаян - чудил се откъде да вземе пари, за да си плати таксата в университета. Професорът му дава последен срок: Днес! Искал оттук, оттам, но никой не могъл да му даде, и те нямали. Той си помислил: „Няма любов, няма взаимопомощ, няма сърце, кой може да ми помогне.” Минал през Изгрева, покрай салона. Учителя му дава знак да са поспре. Атанас се връща, качва се по стълбата, а Учителя вече го чака на вратата и му подава един плик: „Вземи, Атанасе, когато имаш, ще ги върнеш.” И повече нищо. Атанас не проумява. Нищо не е очаквал, какво ли значи това? Крачките му стават двойно по-големи. Отваря плика - вътре парите са точно толкова, колкото му трябват за таксата. Нито стотинка повече или по-малко. Надолу по шосето той не върви, а лети.

Такива случаи, като на Наско, са се случвали с хиляди, които са имали контакт с него.

Приятелят на всички, разбираше нуждите на всички и се отзоваваше в най-критичните моменти. В часа на безизходно положение той идваше, за да помогне по един или по друг начин."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 months later...

"Юли 1926 година - младежки събор.

Времето е прекрасно, небето и въздухът са чисти и ясни. На събора присъстват ученици от цяла България. От едната страна на катедрата стоят братята, а от другата страна - сестрите. /Това все още е на „Оборище”./

Учителя ще говори през тези съборни дни, но ще говорят и учениците върху различни теми. Няколко дни цареше голямо оживление. По цял ден слушахме много интересни научни доклади от Георги Томалевски, от Тулешков, от Кузман, от Паша Тодорова, от неколцина още братя и сестри. През тези дни назря идеята да се направи едно списание, в което да поместваме наши, братски неща, като поезия, разкази, нещо из окултните науки, една беседа от Учителя, разни интересни новости и случки от спиритуалистическия живот по цял свят, сказки от брат Боян Боев, астрологични материали от Петър Манев и Георги Радев и още много други идейни неща.

По-късно започна да излиза това списание, нарекохме го „Житно зърно”.

Още по-късно излязоха и още две песнарки с песни от Учителя и братски песни. От брат Христо Дързев /който си замина рано/ излязоха две много хубави песни: „Аз съм бялото кокиче” и „Който живее под покрива на Всевишнаго... ” /91 Псалом/. Това споменавам нарочно, за да не се забравя това име. В аранжирането на песните взеха участие А. Ковачев, И. Попов, М. Икономов и много други музиканти.

Първите години, когато ходехме до Мусала, до Еди гьол из Рила, си спомням как се събираха тогава в Самоков и Чам кория, да ни гледат и цъкат: „Луди! Къде ги е повел тоя Дънов - млади мъже и жени! Срамота! Позор!” В София, когато тръгвахме на екскурзия на Витоша, излизаха от къщите си да ни гледат и да се чудят, че сме тръгнали по чукарите, да гоним Михаля. В тия години ние нямахме туристически екипи и кой с каквото имаше, тръгваше. С торби, препасани като дисаги, войнишки раници, купени на вехто. Пътувахме с гумени обувки, леки и евтини и за да не си хабим дрехите, ходехме с вехтории. Само Учителя правеше изключение - на планината ходеше с най-хубавите си дрехи. После и нас ни учеше да обличаме хубави дрехи в планината и да отиваме като в храм, че там няма от какво да се мърсим, за да ходим така окъсени и да ни се подиграват хората. А ние, ентусиазирани, весели, по целия път пеехме нестихващо. Стари, възрастни, млади, деца, тръгвахме с камион, често пъти без седалки, хвърчим за Рила! Не беше лесно да се разубедят 70 - 80 годишни хора да не поемат за Мусала, но кой слуша! Всички искат да видят Мусала, пък и на земята беше Учителя!

В първите години нямаше организация. Казваше се деня и часа на тръгване - толкова! Колите, т.е. камионите бяха частни. Имаше един момък здравеняк, с висок глас. Казваше се Начев. Той ни превозваше години наред. После коняри поемаха по-тежкия багаж. Нямахме още палатки и спяхме на открито край огъня. Основното правило беше да се пие само топла вода и да се преобличаме при всяко изпотяване. Никой не търпеше капка пот да засъхне по тялото му. Учителя вървеше напред, ние лека - полека, с почивки вървяхве след Учителя. На по-слабите се помагаше. Всичко ни се виждаше естествено, като че ли това е било от памтивека, както е естествено да тупти сърцето, така е естествено да сме тук, в тази дълга редица от хора, които помежду си се наричат братя и сестри и които са готови всеки момент да си услужат, да се насърчат. По пътя правехме няколко по-големи почивки - на закуска, обяд, после тръгвахме, а след това правехме кратки почивки. Никой не закъсняваше, никой не се губеше. Чайниците пътуваха с нас и по-младите стъкмяваха огън, за да има винаги топла вода. След нас не оставяхме и листче на поляната. Всичко се почистваше идеално, сякаш никой не е бил там, не е ял, не е почивал. Никой не късаше цветя. - „Към всичко живо ще имате свещено чувство. Няма да плюете, няма да замърсявате реките, езерата. Един пулс оживотворява всичко и всички. Ние сме едно цяло с цялата природа.” - така говореше Учителя ни. Някога планината беше безлюдна, пътуваше се спокойно, безопастно и свободно, и свободно можеш да правиш стая, където пожелаеш. Когато тръгвахме за Мусала, за да посрещнем изгрева на Слънцето, поемахме от лагера около 2 - 3 часа, за да бъдем всички горе навреме, винаги се спирахме пред „Окото” - езерото под самия връх. Веднъж Учителя каза: „Ако българите решат всяка година да почистват дъното на това езеро, всичките им работи ще се уредят. Почистете един извор, за да подобрите вашите работи, за да бъдете здрави. Прекопайте едно плодно дърво, полейте една зажадняла за вода градина, очистете въшките на една роза - това са дейности, които са неразривно свързани със самите вас. Един голям процент от неудачите ще се премахнат, ако имате добри навици.”"


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 8 months later...

" Ще опиша един интересен метод, който Учителя приложи към една наша сестра, болна от туберкулоза.

Тя беше в началото на третия период на болестта си. Известно ни е, че туберкулозата е болест на чувствата. Ето защо млади моми и момци при някакво сблъскване в чувствата или противоречия в тях, заболяват от туберкулоза. Заболяла от туберкулоза, нашата сестра често се обръщаше към Учителя за съвет как да се лекува. И докато прилагаше редовно съветите, имаше добри резултати. Фатална грешка за нея беше това, че често изпадаше в противоречие, което разяждаше дробовете й. Бях свидетелка на много от нейните състояния и макар със слаби, човешки възможности, стараех се да й помогна, но в нея бушуваше стихия, бореха се два процеса - съграждащ и разрушаващ. Учителя виждаше всичко и не преставаше да й дава съвети. Един ден през месец август аз бях при нея, тя живееше на палатка на Изгрева тогава, беше се отпуснала и не можеше да приема съвети от когото и да било. Там заварих Учителя, който й говореше нещо. Застанах и аз до палатката й и чух, че Учителя й каза: „Така ако продължаваш, няма да се мине много време и ти ще умреш. Ще те заровят в черната земя, ще натрупат гроба ти с пръст и ще те оставят на разположението на червеите, ще ти турят кръст, ще ти държат речи: тук почива еди - коя си сестра, млада и зелена, завършила това и това, с такъв и такъв успех.” - все в този дух й говореше.

Стоя права и си мисля, какво ли изпитва тя като слуша тези неща и кой ли неин близък би се осмелил да й говори така? Кой ли лекар би говорил така на своя пациент? И си отговарям: Учител е това, той знае какво прави и знае кому как и какво да говори. Не веднъж съм виждала изключителните методи на Учителя и техния необикновен резултат. Ние, обикновените хора, когато посещаваме болни, гледаме да ги утешаваме с думи, та дано някак си ги залъжем... Учителя никога не си служи с думи, лишени от истината.

На другия ден пак отивам на Изгрева и какво виждам: Тя, облечена, наметнала пелерина, в ръцете си държи две малки стомни и не дочака да й кажа „Добро утро.”, бодро ми казва: „Бързай, защо се бавиш, едва те дочаках, ето Слънцето изгрява, да отидем за вода.” Засмяхме се приятелски и весели, весели тръгнахме за вода - тогава на Изгрева нямаше чешми, пък и кварталът не беше организиран още. От този ден нататък около двадесет дни, ние редовно посрещахме първите слънчеви лъчи, отивахме после в свежата утрин за вода, връщахме се весели, с добро разположение и апетит.

Един ден срещнах Учителя и му разказах за недоумението, което изпитах при страшната картина, която той обрисува на болната.

- После какво видя? - ме запита той.

- Видях нещо като възкресение, но не мога да си обясня причината за този преврат.

- Ти знаеш от физиката, че водата, даже и в състояние на сняг и лед, крие в себе си скрита топлина - рече Учителя. - На основание на същия закон, дори и мъртвото тяло има в себе си скрити сили на живот. Важно е да знае човек как да събуди дори в мъртвеца тия скрити сили на живот и той да оживее и да възкръсне. Това е наука, знание, което почива на известни закони. Това се постига още по-лесно, когато човек е болен и е дошъл до крайно пасивно състояние, дори до безжизненост. Картината, която нарисувах на болната, колкото и страшна да е, тя събуди в нея силите на живот и пасивната, потенциалната енергия, се превърна в динамична, нови жизнени сили потекоха в нейния организъм."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 months later...

"Но животът се пренесе на Седмоструйната арфа на Рила и там по-масово се посещаваше. Условията бяха далеч по-благоприятни. Снабдяването също - идеално за висок терен. Една година багажът беше пренесен на Вада, с големи коли с ритли, водени от волове. После бай Янко от Дупница идваше с конете си и изтегляше багажа ни нагоре - всичко беше така внушително и красиво! На 2400 метра височина да имаш кухня, палатка, баня, да играеш Паневритмия покрай бреговете на Махабур или покрай Езерото на чистотата, или където и да е - да си здрав и млад, да слушаш Учителя, какво повече!

Носехме дърва за огъня, за кухнята, правехме пътеки, мостове, чешми, чистехме рекичките и езерата. Най-хубавата вода на Рила минаваше през изградената от нас чешма „Щедрите ръце”. Камъните носехме отдалеч, но за жалост вече много от чешмичките са разрушени. Дори са искали да разрушат и „Щедрите ръце”.

Да си всред високите върхове, да гледаш звездите и небето на Рила, поляните и езерата, да пиеш от кристално чистата вода - това е благодат и пълнота!

По повод на писаното в пресата или по други приказки срещу Учителя, често го викаха на разпит и „съветване” в Обществената безопастност. С вечното си тъпоумие, властта търсеше врагове там, където ги няма. За какво викаха Учителя там? Дали беше откраднал, излъгал, обидил, злословил, убил? Църквата винаги е била едно с властта и се чудеха какво да правят, за да ни унищожат. Тези две институции искаха всички да мислят като тях, да няма други убеждения и гледища, да говори както те искат, да има техния морал."


Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

  • 1 year later...

"Братството много преживя от външните, но и от вътрешните хора, които бяха отсам оградата и се бяха клели във вярност и стояха с дни пред вратата му, на колене му се молеха за благословия, за излекуване от тежки болести, които се смятаха за първи, едва ли не за светии, от тези, които пееха хвалебствия за него, от тези, които хиляди пъти са му целували ръка и са яли от сложеното на общата трапеза с години наред, от тези, които се смятаха пазители на Братството и накрая го предадоха. Грижата на Учителя за нас беше неизмерима, но след като той си отиде, за да запазят личните си интереси, се отказаха от Учителя, дори викаха да се запали Изгрева, да изгорят всички дъновисти. Например такъв беше Елизер Коен и много други комунисти, развели вече друго знаме след 9 септември 1944 година."
Този текст е към пост #15 С него всичко от спомените на Буча Бехар е публикувано.



Из спомените на Буча Бехар - "Така беше"
Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...