Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
aratron

Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов

Recommended Posts

Необикновеният живот

на учителя Петър Дънов.

Свидетелства на очевидци

Първо издание

©ВЛАД ПАШОВ

Изтеглете цялата книга: ТУК

МАГ

"Когато човек е свързан с добрите същества от трите свята - физическия, духовния и Божествения, той става маг. Достатъчно е да удари с пръчицата си, за да постигне всичко, което желае. Той е свързан с живата природа и тя го слуша и изпълнява неговите желания. Затова той може да лекува всички болести, да възкресява мъртви, да вижда в миналото и в бъдещето, да увеличава и намалява плодородието и т.н. Както мъглите се движат постепенно и разкриват хоризонта, така и магът отваря затворените тайни врати на природата и се ползва от всички нейни сили и блага."

УЧИТЕЛЯТ

УЧИТЕЛЯТ бил в един провинциален град. И както обикновено, в къщата, където гостувал, се събрали почти всички братя и сестри. След като разговаряли дълго, Учителят се отделил в друга стая малко да си почине, а братята и сестрите продължили приказката си по различни окултни и духовни теми. Дошли и до въпроса кой е Учителят и какви са неговите възможности? Доста от братята били чели някои окултни книги и знаели нещо за окултизма. Но това били първите години от живота на Братството и учениците още не познавали Учителя. В разговора стигнали до мнението, че и той е човек като тях, но е много по-умен, понеже повече е чел. В този момент в стаята отново влязъл Учителят и ги попитал за какво приказват. Без да дочака отговора, се усмихнал и казал: "Вие разговаряхте за това кой съм аз и дойдохте до заключението, че съм човек като вас, само дето съм по-умен." След това добавил: "Сега ще направим един опит, за да видите, че не съм като вас." Казал им да заключат вратата и те го направили. Както стоял пред учениците, Учителят изведнъж изчезнал и им се обадил отвън, от коридора. Стаята била все още заключена. В следния миг той се появил пак вътре при тях, без да отключват вратата. Този опит се повторил няколко пъти.

Брат Тодор Чернев разказва друг подобен случай. Една година на събора на Братството, група ръководители искали да се срещнат с Учителя и да си поговорят. Той бил в горната стая и им се обадил да почакат долу при стълбата. Чакали дълго и все гледали нагоре кога ще се появи Учителят. По едно време чули, че се отваря вратата на долната стая, до тях, Учителят се показал оттам и ги поканил да влязат. Никой не го е видял да слиза, а стълбището било единственият път надолу. Тогава разбрали, че е слязъл при тях по невидим път.

Такова преживяване имал и един друг брат. Той също чакал пред стълбата, около два часа, след като Учителят му се обадил отгоре да има търпение. По едно време чул стъпки зад себе си и видял, че Учителят идва от градината. Не го е забелязал да слиза, а бил до самите стъпала.

Към края на Първата световна война Учителят бил интерниран във Варна и живеел в хотел "Лондон", на най-горния етаж. Една ранна утрин брат Манол Иванов и брат Борис Желев отишли при него. Брат Манол разказа: "Като стигнахме, Учителят се обади от прозореца, че ще слезе. Вратата на хотела все още не беше отключена. След малко ние видяхме Учителя при нас, а вратата не беше отваряна. Приближих я - тя беше все още заключена. Учителят дойде при нас през затворената врата."

Също по време на Първата световна война при Учителя пристигнали гости от провинцията и той ги извел на разходка в боровата гора, към Обсерваторията. На една полянка ненадейно ги обградила полиция и поискали да арестуват Учителя. В същия миг той изчезнал сред гостите и полицаите. Нашите приятели го търсили с поглед, но него го нямало. Полицаите си отишли, а гостите се върнали в квартирата на Учителя на "Опълченска" 66. Намерили го седнал в столовата до масата да пие чай. Като ги видял, Учителят само се поусмихнал, без да им каже нищо.

Нещо подобно се случило с Учителя, когато веднъж бил задържан в полицията. Един брат отишъл да го търси и началникът му казал, че е под арест и в еди-коя си стая го пази полицай. Началникът отишъл с нашия брат до стаята и отворил заключената врата, за да извика Учителя отвътре. Но за голяма изненада на началника и на полицая, който пазел вратата, не намерили никого в стаята. Полицейският началник се развикал, че ще накаже полицая, защото не бил внимателен и задържаният избягал. Полицаят се оправдавал, че е стоял на поста си неотлъчно и никой не е излизал: "Нали видяхте, че вратата беше заключена?" Братът отишъл на улица "Опълченска" 66 и намерил Учителя, който пиел чай в столовата. И в този случай той само се усмихнал, без да каже дума.

Още една история в същата квартира на Учителя в София. В сутерена на къщата, срещу кухнята имаше друга стая. Разделяше ги коридор, в който бяха печката за готвене и чешмата. В стаичката срещу кухнята живееше сестра Василка. Една вечер при нея дошла сестра от провинцията и дълго си приказвали за учението и за Учителя. Увлечени, не усещали как времето тече. Ненадейно пред тях застанал Учителят, който живееше в стая на горния етаж. Носел им чиния с някакви плодове. Те се смутили, но Учителят ги успокоил и ги поканил да похапнат от плодовете. Поговорили малко и без да забележат, Учителят изчезнал. Тогава едната сестра упрекнала другата, че е оставила вратата на стаята незаключена. Но Василка казала: "Иди и провери - ще видиш, че и сега вратата е заключена. Учителят е дошъл по друг начин." Под впечатление от това посещение те били възбудени и неспокойни. След половин час Учителят отново се появил при тях по този тайнствен начин и пак им донесъл нещо за ядене. Това се повторило още веднъж. Примерът показва, че Учителят не само може да преминава през стени и затворени врати, но може да пренася и предмети.

Брат Захари Желев бил свидетел на следното. В София при Учителя дошла група ръководители. След като разговаряли и свършили работата си, Учителят им казал: "Искате ли сега да ви почерпя с баница?" Те отговорили, че не биха имали нищо против, ако се намери някъде хубава баница. След малко видели, че една тава се носи от пространството, влиза през прозореца на стаята и слиза на масата пред Учителя. Всички останали изумени. Учителят разрязал баницата на толкова парчета, колкото били хората и раздал на всеки. След като изяли баницата, Учителят се усмихнал: "Сега трябва да я платим." Извадил пари от джоба си, поставил ги в тавата, тя се вдигнала и излязла през прозореца, откъдето дошла.

Брат от провинцията решил да поиска една книга от Учителя. Мислено той изразил това желание. Един ден дошъл в София и отишъл при него. Още като го посрещнал, Учителят му подал книгата и му казал: "Ти търсеше тази книга и ми я поиска. Ето я."

Брат Ламбо от Ямбол искал да види Учителя. Дошъл на Изгрева, но му казали, че днес той не приема никого. Братът много се разочаровал, защото дотогава не бил се срещал с него. Помолил мислено: "Учителю, ако е възможно, приеми ме, ако не - да си вървя." След малко Учителят се показал на вратата и го повикал с ръка. Братът помислил, че вика други от многото хора там, но Учителят посочил към него. Брат Ламбо приближил и чул от Учителя: "Нали ме викахте, нали искахте да се срещнете с мене, елате."

Един случай разказва сестра В. И.: "През време на войната след 9.IХ. моят син замина за фронта и дълго време не се обаждаше. Аз отидох при Учителя, който по това време беше в село Симеоново и му разправих, че момчето ми е на фронта и от дълго време нямам никакво съобщение от него. Попитах го какво е станало със сина ми. Учителят се наведе към земята и започна да чертае някаква окръжност, писа нещо, а после вдигна глава и ми каза: 'Като си отидеш вкъщи, момчето ти ще бъде там." Аз се зачудих, но повярвах на думите и му благодарих. Взех си сбогом и се запътих към дома. Когато стигнах, действително намерих момчето си там, току-що беше пристигнало и баща му поливаше да се умие. Значи Учителят е видял, че момчето си е дошло и ми го съобщи."

Същата сестра В. И. разправя и следната случка: 'Момчето ми замина в Италия на екскурзия и цял месец не ми се обади. Разтревожих се, отидох при Учителя и го попитах: "Учителю, момчето ми замина за Италия на екскурзия и ето вече месец не се е обаждал с писмо, какво става с него, да не му се е случило нещо лошо?" Учителят помълча малко, загледа се в пространството и след това ми рече: "Не се безпокой, момчето ти е добре, трън няма да го убоде." И наистина синът ми се завърна жив и здрав и като го попитах защо не се е обадил, та ни разтревожи с мълчанието си, той ме погледна: "Какво ще се тревожиш, с трън не се убодох." При тези думи аз трепнах. Той ме видя и попита: 'Защо трепна така?" Казах му за думите на Учителя.

Един брат се интересувал от някакъв въпрос, записал го на листче и отишъл на "Опълченска" 66 при Учителя с намерението да му го прочете и да иска отговор. Но като влязъл се смутил и се срамувал да извади листчето и да го прочете пред Учителя. Братът разказва: "Аз мълчах и Учителят също, никакъв разговор не водехме. Но докато стоях пред него, всички въпроси, които ме интересуваха, ми станаха ясни - беше ми отговорено мислено на тях. Това беше един мисловен разговор с Учителя."

С неразрешен въпрос отишъл при Учителя и друг брат. Той пък си спомня: "Аз знаех, че Учителят чете мислите на хората и затова не исках да му задавам въпроса устно. Хранехме се на масата. Учителят разговаряше с всички наоколо, а аз го гледах и мислено го попитах: "Учителю, ти знаеш моя въпрос, какво би ми казал по него?" Изведнъж той се обърна към мен и започна да ми отговаря. Отговорът, който ми даде, беше буква по буква по онова, което го питах наум."

Към края на Първата световна война един брат се запознал с идеите в учението на Учителя. Веднъж получил отпуск и на връщане от фронта, преди да замине за родното място, минал през София, за да се види с Учителя. Решил, че като се срещне с него няма да му проговори, докато Учителят не го назове по име. Отишъл в дома на Учителя, казал, че желае да се срещне с него и той го приел. Братът седнал на един стол в стаята, а Учителят срещу него. Учителят го заговорил, попитал го откъде иде, за какво е дошъл, как се казва, но той все мълчал. Учителят станал и излязъл от стаята. След десетина минути се върнал и отново го заговорил. Братът пак мълчал. Учителят излязъл повторно и се бавил пет минути. След това се върнал в стаята и доста строго му казал: "Симеоне, защо мълчиш?" След като Учителят споменал името на непознатия му човек, Симеон започнал да разказва защо е дошъл при него.

За една група младежи разправя сестра Куна Христова от Шумен. Когато Учителят бил интерниран във Варна, няколко ученици чули, че той гледа на ръка и решили да отидат при него, за да им гледа. Но си наумили, че ако излъже, ще го набият. Между тях е бил Елиезер Коен. Още като отишли при него, Учителят ги посрещнал смеейки се: "Вие се заканвате да ме биете, ако не ви кажа истината." Те се смутили от прочитането на мислите им. Учителят започнал да разказва на всеки поотделно за живота му, за работата в училище. На двама от тях казал, че само си губят времето и ще повторят класа, а на Елиезер – че той ще свърши училището с отличие. Станало така, както предрекъл на всеки.

Интересен е и случаят, който научих от дядо Стефан Камбуров. В първите години от живота на Братството Учителят бил в Стара Загора. Като се разхождал по главната улица с няколко приятели, видели отдалече на тротоара един полицай да пази убит човек. Учителят само хвърлил бегъл поглед и казал на братята: "Този човек е убит, понеже е убил двама невинни хора." След седмица същите братя, без Учителя, минавали край кантората на едно застрахователно дружество. Агентът им бил приятел и ги повикал да пият по едно кафе. Там имало още няколко души, които чакали по работа при чиновника, нещо по застраховките си. В разговора им станало дума за убития, когото преди няколко дни братята и Учителят видели. Един от присъстващите казал: "Аз познавам този човек. По време на Балканската война, когато нашите войски обсадиха Одрин, ние с него бяхме в една рота. Влязохме в едно от предградията на града и там нашите войници намериха две млади турчета по на 15-16 години и ги доведоха при ротния. Той даде заповед да бъдат убити. Войниците се съпротивиха и никой не пожела да стреля, като казваха, че те са невинни деца и може да ги пленим, но не да ги убиваме. Тогава този, когото сте видели убит, излезе от редиците и каза, че той е готов да ги убие. Предадоха му ги и той ги застреля."

Една година Учителят бил в село Койнаре, Белослатинско. Там на една улица срещнал селския свещеник. Учителят го заговорил и му казал, че изглежда твърде замислен. Свещеникът му отговорил, че е загубил 1000-левова банкнота, не се сеща къде може тя да бъде. Тогава 1000 лева бяха много нещо. Учителят му рекъл: "Не се безпокой. Иди си вкъщи. На твоята маса има една Библия. Отвори я на еди-коя си страница, там е твоята банкнота." Свещеникът отишъл бързо у дома си, отворил Библията и на страницата, която Учителят му посочил, намерил изгубената си банкнота.

От една сестра научих, че преди време мъжът й се разболял и след като употребили всички познати средства, лекарите казали, че не могат да му помогнат. Когато една сутрин сестрата се събуждала от сън, видяла на стената надпис на френски език и чула гласа на Учителя: "Запомни този надпис - това е адресът на една фирма за лекарства. Пиши на адреса и ще ти изпратят лек за мъжа ти." Тя направила това и се оказало, че фирмата действително имала едно ново лекарство, което още не било изпитано. Изпратили го и от него мъжът й оздравял.

Димитър Чернев разправя: "Веднъж брат ми Тодор Чернев беше на Изгрева и аз отидох да го видя. Там имаше и други ръководители и Учителят беше изнесъл телескоп да гледат луната. И аз се наредих да погледна. Като разглеждах с телескопа луната, усетих, че някой ме бутна по рамото. Беше Учителят, който ми каза: "Чакай, брат, да нагласим лещата." Като ме докосна по ръката усетих, че с мен става нещо особено - сякаш електрически ток мина през главата ми, обхвана цялото ми тяло, съзнанието ми се промени и почнах да гледам на света с други очи. Всичко наоколо ми се виждаше хубаво, светло, красиво - просто не може да се опише. И когато брат ми ме изпрати към града, аз все още продължавах да виждам тази красота и съзнанието ми беше светло и хубаво. Това като ехо продължи цели месеци."

Когато убиха Стефан Стамболов, Учителят беше у нас в Търново - разказва сестра Елена. Той ни съобщи: "Убиха Стамболов." Ние запитахме - във вестника ли пише? - "Не, сега се извърши престъплението." По същия начин ни каза и за смъртта на м-р Петков - в момента, когато бе станало деянието."

При Учителя отишъл един брат и му разказал, че е намислил да напише книга за Хитлер, когото считал за гениален пълководец. Учителят го изгледал строго: "Хитлер е глупак, а ти си два пъти по-голям глупак, защото искаш да изкараш един глупак гений!" Това се е случило, когато Хитлер беше на върха на славата си.

През 1936 г. по време на събора в София на Изгрева цялото Братство от 1000 и повече души обядваше на масите пред салона. Около Учителя бяха насядали Стоименов, д-р Жеков и други братя и сестри, около двайсет души. Учителят седеше по средата на пейката. Насред обеда скамейката ненадейно се счупи и до един изпопадахме на земята. Само Учителят успя мигновено да се изправи. Тогава си казахме: "Ето какво значи будно съзнание!"

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

МИСИЯТА

"Някой казва, че много съм направил. Аз виждам, че много малко съм направил. Какво съм направил? Бих рекъл, че много съм направил, ако мога да туря ред и порядък в целия свят, всичките хора да бъдат щастливи. Сега хората се бият и аз седя и си казвам: много малко съм направил. Не съм убедил тия хора да не се бият. Толкоз съдии има, осъждат праведни хора. Казвам: не съм ги научил на тия закони. Много адвокати защищават кривото. И тях не съм научил. Много майки има, които не раждат и не отглеждат децата си както трябва - и тях не съм научил. Много братя и сестри има, които не се обичат. Аз не съм ги научил да обичат. Колко работа имам да върша!"

УЧИТЕЛЯТ

След седемгодишното следване в Америка Учителят се върнал в България и отседнал във Варна при женената си сестра Мария. За това време разказва дядо Петър: Евангелистите от града оповестиха, че е пристигнал от Америка даровитият богослов Петър Дънов и ще бъде назначен за пастор при тях. Поканиха го в неделя да държи проповед в църквата им, но той не се яви, а отклони и предложението за платено назначение. Мина известно време в очакване за евангелистите, те се ядосаха и започнаха да говорят против Учителя - че го мързи и затова не иска да се назначи на работа. Подмамен от тези приказки и слухове, аз попитах сестра му Мария, той още ли ще стои без работа, още ли ще го хранят наготово. Тя ме погледна: "Жалко, че и ти си се подвел по тия клевети. Бъдещето ще покаже дали ние храним Петра или той храни нас! И всички ще разберете това."

Един спомен на сестра Елена: "Отидох да запаля кандилото в горницата и да се помоля. Учителят свиреше на цигулката мелодии, които носеха душата във висините. Много братя и сестри със затаен дъх слушаха долу в беседката. Щом влязох в салона да премина в горницата той веднага остави цигулката, изправи се пред мене, погледна ме в очите и ме запита: "Кого ме мислят, че съм? Обикновен човек - ям, спя, имам същите нужди като тях... " Разходи се из салона и три пъти ми зададе все същия въпрос. Аз не знаех какво да му отговоря и мълчах. Малко по-късно, като се молех, той влезе, застана пред мене, едно сияние озари стаята и аз видях Христа в неговото лице. Попита ме: "Какво виждаш?" В този миг сякаш нямах думи да му отговоря. След време му казах, че тогава той се беше изгубил и видях сам Христос."

Сестра Елена Иларионова от Търново разказва и за Димо - един войник, който веднъж видял Учителя в бели светли дрехи, коленичил, с вдигнати за молитва ръце. Образът му осветявал всичко наоколо. На сутринта Димо попитал: "Кой е и какъв е господин Андон? (така го наричал той). Аз дълго стоях на двора и наблюдавах прозореца му. Той не приличаше на човек, дрехите му блестяха като злато и светлината, която излизаше от него, осветяваше цялата стая."

Веднъж една сестра била по работа при Учителя и четяла нещо. Той прекъснал четенето й, като се обърнал към нея: "Виждаш ли този хаос в света, този хаос аз го създадох. Моята мисъл е мощна, моята мисъл е силна, тя ще преобрази света. Тя ще го преобрази и няма да остане човек в света да мисли криво, няма да остане човек в света да греши. Продължавайте четенето." Сестрата казва, че всичко било изречено с необикновено смирение. Това се случило през един от последните месеци на 1943 година.

Брат Васил Долапчиев разправя, че един път, когато Учителят бил в Айтос, братя отишли при него на разговор. Между другото той им казал: "За да се уверите, че не съм като другите хора, като излезете вънка погледнете на изток и ще видите нещо, което ще ви обърне внимание." След малко те излезли, погледнали на изток и видели една лента във въздуха - като дъга, а нямало нито дъжд, нито облаци, небето било съвършено чисто.

Райна Каназирева ми предаде записаните си спомени: "По едно време между Братството от нашия град се пусна слух, че на млади години Учителят се бил годявал за дъщерята на Петър Тихчев. През 1918-1919 г. дядо Петър Тихчев посещаваше Братството в провинцията със своите прекрасни и любвеобилни проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у нас. Казах му за слуха и го помолих да ми съобщи каква е истината по този въпрос. Дядо Петър започна да разправя: "Ще ти разкажа точно откъде е произлязъл този слух. Бях евангелистки пастор в Свищов. При мене на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в гимназията. Ние имахме две момичета, също ученички. Петър беше силен в училището, ученолюбив, честен, но много скромен и смирен. От училище се прибираше право вкъщи, с часове четеше и свиреше на цигулка. Понякога общуваше и с дъщерите ми, като разговорите бяха изключително около науката, музиката и т.п. Той живя три учебни години при нас. През зимата на последната година един ден моята баба ми дума: "Петре, Петърчо завършва гимназията, наближава време да си излезе от нас и аз мисля, че Бог ни изпрати този ангел вкъщи и не бива да го изпускаме. Затова ти иди при него и му кажи да го сгодим за нашата дъщеря." - "Какво думаш, мари жено? - й рекох аз - Момчето с нищо не е дало повод за такова нещо. Как ще му кажа, мен ме е срам? Не, не мога да му кажа, макар че и аз желая от сърце да стане това." От този момент бабата не ми даваше мира. Щом останехме сами и навива: "Дърто, ти не си добър баща, не мислиш за децата си. Ето че изтърваваш това прекрасно момче, де ще намериш като него?" И това се повтаряше всеки ден и нощ. Аз изгубих търпение, станах нервен. Един ден ù викам: "Разбери, не мога, срам ме е, но и не мога да търпя повече твоите упреци, затова обещавам от днес нататък да търся момент да се реша да му кажа." Почнах често да посещавам стаята му, опитвах се да отворя разговор на желаната тема, а той - дали се сещаше или нарочно го правеше - все отклоняваше към друго. Създаде се една тежка, напрегната атмосфера. Точно в тези дни дъщерята, готвена за годеница, внезапно се разболя и за няколко дни почина. Петър не узна нашите разправии. След погребението ù с болка на сърце викнах: "Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на Земята да се жени!""

От сестра Райна Каназирева са и следните редове: "Един ден през 1922 г. при мене дойде известният старозагорски адвокат Ив. Желязков Сливков и ме запита: "Госпожо, Вие сте били от последователите на Петър Дънов, вярно ли е?" Да - казах аз. Той ми рече: "Аз го познавам добре, с него бяхме студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българи общувахме всеки ден." Аз живо се заинтересувах от думите му: "Моля Ви, господин Желязков, разкажете ми нещо от неговата младост, какво е Вашето мнение за него?" "Моето мнение - рече той - не е особено добро." Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено попитах: "Но защо, моля Ви се, кажете ми нещо по-определено за него - младежки грешки, поведение?" "Нищо подобно, госпожо. Той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не го харесвам: той, госпожо, беше красноречив, имаше дар-слово и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли какво значеше такъв оратор преди 40 години в Америка? Това значеше, че той можеше да стане не милионер, а милиардер, а беше беден. Освен това свиреше чудесно на цигулка. Знаете ли какво значеше в Америка това? Това значеше, че там той можеше да стане един от най-богатите хора, а той, въпреки че беше беден, свиреше без пари. Често студенти излизахме заедно на екскурзия и отивахме в просторните лесове. Студентите обичаха Дънов и при такива разходки често се събираха около него, когато сядахме на почивка също го наобикаляхме. Той започваше да говори за красотата и необятността на Вселената, за величието на Бога. "Погледнете, казваше той, звездното небе - каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност! Погледнете тези поточета, тези цветенца около нас! Кой поддържа тази красота, тази любов?" Слушахме в мълчание и сякаш забравяхме себе си, отнесени в един по-красив свят. Дънов говореше отлично английски. Понякога неусетно се отделяше от нас и като не се върнеше дълго време, водени от любопитство, тръгвахме да го търсим. Често го намирахме отдалечен, седнал и вперил възхитен поглед в простора или затворил очи и вглъбен в мисъл. Често го виждахме коленичил, със скръстени за молитва ръце и така пренесен някъде далече, че не ни усещаше като приближавахме. И когато някой го побутваше леко, той трепваше, сякаш се пробужда от красив сън." Като каза това адвокатът, аз не можах да се стърпя и заплаках. Той се зачуди и попита защо плача, а аз през сълзи продумах: "Благодаря Ви, господин Желязков, такъв искам да бъде моят Учител! По света има много милионери и милиардери, но като него няма. Затова ние толкова го ценим и обичаме." Адвокатът вдигна рамене в знак на недоумение, но се раздели с мен видимо доволен от ефекта на своите спомени."

Сам Учителят разказваше, че студентите в Америка работели какво ли не, за да си изкарват прехраната. Веднъж, когато след работа получил известна сума, си купил нов костюм. Като се разхождал с него по улицата, срещнал един съвършено окъсан и беден човек. Учителят го спрял, поканил го у дома си, нагостил го добре и му подарил новия си костюм.

Брат Д. твърди: Учителят му казал, че е ходил в Тибет, където изучавал окултната медицина, като добавил, че в първия семестър се усвоявала самодисциплината и възпитанието на физическото тяло.

През 1923 г. в един холандски град се състоял голям конгрес на ордена "Звездата на Изток", на който Кришна Мурти трябвало да бъде провъзгласен за миров Учител. Тогава той бил на 26 години. Още при откриването на конгреса Кришна Мурти заявил: "Вие очаквате мировия Учител и искате да вярвате, че това съм аз. Но не е истина. Не се заблуждавайте. Аз не съм и не мога да бъда Учител. Аз съм човек като вас, имам слабости и работя над себе си, за да се освободя от тях. Истина е, че времето за идването на мировия Учител е дошло и той е вече в плът на Земята. Но аз не съм, той е в България." Това е разказано от Софрони Ников, който е присъствал на този събор.

А от брат Петко Христов от Шумен е останало следното: "Когато Учителят беше интерниран във Варна и живееше в хотел "Лондон", отидох от Шумен при него да го видя и да му занеса някои технически прибори, за които ми беше поръчал. Между другото Учителят спомена: "Интернираха ме тук, за да чуят и руските офицери за мене и за новото учение." И добави: "Петко, тази земя аз съм я пребродил."

Сред многото разговори с Учителя брат С. А. си спомня неговите думи: "Може да правиш много грешки и глупости в живота. Всичко ти разрешавам, но не ти разрешавам да се съмняваш в мене!" При друг случай Учителят му казал: "Вие мислите, че аз съм господин Петър Дънов? Не, отдавна, преди 20 години Петър Дънов напусна това тяло и сега аз, който ви говоря, съм Духът на истината."

През месец май 1936 г. един ден следобед, към четири часа, в града на Изгрева дошъл някакъв човек, вероятно изпратен от враговете на Братството и търсел Учителя. През целия този ден Учителят бил сериозен, строг и напрегнат. Малко преди случката, при него имало сестри, но той ги изпратил да си отидат по домовете. По това време при Учителя дошъл брат Иван Кавалджиев. Двамата влезли в големия салон. Пред салона братя чистели масите от боята. Изпратеният човек потърсил Учителя в долната стая, намерил я заключена и като видял, че никой не му отваря започнал да удря по стъклото, счупил го и си наранил ръката. После зърнал Учителя в салона, влязъл и започнал да го удря с юмруци по главата. Понеже ръцете на побойника били наранени от счупеното стъкло, дрехите на Учителя се напръскали с кръв. След доста удари нападателят избягал. На другия ден видяхме лицето на Учителя в синини. След време един полицай довел побойника при Учителя, за да пита какво наказание да му наложи. Той отговорил: "Аз му прощавам." Побойникът се извинил и искал прошка. Тогава Учителят добавил: "Аз ти прощавам, но моли се Господ да ти прости." Това се случило през месец май. През юни се проявили последиците от побоя. Отначало Учителят се затруднявал при движение на дясната си ръка, после и на десния крак. По-късно се затруднил и говорът му. След Петровден се организирало летуването на Братството в Рила. Тръгнали на 4 юли. При пътуването Учителят с мъка се движел, влачел крака си, на места дори залитал. Когато стигнали до Вадата и тръгнали нагоре, един брат на кон посрещнал групата, за да качи Учителя, но той отказал и продължил пеша. През дните на лагера Учителят трудно ходел и приказвал. Не се качил на молитвения връх и не държал беседи, но постоянно правел разходки, интересувал се от всички, които идвали на бивака, следял четенето на беседите, паневритмията, изобщо целия братски живот. На 12 август сутринта Учителят изведнъж се променил - болестта изчезнала, движел се свободно, говорел без затруднения. През деня спокойно отишъл на Изворчето, обиколил лагера, а вечерта присъствал на общия огън. В целия лагер било празник. Известно време след завръщането от бивака една сестра се обърнала към Учителя: "Вие ни учихте, че при болест трябва да се качваме на планината, дори ако сме в състояние само да лазим дотам. Вие направихте точно това." Учителят отговорил: "Трябваше да се даде пример." По повод този побой Учителят казал, че имало заговор да поставят адска машина под салона и по време на беседа да ликвидират Братството. Като научил за това, той се помолил на Бога да отмени зловещото събитие, а само той да понесе страданието. Ето от какво дошъл побоят.

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ИДЕИ

"Кои неща са верни? Аз считам в света три неща верни. Вярно е туй, което Любовта говори. Вярно е туй, което Мъдростта говори. Вярно е туй, което Истината говори. Другите неща не са верни.

Любов, която говори, носи радост. Животът сам по себе си трябва да носи радост. Че животът носи нещастия, причините са съвсем други. На този живот ние не даваме подходяща храна, не го храним с любов." УЧИТЕЛЯТ

Едно преживяване на брат Крюгер: „Веднъж бях в София на Изгрева. Беше Нова година. По този случай имаше братска вечеря и преди полунощ Учителят каза всеки да си направи тайна молитва, да си помисли какво желае да постигне през идващата година. Аз като си направих тайната молитва, пожелах през тази година да позная и опитам Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина. След молитвата Учителят се качи на катедрата и започна беседа. Още в началото обърна погледа си към мене, гледаше ме право в очите и взорът му излъчваше светлина, която ме проникна. Каза на всеослушание: „Някои искат да познаят и опитат Божията Любов, Мъдрост и Истина, но това е голяма работа. За да опита някой Божията Любов, Мъдрост и Истина, той трябва да е готов да пожертва всичко."

От записките на брат Т. Б.: „Трябваше да отида при Учителя и да му искам идея за клише на корицата на „Житно зърно". Това беше някъде 1933-1934 година. Поговорихме по този въпрос и Учителят каза: „В квартирата ми на „Опълченска" 66 има една картина, която показва четирите фази на живота на човека, представени чрез различни възрасти - детство, юношество, възмъжалост и старост." Аз бях забелязал тази картина. Като идея тя беше много хубава, но не беше добре изработена и изразих пред Учителя мнението, че е твърде старомодна и не е подходяща за клише. Тогава той извади един албум с картини на Щайнер, сред които бяха изобразени печатите на Откровението и други образи от него. Учителят ми показа картината на жена, облечена в слънце и ми рече: „Вземи тази, тя е хубава, само като се прерисува, да се огради със зодиакалния кръг, като Водолей бъде на зенита." По тази картина направихме клише и го използвахме за корицата на списанието." В един разговор в Мърчево с братя и сестри станало дума за Щайнер и Учителят казал: „Той е прероден Питагор." А веднъж сред младежкия клас, в разговор около печката, също за Щайнер, Учителят отбелязал: „Той беше тук, на лекцията и даже водихме разговор с него. Между другото той ме попита с учудване: „Удивлявам се, Учителю, че в такива прости слова изразяваш толкова велики идеи и истини."

Разказа ми една сестра: „Бях седнала на елипсовидната пейка в гората на Изгрева. Както си размишлявах, при мене дойде Учителят. От разговора ни запомних неговите думи: „Трябва да бъдеш цар в своята държава. Царят трябва да пази добре законите и да бъде справедлив към поданиците си. Преведено на друг език, това значи човек да владее себе си."

А брат Д. С. е запомнил: „Бяхме на Бивака с Учителя и пеехме песента ,,Добър ден". Той ни накара много пъти да я изпеем и все оставаше недоволен от нашето изпълнение. При всяко повторение казваше: „Мисъл давайте, мисъл давайте!" Най-после рече: „Сега добре я изпълнихте." След това добави: „Знайте, че тази песен, както сега я изпълнихте с мисъл, ще върви подир вас или с вас цели петстотин години." Разбрахме, че всяко нещо, изпълнено с мисъл остава за дълго време с човека."

Дядо Благо водел разговор с Учителя и го запитал за произхода на названието „българи". Учителят пояснил: „Имало едно време едно царство, в което хората много обичали Господа и го наричали с името Харния Бог. Оттам другите народи нарекли хората от това царство „богхари". Така е произлязло името българи. Това царство е съществувало преди потопа."

Разказва брат Маню Славов: „Една година заборчлях и отидох при Учителя да го питам как да се справя с положението си. Той се заинтересува какво работя и като му казах, че се занимавам със земеделие ми заръча следното: „Още през август ще вземеш жито и ще го пресееш и очистиш хубаво - да няма никакви чуждици в него. Три дни ще го печеш на слънцето, после ще го прибереш и когато има хубава влага, ще го посееш. Като сееш ще пееш песента „Благославяй душа моя, Господи!" След като го посееш, всяка заран ще отиваш на нивата и там ще правиш молитва. Едната утрин на единия ъгъл, другата - на другия, и така ще изреждаш всички ъгли, докато избуи житото. Докато го ожънеш, все ще правиш молитва по този начин." Бях посял 13 декара. Нивата стана много хубава, израсна буйно жито с едри класове и наля тежко зърно. Събрах много повече от съседните ниви, които бяха на стари земеделци. Казваха ми: „Ние уж сме опитни чифликчии, а ти изкара по-хубаво зърно от нас." Аз знаех, че е от съвета на Учителя и от молитвата."

Един брат споделил с Учителя, че по време на бомбардировките го било толкова страх, та не могъл да чете 91 псалом наред, а го забравил и го казвал разбъркано. Учителят му рекъл: „Няма нищо, 91 псалом е с толкова голяма сила, че една дума само да произнесеш от него, пак ще подейства."

През Втората световна война, по време на големите бомбардировки над София брат Д-ски бил при Учителя на разговор и когато си тръгнал той му поръчал: „Ще ти дам окултни формули, написани на листчета, които ще поставиш на различни места в града, в къщи на твои познати." Братът не полюбопитствал да види и прочете формулите, но останал с впечатление, че са стихове от псалмите. Учителят му казал още: „Следи да видиш, че къщите, в които поставиш тези формули, няма да бъдат засегнати, дори около тях да падат много бомби и много други къщи да бъдат разрушени." Братът направил това, поставил листчетата с формулите в къщи от различни места на града и след бомбардировките сам проверил - нито една от тях не била пострадала, макар че около тях всичко било разрушено. Била доказана голямата магическа сила срещу злото и разрушенията, която притежавали окултните формули на Учителя.

През 1905 г. Учителят държал в Търново сказка по френология. На нея присъствала и сестра Елена Иларионова: „Читалищният салон беше препълнен. С редица картини Учителят доказваше, че с живота си човек гради бъдеще, събира капитали за строеж на тялото си и може да му даде форма според своите мисли и вътрешни духовни стремежи. Така че по външния вид може да се узнае животът на всеки един и да се определи неговият характер. Всички слушахме с внимание. След сказката само д-р Георгиев се опита малко да оспорва, но капитулира пред отговорите на Учителя. Тогава разбрах, че Учителят изнесе една велика истина, непозната дотогава и за мене, и за другите. Исках да му благодаря, но от многолюдното събрание не успях да се срещна с него. На другия ден дойде един от приятелите - Васил Узунов, гимназиален учител, и ни каза, че Учителят желае да дойде у дома и да ни измери черепите. Със съпруга ми се зарадвахме много и с готовност го посрещнахме. Учителят измери черепите ни и с най-големи подробности ни описа точно характерите. Разказа ни много неща за онова, което сме преживели през годините. Запитахме го откъде знае всичко това, а той ни отговори, че нищо не може да се скрие, защото не се губи. Всички постъпки на човека се отбелязват на лицето му, а също и в аналите на природата. Отговорни сме за всички свои мисли, чувства и действия и ще плащаме за тях. Това той доказа тъй ясно и неоспоримо, че повярвахме в тази истина.

Една сестра, учителка, се връщала от провинцията и пристигнала на Изгрева към 12-1 часа през нощта. Приближила салона и видяла, че лампите на долната и горната стая на Учителя светят. Той слязъл отгоре, поканил я в долната стая, запалил печката, за да спи тя там. Пожелал лека нощ и се качил обратно. Сестрата не била вечеряла и била гладна. В стаята на Учителя имало много неща за ядене, но тя не посмяла да си вземе нищо. На другия ден Учителят я попитал как е спала. Тя казала, че от глад не е могла да спи добре. Учителят я попитал защо не си е взела нещо от храната в стаята. Тя отговорила: „Мина ми такава мисъл, но не исках да взема без позволение." По изражението на Учителя тя разбрала, че бил доволен от постъпката ù.

Млад момък се влюбил в бедна и красива мома. Той много я обичал и тя го обичала. Дошло до женитба, но по-големият му брат казал, че не му позволява, защото и двамата са бедни. Трябвало да намери мома от богато семейство. В младежа настъпило раздвоение. Той обичал момичето, но се съблазнявал от възможността да се ожени за богата мома, за да живее по-леко. В това противоречие не знаел как да разреши въпроса. Момъкът познавал една наша сестра, с която споделил притеснението си. Тя му казала: „Ела с мене, ще те заведа на беседата на Учителя и докато той говори, мислено ще му зададем въпроса - как да постъпиш?" Така и направили. Както Учителят говорел, в един момент погледнал към младежа и сестрата и казал: „Един млад момък обича една бедна девойка, но под чуждо влияние той се разколебава да се ожени за нея, защото му предлагат по-богата мома. Но той обича първата и се намира в противоречие. Който си играе с онзи, когото обича, той сам ще пострада." След това Учителят продължил беседата. Младежът чул тези думи, но не си взел бележка от тях. Оставил бедната девойка и се оженил за богатата мома. През целия му живот тя била все болна, непрекъснато се разправяли с лекари, а и децата им постоянно били болнави. Така и не видял бял ден.

На 27.ХІІ.1960 г. брат Боев сред другите неща ми разправи и следното: „Един ден Учителят в частен разговор ми каза: „Христос като отиде при гроба на Лазаря изпрати към него една силна любовна струя. Тази струя събуди любовта в Лазаря, с което го възкреси."

Брат Георги Радев Овчаров от Ямбол описва един случай, станал на събора в Търново през 1922 г.: „Група младежи бяхме събрани на едно място и разисквахме различни въпроси от идеите на Братството. Учителят беше на повече от 100-200 метра от нас и разговаряше с няколко възрастни братя. Забелязах, че той напусна групата изведнъж и се упъти към нас. Щом пристигна, без да е чул разговора ни, той започна да говори по темата, която обсъждахме. Разсъждаваше: „Аз мога да лекувам всички болести и мъртви да възкресявам, но това не го правя, защото няма никаква полза. Представете си, че застана сред София и започна да лекувам всички болни. Тогаз името ми ще се разчуе по целия свят и ще почнат да идват болни отвсякъде. Тогава няма да мога да си гледам работата. И ако излекувам всички болни хора, какво съм направил? Представете си, че взема едно прасенце, измия го, изкъпя го и го пусна. Какво ще направи то? Ще отиде пак, ще се потопи в гьола и пак ще се изкаля. Така е и с всички хора, които страдат от различни болести. Болестите са резултат от техните грехове и престъпления в миналото и ако аз ги излекувам, без в тях да се е пробудил стремеж към духовен живот, те иде продължат да си живеят в своите грехове и още по-лоши болести ще ги сполетят. Има ли тогава смисъл да лекувам такива хора? За да се лекуват хората, преди всичко трябва да стане пробуждане на тяхното съзнание и да изменят начина на живота си. Значи, в умовете на хората трябва да се внесат нови идеи, които да преобразят техния живот. Вие знаете, какво беше казал Архимед на времето си: „Дайте ми опорна точка и с лост ще изместя Земята от нейната орбита." Аз ви казвам: „Моето учение е този лост и ако ми дадете опорна точка, аз ще изместя орбитата на живота и ще го въведа в друг път. Тази опорна точка сте вие - учениците. А моят лост, това е моето учение. Ако имам ученици, аз ще подпра моя лост и ще изместя орбитата на живота, като дам нова насока на човека и на човечеството."

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПРИРОДАТА

"Сега Всички религиозни системи и науки имат толкова фалшиви работи, толкова лъжливи работи! Природата обаче преследва фалшивите работи. Тя обича онова, което е нейно. Ние страдаме, защото сме вметнали много неща, които не са произлезли от законите на природата, които не са произлезли от фактите на природата, фактите на природата се различават от един наш факт. Законите на природата се различават от нашите закони. И принципите на природата се различават от нашите закони, от това, което ние разбираме".УЧИТЕЛЯТ

Брат Евгени разправя, че един ден като бил при Учителя на разговор, го помолил: „Учителю, Вие имате голяма и хубава библиотека. Може ли да ми дадете нещо да прочета и ще Ви го върна. "Учителят се усмихнал: „Да, имам грамадна библиотека и цялата ти е на разположение." Брат Евгени полюбопитствал веднага: „Сигурно библиотеката Ви е в горната стая или на друго място?" Вече смеейки се, Учителят посочил навън и пояснил: „Цялата природа е моята библиотека, всеки лист от дървото крие цяла история и цяла наука. Трябва само да се научиш да четеш от тази велика книга на природата."

Друг случай е впечатлил дядо Благо: „Една година, заедно с Учителя и двайсет и двама души братя отидохме в Родопите на екскурзия. На една хубава поляна, до която имаше силно, дебело и високо борово дърво, Учителят реши: „Тук ще спрем, под това дърво ще ни бъде главният лагер. Но ще имате предвид - на бора няма да забивате нито пирони, нито ще режете някакъв клон, изобщо няма да го пипате." Два дни след пристигането ни Учителят предложи да отидем на разходка, тръгнахме, а двама братя останаха да приготвят обеда. Те решили да направят маса за всички ни, като я изплетат от клони и пръчки, та да бъде удобна. За тази цел отрязали клони от околните дървета, но харесали и от бора, под който бяхме се разположили на бивак. Един от тях се покатерил на 6-7 метра по дървото, за да отсече клони. Долу под бора били вече набити коловете за масата. Когато братът отрязал няколко клона, клонът под краката му се счупил и той полетял с гръб към земята. За секунда си спомнил предупреждението на Учителя и извикал: „Учителю, спасявай ме." Неочаквано както за този, който гледал отдолу, така и за падащия, като че някаква невидима сила го подела, залепила го с гърди към дънера на дървото и братът прегърнал ствола. Като слязъл отново си спомнил предупреждението на Учителя, разбрал грешката си, за която скъпо щял да плати."

Брат Костадин често ходел на лозето си в местността „Марманлия", край Търново. Гостували му много познати, понякога идвал и Учителят. Той бил там, когато Костадин отсякъл една зарзала с плод. Учителят се скрил в стаята на къщичката и три дни не ял. После казал: „Не знаете ли, че отсичането на едно дърво може да ви причини пакост. Имайте уважение към всичко живо, което Бог е създал." Учителят постил, за да ги предпази от нещастие.

„Привечер, тъкмо посрещах Здравка и Драган Попови, Учителят излезе от стаята си и каза: „Много престъпления се вършат. Някои трябва веднага да бъдат изкупени. Знаете ли, че на протосингела Абаджиев жената ще си замине. Тя пометна заченатото дете, а да пометнеш един дух, това е голямо престъпление. Зачатието на детето изкупва греховете на родителите. И наистина след няколко дни научихме, че госпожа Абаджиева починала." Разказа сестра Е.И.

На един брат работите се объркали и изпаднал в тежко финансово положение. Отишъл при Учителя и се оплакал. Разговаряли пред долната стая. Било през лятото. Външната врата била отворена и на прага и кацнало птиченце, което подскачало и чуруликало. Учителят се развеселил, посочил птичето и погледнал брата: „Е, брат, твоите работи ще се оправят. Това е живият език на Небето." И действително в скоро време всичко с брата се подредило на добро.

Друг брат, Паню, бил ковач, подковавал коне и волове. Случвали се и лоши животни и често трябвало да ги бие, за да кротуват. Затова един ден споделил с Учителя, че иска да се откаже от този занаят. Учителят го посъветвал: „Няма да се отказваш, аз ще те науча как да се отнасяш с животните, те ще бъдат доволни от тебе и ще работиш спокойно." И го научил: „Като доведат някой кон или вол, с дясната си ръка ще го помилваш, ще го погалиш и ще прекараш дланта си от главата към опашката през целия гръб. Като стигнеш до опашката, ще духнеш, сякаш издухваш нещо от ръката си. Като направиш това няколко пъти животното ще се успокои и ти ще можеш свободно да работиш." Брат Паню почнал да прави така с животните и привлякъл много нови клиенти, защото хората не искали да бият животните им. Всички се чудели как ковачът укротявал и най-злонравните коне и волове.

Бяхме на екскурзия на Витоша. В ранна утрин се качихме в планината, а тя беше още заснежена в края на зимата. Учителят ми посочи: „Виждаш ли тази синева отгоре по повърхността на земята и отгоре по снега? Това е праната, която сега е в голямо изобилие. От слънцето идват големи приливи на енергия и прана, която тече по повърхността на земята. Понеже растенията не са събудени, за да я приемат, и няма животни в планината, то тя е свободна. Затова, ако искате да бъдете здрави, правете често екскурзии в късната зима и ранна пролет, докато растенията не са развити и докато няма животни по планината, за да се ползват от праната, която е в изобилие."

Запомнил съм разказа на една сестра: „Детето ми беше болно и нещо отвътре ми казваше да пиша на Учителя и да го питам какво да правя. Аз послушах този глас и писах на сестра Балтова с молба да каже на Учителя за състоянието на моето дете. Дали му е дала писмото и му е казала, не знаех. Очаквах да получа отговор, а детето ми ставаше още по-зле. Лекарите определиха да лежи неподвижно. Чаках непрестанно отговор от Учителя, но не го получих. Един ден отворих негова беседа и зачетох: „Лекарите сега казват, че болните трябва да лежат на легло, но според мене болните трябва да излизат навън, да се пекат на слънцето, да се свържат със слънцето, което е проводник на Божията любов и болестта ще мине." Аз послушах този съвет, изнесох детето навън и в скоро време то започна да се оправя, а после оздравя окончателно.

Брат Боев се сеща за една от многото екскурзии с Братството и Учителя: „В планината посрещнахме слънцето и направихме гимнастика. Докато играехме, една синя светлина ни обля отвсякъде и ние с почуда се огледахме един друг. Това явление продължи няколко минути. Един от братята попита: „Какво беше това, Учителю? "Той отговори: „Доведох ви тази сутрин тук, за да се окъпете в ултравиолетовите лъчи.

По време на друга екскурзия - до Бивака на Витоша - денят бил много горещ и сух. След беседата Учителят се обърнал към всички и казал: „Никой да не бърза да си отива до четири часа." Един от братята се запътил да си тръгне, но Учителят накарал други да го спрат и да го върнат. Към три и половина часа всички се приготвили за път, направили обща молитва и поели. Като стигнали голямата поляна под Бивака, спрели и по нареждане на Учителя отново направили обща молитва. Дотогава по небето само тук-там се мяркали облачета, но изневиделица те се сгъстили и почнали да падат едри капки дъжд. Към края на молитвата дъждът почнал да се усилва и продължил да вали така, докато стигнали до Изгрева. Преди да се разделят Учителят пояснил: „Една такава дъждовна баня през лятото струва повече от 100 обикновени бани." Значи той е видял, че ще има дъжд и ги е предупредил да останат, за да използват енергията на водната баня.

С пост решил да се лекува един брат, който бил изпаднал в голямо вътрешно противоречие. Почнал да пости по време на нова луна,-без да каже това на Учителя. След ден-два отишъл при него и споделил, че е почнал постене, за да оправи напрегнатото си състояние. Учителят го поучил: „Щом си почнал поста на нова луна, не само че не ще си помогнеш, но и ще си навредиш още повече. Когато искаш да се оправиш с един недъг, с един порок, почни пост на разсип на луна. А когато искаш да придобиеш някоя добродетел, нещо положително в себе си, почни поста на нова луна." Братът се замислил, че човек трябва да знае как да прилага; окултните закони, за да има резултат и да не си вреди. Много хора, които се занимават с окултизъм, без да знаят как да използват природните сили, се осакатяват и спират своето развитие. Затова човек трябва да има будно съзнание, да има светлина и знание, да има опитен ръководител и учител, когато иска да работи с окултните закони.

Из "Необикновеният живот на Учителя Петър Дънов", ИК"5Ф"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Скептиците

Казвам, който и да се опита днес да изнесе истината, той всякога ще бъде подозиран. Във вярващите има едно подозрение. Като те чуят да говориш, веднага ще те попитат: „Ти какъв си?" Ако отидеш в една православна църква, ще те попитат православен ли си. Ако си православен, ще те приемат. Ако отидеш в една евангелистка църква, ще те попитат евангелист ли си. Ако си еванге¬лист, ще те приемат. Ако отидеш в една католическа църква, ще те попитат католик ли си. Ако си католик, ще те приемат. Все таки човек трябва да има някакво име, но името не създава човека. Човекът създава името.

Учителят

Такава беше по характер сестра Веселка, че мъчно вярваше. Тя често казваше, дори и пред Учителя: „Аз съм Тома неверни." Съмняваше се и в него. Но дълбоко в себе си имаше желание да се случи нещо, което да я убеди да вярва в Учителя. Тя споделяше, че сама пращала такава мисъл на Учителя с думите:

Ти си Учител и разполагаш с възможности, можеш да ми дадеш някаква опитност да повярвам." Една година, като била на Изгрева по време на събора, присъствала на беседа. Учителят стоял зад катедрата и говорел. Сестрата си казала наум: „Много хубаво приказваш, но аз все пак се съмнявам." В този момент изведнъж от очите ù сякаш паднало перде и тя видяла Учителя в огнено кълбо, самият той целият греел като слънце. Косите му били като слънчеви лъчи, брадата му излъчвала сияние, обагрено в най-различни цветове. От лицето и цялото му тяло избликвала и вибрирала светлина. Сестрата си помислила, че това е някаква халюцинация, потъркала си очите, да не е задрямала, дори се ощипала, за да се събуди. Но картината не се променяла. През цялото време Учителят кротко я гледал, без да спира беседата си. Сестрата огледала другите около себе си, но разбрала, че те не виждат същото. Колко време е продължило това тя не може да определи. После картината се изгубила и сестрата видяла Учителя така, както всички го виждали. Помислила си: „Това е някаква халюцинация." В този миг Учителят погледнал право към нея и леко се усмихнал. Когато сестра Веселка отишла при него и му разказала преживяването си, той се засмял: „Още ли си неверни Тома?"

На една друга беседа, докато Учителят говорел, човек от публиката си помислил: „Ама че шарлатанин, а!" Понеже Учителят минавал от въпрос на въпрос, думите му се сторили шарлатанство. Учителят го погледнал право в очите и казал на всеослушание: „Аз не съм шарлатанин и мошеник, а отговарям на въпросите на присъстващите." Човекът, който си помислил това, потънал в земята от срам. Той сам ми е разправял този случай.

Един брат от провинцията, който не бил виждал Учителя, много искал да го срещне, но нямал пари, за да дойде в София. Той имал богат съсед, чието момче се разболяло тежко и според лекарите било обречено на умиране. Съседът поискал от нашия приятел, който тогава бил и кръстниковист, да го заведе при Учителя. Приятелят ни отговорил, че няма пари. Богатият човек му обещал да плати всички разноски. По това време Кръстников беше издал една книга, в която беше подредил по класове всички духовни хора и на първо място беше поставил себе си, а Учителят - по-долу. Братът взел тази книга със себе си и си помислил със съмнение: „Ако Дънов е действително Учител, аз ще държа книгата в ръката си, той ще ми я поиска, ще отвори точно на мястото, където пише за него и ще прочете. Тръгнал от Хасково и с богатия си съсед дошъл при Учителя. Когато влезли в двора на „Опълченска" 66, където живееше Учителят, имало голяма опашка от хора, които чакали да бъдат приети. Двамата си казали: „При толкова много хора, кога ли ще дойде нашият ред?" Малко след като разменили тези думи, Учителят се показал на вратата и за тяхна почуда наредил: „Нека двамата от Хасково дойдат при мене." Влезли крайно учудени. Учителят посъветвал бащата на болното момче какво да прави, за да го излекува. След това се обърнал към нашия приятел и смеейки се го запитал: „Ти какво искаш?" Посегнал, взел книгата от ръцете му, отворил точно на страницата, на която пишело за него. Прочел, пак се засмял и му върнал книгата. От този момент хасковецът стана наш ревностен брат.

Някакъв студент, който чул за Учителя, решил да отиде на Изгрева, за да се подиграе с него. Със своята скрита мисъл влязъл в салона по време на беседа, но изпаднал в паника като усетил, че една мощна сила го подела сякаш на ръце и го изхвърлила навън. Нямал време да разбере как станало това.

В първите години от дейността на Учителя, тъкмо да започне лекцията в един провинциален град, на вратата на салона се изправил някакъв човек и се разкрещял: „Ей, ти там на сцената, защо заблуждаваш хората, че има някакъв Господ? Никакъв Бог не съществува, ти си въобразяваш!" Учителят спокойно отговорил: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" - и започнала сказката. Докато говорел, не се случило нищо особено. През нощта, като си легнал човекът заспал, но се събудил от ужас - леглото му се движело из стаята заедно с него. Той си разтъркал очите, да не е сън, но се убедил, че е буден и веднага се сетил за думите на Учителя: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" Мъжът започнал да се моли: „Моля ти се, господин Дънов, вярвам, че има Господ!" След тези думи креватът се прибрал на мястото си. Човекът не могъл да заспи до сутринта и още рано отишъл в хотела, където бил отседнал Учителят, за да му каже: „Извинете, г-н Дънов, вече повярвах в Господа." После му разказал какво е преживял през нощта.

Слави Камбуров е брат на Никола и Стефан Камбурови. Никола и Стефан бяха в Братството, а Слави беше широк социалист и материалист по убеждение. Един ден той се заканил пред братята си: „Само да се срещна с вашия Учител и на бърза ръка ще го оборя." Той мислел, че Учителят е някакъв книжник като него и с диалектически спорове можел да го обори. Един ден, когато Учителят отишъл в Стара Загора, там били и тримата братя. Отишли при него и Слави влязъл с надутостта на учен, който има амбицията да опровергае Учителя. Учителят го приел и повел с него научно-философски разговор за четирите степени на съзнанието и за четвъртото измерение. Слави Камбуров не бил чувал за тези работи и се объркал, не успял на нищо да възрази. Учителят му говорил повече от два часа. От този момент Слави влязъл в Братството и даже е държал сказки и писал статии за Учителя и окултната наука.

Като офицер брат Т. Б. бил на фронта и трябвало по важна работа да си дойде в София. Историята ми разказа самият той. Отишъл при генерала да му разреши отпуск, за да си дойде. Генералът щом го видял му казал: „Ти си добър офицер, известен си в цялата артилерия, но не мога да ти се начудя как си се увлякъл по тоя Дънов?" След това генералът отправил няколко заканителни думи срещу Учителя, като добавил, че ще се справи с него... Надсмял се: „Нима мислиш, че той знае какво говоря аз?" Братът отговорил: „Да, аз вярвам, че той знае какво Вие говорите сега." „Аз ти се чудя на ума - казал генералът, - но хайде, върви на добър път!" Братът дошъл в София и се срещнал с Учителя. След като говорили дълго по свои работи, братът тръгнал да си отива, но бил изненадан, че Учителят: дотогава весел и добре разположен - изведнъж станал сериозен и дори строг: „Кажи на твоя генерал, че аз зная всичко, каквото говори, и да си затваря устата, защото може да му се случи нещо." Като се върнал на фронта, братът се представил на генерала. Той най-напред го попитал: „Е, ходи ли при твоя Учител?" Братът отговорил: „Да, ходих и без да му кажа нищо, той ми рече да Ви предам, че знае всичко, което сте ми говорили, и да Ви предупредя друг път да не се отнасяте така, защото можело да Ви се случи нещо лошо." В този миг генералът се сепнал, отдръпнал се някак си и поискал потвърждение: „Нима наистина знаеше какво съм ти говорил?"„ Да - повторил братът, - без да му кажа нищо, той ми заговори с много строг тон за Вас. "Оттогава генералът никога не говорил пред брата против Учителя. След една година умрял от сърдечен удар.

Цигуларят Петър Камбуров имал едно вълнуващо преживяване: „Беше през 1921 година. Получих съобщение от пловдивските братя да отида в града им, където Учителят ще изнесе във военния клуб лекция за гражданите. Във влака се срещнах с ямболци и с бургазлии, а в Пловдив ни разквартируваха по къщите на братя. На другия ден салонът беше претъпкан с хора. Аз бях с няколко приятели в средата на редовете. Беседата си, която беше на тема „Влиянието на светлината върху телата", Учителят започна с думите: „Когато някои материални предмети стоят в изба, където слънчевата светлина не влиза и температурата е под нула градуса, те са в замръзнало състояние и в тях няма никакъв разлагащ процес. Но ако се пусне слънчевата светлина да проникне в тази изба, тогава предметите почват да се разлагат и да миришат. Същото може да се каже и за човешките мозъци. Когато проникне в тях Божествената светлина и топлина, те отначало почват да се разлагат и миришат, докато туй, което в тях се разлага, изчезне и остане онуй, върху което може да гради Божественото." Като каза Учителят това, млад мъж скочи, стъпи на един стол и извика: „Господа, човекът, който стои на сцената, е черен магьосник. Той умори майка ми, не го слушайте!" След това си седна - беше през два реда пред мене. Учителят продължи да говори. Аз забелязах, че след като каза тези думи и седна, лицето на човека се измени, ръцете му се изкривиха, започна да прави гримаси и изпадна в конвулсии. След това пак се изправи на стола и се провикна: „Господа, аз дълбоко съжалявам за думите си, които казах преди малко. Човекът, който е на сцената, не е черен магьосник, а е светия. Не мога повече да остана в салона, защото Христос ме пъди оттук! Дълбоко съжалявам за думите си и искам прошка!" Човекът слезе от стола и излезе. В салона настана смут, чуваха се думи за и против Учителя. Редакторът на вестник ,,Юг"също се качи на стол и извика: „Господин Дънов, тези теории ги проповядвайте в Патагония, а не между нас!" Друг се обади за друго, подвикнаха трети и четвърти, в салона се вдигна голяма врява. Учителят стоеше на сцената и спокойно слушаше. По едно време си вдигна ръцете, публиката се умири и той продължи. Беше вече към края на беседата. В един момент се чу глас откъм задната врата на салона - беше същият мъж, когото Христос изпъди. Той извика: ,,Господа, ако ние приемем и приложим учението на този човек, на този Учител, светът и животът на Земята в 24 часа ще се променят!" След думите му Учителят продължи: „Аз мога на всеки от вас да кажа кой какво мисли и какво чувства в дадения момент." Тогава един поп скочи: „Аз искам да ми кажеш какво мисля!" С думите му целият салон се развика, вдигна се голяма врява и вече нищо не можеше да се чуе. Настана пълен безпорядък, а вътре сигурно имаше 2000 души. Една сестра се втурна напред, за да защищава Учителя, но други я блъснаха и тя залетя. Аз се обадих да кажа нещо за Учителя, но една голяма ръка се стовари върху главата ми, събори шапката ми и чух: „И ти ли си от тях!" Най-после Учителят успя да вземе думата: „Приятели, мога да кажа всичко на попа, мога да кажа всичко на всички ви, къде е вашето благоденствие мога да ви кажа. Вие постъпихте ли по правилата на благоразумието? Аз приемам всички хули, които изсипвате върху мен и благодаря за тях. С тях аз ще наторя моите ниви и градини, а на вас оставям моята Любов." Като каза това, Учителят си тръгна.

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Книгата може да изтеглите тук

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЧОВЕКОЛЮБИЕ

Като се намираш пред някое слабо същество, ти изпитваш известна приятност и колкото и да си силен, ти си готов веднага да помогнеш на това слабо същество. Ти си готов доброволно да му помогнеш. И като помогнеш, изпитваш в себе си едно вътрешно разположение. Бог постъпваше така. Бог мине край някого и му казва: „Всичко ще се оправи!"

УЧИТЕЛЯТ

Записал съм един подробен разговор на брат Михаил Ангелов от Варна. Ето го: „Бях чул за Братството и познавах някои от братята, но още не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братята Араджиеви ми казаха: „В Търново ще има събор. Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя. Точно по това време аз бях изпаднал в една душевна безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Бях голям християнин. Стреснах се да отида в Търново на събора, понеже не познавах нито Учителя, нито братята. Но по настояване на Араджиеви, реших да отида - те ми казаха, че всичко ще се уреди. А имах и нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че търсех начин да туря край на живота си. Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. В града пристигнахме в петък, а съборът щеше да се открие в неделя. Брат Иванов, който беше ръководител на Братството във Варна, беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братята Араджиеви: „Защо сте довели тоя човек, той е още нов, а тука идват улегнали братя?" Мен ми стана много мъчно и исках да си отида, но Араджиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че аз не мога да остана на събора. Рекоха ми да си взема веднага багажа и да замина за Варна. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. Така си мислех аз в себе си. В това време дойде брат Савов от София и като му разправих за състоянието си, без да го познавам, той ме посъветва: „Брат, не ги слушай ръководителите, а иди лично при Учителя и той ще те приеме." Започна да ми говори за него и аз си казах: „ Ако този Учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тук, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена." Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя." Аз се съгласих. В себе си отново помислих: „Ако Учителят е Христос, той ще ме разбере и ще ме приеме." Отидох на лозето, не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих колибата го видях да идва срещу мене. Като го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско изражение, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към него, целунах му ръка и почти проплаках: „Учителю, братята ме пъдят оттук, а аз искам да остана." Той ме погледна кротко и ми рече: „Остани, съборът ще се открие в неделя." Повече не добави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Араджиеви и им съобщих, че Учителят ми разреши да остана. Те се зарадваха. В това време сърдито ме срещна Иванов: „Кой ти позволи да отиваш при Учителя! При него се ходи само с разрешение!" И пак ми нареди веднага да си отивам. Повечето братя от Варна бяха на моята страна. След като Учителят ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах. Сега бях вече спокоен. Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено. Заедно с братята и сестрите посрещнах току-що изгряващото слънце. Прочетохме общо молитвата. След това насядахме на тревата. Аз седнах до брат Христо Араджиев и все се криех зад него, за да не ме види Учителят. Беседата беше на тема „Ученикът, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за ученик. Чака да чуе думата на професора, приет ли е или не е приет." Това беше първата беседа от „Свещения огън". Учителят започна: „Вчера дойде един млад брат от Варна и ме пита: „Учителю, искам да уча при тебе, да следвам твоето учение." Аз го изслушах и помислих: „Чакай да видя какво ще рече Господ за този брат?" Господ ми каза: „Щом аз съм го пратил при тебе, ти го приеми." Кой съм аз да не го приема?" След това Учителят продължи беседата. Аз се срамувах и се криех зад гърба на брат Христо, но вътрешно ми беше радостно и весело, че съм приет в школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мене и почнаха да ме прегръщат."

Един брат направил малко прегрешение и всички го укорили - това било на лагера в Търново. Когато Учителят отново отишъл в града на събор, лично поканил обвинения брат да дойде и той. На събора се провеждали наряди за молитва, но никой не искал този брат да бъде в неговата група. Тогава Учителят го повикал и сам отишъл с него в градината да си направят молитвата.

На Изгрева една сестра казала на Учителя, че ще отиде на Витоша, за да може да се уедини в съзерцание сред природата и да размишлява. Качила се до Черни връх, но като се връщала паднала гъста мъгла и тя изгубила пътя в гората. Лутала се насам-натам и се объркала още повече. Решила да се помоли на Учителя да й покаже пътя. Направи¬ла молитвата и изведнъж видяла Учителя пред себе си. Тя много се зарадвала и го попитала откъде е дошъл и как я намерил. Той я превел през мъглата в гората, извел я на пътя, показал ù посоката, в която трябва да върви. Още когато Учителят дошъл при нея, тя му целунала ръка, което показва, че той не бил видение, а е бил материализиран. Сестрата си помислила, че Учителят ще върви с нея през целия път. Но за нейна изненада след малко той изчезнал. Когато се върна¬ла на Изгрева, отишла при Учителя и му разправила случая. Той се усмихнал и казал: „Винаги когато се намирате в затруднение, обаждайте ми се с молитва и аз ще ви помогна." Има много такива примери в живота на Учителя.

Друга сестра изпаднала в много тежко положение от неразрешени лични въпроси, срещала непреодолими спънки и противоречия в себе си. В това състояние тя отишла на полянката на Изгрева и седнала под навеса. Било късно вечерта. Тя се чувствала изоставена и самотна, страдала, че никой не мисли за нея и не влиза в положението ù. Така прекарала повече от час и половина в скръб и плач. Към 11 часа вечерта откъм чешмата със зодиака, която беше на входа на полянката, се задала светлина от електрическо фенерче. Сестрата познала фенерчето на Учителя по осветяването, но не допускала, че самият той идва към нея. Изненадала се, когато светлината се отправила право към нея и видяла, че е дошъл Учителят. Той приближил до нея, осветил я с фенерчето и без да ù продума си отишъл. Тогава състоянието ù се променило и тя се упрекнала за заблуждението си, че никой не мисли за нея. Тя разбрала, че Учителят вижда страданията на хората и на всички помага. Учителят виждаше нуждите на всички същества и често по невидими пътища помагаше, без дори те да разберат.

Бедна жена с няколко деца и без работа била много измъчена и като не намирала изход от положението, решила да изпие сода каустик, за да умре и да се отърве от неволите си. Тя наляла отровата в една паница и тъкмо се готвела да я изпие, при нея влязъл човек, взел съдината от ръката ù и попитал: „Какво искаш да правиш? Защо искаш да умреш?" Тя му отговорила, че е без работа и без средства, че няма как да изхранва децата си, отчаяна е от всичко и затова е решила да сложи край на живота си. Човекът ù казал: „Твоята работа ще се оправи и положението ти ще се измени." И действително, след тази тайнствена среща тя си намерила работа и се спасила. Един ден случайно дошла на Изгрева видяла Учителя. Веднага разбрала, че той е бил човекът, който я спасил и е помогнал да се оправят работите ù.

Друг подобен случай. Един брат от София изпаднал в голяма мъка и вътрешна борба от неразрешени свои въпроси. Той отишъл на Витоша, към Драгалевския манастир, където имало гора, да си поплаче насаме и чрез молитви и размишления да потърси начин да излезе от мъчнотиите, в които е попаднал. Така и направил. В гората се уединил, отдал се на мъката си далеч от хората, като си мислел, че не го разбират. По едно време, за негово голямо учудване, видял, че Учителят идва при него. Стреснал се и го запитал: „Учителю, как ме намерихте? Аз се скрих тук далеч от хората, за да опитам да се справя с мъката си." Учителят му рекъл: „Това е задача, която ти сам трябва да разрешиш." И добавил: „ Еди-кога си, каквото ти се случи, аз ти го създадох пак като задача." Припомнил му ред противоречия от живота му, които е трябвало да разрешава, като му казал, че все той му ги е създал. Накрая пояснил: „Трябваше да ти дам урок, за да научиш известни неща, които трябва да знаеш. И това мъчение, което сега преживяваш, аз ти го създадох."

„Една година с двете от децата си бях при Учителя - разказва един брат. - По това време голямото ми момче беше войник в Русе. Като си вземах сбогом, той ми каза: „Няма да си отиваш в село, а ще заминеш веднага в Русе. Там ще искаш да преместят момчето ти на друго място." Аз отначало упорствах и отказвах да замина, като обяснявах на Учителя: „Как с жена и две малки деца ще отида в Русе?" Но той ми повтори строго и категорично, че трябва да тръгна. Каза ми също, че там ще намеря брат Георги Димитров и той ще ми помогне. Послушах думите на Учителя и заминах за Русе с жената и децата си. Отидох веднага в казармата. Помолих часовоя, който стоеше на вратата, да извика моето момче Мванчо и той го повика. Иван пристигна със сълзи на очи. Попитах: „Какво има и защо плачеш? " Той ми разказа, че бил намислил тази нощ да се убие, защото вършил някаква нелегална работа и като го хванат, може да издаде другарите си. Аз му се скарах и му рекох да не му минават такива мисли, че нещата ще се оправят. След това отидох при брат Георги Димитров и му разказах всичко. Оказа се, че друг брат бил полковник в този полк. Г. Димитров отиде при него и му разказал, че Учителят е поръчал да изведе това момче от казармата. Полковникът бил в дома си и по телефона наредил в казармата да му доведат сина ни. Няколко войници го докарали под стража. Полковникът пуснал войниците да си отидат в казармата, а Иванчо задържал при себе си като ординарец. По такъв начин го спаси." Това било преди 9.ІХ.1944 година. След 9.ІХ. този брат, полковникът, изпаднал в немилост и военен съд го осъдил на смърт. Тогава брат Руси и Иван се застъпили за него, като казали, че е помогнал, когато Иван бил обвинен в нелегална работа. Успели да оставят полковника на доживотен затвор. След известно време бил помилван и освободен. Така Учителят спасил два живота.

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Книгата може да изтеглите тук

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Оригиналното заглавие на тази книга не е "Окултната страна от живота на Учителя"? Аз поне така съм я запомнил като я четох преди години от машинописа. Издателите поставят атрактивно заглавие по комерсиални причини, а и автора си замина много преди това. Все пак поне сега в електронното издание може да се постави избраното от автора заглавие, той има право поне на това.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

БРАТСТВОТО

Често питат: „Ами ти проповядваш ли нещо съобразно църквата?" Отговарям: Аз проповядвам неща, които са съобразени с великия Божествен закон; пред Господа не лъжа; дали моето учение е съгласно с вашите възгледи, за мене е безразлично. За мене е важно моите възгледи да бъдат съгласни с великия закон, да не бъда лъжец пред Бога, пред Небето, пред ангелите, пред светиите - то е важният въпрос за мене. Ако всички така схващат учението и така мислят, няма от какво да се плашим. Някои казват: Ами ти имаш цел да образуваш някоя секта." Ония, които образуват секти, са според мене много дребнави хора. Секта всеки може да образува - вземи брадва, нацепи дървото - ще направиш секта; или вземи чук и начукай камъка - ще направиш секта; влез между хората, скарай ги - ще образуваш секта. Секти лесно се правят. В една американска секта се скарали по един въпрос - когато се освещава причастието, дали да се вдигне чашата; но ония, които викали, че трябва да се вдигне, забравили да я вдигнат. Често и ние забравяме това, което проповядваме и оня принцип, който ни съединява. Нашата задача е да въдворяваме Царството Божие на Земята. Искам да образуваме една секта, но каква? Да станем проводници на Божия закон, който да завладее всички умове и сърца, да станат всички - и мъже, и жени, и деца - синове на Царството Божие, да заживеят на Земята живот, какъвто трябва.

УЧИТЕЛЯТ

Един ден Учителят казал на брат Боев на другата сутрин в четири часа да е готов, за да отидат двамата на Витоша. Тръгнали рано, в уреченото време. Когато били вече в планината и излезли край горичката над една поляна, насреща им се задал спретнат селянин, шоп, облечен в бели дрехи и с красив калпак. Те го поздравили, той им отвърнал и ги запитал: „Имате ли хляб и огън?" Брат Боев отговорил, че имат. Двамата продължили нагоре, а селянинът слязъл в гората. След разходката Учителят попитал брат Боев: ,,Знаеш ли кой беше този човек? И какво искаше да каже с думите „Имате ли хляб и огън?" Той беше един от странстващите адепти на Агарта и като питаше имаме ли хляб и огън, искаше да ни каже: „Имате ли Словото и Любовта със себе си?"

На Учителя един брат казал за това, което се говорело - че той управлява България. Учителят допълнил: „Ние, Братството, ръководим не само България, а и целия свят." Той нямал предвид, че влияе пряко на управниците чрез личен контакт, а че по духовен път, съобразно с Божествения план, ръководи и направлява събитията на България и в света.

По времето, когато се прокарваше планът Мусман за София, един брат казал, че в него се засяга Изгрева и селището ще бъде унищожено. Учителят реагирал така: „Че какво общо има Мусман с нас? Каквото кажем ние, това ще бъде." Така и станало - планът Мусман бил отменен.

Брат Георги Куртев е запомнил първата си среща с Учителя. Двама души от Айтос се занимавали със спиритизъм в една групичка, която работела в тази област. Когато Учителят бил в Айтос, спиритичната група се събрала и го поканили. Там бил и брат Георги. Почнали да разиграват масичката. След малко Учителят им казал да я оставят, той да поработи с нея. Учителят почукал по масичката и на други места из стаята започнало да се чука. Тогава Учителят им рекъл: „Угасете лампата и каквото всеки види, да не го казва." Всички видели червената чашка да се движи из цялата стая. Двамата спиритисти извикали: „Червената чашка се движи из стаята!" А брат Георги забелязал над главата на Учителя нещо като слънце и вътре в него образа му. На другия ден, когато Учителят и брат Георги били сами, той го попитал „Как се казваше този, който седеше до мене?" Брат Георги му рекъл, че се казва Михаил. Учителят отсякъл: „Той все Михаил ще си остане. "А за другия, който седял с кръстосани крака до Учителя, той определил: „Този е просяк и последните два лева ще вземе от тебе." След това дал на брат Георги една бележка със свещения подпис и му казал: „Ти ще станеш ръководител на Братството в Айтос." Брат Георги възразил, че други са в Братството преди него и е редно те да бъдат ръководители. Но Учителят повторил, че оставя него за ръководител на Братството в града. Случило се, че брат Георги загубил бележката, но скоро я намерил пред вратата си чиста и запазена.

От цигуларя Петър Камбуров научих следната история: „Близо година и половина-две си пишех с една есперантистка от Рига - разказва той. - За да осмисля тази кореспонденция, аз започнах да изпращам резюмета от беседите на Учителя на Есперанто. Тя ги преписваше и изпращаше в 17 държави. Американците много ги харесали, та ù изпратили 29 долара, за да си купи циклостилна машина и да улесни работата. В едно писмо сестрата ми съобщи, че иска да дойде в България и молеше да попитам за това Учителя. Запитах го и той ми каза: „Ще ù пишеш да не идва в България, защото тук няма условия за нея. Ако дойде при нас, работата с превеждането на беседите, която сте започнали за Бога, ще спре веднъж завинаги." Едно лято Учителят беше на Седемте езера, аз отидох там и му показах снимка, която бях получил от Рига. На нея бяха петдесетте души от курса на П. Пампоров, между които моята кореспондентка бе отбелязана с №13. Помолих го да каже нещо за нейната личност. Той посочи: „Тя има една мисъл, едно желание, което не е постигнала на младини и иска сега да го постигне." За нея не каза нищо повече, а се спря на момичето, отбелязано с №12: „Тя произхожда от един старинен род, съществуващ от 1000 години" - и започна да описва нейните положителни душевни качества. Но аз пак му обърнах внимание на №13 - на моята кореспондентка. Той рече същото: „Тя има някои младежки чувства и въжделения, които не е постигнала на младини и сега иска да постигне." Отново се обърна към №12 и продължи най-подробно да описва характера ù. Аз за трети път насочих вниманието към моята позната, но тогава Учителят ме напусна и си отиде, без да ми каже повече нито дума. Останах сконфузен, с чувството на човек, който не го разбира. По-късно тази сестра дойде в България, а с нея и момичетата от снимката - №12 и №11. Моята кореспондентка се върна в Латвия разочарована и работата, която бяхме почнали, се прекъсна завинаги, както Учителят беше предрекъл. Другите две продължиха своето дело, като момичето с №12 от снимката - Амелия Вайланд, стана ръководителка на Братството в Рига.

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"През 1919 г. брат Стефан Тошев бил председател на един стопански комитет и получавал голяма заплата. От това време той ми разказа: „Работата не ме натоварваше и реших да напусна, за да стана съдия. Казах това на Учителя и го помолих да ми посочи в кой град няма Братство, за да отида там и да работя за Братството. Бях му приготвил и списък на различни селища, но той не го погледна. Върна ми го с думите: „Вземи си списъка, колкото до назначението, небето е решило къде трябва да отидеш." Подадох молба в Министерството и бях назначен в Свищов, където нямаше Братство. С течение на времето образувахме голямо Братство и Учителят дойде да ме види. След това и брат Боев беше назначен там за учител.

Един брат постоянно си мислел, че ако Братството има много пари, работите по-добре ще се наредят. По време на беседа кроял наум различни планове как да придобие повече пари, за да се замогне Братството, Тогава в беседата Учителят вмъкнал: “Ако искате да направите най-голямото зло на едно духовно движение, дайте му пари.” Така той отговорил на мисълта на брата.

Учителят бил в Айтос и по време на Петровденския събор отишъл с приятелите на Петров връх край града. На връщане брат Г. Куртев вървял с него и му казал, че искат да направят една братска градина в Айтос. Учителят го попитал с каква цел искат да сторят това, а брат Георги му отвърнал, че ще създадат градината с идейна цел. Тогава Учителят го посъветвал: „Помолете се и градината ще дойде." Така и станало. Сестра Василка Иванова от Айтос при подялба с брата си получила мястото, където сега е градината и го подарила на Братството.

Трябваше на Великден да посетя майка си в Цариброд, в Югославия - разказва сестра Олга Славчева. - Пътувах с открит лист. Беше 1921 година. Отидох при Учителя и му казах: „Учителю, Вие говорите, че в новата култура волът сам ще отиде при господаря си да бъде впрегнат и да тръгне към нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз ида сама при Вас и моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата." Учителят сложи на масата една раница, напълни я с беседи. Знаех, че листче българска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Слязох на Царибродската гара и прегледвачката ме вкара в една стая. Изгледа и мене, и раницата, без да я отвори, и само ми рече: „Хайде, иди кот матер." Българските младежи ме посрещнаха с радост, взеха книгите и заплатиха всичко с динари за Братството."

Един брат ми разправяше, че написал статия за хора, които той не признава за гениални. Между тях бил и Наполеон. В статията си братът писал за него, че е престъпник, а не гений. Веднъж на поляната край Изгрева Учителят го срещнал и го попитал: „Ти какво мислиш за Наполеон, престъпник ли е или гений?" Братът отговорил, че смята Наполеон за престъпник. Тогава Учителят му казал, че Наполеон не е бил престъпник, а ученик на Бялото Братство, изпратен от Братството в Европа да събори феодализма. В това отношение той изпълнил мисията си, но направил грешка, когато се обявил против Русия. Понеже руският цар не го признавал, той решил да го застави да направи това. Учителят казал на брата също, че Наполеон имал един астролог, който го ръководел, и че когато обявил войната на Русия, астрологът му изчезнал. Наполеон дълго време се колебаел, но тръгнал на поход. Когато англичаните го затворили на остров Света Елена, Наполеон казал, че не са англичаните, които ще го съдят, а неговите прадеди.

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"

Зложелателите

Христос казва: „Блажени сте, когато ви гонят, защото голяма е вашата заплата на Небесата." Ще ви обясня дълбокия смисъл на тези думи: като посеете едно житно зрънце, то започва да гние - нападат го много врагове-микроби, но щом излезе нагоре, към светлината, огрее го слънцето, враговете му се разбягват. Следователно и вас трябва да ви гонят, за да излезете нагоре. Христос като казва: „Блажени гонените", подразбира, че блажени са онези, които израстват, пущат коренчета, листа, цветове, плодове, защото голяма е тяхната заплата, когато дойде Господ и намери узрели техните плодове.

Учителят

Било по време на един от съборите в Търново. Появили се много оси, които смущавали братята и сестрите по време на храна. Един ден Учителят като гледал как осите нападат хората по масите и из двора на вилата, направил някакви движения и произнесъл думи и формули. За минути всички оси от масите и двора се събрали на едно място и застанали като мъртви. Учителят ги побутнал, но те сякаш не проявявали признаци на живот. След това той направил други движения и изрекъл други думи, от което осите се размърдали, хвръкнали, избягали и повече не се появили през цялото лято. След тази случка Учителят заявил: „Мога да направя същото с всички врагове на Братството, но не искам."

В последните дни на друг събор, през 1922 г. Учителят се беше приготвил и трябваше да си тръгваме към 10 часа сутринта. Но малко преди това той спря и се обърна към нас: "Идете си, аз ще дойда сам." После седна под беседката, подпрян на чадъра, който почти всякога носеше със себе си. До дома му трябваше да го придружат други хора, които искаха да го почакаме. Но като разбрахме, че това не е по желанието на Учителя, си тръгнахме. Учителят остана сам под беседката. Повикал брат Ватев, който щеше да нощува в колибата, и го предупредил: "Като дойдат, не се противи, отвори им навсякъде да разгледат." Братът не разбрал кои ще идват и защо така му говори Учителят, но след няколко минути видял, че войска огражда колибата. В двора влязъл офицерът Харлаков с няколко войника и попитал: "Къде е Дънов?" Братята нищо не отговорили, а Учителят седял на мястото си. Офицерът грубо поискал да види тайната стаичка, за която поповете били разгласили, че там се вършат безобразни работи. Братята Ватев и Ковачев отворили стаичката, в която влизахме със свещен трепет само за молитва. Пред офицера се разкрила духовната мистична обстановка, подредена с изтънчен вкус. Осветена от седем кандила, които денонощно горяха, пред него сякаш засияла голямата величествена картина с образа на Бога. При тази гледка офицерът се почувствал недостоен да прекрачи прага. Надникнал от вратата, навел глава и си излязъл. Приближил беседката, изправил се пред Учителя и го попитал: "Ти кой си?" "Аз съм Дънов" - му отговорил Учителят. "Ти си арестуван!" - му рекъл офицерът и го повел с войниците към казармата. Ние се бяхме прибрали и вече се събличахме за лягане, когато братята от колибата дотичаха изплашени и съобщиха: "Учителят е арестуван!" Костадин се облече набързо, повика брат Иван Деветаков и Костадин Петков и отидоха в казармата. Успели да влязат в канцеларията безпрепятствено и видели Учителя седнал на едно кресло, а до него братята Ковачев и Ватев. Костадин казал на адютанта Харлаков: "Господин Дънов ми е гостенин и вие нямате право да го арестувате." Какво друго са разговаряли не зная, но Учителят и братята си дойдоха веднага. На другия ден някои от братята си заминаваха по домовете, понеже съборът беше свършил и идваха да се сбогуват с Учителя. Ние с Величка Ватева и Величка Стойчева бяхме приготвили хубав обяд за всички. Тъкмо бяхме насядали край масата и по обичая си казвахме молитвата, брат Деню Цанев дойде задъхан от бързане и предупреди: "Учителю, веднага трябва да си заминете от Търново, иначе ще Ви изпратят по етапен ред." Без да е взел една хапка от обеда, Учителят събра багажа си и бързо се приготви за тръгване. Предаде ми тефтерчетата и други неща, които винаги носеше със себе си, и ми каза да му ги върна, когато отново се срещнем. На тръгване аз и сестрите се разплакахме от притеснение. Учителят се изправи пред нас и ни запита: "Защо плачете? Запазете вътрешния си мир и за нищо на света не го нарушавайте и на парчета да ви късат." След като го изпратихме, никой вече нямаше желание да се храни. До вечерта прекарахме в разговор за Учителя. На другия ден разбрахме, че той си е заминал за София спокоен и весел. Но оттогава правеше съборите в столицата и нямаше желание да идва в Търново." Споменът е на сестра Елена.

В разговор с Учителя един брат го запитал: „Можеш ли да излекуваш болни, за които лекарите са определили, че са неизлечими и обречени на смърт?" Учителят му казал, че може. Това станало също в Търново. Тогава братът отишъл в Търновската болница и обяснил на лекарите, че иска да му посочат един болен, обречен на смърт, според тях. Уверил ги, че Учителят обещал да го излекува, какъвто и да е случаят. Имало едно момче, което според лекарите след два часа щяло да умре. Но когато братът се приготвил да откара момчето при Учителя, един от лекарите се намесил с тънката сметка: „Ами ако той действително излекува болното момче, какво ще стане с нас, с нашия авторитет, след като определихме, че болестта му е неизлечима?" Лекарите се замислили и отказали да дадат момчето, което след два часа умряло.

Свещениците непрекъснато създаваха неприятности на Учителя. Под техен натиск на един събор дошъл офицер и му казал, че властите забраняват да говори на открито - можело, но само в салона. А хората били много и салонът не ги побирал. Учителят държал беседата на една поляна и говорел на тема „На открито и закрито", като доказал, че са били на закрито. Изпратеният офицер останал доволен от беседата и дори му благодарил."

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Когато започнаха да излизат новите книги на Мория под общо заглавие „Агни йога", някои приятели попитали Учителя какво представлява това учение. Той отговорил накратко, че това е старо учение и не е пригодено за съвременния свят. Брат Лулчев беше във връзка с Мория. Казвал го е лично на мене, казваше ми още, че Мория го е посещавал, и че Мория и приятелите му били във война с Учителя. Въпреки това Лулчев продължаваше да поддържа връзка с него. Веднъж Мория му дал ред окултни символи, които Лулчев начертал по вратата на бараката си на Изгрева. Учителят извикал една сестра и ù възложил: „Иди да кажеш на Лулчев да махне тези символи от вратата си, защото - Изгрева ли иска да разруши!" Сестрата му предала, Лулчев послушал и ги махнал. Така Мория опитал да направи пакост на Братството и на делото на Учителя.

Учителят бил във Варна и една сутрин излязъл с група приятели да посрещнат слънцето на Ташлъ тепе. Като се връщали към града, двама полицаи, подтикнати от свещениците, поискали да го арестуват заедно с цялата група. Повечето от хората се разбягали. В това време се намесил един наш приятел, офицер - Н. Гръблев, който искал да спаси положението, но станало така, че отклонил Учителя и се наложило да минат направо през лозята. Там стражарите арестували Учителя и го повели към градоначалството. По пътя минали покрай къщата, където Учителят бил на квартира, и той помолил стражарите да му разрешат да се отбие и да си вземе друга шапка, понеже бил със старата. Но полицаят не му позволил, а го ударил с приклада на пушката по гърба и му извикал да върви напред. Като научил това, Гръблев поръчал на адютанта на началник-гарнизона да следи какво ще се случи с този полицай в продължение на един месец. Не минали и трийсет дни и адютантът му съобщил по телефона в граничната застава, където служел Гръблев, че същият този стражар бил убит на един селски събор - опитвал се да разтърве двама биещи се. Когато Учителят се явил при началника, той му казал, че иска само да го види, бил много любезен и го освободил веднага.

През 1920 г. Учителят с група братя отишли на Сините камъни над Сливен на лагер с палатки. Една сутрин, след като направили молитвата и посрещнали изгрева на слънцето, Учителят обявил пред всички: „Днес ще пристигне една важна делегация от София." Приятелите го запитали каква е тази делегация и откъде има известие за нея. Той им рекъл: ,,Аз разбрах по облаците, че ще има такава делегация." Няколко часа по-късно сестра Паша тръгнала от лагера на Сините камъни да си дойде в София. Когато стигнала на гарата, спрял софийският влак и от него слезли трима души. Те отивали при Учителя на лагера на Сините камъни. Сестрата им съобщила, че Учителят ги чака, а те се учудили откъде знае, че идват, понеже на никого не били казали. Сестрата отпътувала, а те поели пътя към лагера. Пристигнали там и един от тримата - гимназиален учител, час и половина говорил на Учителя в палатката му, в присъствието на другите двама. Мисията им се състояла в това, да го убедят да не се връща вече в квартирата си на „Опълченска" 66, защото хазяинът на къщата бил обвинен в неморални деяния. След като ги изслушал, Учителят само с няколко думи разбил на пух и прах цялото им красноречие. После добавил: „Затова, че си позволихте да коригирате Божественото, вие и тримата ще пострадате: единият от вас ще си замине до година, другият ще изгуби богатството си, а третият ще остане на старини в самота и ще умре изоставен от всички." Станало точно така, както предрекъл Учителят. Единият в течение на една година си заминал, другият не удържал богатството си и се превърнал в последен бедняк, а третият останал самотник и почти изоставен от всички до края на живота си. Още докато били в палатката на Учителя, той им казал, че и тримата ще боледуват най-малко една седмица. Действително до вечерта и тримата се разболели от силна треска.

Когато по време на бомбардировките през 1944 г. Учителят беше в Мърчево, свещеникът в селото, заедно с група враждебно настроени хора, подел кампания срещу него. Подготвяло се да бъде пуснато електрическото осветление в селото. По този повод се събрало импровизирано събрание в кръчмата, на което присъствали и попът, и зле настроените към Учителя хора. Там бил и кметът на селото, който беше наш приятел. Разгорещен от виното, попът заявил тържествено на събранието, че обявява война на г-н Дънов и се заканвал да му отреже брадата и да го изгони от селото. Тогава кметът се обърнал към него и го поучил: „Недей се занимава с Дънов, той е добър човек и нищо лошо не е направил." Но свещеникът още повече се разярил и настоявал на своето. Кметът останал огорчен от това и като се разотишли се отбил при Учителя и му съобщил за заканите на попа. Учителят си замълчал и само казал на брата да не се безпокои, и че всичко ще се уреди. След няколко дни се чуло, че свещеникът е тежко болен от някаква пневмония. След седмица си заминал за другия свят. Подир тази случка разгорещените глави, които подтиквали попа да поема кампания срещу Учителя, се смълчали и не се чули вече.

Веднъж Учителят бил повикан в Обществена безопасност на разследване. Следователят покрай другото му казал: „Вие господин Дънов, отмъщавате на Вашите противници, така пишат вестниците. Които са се закачили с Вас, са умирали ненадейно." Учителят спокойно му отговорил: „Аз не отмъщавам, а благославям. Но какво съм виновен аз, ако една малка пеперудка иска да изгаси с крилцата си един голям огън? Аз съм един голям Божествен огън и който се опита да го изгаси, сам ще изгори в него. Аз нямам никаква вина!" Следователят подскочил от стола: „Ама Вие се заканвате, господин Дънов, и аз ще Ви арестувам!" Учителят спокойно му отговорил, че не се заканва и му обяснил, че всеки, който отива против Божественото, ще пострада. Привел му още един пример: „Представете си, че едно шише се удря в една канара, нали ще се счупи? Аз съм канарата, Вие сте шишето. Ако се ударите в мене, ще се счупите. Какво съм виновен аз за това?" Тогава следователят се нахвърлил остро срещу Учителя, а той само му отговорил: „Ако не внимавате, след два месеца ще бъдете убит!" След два месеца така и станало, сбъднало се това, което казал Учителят.

Следващия пример посочва брат Георги Куртев от Айтос. В първите години от живота на Братството в града местният свещеник говорел много против братята, сестрите и Учителя. По-младите, буйни и неулегнали, едва-що влезли в Братството, решили да набият попа, за да му дадат урок и да ги остави на мира. Точно когато намислили това, брат Георги получил писмо от Учителя, в което той ги предупреждавал: „Вие искате да биете попа. Ако направите това, Небето ще вдигне благословението си от вас, но ако претърпите, Небето ще си вземе бележка от вашето търпение и ще уреди работата." Те се отказали от решението си и се случило следното. Големците в града, които познавали брат Георги, чули, че попът постоянно говори против него. Без Георги да им каже нищо, извикали попа и му рекли: „Попе, ти едва вчера си дошъл в нашия град, а си подел кампания против Георги Куртев и неговите приятели. Ние от деца сме израсли с Георги и го познаваме по-добре от тебе. Затова те предупреждаваме повече да не се занимаваш с него, или си вземай шапката и си отивай." От този момент попът престанал да напада братята.

Често викаха Учителя на следствие в Дирекцията на полицията. Един път, след като го разпитал някакъв началник, го завели пред горящата пещ и го заплашили: „Ако не се откажеш от учението си, ще те хвърлим в огъня!" Учителят спокойно му отговорил: „Ако е волята Божия, ще ме хвърлите. А от учението си не се отказвам!" След още ред закани и въпроси го пуснали, защото нямало за какво да се хванат.

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Изцеления

Дойде някой болен, казва: Можеш ли да ме излекуваш? Казвам: „Стани!" Аз само веднъж, казах на едного да стане. Много пъти не съм казвал. Само един път. Пишат ми от Търново, че един брат се вцепенил. Лекарите го оставили за оня свят. Не може да стане, краката му се вцепенили и лежи на леглото. Пращам двама братя и казвам да го излекуват. И двамата много вярващи, обаче, като отиват, и двамата заболяват: единия го заболява кръста, другия - корема. Пишат ми: тази работа не е за нас, ела да си гледаш работата. Ставам, отивам. Гледам, братът лежи и ми казва: „Аз съм готов за оня свят. Като е дошло времето, ще си вървя." Смел брат. Рекох: „Какво има?" „Не мога да стана, краката ми се вцепениха." Казвам: „Това е духовно вцепенение." Като му говорих двайсет минути, казвам: „Стани!" Той стана на леглото. Пак му говорих, казвам: „Ти вярваш ли в болестите?" „Не вярвам." „Я стани от леглото!" Стана от леглото. Пак му говорих и му казвам: „Я се поразходи в стаята!" И той се поразходи в стаята. След два-три дни човекът оздравя. Той беше адвокат и отиде да си гледа работата. След това лекарят го пита: „Какъв цяр ти даде?" „Каза ми да стана на леглото." „После?" „Пак ми каза да стана от леглото. После ми каза да ходя из стаята." Лекарят казва: „Не може така, има нещо друго, ти го криеш!" „Не го зная скритото, каквото има!"

За мен това е детинска работа. Влизам и виждам, Че дяволът го е вързал. Вързал краката с конци, вързал ръцете, вързал гръбнака му. На три места го вързал дяволът и не може да мърда. Изваждам ножчето и прерязвам конците на дявола на гръбнака и човекът става на леглото. Като му приказвам, без той да знае, развързвам конците, с които са завързани краката и ръцете му, и казвам „Стани!" Как оздравя? - развързах конците. А за това трябва да имаш остро ножче...

Учителят

През 1918 г. сестра Олга Славчева заболяла тежко от испанска болест. Ето какво се случило с нея: „Един роднина дойде да ме заведе в родния ми град, за да умра там. При пътуването се чувствах много зле, положението ми се влоши, не можех нито да седна, нито да стана, задушавах се. По това време камбаната често биеше на умряло. Забраниха на сестра ми да ми казва кои мои другарки са умрели от болестта. Приготвиха и моите дрехи и всички плачеха около мене. Идваха лекари, но бързо си отиваха, като не можеха с нищо да ми помогнат. Извиках сестра си и ù казах да напише писмо на Учителя, че съм на смъртно легло. Сестра ми веднага го написа и го изпрати. Когато близките ми отидоха в кухнята да вечерят и ме оставиха сама в стаята, изведнъж усетих някаква сила в себе си. Казах си: „Умирам, но за тебе, Господи, още не съм живяла. Искам да живея за тебе!" Смъкнах се на колене до леглото и пламенно се помолих да получа възможност да му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. Тогава сестра ми и майка ми влязоха и се уплашиха, като ме видяха простряна пред леглото. Изпитвах безкрайно блаженство. Те искаха да ме облекат в приготвените дрехи, но аз им прошепнах: „Аз няма да умра." В същия ден ми се привидя една детска люлка, гергьовска люлка, която се приближаваше към мене. В нея седеше малко момиченце с усмихнато лице - това бях аз, на 4-5 години, облечена в бяла рокличка. Детето и люлката се сляха с мене и аз седнах на леглото за първи път след 20 дни. Изпих чашка мляко и спах непробудно до сутринта. На другия ден станах от леглото и отидох до прозореца. Първата поща ми донесе писмо от Учителя: „Аз зная, ти си вече здрава, любовта е по-силна от смъртта. Пий горещо краве мляко и яж варени картофи. Природата най-добре лекува, а лекарите са само милосърдни сестри." Скоро се завърнах в София, целунах ръка на Учителя, а той многозначително ми каза: „Добре дошла!"

В една от школните лекции Учителят посочи начин за постене, като се яде само по сто грама неварено жито, потопено във вода. Това се прави през февруари и началото на месец март и има за цел пречистването на организма преди настъпването на пролетта. Към житото някои прибавят ябълки и орехи. По този повод Учителят разясняваше какво е значението на тези три храни: „Ябълките влияят за тонизиране на нервната система, орехите влияят добре на мозъка като храна, а житото влияе добре на сърцето."

Като малко дете брат Хр. Караиванов имал зъбобол и баща му го завел при Учителя. Братът си спомня: „Учителят ме погледна, позасмя се и ме успокои: „Зъбите сега те болят, но ще ти минат. Ще вземете орехови листа, ще ги измиете, ще ги сварите и с тази вода ще нажабуркаш зъбите си - от това болката ще ти мине." Помислих си: „Тази работа без лекар няма да премине." Но за мое голямо учудване, като се върнахме вкъщи, още преди да сме сварили ореховите листа, зъбите престанаха да ме болят."

Друг брат боледувал от сливици. Лекарите казвали, че непременно трябва да се извадят, защото са гнойни.

Братът не искал да му вадят сливиците и отишъл за съвет при Учителя. Той му дал наставление в никакъв случай да не се съгласява да ги вадят. Препоръчал му да намери старо 4-5-годишно вино и като го постопли, да прави с него гаргара няколко пъти на ден. Братът намерил такова вино, правел гаргара, сливиците му минали и никога повече не го заболели.

Още един брат бил болен от сливици и отишъл при Учителя за съвет- Той определил: „Ще мине." „Ами какво лекарство да взема?" Учителят казал, че трябва някой да му духне в гърлото с цев чисто мляно кафе. Докато се върнал в дома си, сливиците му спаднали и нямало вече нужда от този цяр.

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Едно от децата на брат Гръблев го заболяло ухо. Местният лекар го лекувал цял месец, но с нищо не помогнал. За станалото след това братът разказва: „Най-после лекарят ми рече: „Господин Гръблев, аз не мога да направя нищо повече и ви съветвам да заведете детето в София и да му направите трепанация" Отговорих му, че предпочитам момчето ми да си отиде, отколкото да направят трепанация и то да остане идиот. Още на другия ден взех влака и отидох в София, за да питам Учителя какво да правя. Казах му, че лекарят препоръчва да се направи трепанация, но аз не съм съгласен. Учителят ми вдъхна вяра: „Ще му мине. Ще вземеш едно памуче, ще го натопиш в зехтин и ще го сложих в ухото - това ще направиш няколко пъти и ще му мине. Ще трябва малко да затоплиш зехтина." Благодарих му, сбогувах се и си заминах. Още на другия ден направих каквото той ми препоръча и след седмица момчето ми беше съвършено здраво. Повиках лекаря и му показах оздравялото дете. Той само се почуди, без да може да каже нищо."

Когато била малко дете една сестра се разболяла така, че се схванала и не можела да се движи. Всички лекари смятали, че е неизлечимо и така останала няколко години. Посъветвали майката да я заведе при Учителя. Жената се съгласила, отишли при него и той казал: „Ще я мажете със зехтин по цялото тяло и ще я заведете на височина над 1000 метра. Там ще почне да прави разходки първо на няколко метра, после на по-далечно разстояние, докато постепенно се раздвижи и оздравее. Приложили този метод и момичето напълно се излекувало. Когато лекарите видели резултата казали само, че това е невъзможно.

От минали години един брат си спомня: „Аз бях учител в провинциален град, а родителите ми живееха в друго градче. Един ден получих телеграма, че майка ми е тежко болна от рак, според лекарската диагноза. Докторите заключили, че не може да се изцери и тя скоро щяла да си замине. На път за родния си град се отбих в София при Учителя и му казах, че майка ми е болна и в скоро време ще умре. Учителят беше категоричен: „Не, тя не е болна от рак, а има язва и ще оздравее. Нека се откаже от месото и да пости по един ден от седмицата, като не яде нищо, а да взема по една кафена чашка зехтин и ще ù мине." Като си отидох, разказах на майка си, че съм говорил с един много прочут лекар, предадох ù неговите думи. Тя приложи този метод и действително оздравя. Дотогава майка ми беше настроена враждебно към Учителя и Братството, а после повярва и започна да чете беседите му."

Още един интересен случай научих от сестра Елена: „Учителят се беше съсредоточил в мислите си под беседката на лозето, когато изведнъж ни извика с мъжа ми и ни рече: „Кажете на снаха си, че ще си замине." Ние се умълчахме за миг, а после продумахме: „Нали обещахте, че ще ù помогнете да оздравее?"„Да, но тя не изпълни съветите ми и яде скришом месо!" Веднага отидох да видя какво прави снаха ми Митка, която ме посрещна весело, но изненадана от моето пристигане. Сякаш предчувстваше нещо лошо и попита: „Как се накани да дойдеш? Аз толкова пъти те виках, а ти не идваш. Да не е казал Учителят, че няма да оздравея? Бате ти ме убеди да хапвам месо, да не отслабна. И сега готвя." Казах ù да не се безпокои, а на брат си открих самата истина: „Учителят ми рече, че сте имали да минете река без мост. Той ви поставил едно въже да минете по него, но вие сте го скъсали и сега друго не може да ви даде." Брат ми я заведе в София, направиха ù операция, но Митка се помина. Учителят изрично им беше забранил операцията, като гарантира, че ако спазва диета ще оздравее."

За оздравяване на ръка разказва Богдана Николова. По време на Владайските събития ранили най-малката дъщеря на Никола Ковачев, който живее в Княжево. Раненото дете се казвало Верка и било на 10 години. В Александровската болница го лекували девет месеца, четири пъти правили операция, но все несполучливи. Най-после изписали детето, защото родителите му не се съгласили да му отрежат ръката, което лекарите намирали за наложително. Развила се гангрена и момичето вдигало температура. Като излязло от болницата, завели детето при италианската военна лекарска мисия, която тогава била в Княжево. Там също настояли ръката да бъде незабавно отрязана, за да не умре детето. Семейството било вярващо и всички се молели усилено на Бога да помогне за спасението му. В това време дошла лелята на момичето и казала, че има един човек, който може да спаси дъщеря им. Това е господин Дънов. Учителят ги приел и когато искали да развържат ръката, за да види раната, той ги спрял: „Няма нужда, вашата вяра е силна. Печете ръката на слънце всяка сутрин до 11 часа, промивайте я с калиев хиперманганат, правете баня на ръката с водата от варени корени на бъз, докато оздравее напълно." Учителят помилвал момиченцето и любезно ги изпратил. Те излезли окрилени от надежда и с вяра във Всевишния. С вяра и любов майката се заела да лекува детето. След известно време от раната започнали да падат парченца кости, после се появила кръв и една сутрин при превързването изпаднало парче желязо, дълго и дебело около половин пръст. Малката Верка оздравяла напълно, пораснала, оженила се, работи в детски дом, има син и се радва на добро здраве."

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Много тежко болен бил брат Койчо от Казанлък, лекарите вдигнали ръце и казали, че не могат да помогнат. Тогава той още не бил наш брат, но жена му била в Братството. Тя го молела да отиде при Учителя, като го убеждавала, че той ще му помогне, но Койчо бил настроен зле към учението и не искал да иде. Когато разбрал, че вече никой не може да му помогне, решил да се обърне към Учителя. Сестрата му разказала за тежкото положение на мъжа си и той заръчал: „Нека да си мие краката до над коленете по три пъти на ден с много топла вода, да пие топла вода и да яде лимони." След известно време от това болестта му минала и той станал ревностен брат.

Олга Славчева разказва, че дъщерята на една сестра заболяла от отравяне на кръвта. Имала чести и нетърпими болки. Лекарите я подложили на строга диета от сокове на зеленчуци, домати и плодове, но положението се влошавало, кризите ставали все по-чести. Тогава майката отишла при Учителя, който ù казал да дава на дъщеря си горещо мляко и варена царевица. Болната пила горещо мляко и яла варена царевица и за три дни напълно оздравяла. След месец лекарят плахо позвънил, у тях и попитал как е дъщерята. Майката радостно отговорила, че е оздравяла напълно и преди няколко дни се е сгодила.

Жена била болна от рак в белите дробове. Заради нея сестра от Братството попитала: „Учителю, няма ли лекарство за тази болест?" Той отговорил: „Само едно ухапване от кобра може да помогне." С това изразил мисълта: болестта е толкова силна отрова, че само подобен яд може да я неутрализира.

Последици от една небрежност описва Д-ски, наш брат: „С мой приятел пътувахме с лека кола, която беше открита. Времето беше студено. Когато се върнахме в София, бяхме настинали и някой беше препоръчал на приятеля ми да се намаже с бензин, за да сгрее тялото си. Той се натрил, но не съобразил, че седи до горящата печка и пламнал, от което кожата му обгоряла. Извикаха най-видните лекари от София, но в края на краищата те казаха, че положението е безнадеждно, и че в най-скоро време може да умре. Тогава приятелят ми изпратил друг брат при Учителя да го запознае със случая и да го пита какво да се прави. Учителят му дал някакъв мехлем и заръчал да си намаже тялото няколко пъти и кожата ще се възстанови. Като направи това, приятелят ми почувства облекчение, а след седмица напълно оздравя. Лекарите, които предричаха, че ще умре, като го видяха здрав, се чудеха как е станало. Тогава братът казал на излекувания: „Понеже ти се спаси от явна смърт, трябва да платиш." Боледувалият беше богат човек. „Колко трябва да платя? - попитал той. - Пет-десет хиляди лева достатъчни ли са?" „Не - казал нашият брат. - Понеже се спаси от явна смърт, а имаш пари, ще дадеш 30 хиляди за Братството." Взел парите и ги внесъл в братската каса.

Друг интересен случай за излекуване ми го разправя сестра Милева и се отнася до един брат, служител в някаква фабрика. Там той получавал голяма заплата, имал доста средства и семейството му живеело щастливо. Но се разболял, болестта му продължила цяла година и човекът отивал от зле към по-зле. Управата на фабриката го предупредила, че няма да му плащат повече от година и ще го уволнят. Като му съобщили това, той изпаднал в отчаяние. Много лекари го лекували в този промеждутък, но никой не могъл да му помогне. Тогава той помолил сестра Милева да пита Учителя какво да прави при това положение. Учителят поръчал на сестрата да се върне и да запита болния може ли да пожертва голяма сума за бедните, да купи за тях дрехи, обуща, брашно, дърва? Ако реши да стори това - да го направи и да съобщи на Учителя. Братът отделил доста пари и купил много неща за бедните. Тогава Учителят заръчал да му предадат: „Нека сега вземе черна ряпа, да я настърже на ренде и да изстиска сока. Количеството да е около една чаена чаша. Този сок от ряпата да се затопли добре и болният да го изпие." Всичко било направено както предписал Учителят. Болният изпил сока и на другия ден се почувствал по-добре, а след седмица окончателно оздравял. Тогава сестра Милева предложила на Учителя: „Щом това лекарство е толкова ефикасно, да го препоръчаме и на други." Учителят обяснил: „На други няма да хване. Пък и братът, ако не беше пожертвал такава сума за бедните, и на него нямаше да подейства." По този случай Учителят коментирал: „Ще знаете, че всяко благо на Земята, което искате да придобиете, трябва скъпо да заплатите за него.""

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Студенти, последователи на Учителя, се връщали след ваканция от провинцията, от Айтос и Бургас. Те били с по-дълги коси, което ги отличавало от другите младежи. В купето имало още студенти и един възрастен офицер. В разговор по пътя другите младежи с обидни думи започнали да се подиграват на последователите на Учителя. Тогава офицерът станал, отворил прозореца и извикал: „Само още една лоша дума да чуя от някого за господин Петър Дънов - Учителя - веднага ще го изхвърля през прозореца. После започнал да им говори за него, като разказал случай със собственото си дете. Офицерът имал единствено дете - момиченце, което заболяло от неизлечима болест. Той бил материално добре и го водил по разни лекари не само в България, а и в Париж, Виена и други големи европейски градове. Но отникъде полза не намерил. Болестта се влошавала от ден на ден. Някои го посъветвали да отиде при Учителя, който помага на всички хора, идващи с пълна вяра, при него. Офицерът влязъл при Учителя, коленичил и с плач го помолил да излекува детето му. Учителят бил кратък: „Иди си, детето ти е вече здраво." Офицерът му благодарил, целунал ръка и си тръгнал. Още с влизането жена му казала, че точно когато бил при Учителя, детето се почувствало съвсем добре и бодро. От този ден то напълно оздравяло.

Още един от многобройните си спомени представя сестра Елена Иларионова от Търново: „Преместиха мъжа ми Костадин на служба в Цариброд. При пристигането ни той заболя доста сериозно. Там нямахме никакъв познат, багажът ни още не беше дошъл, в хотела беше много неудобно. Съдържателят видя това и се погрижи да ни намери квартира, услужи ни с дрехи, докато пристигнат нашите. Обстановката беше мизерна, а зимата - студена. При това положението на болния ми мъж се влошаваше. Военният лекар Таджер полагаше големи грижи. Бяха се ангажирали и другарите му - офицери, но нищо не помагаше. Успокояваха ме, че поръчали за някакви специалисти, които ще му помогнат, а всъщност бяха решили, че ще мре. При това положение аз не знаех към кого да се обърна, от кого да поискам помощ. Пристигна ни багажът, нагласих на болния леглото, с войника го преместихме и му заговорих: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега никой не може да ни помогне, освен Бог!" През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет към Учителя. Тогава знаех само, че живее в София, не го познавах, нямах адреса му. Написах една отворена картичка „До г-н Петър К. Дънов - София", и я изпратих. Скоро получих отговор от него: „Г-н Иларионов не е болен, той има задължение в живота. Аз ще ви помогна." Написахме, че сме съгласни и вместо отговор пристигна сам Учителят. Може да си представите радостта и изненадата. „Господ ме прати - каза той - да ви помогна. Когато размествахте и нагласявахте леглото, госпожата каза на болния: „Направи усилие да станеш, сега освен Бог няма кой да ни помогне." Тогава Бог ми нареди: „Иди помогни на тези хора." С голямо удивление го запитахме как е чул разговора ни, като е бил толкова далече от нас. Учителят каза: „За тия, които чуват и виждат, няма разстояния и прегради." После той прати войника да донесе прясна вода от чешмата. Налях от нея една чаша и той с малка лъжичка подаде на Костадин да пие. След половин час му помогна да стане от леглото, а малко по-късно болният се поразходи из стаята. Костадин се почувства здрав, но беше още много слаб. Учителят го насърчи, че вече може да отиде в казармата, но Костадин не се решаваше. На другия ден той го изведе на разходка до един много висок връх. В това време пристигна лекарят да провери състоянието на болния и като не го намери на леглото възкликна: „Тук е станало някакво чудо!" Остана, за да разбере какво се е случило и кой е гостенинът ни. Като се запозна с Учителя, разговаряха дълго и лекарят се убеди, че има и други сили, извън земните, които помагат. Тогава офицерите поканиха Учителя да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички останаха доволни. На една от тях Учителят посочи един офицер: „Например госпожата на този офицер да не му се сърди и да не се заема да го изправя да бъде редовен домакин, защото неговите домашни чувства не са развити." Като се върнахме вкъщи добави: „Това семейство имат едно дете живо погребано. Човек може да е умрял повидимому, но на задния мозък има един център, където е скрит животът. Там като се пипне, познава се дали човек действително е заминал или още е жив."

Разказ на брат Г. Попов от с. Горна Поляна, Търновско: „Детето на родната сестра на един брат боледувало от „Свети вито хоро", болест, при която треперят всички части на тялото, не може нито да се върви, нито да се държи нещо в ръце. Момиченцето било водено по всички лекари в Бургас и София, но помощ не получило. Най-после брат Г. Попов го взел и го довел в София, като от моста на „Граф Игнатиев" до Изгрева го носил на гръб. Още с влизането им в двора на Изгрева Учителят отворил прозореца, поздравил ги и ги повикал веднага да влязат. Било през месец април, около Великден. Учителят слязъл от стаята си, поразговарял с тях и накарал брат Попов да отнесе детето у баба Мария и да го сложат на легло. После сам щял да отиде при него. Още когато детето било в двора на Учителя, той го заговорил и го питал как върви училището. То му казало, че е във второ отделение, че се учи добре, но вече няма да може да ходи в клас, защото е болно. Детето било много отчаяно. Тогава Учителят обещал на момичето, че ще му мине и даже утре ще отиде с тях на Витоша. Георги Попов не повярвал на ушите си, но Учителят само го погледнал и братът разбрал, че той е прочел недоверчивите му мисли. В квартирата на баба Мария Учителят накарал да стоплят вода, измил лицето на детето с топла водичка и му дал да пие от нея. Поговорили малко и си отишъл. Към полунощ детето събудило вуйчо си и му извикало; „Вуйчо, виж, виж, аз вече мога да държа. Помогни ми да стана и да походя малко." Г. Попов си спомня, че в този момент усетил силен трус на леглото си, но не казал нищо на детето, а му помогнал да повърви. Наистина до сутринта детето малко по малко възвърнало силите си и заедно с друг брат, изпратен от Учителя, тръгнало заранта към Витоша. За там вече били поели Учителят с други братя и сестри. Като поддържали от време на време детето за ръцете, то, Г. Попов и другият брат пристигнали към обед на Бивака на Витоша. Върху скалата с песни ги посрещнали Учителят и други сестри и братя. Една от сестрите се затичала, прегърнала момичето и го занесла на Учителя. Той го погалил и казал да отидат до някой храст и да го изкъпят с топла вода. След това го преоблекли с чисти дрехи, които приготвили по нареждане на Учителя от вечерта. През целия ден детето играело паневритмия и скачало без умора. Вечерта само, неподкрепяно от никого, слязло от Витоша. Това момиченце днес е вече омъжена жена, има деца, здрава е и спазва желанието на Учителя да не яде месо."

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Друг случай на излекуване със силата на Учителя е преживял брат Т. Стоименов. В Бургас той квартирувал в дома на един грък, а хазяинът му обитавал съседната къща. По това време Учителят посетил Бургас и Стоименов го поканил на вечеря заедно с други братя и сестри. Когато седели край масата, при тях пристигнал разтреперан хазяинът на брат Стоименов и с плач се обърнал към Учителя: „Учителю, детето ми е болно, на умиране. Всички лекари вдигнаха ръце. Ако не му се помогне, след няколко часа ще умре. Моля ти се, Учителю, помогни ми!" Учителят извадил от джоба си една неупотребявана носна кърпа, подал я на разтревожения баща и му наредил: „Като си отидеш сложи кърпата на лицето на детето." Той я взел, благодарил му, бързо си отишъл у дома и я сложил на лицето на детето. То веднага заспало. Когато на другия ден се събудило, било съвършено здраво. Бащата отишъл при Учителя и през сълзи отново му благодарил.

Някаква позната на Елена Дочева имала тежко болно дете, което било вече на смъртно легло. Лекарите казали, че не могат да му помогнат и ще си замине. Бащата бил слушал от сестра Цочева за Учителя и я помолил да поиска помощ от него. Той вярвал, че Учителят може да помогне. Сестрата предала на Учителя и той определил ден и час, в който ще отиде при детето. По уговорката пристигнал със сестрата при болното дете и бащата разкрил вярата си: „Аз зная, че вие сте Учител и светия и можете да му помогнете!" Детето било изгубило съзнание и лежало полумъртво. Тогава Учителят предупредил: „Това, което видите, няма да го разправяте! Кажете на всички да излязат от стаята." Останали само Учителят и Елена Цочева. Той поискал паничка топла вода и една чиста кърпа. След това почнал да мокри кърпата и да я поставя на лицето на детето. После казал на Елена Цочева да излезе и останал сам с детето. То постепенно дошло на себе си и в течение на два-три дни се подобрило. Учителят дал наставления как да се храни и в скоро време детето окончателно оздравяло. Елена Цочева не изпълнила обещанието си да мълчи за този случай и го споделила с майка си. След известно време нейният рожден брат се разболял много тежко от туберкулоза и бил вече на умиране. Бил в болница, но лекарите го изписали като неизлечим - да се прибере вкъщи и там да си замине. Майката на Елена Цочева се сетила: „Ти нали ми разправи, че вашият Учител е излекувал някакво полумъртво дете. Помоли го да излекува и твоя брат." Цочева отишла при Учителя и му признала, че не могла да удържи обещанието, а разказала на майка си за случая с детето. Сега тя го молила да помогне и на тежко болния ù брат. Учителят ù обещал, че на другия ден ще отиде у тях. Там той накарал болния да стане и да започне да се движи. После Учителят им дал един адрес, откъдето да изпишат лекарство. Изпратили им го и братът на Елена Цочева окончателно се оправил.

От дядо Ст. Камбуров научих, че в Стара Загора една жена имала дъщеря, която след свършване на гимназията внезапно полудяла. Лудостта ù била толкова силна, че трябвало да я държат вързана, за да не буйства. Майката опитала всички начини за лекуване, но нищо не помогнало. Идвали лекари-специалисти, но безрезултатно. Викала и свещеници от разни църкви да четат на момичето молитви, но и те не могли да му помогнат, Най-после чула и за хората от Братството, повикала и тях. Няколко наши братя заедно с ръководителя Панайот Ковачев отишли при болното момиче, като смятали, че те ще могат да я излекуват. Влезли в къщата и прекрачили прага на стаята, но момичето изпаднало в такава ярост и лудост, че скъсало веригата, с която било вързано, и се нахвърлило срещу тях. Едва успели да се спасят с бягство. Веднага след тази случка писали на Учителя и той им отговорил: „Когато ще правите такива работи, обадете ми се. Идете сега пак." Окуражени от писмото, нашите приятели отишли отново. За изненада на майката се случило следното: щом отворили вратата, с болното момиче станала внезапна промяна - то се преобразило, тихо и скромно се обърнало към майка си с думите: „Мамо, виж какви добри хора са ни дошли на гости. Ела ме развържи да ги посрещна и почерпя." Майката била изумена и освободила дъщеря си. От този момент лудостта се прекратила, въпреки че впоследствие се връщала от време на време в по-лека форма. Братята усетили намесата на Учителя в излекуването, знаели, че с невидимо присъствие той е прогонил беснеещите духове."

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"На друго едно лудо момиче лекарите също не могли да помогнат. Майката го завела при Учителя. Като отишли при него, той бил в горната стая. Жената се изкачила по стълбата, а момичето останало долу. Учителят я посрещнал на вратата и още с отварянето викнал: „Махнете се оттука, вън, вън!" Стресната и разочарована сестрата заслизала по стълбите, като мислела, че Учителят ги пъди. Тръгнали си по посока на голямата чешма, в един момент детето се обърнало към майка си и започнало да ù говори съвсем нормално било напълно променено. Тогава майката се сепнала и разбрала, че думите на Учителя не се отнасяли за тях, а за онези, които били в момичето. Тогава се обърнала назад и видяла, че Учителят стои на прозореца, смее се и им маха с ръка. Върнали се, жената целунала ръка и благодарила.

От В. Куртева научих една нейна преживелица: „Това беше през 1935 година. Живеех на Изгрева заедно с моята сестра Любка. Заболя ме зъб и ми се поду цялото лице - имах фистула на венеца. Чувствах вече, че кръвта ми се отравя, Брат Г. Радев ме видя и ме помоли да отида при Учителя, но аз отказах, защото не исках да го занимавам с дребни работи. Радев беше купил два билета за концерта на Пшихода - голям полски цигулар, който щеше да свири същата вечер. Напомни ми, че в това състояние не може да ме заведе на концерта и продължи да ме придумва да се обадя на Учителя. След продължително настояване аз се съгласих и отидох при него. Учителят ме посрещна с усмивка и в добро разположение, изправи се, посочи ми стол да седна и попита: „Какво има, Верке?" Аз стеснително му казах, че ме боли зъб и цялата страна ми е подута. Зад гърба на Учителя имаше рафтове с книги. Той леко се извърна към етажерката и рече: „Сега ще взема една губерка и ще го пробия." Още докато изкаже това, аз почувствах, че възпаленият ми зъб изведнъж се проби и в устата ми почна да изтича нещо. Казах му: „Учителю, проби се." А той ми кимна: „Бягай тогава!" Излязох, изплакнах си устата и докато си отида вкъщи, страната ми спадна. Вечерта нямаше и помен от болката и отидохме с Г. Радев на концерта."

Любопитен е случаят с един брат от Търново, който заболял от хълцане. Не можел да каже дума, без да изхълца. Бил адвокат и му станало невъзможно да излиза в съда да пледира. Събрали се на консулт търновските лекари-специалисти, но не могли да помогнат. Братът писал на Учителя и му обяснил случая. Учителят му отговорил телеграфически следното: „В еди-коя стая в твоята къща има едно шкафче, в което има една двойна чаша, останала от дядо ти. Ще вземеш тази чаша и в едната преградка ще сложиш вода за пиене, а в другата - лимонов сок, или ако нямаш лимон - лимонтозу. Ще ги пиеш така, че да се смесват в гърлото ти." Братът не знаел, че имало такава чаша и още по-малко - че била от дядо му, но я намерил. Направил всичко по предписанието и хълцането веднага му минало. Отишъл след това при лекарите да видят, че е вече здрав, а те се учудили и попитали как е станало това. Той им обяснил, а един от лекарите възкликнал: „Вярно, че така може!" А братът отговорил: „Вярно, но преди няколко дни ти само вдигаше рамене и нищо не ми каза!"

Друг брат от София, заболял от апандисит в много тежка форма. Няколко дни бил между живота и смъртта. Баща му искал да го оперират, защото лекарите казали, че апандиситът е гноен и ще се пукне. Братът се съпротивил: „Не, Учителят ще ме спаси!" Един петъчен ден, когато Учителят бил в клас, братът припаднал и посинял в къщата си: В един момент по време на беседата Учителят се загледал съсредоточено в пространството, прекъснал сказката и бързо излязъл от салона. Изкачил се в горната си стая, взел нещо в една чаша и почти тичешком се отправил към къщата на болния брат. Учителят му отворил устата, налял в нея някаква течност и си отишъл. Подир него дошли и двамата братя от класа - Борис Николов и Георги Радев. Точно те после разказаха тази история. Болният брат си спомня момента, когато Учителят му налял нещо в устата. Изпитал чувството, че изпива течен огън и в миг заспал. Събудил се цял изпотен, сякаш с дрехите си е бил в банята. До него стоял един брат, който по време на съня му го преобличал четиринайсет пъти и все текло пот от него. После болният се оправил окончателно и сега е жив и здрав. След време Учителят му казал: „Внимавай, вече два пъти ти спасявам живота!"

Разказва Колю Драгнев: „Изпаднах в особено дисхармонично състояние, за което нямах никаква явна причина. Нещо измъчваше душата ми, без да мога да си помогна. Тормозех се дълго време, но не исках да безпокоя Учителя. Най-после нещо вътре ме застави почти насила да отида при него. Подчиних се и отидох. Учителят слезе по стълбите от горната стая, дойде при мене и ме попита: „Какво има?" Аз му обясних, че нещо ме мъчи, нещо ми е тежко, без да зная причината. Учителят ми каза, че това е кармично. После тръгна към големия салон, влезе вътре и се отправи към черната дъска. Влязох след него. На дъската имаше чертеж от предишната лекция. Учителят взе пергела и започна да измерва с него чертежа. Не ми продума нищо, а само ми подаде пергела. Аз го взех автоматично, без да зная защо ми го дава. Щом хванах пергела в ръката си, тежестта, която изпитвах, изведнъж се стопи. В същата минута ми олекна, а от очите ми бликнаха буйни сълзи. Не зная какво стана с мене, но мъката ми изчезна. Разбрах, че пергелът стана проводник, чрез който Учителят трансформира известни енергии, които са ме мъчили, кармично са идвали от миналото ми."

През януари 1933 г. заболяло окото на един брат. Лекували го дълго, но не му помогнали. Окото му се зачервило, после отекло, затворило се и посиняло. Най-после, през месец май, братът се обърнал към Учителя: „Моля те, излекувай ме." Учителят му казал, че ако продължават да го лекуват с тези средства, ще ослепее с двете очи. Поканил го да влязат в големия салон. Там Учителят направил няколко паси на очите му и казал: „Ще видим сега дали законът е верен." След това заръчал на брата: „Иди на полянката, постой малко под заслона и си почини." Братът отишъл и като седнал - заспал. Събудил се и по часовника разбрал, че са минали около 10 минути. Сънят му бил толкова дълбок, че на разбуждане се чудел къде се намира, сякаш идвал от много далечно място. Извадил огледалцето си и видял, че болното око е отворено, отокът бил изчезнал, червенината и синините - също. Окото му било съвършено здраво. Той изтичал радостен при Учителя и му благодарил, че оздравял по този чуден начин. Учителят казал само: „Значи законът е верен!""

Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов"

Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Редактирано от Ася_И

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

МОЩ

Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните ù, които ми е поверила, и да давам ключовете ù на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да и служат.

УЧИТЕЛЯТ

Учителят бил на гости на един брат в провинцията. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече. Учителят научил за това намерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!" Учителят отишъл при ябълката и нещо ù поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката. Учителят ù говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато. Така Учителят свързал дървото с плодоносните течения в природата, благословил го и то възродило силите си.

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града решил да занесе нещо на Учителя, някакви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: ,,Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко години започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази семка силите, които са действали в другите плодове.

Друг брат от село Любимец, имал нива край Марица, където гледал тикви. Но много често реката прииждала и ги завличала. Понеже нивата била накрая на пътя, селските говеда я стъпквали и опасвали. Една година неговият син предложил: „Татко, да посадим един корен за Учителя." Бащата веднага се съгласил. За чудо на брата, през тази година се случило следното: Марица пак заляла нивата, но така, че тиквите не пострадали, а само били добре наторени. Растенията пораснали буйни и големи, както никога дотогава. Селските говеда също не влизали в нивата, като че била оградена. За чудо и коренът, наречен на Учителя, родил пет големи тикви по 10 килограма. Братът просто не знаел как да ги занесе на Учителя. Най-после турил две от тиквите в чувал, качил се на влака, пристигнал в София и отишъл на Изгрева. Още не приближил дома, Учителят отворил вратата и го посрещнал усмихнат на прага. Братът целунал ръка и преди да каже нещо, Учителят му рекъл: „Значи тази година тиквите станаха добри, Марица не ги завлече?" Братът видял, че по някакъв начин той е повлиял на природата.

Свидетелства на ученици - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Под навеса на полянката разговаряли Учителят и брат Д-ски. Откъм гората, при чешмата се чувала някаква кукумявка или друга нощна птица, която смущавала приказката им. Учителят попитал брата: „Искаш ли да я накарам да спре?" Братът отговорил: „Щом желаете - да." Учителят станал, пристъпил няколко крачки пред навеса и постоял така известно време. Братът не видял и не разбрал какво прави, защото било тъмно, но птицата вече не се чула.

Сестра Елена си припомня, че когато излизали в планината, тя и мъжът ù много се плашели от големите овчарски кучета, защото се спускали с отворени уста срещу тях. Но Учителят вървял спокойно и като стигали на метър от него, кучетата спирали, изскимтявали само и бързо се връщали назад.

Друга сестра ми разказва веднъж на чаша чай, че един ден тръгнали с Братството и Учителя към Витоша. Когато излезли от Изгрева, времето било дъждовно и мъгливо. До Бивака то никак не се променило: Един брат носел цигулка и като пристигнали, Учителят я взел и засвирил някаква особена мелодия. Сестрата го попитала каква е тази музика, защото тоновете били особени. Учителят и обяснил, че това е мелодия от четвърт тонове, непозната за съвременната музика. Като посвирил известно време, мъглата се разпръснала, облаците се вдигнали, постепенно небето се прояснило и през целия ден било слънчево. А отгоре се виждало, че градът тъне в непрогледна мъгла. Като слезли на Изгрева, приятелите ги посрещнали с думите: „Поне се настудувахте днеска." Но научили, че горе са имали хубаво слънчево време, след като Учителят изсвирил мелодия от четвърт тонове.

Една година Учителят извикал няколко млади приятели да отидат в Търново седмица преди събора, за да препокрият покрива на вилата, дето се събирахме. Братята почнали работа и били вече разкрили покрива, но се задал страшен черен облак. Всяка минута щял да ливне пороен дъжд, а покривът бил разкрит и всичко щяло да се залее. Учителят отишъл при братята и ги попитал още колко време им трябва, за да завършат покриването. Те направили сметка, че ще свършат за около два часа. Учителят излязъл до портата, казал някакви думи и направил нарочни движения с ръката си. И ето какво станало: като дошъл над братската вила, облакът променил пътя си, разделил се надве, заобиколил тази част от града и поел в друга посока. Учителят се върнал при братята и им казал, че дъждът се отлага с два часа. След точно толкова време, когато покривът току-що бил завършен, облакът се върнал и изсипал страшен пороен дъжд. Когато от небето се излели първите потоци вода, братята тъкмо слизали от покрива и се измокрили до кости.

В началните години от дейността на Учителя той бил във връзка с протестантските среди. Един ден гостувал на възрастен протестант. Човекът копаел в градината си, а Учителят стоял до него и разговаряли. Отдалече приближили тежки дъждовни облаци и се надвесили над тях. Протестантът подканил Учителя: „Петре, да се приберем у нас, защото дъждът ще ни намокри. "Но той го успокоил: „ Не се безпокой, продължавай си работата, дъждът ще дойде близо, но няма да ни засегне." Дъждът приближавал като стена срещу тях, но като стигнал на десет метра, завил в друга посока, без да е имало никакъв вятър. Станало точно както казал Учителят.

През 1923 г. земетресение разтърси Пловдив и Чирпан. Тогава Учителят изнесе беседата „За съдба дойдох", в която разкри: „И за София се готвеше страшно земетресение, но засега го отменихме. Съдействахме земетресението в Пловдив да стане през деня, за да могат хората да се спасят." Ако беше през нощта, както беше предвидено, катастрофата щеше да е още по-голяма."

Брат Стефан Тошев се връща към времето на друго едно земетресение: „Когато през 1913 г. стана земетръсът в Търново и Горна Оряховица, се срещнах с Учителя, който беше дошъл да види разрушенията. С Драган Попов го придружавахме и след като Учителят разгледа пораженията в Горна Оряховица и Лясковец се върнахме в Търново у Иларионови. Седнахме на двора около една масичка. По време на разговора видяхме, че от запад се задава страшна буря. Учителят скочи и забърза към задния двор, постоя известно време срещу връхлитащия вятър, направи определени движения, после се върна при нас и каза: „Какво чудо щеше да стане с Търново, ако не бях тука!" След това научихме, че ураганът изкоренил край града грамадни 40-50-годишни дървета. След земетръса резултатът от тази буря беше ужасен, но ако Учителят не беше я отклонил, можеше да унищожи Търново."

Свидетелства на ученици - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ВЛИЯТЕЛНОСТ

Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хората вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение!

УЧИТЕЛЯТ

Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт."

Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на високото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помислих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшумят, отсреща ще стрелят бързо и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение как да постъпя?" В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му:„Няма нищо!" Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!" После образът му се изгуби. Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началниците ни ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След няколко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска" 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но ми стана неудобно и се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай." Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!"

А брат Иларионов бил на фронта няколко години преди това, през 1913-а. Учителят бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителят излязъл от стаята и съобщил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата почнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителят ù рекъл: „Нима не можеш без него?" А голямата заплаха, която го застрашавала на фронта била в това, че заедно с войниците му били обградени от гърците. Брат Иларионов бил офицер. Тогава Учителят отишъл в стаята си, бавил се 10-15 минути и като се върнал се обърнал към сестрата: „Не се безпокой, всичко е оправено!" Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това взели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. Щели да ги унищожат, но пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на битките.

Още една история от бойните полета- По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалече давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме." Без никой да му е съобщавал, Учителят виждал положението на брата и е помагал отдалече.

Брат Христо разправя, че като офицер отишъл при Учителя и му разказал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с Учението. Учителят му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!" През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Христо в едно село да ръководи войскова част за потушаване на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската да се бият с нея. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием." Селяните послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителят предвиждал да изпълни.

По време на една от войните приятел, който бил войник на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил музикант. Разговаряли и по едно време Учителят извадил текста на „Пред Теб припадаме, Господи", написан от един брат, и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Бил военен музикант. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!" Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Като се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Учителят изрекъл това, преди още братът да му е казал каквото и да било. Той е присъствал на полесражението и сам е предпазвал брата от опасност.

Свидетелства на ученици - Влад Пашов

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites
Guest Дриада

Благодаря ти за споделените мисли от книгата на Влад Пашов Ася_И.Преди много време, когато не бях регистрирана в Портала, попаднах на тази книга.Невероятно беше да я прочета, да намеря толкова много мъдрост,толкова различни истории, съдби на хора които са търсили Светлината на Учителя.:3d_015::3d_053:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега

Sign in to follow this  

×