Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Ася_И

Спомени от Милка Периклиева

Recommended Posts

Разговори с Учителя

Книга за онези, които искат да се запознаят с образа на Беинса Дуно.

Миров учител, дошъл всред българския народ да побратими човечеството.

Милка Периклиева

Беинса Дуно

Роден в България на 11 Юли 1864 година

Преминал отвъд на 27 Декември 1944 година

През наше време, преди 100 години, слезе на земята пратеник Божий - Учителя, за да покаже пътя към световете във вечността. Той ни разкри силата на природните закони и ни донесе методите за приложение на Божествената Любов, Мъдрост и Истина. Той посади идеята - семето за братство между всички народи. Учителя живя между нас, българите, в нашата родина така скромно, смирено и безшумно, както Слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинският извор струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тревица, без избор и предпочитание.

Говореше спокойно и тихо. Говореше направо от душата. Приятелски и бащински посрещаше всеки, който отиваше при него с отворено сърце. Присъстието му излъчваше спокойствие, а съветите му избърсваха сълзите и окриляха слабите. Болните лекуваше по чуден начин.

Учителя дойде на Земята в дреха на обикновен човек, но чрез него се проявяваше сам Господ Бог. Той умееше да се смалява пред нас, обикновените хора, за да проникне в сърцата и страданията на всички, за да може по-отблизо, с примери от ежедневието, да ни съпътства и съветва.

Обичах да го гледам и слушам. Присъствието му носеше спокойствие, независимо от това, дали разбирах или не онова, което той говореше. В продължение на 25 години почти не пропуснах негова беседа, дори когато някога дремех от умора или недоспиване.

На „Изгрева” под сенчестите лешници, на общите обяди или в малкия салон, на полянката при изгрев Слънце за Паневритмия, на екскурзия в планината или на летуване в Рила – при всяка инициатива, подета от Братството, Учителя вземаше активно участие. Той живееше в Цялото.

Във всекиго Учителя виждаше частица от Цялото Божествено Съзнание. За пробуждането на това именно съзнание, посадено във всяка човешка душа, той бе слязъл на Земята и когато почуквахме на вратата му, посрещаше ни и ни изслушваше с внимание и съчувствие.

Когато отивах при Учителя, обикновено носех тетрадка да записвам ценни мисли, които исках да запомня.

Но, приятели мои, сега ще ви разкажа за това, което не съм писала в тетрадките си, но което бе записано в душата ми и посято в сърцето ми. Спомени с Учителя от преди 25 - 35 години, които днес един по един изникват в съзнанието ми като свежи рози, цъфнали в ранната пролет на моя духовен живот. Уханието на Истините, казани при разговори с Учителя, днес очертават пред мен величието на неговия дух.

Словото му - знамение за времето си - остава да трепти в пространството като Слънце от далечна галактика, което просветва в съзнанието ни, когато се приближим до него с душата си и разберем, че сам Бог ни е говорил, продължава да ни говори и шепне, докато Го чуем, познаем и разберем.

Истините, които чух от Учителя преди години, едва сега по-пълно просветват в съзнанието ми и виждам, че всяка негова дума, съвет, жест, са били живо Слово, изречено и оставено да трепти в пространството, да звучи в съзнанието ми, докато душата постигне духовно пробуждане и разбере силата, светлината и духовното виждане на този, който говореше с прозрение през вековете и с помощта на Бога. За тези светли, свещени моменти в живота си искам да разкажа, за онова, което видях, чух и научих от Учителя, когато той беше на Земята сред българския народ.

София, пролетта на 1967 година

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

КОГАТО НЕБЕТО ЖЕЛАЕ ДА ТИ ДАДЕ НЕЩО

Често след вечеря Учителя излизаше пред салона на разговор. Това бяха много приятни минути. Стоиш близо, много близо до Учителя и слушаш как разговаря с всекиго. Понякога биваше много весел и се смееше от сърце, а понякога сериозен-изслушва, отговаря и сам запитва. Гледахме го и слушахме как разговаря като всеки обикновен човек, но всяка негова дума се поглъщаше от нас като изворна вода – чиста, бистра и свята. Твърде често разговорите започваха с един човек, а завършваха с десет, понякога двадесет, наобиколили го.

Винаги, когато отивах на Изгрева вечер, обичах да се включвам в групата около него, да го слушам и да го гледам. Никога не участвах в разговорите, бях твърде свенлива.

Една такава вечер Учителя ме погледна и ме запита:

-Е,Милке, ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш?

Отговорих без да се замисля и цялата се изчервих, тъй като бях станала център на внимание и несъзнателно издадох моята чувствителност към нещата, които ми липсваха.

-Слушай какво ще ти кажа!Когато Небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща. Парите ще се изхарчат и дрехите ще се скъсат. Поискай да ти се даде сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога и едно с Бога. Поискай онова, което никой друг не може да ти даде и никой не може да ти отнеме. Богатство е да бъдеш здрава, да имаш чиста кръв, чисти мисли, чисто сърце. Материалните неща са временни.

Учителя изрече това, като огледа всички събрани наоколо му.

Минаха години. Многократно падах и пак ставах. Стъпка по стъпка вървях по стръмния път на ученичеството.

И веднъж отново, горе в неговата стая, Учителя ме попита:

-Ако Небето пожелае да ти даде нещо, ти какво ще поискаш?

Със сърце, обгорено от много преживявания и с душа, уморена от много лутания, аз твърдо отговорих:

-Аз бих поискала, Учителя...

И нея вечер, вървейки по пътя към града, аз почти гласно говорех със себе си, как след двадесет години Учителя ми задава същия въпрос. Колко бавно ние, хората на земята, учим нашите уроци!С какво търпение Учителя ни чака да пораснем и да достигнем до реалността на нещата!

Да, дрехата на човека остарява, душата се отърсва от праха на времето, съзнанието се прояснява и думите на Учителя, произнесени преди двадесет години, отекват:

„Когато небето пожелае да ти даде нещо, никога не пожелавай временни неща!”

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Първата ми среща с Учителя

Влакът спря на софийската гара. Сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. Наближаваше часът, в който за първи път щях да видя Учителя. Баща ми тръгна с куфара и чантата, а аз вървях след него с кошницата.

Взехме трамвая и след половин час, ето ни при баба. С явно нетърпение заявих на баща ми, че веднага трябва да предам кошницата с гроздето. Напразно ме питаха за кого е. Без да дам обяснение, взех я и излязох.

Улиците ми бяха непознати, но от Варна имах точни указания. Качих се на трамвай № 3, слязох на ул. „Опълченска”, завих наляво и повървях, докато стигна № 66.

Почуках на дървена врата и влязох в тясно, дълго дворче, покрито с плочи. Посрещна ме една сестра. Казах, че искам да се срещна с Учителя. Тя ми посочи стълбата вляво. Пристъпвах несигурно по стъпалата. Сестрата вървеше пред мен, почука на вътрешната врата и ме покани да седна на един от двата плетени стола в антрето.

Вратата се отвори. Скочих от стола. Учителя беше пред мен. Целунах му ръка и той ме покани да седна.

Седнахме на плетените столове. Облечен в сива гълъбова дреха, с бяло шалче на врата, закопчано с хубава златна игла. От него лъхаше благост и доброта.

- Учителю, заповядайте, нося Ви варненско грозде. Току-що пристигнах с баща си в София. Ученичка съм в осми клас и от две години посещавам събранията на Братството във Варна. Родителите ми не ме пускат. Винаги трябва да казвам, че отивам на разходка или при приятелки, за да отида на беседа. Моля Ви, Учителю, направете така, че да ме оставят свободна да посещавам събранията. Продължавах да разказвам най-подробно живота си, а Учителят слушаше внимателно. Най-после млъкнах.

- Истината ще Ви направи свободни - каза Учителя.

- Но какво да кажа на баща си, за да разбере, че не отивам на лошо място? - продължавах обясненията си аз.

- Истината ще Ви направи свободни - повтори Учителя и нищо повече.

- Но кажете ми начин, метод, Учителю - настоявах аз и молех да ми даде съвет.

Мина почти половин час. Дойдоха други посетители и аз трябваше да си вървя. Станах. Стана и Учителя.

- Истината ще Ви направи свободни - потрети той и нито дума повече.

Целунах му ръка и си тръгнах. Защо не ми каза никакъв начин или метод, за да ме разберат моите родители и да ме оставят свободна? Нали Учителя всичко може?

Щом излязох на улицата, видях баща си, сърдит да се разхожда по тротоара. Беше разбрал къде съм отишла.

- Затова ли те доведох в София? Тръгвай вкъщи и няма да мръднеш от вратата навън, докато не заминем за Варна. Водя те в столицата, за да ти прегледа някой специалист очите, а ти да ми ходиш при Дънов! Ще видиш ти София още веднъж! - продължаваше да ми се кара баща ми чак до вкъщи.

Без да се оправдавам, мълчах. Разбрах, че съм сгрешила. Не биваше да бързам, за да не се осъмнят къде отивам. Но грешката беше сторена.

Баща ми имаше някаква работа и два дни ходи из града. Аз шетах и помагах на баба си. На третия ден ме заведе на очен лекар, на четвъртия – тръгнахме обратно за Варна.

Не можах вече да отида при Учителя. Влакът летеше. Застанала пред прозореца, летяха и мислите в главата ми...

„Опълченска” 66... Учителя... Колко беше мил, но защо само това ми каза: „Истината ще Ви направи свободни.”... И нито дума повече! Нищичко не ми каза, как да се освободя от къщи... Може би говорих много? Не му давах възможност да ми каже нещо повече? Но не! Имаше моменти, когато мълчах и чаках да видя, какво ще ме посъветва, а той – нито дума повече! Чуден Учител!... Може би не заслужавам свободата?!... И цялата картина пак се връщаше в съзнанието ми: Бялата дървена врата, номер 66, дворът, стълбите, столовете, Учителя, седнал срещу мене и думите му: „Истината ще Ви направи свободни.”

Минаха месеци. Вкъщи същата история: Неделя в 10 часа сутринта, в сряда и петък в 7 часа вечерта ставаха големи разправии за Школата и най-важното, въобще не ме пускаха. Трябваше да измислям по нещо и най-често не успявах.

Думите на Учителя някак си оживяха в мен. Несъзнателно ги повтарях, където и да бях. Но не можех да осъзная, защо ми каза само това.

Един ден, поливайки цветята в градината, прозвуча в съзнанието ми: „Истината ще Ви направи свободни!” Реших да приложа това. От този ден внимавах да не допускам лъжата в себе си. В следващата неделя поисках разрешение от майка си за събрание. И тя ми отказа. Останах вкъщи и прочетох една беседа. В сряда - същия отказ. Пак седнах и прочетох беседа. Престанах вече да искам разрешение, но в определените за събрание дни и часове сама вкъщи прочитах Неговото Слово. В кратко време можах да си дам отчет, че аз съм лъгала много. Имаше случаи, където въобще не беше нужна лъжата, а аз си служех с нея - тъй, без да мисля. Повече от три седмици контролирах всяка своя мисъл и дума и чистех лъжите от себе си. Не е лесно да отвикне човек от такъв лош навик. Като слънчев лъч проникваха все по-дълбоко в мен думите: „Истината ще Ви направи свободни!” И продължавах да работя съзнателно върху себе си.

Случваше се понякога, по стар навик, да поизлъжа, но тогава сама се упреквах, изобличавах, дори се самонаказвах.

Така мина доста време, може би година, в съзнателна работа над себе си.

Но още помня светлия лъч, който освети стаята ми.

Беше неделя сутринта, малко преди 10 часа. Майка ми влезе и някак особено каза:

- Хайде тръгвай, нали имате събрание в 10 часа?

Цялата стая светна и недоумявах какво стана. Затворих книгата с беседи и без да продумам, бързо излязох и тръгнах към салона. През целия път повтарях като в сън думите на Учителя, казал точно онова, което трябваше - казал ми беше метода. Всяка дума повече би намалила силата на метода: „Истината ще Ви направи свободни!”

След време прочетох в една от неговите беседи: „Преди всичко ученикът трябва да говори истината. Никаква лъжа не се позволява на ученика!”

Това беше моята първа стъпка по пътя на ученичеството.

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя вижда ли в отвъдния свят?

Разпуснахме децата за Коледната ваканция. Същата вечер се готвех да замина за София. Прибрах куфара си. На вратата се позвъни. Майка ми отвори и покани да влезе госпожа П., жената на главния учител. Беше облечена в траур, потопена в голяма скръб.

Откакто ги постигна нещастието, тя за първи път се виждаше с майка ми и изказвайки съболезнованията си, мама я запита за случилото се. Бликнаха сълзи от очите на неутешимата жена и тя заразказва, че няма мир и утеха ни денем, ни нощем без Дорка.

- Треперехме над нея с баща й. Другите ни две деца починаха малки. Нея я отгледахме като писано яйце. За нея купихме къщата, подредихме я и точно завърши гимназия, през лятото отидохме на село и какво стана, как се простуди... - сълзи задавиха майката и едва изрече - за два месеца свърши с преплитане на червата... Баща й и аз ще полудеем!

Моята майка се стараеше да я утеши, но тя кършеше ръце, въздишаше и плачеше.

- Искам някой да ми каже нещо, да ме излъже макар, че е някъде... и затова съм дошла. От Димитър разбрах, че Милка заминава за София. Тя нали вярва в задгробния живот, а там, в София е техният Учител. Нека го попита къде е сега Дорчето.

Като чух разговора, доближих се и за утеха й казах, че при удобен случай ще попитам Учителя, а същевременно си мислех: Горката, докъде е стигнала! Че какво ли би й казал Учителя!

През десетте дни, които прекарах в София, разговарях пак два - три пъти с него, но не посмях да го попитам за дъщерята на главния учител във Варна. Мислех си: Къде ще занимавам Учителя с такива въпроси. Той е Учител, философ, мъдрец, но да вижда отвъд и да разправя какво правят заминалите!... Това не можах да си представя.

Върнах се във Варна. Още през първия учебен час разсилният ме повика да отида в канцеларията. Майката и бащата с трепет очакваха да чуят спасителните думи. Аз се засрамих, изчервих се, казвайки им, че не съм успяла да питам Учителя. Сълзи се стичаха от очите на двамата. Стана ми съвестно, жално.

- Е, нищо! Нали ще ходиш и за Великден. Дано тогава ти каже нещо - събра сили да продума г-н П., за да утеши жена си.

В деня преди великденската ваканция г-жа П., със сълзи на очи и с кутия бонбони ме молеше да попитам Учителя, къде е сега Дорчето, какво прави и защо не я сънуват поне.

Докато говорех, Учителя проницателно ме гледаше и слушаше.

- Сега тя е на по-хубаво място и е по-добре.

Е, това е много общ разговор, всеки може да го каже - помислих си аз.

- Те не могат да я сънуват, защото от сълзите им дъщеря им не може да се приближи до тях - продължи Учителя.

- И това всеки може да каже - пак помислих аз.

- Слушай сега! Слушай сега, тяхната дъщеря беше дошла в тяхното семейство, за да разтопи ледените им сърца. И двамата са големи егоисти. След като не си научиха урока така... - Продължи да разказва такива подробности за двамата съпрузи, които ме зачудиха... - Небето опита и друг начин, отне им Дорчето и сега по пътя на страданието ще си научат урока. Разбра ли? Но това го казвам само на тебе, а на тях ще кажеш, че сега тя е по-добре, че е с тях. Да й пращат хубави мисли, да не плачат. Ако искат да я сънуват, да раздадат някои от нейните дрехи. Стига ли толкова? - завърши Учителя.

Като чух да разказва подробности, които знаеше само по вътрешен път и като разбрах, че прочете и моето безверие, цялата изтръпнах. Прехапах си устните, не знаех де да се дяна от срам и едва чуто повтарях:

- Да, Учителю, така е Учителю...

Така разбрах, че Учителя вижда и в отвъдния свят.

Този път, като се върнах във Варна, имаше какво да разкажа на скърбящите родители."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЖИВОТЪТ Е БЕЗКРАЙНА НИЗА ОТ БОЖЕСТВЕНИ И ЧОВЕШКИ ПРОЯВИ

Отидох при Учителя да получа благословението му, тъй като на другия ден щях да имам показна лекция пред инспектор и курсистки. Този път Учителя беше свободен и веднага ме прие. Преди да заговоря, той започна:

- Виделината ражда светлината в ума, топлина в сърцето и живот в душата. Виделината е първата дума на Бога, тя е началото на живота.

Материалният живот, външните условия са отражение на вътрешния мир, на потребността на вашето желание в момента. Най-същественото за ученика е да се учи. Какво е и какво ще бъде – това са теории. Да се учи от всичко: от движения, стойка, обхода, хранене. Съотношението на мислите и чувствата у ученика трябва да е определено. Всичко трябва да бъде определено, ясно, чисто и светло.

Жадно поглъщах мъдростта на Учителя и я записвах в момента.

- Научи се да разбираш и живееш живота по съдържание, а не по форма.

- Учителю, не ми се тръгва и бих Ви слушала до безкрайност, но утре имам открит урок пред 40 курсистки и инспектор. Трябва да се подготвя от тази вечер - казах неохотно, продължавайки да записвам думите му.

- Няма важни и неважни неща. Има само Божествени и човешки прояви. Човек на Земята е свободен да избира. Слушай да ти кажа: никога не изпускай Божественото заради човешкото.

- Прав сте, Учителю, но... утре какво ще правя, ако не се подготвя?

- Когато човек предпочита Божественото, Бог сам ще му уреди утрешния ден. Може утре и да нямаш гости.

В стаята на Учителя трептеше мека виолетова светлина. Чудна тайнственост ме потапяше в някаква хармония и някакво прозрение, което не ми беше ясно.

- Всяко чуто Божествено Слово остава да трепти в съзнанието, докато узрее и оживее в душата ти. Колкото повече Божествени истини възприемаш, толкова по-добре за теб.

Учителя продължаваше да говори тихо, проникновено. Тогава не можех да разбера смисъла на всичко, но почти всичко записвах в тетрадката си.

- Красивите моменти в живота не се повтарят.

Когато Учителя свърши да говори, навън беше вече съвсем тъмно. В душата ми беше така светло, че не усетих как стигнах у дома.

На сутринта отидох на училище много рано, за да подредя материалите си. В осем часа започнах работа с децата. Часът стана девет, дори десет, но гостите не идваха. Защо?

Към 12 часа дойде една курсистка да ми каже, че при мене ще дойдат на другия ден, тъй като инспекторът закъснял поради друга работа и решили да посетят по-близка детска градина.

- Когато човек предпочете Божественото, Бог сам ще му нареди утрешния ден.

Така стана.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ПО-ПОДХОДЯЩА АУДИТОРИЯ

Това се случи преди много години, може би през 1935 година или 1936 година.

При залез слънце седях на пейка пред салона на Изгрева, вдишвайки тишината на вечерта. Всичко наоколо беше красиво и чисто като в детска приказка. Целият двор беше пременен: под лешниците, точно срещу салона, бяха направени белите маси за общите обеди. Около плочките пред салона и приемната на Учителя имаше многоцветен килим от разцъфнали калдаръмчета. Вляво две големи лехи с рози и анемонии изпълваха въздуха с аромата си. Всичко беше така тихо, така красиво, така въздигаше душата!

Но и тогава, както почти всякога, около вратата на Учителя стояха две - три сестри с печални физиономии, твърде неугледно облечени, изглеждаха отчаяни. Гледах ги и им се чудех, как могат по цял ден да стоят пред вратата на Учителя, но още повече се чудех, как можеше той да ги търпи.

Не след дълго вратата на приемната се отвори и Учителя изпрати двама посетители от града. Излезе да се качи горе в стаята си, но в миг ето, че го заобиколиха няколко сестри и братя.

Наблюдавах и си мислех: Цял следобед Учителя е приемал, говорил, мислил и сега пак с какво внимание изслушва и отговаря на всеки, като че ли кардинални въпроси разглеждат.

Мило ми беше за Учителя. Поне да бяха някои учени, а то...

Не се приближих до групата, за да не го отегчавам. Мило ми беше за Учителя и при първия разговор насаме /само тогава можех да разговарям свободно с него/, го запитах:

- Учителю, защо не си подберете аудитория от по-културни хора?

- Кои не ти харесват? - с лека усмивка ме попита той.

- Ами тези, дето стоят по цял ден пред вратата Ви. От града идват чужди хора и какво ще кажат?

- Според тебе, кои имат нужда от лекар, болните или здравите?

- Е, то се знае, че болните.

Тогава Учителя продължи:

- Тези, които стоят по цял ден пред вратата ми, са болни. Трябва ли лекарят да ги изпъди! Щом е лекар, ще лекува. Здравите са на работа. Болните като оздравеят и те ще отидат на работа. Така ли е? - топло ме попита Учителя.

- Но Вашето учение разкрива такава дълбока философия, че една аудитория от професори и учени най-добре ще разберат и ще разпространят учението Ви по целия свят! Аз не слагам себе си над другите, но ако се оградите от учени... ще бъде друго! - добавих убедително аз.

- Случай да ти кажа - продължи Учителя с леко махане на ръката. - Сеячът посява нивата, а семенцата поникват, когато им дойде времето. Същественото е да бъде засята нивата. Ако учението ми, ако думите ми са Божествени, те ще се разнесат по целия свят. Божественото работи по незнайни живи пътища. Ако пък говоря само приказки и измислена философия и триста професора да я проагитират, то един ден тя ще замре и изчезне.

- Божественото само преуспява - каза подчертано Учителя. - Всичките опити, всичките страдания и изпитания на цялото човечество се свеждат в края на едно: да потвърдят, че само Божественото успява! - непринудено и убедително завърши Учителя.

Аз мълчах. Беше съвсем вярно: болните имат нужда от лекар. Къде и при кого да отидат, ако не при Учителя? А Божественото преуспява само, без да бъде проагитирано.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

КОГАТО СЛЪНЦЕТО СЪБУЖДА ДЕНЯ

От 22 март до 22 септември, а понякога дори до започване на есенните дъждове, всяка сутрин преди изгрев Слънце голямата поляна на Изгрева се изпълваше с мъже и жени. Всеки стоеше тихо, съсредоточено, с молитва и блогодарност посрещаше първите лъчи на Слънцето. След това се подреждахме в редици и правехме шестте ежедневни упражнения. Веднага след това музикантите със своите инструменти - цигулки, флейти и китари, заставаха в средата на полянката, а ние образувахме кръг около тях. Учителя идваше в центъра на кръга и под звуците на музиката, която той самият беше композирал, заедно с него всички играехме Паневритмия - упражнения, създадени пак от него.

Така през целия този период всяка ранна утрин в кръг около Учителя всички ние, млади и стари, учени и прости, мъже и жени, започвахме деня с плавни хармонични движения под звуците на прекрасна музика.

Понякога хора от града идваха да гледат и често след упражненията отиваха при Учителя и задаваха въпроси.

Една сутрин, прекосявайки полянката на път за града, където ме очакваше моята ежедневна работа, видях, че Учителя пак бе заобиколен от група хора. Приближих се да послушам - имах все още 10 - 15 минути време. Двама граждани, явно идващи за първи път на Изгрева и любопитни да разберат какво става тука, задаваха въпроси на Учителя.

Единият попита:

- Каква е целта на тези упражнения и защо ги правите толкова рано сутрин в такова неудобно време?

- Тези упражнения - започна Учителя - могат да дадат големи резултати. Ако всички българи биха играли всяка сутрин Паневритмия съзнателно, никакво зло не би могло да постигне държавата. Време е цялото човечество да промени своя начин на живот. Хиляди и хиляди години народите воюват помежду си и погледнете докъде са достигнали! Ние сме пред прага на една нова култура на Любовта, която ще побратими народите и хората. Границите ще отпаднат и народите ще заживеят като братя. Сега говоря за онова, което ще стане!

- И кога ще стане това? - попита един от гражданите. - И главно как ще стане?

- В природата има само развитие, а време и пространство, това са човешки величини. Новото ще дойде, когато старото бъде надживяно. Първо ще дойде една метла, да измете всичко старо. Богатите ще изпразнят касите си, ще се обедини трудът на работниците, ще се промени идеалът на хората и тогава ще дойде новата култура на Любовта и Братството между всички народи на Земята.

Ние играем Паневритмия, за да се свържем с невидимите помагачи от всички светове и по този начин да улесним пътя на българския народ. Новото ще дойде, но не е ли по-добре да дойде с по-малко страдания и по-малко жертви.

Природата има неизчерпаем склад от сили, които са на разположение на всяко разумно същество. Сутрин природата дава най-щедро. След обяд някои други лъчи се премесват с тези на Слънцето и даже при някои случаи действат вредно.

Рекох, не се стремете да вършите велики работи. По-добре започнете с малките неща, започнете със служене на доброто!

Записах тези думи и затичах надолу по пътя към града, да отида на работа.

Както Слънцето пробужда новия работен ден, тъй и Учителя пробуждаше душите ни със светлината на новата култура за Любов и Братство.

Тези мисли, изказани от Учителя, носят в моето тефтерче датата 15 юни 1938 година.

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Иди сега!

Това се случи на 12 декември 1912 година.

В Инспекцията бяха обявени последните списъци с назначения за детски учителки в София. Моето име не фигурираше там. Предстоеше ми да пътувам обратно за Варна и да продължа да учителствувам там.

Унила, тръгнах към Изгрева, за да се сбогувам с Учителя и се видя с някои приятели. Обиколих полянката и пих вода от хубавата изгревска чешма. Чудните багри на есента красяха превалящия ден. По алеята около чешмата бяха нападали сухи листа. Без да разсъждавам, взех от братската кухня метла и почнах да ги мета. Поне за сбогом да свърша някаква работа тук.

- Е, ти метеш! Добре правиш, Милке - чух изведнъж гласа на Учителя.

Не бях забелязала, кога и откъде бе дошъл към мене.

- А какво става с назначението ти?

- Нищо, Учителю, днес беше последния ден, но не ме назначиха. Утре тръгвам за Варна, да не изпусна и там мястото си.

- Иди сега в Инспекцията. Опитай - тихо и убедително ми каза той.

- Но сега няма приемен час.

- Нищо, рекох, иди сега!

С такава мекота произнасяше всяка дума, същевременно убедително, като че ме заставя да отида.

- Ще довърша метенето и ще отида, Учителю - казах аз и по-бързо забръсках с метлата.

Учителя ме гледаше внимателно. След като свърших, оставих метлата на място, целунах му ръката и тръгнах по шосето към града. Беше ми леко, като че щото Учителя беше много внимателен.

Влязох в тъмния коридор на Инспекцията. Недоумявах какво ще правя по това време тук. Приемаха само от 10 до 12 часа преди обяд, а сега беше около 5 часа след обяд. Няколко минути се суетях на коя врата да похлопам.

- О, здравей, Милке, какво те носи насам? - провикна се един мой познат, г-н А. Д., журналист и който в момента излизаше от стаята на председателя.

- От цял месец идвам всеки ден за назначението си - изненадана му отговорих.

Той знаеше, че издържам семейството си, което вече живееше в София, а аз продължавах да работя във Варна. Без да продума нищо, даде ми знак да чакам и се върна при Председателя. След известно време при него влезе и инспекторът. Говореха вътре оживено. След 15 - 20 минути моят познат отвори вратата на стаята и засмян ме повика да вляза при тях.

- Напиши си акта за встъпване в длъжност - прошепна ми той.

Като на сън подписах трите екземпляра. Моят познат ми честити назначението и двамата излязохме от кабинета на председателя.

- Е, г-н Д., много Ви благодаря за услугата. Че как не ви срещнах досега.

- И все пак навреме ме срещна. Днес са назначили една софиянка, но не бяха й изпратили писмото. Аз им обясних твоето материално положение. А тя е единствена дъщеря на архитекг, богат човек. Както виждаш, зачеркнаха нея и писаха тебе. Така стават тези работи. Довиждане, че бързам за редакцията.

Като в сън литнах обратно към Изгрева с акта за назначението и си шепнех: Учителю, назначена съм в София! Как знаехте точно момента, кога да ме изпратите? Ах, Учителю, как не Ви познаваме! Безкрайно Ви благодаря! Как дойде при мен, за да ми каже: „Иди сега!”

С тези мисли и тази радост не усетих как стигнах Изгрева. Пред салона, заобиколен от братя и сестри, Учителя разговаряше. Като се приближих до групата, той се усмихна леко, погледна ме и съвсем тихо каза:

- А сега работи и учи!

Никой друг не разбра какво беше станало.

„Работи и учи!”, отекна в съзнанието ми. Целунах горещо ръката му и тръгнах за дома, за да зарадвам и домашните си."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Когато Учителя говори, вижда ли ни?

Когато Учителя говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано.

Към 9 часа и 30 минути брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор.

Точно в 10 часа, с Библия в ръка, Учителя влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с вдигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа.

Учителя говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха неговите живи слова - словесното мляко, с което хранеше гладните ни души.

Обикновено слушах беседите седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината - стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх словото на Учителя.

За момент мисълта ми се отклони и си помислих: като говори, същевременно вижда ли ни? Дали ме вижда, че съм изправена до стълба? Може би, сваляйки тези Божествени слова на Земята, той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда.

Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли.

В 12 часа беседата завърши, както винаги, с „Отче наш” и песни. Отново Учителя премина между нас и се качи горе в стаята си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да му целунат ръка и да му благодарят за Словото.

Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха около масите за общия обяд. Дежурните сестри и братята приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителя слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът започваше.

Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касичка - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото „Божията Любов носи изобилния и пълен живот” и започваха песни и разговори с Учителя. А той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха му въпроси - отговаряше, след това и той питаше и пак песни.

Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя по време на пеенето. Гледайки всички, Учителя погледна и мен и съвсем тихо ми прошепна: „Ти стоеше до стълба.”

В момента не мислех за това, но той отговори на въпроса, който си бях задала, когато го слушах в салона.

Никой не чу и не разбра, защото тези думи той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето.

Песента продължи:

„Велик си ти, Господи,

Велики са Твоите дела,

Велико е Името Ти над всичко...”

В мен звучаха думите: „Ти стоеше до стълба.” - отговора на моята мисъл."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Как започнах да пиша приказки?

Беше дъждовна есенна вечер. В приемната на Учителя светеше. Почуках на вратата. Той отвори и ме покани. Свалих обувките си и влязох.

Стана ми светло и приятно. Почувствах се в друг свят. Учителя ме погледна и ме заля с оная светлина, която излъчваше. Забравих за какво бях дошла и не знаех какво да говоря. Мъката, с която идвах изчезна и аз мълчах.

- Защо ти са мокри чорапите? - Запита Учителя, за да ми даде възможност да отпуша бента и да разтоваря тежката си житейска раница.

- Така си ходя по цял ден. Това нямане, безкрайните разстояния, ми дотегнаха. Най-хубавите години от живота ми ще минат в оскъдица - заокайвах се аз.

- Умният човек използва всякакви условия, а глупавият - и при най-добри - губи. Всяко изпитание идва за добро.

- Кажете ми какво добро да видя в моята мизерия?

- Е, зависи какво съдържание искаш да вложиш в живота си. Кое е по-красиво и по-ценно: да бъдеш бездушна кукла с гердани и копринени рокли или да си изработен човек, лицето ти да говори за вътрешен дълбок духовен живот? - весело запита Учителя.

- Не желая да съм кукла, но и моето тегло не е малко. Живея на ул. „Д. Петков”, работя до зоологическата градина и по три пъти на седмицата идвам до Изгрева. И всичко това най-често правя пеша, извървявам километри пеша. Не хленча, не бих приела да ме съжаляват хората, но Учителю, моля, кажете ми, кога ще се сложи край на това тегло?

- Ако беше материално добре, ти нямаше да идваш на Изгрева. Радвай се, че жертваш от своите блага за другите, а с условията лесно можеш да се справиш, ако ги обърнеш за добро.

- А какво добро да виждам в това, и в дъжд, и в сняг трябва да вървя километри пеша?

- Ще ти кажа: всичко може да се обърне в добро. Като вървиш, мисли! Измисляй сюжети за приказки и като се прибереш вечер, записвай ги. Опитай, рекох, и ще видиш, че няма да ти тежи вече пътя.

- Значи да измислям приказки? Ще се опитам, но надали ще мога?

- Ще можеш! Спри се на един сюжет и го облечи в приказна форма - спокойно и убедително добави Учителя. И всяка негова дума като кристална изворна вода се поглъщаше от жадната ми душа.

Животът ми продължаваше все така. Често си спомнях думите на Учителя и като вървях, се опитвах да мисля за някой герой. Една вечер като шляпах из калта, връщайки се от училище вкъщи, с хляб в чантата и без стотинка в джоба, представих си един куклен град, където няма бедни. Царицата на куклите всяка вечер с хвърковатата си колесница обикаля целия град и пред всяка врата поставя кошница с плодове... и тъй нататък, и тъй нататък. Докато стигнех у дома, приказката звучеше в съзнанието ми отначало докрай.

За първи път се върнах неусетно в къщи.

Преди да си легна, написах първата си приказка - „Кукленият град”. На следния ден я разказах на децата в училището. Те я харесаха и искаха да я повтарям дни наред.

След някой ден - все така по пътя, измислих приказките „За живота на едно камъче”, „Снежната царица и първото кокиче” и т.н. Скоро във вестник „Нови дни” започнаха да излизат мои приказки.

В дъжд, в сняг, в мраз... вървях усмихната и мислено разговарях с моите герои от приказките.

Условията се превъзмогват, когато човек мисли за нещо полезно и не се оплаква.

„Всяко изпитание идва за добро.” - беше ми казал Учителя."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Един ден ще бъдеш благодарна

Потънала в собствената си мъка, с наведена глава, крачех напред-назад по циментовата площадка пред стълбата на Учителя. Исках Учителя да слезе и да ми каже, че този въпрос ще бъде добре уреден. Но той не идваше.

Слънцето беше залязло. Птичките престанаха да пеят и задрямаха в своите гнезда. Цветята в градината затвориха цветните си чашчици и заспаха, сънувайки Слънцето. Само моето сърце не можеше да се успокои. Единствената ми надежда бе Учителя. Погледнах нагоре към осветения му прозорец и си мислех: Учителя разрешава най-правилно всички проблеми. Този е моят спасителен бряг...

Мина час, може би и два. Без да държа сметка, че Учителя може да възприема моите мисли, аз продължавах да разговарям мислено с него, марширувайки пред стълбата, която водеше към неговата спалня.

Най-после вратата се отвори. Дървените стъпала изскърцаха и Учителя, много сериозен, застана пред мене. Аз го погледнах плахо поради дързостта си да го безпокоя в такъв късен час и преди да отворя уста, той строго ми каза:

- Слушай какво ще ти кажа, ти няма да се ожениш за Д.!

- Но, Учителю, защо? Във Вашите беседи Вие казвате, че когато някой обича някого достатъчно дълго, той също го заобиква.

- Аз ти казвам: Твоята задача по отношение на Д. беше да му възвърнеш вярата в жената след жестоката изневяра, която той беше изживял. И ти стори това. Ти издигна образа на жената в неговите очи. От тази обич нищо не си изгубила, само и двамата спечелихте. Ти го обичаш и той те обича, но това не значи, че непременно трябва да се ожените.

- Но, Учителю, защо? Аз го обичам и искам да бъда постоянно с него.

- Ако настояваш, може да успееш, но въпросът ще бъде уреден по човешки. Слушай да ти кажа: Обичта е едно нещо, женитбата е съвсем друго нещо. На земята ти имаш кармична връзка само със своя баща. Ако желаеш да бъдеш ученичка, не си създавай нови връзки и нови карми. Една женитба обвързва, усложнява, спъва свободата на човешката душа. Понякога хората се женят, за да се разплатят. Такава женитба е на мястото си. Тя е в пътя на тези души за развързване. Но най-често хората се женят по силата на своите чувства, по сметка за материални облаги или по амбиция. Тогава и двамата, а и децата теглят и носят последствията. Та сега и на тебе казвам: обичай без да се обвързваш и един ден ще бъдеш благодарна.

Слушах и гледах Учителя, но чувствата заглушаваха разума ми и не можех да мисля трезво.

- Всяко преживяване е един урок. Ти ще разбереш по-късно. Храни гладния, а не сития. Това е достатъчно...

„Това е достатъчно.” - отекваха думите в мен.

Учителя се качи по стълбите обратно в стаята си. Отидох си замислена.

Минаха години. Продължавах да обичам и да страдам за Д. Бях негова духовна приятелка, „Моят талисман”, както той ме наричаше. Той не споделяше моите вярвания и моят начин на живот, но въпреки това с часове разговаряхме и винаги имаше какво да си кажем.

Често, когато разговарях с Учителя, той ме запитваше за Д. Тогава аз му разказвах подробно как той ме е погледнал, какво съм му казала и т.н. Учителя ме слушаше с внимание и понякога се смееше весело на наивните ми разкази. Това, че той ме питаше за Д. много ме радваше и аз споделях с него всичко преживяно.

През декември на 1944 година Учителя премина отвъд. Оттогава никой вече не ме питаше за Д. Минаха години и аз започнах да се моля на Учителя, да престана да мисля за Д. Бях разбрала, че той си има интимна приятелка. Получих помощта отгоре и престанах да виждам Д. И да мисля за него.

Две - три години по-късно го срещнах на улицата.

- Защо престана да ме обичаш? - попита ме той развълнуван.

- Това е достатъчно - отговорих тихо с думите, които Учителя ми беше казал преди доста години. Сбогувах се и всеки тръгна в противоположна посока. Противоположен бе и начинът на нашия живот."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЗА ОЧИТЕ МИ

По настояване на очен лекар започнах да нося очила от ІV клас с половин диоптър за късогледство и завърших гимназията с шест и половина диоптъра.

Когато дойдох в София на работа, имах възможност да посещавам редовно беседите и да разговарям с Учителя. Един ден реших да му заговоря за очите си. Тогава бях доста наивна и далеч нямах представа за истинския образ на един ученик.

-Моля Ви ,Учителю,кажете ми метод, как да излекувам очите си. Нали съм окултен ученик и трябва да се освободя от недъзите на болестите. Ще направя каквото ми кажете. С лекарска помощ стигнах до тук. Вас моля да ми помогнете – казах с пълна вяра и мълчах, за да чуя съвета на Учителя.

-Всяка болест има две причини – физиолигическа и психологическа. Сега аз ще ти обясня физиологическата причина за твоето късогледство. Представи си очната ябълка, ириса... и в дъното е жълтото петно. При късогледството лъчите се пречупват преди него- поразително ясно и внушително обясняваше Учителя.-Сега твоята задача е да продължи лъчите, които влизат в очите ти, за да достигнат до жълтото петно. Първо свали очилата и ще ги слагаш само когато си на театър или когато искаш да виждаш много надалеко.

-Аз съм толкова свикнала с тях, че на три крачки не бих могла да виждам познатите си-се опитах да възразя.

-Е,ще виждаш само тези, които са до тебе-весело ми каза той.-Второ,ще си определиш удобно за теб време сутрин, обед и вечер и без да те знае и вижда никой, за пет минути ще концентрираш мисълта си върху очите. Ще си представяш окото и мислено ще продължаваш лъчите до жълтото петно. Трето, на масата си ще сложиш зелен лист хартия и ще се стараеш да гледаш повече зелен цвят. Ще отбягваш крещящите цветове. И четвърто, всяка вечер по половин час ще ходиш на тъмно, без очила. Като казвам да ходиш,то значи да се движиш. Не е достатъчно да седиш в тъмно, а да се движиш в тъмно. Прави това и ще видиш резултатите!

-А каква е психологическата причина за късогледството ми?

Тук Учителя замълча и не ми отговори.

-Ти направи това,което ти казвам сега!

Свалих очилата. Трудно свикнах без тях, но все пак свикнах. Изпълних стриктно казаното от Учителя. Без да споделям с когото и да било, обикалях двора по половин час на тъмно. Скривах се на всевъзможни места по три пъти на ден и по пет минути съсредоточавах мисълта си върху очите, а в стаята ми преобладаваше зеления цвят.

Така се изминаха три години и половина. Когато слагах очила в театъра, виждах по-ясно, но очите ме заболяваха.

Отидох на преглед при проф.Пашев, при когото ходех години наред и според когото, късогледството ми не би могло да се намали, а обратно, за да не се увеличава, трябва да нося непрекъснато очила. За негова изненада сега късогледството ми бе намаляло с два и половина. Диоптъра.

-Е, природата понякога прави чудеса-каза професорът и ми даде рецепта за очила 4 диоптъра.

Аз бях щастлива, че опитът на Учителя беше по-ефикасен от лекарските наставления. Майка ми, която беше с мен, сдържано оправда моите ексцентрични упражнения. И като резултат от това, самата тя ми напомняше да не пропускам вечерните обиколки в тъмно, които до тогава считаше едва ли не за...глупост.

Похвалих се на Учителя.

-Да, понякога малките погрешки довеждат големи последствия и често големите последствия се лекуват с малки корекции-каза Учителя, без да подчертае какво голямо добро ми беше направил.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЩЕ ТИ ИЗПРАТИМ ПАЗАЧ

През лятната ваканция работех в детското игрище. Единствената ми отмора от работа беше да отивам вечер на Изгрева. Ето защо реших да спя там, в течение на цял месец. Намерих си палатка и търсех място да я поставя. Отнесох се до Учителя.

- Постави я, рекох, на мястото на брат Стефов.

- То е накрая, близо до гората... и не е ли страшно? - нерешително възразих, въпреки че не бях много страхлива.

- Е, ще ти пратим пазач - рече шеговито Учителя.

Нямаше друг избор и се съгласих. Мислех, че Учителя ще огради мястото със светли мисли и няма да ми се случи нищо лошо.

Още същият ден, неделя, двама братя опънаха палатката на показаното от Учителя място. Пред нея сковаха малка дървена масичка и малка пейка.

Никога не бях спала преди в такива условия и в бялата палатка ми се струваше, че плувам с ладия в морето на живота. Вечерникът играеше в дърветата и отвреме - навреме лекичко полюшваше платната на моята бяла „ладийка”. Беше чудно. Тишината на нощта и на близката гора успокояваше и отморяваше душата ми.

Първата нощ, преди да си легна, завързвах връзките на входа на палатката и изведнъж трепнах: точно отпред напреко беше легнало голямо куче, вълча порода. После ми стана смешно: как е намерило място да легне точно пред палатката?... Сигурно ме пази! На сутринта кучето го нямаше.

Бодро и отмерено отидох на работа.

Вечер бързах да се прибера в моята „ладийка”. Дълго стоях на пейката пред палатката и наблюдавах далечните звезди. Душата ми се поеше от тишината на нощта, в която можеше да се долови шепота на невидими същества.

Когато Вечерницата се преместваше доста на запад, влизах в палатката да спя. И, завързвайки връзките на входа, винаги виждах същото голямо куче, легнало напреко пред нея. Същото съвпадение толкова много нощи! Това съвсем не беше случайно! Сутринта кучето никъде не се виждаше.

И тъй през целия месец, в който спах в моята бяла „ладийка” всяка вечер кучето-пазач идваше и лягаше пред входа на палатката ми, а сутрин го нямаше.

Кой го изпращаше и как ставаше това чудно реално явление!

„Ще ти изпратим пазач.” - беше казал Учителя.

Този чуден наш Учител!...

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Уреди ли се въпросът?

Беше красива звездна вечер. Вечерях пред палатката си и излязох към полянката. Пред салона бе поставен големия далекоглед и Учителя с група братя и сестри наблюдаваха звездните светове.

Присъединих се към групата. Учителя обясняваше на кои планети кои същества живеят и какво е разстоянието между звездите - неща извънредно интересни, нови, нечути дотогава, но... много далечни.

Безгрижни хора! Разговарят се за живота на звездите, а аз не мога да се справя с живота на земята! - угрижена, така разговарях със себе си, защото след два дни беше падежът на полицата ми в заложната къща. Трябваше да платя 500 лева лихва, срещу 5 хиляди лева бях заложила всичкото бижу на майка ми и ако не внесях навреме лихвата, щеше да пропадне, както пропаднаха наскоро двете пишещи машини... Трябваха ми 500 лева. Това бе животът, а звездите... Далечни приказки, мислех в себе си.

„Учителю, кажи нещо реално! Кажи ми откъде да намеря 500 лева? Дай разрешение на всекидневните проблеми!”

И докато в моята глава се въртяха 500-те лева лихви, които трябваше да заплатя, другите слушаха с интерес обясненията за звездните светове.

Не дочаках края на звездните разговори, прибрах се и дълго не можах да заспя. Мислех си от кого мога да поискам пари. Сетих се за брат Стоименов. Той беше заможен, но аз не го познавах. Никога не бях говорила с него. Как тогава да му поискам пари? Поздравявахме се като съидейници, но не бяхме си чували гласовете. Как ще повярва, че ще му ги върна?... Кучето, моят пазач, изръмжа нещо насън и ме подсети, че трябва да заспивам. Беше вече твърде късно. Нощната тишина ме унесе. И с тези мисли заспах.

Сутринта набълзо се приготвих и тръгнах през гората за игрището, където ме чакаха децата. Преди да вляза в гората, покрай мене мина брат Стоименов, за когото предишната вечер се бях сетила. Отново ми мина мисълта да поискам от него на заем, но нямах кураж. Поздравих го и се разминахме. Същият ден вечерта, след работа, отидох в колониала на Изгрева да си купя нещо за вечеря. Сепнах се, когато видях и него там.

- Странно, това вече не е случайно - казах си. - Ако още веднъж го срещна, ще му поискам заем. Нали сме от едно Братство! - Убеждавах се мислено, а нямах и никакъв друг изход. Може би не беше случайно, че почнах да го срещам два пъти на ден, нещо, което досега не беше се случвало.

На следващата сутрин пътьом се отбих при брат Тихчев. И ето, че почти веднага след мен влезе и брат Стоименов. Тогава вече събрах целия си кураж и казах:

- Брат Стоименов, искам да поговоря нещо с Вас!

- Да, аз минавам през гората, може да си поговорим - отвърна той и тръгнахме.

В първия момент ми се искаше дърветата да сведат клони и да закрият лицето ми. Толкова се стеснявах.

- Е, сестра, казвайте какво има? - запита той.

Трябваше да се говори и започнах.

- Моят баща беше търговец-бижутер във Варна. Преди няколко години при една сделка с Англия загуби. Води дела, но... напразно. Всичко загубихме. Сега сме дошли в София при баба ми. Седем души сме на една заплата. Баща ми е отчаян и възрастен човек вече. Трудно живеем на една заплата. Често залагам неща в заложната къща с голяма лихва и после или успявам да ги върна, или пропадат. Сега съм заложила всичкото бижу на майка ми за 5000 лева и давам месечно по 500 лева лихва. Този месец не мога да внеса лихвата. Бихте ли ми заели 500 лева за известно време? Рискувам да загубя бижуто, да пропадне така, както пропаднаха и много други неща - на един дъх казах всичко и спрях.

- Добре, сестра, ще Ви заема. Кога е падежът? - Думите му прозвучаха спокойно, тихо.

- Падежът на полицата е днес.

- Тогава да се срещнем в 5 часа след обед? Къде е заложната къща?

- Можем да се срещнем на пл. „Св.Неделя”, пред часовника. Там наблизо е и заложната къща.

Вървяхме през гората. Върховете на дърветата се преплитаха и образуваха зелен свод над пътеката. За момент се огледах. Стори ми се, че вървим по друг път - изведнъж така ми бе просветнало, такъв товар падна от раменете ми! Скоро стигнахме до трамвайната спирка. Брат Стоименов се качи на трамвая, а аз продължих пеш към игрището.

След обед помолих колежката да ме замести през последните два часа при децата, за да бъда навреме на уреченото място. Брат Стоименов беше там. Отидохме заедно в заложната къща. Помолих за моята сметка.

Смутих се, когато видях,че брат Стоименов започна да брои много пари.

- Лихвата е само 500 лева - му прошепнах тихо.

- Защо да плащаш грешни пари? Ще платим всичко сега, а ти ще ми ги върнеш когато можеш и по колкото искаш.

Така той даде 5500 лева и взехме цялото заложено златно бижу на майка ми.

Това ме смая. Такъв жест! И то от непознат човек... чудно!... Невероятно! Не можех да намеря думи да му се отблагодаря. Дълго настоявах предметите да останат у него, докато му издължа сумата. Едва го склоних да ги вземе. Всеки месец му носех известна част от сумата, докато изплатих всичко и занесох у дома на майка ми златните й спомени от татко.

Така, по Божия път се уреди този въпрос.

А ето най-интересното от случилото се.

Два дни след благополучното уреждане на въпроса група, начело с Учителя, тръгваше за Рила. През цялата нощ лампите пред салона светеха. До късно кръстосваха братя и сестри, стягаха денкове и палатки, мереха и сортираха багажа. Групата, която тръгваше с Учителя, винаги беше най-голяма.

В зори, към 3 часа, целият Изгрев беше на крак. Едни тръгваха, други изпращаха. Учителя загаси лампата на горницата и цял сияещ, в светли дрехи, с бяла панамена шапка и с бастун в ръка, слезе по стълбите и се спря на площадката пред салона.

Всички тържествено запяхме „Братство единство...”

С радостен трепет изпращачите един по един му целувахме ръка. Дойде и моя ред.

- Уреди ли се въпросът? - прошепна ми засмян Учителя.

- Да, Учителю, много Ви благодаря!

Поех десницата му с двете си ръце и с гореща благодарност я целунах.

Това стана незабелязано от никого.

Но аз разбрах, че този, който говореше за звездите на небето, мислеше същевременно и за душите на Земята."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Той работеше и през нощта

Зимна нощ

Студът свободно нахлуваше през процепите на дървените стени на стаичката. Печката не гореше. От студ не можех да заспя. Когато стрелките показваха 2 часа след полунощ, реших да отида в салона на топло. Това правех често, когато преспивах на Изгрева срещу беседа.

За няколко минути се приготвих и тръгнах. На пръсти преминах преметената пред салона площадка и влязох вътре... Разпалената печка ме посрещна радушно и аз седнах съвсем близо до нея. Стоплих се, поотпуснах се и започнах да мисля. Винаги, когато идвам насам нощем, всички лампи на полилея на Учителя светят. На светло ли спи или?...

В този момент нещо тропна горе в стаята му, която беше точно над салона.

- На каква ли силна синя светлина спи! Защо ли не си оставя само нощната лампа? - продължавах да разсъждавам аз.

В този момент повторно, по съвсем същия начин, горе в стаята на Учителя се тропна.

- Навярно е станал да сложи дърва в печката - продължавах да разсъждавам. Но ето, че за голямо мое учудване, за трети път се тропна по съвсем същия начин, както предишните два пъти.

Стреснах се, престанах да мисля и се огледах наоколо.

Салонът беше тъмен, проблясваха само светлинки от горещата печка. От време на време се чуваха леки стъпки и едва чуто прелистване на книга.

Разбрах, че не случайно светеха десетте крушки на полилея му. Учителя работеше и през нощта.

Когато приемаш услуга, внимавай

Учителя и цялото Братство летуваха край Рилските езера на палатки. Този път успях да се откъсна за десетина дни от детското игрище. Без много приготовления, качих се с раницата на камиона с провизии и се озовах в лагера. Всички ме посрещнаха с радост.

Сестра К. мило ме попита дали имам палатка и като разбра, че нямам, ми каза:

- Аз съм сама в моята палатка. Тя е доста голяма и двете ще се чувстваме удобно в нея. Заповядай!

Тя ми приготви меко, топло легло и се грижеше за мене като майка. Всяка вечер пиехме ароматичен чай от мащерка. Накратко, чувствах се добре при нея и единствената ми грижа, която ми оставаше, бе да дишам чистия въздух и да събирам сили за през цялата година.

Сутрин се изкачвахме на върха. Слушахме Словото на Учителя. Посрещахме чудни изгреви, красиви като небесни сказания, играехме Паневритмия, пеехме и ходехме по върховете. Вечер край лагерния огън с Учителя бе неизказано красиво. За града и грижите престанах да мисля. На такава височина човек се откъсва напълно от всекидневието и си почива. Учителя знаеше къде да ни води.

Но с мен започна да става нещо странно. След два - три дни ме застяга една мъка. Без болка, без причина започнах да се чувствам много нещастна. Тази мъка постепенно се изрази в желание да се хвърля от някоя скала. Налегна ме безсмислие и апатия към всичко. Започнах да избягвам другите. Плачех непрекъснато насаме и избирах скалата, от която да се хвърля. След няколко дни напълно бях решила да сторя това. Изчаквах момента и само една мисъл ме спираше: какво ще кажат хората?... И още едно петно за Братството. Ще пишат вестниците... тази мисъл ме спираше.

Беше на осмия ден. Като слизахме от върха след беседа, Учителя, минавайки край мен, някак си по-особено ме погледна. Не ми каза нищо.

След обяд дълго плаках зад една канара край езерото и намислих да отида при Учителя. И тъй, както бях с подути от плач очи и още неизсъхнали сълзи, минах по брега на езерото и стигнах до палатката на Учителя. Той разговаряше с една сестра, а един брат чакаше реда си по-настрана. Скрита застанах да чакам и аз. Сълзите ми се ронеха безспирно. Езерните води блестяха в позлата. Пъстърви подскачаха над водата и със силен плясък се гмуркаха отново във весела игра. А аз плачех и чаках.

Дойде и моят ред. Целунах ръка на Учителя и задавена от сълзи, едвам му продумах:

- Учителю, искам да умра, да се хвърля от някоя скала. - Сълзите съвсем ме задавиха и млъкнах.

- Защо?... Не плачи! - кротко ми каза той.

Като видя, че се стеснявам да не ме виждат другите, че плача така горчиво, ми каза:

- Ела, седни тук.

Посочи ми едно столче в палатката. Сам той седна пред масичката вътре и започна да чете мълчаливо от Бибилията.

Той четеше, а аз плачех.

Не зная колко време продължи това. По едно време сълзите ми престанаха. В мен се проясни и като през чист прозорец погледнах Учителя. Той продължаваше да чете. Аз стоях успокоена в тишината на неговата палатка. Когато престана да чете, погледна ме и рече:

- Слушай какво ще ти кажа: Когато приемаш услуга, внимавай! Сестрата, в чиято палатка пребиваваш, е имала дъщеря. Тя се е самоубила. Нейната мъка и страдание са преминали в тебе. Тя се е обесила. И затова ти страдаш. Иди си с мир: тя повече няма да те безпокои - каза той и затвори Библията.

Какво точно чете, не зная, но почувствах лекота и ни помен от мъката и желанието да се хвърля от скалата.

На сестра К. не казах нищо. Тя забеляза, последните дни пак бях весела и радостна и се радваше с мен.

През тези последни два дни бързах да наваксам за изгубените осем. Черпех с пълни шепи от рилската благодат и славех Бога."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Ангелският хор

Една бяла нощ през февруари.

Както всякога срещу беседа, бях още от вечерта на Изгрева. Северният вятър хлопаше по стъклата на дървената къщичка. Когато студът съвсем се усили, скочих от леглото, облякох се за секунди и излязох. Снегът скърцаше под стъпките ни. Извих по пътеката зад Недкови и чух, че в салона се пее. Помислих, че съм закъсняла и ускорих крачките си.

Но ето, че салонът беше празен и тъмен. Горе, в стаята на Учителя, беше светло и около балкона му се носеше чудна музика. Прекрасна песен от нежни ангелски гласове... неописуема хармония от стотици гласове ...

Слушах в захлас няколко минути, без покана и без позволение. Ангелски хор около стаята на Учителя! Каква нощ!

Влязох в салона и седнах до печката. Оттук не чувах нищо, но в съзнанието ми продължи да звучи Ангелският хор около балкона на Учителя.

Минаха години.

Летувах на Рилските езера. Един следобед отидох на разходка към вътрешния Близнак. Около това езеро имаше чудна тишина и тайнственост. Седнах на една скала точно срещу „Олтаря”, най-вътрешната страна на езерото. Там, около снежната преспа, вкаменели духове мълчаливо се молеха. Те се оглеждаха в бистрите езерни води и търпеливо чакаха деня на своето ново раждане. Лек ветрец нежно галеше водната повърхност и малки къдрави вълни миеха брега с песни и благодарност.

Сред тази тайнствена и величествена тишина човек вижда себе си само като душа и неволно започва да благодари на Всевишния. Душата слуша гласа на безмълвието и в размишление лети между Земята и Небето.

И през тези свещени минути там горе, пред „Олтаря”, където белотата на снега и твърдостта на скалите бяха в непрекъсната молитва, там отново прозвучаха ангелските гласове на същия хор, който бях чула през оная нощ около балкона на Учителя.

Изправих се. Слушах и благодарих за благоволението на Небето да повдигне пред мен мъничко края на завесата към невидимия свят.

Там, край това езеро, Близнакът, за втори път чух Ангелския хор... и никога вече."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Той виждаше и надалече

Скоро след революцията в Русия, през 1923 година, един ентусиазиран младеж беше успял да отиде в новата Съветска страна през Германия. През първите две години той бил в контакт със семейството си, но скоро след това изведнъж престанал да пише.

Цели 20 години неговите близки не знаеха нищо за него. Нито чрез хора, нито чрез легация можаха да разберат жив ли е поне.

Един ден срещнах по-възрастния му брат. Той бе твърде загрижен. Считаше, че брат му не е между живите.

- Николай, ще отида горе на Изгрева и ще попитам Учителя за Васил. Може би все пак е жив!

Бяха изминали много години откак познавах Учителя и вярвах в неговите големи възможности. Беше ми чудно и непонятно, но фактите потвърждаваха силите му и при всяка трудност се обръщах към него. За мен той бе фар в бурното море на живота. Учителя винаги намираше светли и обнадеждаващи думи. Знаех, че и сега той ще намери начин да смекчи болката на това семейство.

- Питай го - отвърна Николай - но сега е 1943 година, а Васил замина за Съветския съюз през 1923 година. Цели двадесет години. Ако бе жив, щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него, той бе любимото й дете... Питай! - завърши той, опитвайки да скрие от мен отронените сълзи.

Следната вечер бе пред утринна беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Зачаках и аз. Когато дойде моят ред, аз го помолих да ми отдели няколко минутки. Знаех, че той винаги вечеряше преди залез слънце и се чувствах неудобно, задето го задържам.

- Извинете ме, моля, но идвам по един важен въпрос.

- Влез!

Казах му накратко причината за моето посещение. Той ме изслуша много внимателно. После затвори очи. Аз седнах с благоговение на стола. След няколко минути той отвори очи и каза с тих, спокоен глас:

- Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години, да не се безпокоят.

Преглътнах дъха си. Благодарих му и на следния ден казах невероятната истина на загриженото семейство. Майката, братът и двете сестри на Васил приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда покълна в тях.

Две години по-късно, през 1945 година, Васил се завърна при своето семейство.

Възможностите на Учителя да вижда през разстояние бяха неограничени. Други мои съученици разказват многобройни преживявания, при някои от които той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствия в много тежки и опасни моменти в живота им.

И тъй, нашият Учител продължава да ни помага."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

НОВИЯТ ЧОВЕК

По онова време пишех втората част от сборника си „Игри и песни за децата”.Имах желание да включа някои от упражненията или песните на Учителя, но се чувствах задължена да поискам позволението му за това. И така, отидох на Изгрева. Пред приемната му имаше приятели. Дойде и моят знак.

-Учителю,ще разрешите ли да включа някои от упражненията Ви в моя сборник или на някои от песните Ви да сложа движения?

-Кога ще се печата книгата?-беше първият му въпрос

-По всяка вероятност след един месец

-Ще ти дам специални упражнения.

След тези думи той затвори очите си за няколко минути. Наблюдавах учудена:какво става? Мислеше ли Учителя или бе задрямал уморен? Не можех да разбера, стоях без да мърдам. След малко той ме погледна, стана от стола си и каза:

-Пиши!

И самият той започна да прави ритмични, плавни упражнения, като обясняваше:

-Всяко движение е привличане на сили. Ако движенията се извършват правилно, с необходимия ритъм, те ще развият много добродетели у децата. Това е за щедрост...движенията ще привлекат известни Същества на Светлината...на Любовта...на Милосърдието...Вярата...

По този начин Учителя ми демонстрира девет упражнения. Аз ги записах. След това поиска да ги изиграя и едновременно да чета написаното. Благодърих му, казвайки , че те са лесни и приятни.

-А какво име да сложа за техен автор-Беинса Дуно или само Учителя?

-Първо ги опитай с децата. Виж дали ще ги харесат и как ще ги играят. Въпросът за авторството не е важен, няма нужда да пишеш автор. Източникът е един. Ако хората достигнат този Източник, винаги ще пият чиста вода.Движение и ритъм-това е хармония на сили! Ритмичните движения при акомпанимент на музика могат да извършат чудеса!

„Когато природата се подновява,

Птичките пеят.

Когато светът се пресъздава-ангелите пеят”.

Това е от най-старата Книга в света. Всяка добродетел има своя линия на движение. Може да се проведат наблюдения, за да се види влиянието на различните движения за приемане и предаване на известни физически и психически енергии. Всички страни на човешкото тяло са свързани с психически процеси. Някои ключови формули, произнесени правилно и придрежени от музика и движения, могат да имат огромно значение. Когато човек съзнателно движи ръцете и краката си, той превежда към себе си повече кръв и енергия, а енергията е сила! Но това е теория. Ти започни да правиш с децата тези девет упражнения.

На следната сутрин показах упражненията на децата. Те много ги харесаха и оттогава всяка сутрин започвахме нашите занимания с тезе девет упражнения, които наричахме „Ведрина”. Имаше две курсистки и те правеха упражнения с децата. За моя приятна изненада след няколко дни едната ми се похвали, че имала непрекъснати невралгични заболявания, но откакто прави тези упражнения, главата не я боли повече.

За успеха съобщих на Учителя. Той само се усмихна и каза:

-Новият човек ще се развива по пътя на ритъма и музиката. Едно движение може да съгражда или да руши. Нужни са знания и светлина.

След няколко месеца, когато бе публикувана част от втората книга на „Игри и песни за децата”, имаше един раздел:”Девет ритмични упражнения за най-малките”.

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЕДИН ОБЕД

Това се случи през моите седем гладни години.

На Изгрева още нямаше стол.

Седях в синята си дървена къщичка по обяд.Бях гладна, нямаше какво да ям и си мислех:ако действително Учителя вижда през пространството, може ли да види, че съм гладна, че нямам нищо за ядене?...и още какви ли не мисли се рееха в главата ми. Накрая дойдох до заключение, че е глупаво да вярвам, че Учителя ще ме види и чуе през пространството. Сигурно той се занимава с големи и важни работи/въпроси/.Не е много важно, че някаква си Милка е гладна и няма какво да яде.

На вратата се почука:

-Хайде, тръгвай у дома на обяд!-чух басовия глас на брат Еп., който отвори вратата и повтори поканата си.

-А,няма нужда-стеснително и недоумяваща отвърнах аз.

Ами ако Учителя все пак ме е чул, сепнато помислих и скочих от мястото си.

Пътят на брат Еп.беше покрай моята къщичка. Бях приятелка с дъщеря му, но това, да дойде да ме покани така специално на обяд, нивга не беше се случвало.

-Хайде , тръгвай, че хазяйката е наготвила вкусно ядене- настояваше и ме изчакваше да тръгна с него.

Все още объркана, отидох у брат Еп. и сладко се нахраних.

Кой ли го беше изпратил да ме покани на обяд?

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Храненето е математическа задача

Храната на Учителя беше растителна, прясна, семпла. Той обядваше в братския стол, а закусваше и вечеряше в стаята си. В разстояние на 25-30 години имах възможност да наблюдавам как той, предимно сам, приготовляваше своята закуска и вечеря – супа от „картошки”, както ги наричаше, чай или плодове. Хранеше се бавно, с разположение.

Един ден бързах към Изгрева да покажа на Учителя моята нова книга „Игри и песни за деца.” Наближаваше залез слънце и той ме прие горе в своята стая, където белеше картофи. Разказах му подробности по отпечатването на книгата. Той се радваше на успеха ми.

На вратата се почука. Една сестра му подаде чиния с крем-карамел. Разтревожена му говореше нещо. Учителя отговаряше тихо, а тя молеше настоятелно.

След като жената си отиде, Учителя постави крем-карамела на етажерката и продължи да бели картофи. Хвърлих апетитен поглед към крем-карамела и другите питателни яденета на етажерката и запитах:

- Учителю, защо не си вечеряте с крем-карамела. Той е тъй хубав.

- Виж да ти кажа. Тази сестра иска да й услужа нещо. Ако ям от крема, аз се свързвам и задължавам, а тя в случая не е права. Всяка храна предава, както своята енергия, така и своите връзки. Не всяка приятна храна е полезна. Храненето е важен процес, при който трябва да се внимава. Ти обичаш ли крем-карамел? - весело ме попита той и като отряза едно голямо парче, поля го обилно със сиропа и ми го подаде.

Малко засрамена благодарих и го изядох с удоволствие. А Учителя вечеря картофена супа, която сам си бе приготвил.

- Подбирай чиста и прясна храна - продължи той наставленията си за храненето. Пий вода от чист извор, меси хляб от прясно жито и приемай узрели и пресни плодове само от добри хора. Храненето трансформира състоянието на човека в положителни или отрицателни енергии. Дай от храната си на гладния и ти ще се наситиш дори с малко от нея. Храненето е математическа задача, която трябва правилно да бъде решена. Ако един човек разрешава правилно въпроса за своята храна и своя сън, това показва, че той е достигнал до известна хармония между своите мисли и чувства. Щом е постигнал това, той е готов да разрешава всички останали въпроси. Свежест и бодрост са нужни на човешката мисъл. А един от важните фактори за мисълта е храненето.

Така ми говори Учителя в онази далечна вечер, когато вечеряхме заедно.

Спомням си, веднъж занесох на Учителя хубави праскови. Както обикновено, подадох кесията с думите:

- Учителю, Слънцето Ви изпраща своите поздрави.

Той се усмихна, благодари и погледна плодовете. Те бяха толкова красиви, че всички се загледаха в тях. Той подаде една праскова на сестрата, която стоеше най-близко до него, след това подаде втората на един брат, третата - на следващия и т.н. Раздаде всички праскови и за себе си задържа само една. Тогава ме погледна, усмихна се и каза:

- Сега за мен остана най-много и най-хубавото.

Спомних си за думите му: нахрани гладния и малкото, което ти остава, ще бъде предостатъчно да те насити.

Учителя винаги прилагаше онова, на което ни учеше и всякога във всичко беше внимателен и последователен."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЕДИН СВЕЩEН ЧАС

Това се случи по времето на моето духовно детство – през 1938 година. Почуках на вратата на приемната.След доста дълго чакане Учителя ми отвори. Без да каже нито дума, разбрах, че мога да вляза. Докато събувах обувките си в преддверието, той влезе в стаята, седна край масата и заговори:

-Животът е най-силният стремеж на човешката душа. Животът е целта, познанията-методът за постигане на тази цел, а Бог е средата, условията, от които могат да се черпят сили. Всяко живо същество има нужда от среда и условия, в които да расте и да се развива. Средата на човешката душа е Бог. Умът и сърцето са подготвителна среда, чрез която душата приема живота. Душата е потопета във Всемирното, Божествено Съзнание. Първото необходимо нещо за човека е да се научи да обича Бога и тази Любов ще го свърже с Него и ще го направи щастлив. Не търсете отговорности за неща, които се случват в света, а се поучавайте и придобивайте знания. Не е достатъчно да знаете за новия живот, необходимо е до го живеете. И ако човек за една година реши да възприема и праща положителни мисли, той ще може да върши чудеса. Направете опит само за една година да калявате волята си:винаги, когато ви нападнат лоши мисли, заместете ги с положителни. Не ще има препятствие, което да устои на вашата воля.

За да може да расте и да се развива правилно, душата има нужда от вътрешна духовна храна, която й се дава само чрез молитва. Благородството на човешката душа зависи от неговите мисли за Бога. Мислете за Бога като за есенция, която протича през вас. Извън Бога нищо не съществува.

Няма по-велико нещо в човешкия живот от молитвата. Тя е общение с Бога, с Първопричината. Чрез молитвата ставаме инстроменти на по-висши сили, които поддържат целия човешки род. Ароматът на цветята е тяхната молитва. И когато се молите, оставете настрана личните си работи и интереси и мислете само за Бога. Ако искате молитвата ви да бъде приета,тя трябва да бъде отправена изключително само към Бога.

Докато Учителя говореше така, лицето му светеше и гласът му се лееше като жива вода. Никога не бих почувствала силата на неговото Слово така, както в онези минути. В стаята се носеше ухание на цветя и се чувстваше странно присъствие. Слушах със затаен дъх и записвах без да зная какво и защо записвам.

Учителя постави на масата едно кожено куфарче, разтвори го и започна да ми показва уредите и чертежите на своите френологически изследвания на българския народ през 1900 година. По начина, по който разгръщаше и оправяше всеки чертеж и ми разказваше как е ходил от град на град, разбрах, че тази работа му беше много скъпа.

-Учителю,защо не популяризирате това свое дело? Това са толкова ценни данни!

-Аз извърших задачата си към българския народ. Едно трябва да се знае:всяка идея, колкото малка или велика да е тя, има определено време на своето развитие. За да се популяризира една теория, трябва да има хора, готови да я приложат. Хората са още деца. Няма още кой да слуша и като слуша, да разбира. Не бива да се бърза. Нищо не се губи. Всичко чака своето време. Хората ще огладнеят и ще потърсят духовна храна. Ще дойде време, когато човечеството ще потърси Словото и тогава неразбраното ще стане разбрано. Всяка теория чака своето време. За Бога няма време и пространство, има само непреривен Живот-реалност, която съгражда и възлиза.

Почувствах, че сам Бог говореше чрез устата на Учителя и този свещен час е за онези, които имат уши да слушат.

Когато престана да говори, за миг Учителя затвори очите си. След това стана и погледите ни се срещнаха. Никой не произнесе нито дума. Целунах му ръка и с благоговение излязох.

Сложих бележника си в чентата и тръгнах към града с чувство, че идвам от някакъв друг свят.

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Моето пиано

Преди преселването ни от Варна в София, между многото неща, продадохме и пианото. В столицата от време на време свирех на пианата на мои приятелки и лелеех надеждата, че един ден ще имам пак мое собствено.

Минаха години. Бях млада и работех с ентусиазъм. Издадох ръководство за детски учителки, брат ми и сестра ми завършиха училище, взеха хляба в ръцете си и аз можех да скътам пари за едно пиано. Това бе по времето, когато изселваха евреите. Те масово продаваха своите вещи на безценица.

- Изплакано пиано не ти трябва да взимаш - ми каза Учителя.

Случи се така, че в една търговска къща лесно намерих хубаво пиано и първата ми мисъл беше да попитам Учителя, да го взема ли и къде да го поставя. Последният въпрос беше много важен, защото по това време самата аз живеех в една малка къщичка при една сестра на Изгрева, а работех в центъра на града в една опитна детска градина, където често идваха гости и изнасяхме показателни лекции. Родителите ми пък живееха на другия край на града, а аз бях в преговори за наемане на една къща за цялото семейство, близо до детската градина, където работех. Ето защо се обърнах към Учителя. Той недвусмелено ми отговори:

- Рекох, занеси го при майка си.

- Но, Учителю, скоро ще наема една къща, близо до училището, не е ли най-добре временно да го оставя там? - И започнах най-подробно да му обяснявам квартирното си положение.

- Рекох, занеси го в дома на майка си - повтори той тихо.

- Но, Учителю, искам да работя повече с музика при децата, не е ли по-добре да го поставя в училището? - продължавах да настоявам.

- При майка си го занеси - потрети той спокойно.

- При майка ми, но аз почти не стоя в къщи и кой ще свири там на него? - Упорствах и обяснявах аз в своето невежество.

- Много е далеко, Учителю, а аз искам да вложа повече музика с децата - настоявах на своето, без да си давам сметка, че напразно го питам, щом имам вече установено мнение по въпроса.

- Е, може и в училището - снизходително каза Учителя, без да повиши тон.

И спокойна, че съм питала Учителя и един вид с негово съгласие, пренесох пианото в училището.

Това беше през есента на 1942 година."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

ЧУДНО КАТО СЪН

Към един часа към полунощ превъртях ключа на дървената стаичка и тръгнах по пътеката към салона. След няколко минути синята светлина от стаята на Учителя ясно открояваше преметените от вечерта снежни пътеки около салона.

Както през много други нощи влязох тихичко и седнах край горящата печка. Имаше време до беседата и аз бих могла да подремя малко.Червени пламъчета изскачаха из дупчиците на вратата на печката. Те пръскаха игриви светлинки по столовете в тъмния салон и като невидими същества тайнствено говореха в нощта.

Беше ми топло и приятно, но след няколко минути, а може би и час, не зная точно, стана и чудо. Вратата на салона се отвори и Учителя, с цигулка в ръка, премина между двата реда столове и се качи на подиума. Той запали лампата, седна пред пианото и настрои цигулката си. Стреснах се при мисълта, че ще ме види и мигновено клекнах зад печката.

Той започна да свири на цигулката. Свиреше чудно, прекрасно, неземно. Всеки тон звучеше живо, сочно, магически. Гледах, слушах и не вярвах на ушите си. Извадих една топлийка от ревера си и убодох пръста си. Заболя ме. Не сънувах:цялото това чудо беше реалност, чудна като сън. Накрая Учителя взе няколко акорда на пианото, затвори го, загаси светлината и излезе.

През това време, клекнала, обикалях около печката, за да не ме види и за мое спокойствие този, който виждаше през разстояния, се направи, че не ме вижда.

Когато вратата се затвори и останах сама, седнах отново на стола. Чудните тонове на неговата цигулка продължаваха да звучат и вълнуват душата ми. Не задрямах до сутринта.

На беседата Учителя дойде с цигулка в ръка и ни говори за музиката, за магията на тоновете, за техните цветове.

Учителя говори и свири тази сутрин прекрасно, но онова, което чух и видях през нощта, остана в съзнанието ми чудно като сън!

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя правеше ли чудеса?

Слънчев летен ден. Цветята пред салона бяха приятен фон на белите маси. През лятото обедите се сервираха в градината. В далечните дни братския стол се посещаваше по-малко и човек можеше да седне на средната маса, където сядаше Учителя.

Именно в такъв един ден седнах на средната маса, точно срещу Учителя. Дежурните сестри сервираха супата и всички мълчаливо ядяхме. Това бе един рядък случай за мен. Гледах Учителя как се храни и си мислех: „Яде като всеки един от нас, но не е обикновен човек. Може би да знае да прави и чудеса, ако пожелае.” И в съзнанието ми изплува легендата за Христа и жената, чиито яйца се боядисали червени в престилката й и нахранването на 5000 души с пет хляба и 25 рибки, и т.н.

Няколко минути след това Учителя ми подаде своята чиния, в която бе останало малко супа. Поех я и слава Богу, съобразих бързо, че трябва да довърша супата. Сестрите наоколо ме погледнаха завистливо. Докато ядях супата от неговата чиния, в устата ми попадна и едно мъничко топче. Задържах топчето между зъбите и после, незабелязано от никого, го извадих и скрих в носната си кърпичка. След супата ни се сервира ядене и десерт. След това пяхме и разговаряхме, както обикновено.

Когато обядът завърши, Учителя се качи в стаята си, а всички се разпръснахме по своята работа. Вървейки надолу по пътя към града, огледах се да видя дали няма никой наблизо и отворих кърпичката: топчето бе кафеникаво и голямо колкото лешник. Не можах да разбера какво бе точно, но в къщи го завих в чиста бяла хартия и го скътах в тайното си чекмедже. Отвреме навреме отключвах чекмеджето и радостно гледах малкото кафяво топче. Оказа се, че то бе от счупената чиния на Учителя. Имах го като талисман.

Един ден останах неприятно изненадана, когато отключих чекмеджето и видях бялата хартия празна. Никой нямаше ключ от тайното ми чекмедже. Как бе възможно топчето ми да изчезне!

Веднъж говорих с Учителя в приемната му. Случайно погледът ми падна върху едно малко кафеникаво топче върху масата му. Погледнах Учителя. И той ме погледна. Мислено го попитах: „Това същото топче ли е?”

Няколко минути минаха в мълчание. След малко с мек глас той ми каза:

- Всяко време носи и своите чудеса. Не ти са нужни сега чудесата. Ти се научи да живееш правилно. Да съществуваш е едно, а да живееш съзнателно е друго. Новото учение, което ви нося, се заключава в преустройството на сегашната човешка форма и на нейните удове: лице, нос, уши, чело, устни и т.н.

Дни наред мислих върху тези думи на Учителя."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

"Учителя лекуваше по чуден начин

Разказваха за множество случаи, при които Учителя бе излекувал разни лица. Един брат, С. Л. П., бил болен от тропическа малария. Учителя, като научил за това, му изпратил чаша вода и след като я изпил на малки глътки, оздравял.

Една сестра ми разправи следния случай. Нейната приятелка, също ученичка на Учителя, сериозно се разболяла. Изпратили я на Изгрева да попита Учителя какво да стори, за да оздравее. „Кажи й да вярва в доброто.” Тя почакала още малко, да чуе нещо по-реално. Тогава Учителя добавил: „Реални са само фактите.” и влязъл в градината.

Тя се завърнала при жената и предала думите на Учителя. Но чудното било, че докато тя още говорела с Учителя, болната й приятелка вече почувствала някакво подобрение. Един ден по-късно вече била съвсем добре и лично отишла да благодари на Учителя.

Подобни случаи са добре известни и се разказват от мнозина, но аз съм от онези, които предпочитат лично видяните факти.

Учителя ме бе научил да се сприятелявам с вятъра и студа и малките ми постижения в това отношение ме предпазваха от простуда. Все пак случваше се от време на време да се разболявам. Веднъж имах остро заболяване на сливиците. Вместо да отида на лекар, отидох на Изгрева и се разхождах пред салона, очаквайки завръщането на Учителя. Той дойде откъм поляната. Отидох при него и му казах защо съм дошла. Той се спря, погледна ме и каза:

- Ще ти мине. Пий топла вода и си масажирай врата. Когато излизаш, носи шалче. Това е всичко.

Благодарих му и тръгнах обратно за града. Още по пътя се почувствах по-добре. Вечерта изпих няколко чаши топла вода, масажирах малко врата си и на сутринта бях съвсем здрава.

Този факт, излекуването на острата ми ангина само за една вечер, учуди моето семейство, което беше започнало да настоява за лекар.

Учителя лекуваше по чуден начин."

Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя"

Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×