Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Психотерапия и учението на Учителя Петър Дънов


Recommended Posts

"А кой държи правата" - това е въпрос повече на вяра, ти си имаш изграден светоглед, аз си имам изграден светоглед и т.н., и затова като гледам развитието на темата може и да е безсмислено, но все пак...Може да има само една истина по въпроса, това е. Точно за това става дума и това казва Божидар. Няма такова нещо като повече от едно верни мнения за основни принципи като морал, а и като цяло. В този смисъл хората сме много 'дребни' и тепърва ще растем и ще се развиваме в това отношение - търсенето на истината. Казваш "тоталитаризъм" - ами и така ако искаш да го наречи - просто има едни Закони, които са вечни и неизменни, и които действат над всички и навсякъде; зад привидния хаос всъщност се крие един перфектно подреден космос. Извинявам се за излизането от темата и дано някой да може да го обясни по-добре:)

Линк към коментар
Share on other sites

  • Отговори 149
  • Created
  • Last Reply

Top Posters In This Topic

Аз мисля, че е точно по темата всъщност. Тази притча, само потвърждава моята гледна точка, за което ви благодаря.Отричането от реалността и влизането в друга, фантазна реалност, е много показателно. Именно това избягва да прави психотерапията. Тя не отрича реалността, а я приема с всичките и несъвършенства, които са и присъщи. Това отричане на реалността, такава каквато е, в своята крайна форма, се проявява в психичната болест. До колкото разбрах сте лекар, предполагам психиатър и сте по-запознат от мен за психичната болест.

Може ли да уточните какво точно вие разбирате под истинска и фантазна реалност - вашето лично мнение за реалността. Аз не съм лекар, но професията и специалността ми са изцяло в сферата на субективността. Можем ли според вас, да имаме обективно понятие за реалност?

Линк към коментар
Share on other sites

"Можем ли според вас, да имаме обективно понятие за реалност?"

Не, не можем. Именно това с много трудности се опитвам да вметна. Реалността е в очите на възприемащият я. И за това се чудех, как възприемането на тази реалност от "очите" на един човек може да се прехвърли в очите на друг човек, след като всеки има уникално-субективна представа за реалността. Много лесно - създава се фантазна реалност, в която липсва рационалното. Така не е нужно нищо да се доказва, а просто да се следва. Или си вън от нея, или вътре. Ако си вътре се съобразяваш с "космическите закони" и други "единствени истини". Т.е. аз се отказвам от способността си да възприемам различно от другите реалността и настройвам "струните си" по "великата истина". Ами това е обезличаващо. Това ли е учението? Вече се загрижих сериозно. Аз внасяйки различие бях "изгонен" от "тук", преди няколко поста. Ето я и самата динамика в комуникацията, която отново повтаря мнението ми.

"Може да има само една истина по въпроса, това е" - да де, ама кой го казва това? Как така някой, ще има правото да отнема моята истина, или на някой друг, и да ми казва, че тя не е истина. За това питам, по какви критерии се определя тази една истина?

"...вашето лично мнение за реалността"

"Реалност е всичко, което е, или може да бъде възприето от сетивата, достъпно / разбираемо за науката, философията и различните типове анализ." - укипедия.

Всичко извън това е фантазна, или ако ползваме психотерапевтичната терминология, добавъчна реалност. Когато едно дете например се страхува от тъмного и си представи че майка му е в съседната стая, то се успокоява. И в единия и в другия случай външната реалност си остава една и съща, но създавайки тази добавъчна реалност, детето променя своето вътрешно възприятие на реалността и се спасява от страха. Но това не е рационалното в реалността, а фантазното. Рационалното е, че майка му я няма. Но това спасение е на база създаване на фантазна реалност. Дано съм бил ясен в изказа.

Редактирано от t.todorov
Линк към коментар
Share on other sites

Бях написал много, но наистина твоят проблем си е твой! Не го представяй за наш :) Все някога ще разбереш това :)

Редактирано от БожидарЗим
Линк към коментар
Share on other sites

... В процеса на психотерапия клиента се "връща" там, където тези липси са създадени и от ролята си на вече възрастен човек първо придобива яснота за тези липси и второ ги запълва по нов начин, но запълва първоначалната липса, т.е. опитва да интегрира липсващият образ, дали на Бащата или Майката няма значение. Ние използваме неговият личен опит и преживявания в този процес. Така той няма нужда в последствие да проектира тези образи и да зависи от тази проекция за да се чувства пълноценен. В ученията се случва точно обратното - човек не се връща към първоизточника на своята липса, а просто я замества, със своята проекция, която прави. Но само първия вариант може да се нарече психотерапия, защото клиента преработва проблематиката си, докато при втория, той я измества, макар и това изместване да му помага да функционира. Искам да кажа, че аз не виждам нищо лошо, някой да вярва в Бог, или учението на г-н Дънов, както и каквото и да е учение, което проповядва социални добродетели. Но това е компенсация на проблематиката, а психотерапията се стреми към разрешаване на проблематиката. ...

Това разграничаване ми звучи доста предубедено. Как човек ще възприеме едно учение, какво търси и намира в него, е строго индивидуално. Що се отнася до учението на Петър Дънов, то е насочено преди всичко в стимулиране на човешката индивидуалност. Индивидуалността е носител на всички споменати добродетели и реално ги прилага. Особено голямо внимание се обръща на необходимостта от прилагане, т.е. на индивидуални усилия от страна на човек да трансформира себе си съгласно един по-висок идеал. Сега, възможно е да има последователи на Петър Дънов, които предпочитат да си говорят за духовност, вместо реално да се стремят да водят един по-чист и разумен живот, но това вече е индивидуалната човешка интерпретация на учението, а не самото учение. Наистина при психотерапията контакта между психотерапевта и човека е пряк и индивидуален, но и при психотерапевта обикновено отиват хора с ярко-изразени проблеми, докато едно духовно учение може да следва всеки, стига да споделя идеите, които учението застъпва. По-горе в текста подчертах фразата: „но това е компенсация на проблематиката“. Какво разбираш под „проблематика“? Задължително ли е наличието на тази проблематика? Ако „да“, трябва ли всички тези хора да тръгнат по психотерапевти?

Линк към коментар
Share on other sites

Съгласна съм,че всеки човек има своя уникално-субективна представа за реалността.И всеки си има своя истина,така е,но все пак нали това човечество има изградена морална ценностна система,на какво е стъпила тя,ако не на основите поставяни хилядолетия наред именно от мъдреците,от Учителите и не случайно всяко време си има своите.А иначе четящите и следващите идеите на Учителя Петър Дънов са упражнили своя личен избор,те не са узурпирани.Това е израз на свободната им воля,на кой както му харесва.

Линк към коментар
Share on other sites

Да това доста променя и балансира нещата, макар че у мен остава въпроса не "претопява" ли общото учение за "истината" и за реалността, субективно-индивидуалното вярване, за личната "истина" и личното възприемане на "реалността". Точен отговор едва ли може да се даде, но просто този въпрос ми възниква.

Иначе за проблематиката: не, не всеки трябва да отиде на психотерапевт, но поради това, на което от 2-рата си година е подложен човек, а именно да задоволи своите потребности от една страна и да се съобрази със социалните изисквания от друга, винаги се появява една конфликтна среща на тези две противоположни сили /не всички първични нужди и желания все пак срещат социална неприемливост и в този случай те не са в конфликт/. Психиката е намерила много начини да се справя с този конфликт и когато това е по конструктивен начин, човек не страда от това, т.е. този конфликт се развива без особена съзнателна намеса и той дори не го забелязва. Фройд все пак постулира една постоянна "обреченост" за психиката, този конфликт постоянно да се води на нейна територия. Все пак това за мен е малко крайна позиция, от която лъха само песимизъм. Дори и така да е това не винаги е свързано със страдание. Проблемно обаче за човек става, когато започнат трърде много усилия да се хабят в тази вътрешна борба. Тогава просто няма как психотерапията да не се занимае с двете конфликтуващи сили, а това означава те да се осъзнаят. Това е свързано със сериозна първоначална тревожност, в която изпада човек ако извади този вътрешен конфликт в съзнанието си. За това, както се казва не е необходимо да копаем кладенец с атомна бомба, т.е. моето лично мнение е, че дълбинно трябва да се работи само ако другите средства са вече изчерпани. Има много терапии, които са измислили различни техники да не навлизат в конфликта и все пак да внесат известен баланс в личността. Има и такива, които се опитват да разработят този конфликт с минимално страдание и по-безболезнено за личността. Така че отговора ми дали всеки е за дълбинна, насочена към разработване на конфликта психотерапия е - не. Още повече, че несъзнавано човек оказва сериозна съпротива този конфликт да навлезе в съзнанието и това е свързано със силна съпровождаща тревожност. Налице трябва да има много сериозна проблематика за да предприеме клиента това дълбинно "раследване", или трябва да има друга силна мотивация. Именно в това сериозната част от дълбинната психотерапия е да се преодолеят тези съпротиви. Не винаги това се случва и не всеки е готов да се справи без съпротивите си.

"следващите идеите на Учителя Петър Дънов са упражнили своя личен избор,те не са узурпирани". - разбира се, това е свободна воля и аз пак казвам че нямам нищо против свободната воля на всеки. Моят стремеж е да открия допирни точни. Така например сред терапиите по света има религиозна психотерапия, която използва и вярата, като способ за сублимирана проекция и психологията в своите конструкти. Но за да се случи това, да се открият допирни точни първо трябва да се очертаят някои основни различия. Това нито е повод за конфликт, нито за остър диалог. Аз тук се преживявам в ролята си на изследовател. Нямам желание да променям това което открия, а просто да го огледам. Сигурно ще кажете, че е невъзможно да го изследвам без да го приема Дъновизма, но това няма да ме спре да опитам. Така че, моите уважения към хората, които поне са готови на подобни дебати.Ето аз съм напълно наясно, в каква ситуация хората прибягват до психотерапия, но за мен е важно да разбера и, при какви обстоятелства избират да следват дадено учение в този случай на г-н Дънов, но любопитството ми не се простира само до това учение.

Редактирано от t.todorov
Линк към коментар
Share on other sites

"Можем ли според вас, да имаме обективно понятие за реалност?"

Не, не можем. Именно това с много трудности се опитвам да вметна. Реалността е в очите на възприемащият я. И за това се чудех, как възприемането на тази реалност от "очите" на един човек може да се прехвърли в очите на друг човек, след като всеки има уникално-субективна представа за реалността. Много лесно - създава се фантазна реалност, в която липсва рационалното. Така не е нужно нищо да се доказва, а просто да се следва. Или си вън от нея, или вътре. Ако си вътре се съобразяваш с "космическите закони" и други "единствени истини". Т.е. аз се отказвам от способността си да възприемам различно от другите реалността и настройвам "струните си" по "великата истина". Ами това е обезличаващо. Това ли е учението? Вече се загрижих сериозно. Аз внасяйки различие бях "изгонен" от "тук", преди няколко поста. Ето я и самата динамика в комуникацията, която отново повтаря мнението ми.

"Може да има само една истина по въпроса, това е" - да де, ама кой го казва това? Как така някой, ще има правото да отнема моята истина, или на някой друг, и да ми казва, че тя не е истина. За това питам, по какви критерии се определя тази една истина?

"...вашето лично мнение за реалността"

"Реалност е всичко, което е, или може да бъде възприето от сетивата, достъпно / разбираемо за науката, философията и различните типове анализ." - укипедия.

Всичко извън това е фантазна, или ако ползваме психотерапевтичната терминология, добавъчна реалност. Когато едно дете например се страхува от тъмного и си представи че майка му е в съседната стая, то се успокоява. И в единия и в другия случай външната реалност си остава една и съща, но създавайки тази добавъчна реалност, детето променя своето вътрешно възприятие на реалността и се спасява от страха. Но това не е рационалното в реалността, а фантазното. Рационалното е, че майка му я няма. Но това спасение е на база създаване на фантазна реалност. Дано съм бил ясен в изказа.

Благодаря за отговорите - особено за това, което си позволих да маркирам в синьо.

- Доколкото разбирам, сме на едно мнение за субективността на понятието реалност. Дори според авторитета на уикипедия тя е в непосредствена и фатална зависимост от характера на сетивата ( а научно доказано е, че няма два индивида с абсолютно еднакво настроени сетива - да не говорим за биологичните видове...) , както и от нивото на развитие на науката, философията и различните типове анализ в различните стадии от развитието на човешката култура.

Това предизвика в мен нови въпроси:

- Можем ли да смятаме чертежите на Леонардо и трудовете на Коперник за фантазна реалност? Има ли гранична точка, в която фантазната реалност се превръща в субективна макар, но истинска реалност? Т.е. - възможно ли е майката наистина да е в съседната стая, а детето да не знае за това? Ами ако детето знае, че тя е там, но не я вижда и чува, и тя наистина е там, това фантазна, добавъчна реалност ли ще бъде или рационална?

Какво бихте казали за он-лаин общуването в реално време, което свързва хора на хиляди километри - ако сега това е рационална реалност, то такава ли е била преди 100 години? По същата логика, ако сега някой обявява за реалност нещо, което съвременниците му не усещат със сетивата си, не разбират и науката на този етап от развитието смята за абсурдно, това означава ли, че този чове има нужда от психотерапия, за да се върне към рационалната реалност, т.е. да стъпи здраво на земята. Обаче ако само след около стотина години се окаже, че той, а не психотерапевтът му е виждал реалността? Тогава може ли да се твърди, че психотерапевтът е живял във фантазна реалност и е положил усилия да вкара в с своите фантазии реално мислещия човек?

Редактирано от Донка
Линк към коментар
Share on other sites

Много предизвикателни и към мен въпроси, върху които ще опитам да разсъждавам наравно с вас :rolleyes:

"Можем ли да смятаме чертежите на Леонардо и трудовете на Коперник за фантазна реалност?" - можем, ако те не намерят доказателства в реалността.

"Има ли гранична точка, в която фантазната реалност се превръща в субективна макар, но истинска реалност?" - има ако личността намери собствени потвърждения за нея . Но има ли субективен елемент, няма как вътрешната реалност да се препокрива с външната. При човек има винаги такава разлика, защото е субективно същество.

"възможно ли е майката наистина да е в съседната стая, а детето да не знае за това", възможно е но ако детето няма реално потвърждение за това прибягва към фантазно такова. За човек е без значение дали към кракът му приближава отровна змия, или само той вярва че е такава. Човек вярва на субективното си възприемане на реалността.

" Ами ако детето знае, че тя е там, но не я вижда и чува, и тя наистина е там, това фантазна, добавъчна реалност ли ще бъде или рационална?" - за да знае трябва да има обективно потвърждение. Може да има инерция от това потвърждение, например преди 1мин. то да е чуло че е там. Това просто обаче е изграждане на фантазна представа с по-малък добавъчен елемент, защото "мама може още да е там където беше"

"он-лаин общуването в реално време, което свързва хора на хиляди километри - ако сега това е рационална реалност, то такава ли е била преди 100 години? " - сега е факт, а преди е било мечта, фантазия, блян .... За да е реалност, сама разбирате че трябва да има някакво потвърждение. Но дори и така, това потвърждение се приема пак по субективен начин за всеки и става част от неговия субективен прочит на реалността.

"ако сега някой обявява за реалност нещо, което съвременниците му не усещат със сетивата си, не разбират и науката на този етап от развитието смята за абсурдно, това означава ли, че този чове има нужда от психотерапия, за да се върне към рационалната реалност, т.е. да стъпи здраво на земята."

Не не означава това. Психотерапията няма за цел, някой да стъпи здраво на рационалното, макар, че в някои случаи и това стои като терапевтична цел. В други случаи целта е точно обратното - да поотпусне краката, с които здраво е стъпил на рационалното. Общо взето психотерапията протича от нуждата. Тя е изкуствено създаден процес и помага, когато човек трябва да синхронизира вътрешното си субективно възприемане на реалността и обективната реалност, такава каквато е. Колкото повече разликата е голяма, толкова и нуждата е по-голяма, без значение дали този синхрон ще е по посока на изграждане на допълнителна рационалност в субективното възпроемане, или в точно обратното - в изграждане на допълнителна ирационалност. Ако човек е в един от двата полюса винаги страда. Целта е да се доближи субективното до обективното. Ученията доближават обективното до субективното, като полагат усилият да променят обективната реалност за света, а не субективното възприемане за реалност на личността. Сложно стана май ...

Ще цитирам Алфред Адлер който използва следното сравнение: "Невротика прави опит да натика Земята в "меридиани и паралели", които не са и по мярка, но той вече си ги е създал такива, и в това се крие голямото му нещастие"

Но представете си че добавим една фантазна реалност, за една планета, която е по размер на вече субективно изградените "меридиани и паралели"? Тогава няма нужда да променяме своите, колкото и да са несъвършенни за Земята, те ще "паснат" в нашата добавъчна реалност.

Редактирано от t.todorov
Линк към коментар
Share on other sites

:dancing yes: Да и доста противоречия логически се появиха, но няма как.

Кои точно учения взирате като такива, които приближават обективното към субективното и може ли да ни дадете примери как точно се опитват да го направят?

Допускате ли съществуване на учение/я, които доближават субективното до обективното? Ако не? То каква е причината?

Ако да? То как според вас би изглеждало подобно учение? На какво например, би учило то своите последователи?

Линк към коментар
Share on other sites

Все по-трудно :rolleyes: ми е да си формулирам позицията. Благодаря ви за вникването.

"Кои точно учения взирате като такива, които приближават обективното към субективното и може ли да ни дадете примери как точно се опитват да го направят?"

Да, визирам ученията, които проповядват следване на "абсолютна" истина. Например Бахайството, макар и да съдържа всички основни религиозни конструкти проповядва, че всички истини са важни и опитва да ги обедини. Но ще дам пример с Дъновизма: Той казва "това е истината" ако искаш я следвай, твоя работа. И сега ако тази добачна реалност съвпада с моето субективно възприемане на реалността, аз намирам собствения си конструкт за реалността в това учение. И ставам редови Дъновист. Подобна е ситуацията и с други учения които проповядват абсолютната истина. Малко ще разширя за да не предизвиквам ответна остра реакция. Аз като малък, по един или друг начин искам да вярвам че мама е в другата стая. Никога съм нямал това потвърждение от обективната реалност и е трябвало да създавам добавъчна, за да преборя мислълта че тя може и да не е там, защото тази мисъл буди страх. Интересно е обаче че аз ще правя разлика в преживяването си ако вярвам на добавената си реалност или ако обективната ми предложи недвусмислени доказателства. И така аз израствам с помоща на добавените от мен конструкти че мама е зад стената. И в един момент, когато реалността тотално ми докаже че тя не е там, се появява една реалност, която "вярва", че тя е там, без да имам потвърждение от обективната реалност. Моята работа по създаване на добавъчна реалност че мама е там вече не е необходима, защото в "другата реалност" не е нужно да получа потвърждение.

"Допускате ли съществуване на учение/я, които доближават субективното до обективното? Ако не? То каква е причината?"

Допускам, но те са насочени към вътрешното конфликтно съдържание. За да се доближат до субективното, то трябва да успеят да видят абсолютната истина за всяко човешко същество по отделно, да вникнат поотделно в дълбоката личност и нейното различие, за да я доближът към обективната реалност, за които има неоспорима фактология в настоящето. Психоанализата е подобно учение, но думата учение така и не е могло да се защити, защото за да стане трябва да се намери общ път към всички хора, а ако това учение е насочено към субективното, това е невъзможно.

"На какво например, би учило то своите последователи?" - на самостоятелна гледна точка, на индивидуална истина. Именно в това е трагедията на психоанализата, няма нито един Фройдов ученик, който да не е отрекъл неговата гледна точка за реалността, освен дъщеря му, но и в този случай тя се е обезличила, което забелязва и самият той.. Ако трябва да отговоря, отговора ще, е че учението трябва да е по посока всеки да има свое, различно учение. В този случай няма да има последователи, освен хора, които следват себе си. Но това не е "печелившо" за едно учение. Какво се случва с един "Учител", който няма последователи? Той трябва да преживее мъката че всеки негов ученик или последовател е станал сам учител за себе си и той "Учителя" е непотребен. Няма такова учение. Дори самия Фройд, в началото на това явления изпитва ярост от факта, че никой не го следва дълго. Едва после разбира, че е дал в ръцете на своите ученици възможност да станат сами на себе си "Учители". Единствено родителството е "Учителската" роля, в която това се осъществява, т.е. родителя е наясно че учи един несамостоятелен човек в самостоятелна личност, която дори може да израстне в разрез с родителските повели, и родителя трябва да приеме това.

Редактирано от t.todorov
Линк към коментар
Share on other sites

:thumbsup2: Благодаря ви и простете ми за лавината от въпроси, г-н Тодоров!

Човек в какво е свободен? Абсолютна свобода човек има само в три неща. Свободен е в Любовта, свободен е в Божията Мъдрост, свободен е в Божията Истина. Там е абсолютната свобода дадена. Никой не може да те застави да изкривиш и да кажеш нещо, което не е. Никой не може да те застави да мислиш туй, което не е или да обичаш туй, което не е.

Сега често вие се месите във вашата свобода. Постоянно разисквате въпроса кой кого обича. Работа, която не е нито в клин, нито в ръкав. Никога не се месете в една чужда работа, кой кого обича. Човек обича някого, то е негова работа, не е твоя работа. Някой казва: „Знаеш ли кой те обича?“ – Ще кажеш: „То е негова работа, че ме обича“. – „Ама ти не отговаряш ли на неговите чувства“. – „То е моя работа“. Сега искат да знаят той като те обича, ти обичаш ли го. Вие се месите в дадения случай в две свободи. Онзи дали оценява Любовта, то е негова свобода, ние не можем да се месим, не знаем дали оценява Любовта или не, не може да говорим.

Сега онова, което ви разправям то (не) ще внесе нещо да ви измени съвършено, но все таки ще ви бъде една услуга да разберете що е свободата и как трябва да придобиете Любовта. Не се спъвайте в свободата си, не се бъркайте един на друг, не се бъркайте в своите работи. Обича някой да говори много, оставете го много да говори. Ако ти не искаш да го слушаш, той нека си говори. Ти не му казвай, че не искаш да го слушаш, не му казвай: „Ти ли остана да оправиш света“. Нека си говори. И ти си върви.

Детето каквото направи, то трябва да каже на майка си и да няма никаква лъжа. Запример, детето бръкне в захарницата, отвори я и вземе една бучка. То да каже: „Отворих захарницата и взех една бучка захар. Как мислиш, направил ли съм една погрешка?“ – Майката ще каже: „Направи една погрешка, понеже не ме пита“. То казва: „Мамо, тебе те нямаше, пък мене много ми се ядеше. Сега прощавай“. Сега, кое е по-хубаво? – Детето да вземе захарта, когато майката е там, или когато я няма майка му. Сега говорим за децата. Кога е по-хубаво? – Детето да вземе захар, когато майка му е там, или когато баща му е там. Майката е там, детето да отвори и да вземе една бучка захар. Истинското дете е, когато детето е свободно. Тази свобода е, от която баща му и майка му са доволни, че само отворило захарницата. Най-първо майката отваря захарницата и дава. Когато детето само отвори, бащата се радва, че в негово присъствие и в присъствието на майка му взело.

Сега уподобявам: В тази захарница, в която Бог турил захар да може, когато Господ присъствува, да отворите захарницата и да изваждате захар по една бучка. Да изваждате хубавите работи, от хубавата захарница, когато баща ви и майка ви са там. Това е учението. Учението е място, дето Бог присъствува. Една школа е място, дето Господ присъствува. И когато Той присъствува, тогава всеки от вас ще отвори захарницата и ще вземе колкото бучки му трябват. Баща му и майка му ще бъдат доволни.

Не нарушавайте свободата

Редактирано от Донка
Линк към коментар
Share on other sites

" Абсолютна свобода човек има само в три неща. Свободен е в Любовта, свободен е в Божията Мъдрост, свободен е в Божията Истина."

Не, в нито едното. За съжаление. В Любовта е дълга тема. В Божията Мъдрост пак не е :rolleyes: Ако съм роден преди Христа? Какво правим? Какъв съм тогава? Чия истина да следвам? А де? Какво са правили всички потенциални Дъновисти, преди г-н Дънов да изучи религиите в Щатите, наред с медицина и други науки и да предложи тълкувание на християнството, което да ми допадне? Ще рече че до тогава всички са били обречени на заблуда ли? Това не е нито богохулство, нито пренебрежение на учението. Просто са спонтанни въпроси.

Аз също изправям предизвикателства към вас, както вие успяхте да го направите към мен, за което съм ви благодарен. Но вие ми връщате с чужда мъдрост, не с ваша. Защо? Въпроса ми е към вашата личност и към вашата способност самостоятелно да тълкувате въпросите.

Редактирано от t.todorov
Линк към коментар
Share on other sites

t.todorov, събудих се тази сутрин и си мислех за вас, което вие бихте определили като натрапваща се емоция от предишния ден и може и така да е, но мисля, че вашето присъствие тук е вик за помощ.

Следващите ви години ще са трудни.

Вие дойдохте тук очевидно, а вече и очебийно с цел да защитите бащината фигура, на основата на която градите вашата философия.

Тъй като яростно я противопоставяте на "фигурата" на Бог, то явно вие вече не вярвате съвсем в бащината фигура и поне най-малкото не сте удовлетворен от нея. Затова така активно (мека дума) я защитавате.

Това е "хубав" конфликт, който ако не е причинил, то предстои да причини невроза. Затова казвам, че следващите ви години ще са трудни. Но това е хубава невроза. Наблюдавайте се и ще се изненадате от себе си. Предстоят ви най-интересните години в живота ви :) Успех!

Линк към коментар
Share on other sites

:feel happy: Господин Тодоров, вече ви благодарих за отговорите, може би остава да обясня защо не отговорих с мои размисли. Наистина ли си мислите, че нямам такива? И само въпросите и цитата ли ви бяха достатъчно основание да стигнете до това заключение? Аз не бих прибързвала на ваше място.

Цитата пуснах не за да използвам чужди думи, а в отговор на следните ви думи, зад повечето от които заставам с напълно свое лично мнение:

Ако трябва да отговоря, отговора ще, е че учението трябва да е по посока всеки да има свое, различно учение. В този случай няма да има последователи, освен хора, които следват себе си. Но това не е "печелившо" за едно учение. Какво се случва с един "Учител", който няма последователи? Той трябва да преживее мъката че всеки негов ученик или последовател е станал сам учител за себе си и той "Учителя" е непотребен. Няма такова учение. Дори самия Фройд, в началото на това явления изпитва ярост от факта, че никой не го следва дълго. Едва после разбира, че е дал в ръцете на своите ученици възможност да станат сами на себе си "Учители". Единствено родителството е "Учителската" роля, в която това се осъществява, т.е. родителя е наясно че учи един несамостоятелен човек в самостоятелна личност, която дори може да израстне в разрез с родителските повели, и родителя трябва да приеме това.

Вие редактирахте поста си малко преди да пусна моя, което е видно от хронологията на редакциите. Предната ви редакция изглеждаше по друг начин. В нея липсваше това:

"Няма такова учение." Вие свободно бяхте разсъждавал как би изглеждало едно такова учение.

Няма да спекулирам какво и защо ви е накарало да редактирате думите си, това е ваша свобода и избор.

Цитатът, който подбрах твърде набързо имаше за цел да каже:

Има такова учение, има такъв Учител

Аз ежедневно работя с много хора, на които се очкава да оказвам благотворно влияние, така че сме в подобни позиции. Допреди няколко години мислех досущ като вас, докато притисната от житейски проблеми (лични) не прочетохИзвора на доборото - първта ми книга от автора, когото коментираме в темата. Искрено ви я препоръчвам.

От много сериозен и уважаван дълбоко от мен психиатър съм чула, че този текст има мощно психотерапевтично влияние. Този човек наистина говори само проверени идоказани в живота неща.

Спорен и светъл ден на всички!

ПП: Всъщност направихте ли си труда да прочетете цитирания текст или стигнахте само до второто изречение? И след като отричате второто изречение, то как си представяте един свободен човек, който има свободно лично мнение, но няма свобода в Любовта, в Божията Мъдрост и в Божията Истина? :rolleyes:

Редактирано от Донка
Линк към коментар
Share on other sites

Ето това, според мен са най-точните думи за случая:

'Сега онова, което ви разправям то (не) ще внесе нещо да ви измени съвършено, но все таки ще ви бъде една услуга да разберете що е свободата и как трябва да придобиете Любовта. Не се спъвайте в свободата си, не се бъркайте един на друг, не се бъркайте в своите работи. Обича някой да говори много, оставете го много да говори. Ако ти не искаш да го слушаш, той нека си говори. Ти не му казвай, че не искаш да го слушаш, не му казвай: „Ти ли остана да оправиш света“. Нека си говори. И ти си върви.'

Аз си мисля, че ако г-н Тодоров продължи със същия ентусиазъм да пише по темата, само след няколко седмици ще вярва и в Бог ще признае Учителя като такъв, което ще бъде нещо много хубаво. Ще го направи спокоен и уравновесен човек, а вярата му в Бог ще го направи много по-успешен психотерапевт.

'

Редактирано от kali
Линк към коментар
Share on other sites

<br>Съжалявам но съм пропуснал това мнение и ще допълня.

"Следващите ви години ще са трудни.

Вие дойдохте тук очевидно, а вече и очебийно с цел да защитите бащината фигура, на основата на която градите вашата философия.

Тъй като яростно я противопоставяте на "фигурата" на Бог, то явно вие вече не вярвате съвсем в бащината фигура и поне най-малкото не сте удовлетворен от нея. Затова така активно (мека дума) я защитавате. "

Както казах и преди, това за Бащината фигура и анализите осносно това, са на сериозни автори, които си позволих да перефразирам на по-достъпен език и по-синтезирано. Дори в последните постове намесвам и Майката, като архетип за да не залитнете в подобни анализи. Аз никъде не се противопоставям на Бог, най-малкото пък яростно.

Както и предишните, така и следващите ми години ще са трудни. Въпроса е, дали ще потъна в тези трудности, или ще се справям с тях. Едното е свързано с душевна проблематика, а другото с развитие. Така че, моят стремеж никога не е бил да ми е лесно :rolleyes:, или да "оперирам" трудностите с които се сблъсква всеки човек в своето развитие. Това е регресивно желание по принцип. Най-лесно е да си останем райската фаза от нашето развитие. Както много ясно определих, аз изследвам различни аспекти от човешката феноменология, като религиозното вярване е част от тях. Но това, каква част от моето споделяне ви е направило впечатление и е задържало мислите ви в тази посока не е случайно, но не мисля че обсъждането на тези аспекти са в помощ на дискусията. За мен заглавието в темата е наистина добро и опитвам да се придържам в тези рамки и с диалог, да се разшири както моята гледна точка така и вашата, което би трябвало да е целта и на всяка една дискусия.

"Когато двама души мислят еднакво, единият от тях не мисли"<br><br>"Ако двама души имат по една ябълка и ги разменят всеки ще остане отново с по една ябълка в ръцете си, ако имат по една идея и ги разменят всеки ще има по две в мислите си"<br>

Редактирано от t.todorov
Линк към коментар
Share on other sites

И тъй като г-н Тодоров помоли за лични отговори и анализи ще се включа още веднъж в тази тема.Един от въпросите му беше: не претопява ли общото учение за истината субективното виждане на отделния човек върху живота.Смея да твърдя,че това не се случва.Ще дам един прост пример: едно дете като е малко то познава само едно от агрегатните състояния на водата -течното,като поотрасне малко вече разбира,че има още две - това си е негов личен опит,негово субективно наблюдение.Когато обаче отиде в училище там учителя ще му обясни физичните закони и вече детето ще е наясно при какви условия водата е течна,пара или лед.Значи неговото виждане се е развило и обогатило с помощта на учителя.Така и при мен,идеите на Учителя Петър Дънов само обогатяват и разширяват моето виждане за истините в живота,в никакъв случай те не ме обезличават.Сигурна съм,че и с другите е така.И пак благодарение на уникално-субективната представа за реалността,това учение се приема по свой собствен начин от всеки следовник на Учителя,което съвсем не е лошо. И точно тук в този форум се е стигало до големи полемики между хора следващи идеите на Учителя,просто сблъсък на лични позиции,различни виждания.Така,че претопяване тук няма,просто учението помага на личността да се развие по свой собствен маниер.

Линк към коментар
Share on other sites

Да, разбирам. Но учителя от вашият пример предава обективно знание за истината. А за "ученито" точно тази проверка в реалността не мога да видя, за да приема едното и другото със знак на равенство. Т.е. къде, в какво се състои проверката от обективната реалност, че тази "истина" е действителната, реално доказуема "истина" и няма друга? От вашият пример, учителят освен да предаде това знание, той и ще покаже, как се стига до тези агрегатни състояния на водата на учениците си. Това означава, че той с обективни факти, които взема от реалността, доказва съществуването на това което ги учи.

Може би ще трябва доста пъти да преформулирам един и същ въпрос, докато самият той се избистри и ви дойде на ум, и точният отговор, но това е вече по-финната настройка, която се случва, което означава, че вече говорим с общи понятия.

Линк към коментар
Share on other sites

Нали Вие сам твърдите,че всеки си има собствена истина,коя е тогава "реално доказуемата"?Не е ли всичко въпрос на гледна точка? Аз само уточних,че учението ми помага да разширя и обогатя моето възприятие за света и процесите протичащи в него.Нима е лошо човек да чуе мъдростта на вековете,нима тя не отваря много врати пред него?А през коя врата ще мине или въобще ще мине ли през тях - пак въпрос на личен избор.

Линк към коментар
Share on other sites

Да мисля че е време малко да разграничим понятията за реалност, за да не се оплитаме в тях.

Обективната реалност е това, което може да бъде потвърдено тук и сега с фактология.

Субективната реалност е индивидуалният прочит на обективната реалност, т.е. тук присъства пречупване на обективното през собствената призма, като човек за себе намира някакви субективни доказателства, за субективното си възприемане. Макар и по субективен начин отново се извършва проверка.

Добавъчната реалност, фантазната реалност намира потвърждение в субективното възприемане, но не и в обективната реалност. И с това е свързан моят въпрос. Ще опитам и примери да дам.

Имам приятел, който си е изградил субективен прочит на реалността по следният начин: "Русите жени винаги изневеряват". Този субективен констррукт, допуска възможността да бъде проверен тук и сега, и с факти от обективната реалност да се докаже, като правилен или погрешен. Което означава, че субективното възприемане, дори и различно от реалността, може да бъде потвърдено, или отхвърлено, има възможност за проверка на неговата достоверност.

Как стоят нещата с фантазната добавъчна реалност? Аз казвам например, че има космически закони, които си съществуват и си действат, различни от физичните. Как това може да се потвърди или отхвърли с доказателства от обективната реалност? Отговора е, че не може. Т.е. обективната реалност е винаги базата, според която може да се определи субективизма. В случаите, когато тази реалност обаче не може да бъде такава база означава, че явлението е фантазна реалност, т.е. такава, която не може да се сравни с обективната реалност. Както е видно, човек може да живее в равновесие и в обективната реалност, и във фантазната.

Когато казвате, че вие сте спечелил от това учение, то ви е помогнало за нещо, аз искрено ви вярвам. Но какво допълни то при вас? В какво се изрази неговото влияние. Казвате, че пред човек има много врати и вероятно е така. Мъдростта на вековете също е ценна, спор няма. Но в какъв момент вие имахте нужда да минете през точно тази врата, и какво се промени след като минахте.

Все пак това е лична информация и може би не е коректно да ви питам за тези неща. Това са отговори обаче, които са ми необходими за да си обясня някои неща свързани с темата и които ще ми помогнат да намеря общите положения в психотерапия и "учение". Естествено тази моя нуждаа може да си остане и незадоволена :rolleyes:

Линк към коментар
Share on other sites

Да,но както казвате проверката на обективната реалност може да стане само през субективната призма и пак няма да достигне онази яснота,която явно търсите.Иначе, за себе си мога да споделя,че попаднах на Учението на П.Дънов съвсем случайно,да не каже от любопитство.Но четейки неговите беседи откривах в библейските истини много от моите мисли и чувства,от собствените ми истини,ако щете,но казани по друг начин - по-ясено,по-разбираемо и по-близко до сърцето и ума.Някак си душата ти се отваря и започваш да гледаш на света под друг ъгъл,по-светъл,недостатъците на хората вече не ти изглеждат толкова черни и полека-лека приемаш хората такива,каквито са ,без да искаш да ги променяш.Природата също започва да те радва и с най-малките си проявления,които преди не си забелязвал,дори в бурята намираш красота.На мен лично Учението ми помогна много в контрола над емоциите /е ,за пълен контрол,не може и дума да става,затова трябва много работа,а аз още не съм на този етап/, по-търпелива станах,по-добра според моята преценка,разбира се.А ситуациите при мен се струпаха няколко наведнъж,все непредвидими,повечето от здравословен х-р,които те поставят до стената и незнаеш как да реагираш,а и от личен х-р кофти ситуации не липсваха,но няма да навлизам в подробности, исках пак да ви кажа, че на мен Учението ми помага в моя живот.Сигурно няма да успея да ви го обясня по начина по който Вие искате,но това не е важно,важно е,че аз не се чувствам обезличена,нито пък идолопоклоничка,просто се чувствам по-добър и по-спокоен човек и това засега ми е достатъчно.Една приятелка /Слънчева,май/ тук във форума каза нещо преди време,което много ми хареса и ще завърша с него:Всеки върви по своя път,а всички пътища водят към Бога.А аз бих допълнила,че всеки си върви със свое темпо и така понякога хората се разминават,а понякога вървят заедно.Лек ден на всички!

Линк към коментар
Share on other sites

Много изчерпателен отговор. Всички неща, които изброявате са целта и на една успешна дълбинна психотерапия. Т.е. тук нещата се препокриват почти, както и в първопричината, т.е. в момента на криза, в която човек има нужда от подкрепа. Откривам една съществена разлика обаче, която потвърди моята логика.

"На мен лично Учението ми помогна много в контрола над емоциите"

В психотерапията точно този контрол се разхлабва, за да се засили индивидуалността на човек, тъй като емоциите са сериозен белег за идентичност, и се преживяват самостоятелно, те ни правят щастливи, или нещастни. По тази причина психотерапията създава "поле", в което човек да преживее емоциите си такива каквито са в оригинален вид така да се каже, чисто егоистично. Едва тогава се работи за тяхното редуциране, така че това да е съчетано със социалните изисквания идващи от обективната реалност на средата. Резултата отново е преработени емоции, но в единия случай те са преживяни, а в другия контролирани, и може би този контрол трябва да е до самия край, за да не се допуснат до изживяване. Именно в това виждам смисъла да се самоподържа едно учение, защото ако то изведнъж изчезне например, хората които са успели чрез него да въведът контрола ще изпаднат в ситуацията в която са го потърсили преди време. Но в крайна сметка резултата е един и същ - отпадане на страданието.

Редактирано от t.todorov
Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.


×
×
  • Добави...