Jump to content
Порталът към съзнателен живот
Sign in to follow this  
Inatari

Театърът, най-старото сценично изкуство

Recommended Posts

Да, театърът е наистина най- старото сценично изкуство . Още в античността ,древните гърци са се забавлявали по този интелектуален начин . Комедия ,трагедия ,сатира ...Театралните жанрове са много ....

Ако го нямаше театъра ,нямаше да съществува и киното .

Може би дори бащата на киното е тъкмо театъра .

Средновековният театър също е бил уникален ,актьорите са били само мъже ,обикновено пътуващи театрални трупи .

...Разкошът на френския кралски театър . Мястото на жената в изкуството -театър е особено .

Куртизанките са били и актриси ,единствените жени , които обществото е допускало да се занимава с изкуство . А гейшите в Япония са били истински майсторки на танца ,свиренето на музикални инструменти ,рисуването върху коприна и калиграфията . Те са били артистки ,в пълния смисъл на думата .

Съвременния театър е нещо съвсем различно ,безбройни са поколенията актриси и актьори ,които обичаме и си спомняме .

Имах шанса да се запозная отблизо с Бела Цонева ,Рашко Младенов ,Бисер Киров и Светлин Русев .

И четиримата са много свързани с изкуството ,по - точно са големи имена в изкуството .

Досега с хора ,като тях ме кара да откривам истинските неща в моето собствено изкуство ,да си задавам много въпроси ,свързани с ценностната ми система и въобще артистичното ми израстване .

Споделете собствените си любими театрали ,режисьори ,постановки .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Киното е с огромни възможности като въздействие. Но не може да замени живата игра на театъра! След посещение на театър се чувствам обогатен, сякаш съм изживял един малък живот!

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Да, аз съм голяма фенка на театралното изкуство. Много обичам да ходя на театър, сякъш ме обгръща и поема цялата. усещането когато си на театър е сякаш става пред теб, сякаш и ти си вътре, можеш да уловиш актьора, и всеки път е различно...прекрасно е.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Всеки , който обича театъра има спомен за началото на тази любов. Една вечер случаят го отвежда в театъра и там той среща актьор, спектакъл или дори само текст, които го карат да открие живия смисъл на двете устойчиви клишета - "магията на театъра" и "любовта към театъра". Този изкушен зрител им посвещава много от своите вечери и открива, че театърът е великолепен. Понякога нашият зрител дори не може да си спомни защо всъщност обича театъра и в какво се състоеше неговата "магия"? Защо беше започнал да ходи на театър?

как мислите?

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Ще прозвучи ли много скандално спред вашите разбирания, ако кажа, че аз предпочитам да гледам на живо опера и балет.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

И аз мисля като Орлин -обичам киното и много от филмите,които съм гледала,са ме вълнували и въздействали дори върху формирането на характера ми,когато бях в юношеска възраст,сега "откривам" даже,че до голяма степен съм "програмирала"живота си,запленена от героите в някои от тях,но театърът и контактът с живите актьори са формирали естетическите параметри на разбиранията ми за изкуство и за стремежа ми да прилагам тези разбирания в личния ми живот.Сякаш вчера беше,когато гледах постановката на Димитровградския театър "Пеперудите са свободни" по Леополд Гарш.Още отзвучава в съзнанието ми:

"Аз не се съжалявам! Не ме съжалявай и ти!

Ако искаш, застани до мен срещу тази бяла врата и нека помълчим преди да я отворим. Дори да не намерим ключа, ние трябва да опитаме - желанието ще ни стигне!...

Към тебе води тя - вратата, към другия, където в равновесие от вземане и даване ще сме си нужни. Аз имам свободата да се влюбвам и да избирам своите окови от задължения и отговорности. Да преобразявам и да ме преобразяват.

Аз не се съжалявам! Не ме съжалявай и ти!

Ако искаш, застани до мен срещу тази бяла врата и нека помълчим преди да я отворим...

А ако искаш някога да си заминеш, просто затвори вратата към своята душа. Няма да те съдя, че ме нараняваш, защото знам, че ме обичаш, но търсиш своята свобода като пеперудите... Чуй, пеперудите са свободни!!!

"Пеперудите са свободни" Леополд Гарш

"

Мисля,че я гледах няколко пъти тогава,всеки път в сезона,докато театърът гостуваше в Пловдив.Това "тогава" е от преди повече от 20 години...

Също много добре си спомням постановката на Варненския театър на "Полет над кукувиче гнездо".Като се има предвид,че се играеше малко след излизането на филма,който беше разтърсил всички будномислещи,си беше доста смела стъпка от страна на Варненския театър.Определено имаше хора,които си тръгваха разочаровани.Получи се ефекта между гледания филм и по-късно прочетената книга или обратно.За мен лично беше просто друг поглед над сценария,не по-малко вълнуващ.

В днешно време нямам възможност да ходя на театър,както преди,но не защото любовта ми към него е отслабнала.

Това,което много ме впечатли последно беше "Свекърва"(постановка на Мариус Куркински) и още моноспектакъла на Мариус Куркински "Сътресение"по разкази на Николай Хайтов.Ето какво казва самият автор за този спектакъл: "Един човек споделя живота си преди да си отиде. Кой е той? Наш близък, който си отива тихо, изоставен в забравено село? Пред кого споделя? Всеки си отива сам. Затова и актьорът е сам пред своята публика. Но не търсете непрекъснато връзката. Просто три разказа на Николай Хайтов. Една вечер, посветена на писателя. В търсене на спасение, в невъзможност да погледна към бъдещето, без да чуя гласовете от миналото. Далеч от многото възможности за избор. Изборът е животът. В едно празно читалище, в едно мъртво село, при един изчезнал свят, където бродят сенки, гласове за утеха и смирение. Кротки, но силни думи за посока и бъдеще. Сцената е място за среща между изчезналия старец и сегашната публика. Среща между не толкова далечно минало и толкова далечно бъдеще. В сегашно време е спектакълът. ."Мисля,че като говорим за театър,името на Мариус Куркински задължително трябва да се спомене.При все,че съм доста откъсната от културния ни живот в момента,неговото творческо присъствие не ме оставя безразлична към българския театър,нещо повече - кара ме да се чувствам щастлива,че на фона на цялата тиня на българското ни съвремие,която задушава поривите на светлите души,все пак има такива,които оцеляват - раждат се,живеят и творят.

Редактирано от Моника13

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Последната постановка ,която гледах ,беше "Клюки от ада",с Васил Михайлов,Ивайло Христов.

И една млада актриса,чието име така и не разбрах .

Постановката беше чудесна , много добър текст . Много добро поставяне и от Ивайло Христов, който се изяви и като режисьор.

Комедия по френски с много лют сос от екзистенциален хумор. Наистина буквално може да приемете това.

Заглавието е особено добре намерено и изразява общия тон на постановката.

Ще ми се да видя още по- модерни неща. Има глад за млади актьори ,за нови имена.

Стига вече с еднопосочно ориентираните културни прояви на затвърдени театрали и легенди .

Името осигурява посещаемост наистина ,но нали преди всичко трябва да се прави изкуство вътре в един театър.

а не само да се продават билети с познатите имена .

Като че ли други по - големи причини, би трябвало да свързат хората в това свещено пространство от сцена , светлина и тъмна притихнала зала.

Време е да се даде път и на другото поколение ,а не само случайни единични пробиви да нахлуват на театралната сцена ,достъпна само за корифеите ,застанали там през последните 30,40 години .

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На днешната дата 18.12. през 1778 - в Лондон, в семейство на италиански актьор, се ражда английският мим Джоузеф Грималди (1778-1837), често определян като "най-великият клоун в историята". Още ненавършил 3 години се качва на сцената на "Друри Лейн", а по-късно се изявява в "Седлърс Уелс" и "Ковънт гардън" (1806-1828). Остава в историята със създадения от него образ на клоуна (с гримирано бяло лице), макар никога да не е излизал на манежа на цирка. През 1838-а са публикувани неговите двутомни мемоари под редакцията на Чарлз Дикенс.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На днешната дата 13.01. през 1925 г.,в Бургас, е роден Георги Калоянчев, български актьор.

kalata7.jpg

През 1952 г. завършва актьорско майсторство в ДВТУ „Кръстьо Сарафов“. Веднага след завършването на института, Калоянчев е приет в трупата на Народния театър. Дебютира в киното с филма Утро над родината (1951) - в ролята на циганчето Сали е душата на компанията. Следва и поредица от незабравими образи в незабравими филми – щангистът в Специалист по всичко” (1962), Кондов във “Вълчицата”, инспекторът в “Инспекторът и нощта”, фокусникът в “Най-дългата нощ” (1969), Риксата в “Привързаният балон” (1969), Джордано Бруно в италианската продукция Галилео Галилей” (1969), Езоп в “Езоп” (1971), “Нощните бдения на поп Вечерко” (1981), “Бон шанс, инспекторе!” (1984), “За къде пътувате?” (1990)… общо повече от 50 игрални филма.

През 1990 година по сценарий, режисьорът Иван Ничев засне “Бай Ганьо заминава за Европа” с Георги Калоянчев в ролята на прочутия българин. Оказа се, че това е един от най-гледаните филми през първата половина на 90-те.

По-подробно тук.

Да Беше Данте Жив - Песен От Криворазбраната Цивилизация

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Още нещо за Калата - един от любимите на целия български народ актьори.

kaloyanchev.jpg

През 2005 г. Калоянчев играе в написаната специално за 80-годишнината му постановка Космонавти, където си партнира със своята приятелка и голяма актриса Стоянка Мутафова. Калоянчев е носител на много награди, включително на големите награди на Съюза на българските филмови дейци, "Златна роза", "Аскеер" за цялостно творчество. Калата, както е известен на всички българи, е любимец на няколко поколения, един от малкото български актьори, които могат да напълнят и разсмеят залата в театъра.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Смятам някоя от следващите съботи/недели да мина край София...дали няма нещо интересно в народния театър по това време ?

В смисъл, ако някой е гледал нещо и знае със сигурност :) Иначе мога да си проверя в нета, но предпочитам информация от 1ва ръка :) 

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

...

Това,което много ме впечатли последно беше "Свекърва"(постановка на Мариус Куркински) и още моноспектакъла на Мариус Куркински "Сътресение"по разкази на Николай Хайтов.Ето какво казва самият автор за този спектакъл: "Един човек споделя живота си преди да си отиде. Кой е той? Наш близък, който си отива тихо, изоставен в забравено село? Пред кого споделя? Всеки си отива сам. Затова и актьорът е сам пред своята публика... "

Прекрасен е наистина моноспектакъла на Мариус Куркински, той е безспорно много ярко дарование и изобщо мисля, че в България се раждат много талантливи хора. За мен живите представления- концерт, опера и театър са с изключително силен заряд и могат да бъдат много зареждащи и извисяващи, едно прекрасно изживяване. Затруднявам се да дам превес на някое от тях, но знам че много обичам хубавия театър. Преди години ходех постоянно, често и на търси се, особено в театър 199. Едни от първите актъори, които много обикнах са Георги Мамалев и Ицках Финци. Много силни впечатления имам специално от Тодор Колев и Татяна Лолова в спектакъла "Човекоядката", просто ме поразиха и разплакаха с тези тежки, драматични и много много силни роли.

Преди няколко месеца гледах "Клюки от Ада", за който е писала и Ина.Ролите се изпълняват от Васил Михайлов, Ивайло Христов и Деляна Хаджиянкова.

Това е една комедия на Фенуик, брилянтно пресъздадена.

Последните постановки, които гледах и наистина много ми харесаха бяха "Охранители" - Христо Мутафчиев, Георги Къркеланов, Филип Аврамов, Петър Калчев- чудесна игра,както и "Боряна".

Е, не за всички постановки мога да говоря с толкова любов и суперлативи, но е важно че ги има тези, които докосват сърцето.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

През 1775 г. на 17 януари за пръв път е поставена пиесата "Съперници" на Ричард Шеридан.

Английският драматург Ричард Шеридан е роден на 30 октомври 1751 г. в Дъблин. Учи юридически науки. От 1780 г. до 1812 г. е член на Парламента и лидер на радикалното крило на вигите. От 1776 г. до 1809 г. е ръководител на театър “Дръри Лейн”. Шеридан обогатява традициите на английската комедия от епохата на Реставрацията (У. Конгрив, Дж. Фаркър и др.). Ричард Шеридан е автор на комедиите: “Разходка в Скарбъро” (1777 г.), “Съперници” (1775 г.), “Училище за злословие” “Критик”, (1779 г.) и на трагедията “Писаро” (1799 г. ). Умира на 7 юли 1816 г. в Лондон.

Ето какво още пише в Уикипедия за "Съперници":

„Съперници“ (на английски: The Rivals) е комедийна пиеса от Ричард Шеридан. Поставена за пръв път на сцена на 17 януари 1775 г.Пиесата „Съперници“ е написана набързо и за пари: Шеридан очаквал да изкара от произведението си поне 600 паунда. Първата ѝ постановка е провал, най-вече поради лошия избор на актьор за ролята на Сър Луций — стереотипен ирландец. Говори се, че по време на третото действие човек от публиката ударил Лий (актьорът, играещ ролята на Сър Луций) с ябълка.Пиесата постепенно добила популярност и днес тя се смята за един от шедьоврите на Шеридан. Особено известен станал образът на героинята г-жа Малапроп с нейните комични грешки на езика, благодарение на който се утвърждава литературният термин малапропизъм.

На 17.01. са родени:

През 1600 г.

Педро Калдерон де ла Барка - испански драматург. Учи гражданско и канонично право в университетите в Алкала де Енарес и Саламанка. Първите му литературни опити са между 1619 г. и 1623 г., а от 1625 г. се занимава само с литература. През 1651 г. става свещеник. Ранното му творчество (до средата на 20-те години на ХVII в.) е повлияно от Лопе де Вега Карпио. Това са предимно “комедии на плаща и шпагата”: “Любов, чест и власт” (1623 г., изд. 1637 г.), “Игра на любовта и случая” (1625 г., изд. 1636 г.) и др., национално-патриотичната драма “Обсадата на Бреда” (1625 г., изд. 1636 г.). За драматургията му до средата на 30-те год. е характерен стремеж към широки обобщения, поставяне на философски и етични проблеми, едновременна разработка на няколко теми в една пиеса: “Неотстъпчивият принц” (1628-1629 г., изд. 1636 г.), морално-философската драма “Животът е сън” (1631-1632 г., изд. 1636 г.), “Под собствена стража” (1636 г., изд. 1650 г.) и др. В “драмите на честа” (“Лекар на своята чест”, 1635 г., изд. 1637 г., и др.) се забелязва интерес към задълбочен аналитизъм. Пише драмата “Саламейският алкалид” (1640-1645 г., изд. 1651 г.) Пише религиозни драми - “Поклонение на кръста” (1630-1632 г., изд. 1636 г.), “Чистилището на св. Патрик” (1634 г., изд. 1636 г.). Умира на 25 май 1681 г. в Мадрид.

През 1863 г.

Константин Сергеевич Станиславски - руски актьор, режисьор, педагог и теоретик на театъра. Създава школа и направление, които представляват нов етап в развитието на сценичния реализъм. Учи в “Алексеевския кръжок”, който поставя водевили и оперети. През 1888 г. основава (заедно с режисьора А. Ф. Федотов и педагога Ф. П. Комисаржевски) Дружество за изкуство и литература. Първите му режисьорски опити са поставянето на пиесите “Плодовете на просвещението” от Л. Н. Толстой, 1891 г., “Потъналата камбана” от Хауптман, 1898 г., и др. През 1898 г. съвместно с В. И. Немирович-Данченко основава Московския художествен театър (МХТ), в чиято трупа влизат актьорите от Дружеството за изкуство и литература и ученици на Немирович-Данченко от Музикално-драматичното училище към Московското филхармонично дружество. Първият спектакъл на трупата е “Цар Фьодор Йоанович” от А. К. Толстой (1898 г., пост. от Станиславски и А. А. Санин). Истинското начало на МХТ и на новото сценично изкуство обаче е свързано с поставянето на пиесата “Чайка” от Чехов (1898 г., реж. Станиславски и Немирович-Данченко). Следват “Вуйчо Ваньо” (1899 г.), “Три сестри” (1901 г.) и “Вишнева градина” (1904 г.) от Чехов. През 1902 г. пиесите на М. Горки “Еснафи” и “На дъното” (заедно с В. И. Немирович-Данченко). В периода на разпространяване на различни декадентски течения Станиславски поставя в условно-символичен план “Драма на живота” от Хамсунг и “Животът на човека” от Андреев (1907 г.), а по-късно “Д-р Щокман” от Ибсен. През 1912 г. заедно с Л. А. Сулержицки организира при МХТ “Първа студия”. След 1917 г. поставя пиесите “Горещо сърце” на Островски (1926 г.), “Безумният ден, или Сватбата на Фигаро” на Бомарше (1927 г.), спектакъла “Брониран влак 14-69” на Вс. Иванов (1927 г.), ръководи постановките на спектаклите “Унтиловск” на Л. Леонов (1928 г.), “Мъртви души” по Гогол (1932 г.), “Таланти и поклонници” от Островски (1933 г.) и др. Стреми се към реформиране на сценичното изкуство и музикалния театър. От 1918 г. е ръководител на Оперната студия към Болшой театър, по-късно Оперен театър “К. С. Станиславски”. През 1935 г. създава Оперна драматична студия. Съвременният театър е изграден върху теорията на Станиславски. Умира на 7 август 1938 г. в Москва.

Редактирано от Моника13

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На днешната дата 21 февруари през 1885 - в Санкт Петербург се ражда френският актьор, драматург и режисьор Саша (Александър) Гитри (1885-1957). Появява се на сцената едва 5-годишен, участва в представления на трупата на своя баща Люсиен, известен френски певец. На 20 печели известност с пиесата си "Ноно", пише леки комедии и биографични пиеси, в които играе. Автор на общо 115 пиеси и 29 киносценария, сред които "Перлите в короната" (награда за най-добър сценарий на кинофеста във Венеция, 1937, заедно с Кристиан Жак), "Наполеон" (с участието на Жан Габен, Жан Маре и Ив Монтан), "Романът на един лъжец" и др. След Втората световна война е обвинен в пронацистки симпатии, но е оправдан от съда. Макар да има общо пет брака - при това само с актриси, партнирали му в негови филми или пиеси, така и не оставя наследник след себе си. Умира в Париж на 24.VII.1957 г.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На днешния ден 18 март през 1980 г. умира Григор Вачков - български театрален и киноактьор. От 1956 до 1980 г. той играе в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов". На Международния кинофестивал на авторския филм в Сан Ремо, Италия, 1974 г. получава "златен медал за мъжка роля" за ролята на Иван Ефрейторов във филма "Последно лято". Филмографията му включва "Хитър Петър" (1960 г.), "Дом на две улици" (1960 г.), "Бедната улица" (1960 г.), "Призори" (1961), "Тютюн" (1962 г.), "Смърт няма" (1963 г.), "Веригата" (1964 г.), "Невероятна история" (1964 г.), "Непримиримите" (1964 г.), "Вечен календар" (1965 г.), "Горещо пладне" (1966г.), "Привързаният балон" (1967 г.), "Бялата стая" (1968 г.), "Гибелта на Александър Велики" (1968 г.), "Белият кон" (1969 г.), "На всеки километър" (1969-1972 г.), "Кит" (1970 г.), "Князът" (1970 г.), "Най-добрият човек, когото познавам" (1973 г.), "Последно лято" (1974 г.), "Селкор" (1974 г.), "Вечни времена" (1975 г.), "Спомен за близначката" (1976 г.), "Циклопът" (1976 г.), "Срещу вятъра" (тв, 1977 г.), "Топло" (1978 г.), "Инструмент ли е гайдата?" (1978 г.), "Покрив" (1978 г.), "Юмруци в пръстта" (1979 г.), "Трите смъртни гряха" (1980 г.) Последният филм, в който се снима е "Мера според мера" в ролята на Постол .

6d0cd179251c3a419df1ccea814c644f.jpg

Редактирано от Моника13

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Днес, 21 март през 1951г. е родена българската актриса Искра Радева.

Iskra_Radeva.jpg

През 1973 г. тя завършва ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) и от същата година е в трупата на Младежки театър. В театъра Искра Радева участва в редица постановки. През 90-те години Искра Радева участва в шоу-програми, в естрадни изпълнения с Маргарита Хранова и други известни поп изпълнители, както и на камерната сцена, изявява се като автор на текстове на песни и спектакли. През 1997 г. актрисата напуска „Младежкия театър”, а през 1999 г. създава свой театър "Искри и сезони", като продуцент и режисьор. През 2000 г. Искра Радева поставя шоуспектакъла Сбогом, 20-ти век, а нейната продуцентска къща ИРД организира едни от най-шумните шоу-спектакли у нас.

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Благодаря ти, Светла! Този честен човек, страхотен актьор и велик българин заслужава да се поклоним пред паметта му и да отдадем необходимото внимание, като разкажем на читателите малко повече за него:

2009-05-17-cl-AGOEPFRMB.jpg

Петър Слабаков е роден на 23 април 1923 г. в Лясковец. Завършва гимназия в Шумен и задочно "икономика на промишлеността" във Варна. Бил е тракторист и леяр. Участник е в Отечествената война (1944-1945) като доброволец.

Започва работа като статист, а след изпит - и като актьор във Варненския драматичен театър (1953-1957), по-късно играе в драматичните театри в Бургас (1957-1960), в Пловдив (1960-1963), в театър "Трудов фронт" - София (1963-1964), в Народния театър за младежта (1964-1965), в драматичния театър в Перник (1965-1966), в киноцентър "Бояна" (1966-1967), в театър "София" (1972-1979), в Държавния сатиричен театър (1980-1991).

Сред по-известните му роли в театъра са: Свилен в "Свекърва" от А. Страшимиров, Ланс в "Двамата веронци" от Шекспир, Лопахин във "Вишнева градина" от Чехов, Алексей в "Оптимистична трагедия" от Вишневски, Лука в "На дъното" от Горки, Плюшкин в "Мъртви души" по Гогол и др.

Петър Слабаков е и един от най-продуктивните български киноактьори. Открояват се изпълненията му във филмите "Смърт няма" на режисьорите Христо Писков и Ирина Акташева, "Пленено ято" на Дучо Мундров, "Шибил" на Захари Жандов, "Цар и генерал" на Въло Радев, "Звезди в косите, сълзи в очите" на Иван Ничев, "Вечни времена" на Асен Шопов, "Покрив" и "Черешова градина" на Иван Андонов и др.

Член е на Съюза на артистите в България и на Съюза на българските филмови дейци.

Той е един от основателите на "Екогласност". Депутат във Великото народно събрание и в 37-то народно събрание.

Последните години от живота си той прекарва в с.Бериево заедно с актрисата Цветана Гълъбова, в компанията на 17 котки, няколко кучета, 500 кокичета, минзухари и иглика. След буреносни житейски битки, останал верен на себе си и чистата си съвест, Петър Слабаков споделя пред БЛИЦ, "че на този свят на човек не му трябва нищо повече от един слънчев ден".

Източник и още един

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

На 23.05. през 1906г. умира Хенрих Ибсен – норвежки драматург. От 1844 г. публикува първите си стихове и драмата "Катилина" (1850 г.), изпълнена с тираноборчески мотиви под впечатлението от революционни събития в Европа от 1848 г.. През 1852-1857 г. ръководи в Берген първия национален норвежки театър. През 1857-1862 г. е директор на Норвежкия театър в Кристиания. В периода 1864-1891 г. живее в Рим, Дрезден, Мюнхен. В края на 40-те и началото на 50-те год. на ХХ в. се обръща към гротеската и сатирата; противопоставя на съвременността, героичното национално минало и света на патриархалния селски живот. В историческата драма "Борбата за престола" (1864 г.) е показана победата на героя, изпълняващ прогресивна исторически мисия. Герой на драматичната поема "Бранд" (1866 г.) е целеустременият човек, който не се спира пред никакви жертви за осъществяване на своя идеал. Мащабността на философско-символичните драми е съхранена в "Пер Гинт" (1867 г.), но за разлика от "Бранд", героят в тази драма е способен на компромиси и приспособленчество. В драмата за Юлиан Отстъпник ("Император и галилеянин" (1873 г.) утвърждава градивния синтез между плътското и духовно начало в човека. Основна тема на пиесите "Стълбове на обществото" (1877 г.), "Куклен дом" (1879 г.), "Призраци" (1881 г.) и "Враг на народа" (1882 г.) е несъответствието между показния блясък на обществото и неговата фалшива вътрешна същност. Пиесите са изградени аналитично, драматичното напрежение се създава не от външни събития, а сюжетните тайни и подтекстът се разкриват постепенно. Основното в развръзката не е резултат от сюжетното развитие, а решение на героя, продиктувано не само от неговите емоции, но и от неговия интелект. Автор е на символистични пиеси "Дивата патица" (1884 г.), "Росмерсхолм" (1886 г.), "Морската жена" (1888 г.), "Хеда Габлер" (1891 г.), "Майстор Солнес" (1892 г.), "Малкият Ейолф" (1894 г.), "Иун Габриел Боркман" (1896 г.), "Когато ние, мъртвите, се пробудим" (1900 г.).

200px-Ibsen.jpg

Най-подлото престъпление е злоупотребата с доверието на другия.

Х. Ибсен (Източник)

Редактирано от Моника13

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

С малко закъснение бих искала да отбележа датата 12.06.2009г., когато от този свят си е отишъл актьорът Радко Дишлиев, само 3 дни преди 58-я си рожден ден.

Image_153561_2.jpg

Напусна този свят актьорът Радко Дишлиев, три дни преди да навърши 58 години. Самият той казваше, че е роден през 1851-ва година, защото харесва онази епоха и затова са го избрали да играе Бенковски в „Записки по българските въстания".Едва ли има артист, на когото най-му прилича да играе Георги Бенковски, а за Дишлиев това е най-романтичната роля. Има зад гърба си 40 - в театъра, киното и телевизията. Беше известен с пиперливия си език, понякога конфликтен, на моменти скандален, но никога безразличен. Беше сам, но не и самотник, обичаше жените и написа книга със заглавие „На ней". Имаше малко верни хора, защото разбираше приятелството като саможертва. Най-много му тежеше, че е безработен, че няма сцена, на която да играе. Не признаваше брачната институция, защото пречи на свободата. Не обичаше рождените дни. И за това си отиде три дни преди своя -15 юни. Сега има цяло небе, за да живее в своето време, което го караше да прави сравнението с настоящето - това не е моят народ - „Моят народ се би на Шипка".
Източник

Има над 30 участия в телевизионния театър. Сред най-известните филми с него са “Апостолите”, “Кръвта остава”, “В името на народа”, “Ако те има”, “Под игото”, “Сами сред вълци”, “Борис”, “Сомбреро блус”.
Източник

Роден на 15 юни 1951 г. в Пловдив. Завършил ВИТИЗ през 1975. В историята на киното ни ще остане с ролите си в "Под игото", "Кръвта остава", "Апостолите" и др. Драмата му започна когато при така наречената реформа трупата на "Сълза и смях", в която играеше дълги години, се разпадна.
Още

10190.jpg

Редактирано от Моника13

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Днес в Пловдив се открива ХIII-о издание на Есенния международен театрален фестивал "Сцена на кръстопът" - 10 - 21 септември.

От дълго време следя този фестивал от разстояние. Тази година ще имам възможност да посетя някои постановки. Надявам се да бъде вълнуващо и обещавам да споделям с вас впечатленията си. :)

Фестивалът се открива с мюзикъла "Котки" - режисьор Светозар Донев. Ще го гледаме на Амфитеатъра. Интересно ми е как Андрю Лойд Уебър ще се "пренесе" от Бродуей на една от най-древните сцени на изкуството. :rolleyes:

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

path_8286.jpg

path_8288.jpg

"Котки"-те изправиха Пловдив на крака
Източник и аз съм жив свидетел,че това беше наистина така. Очарована съм от целия състав на Музикален театър "Стефан Македонски". Очарована съм от постановката, от декорите и костюмите, очарована съм от цялостното музикално изпълнение - оркестър и хор, от соловите изпълнения също, от озвучаването въобще. Откриването на театралния фестивал снощи за мен,а и за всички пловдивчани, беше празник за душата. :)

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

11735.jpg

Камен Донев и "За Народното творчество" - сякаш "отгоре" ми падна билета за този спектакъл-събитие. :rolleyes: След около две години поставяне, това е една от пиесите, за които никога няма билети на касата. Залата се "пукаше по шефовете" и никой не помръдваше 10 минути след края. 2 часа, през които никой не можеше да си поеме дъх... На сцената един човек беше актьор, певец, танцьор, философ - герой и автор едновременно на творчество, вдъхновено от българския фолклор и от дълбоката народна мъдрост. Какво най-много е обичал народният творец - "слънчицето" , ни припомня Камен Донев. Как се е разтушавал отруденият български селянин - пеейки в гората на някое дръвче, наслаждавайки се на малкото цветенце, на ромона на бистрото поточе, на веселото чуруликане на птичките...Какво ще отнесе всеки със себе си и какво го прави уникален - душата и всички онези кратки моменти на наслада, които й позволяваме в претоварения битовизъм...Оценяваме ли колко сме богати с невероятната пъстрота на фолклорната ни палитра... Като добавя имената на Теодоси Спасов, Иво Папазов - Ибряма, Стоян Янкулов и др., които са съучастници в акомпанимента на музиката, картината ще стане още по-пълна.

Камен Донев е едно изключително явление, според мен - кипящ от енергия, взривяващ публиката, неуморен импровизатор, който за 2 часа посява не едно семенце в умовете на преобладаващо младата си публика. Той е един абсолютен пример на Опуленса - безрезервно всеотдаване, за което публиката му се отблагодарява стократно.

Ето как описва сам себе си в кратката си автобиография:

"Камен Донев е роден на 15.04.1971г. в Русе. Засега живее и работи за всички вас..."

Редактирано от Надеждна

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Преди няколко дни гледах театърът "Вълните". Очарован съм. Просто изпитвах душевен оргазъм при играта на актьорите. Сцената в народния театър беше мъничка (някаква странична зала долу в подземието) и актьорите играеха на метър два, а понякога и всред зрителите. Почувствах се част от магията на това велико майсторство - да влизаш в роля, да играеш, да съумееш (кой съумява, кой си ти? ) от позицията на центъра без център, т.н. АЗ, да побутнеш аватара на физическото си тяло гъвкаво да приеме една или друга роля. За да осъзнаеш още по-ясно...Себе си! Велико изкуство е театърът! Обожавам го!

Ето за пиесата:

ВЪЛНИТЕ

от Арлет Ричи

превод от френски: Александра Велева

Постановъчен екип:

постановка: АРЛЕТ РИЧИ; сценография и костюми: ЧАВДАР ГЮЗЕЛЕВ; музика: АЛИ, ДЖОН и МАРГО МИЧЕЛ

С участието на:

ЮЛИАН ВЕРГОВ, ИВАЙЛО ГЕРАСКОВ, СНЕЖИНА ПЕТРОВА, РЕНИ ВРАНГОВА, МАРИЯ КАВАРДЖИКОВА

Между двете войни, в хотел на английския бряг и след близо двайсетгодишна раздяла се събират петима неразделни от детинството приятели. Извикал ги е Бърнард – издател и неуспял писател, баща на три деца, в момента неизлечимо болен. И петимата са петдесетгодишни. Невил е самотен ерген и самолетен конструктор, който в навечерието на Втората световна война „подготвя унищожението на всички ни” – както заявява Сузан, домакиня, майка на пет деца. Рода е ангажирана писателка феминистка, която се бори за сексуално равноправие между половете, Джини – все още очарователна известна певица. Липсва онзи, в когото са били влюбени всички – съвършеният Пърсивал, загинал преди повече от 20 години в Индия. Образът на колективната илюзия… Противно на житейската логика обаче Бърнард не умира – просто защото нищо в тази интелектуална, дълбоко философска пиеса не се движи според законите – нито на времето, нито на драматургията. Най-неочаквано действието се връща с двайсет години назад – когато всички са още в колежа, и още по-неочаквано – когато са деца… Арлет Ричи е родена в Париж, където учи медицина и философия. През 1979 г. защитава докторска дисертация в областта на клиничната психология и започва работа като психоаналитик в болницата „Сент Ан” като асистентка на световноизвестния Жак Лакан. От 1982 г. отваря собствен кабинет по психоанализа, от която се отказва през 2000 г., когато написва първата си пиеса „Вълните (по повод на Вирджиния Улф)”. Следват „Астронавтът”, поставена през 2002 г. от А. Ричи в Ню Йорк, „Лифтинг” (2002), „Откакто ме напусна”, „Блаженство” (2003), сценичната адаптация по „Надгробни слова” на Жак-Бенин Босюе (2004) и др. Арлет Ричи е авторка на пет романа и няколко сценария за филми, сред които „Затворникът от Танжер” (2005) и документалната телевизионна сага „Империята Ричи – 1900-1970” (2009), основана от баща й Робер, син на композитора Луиджи Ричи, един от учителите на великия бас Борис Христов в Италия, и на Мария Нели – бъдещата легендарна модиелиерка Нина Ричи. От романа на Вирджиния Улф ,,Вълните” съм запазила ритъма на морето, времето, което не отминава, и хората, които отминават.

Пресътворила съм живота на петима от героите на Вирджиния Улф, чието приятелство, родено още през детството им, ги кара да вярват, че ще преодолеят времето.

Чисто човешките чувства – меланхолия и носталгия, са без значение и тежест, ако си спомняме заедно с приятелите за времето когато сме споделяли всичко. Но ако един от тях умре, се появява нещо, невъзможно за споделяне – неговото ,,умиране”. Така съобщността между приятелите се нарушава и онези, които остават, получават своите индивидуални значения и лична стойност.

Щастливи или нещастни смъртни, те просто правят опит за раздяла…

Но завръщането в общата им младост е една въодушевяваща идея, защото това отминало време е преживяно също така истински, както и настоящия момент. Подобно на морските вълни героите винаги се завръщат!

Когато един приятел от детството умира, човек остарява, става смъртен. Истинските възрастни са онези, които съвсем сериозно знаят, че винаги си остават деца…

Няма нищо по-важно от деца, които играят. Поезията не е патология! Тя е дар, поднесен от езическите богове на детството. Арлет Ричи

Играе се на: Камерна сцена

Редактирано от Орлин Баев

Сподели това мнение


Link to post
Share on other sites

Направете си регистрация или влезте в акаунта си, за да коментирате

Трябва да сте регистриран участник, за да можете да оставяте коментари

Направете регистрация

Регистрирайте се в Портала. Лесно е!

Нова Регистрация

Влизане

Вече имате регистрация? Влезте тук.

Влизане Сега
Sign in to follow this  

×